Книжка-2

1981, Книжка 2 - Съдържание

Младата художественотворческа интелигенция винаги е чувствувала топлите грижи и внимание на партията - достатъчно е да си припомним само забележи телното писмо на др. Тодор Живков до ЦК на ДКМС или решението на Политбюро на ЦК на БКП за работата с младите. Мъдрата и далновидна партийна загриженост за израстването на творческата смяна, за нейното идейно и художествено укрепване и извисяване е в същност естествен израз на съзидателния устрем на нашето общество, на неговата увереност в утрешния ден и стремеж да изгради още днес фундамента на бъдещите успехи. Неразделна част от своя народ, и младата художественотворческа интелигенция участвува в неговия поход към бъде щето; кръвно свързана със своя народ, тя е приела неговите цели и стремления като свои цели, впрегнала е творческите си възможности за осъществяване на епохалната задача - формиране на всестранно и хармонично развита социалистическа личност и изграждане на едно общество, живеещо по законите на красотата. Опирайки се на опита на своите по-възрастни колеги, в тясно творческо сътрудничество с тях, младите творци от всички изкуства и области на културата имат вече реален принос в развитието и извисяването на социалистическо-реалистическото ни изкуство, в постиженията на културния фронт. Но същевременно днешните успехи са само кълновете на утрешните плодове. В този смисъл грижата на партията и правителството за младите творци е не само израз на доверие, но и на мъдра държавническа далновидност - защото тя е в същност грижа за бъдещето на българското изкуство и култура. B Поредният израз на тази загриженост, на конструктивната априлска ленинска политика в областта на художественото творчество и културата бе проведената края на миналата година Национална конференция на културата за работата младата художественотворческа интелигенция и нейната роля в изграждане културата на развитото социалистическо общество. C Неслучайно като девиз на конференцията бяха взети думите на др. Тодор Живков: „Ние виждаме в лицето на младата творческа интелигенция утрешния ден и утрешното лице на нашата култура, на нашата литература и изкуство и бихме искали този ден да бъде колкото се може по-светъл и плодоносен, това лице да бъде колкото се може по-прекрасно и благородно. Нашата грижа за младите е грижа за бъдещето на българската литература и изкуство." Именно грижата за бъдещето на нашата култура и изкуство, желанието да се създадат оптимални условия за разгръщане творческите способности на младата смяна, да се създадат необходимите предпоставки, за да може тя да изпълни достойно историческата си мисия в изграждането на културата на развитото социалистическо общество, бяха основната задача на конференцията.

Едва ли има български писател, който да не се е изказвал пряко за българския народ или да не се е опитвал да въплъти една или друга негова черта в художествен образ. Тук ще се спра главно на преките народоведчески изказвания на някои наши писатели от Паисий до Антон Страшимиров. Още преди повече от два века в своята „История славяноболгарская" Паисий пише за характера и психологията на българина, като подчертава ярко неговите положителни черти, за да възрази на гръцкото високомерие спрямо българския народ. Според него българите са незлобливи и гостоприемни, милосърдни и справедливи и същевременно „страшни всему миру; мал народ, но непобедим". Те не били научени да се покоряват на своите царе, но били „свирепи, диви, безстрашни и силни на бран, люти като лъвове". Паисий изтъква специално и жилавостта на българите, тяхната устойчивост против чуждоземното иго - в толико страдание и насилие“, те „держат свою веру непременно". Тая жизнена упоритост, тая устойчивост срещу насилията и страданията се изтъкват по-късно и от други писатели като отличителна черта на българския национален характер. В духа на Паисиевия исторически романтизъм са и народоведческите наблю дения на Георги Раковски. Като изследва старината, фолклора и обичаите на българския народ, той намира всичко онова, което е отбелязал вече неговият учител в „История славяноболгарская", доказва го подробно и се опитва да го възпее в „Горски пътник". Към него прибавя още, че „българите живеят дружелюбно", че между тях владее дух на равенство и никакъв отличителен наслов за родопоколение не отдават никому си, само по-старите почитат и уважават". Това е намек за демократичността на българите, у които според Раковски и най-простият селянин, когато иде в града и се представи пред някой богат българин, отива със смелост и дързост като при равен съсед и брат". На научна основа иска да постави своите проучвания на българите Любен Каравелов. Той изхожда от факта, от наблюдението. Най-сигурни документи за него са народните обичаи и песни. Неговите наблюдения се отнасят повече до бита. Народни умотворения, предания, навици - ето кое го интересува. Как живее българинът в своя дом, как урежда къщата си, как води стопанството си, как се забавлява и т. н. - ето въпросите, които го занимават преди всичко. „Аз обичам народния живот с неговите песни и пословици - признава Каравелов в своя вестник „Свобода", - с неговите приказници и легенди и с неговите обреди и обичаи." Според него народните обичаи са свещени, защото благодарение на тях българският народ се езапазил от погърчване. Затова той ги изучава грижливо и от тях извежда психологическите особености на българското население.

Освобождението на България от османско владичество представя предел в обществено-историческото развитие на българския народ. След Освобождението българският народ тръгва по нов път. Нека припомня определението на Васил Коларов, че освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. изиграва ролята на буржоазнодемократична революция. Биват ликвидирани феодалните форми на живот и на тяхно място се установяват по-високите форми на живот, които вече отдълго господствуват на Европейския континент - буржоазно-капиталистическите. Създал своя държава, българският народ има много по-големи възможности през тая епоха в сравнение с епохата на османското владичество да ускори развитието си, за да догони равнището на напредналите страни както в областта на обществено-историческото, така и в областта на културното изграждане. И това той върши с пълен ход. C Върши го и в областта на литературата. Тя се разгръща в съответствие общия възход на културата в страната, с развитието на образователното дело, с организирането на културни институти, с обогатяването на другите изкуства и на науката. И изоставя възрожденската тематика на предшествуващия период, вълнува се от проблемите, които издига новият живот, търси да задоволи нарасналите нужди на освободеното отечество и усъвършенствува своята поетика. В своето движение тя следва общото развитие в страната и съгласно това развитие се очертава нейният процес и могат да бъдат определени неговите нови периоди. В продължение на шест десетилетия и половина тя се развива в условията на установената след Освобождението капиталистическа формация. Не може да се каже, че с големите си писатели и добрите си произведения тя я обслужва. Но не съмнено животът и борбите, характерни за тая формация, поставят върху нея своя ярък печат. Поради антинародния, експлоататорския характер на капиталистическата формация тя, общо взето, отстоява позициите на правдата и хуманизма, а от едно сравнително ранно време проправя пътя и на социализма.

Георгий Гачев е един от видните изследователи на културноисторическия процес и литературни теоретици в Съветския съюз. Българин по бащина линия, син на известния съветски музиковед и литературовед Дмитрий Гачев, племенник на революционера Георги Гачев (загинал през 1925 г.), той не забравя родовия си корен. Това проличава още в първата му книга „За ускореното развитие на литературата - опит за теоретично разглеждане на българската литература от първите 50 години на XIX в. Тази книга излезе през 1964 г. и предизвика необикновен интерес сред специалистите, а в края на 1979 г. издателство „Наука и изкуство пусна на български език един голям том с трудове на съветския литературовед - „Ускореното развитие на културата". Изследванията на Георгий Гачев се отличават както със своята оригинална проблематика, така и с неповторимия начин на обработка. Авторът има необикновено широки интереси. Привличат го проблемите около самата природа на изкуството, теорията и историята на жанровете, физиономичното в националния начин на мислене и т. н. Това може да се проследи дори само по заглавията на неговите книги-Съдържателност на художествените форми- епос, лирика, театър“ (1968) и „Животът на художественото съзнание - очерци по история на образа" (1972). Негова специалност са теоретичните проблеми на литературознанието и естетиката, видени в историческа светлина. Солидно аргументирани фактологически, трудовете на Георгий Гачев са написани живо, на места с публицистична страст и полемично отношение към разглежданите въпроси. Често той ни поднася своите търсения, прави ни свидетели или съучастници в самия процес на изучаване и синтезиране най-сложна материя. Като демонстрира психологията на мислителното творчество, такава книга приучава читателя да мисли и разсъждава, да взема самостоятелно отношение и преценява, въвлича го в съвместно пътешествие с автора в океана на проблемите и явленията. Може невинаги да се стига до отговори на въпросите, но, както сам казва на едно място Гачев, за него е важно да отплува в открито море, а не да доплува до познати брегове. С изключително добро познаване на огромния фактически материал от възрожденския период в развитието на българската литература и с преосмисляне на тези факти се отличава и книгата му за ускореното развитие на литературата. Неслучайно в предговора към българското издание на акад. Петър Динеков се казва, че това е един забележителен научен труд. Нашето литературознание е дало 35 своята оценка, съветското - също, но мене ме интересува как самият автор гледа сега на своето произведение, след като са минали толкова години от неговото публикуване?

В първата част на тоя анализ разгледахме единството на „Цената на златото“ и „Завръщане“, което се изразява не само в пряко приемствените, но и в особените диалогични отношения на двете книги. Времето на големи общонародни идеи, на могъщи духовни пориви и безвремието на една безкрила действителност определят полюсите на художественото познание в дилогията на Генчо Стоев. Опитахме се да очертаем и основните принципи в поетиката на произведението, дълбоката връзка между художествена система и обект на изображение. В „Цената на златото" историята подкрепяше човешкото у човека, изгаряше мостовете назад - към робския морал и робската психика, опровергаваше илюзии, преобразяваше характери, издигаше високото и поваляше низкото. Историята твореше нов човек, който сам бе способен да твори свободно своята история. Чрез изпитанията и страданията времето носеше надежди и проправяше път към нови ценности. Но още първата фраза в „Завръщане" попарва тия надежди. Тук времето не подкрепя високите стремления на личността. Историята създава нови трагедии - на потъпканите идеи и поруганата нравственост, водят се нови битки с различни средства, и победите, и пораженията имат други стойности. Надеждите, родени от светлата трагичност на националната революция, тук са заменени от други чувства и други упования - мъчителни, но единствено възможни. Действието в „Завръщане“ се отнася към първите едно-две десетилетия след Освобождението, когато след съсипните и големите несбъднати пориви се появява полунезависимото Княжество България. Главен герой еПавел, големият син на хаджи Враньо, смелият и решителен поборник от „Цената на златото". Няколко незавършени сюжетни ходове от първата повест сега са доведени докрай и осмислени, мотивирано енеговото възкресение изпод развалините на църквата, съвършено пряк вид придобива внушението, че баба Гюрга е подкрепяла не само мъртвите, но едавала сила и на живите. Страстният републиканец Павел Хадживранев е княжески градоначалник в Пловдив, за да може негово височество да 1. Вж. Димитър Кирков. Цената на духовната победа. - Литературна мисъл, 1981, кн. 1, с. 74-104. 42 демонстрира единството на политическите сили в страната. Бившият въстаник е искра, отхвръкнала от битките за национална свобода в едно време, за което народният поет възкликва: „Как падат бързо в прах идеали!"

Днес в условията на построяването на развитото социалистическо общество страните от социалистическата общност встъпиха в качествено нов етап на обществено развитие. Той се характеризира с една обективна закономерност - постепенно сближаване на различните области на живота. Интернационалните процеси своеобразно се пречупват и в духовната култура. Интензивно се развиват и литературните взаимоотношения. Те закономерно привличат вниманието на много изследователи, които смятат, че литературните връзки на социалистическите страни отразяват качествено нови явления на съ временността - интернационализацията на националните литератури. Разбира се, това явление не е възникнало на празно място. То има обективни исторически предпоставки и корени. Трябва да се отбележат по-специално: Великата октомврийска социалистическа революция, идеологията на пролетарския интернационализъм, огромният опит в строителството на многонационалната социалистическа култура в СССР, образуването на революционно-пролетарски течения в литературите на другите страни след Втората световна война и създаването на народнодемократични и социалистически държави в Централна и Югоизточна Европа - процес, който е получил особено ускорение в наши дни и се отличава с устойчиви закономерности, имащи типологически характер. Тези предпоставки се нуждаят от теоретическо осмисляне. Доскоро в нашето литературознание литературните взаимоотношения се разбираха главно като двустранни връзки. Изследователите използуваха обикновени и сигурни средства за систематизиране и коментиране на събрания материал. Сега обаче този добре усвоен от нас път се оказа недостатъчен. Стоящите пред литературната наука задачи изискват намирането на нови методологически пъ тища и методически средства за системен анализ и синтез на получаваните знания, за сравнителното им и типологическо обобщение. При това фундаменталните, теоретически обобщения не могат да не се опират на конкретно-историческите изследвания на националните литератури. Характерно е, че големият, многостранен опит на славянското литературознание придобива все по-голямо значение при създаването на фундаментални обобщения и типологически изводи. 1 Вж. кн. Общее и особенное в литературах социалистических стран Европы. М., 1977. 59 В същност ние наблюдаваме преход „от страноведческите изследвания към изследвания от сравнително-исторически и комплексен характер "2

Вземе ли се под внимание слабата романова традиция в България до Втората световна война, то епическата вълна в началото на 50-те години е безспорно един от най-интересните феномени в българското литературно развитие след победата на деветосептемврийската социалистическа революция. За периода 1949- 1956 г. тя е явление от първостепенно значение и характер, определящо до голяма степен профила на тези години. В моето изложение бих искал да залегна някои въпроси повече от методологическо естество, засягащи преди всичко факторите, способствували възникването на епическата вълна, както и взаимоотношението между литературна теория и литературна продукция през разглеждания период. Най-напред две думи за съдържанието на понятието „епическа вълна". При всички разлики в подхода на досегашните изследвания на това явление в България - Тончо Жечев и Боян Ничев го разглеждат в трудовете си предимно във връзка с развитието на българския роман, Симеон Янев го извежда от рамките на отношението лирично начало - епично начало в прозата след Девети септември, а Светлозар Игов го обсъжда на основата на жанровата динамика на цялостния литературен процес от миналия век насам - у всички изследователи се наблюдава тенденцията под „епическа вълна" да не се разбира само едно жанрово явление, свързано с щурма на романа" в началото на 50-те години, а преди всичко времето на изявено доминиране на обективно-епичното като изказ и художествено светоотношение на писателите над субективно-лиричното, един феномен, който, намирайки своя най-ярък израз в разгръщането на българския епически роман, не остава ограничен само върху този жанр и само върху прозата, а засяга и другите литературни родове, цялата литература. Аз не само че се присъединявам към това разбиране, но и смятам, че едно такова по-разширено - засягащо не само жанровото развитие на романа, а и цялата литературна продукция - схващане на понятието епическа вълна" е от принципна важност не само за изясняване на нейната същност, но и за издирване и определяне на факторите, които я обуславят. Явно те не са свързани само с вътрешните закономерности на развитието на българския роман и на българската проза, а са и от характер, засягащ цялото литературно развитие. Такива фактори без съмнение са: 1. Победата на деветосептемврийската революция като акт с огромно историческо значение, с който започва преходът на България от капитализма към соци ализма;

Стремежът на представителите на кръга „Мисъл“ да извисят нашата литература в идейно и художествено отношение винаги е вървял редом със стремежа им да я поставят на народностна основа, да въплътят в нея българския дух, такъв, какъвто живее в народното ни творчество. „Основното домогване" на младите“, както го еформулирал д-р Кръстев, е не само да присадят на родна почва общочовешки хуманитарни идеи (...), но преди всичко да внесат в нашата поезия национално схващане на живота, да използуват за художнически цели мирогледа на българина, както той е отразен в колективния продукт на народната душа - българската народна песен. Кръгът „Мисъл“ се оказва начело на движението за самобитна българска литература, което се разгаря в последните години на миналия и в първите години на новия век. В него участвуват не само писателите от въпросното литературно сдружение, не само техни привърженици и активни сътрудници на сп. „Мисъл" като Тодор Влайков (белетрист с опит в това отношение) и по-младите Кирил Христов, Ана Карима и Трифон Кунев, но и върли противници на линията на „Мисъл" като Антон Страшимиров. Теоретическите постулати на движението за национална по дух литература са рожба главно на кръга, Мисъл. Членовете на литературния кръжок считат за свой патент идеята на въпросното движение и поставят в неговото начало Пенчо Славейковите „Коледари", без да държат сметка, че подобни, и то сполучливи опити, са правени и преди. Обяснението: „Влайков, Вазов, Каравелов, Величков и всички писатели от периода на 80-те години" обработвали народното творчество „с очи на фолклористи". Имената на Ботев и П. Р. Славейков, навярно съзнателно, в случая се премълчават. В своята книга „Христо Ботйов, П. П. Славейков, Петко Тодоров, Пейо К. Яворов" д-р Кръстев обяснява необикновената сила и националното значение на Ботевата поезия с това, че „Ботйов, с интуицията на гениален поетясновидец, е доловил вечните купнежи на българската душа - онова, което е живяло от векове в нейните гльбини и чийто невнятен ромон е чут в недомълвената мелодия на народната песен. "3 Но когато става дума за обновлението на българската литература, настъпило на предела между двата века чрез връщане към фолклора, въпросът за традицията в това отношение остава на заден план.

Зародил се в Италия като естествен резултат от натрупването на социални, традиционни, религиозни и дори географски предпоставки, Италианският ренесанс постепенно завладява все по-широки територии в съзнанието на средновековния европеец. Достига Франция (в същност първоначалното название ринашименто е заменено именно с френското ренесанс), залива Англия и Испания, за да се насочи на север и изток чак до Швеция иславянските народи. И ако навечерието на Средновековието донася на Европа като най-ярко и определящо за нейния облик явление Великото преселение на народите, то Италианският ренесанс, хуманизмът постепенно тръгна по обратния път като едно Велико преселение на идеите. Благоприятната обстановка за лекотата, с която даден културен феномен Намира прием върху нова и дори коренно различна традиционна основа, върху съвършено нов, ексцентричен от европейска гледна точка фолклорно-ритуален комплекс, се създава благодарение на средновековната универсалност на схващането на човека, разделена единствено от границата между православния и католическия канон. Християнската религия представлява мост над локалните различия, херметичността на средновековната психика се разкрепостява и уеднак вява в метафизичните параметри и затова може да се каже определено, че църковният институт, стремейки се към абсолютна и регламентирана духовна дисциплина в новата етнична структура на Европа, създава сам потенциална възможност за сходни реакции срещу нея, за историческия прецедент на такава спонтанна духовно-творческа солидарност, каквато еРенесансът. И все пак в своето движение към все по-нови и все по-отдалечени от месторождението на образеца страни това разнопосочно стремление към естествената природна суверенност на човешката личност се видоизменя в своето външно протичане, в събитийната си окраска в зависимост от конкретната историческа обстановка, в която бива пренесено, без никога да губи същностните си характеристики, запазвайки дълбокото единство на идеологическата си първооснова. Затова сравнителният анализ на културните явления, породени от неговото разпространение, непрекъснато ще се докосва до важни съвпадения с модела и до специфични отклонения или по-точно модификации, в които се оглежда ранната народопсихология на формиращите се европейски нации. Славянските народи достигат до епохата на Ренесанса при едно кръстопътно състояние на духа. Тяхната четиривековна „практика" в държавното устройство на Европа не е била в състояние да изличи вътрешните устои на родово-общинното начало. Подмяната на обичайния правов статут с абстрактната норма на 86 законоположението се еизвършила само в ежедневната административна практика, но не епроникнала органично в съзнанието на славянина от тази епоха.

Прословутата Хегелова триадичност, „безкрайното“ пътуване от в себе си", през за себе си" до „в себе си и за себе си", спазва своя принцип и при висшето изкуство - в неговата философия на изкуството - поезията. Тя се разделя на три рода: епическа, лирическа и драматическа. Тук обектът на разглеждане не са те, а тяхната обща форма на проява - поетическото художествено произве дение изобщо, неговите характерни особености в сравнение с историографията и ораторското изкуство като най-близко стоящи до него (според Хегел) и сти хията и почвата за неговата изява - поетическата представа. Поезията е последното в системата романтично изкуство. То е най-духовното изкуство. В нея от външно сетивното на материала е останал само знак, а „самата вътрешна представа дава както съдържанието, така и материала" (2, с. 458). Нейната реалност е само във вътрешната, в поетическата представа. В поетическото художествено произведение тя не може да даде за вътрешния наглед едновременност, както живописта, защото представата дава само като сукцесия многообразието, което съдържа. Но образът е вътрешен - той е за духовното съзерцание и духът дава единство в многообразието, той го подрежда във времето. Така липсата на сетивност се превръща в едно „несметно излише ство", защото дава възможност за изображение на действието, а то е ставането, вътрешното на всеки предмет. Чрез поетическото художествено произведение може най-добре да се изрази истинното в предмета, неговото развитие. Поезията търси и има свое съдържание, свое схващане. Целият кръг на природните неща намира свое място в нея не сам по себе си, не като „лошата безкрайност“ (3, с. 232), а доколкото духът намира в него подбуда за своята дейност. Истински съответствуващият и обект е безкрайното царство на духа (вж. 2, с. 461) и затова главната задача на поезията е да доведе до съзнанието силите на духовния живот, човешките дела, действия, съдби. Тя като „най-всеобщата и най-разпространената учителка на човешкия род" дава едно първоначално знание за човешкото налично битие, защото човекът като дух трябва да знае своя закон, за да живее в съответствие с него (вж. 2, с. 262). Поезията е първоначалното познание за истинното - в поетическата представа общото и единичното, законът и явлението са в единство, едното се схваща чрез другото и в другото. Това нейно схващане, неговият начин е вече теоретичен, целта и е създаването на образи, а не практическото съществуване на предмета (вж. 2, с. 463). Извън първоначалната поезия, която като първо знание за истинното според Хегел е преди художествено развитото прозаично говорене, има и съзнателно поетическо схващане, което умишлено се разграничава от прозаическото и то собствено стои върху свободната 105 почва на изкуството. Прозаическото съзнание, напротив, разглежда действителността разкъсано, не в естественото поетическо единство, а според разсъдъчната връзка между причина и действие, цел и средства. То стига до закономерността на явленията, схваща всяко нещо само в неговата зависимост, а не в свободното единство с цялото. От своя страна обикновеното съзнание схваща всичко като само единично, без неговата връзка с другото. Тук предметът се възприема цял, не липсва схващането на вътрешния разум на предмета, той е случаен (вж. 2, с. 465). Така външно живото е мъртво за духа, с такова схващане той не може да открие разумното, основанието за предмета. Спекулативното мислене снема едностранчивостта на разсъдъчното и обикновеното схващане. То схваща живия, конкретния предмет не вече като мисъл и само като мисъл. Доколкото спекулативното разглеждане не разкъсва целокупността на обекта на причинни зависимости, то е в средство с поетическата фантазия, но само толкова, защото неговата стихия е в чистото мислене. То унищожава формата на реалността и я превръща във форма на чисто понятие. Тук истината на действителното енегова истина, но не в самото него, както е в поетическата фантазия, а в себе си и за себе си като в общ идеен елемент. „Мисленето е само примирение на истинното и на реалността в мисленето, а поетическото създаване е примирение в макар само духовно представената форма на самото реално явление" (2, с. 446).

Всяка среща с поезията на Александър Блок е събитие в живота на добрия читател. И това е обяснимо. С Блок приключва развитието на руската предоктомврийска поезия и с него съще временно се трасира пътят към новата, революционната, съветската поезия. Патосът и отрицанието, толкова характерни за руските писатели от XIX в., Блок доведе в зрялото си творчество до краен предел и в същото време като поет и гражданин подкрепи и тръгна в крак новото. Затова и за българските читатели Блок става близък не само по дълбокото славянско чувство, което лъха от всеки стих на творбите му, но и по омразата му към миналото, по романтичната му устременост напред, по вярата му в човека и великата родина - чувства, които той изразява с поразително поетично майсторство. Като имаше пред вид следоктомврийските поеми стихове на поета, още през 1921 г. Гео Милев писа: „Русия - великата саможертва на чове чеството - е синтезирана в поетическото дело на Александър Блок. "1 Не по-малко точен в оценИ ката си за него е и Г. Бакалов: „Блок не дойде от Революцията, но когато се появи тя, той я посрещна възторжено. Душа Романтична, жадуваща нови светове през бури и пламъци, той възприе Революцията като велика обновителка. Каквито и да бъдат нейните пътища, него го пленяват крайните и цели. Блок не би бил поет, ако не видеше в Революцията една истинска поема, творима от милионите. В този смисъл уроците на Блок не пресекват и в наши дни. В стиховете и поемите му и днес читателят продължава да намира отговор на въпросите за човешкото щастие, вълнуват го мислите му за историческите пътища на руския народ, интелигенцията и родината. Уроците на Блок са многопосочни. С дистанцията на времето тяхната въздействена сила не намалява, а обратно - увеличава се, става още по-разтърсваща духовете. Защото Блок е от истински големите, класиците, новаторите. Много вярно тази страна или черта на таланта му е определил Г. Цанев в спомените си „Руската класическа и съветска литература в моя живот".

Без да забравяме приноса и огромните заслуги на починалия преди немного години акад. Никола В. Михов (1877—1962), трябва да признаем проф. Тодор Боров като същински основоположник - именно като теоретик и организатор на българската библиографска наука и на книговедението. За да бъде оценено в пълнота делото на проф. Т. Боров, човек трябва да има ясна представа за мястото на книговедението и специално на библиографията в развоя на науката и изобщо на културата. Едва ли епотребно да се припомня, че библиографията като помощна научна дисциплина се заражда и развива единствено като проява на истинска зрелост в книжов ния живот. Говорейки за миналата наша култура от Средновековието насам, ние с пълно право можем да се гордеем преди всичко с огромния принос на българския народ в областта на 120 22 М. Наг. Блок, Маяковски, Гео Милев. - Литературна мисъл, 1969, кн. 5, с. 45. книжнината. Само благодарение на библиографията ние сме в състояние да внесем прегледност сред това почти необозримо поле на дейност и сред значителния брой проучвания, които са му посветени. Едновременно с това библиографията е единственият път, за да се доближим правилно ицелесъобразно с научноизследователската работа към неизброимите книжовни творби, създадени от известни и неизвестни по име автори. Нека кажа направо: библиографската осведоменост е същинската основа на всяко научно знание. Научният работник трябва задължително да знае какво по даден проблем еписано и какви резултати са постигнати - какво изобщо е изградено, и ако желае да гради сполучливо, да започне своята работа оттам, докъдето другите преди него са изградили. Библиографската осведоменост позволява да се осъществява онази приемственост в науката, без която много усилия биха останали напразни и излишни. Необходимо бе след толкова продължителния книжовен живот на българския народ да се явят и книголюбци, сиреч любители на книгата, и библиографи, които да внесат прегледност в цялата книжовна продукция, и книговеди - специалисти в знанието за книгата. Докато книголюбието може лесно да се изроди в просто колекционерство и да му остане само заслугата за запазване на книжовните произведения, не така е с библиографията и книговедението: те си остават мерило за зрелост в тази област на културата - а това е, без преувеличение, сърцевината на цялата духовна култура. Ето тъкмо в тази насока трябва да се оценява жизненото дело на проф. Тодор Боров - с неговия неоспорим принос в книговедението и библиографията. Аз няма да излагам тук фактическата биография" на проф. Тодор Боров - например това, че роденият на 30. І. 1901 г. младеж е завършил през 1923 г. славянска филология и литература в Софийския университет, а през следните години, до 1927 г., е специализирал източноевропейска история в Берлинския университет, после цялата негова служебна и научна кариера.... знам, че други ще сторят това. Покойният д-р Н. В. Михов никога не се зае с преподавателска работа в полето на книгознанието и библиографията, въпреки че притежаваше изумителна наче теност и отлично можеше да стори това. Той остана учител" само чрез своите публикации и чрез личен допир с едного или другиго от нас от по-младото поколение. В моето формиране като учен с библиографска подготовка д-р Михов се яви сравнително по-късно, към 1936 г., когато аз бях вече значително подготвен в това отношение точно благодарение на грижите на младия тогава Тодор Боров. Ние всички имаме като учители, добри или средни, нашите университетски преподаватели. Но освен тях малцина имат щастието да намерят и неофициални" учители, от които да получат не по-малко и не малоценни знания. Признавайки огромното и изключително значение в научната работа на библиографията и дори на склонността към нея, аз трябва да отдам всичко заслужено на тези двама мои учители неофициални", които ми дадоха толкова специално знание, колкото и моите учители-историци - проф. В. Н. Златарски, проф. П. Мутафчиев и проф. П. М. Бицилли, и неколцина чужденци в чуждестранни научни среди, гдето имах щастието да се уча и да работя.

В архива на БАН се стапн на съхраняват интересни материали, документиращи различните на идеята относно създаване антологията „На острова на блажените" от Пенчо Славейков. Намерението за представяне на собствени творби като творчество на различни личности зрее дълго у поета. То се реализира на различни етапи в някои цикли и стихосбирки - издадени или запазени в ръкопис. Намира интересно отражение и в различните списъци на имената творците от антологията и произведенията им. Славейков нееднократно е преработвал поетич ната част на книгата, размествал е творбите. Някои заглавия, включени в „На острова...", могат да се видят реализирани още в края на XIX в. в неизлязлата стихосбирка „Балкански сонети" или писани и печатани по-късно. Тези факти говорят за по-специалното отношение на Пенчо Сла вейков към новата му книга -старите творби са били подлагани на щателен подбор и преработка, а, от друга страна, доказват още веднъж продължителия период от време, в който Славейков е живял с мисълта за подобна книга, доизяснявал е и едооформял концепциите си за нея. Впрочем в „Бегли спомени“ Мара Белчева пише как непосредствено преди смъртта си поетът най-много е ценял „На острова...“ и „Кървава песен", постоянно ги е препрочитал, обмислял нови издания и преработки. Пак там другарката на поета изнася и такъв факт - биографиите" на творците от антологията били написани „на един дъх", без поправки, в изключително кратък срок. Нямаме причини да се съмняваме в достоверността на изнесеното или в искреността на Мара Белчева, но все пак смятаме, че казаното се отнася за н я к о и биографии". Към подобни мисли ни насочват споменатите ръкописи в АБАН. Действително, някои от очерците, запазени в коректури, почти нямат поправки в сравнение с публикуваните в антологията. Други, една част от които предлагаме на читателите, илюстрират начални етапи на идеята за антологията, отразяват различни варианти, имат множество поправки. Като казваме „начални етапи", нямаме пред вид наброски с конспективен характер или очерци без особени качества, за да бъдат включени книгата в това си състояние. Напротив! Както се надяваме, специалистите сами ще се убедят безспорния, завършен" вид на машинописите. Те са интересни със своя цялостен вариантен характер. В сравнение с познатите ни от антологията „биографии" тези се отличават В B сюжетно", макар защищаваните тенденции да не излизат от контекста на книгата. В архива са запазени няколко „кратки биографии", както са наречени от самия Славейков. От това бихме могли да изходим, че авторът е имал идея за известна двудялба на 125 преводните пости" - такива, представени с кратки, и такива, представени с по-цялостни очерци. От запазените кратки биографии" предлагаме тази на Боре Вихор, който е отбелязан на нея с инициалите А. Б. Другите впоследствие са разширени и публикувани във вида, в който са ни познати днес. В биографията на Боре Вихор, освен някои съществени различия в сюжета, прави впечатле ние идеята Славейков да включи в антологията и преводна творба - На бесилката" от Фр. Вийон. Историята на този превод е интересна и твърде показателна. Първоначално авторът е имал идеята да публикува в „На острова..." цикъл преводи. Кои са били тези преводи и били ли са направени - не може да се твърди със сигурност, тъй като в плановете на поета открихме само споменатата балада. Явно е обаче желанието един от творците на Острова да бъде представен и като преводач - по такъв начин да се изтъкне още едно от разнородните проявле ния на самия Славейков. Какви са подбудите, които го принуждават да се откаже от тази си идея, също е трудно да се каже. Вероятно е изиграл роля фактът, че на практика би се осъществил пре вод от превода - нещо неособено уместно. Така или иначе с цикъла преводи е трябвало да бъде представен Марко Туле. (Авторът като именно означение не се реализира в книгата.) Заглавието на преведената балада е „Песен на обесените", а, както личи от биографията на Боре Вихор, последният вариант на заглавието гласи „На бесилото“. Това е и първият превод на Франсоа Вийон у нас, по-специално на известната му, Балада на обесените".

В рецензираната книжка привлича вниманието студията на швейцарската славистка Илма Ракуза „Марина Цветаева в кореспонденцията и с Райнер Мария Рилке", имаща за основа непубликувани материали от архива на Рилке в Берн. Когато през 1922 г. Марина Цветаева пристига в Прага, тя носи със себе си книгите на Рилке и тук тя опознава неговите „Ранни стихотворения". През 1925 г. Цветаева се преселза в Париж, но Рилке вече е напуснал този град и тяхната лична среща не се осъще ствява. Духовен. посредник между двамата става Борис Пастернак, който си пише едновременно с Рилке и с Цветаева. В студията се посочва, че в едно писмо до Леонид Пастернак Рилке се изказва много ласкаво за поезията на сина му Борис, от когото той е чел сти хотворения във френски превод, а други - на руски в антологията на Еренбург „Портрети на руски поети", издадена през 1922 г. в Берлин. Именно в писмото, в което Борис Пастернак изразява благодарността си за тази оценка, той говори за преклонението си към Марина Цветаева - нарича я родена поетеса, велик талант", и моли Рилке да прати на Цветаева „Дуинските елегии", за които той само е чувал. Пастернак мечтае да се срещне лично с Рилке, но ранната смърт на австрийская поет през декември 1926 г. осуетява и за Цветаева възможността за лично познанство. В месеците преди смъртта на Рилке Цветаева си пише с него и от тази кореспонденция са запазени девет нейни и шест негови писма. Духовната дружба между тридесет и че тири годишната Цветаева и петдесет и една годишния Рилке протича в такава последователност: през май 1926 г. Рилке праща на Марина Цветаева в Париж своите „Дуински елегии“ и „Сонети към Орфей", придружени от писмо, в което е приложено и кратко писмо за Борис Пастернак. В отговор Цветаева пише на Рилке (на немски език), нарича го превъп лъщение на поезията и природно явление". Няколко дни по-късно Цветаева пише наново за впечатленията си от „Сонети към Орфей" и праща на Рилке свои книги. По-нататьк поетесата му разказва за своя живот, за свои 132 те деца, праща му снимка. През лятото Цве таева създава поема, посветена на Рилке, а след неговата смърт споделя в едно писмо до Борис Пастернак, че за нея двамата поетиПастернак и Рилке - присъствуват в поемата като едно цяло. На Пастернак Цветаева пра ща и копия от писмата на Рилке до нея в знак на благодарност за духовното посредничество. В същото писмо поетесата споделя впечатленията си от пратената от Рилке Елегия за Марина", която е била създадена в „Замька Мюзо" - старинния дом в Швей цария, подарен на поета от негови приятели и почитатели. Темата за загубата, отказа и смъртта, която преминава като лайтмотив през елегията, Рилке почерпва от писмата на Цветаева, отбелязва авторката на изслед ването. През август Цветаева открива на Рилке, че би желала да се срещне с него и предлага това да стане в един малък град сред Савойските Алпи. Но Рилке е вече тежко болен и се намира в клиниката „Вал-Монт" край брега на Женевското езеро, където на 29 Декември умира. В новогодишната нощ Цветаева пише на Борис Пастернак: „Ние никога няма да оти дем при Рилке. Онзи град вече не съществува." В средата на януари 1927 г. поетесата се обръ ща писмено към руската секретарка на Рилке Евгения Черносвитова с молбата да и опише последните два месеца от живота на Рилке: Вземете една тетрадка и запишете - без сис тема - всяка дума, всяка черта, всеки детайл!" През февруари Цветаева завършва голямата си новогодишна поема, която е започ нала след вестта за смъртта на Рилке и е посветена на неговата памет. С това свое творческо дело тя запознава доверения си приятел Борис Пастернак, като му описва нарастващата си привързаност към покойния: „Аз живея чрез него и с него. Без шега - аз съм сразена от различието между световете - неговия и моя. “ През 1929 г. Цветаева отново се обръща към поезията на Рилке. Тогава тя превежда откъси от неговите, Писма до един млад поет и вместо предговор слага няколко свои писма до Рилке, в които го представя като начало на нов мит за бога". А в една литературнокри тическа статия от 1932 г. Цветаева поставя Рилке наред с Маяковски и добавя: „За наше то време Рилке е също тъй необходим, както свещеникът на бойното поле: за да се моли за просветлението на живите и за спасението на загиналите."

В света на „Старопланински легенди" се появи в момент на всеобщо научно оживление около творчеството на Йордан Йовков. Хвър ляйки светлина и върху интимните дълбочини на художника, и към широкото поле на българското литературно развитие, тя отговаря на редица въпроси във връзка с този шедьовър в българската белетристика. Отдавна е отбелязвано особеното място, което „Старопланински легенди“ заемат в све та на Йордан Йовков. В студии и моногра фични изследвания се отчита, че те се открояват по-самотни сред останалите му творби. Наложително еда се установят причините за това - доколко те се коренят в личните предпочитания на твореца и доколко - в предпоставки извън него. „В света на „Старопланински легенди" отговаря изчерпателно на въпроса, като свързва появата на сборника както с духовната и творческата биография на Йовков, така и с нуждите на изкуст вото ни в един тежък момент за България. Носталгичната горест на писателя в Румъния, теж кият живот на семейството му, тъгата по изгубената родна Добруджа, дълбоката покруса от войните, сами по себе си всестранно анализи рани, са посочени само като част от причините, извикали на живот тази книга. Наред с тях, а може би и повече от тях Иван Сарандев разкрива и изискванията на литературата ни В момента - да се отговори на належаща национална потребност, да се потърсят ориентир и опори за помръкналия дух на нацията след войните, да се съживи представата за нейното някогашно величие и в него да се потърсят заложби за настоящето и перспективи за бъдещето. Изследването поставя „Старопланински легенди" не само на гребена на авторовото развитие - вдъхновението на пи сателя е издигнато още по-високо от конкрет ните стимули на времето. Епохата въздига, „усамотява и откроява тази книга сред дру гите Йовкови творби, които инак не и отстъпват по въздействие и качества. Заслуга на Иван Сарандев е, че у този толкова улегнал и дори консервативен в житейските си навици и някои разбирания човек откри неподозирано чувстви телния към нуждите на съвременността художник.

Основание да разглежда литературите на развитите капиталистически страни заедно в един сборник съставителят Гюнтер Клоц на мира в следните обективни факти от общест веното им развитие. Положението на работни ческата класа в тези страни еподобно, нейните врагове и управляваните от тях икономически иполитически институции са на почти еднаква степен на развитие, а силите, борещи се срещу монополите, преследват подобни стратегии за постигане на обществени промени. Западните страни притежават и редица общи исторически обусловени характерни страни, като например парламентаризъм и участие в коалицията сре щу Хитлер (с изключение на ФРГ). По изброе ните точки съществуват принципни прилики, неизключващи различия, които са особено важни при очертаване на специфичните осо бености на националното развитие в рамките на обществото, а оттук и в литературата. Различия се откриват и в исторически несъвпадащите пътища на икономическо и политическо развитие на отделните страни, и в неравномерния им дял в империалистиче ското разделение на света, но преди всичко в различната сила и особеностите на борбата за революционни преобразования. Докато в Англия и ФРГ вантиимпериалистическата борба доминира социално-реформистко (социалдемократическо) влияние, а във Франция наред с него и с еднаква сила и комунистическо, което ускорява борбата, то в САЩ тези две тенденции са твърде слаби. Съставителят на сборника поставя изброените обективни условия според нас правилно и от верни марксистки позиции като предпоставка за изследване на актуални тенденции във функцията и развитието на литературата в тези страни. За изходен пункт за разбиране и тълку ване на литературата е взето наложилото се в последно време в ГДР и излизащо извън академичното знание схващане, че вникването в литературата не е само механично разбиране на произведенията й, а така също установяване степента на въздействието им в действителността, проучване ролята на обществените инсти туции, които произвеждат, разпространяват, подкрепят или критикуват, поощряват или затормозват литературното развитие (срв. излезлите в ГДР книги: „Функция и въздействие. Социологически изследвания в областта на литературата и изкуството“, Берлин, 1978; „Реализмът през Ренесанса. Възприемане и отражение на света чрез художествената проза", Берлин, 1977). Подобно схващане на литературата и функцията й създава непосредствен контакт с обществената действителност и поражда нов интерес към реализма. Ако желаем Литературата да помогне за промяна на съще ствуващите обществени отношения и да съдействува за развитие на по-висше политическо съзнание, за нейна изходна точка не ще бъде достатъчно наложилото се в края на 20-те години понятие за реализъм.

На 27 и 28 ноември 1980 г. в гр. Толбухин се състоя Международна научна сесия по случай 100-годишнината от рождението на Йордан Йовков, организирана от Института за литература при БАН, Съюза на българските писатели, Комитета за култура и Окръж ния комитет на БКП и ОНС - гр. Толбухин. В работата на сесията взеха участие изтъкнати български литературоведи, писатели и лите- ратурни критици от няколко поколения. За големия интерес на световната общественост към делото на големия наш писател-хуманист са показателни докладите и изказванията на редица учени и литератори от чужбина - Испания, Англия, Югославия, Чехословакия, Румъния. Освен това гости на сесията бяха културни дейци и преводачи от СССР, ГДР и Унгария. В почетния президиум на сесията присъст вуваха: от Толбухин-първият секретар на ОК на БКП Димитър Димитров, председателят на Изпълкома на ОНС Костадин Станев, секретарят на ОК на БКП Атанас Илиев, първият секретар на Общинския комитет на БКП Кольо Добрев, първият зам.-председател на ОНС Теменуга Янкова, от София — директорът на Института за литература при БАН проф. д-р Тончо Жечев, зам.-председателят на Съюза на българските писатели Андрей Гуляшки, акад. Петър Динеков, проф. Гочо Гочев, проф. Велчо Велчев, писателите Ивайло Петров, Петър Славински, Любен Петков, Стефан Поптонев, дъщерята и внукът на писателя - Елка Йовкова и Боян Попов, видни деятели на изкуството и културата. Първият секретар на ОК на БКП в Толбу хин Димитър Димитров прочете поздравител143 но писмо до Юбилейната научна сесия от първия секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република Бъл гария др. Тодор Живков. Проф. Тончо Жечев благодари от името на присъствуващите за поздравлението на др. Тодор Живков и подчерта, че неговите думи ще вдъхновяват по-нататъшните изследвания на делото на големия наш писател Йордан Йовков. След това проф. Т. Жечев откри Между народната научна сесия с кратко встъпително слово, в което се спря на проблемата за поя вата и утвърждаването на Йовков в българската белетристика. Той изтъкна, че вече с отминало времето, когато нашата литературна история и критика противопоставяше Йордан Йовков на Елин Пелин в желанието си да определи кой от двамата трябва да бъде поставен на първо място в областта на бъл гарския разказ. Нашата култура отдавна въз прие идеята, че и Й. Йовков, и Е. Пелин са два върха в развитието на българската Литература.