Книжка-2

Съдържание

От началото на 60-те години в центъра на националните художествени светове застава „подвижният" човек. „Средище на големи социални промени, на сме шения на представи вследствие внезапните размествания на пластове", той съ ществено се различава от човека в едно улегнало канонично време". По същото време идеята за движението се налага като първостепенна идейно-оформяща и структуроорганизираща величина. Тя именно определя ценностно-етическите критерии в съвременната българска литература. Истинно (разумно, хармонично) с това, което подлежи на творческо развитие, обновяване, усъвършенствуване. Обратно, светът „в застой" (както в „Пътища за никъде") е неистинен, механистичен, мъртъв, неразумен. Чрез опозицията Движение - Застой съвременното художествено мислене излиза към универсалния мирогледно-философски конфликт на съвременната епоха - конфликта между „здравия разум" и парадоксалното „неевклидово" мислене. В определени случаи (става дума за значимите новаторски образци на литературата от 60-те - 70-те години) той обхваща в себе си всички досегашни разновидности на художествената конфликтност (социално-класова, народностноисторическа, нравствено-психологическа и т. н.). Нецелесъобразностите в българ ския исторически живот започват да се осмислят като свойствени на механистич ния догматичен рационализъм, на пошло елементарното „здравомислие". Напротив, духовната извисеност на човека се разглежда в общ семантичен ред с Айнщайновите идеи („Звездите над нас"). „Загадката на съществуването" (П. Ве жинов) според най-новата ни проза може да бъде осмислена единствено в процес на „ставане" - т. е. в полезрението на търсещата, творчески разкрепостена съв ременна личност. От позициите на бездуховността на Застоя противоречията парадоксите на битието докрай ще си останат загадка. И На свой ред опозицията Движение - Застой предпопределя засилената активност на структурните съотнесености отвореност - затвореност, Дом - Път. Стремлението на героя към жизнетворчество и хармония в след априлския период е стремление навън, „на открито“. Във връзка с това същностно значение придобива символиката на Пътя. Ключова за поезията още през 50-те години (Бл. Димитрова, П. Пенев, Л. Левчев и редица други), тя се налага след Априлския прелом и в прозата. Пространството на българския човек се разкрива прорязано от пътища и пътеки - знак за личностно или национално-историческо самоосъзнаване, за гльбинни социално-психологически и нравствени изменения.

През пролетта на 1893 г. дванадесетгодишното момче от с. Черна, Тулчанско, Панаит Костеску отива при учителя си и изисква да му се издаде свидетелство за завършено начално образование на името Панайот Станчев. Това е бъдещият Румънски поет Панаит Черна, взел за псевдоним името на родното си село едва когато му обръщат внимание, че не било удобно да печата стихове с фамилното си име, което той запазва при всички други случаи. Защо е държал на това име и защо е избрал този псевдоним, можем да разберем от кратките бележки за бурния живот на бъща му и за духа на родното му село. Син на шумненеца Станчо Димитров Кандиларя, роден през 1853 г., Па найот Станчев -баща, завършва класното училище в родния си град, където пре подавали Добри Войников и Илия Блъсков. През 1871 г. той е писар на новоучре дената българска община в гр. Чернавода. С какво се е занимавал в този град, не се знае. Може би е бил библиотекар на новоучреденото читалище. През 1872 г. е и настоятел на сп. „Слава", а през 1873 е член на ръководството на общината в гр. Чернавода. През 1874-1876 г. е черковен певец в гр. Хаджиоглу-Пазарзжик (Толбухин). Според спомени на стари добришки (толбухински) граждани бил тръгнал с поп Харитон за Мусина и взел участие в боевете в Дряновския манастир, откъдето по чудо се бил спасил. Обаче в никакъв списък на дряновските четници го няма. Имал е все пак някаква връзка с въстанието през 1876 г., понеже бил аре стуван в гр. Мачин и пуснат под застъпничеството на свои съграждани. Тогава се заселва в съседното с. Черна, където бива условен учител и черковен певец. Това добруджанско крайдунавско село започва новия си живот от началото на ХІХ в. под влиянието на последователните вълни от български преселения. Има свое, българско училище, отначало килийно, а от 1832 г. взаимоучително. През 1861-1862 г. там е учител революционерът-книжовник Ив. Кършовски. Оттогава черненци празнуват деня на Кирил и Методий, та даже са преименува ли на тяхно име черквата си. Празникът на славянската писменост там е станал празник и на всички околни села. Черненци са ревностни читатели на български възрожденски книги, вестници и списания, биват спомоществователи и дарители на повече от 100 бройки от десетина възрожденски книги, пък и на списания. В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както и в опълченските дружини е имало много черненци.

„Чичовци" на Вазов е творба, която традиционно е попадала и попада в кла сификацията „битова повест". Авторовото „обяснение" по този въпрос можем да търсим в подзаглавието, което първоначално гласи: „Картинка от типове прави български в турско време." В този вариант на произведението (при изли зането му в пет последователни броя на „Зора" от 1885 г.) четем и мотото: „Див глог питомно грозде не дава" - народна поговорка. По-късно многозначителното видово обозначение картинка" (наистина трудно убягва умалителната употреба) прераства във вече по-авторитетното и несъмнено по-стойностно - галерия". Мотото отпада. В движението на тази Вазова самопреценка несъмнен интерес буди казаното от писателя пред проф. Шишманов:, Не знам как съм имал кураж да осмея толкова свои съграждани в тая хумореска (разр. м.)... Защото под Мичо Бейзадето, Иванчо Йотата, хаджи Смион, Иван Селямсъзът, Карагьозоолу, господин Фратю, Мирончо, поп Ставри, г-жа Нимфидора, Евдокия, Соломония, Секла, Евгения, Полидора, Мунчо, Миал Пандурсинът се крият... живи типове които всеки можеше да познае по онова време. "1 По-късно в едно свое писмо до С. С. Бобчев от март 1888 г. по повод романа си „Нова земя" Вазов споделя: „Пиша ред разкази по наший политически и обществен живот - от Освобождението до последнята криза, погледнато от разни страни. Но, nota bene: те не са повторение ни на „Митрофана", ни на, Чичовци", ни на другите ми прозаически работи (...) Те имат по-художествена виработка и по-реалистически и трезви задачи." Приведените факти са любопитни освен със собствената си стойност, но и с нещо много по-важно с това, как авторът като жител на времето си чрез мате риала, който подбира, и неговата художествена обработка по вторичен път сне ма неговия естетически код, как при сложното сплитане на тип творец и тип възприемател се оглежда донякъде естетическата ситуация, в която възниква произведение като „Чичовци". А то в много отношения попада „покрай", дори излиза „извън" някои общоприети класификации и нормативни оценки. Това, което става ясно от свидетелствата на самия автор (косвено възприе мател на „Чичовците“), можем да сведем до следното: - жанрова неуточненост, която отговаря на действителната жанрова „нестандартност" на произведението; - манипулиране на обектите от действителността със средствата на комич ното „снижение" и съответно съзнателно търсене на въздействието му в сфера та на забавно развлекателното и на психо-разтоварващото;

В портрета си за Димчо Дебелянов Здравко Петров пише, че в „Тоя стих е ключът" към личността на поета. Съвсем правилно той разглежда Нилс Люне като „литературен тип", който има „много обобщаващи качества, като всеки голям литературен тип той даже надхвърля повода си, може да се въплъти в други епохи". В същност кой е Нилс Люне? Според Брандес той е „поет, макар и неуспял поет". И още: „Нилс Люне е фантаст, и то фантаст, какъвто е човек, роден сред народ от мечтатели; лош лирик, каквито се срещат в народ с добри и лоши лирици, които през периода 1848-1864 г. съставляваха образованата младеж. " Освен че е истински датски фантаст“, в неговия образ се съдържат типичните черти на дребнобуржоазната интелигенция от втората половина на миналия в. к. И Димчо Дебелянов като Нилс Люне е, фантаст", но български фантаст. Това определя приликата, но и съществените различия между него и датския меч тател. Докато Нилс Люне е последната издънка на един западнал аристократически род, Димчо Дебелянов е последната издънка на един западнал абаджийски род. И той като своя датски събрат обича да бленува, но преди него на първо място стои въпросът, къде и по какъв начин може да приложи силите си? Оттук нататък започва голямата драма на Димчо Дебелянов и, може да се каже, драмата на поетите от кеговото поколение, която той изразява в прочутото си сти хотворение:

Между нашите символисти Н. Райнов влиза в литературния живот най-късно, след най-младия от тях - Хр. Ясенов. Ако Ясенов се наложи в 1911 г. в „Наш живот" на А. Страшимиров, Н. Райнов издава своята първа книга „Богомилски легенди" през 1912 г. с псевдоним Аноним, подобно на псевдонима на Е. Аненски „Ник-то". „Богомилски легенди", както и по-късно излезлите след войните (през 1918 г.) книги „Очите на Арабия“ и „Слънчеви приказки" разкриват една от особености те на част от българския символизъм и на символизма изобщо - неговата склон ност към екзотичното, отдалеченото по място и време, вкуса по далечното и не познатото, по странното и загадъчното; и тоя стремеж на символистите да уловят не точните контури на предмети и явления, на факти и събития, не пластиката реалната жизнена адекватност на образите, а красотата на неуловимото загадъчното, тайнствения допир на вечността с пищните форми и извивки живото битие, фантастиката на приказното и чудесното и нейното сплитане трайното в човешката душа, с магията на човешките страсти. на C Странно е при тая основна нагласа на творческото съзнание, при това съзнателно насочване на погледа зад видимостта на предметния свят, към сферата на духовното, разбирано чисто идеалистически, в духа на философията на Платон и неоплатонистите, да се изключва Н. Райнов от кръга на символистите. Творческите търсения на Н. Райнов са само едно ново доказателство за способността на символизма да взаимодействува с други модернистични и немодернистични течения и стилове - с романтизма и импресионизма, с реализма и с авангардните течения на ХХв. При Н. Райнов връзката с романтизма, примитивизма, експресионизма, стилизацията и декоративността в изкуството е особено жива. Неслучайно критиците навремето (Вл. Василев, В. Пундев и др.) го разглеждат кръга на останалите символисти, а Ив. Радославов го приема отначало като един от най-ярките символисти и го отхвърля като такъв, след като самият Н. Райнов се отказва от сътрудничество в „Хиперион" и преминава в „Златорог", като преди това участвува във „Везни" на Г Милев.

В литературоведската практика понятието писателски тип се употребява твърде неопределено и разтегливо. Но, мисля, че във всички случаи за маркси ческата критика основен определител на това понятие не може да не бъдат вза имоотношенията писател - общество. Оттук и названието на тази статия. Наблюденията върху българската литературна история показват (нещо, което, струва ми се, важи за всяка национална литература), че в по-старите периоди на неусложнен и бавно развиващ се литературен живот понятието писа телски тип е по-широко от понятието поколение и се съотнася по-скоро с понятието период. А колкото по-близо до съвременността идваме, т. е. колкото поразвит и усложнен става литературният живот, толкова повече в рамките не само на един и същ период, но дори и в рамките на едно и също поколение започват да съжителствуват (мирно или в борба) писатели от различен идейно-психологически тип. Неравномерността на българското отначало забавено, а след това ускорено развитие откроява още по-ярко това общовалидно положение. Така на прехода между старата и новата българска литература около два века принадлежат на т. нар. „дамаскинарска" книжнина и в течение на тези два века се сменят цяла редица биологични поколения, без да изменят съществено характеристиката на писателския тип, който наричаме дамаскинар". Но при започналото през Българското възраждане ускорено развитие на обществения ни и духовния живот можем да наблюдаваме вече една много по-бърза еволюция на типа писател, еволюция, която продължава с още по-бързи темпове в първите следосвобожденски десетилетия. Ако през 60-те 70-те години на м. в. българското духовно развитие създава чертите на писателя от съвременен тип в неговата своеобразна възрожденска трасформация, то през следващите три след освобожденски десетилетия (до периода на войните) се сформират и останалите основни писателски модели" в българската литература. „Модели", които тя трябваше да познае в своя исторически развой, за да се превърне в на пълно развита съвременна литература и да определи характерния за своята на ционална специфика писателски тип с цялото богатство на неговите исторически преображения и идейно-психологически варианти.

В статията си „Петербургски записки от 1836 г." Гогол пише за двете сто лици на руската държава - новата и древната: „Москва е необходима на Русия, Русия е необходима на Петербург..." Петербург по думите на Гогол е немец, Москва - руски дворянин. В Москва е руският корен, там е съхранено народното начало. Най-после Москва е в центъра на Русия, а Петербург се е отплеснал дяволска страна. на Роден на юг, Гогол отколе се стреми в мислите си към Москва като към онзи средноруски източник, който все повече трябва да подхранва неговото съзнание, неговите съчинения. Географията на Гоголевата проза се движи в началото от Украйна на север, но в „Мъртви души“ вече се заседява в Средна Русия. Пей зажите и картините от двете страни на пътя на Чичиков все повече приличат на пейзажа в Подмосковието, в Поволжието, около които обикаля бричката на злощастния прекупвач от „Мъртви души". В първия том на поемата даже се споменава за една комисия за построяването на храм, в която участвува Чи чиков. Комисията храм не построила, но в различни райони на града у членовете й се появили домове с каменен долен етаж. Тази комисия много прилича на ко мисията, създадена за построяването на храма на Христа Спасител в Москва, издигнат с народни пари в чест на победата над Наполеон. Там действително били открити големи липси и разхищения. Тъй че, без да споменава в поемата Москва, Гогол заставя Чичиков да посети древната столица, та даже и да поживее в нея, да поработи там. По-нататъшните митарства на Чичиков явно се развиват недалеч от Москва. Във втория том на „Мъртви души" споменава Волга, а в бележниците, в които Гогол съ бира сведения за поемата, се срещат записки за Владимирската губерния, за ней ните треви, за полските работи, за песните, за Кострома, Ярославл, Симбирск и др. Гогол записва в тетрадка „Думи от Владимирската губерния“, „Думи на волгоходеца", названия на ленени платна, компоти, дървета, риби, насекоми и Птици.

За да се разбере огромното влияние, което Петьофи оказва върху различни художествени направления и периоди на българската литература, е необходимо да се вземе пред вид своеоб разието на художествения свят на поета, цялото богатство от идеи, характеризиращи облика на чуждия творец. Сред тези разнородни и в същото време обединени от едно основно звено - любов и свобода - идеи, се открояват основните идейно-естетически черти, с които Петьофи прониква в България: І. Революционна романтика. 2. Универсализъм. 3. Проблема за героя, с очи, отворени за злините в обществото и воюващ за тържеството на свои те идеи. И трите проблема определят същината на творбите, които стоят в центъра на нашето вни мание - стихотворенията „Лудият“ и „Едничка мисъл ме тревожи..." и поемата „Апостолът". Всички те ни насочват към романтичните течения на епохата и измежду немалкото преводи на стихотворните творби на художника имат най-голямо значение за българския духовен живот. Нямаме за цел да изследваме цялостната рецепция на поета, а само проникването на онези представителни и значителни от гледна точка на българската литература творби, които очертават върховните моменти при възприемането на Петьофи у нас. Това са моменти, когато поезията на Петьофи прозвучава в съотвествие с патриотично-демократичната линия в нашата литература; с пропагандаторските цели на революцията; изразява ситуацията на прелома между двете епохи, с рязко повишения интерес към модерната душевност и общочовешкото у човека; с размирните дни на 1923 г., когато името на Петьофи определено се свързва с политическите цели на времето и оказва непосредно въздействие върху раволюционните маси; и края на 30-те и началото на 40-те години, когато поради причини от идеологическо естество се на блюдава известен спад в художествената рецепция на поета. Интересът към Петьофи се повишава значително във връзка с тържественото отбелязване на неговите годишнини: през 1899 г. 50-годишнината от смъртта на поета; 100-годишнината от рождението на Петьофи през 1923 г.; 120-годишнината от рождението на унгарския лирик (отново статии, нови преводи и организиране на съвместно чествуване на поетите Ботев и Пе тьофи и пр.). Значимостта на подобни чествувания много ясно изразяват думите на Тодор Боров, казани по случай 100-годишнината от рождението на поета: „Раковски нема дори и такова ознаменуване... И днес Петьофи е един от най-популярните чужди поети у нас и с малкото, което знаем за него. "1 Самостоятелните сборници със стихове на поета не са много: излезлият под редакцията на проф. Михаил Арнаудов и съдържащ общо 35 стихотворения сборник „Шандор Петьофи. „Личност и поезия" (1923) и претърпелият общо три издания сборник „Хъшовски песни" (1939- 1940) в превод на А. Л. Лебедев. Особено голямо е значението на първия юбилеен сборник, който, по думите на съвременната му критика, е своеобразен „опит да се засвидетелствува по един културен начин нашата почит и адмирация към най-големия поет на Унгария".

Банатската българска книжнина е духовно-творческа изява на живущите в Банат (СР Румъния и СФР Югославия) български преселници. Отличава се със следните по-главни характерни черти: 1) възникнала по средата на XIX в. в чужда страна като самобитно българско книжовно дело, тя се е развивала самостоятелно без взаимодействия с книжовността в пределите на бъл гарските земи; 2) създадена да задоволява специфични за банатските българи духовни потребности, тя се е оформила като българска книжнина с подчертан регионален характер; 3) списвана на банатския български книжовен език с латиница, тя не е могла да превъз могне местническия си характер и да се влее в процеса на общобългарското литературно творчество; 4) отличава се с необичайно за една регионална книжнина на малочислена малцинствена народностна група голям брой заглавия на печатни издания и богатство на жанрове на лич ното литературно творчество; 5) в системата на многовековното общобългарско книжовно дело тя се явява част от българската католическа книжнина от следвъзрожденския период.

Редакцията на сп. „Йороп" в своята поредица от специални тематични броеве с посветила своя двоен брой, с който приключва 1983 г., на съвременната турска литература. Трябва да отбележа още с първите редове на настоящия преглед пълнотата на съдържа нието, с което на читателите на „Йороп е дадена забележително ярка картина на днешната турска литература, при участието на видни съвременни турски писатели и критици: от именития пост Назъм Хикмет до недим Гюрсел. Броят започва с краткия уводен текст на цитирания Недим Гюрсел, озаглавен „Дългият марш на турската литература", в който авторът казва: „Историята на турците е един дълъг марш в дословния смисъл на термина, който тръгва от крайнините на Китай, за да спре на Източното Средиземноморие. И Недим Гюрсел привежда следното четиристишие на Назъм Хикмет: „Страната, която наподобява глава на кобила / дошла в галоп от далечна Азия /, за да потопи нозе в Средиземно море /, тази страна е нашата. Текстът на турския автор съдържа кратки исторически данни за Турската империя: селджукиди, Отоманска империя, до република Турция в 1923 г. Мустафа Кемал Ататюрк създава върху остатъците на многонационалната им перия турска национална държава. Недим Гюрсел, когото цитираме, е една от водещите фигури на младата турска литература, автор на новели и повести (преведе ни на френски) и на докторска теза върху Арагон и Назъм Хикмет", държана в париж ката Сорбона. Специалният брой ни предлага представителни текстове (поеми, новели и есета) от днешната турска литература, т. е. само от републиканския период. Що се отнася до старата турска литература (XIII—XIX в.), пише Недим Гюрсел, тя е толкова богата и разнобразна, че нито мистичната поезия на крупния поет Юнус Емре, основоположник на националната литература, нито поезията на народните певци, нито отоманските „ди вани", нито традиционните наративни жанро ве като епопеята и приказката биха могли да се изчерпят.

Животът и делото на бележития бъл гарски възрожденец Софроний Врачански са привличали вниманието на мнозина наши и чуждестранни изследвачи - и в миналото, и в наше време. Повечето изследвания обаче са били насочени предимно към проучване на биографската, историографската, фактологическата страна от живота и дейността му, търсени са източниците, генезисът на едно или друго негово съчинение, чертите и параметрите на неговия мироглед. При тия усилия обаче, колкото и плодотворни да са се оказвали в една или друга насока, невинаги се е държало сметка за целия комплекс от компоненти, за всички аспекти на многооб разното му дело - утвърдило многопосочни традиции в духовния живот на формиращата се българска нация. А и онези, които са се домогвали до една по-цялостна трактовка на книжовното наследство на видния въз рожденец, не са изчерпвали въпросите, които неизбежно ни се налагат при една съвременна критико-аналитична оценка на отделните му книжовни изяви, особено що се касае до ролята и мястото му в литературния процес на епохата. Затова при несъмнените си завоевания нашето литературознание е все още в дълг пред епохалното дело на Софроний Врачански - една репрезантативна личност, към която тепърва ще се връщаме в стремежа ни към народностно самопознание и разкри ване етапите на нравствено-естетическото ни осъзнаване. Нима не е извънредно показателно обстоятелството, че в наше време интере сът към този народен будител" непрестанно расте, и то не само у нас, но и в чужбина! Неговото „Житие" е преведено на немски, френски, английски, унгарски, на него се посвещават докторски дисертации! Ето още едно основание и родното ни литературознание да погледне от по-други критерии и аспекти на този своеобразен феномен във възрожденския ни духовен живот. И колкото по-отблизо се сродяваме с автора на Житие и страдания грешнаго Софрония", колкото по-вглъбено се вглеждаме в неговите съчинения и ги поставяме на фона на тогавашния книжовен живот у нас и на Балканите, толкова повече се умножават въпросите, които изискват една съвременна интерпре тация, за да се види истинският му ръст и 166 място в националните народностно-възро дителни, културно-исторически процеси. Очевидно на подобно съзнание не е бил чужд и Иван Радев, който все по-плодотворно се изявява като ревностен изследвач на въз рожденската ни литература, осветлява инте ресни страни от нейната културно-естетическа, народно-психологическа същност. Новият му труд, посветен на Софроний Врачански, идва да потвърди тези негови плодотворни усилия, да ни убеди в умението му да подхваща инте ресни и недостатъчно осветлени въпроси, да ги поставя на един широк обществен и културен фон, за да достигне до нови изводи и характеристики. Монографичното му изследване за Софроний Врачански наистина разширява знанията и представата ни за ръста и значимостта на първия преписвач на Паи сиевата история, дава ни възможност да вникнем по-дълбоко в смисъла, съдържателността, идеите и патоса, в структурата и поетиката на Софрониевите съчинения, за да се откроят те със свое място и значимост в историко-литературния процес.

Уместно е да си припомним фразата, произнесена от Луначарски в периода на богостроителските" увлечения:,, Може би се заблуж даваме, но търсим." „Приличаща на истина", тази фраза не закъсня да предизвика искрометната ирония на В. И. Ленин, който в пред говора към първото издание на „Материализъм и емпириокритицизъм" отбеляза: първата половина на тази фраза съдържа абсо лютна, а втората - относителна истина. "1 Смисълът на иронията е пределно ясен: пътят към истината също трябва да бъде истински... За това задължително условие на научното изследване не се уморява да напомня Ю. Суровцев, насочвайки вниманието си към проблемите на националното многообразие и интернационалното единство на съветската литература, която, както сам признава, вече три десетилетия представлява съществена част от творческите интереси на автора на дадената книга". Действително може да се отиде много далеч (от истината!), ако руската история, както и историята на всеки друг народ, се изучава от гледна точка на силата на духа“ и „верността към идеята", без да се придава значение на такива дреболии като насоченост на „духа" и съдър жание на идеята". . . " - отбелязва ав торът на едно място. Защо не искат да разберат други критици („разделители" и замъглители на социално ясните истини). че художественото изследване на характерите на нашите съвременници, в това число и в „национален аспект", от глед на точка на националната самобитност", е дело на цялата наша многонационална литература, на всички писатели, които се стре мят към художествената правда и я постигат?" - недоумява Ю. Суровцев на друго място.

Георги Германов продължително изследва същностните явления в руската литература, както и взаимодействията и с нашата литература. В тази насока той се очертава като специалист и вещ познавач на характерното, значимото, дал ценен приное в съвременното ни литературознание. Новата му книга „Вър хове на руската класическа литература" сполучливо и интересно разработва възлови тенденции и проблеми, свързани с дейността на най-крупните писатели на миналия век в Русия. Тя енаписана не само със задълбочено литературоведско отношение, но и с обич, с пиетет към гениалните творчески прояви, оказали силно влияние и у нас, както и в целия свят. Книгата се открива със статията „Ленин за литературното и културното наследство", която има методологически облик с важно значение, показващо ни ръководните принципи при изследванията. Именно възгледите на Ленин за класиката и нейния принос, за необходимостта от усвояване на ценното в нея, е изходният пункт за съвременните литературоведи при характеристиката на литературоведските явления от миналото. Изпъква и проблемът за връзката на миналото и съв ременността, за творческата приемственост на традиционното, върху основата на която е възможно новаторското отношение и стабилността на художествените постижения. Германов подчертава значението на Лениновите концепции за партийността и за класовия подход, чрез които се стига до пълноценен Литературоведски критерий, разкриващ съще ственото за всяка литература във връзка с обществените борби и противоречия, във връз ка с народния живот и прогресивните насоки в него. В книгата е показано и разбирането, отношението към творческите ценности на най-видни наши литературоведи и обществе ници, които тълкуват литературните процеси в духа на Лениновите принципи и позиции. За разбирането и оценяването на художествената литература извънредно голяма роля играят теоретическите обобщения във връзка с теорията на отражението, защитена в труда „Материализъм и емпириокритицизъм" и конкретно приложена при характеризиране творчеството на Толстой. Георги Германов се спира на най-важните моменти в статиите на Ленин за великия руски писател, за да покаже проникновеността на анализа, насочен и към силни, и към слаби страни, при една основна, подчертано положителна оценка. Несъмнено много от факторите, за които се говори в книгата, са известни, неведнъж са цитирани и са станали класически по своето мисловно богатство и по ролята, която са играли. Независимо от това привеж дането им е необходимо с оглед на цялостната същност на книгата, с оглед на задачата, коя 170 то си е поставил Германов. Не е възможно да разберем днес същественото, специфичното за руската класическа литература и за найвеликите и представители, без ръководните идеи на Ленин дал класически образец на анализ, показал по великолепен начин, какъв трябва да бъде класовопартийният критерий на критиката и на литературознанието, осо бено при оценяване на противоречиви и слож ни литературни явления. Основната част на книгата, както личи и от заглавието „Върхове на руската класичес ка литература", показва големите постиже ния на най-видните руски писатели през ми налия век. Поместени са очерци за Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Ал. Островски, Гончаров, Чернишевски, Салтиков-Шчедрин, Л. Толстой, А. Чехов. В представянето им наблюдаваме системност и цялостност - не се характеризират изолирани явления, а се изгражда една картина на най-значимото в руската литература през този период вниманието се насочва и към водещите тенденции, направления и методи. Говори се на втори план и за други руски писатели, за взаимоотношенията на руската класическа литература със световния литературен процес. Наблегнато е особено на връзките и с българската литература, на въздействието, което е оказала върху нашите творци, върху насоките в културата ни и в социалните дви жения.