Книжка-6

1975, Книжка 6 - Съдържание

Той вече е създал творчество, което го изнася напред, в челната редица. Силна личност, всеотдаен патриот, комунист, жаден за борба и полемика, той може да се отнесе към групата вдъхновени певци, прославили историята на промените. Не защото творчеството му отбелязва пряко събитията, а защото ги пресъздава с неизмеримата им вътрешна значимост. И най-вече с тяхната силна конфликтност. C Сам Джагаров би могъл да се нарече поет конфликтуващ. Ако няма кого да се бори, с кого да спори, кого да отрича, какво да утвърждава, въпреки тезата на враговете - той не може да пише поезия. Перото му става безсилно, вдъхновението му отслабва. И той се бори, той воюва и твори. Ще спори с потисниците в далечното минало, ще въстава срещу скорошните поробители, ще се бунтува дори срещу любимата, срещу домашния уют, но все ще извисява идеала си в двубоя, ще се изявява все в остри схватки, в ге роични пози, в буйни полемики. Така Джагаров е в историята - със своята мисъл, с напрегнатото си стремително чувство, с всеотдайността си към родината и с вярата си в идеала на комунизма. В неговото творчество има много лична, интимна изповед, но гражданското начало едоминирало всякога. Той създава напрегната психологическа лирика, в която важно място заемат болките на сърцето - любовното чувство. Но жаждата му на син е особе на: в неговите вени, на сина, трябва да пулсира буйната бащина кръв. Такъв е Джагаров, поет на съвременността и на новите идеали, с някакви извечни съставки на войвода и харамия в кръвта си. Бил е готов да заплати с младия си живот верността си към революцията. Минал е в своя възход по заплетени пътеки. Изживял е смутни състояния на неверие, на временни колебания. Всичко това е направило мисълта му и напрегната, и тревожна. Така или иначе неговото творчество е все изповед на една социална и патриотична съвест. И все говори за желание на поета да се постигне грядущето, все е израз на бляна да се помете от лицето на земята грозното и печалното. Тъкмо с тия си изживявания поетът е изцяло в историята на протичащото. В лириката му изправя ръст личност, едновременно настойчива и съмняваща се, изпълнена със силна обич и с непроменливи вражди. Бунтът почуква непрекъснато на неговото съзнание. Бунтът срещу околните - за еснафската им психика, - бунтът срещу себе си - за незавършени дела, бунтът срещу измамните пътища на съблазънта. През тоя бунт звучи твърд и мъжествен глас, който иска, настоява, който всичко залага наведнъж в иг рата на живота и в играта на революцията.

Философските поеми на Пенчо Славейков определят относителните гра ници на един твърде интересен етап от неговото творческо развитие, който все още е недостатъчно проучен. Липсата на едно сравнително цялостно изследване още веднъж доказва, че преодоляването на вулгарно-социологическия подход към творчеството на Славейков и по-специално към философските му поеми се оказа сложен и продължителен процес. Красноречиво доказателство за това e отсъствието на поемите от редица очерци с обзорен характер. Отхвърляйки субективно-идеалистическите схващания на буржоазната литературна критика, някои наши литературоведи, особено в първото десе тилетие след 9 септември, не успяха да разкрият своеобразието на творби като „Cis moll", „Микел Анжело“, „Химни за смъртта на свръхчовека" и др. Едва в по-ново време се направиха сполучливи опити да се проникне в тяхната сложна идейно-художествена структура от позициите на марксическата литературна критика. В тази насока определено приносен характер имат някои работи на Пантелей Зарев, Стоян Каролев, Дмитрий Марков, Петър Динеков, Георги Цанев, Ганка Найденова и др., които съдържат ценни наблюдения и изводи по отделни проблеми на философските поеми. Тук на първо място трябва да изтъкнем заслугите на П. Зарев, който с широта и вярно критическо проникновение посочи обективното значение на поемите не само в цялостната система на Славейковото творчество, но и въобще в българската литературна история. Уверено може да се каже, че подходът на П. Зарев към философските поеми до голяма степен определи общата насока в малкото по-нататъшни разработки на този проблем. Ако сега имаме основание да говорим за едно ново, по-зряло отношение на литературната ни критика към художественото наследство на Пенчо Славейков, то това се дължи пред всичко на вещата изследователска работа на Стоян Каролев през последните няколко години. Още в 1972 г. той публикува уводната глава на обширното си монографично изследване за Пенчо Славейков.

Имам пред вид сбирките, печатани преди Освобождението, т. е. „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление“. „Майска китка“ няма да ни занимава, защото тя става обществено достояние много по-късно. В нея са отразени любовните трепети на един момък, който намира опора в своите ранни дирения у френските поети Милвоа, Парни, Дезожие, а и някои румънски автори, както това подробно излага П. Христофоров („Творческото развитие на Иван Вазов"). Контактът с френските и румънските поети ще остане като едно трайно и ценно достояние в поезията на Вазов и особено за формата на стиха. „Румънските поети ми дадоха после размера за много мои стихотворения" - казва поетът пред Иван Шишманов (Ив. Шишманов. „Иван Вазов", с. 33). Вазов отрано има възможност да усвои и френски език и да чете в ориги нал не само Парни и Милвоа, но и Беранже, Ламартин, Юго, под влияние на които усетът му за правилна и звучна мерена реч укрепва. „Тук чрез Горанов - казва поетът - пръв път бях запленен от френската, по-добре от музикалността на френската реч.“ Но Вазов черпи и от други източници. Даскал Партений Белчев, възпитаник на Киевската семинария, се отклонява често от урока и с патос декламира стихове от Ломоносов, Державин, Хомяков. „Руските стихове, които Белчев ни декламираше - признава Вазов, - малко ги разбирах, но обичах да ги слушам и се наслаждавах на музиката на стиха." Калоферската училищна библиотека пък му предлага истински бисери. Учителят Съйков с мъка го откъсва от любимия шкаф“, в който бъдещият поет намира Пушкин, Лермонтов, Жуковски, Фет, Некрасов, наложили по-късно печат не само на поетическото му мислене, но и на техниката на стиха. „Пушкин и Лермонтов са ми откривали тайните на стихотворството, давали са ми уроци по музиката на речта, по красотата на формите“ („За моята си черга"). Най-пряко влияние върху начеващия поет обаче упражняват домашните образци. Още като ученик в Сопотското класно училище той заучава народни песни, пее ги, като им намира „свой глас“, или ги декламира пред другарите си, а стихотворенията от „Смесна китка“ на Славейков помни до късна възраст. Христаки Павлович, Раковски, Войников са първите вдъхновители, под влияние на които се пробужда у 14-годишния юноша „поетическото въображение“ (Шишманов) и без да има и „най-малко понятие от размер“, Вазов пише песните „Крум и Никифор“ и „Преславските развалини", от които той си спомня само началото, напълно достатъчно, за да се убедим, че авторът наистина е нямал „и най-малко понятие от размер, от прозодия“. Това начало все пак е някакво далечно ехо от още неовладян поетически израз.

1975, Книжка 6 - Старобългарският книжовник и античната литература

Една от най-светлите личности в по-новата история на България е безспорно родоначалникът на българското национално възраждане, авторът на „История славянобългарская" - Паисий Хилендарски. Съществува вече богата литература за Паисиевата творба, за нейното значение в създаването на новата, възродена българска литература. Паисий е тема на многобройни аналитични очерци, статии и обширни научни и популярни трудове. За него са писали не само българи, но и много слависти от Изток и Запад. Настоящият преглед не съдържа оценка на делото на Паисий - неговата цел е да проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години. „Словянски свят“ от 1912 г. помества анонимна бележка, в която съоб щава за чествуването в България 150-годишнината от завършването на Исто рията. Бележката съдържа биографични и библиографски данни за Паисий, привежда заглавията на отделните части в Историята, и изтъква във връзка със създаването й: „Подтиците, които са го (Паисий) ръководили при написването на Историята, идвали предимно, ако не единствено, от патриотичното чувство. Тежките условия в страната не са били благоприятни за научни исторически издирвания. Затова творбата на Паисий няма понастоящем научно значение, тя е исторически паметник на националните стремежи." В междувоенния период в Полша се появяват три очерци по история на българската литература, които отделят повече място на автора на „Славянобългарска история". През 1931 г. в Познан излиза малката по обем книга на полския Дипломатически представител в София Кажимеж Хофман, озаглавена „Българската литература“. Тя се появява две години след книгата на А. Брюкнер. Последната е доста непълна и съдържа оскъдна и не много точна информация за българската писменост. (Брюкнер е посветил на Паисий само едно изре чение.5) Очеркът по история на българската литература от Хофман няма научни амбиции. Авторът иска само да популяризира българската писменост, малко позната тогава в Полша.

Най-старото поколение възрожденски писатели бяха чужди на каквато и да било граматична теория. В своята книжовна практика те се придържаха по навик към писмената традиция, отразена в ръкописите от XVII и XVIII в., пишеха на език, в който наблюдаваме смесица от черковнославянска реч, в нейната руска или сръбска разновидност, с по-слабо или по-силно, а на места доста чувствително застъпване на говоримата българска реч. Когато с течение на времето настава раздвижване в книжнината и в училищното дело, когато и писатели, и учители започват да чувствуват нужда от общ и устроен литерату рен език, откри се, както е известно, епохата на филологическите разпри, на оживените спорове за основата, върху която да се изгради книжовният език - черковнославянска или народна. Споровете приключиха с пълната победа на т. нар. новобългарска школа, която държеше новоизграждащият се книжовен български език да запази изцяло и последователно своя чисто народен характер. Успоредно със споровете около основата на книжовния език възникнаха напълно естествено и спорове за неговия правопис - да се подведе ли той по правилата на черковнославянския правопис или да се отърси от консервативните похвати и да се приспособи към говоримата реч. Не бива защо да ни учудва фактът, че в първата половина на XIX в. в нашата книжнина се изявяваха извънредно силно чертите на черковнославянския правопис, дори у автори, които последователно пазеха чистата народна реч. Достатъчно е да се хвърли поглед върху буквите и надбуквените знаци, употребени от Петър Берон в неговия „Рибен буквар“, за да се види, че и в тая забележителна малка книжка от 1824 г., която има такова решително значение за оформяването на новобългарския литературен език, се съдържат, общо взето, може би повече буквени знаци, отколкото в който и да било среднобългарски паметник. Тук намираме употребени на равноправни начала не само гръцките букви омега, ипсилон, тета, пси и кси, но и лигатурата ук (8), и съчетанието, и стария знак я. За предаване на африката д-р Берон възприема знака џ, който енов за българската кирилица и се среща в късни наши паметници. Под силното влия ние на черковнославянското правописание Берон не може да се освободи и от ятовата гласна, която той пише на нейното етимологическо място, без да се съобразява с нейния гласеж в народния език. Якавите народни форми у него са малко на брой. Изобщо това е практиката в нашата книжнина до средата на ХІХ в. Якавите форми през този период са най-чести у Софроний, особено в текста на неговите Езопови басни.

Навърши седемдесет години Илия Волен - един самобитен, земен писател, чийто полувековен път в нашата литература е увенчан с ярки постижения. Прекарал сирашко детство на село, познал отровния задух на Духовната семинария - откъдето е изключен заради сътрудничеството си в Страшимировия в. „Ведрина", - Илия Волен отрано намира мястото си в редиците на прогресивната ни интелигенция. И още в разказите от първата му книга „Черни угари“ (1928) независимо от неукрепналото перо и явното влияние на Каралийчев проличава интересът му към отрудения делник на селянина. Появилите се след това „Кръстци“, „Божи хора“, и „Радост в къщи“ носят вече белега на творческата зрелост. С безпощаден реализъм в тях писателят рисува ъгловатите очертания на една психика и душевност, изкристализирали под вековния натиск на социалните неправди. Творец с остър социален усет и ясна идейна позиция, суров реалист и аналитик, в тези си книги Илия Волен показа - както ред български писатели - как „геният на мястото“ разчупва черупката на региона и битоописателството, за да достигне мащабите на националната проблематика. Защото в основите на своеобразната му поетика лежи симбиозата между документалната“ вярност към жизнената правда и широтата на художественото обобщение. С „Между два свята“ (1958) и последвалите я „Йов“, „На село през войната“, „С хора се живее" Илия Волен вложи своя талант в художественото усвояване на новата, социалистическа действителност - не само като извор на сюжети, герои и проблеми, но и като позиция и критерий в присъдата си над миналото. Сред тях особено се откроява повестта „Йов“, която с дълбочината на нравствено-философската си проблематика, с психологизма и изповедността си се нарежда сред значителните постижения на съвременната ни беле тристика. А наред с белетристичните си творби Илия Волен еавтор и на та кива оригинални книги като „Мисъл и думи“ и „Търсене на истина", в които натрупаният житейски и творчески опит е пробудил критика в писателя. В статията на Дора Колева „За някои моменти от творческото развитие на Илия Волен“, с която сп. „Литературна мисъл“ отбелязва седемдесетгодишнината на писателя, се разглеждат две неизвестни творби на Илия Волен - повестта „Стръмнини“ и недовършеният роман „Новоселчани“. Писани през 1927- 1928 г., когато авторът изкарва прехраната си като писар във Врачанската мигрополия, и останали непубликувани поради пословичната му самовзискателкост, те представляват особен интерес за изследователя, защото нагледно показват идейното и творческо развитие на писателя. В тях се очертава пре ходът от лиричната проза на „Черни угари“ - нелищена от известна литературщина и чужди навеи - към зрялото самобитно творчество на Илия Волен. Именно това прави тези произведения примамлив обект за анализ както от литературния историк, така и от гледище на психологията на литературното творчество.

Ефрем Каранфилов е един от изтъкнатите представители на българското литературознание, един от нашите най-уважавани и най-популярни критици и публицисти. Сега културната ни общественост отбелязва шейсетгодишнината от рождението му с чувство на признателност за неговия голям влог в социалистическата ни литература, за приноса му в осмислянето на националната духовна история, на добродетелите на народа ни. Пред нас е едно крупно творческо дело, което наистина респектира и с изключителната продуктивност на създателя си (той е автор на 26 книги, като при това те всички се появиха през последните две десетилетия), но още по-важни са вътрешните измерения на сътвореното, съществено е, че със своите произведения Ефрем Каранфилов допринесе твърде много за издигането на обществения авторитет на нашето литературознание. Ако от редица хора то вече не се възприема като някаква тясна приложна област на науката или като филологически упражнения, чиято стойност не излиза вън от стените на университетските аудитории, ако в него вече търсят духовни прозрения, които откриват същностни черти от националното съзнание, от националната философия, от националната психология, от националната душевност - това не на последно място се дължи и на неговите творчески занимания (разбира се, тук веднага ще допълня, че за щастие той не е сам в тези си търсения, че те са една от най-плодотворните тенденции в днешните изследвания на литературната ни и духовна история - за ориентация ще спомена Пантелей Зарев с неговата „Панорама“ и Тончо Жечев с „Българският Великден"). Би трябвало да се очаква, че в отношението си към неговото творчество ще бъда някак дистанциран, че тук ще се намеси въздействието на фактори като формирането на естетическите вкусове в различно време, в различен обществен климат, под влиянието на други „литературни моди“ и т. н. Но не е така. Винаги съм изпитвал чувството на тясна близост с онова, което пише той, винаги се е създавала една кореспонденция без прегради и сътресения. И мисля, че с това усещане не съм само аз, а и мнозинството читатели от по-младите поколения. Няма да е никак пресилено, ако кажа, че тъкмо те са най-ревностните му почи татели, че те са ония, които раждат потребностите книгите му да излизат огромни тиражи. B На какво се дължи това чувство на близост, на духовно р одство? Вероятно не на последно място и на съхранилата се младост на творческите пориви, но по-важно е според мен нещо друго: това, че Ефрем Каранфило в е типична рожба и особено ярък изразител на онзи нов дух, на онази благодат на, освободена от тесногръдие, от догми и схеми атмосфера, която се наложи у нас след Априлския пленум на ЦК на БКП — 1956 година.

Колкото и време да е изминало, откакто той напусна живота, спомените ми, останали от моята дружба с него, са все още ненакърнени, а образът му - врязан дълбоко в паметта ми. От проникващия му поглед на психолог нищо не можеше да се скрие. Без особени трудности и с точност определяше състоянието и характерите на свои близки или на слу чайно срещнати в живота. С откровения си език при всички случаи Г. П. Стаматов беше „опасен човек“ за двуличните, за властолюбците и подлеците, за кариеристите и високомерните глупци. Ония от тях, които са изпитали някога разобличителния му език, отбягваха да го срещат по улиците, а най-малко пък се решаваха да го поздравят или да седнат на масата му в кафенстата, които писателят посещаваше. Той не търпеше хитреците! Един млад писател през тридесетте години беше се въз ползувал от неговото разположение на авторитет в литературата ... И поиска мнението му за своя повест, предложена в едно от тогавашните издателства. Младият човек се съгласил с всички бележки на Г. П. Стаматов, но само на думи... Повестта излиза от пе чат, без авторът да вземе под внимание препоръките. Една нощ, като го изпращах до далечната му квартира, в посока на люлинските възвишения, той не премълча прибързаността на младия човек: - Обеща, че ще преработи нескопосното в съответните страници... Но самолюбието му го възпира да изпълни съвета на един такъв... като мен! Сега бяга отдалеч да не ме срещне... Тъй е,когато човек бърза да се „прослави"... Този случай е мингуш на ухото ми. С възгордяване, милинкий, не се отива при народа! - беше назидателното за ключение на Г. П. Стаматов. Дългата улица сякаш нямаше край. Нощта беше влажна. През деня беше валяло непрекъснато. Локвите по улицата блестяха под слабото ссветление на редките електрически лампи в тоя квартал на работническа беднотия. За пръв път попадах тук. От време на време бай Георги поспираше. А когато отново трябваше да тръгнем, той подаваше лявата си ръка да го хвана под мишница. - Да вървим, милинкий, към моите „апартаменти" - обръщаше се той иронично към тежкото си положение. Най-после се намерихме пред овехтяла едноетажна сграда някъде към края на ули цата. Тук беше квартирата му. - А сега: благодаря ти, че ме съпроводи дотук по тая непроходима кална улица... Почти при Люлин планина... Побързай, та да можеш до съмване да поспиш. Умори ли се с мене?...Лека нощ ... 94 На изток вече дрезгавееше. Задаваше се зората. Улицата беше глуха.

1975, Книжка 6 - За драмата „Хаджи Димитър” на Любен Каравелов

От интерес в книжка пета е студията на Курт Бат, известен литературен критик в ГДР (починал внезапно през февруари т. г.), върху „Диалогът между Ана Зе герс и Георг Лукач". Авторът отбелязва, че между многобройните дискусии, които е водил Георг Лукач през живота си, особено място заема кореспонденцията му с Ана Зегерс от 1938 и 1939 г. Този диалог, в който еднакво се обсъждат противоречия и единомислия, е отклик на завършената вече по онова време дискусия върху експресионизма. Проблемите, на които се спира авторът, са най-ярките моменти от този контакт, като за случая той ги групира в няколко дяла; единият от тях разглежда критиката на метода и метода в критиката. Според Ана Зегерс методът е единство от естетическа теория и индивидуален творчески похват, от което следва, че в обсега на реалистичната ли тература биха могли да съществуват най-разнообразни методи, а за Лукач реалистичната литература е свързана с онзи метод, който ще открои индивидуалното в творческия процес. Ако за Зегерс методът е исторически и индивидуално Детерминиран, то за Лукач той има над историчен характер - той открива един и същ метод при Омир, Балзак, Т. Ман и М. Горки. Разбирането на Лукач за реализма и извлеченото от него определяне на творческия метод е нов етап в историко-литературното съзнание. Пламенната му защита на класиката и големите реалисти от миналото има и друга задача - да предпази антифашистките и социалистически автори от чисто ути литарния, обхващащ само настоящето мироглед и да ги насочи към проблеми на епохата и на човечеството изобщо. В тази точка А. Зегерс се опасява от пренебрегване на документалистичните и дидактични опити и на произведенията, разкриващи субекта в емоционален аспект, които така биват изключени от реализма. По отношение развитието на литературата тя разкрива съществено противоречие в естетическите позиции на Лукач. Докато в теоретичните си постановки той защищава марксистко-ленински принципи, на практика изтъква предимства на буржоазни автори в ущърб на антифашистки писатели. Това се дължи според автора на липсата на връзка между творчески метод и определен мироглед. За Лукач критерият е доколко творецът ще предаде насоката и най-характерните чер ти на цялостния обществен процес по безпристрастен, обективен начин; поня тието „цялостен процес" включва изиск вания спрямо съдържанието, а атрибутът „обективен" - изисквания спрямо литературната форма. Съвременният обществен процес трябва да бъде според Лукач обхванат като един продължителен етап, приключващ с надживяване на буржоа зията, но не и с нейното ликвидиране. Друго съществено възражение на Зегерс, в случай че възприемем творческия метод" на Лукач, засяга неспособността на литературата да се промени под влия ние на революционните сили. Тя поставя въпроса за реализъм днес или реализъм въобще, за новото отношение на писателя към действителността, за социалната компонента, за възможностите на една общест вено обусловена промяна на функцията на литературата. Едностранчивостта на посочения творчески метод предизвиква не избежно критиката и срещу методологията на критиката. Така например във формалните експерименти, където Лукач съзира признаци на декадентство, тя вижда до могвания до реалността", до реалността на един преходен период, под чийто на тиск се намира творецът и неговото дело. Изхождайки от упадъка, Лукач в критиката си върху експресионизма, противно на теорията си за обективността на литературния процес, допуска волунтаристична нотка - авторът трябва да се издигне над условията, в които твори, чрез волевия акт, чрез духовна и морална работа над себе си". Както е видно, отбелязва авторът, от статията му „Писател и критик", Лукач се изживява като „фило софски критик", който с помощта на една многоразчленена система от категории проверява и преценява историческите ли нии на литературата.

В поредицата „Художествено-доку ментални биографии" книгата на Правчанов е посветена на общественика Антон Страшимиров. За автора Страшимиров е „не толкова надарен художник, колкото забележителен човек - неустрашим граж данин-демократ и войнствуващ антифашист". Такова убеждение, макар да иска уточняване (тъй като творецът има стойност не само с величината на дарованието си, но и с идейно-естетическата актуалност на търсенията си), дава основание за специален интерес към гражданската биография на писателя. Очакваме новото изследване да обогати досега изградената представа за Страшимиров, да я конкре тизира. Не оставаме излъгани. Правчанов дава превес на документалното начало, придържа се обикновено към лаконичността на хрониста. Избрал е най-доброто в случая - трябва да навлезе в един богат на събития живот, много неспокоен, много неравен, трябва да се срещне с лич ност от голяма величина, която затруднява биографа с противоречия. А документал ният разказ е среща на живо" с писателя и неговите съвременници, навлизане в ежедневието на историята. своята Правчанов ограничава задача във възстановяване" два периода от живота на писателя - 1903-1905 и 1923- 1927. Безспорно това са върховите моменти в гражданската дейност на Страшимиров, годините на най-голямата му близост с неговия народ, най-пълното съзвучие с демократичните тенденции на времето, години, в които личността му се изявява в своята истинска духовна мощ. За осветляване на тези биографични етапи авторът събира материала, свързан с борбата на Страшимиров срещу монарха и военщината в началото на века и с изобличаването на фашизма в годините на следсептемврий ския погром. Така се обособяват двата акцента в композицията на изследването. Но в същност Правчанов не е могъл да ангажира вниманието си единствено с върховите моменти. Налага му се да стигне до тях, проследявайки изграждането на общественика. Написана е отделна глава - „Кратка, но необходима предистория" - - за учителските години, които предшеству ват първите сериозни политически проявле ния на Страшимиров. Тук е използуван преди всичко разказът на самия писател за преживяното („Творчество и живот"), както и свидетелството на художестве ните му творби. Впрочем началните пи сателски изяви на Страшимиров интере суват автора само като потвърждение на гражданските му позиции. Краткото анали лизиране на „Кочаловската крамола" има за цел да стигне до заключението, че това е най-социално отзивчивият разказ на Страшимиров". Спазвайки ограниченията, които си е наложил, Правчанов още тук дава представа за характера на героя си - характер с подчертана социална заин тересованост, гражданска активност, неудържимо непокорство - големите политически схватки му предстоят. През 1903-1905 г. Страшимиров става значи телна фигура в политическия живот на страната. Той е депутат на младодемокра тическата партия в Народното събрание, името му е в близост с имената на Стоян Михайловски, Найчо Цанов и други ак тивни политици от онова време. Така го е видял Правчанов, събирайки свидетел ствата за големия двубой на Страшимиров с Фердинанд. Статии и изявления на пи сателя, извлечения от дневниците на На родното събрание, съдебни документи потвърждават важни за гражданската биография на Страшимиров факти, важни също за очертаване политическото положение в страната - споровете в Народното събрание по актуални въпроси, изоблича ването на Фердинанд, създаване на „За кона за Особата“ и първия процес по негосрещу Михайловски, обществения протест, забележителните с гражданската си сме лост публикации на Страшимиров в „Ден", конфликтите с българската военщина, процеса срещу Страшимиров. В страниците, посветени на събитията от 1903- 1905 г., Правчанов съумява да докумен тира добре изобличаването на българския монархизъм от Страшимиров, но също и да представи неговото поведение като ярка проява на демократизма на българската интелигенция, на антимонар хическите настроения в страната.

Докато общата история на нашата литература разполага вече с цялостни, макар и будещи в някои отношения критическо недоволство трудове, историята на литературния жанр е още в пионерски етап. Би било силно да се каже дори, че книги от рода на рецензираната се „броят на пръсти" в нашето литературознание. Разбира се, ако само с това се изчерпваха достойнствата на „Традиции и жанр", тя едва ли би представлявала интерес за критикоаналитичното внимание. Но книгата е съ държателно и в редица отношения приносно изследване на закономерностите в жанровото развитие на един от най-активните и оперативни" жанрове на литературата ни - жанра на разказа. Макар и с някои уговорки, рецензираната книга с основание би могла да бъде разглеждана като умно написана глава от бъдещата историческа поетика на жанровете в бъл гарската литература. Макар че изследването има за обект жанровото развитие на разказа, авторът е дал в началото на книгата си бегла, но целенасочена представа за картината на Междужанровите отношения през втората половина на миналия и началото на на стоящия век. При това координатите на тази картина обхващат не само българския, а и европейския и американския литературен процес. Правилно, макар и мимоходом, е отбелязано унисонното развитие на българския литературен процес в жанрово отношение със световния литературен процес в края на миналия и началото на настоящия век. Същевременно вярно е посочена различната изходна точка на нашия и световния литературен процес, водещи към сходен резултат. В тази насока Янев се опира на ценното изследване (на което посвещава и кратка характеристика) на Г. Д. Гачев „Ускорено развитие на ли- тературата“ и на прозорливото обобщение на Т. Жечев за специфичното историческо развитие на българската проза. Авторът на изследването обаче дава значително по-пълна и задоволителна причинна обосновка за своеобразието и самобитността на нашето разказово-жанрово развитие. Янев само маркира в скоби съвпадението процес в ориентацията им към разказа като „домашно стечение на обстоятелст вата", от една страна, и обективни исторически закономерности, от друга. Струва ми се, че този факт, знаменателен сам по себе си, заслужава по-голямо внимание от гледище на ускореното развитие на нашата литература. Едва ли би било правилно този факт да се обяснява еднозначно - само като стечение на обстоятелства. Добрият „шанс“ за изостаналата в своето развитие българска литература е, че тя навлиза в своя решителен, ускорен етап с жанр, който, от една страна, е най-подходящ за нейните културно-социални и национални условия и възмож ности, а, от друга - световният литерату рен процес може да и предложи образци в същия този жанр. По този начин тя успява бързо да „навакса" изоставането си, без да рискува националното си свое образие, защото се касае не за механично влияние, а за органично успоредяване на развитието и за изпълване на една жанрова форма със собствено, национално съдържа ние. Впрочем тук трябва да коригираме автора по отношение развитието на разказа в руската литература, който също в началото се развива в един жанр с повестта. 2 Правилно според мене за сегашното състояние на изследванията на новелата и разказа в българската, пък и в чуждата литература, той решава терминологиче ската проблема, която изниква пред него още в началото на изследването му. Наистина би могло да се възрази дали да признаем за меродавен не дотам прецизния и често дори погрешен количествен признак, с който практиката си служи, за да разграничи разказа от новелата, защото има по-достоверни, научно-съдържателни признаци за теоретическото им описание и критическата им класификация, но в последна сметка Янев е прав, защото българският разказ не прави изключение от онова, което Шубин в цитираното изследване сочи за световния разказ от края на XIX в. „Разказът в този вид - пише съветският изследовател, - в който се е оформил в края на XIX в., изцяло поема в себе си и такава разновидност на прозата като новелата и ред други по-свободни структури, неполучили самостоятелни означения.

Съветското литературознание отдавна се утвърди като водеща наука. Това се дължи на смелите творчески дирения, които социалистическото общество подгот ви и осъществи. Още с първите си прояви, независимо от допуснатите грешки, марксическото литературознание натрупа опит и създаде традиция, без които днешните успехи не биха били възможни. Нещо повече, в книгите и статиите на някои за падни литературоведи често прозират идеи, началото на които е именно в съветското Литературознание от този ранен период. Литературознанието получи своята жизненост и перспективи от социалистическата литература, чието развитие обобщава. Историята на литературната наука потвърждава изводите, че най-видните тео ретици на литературната наука са били изразители не на литературата изобщо, а на определено исторически възходящо направление в нея. Потвърждение на казаното е делото на Аристотел, на Боало, на Лесинг, на Чернишевски и др. А марксическото литературознание има на свое разположение пролетарската литература на миналото, съвременната социалистическа реалистична литература. Огромно богатст во, което не може да не обуслови възхода на литературознанието. Трудът на А. И. Овчаренко еследствие на традициите и опита на съветската лите ратура и литературознание и в същото време е показател за интензивната работа на теоретическата мисъл на съветските литературоведи. Той има и това преиму щество, че се появява в години на дръзки и многостранни методологически дирения и на демонстрация на принципите на взаи Моизключващи се школи. И със самата си поява е и защита, и разработка на прин ципи, важни за изясняване на бъдещето на изкуството и на литературната наука. Изследователската задача на автора, както проличава още от наслова на кни гата, е съсредоточена в изясняване на мя стото и значението на социалистическата литература в съвременния литературен процес. И затова разговорът не може да бъде сведен само до проблематиката, без да се навлезе в методологията, към която се придържа той, и особено важно е да се проследи материалът, на основата на който е осмислено мястото на социалистическия реализъм и на литературознанието.

Поетическият свят на Ханчев бързо заплени не само нашия, но и световния читател. Само няколко години след смъртта на поета (1966) стиховете му се пресътво ряват на съответните езици във всички социалистически страни.. Лирическият герой на Ханчев проговори и на английски, френски, испански, италиански, немски и други световни езици. Сред десетките сборници на чужди езици изданието на руски език е найпредставителното. То включва не само най-голям брой творби, но и най-ярките му произведения от познатите ни стихосбирки: от ранните лирически стихотво рения на юношата-поет до забележи телната зрелост на поета. Предговорът, както и хронологическата подредба на подбраните стихове позволяват на читателя и специалиста да вникнат отблизо в съкровения свят на нежния лирик, да почувствуват неговото своеоб разие и да съдят за цялостния му облик, за неговите специфични търсения, неповторима поетика и възходяща творческа еволюция. Алберт Опулски е вложил изключи телна топлота, много обич, усет и талант, за да зазвучи плавно, на хубав руски език, поетическото слово на Ханчев. Живял години наред с Ханчевото мислене, образност и световъзприемане, преводачът се домогва до оригиналния му художествен изказ. Нещо повече: в творби като „Лози в Монмартр“, „Молитва към революцията" или „Парижкият дъжд, възпят от една шарманка", руският текст съперничи на оригиналния. Този стремеж да се достигне оригиналната мелодика на стиха, колкото и трудно постижимо, доминира и съпътствува почти навсякъде търсенията на преводача-поет. Той не робува на онзи познат педантизъм при превода, при който се подреждат дума по дума всички мисли, без да се съхранява атмосферата, общият смисъл, мелодика и идейно-емоционално въздействие на оригиниалното произведе ние. Като се придържа в оригиналния текст, Опулски се стреми да постигне поетическия му адекват на руски език, за да подчертае неповторимите интонации, алитерации, ханчевски багри и отсенки на речта, изострената му чувствителност към съвременността, без които би загубил своето очарование и изящество. Грапавините, които срещаме тук-там в руския текст, не са белег на недоглеждане или небреж ност. Те са по-скоро знак за усилията на Опулски да се доближи до спецификата на ханчевското слово, до новаторската му непривичност.

На 29. V. 1975 г. се състоя публична защита на дисертацията на Катя Кирилова Бъклова на тема „Идейно-естетически измерения на съвременния герой в прозата на А. Гуляшки и К. Калчев“. На защитата присъствуваха членове на Научния съ вет, писатели, научни сътрудници, специалисти и аспиранти, граждани. Рецензентите проф. Ефрем Каранфилов и проф. д-р Васил Колевски изтъкнаха в рецензиите си, че избраната тема дава възможност на дисертантката да разкрие творческата индивидуалност на А. Гуляшки и К. Калчев в руслото на общите закономерности у нас преди и особено след 9. 1X. 1944 г., а така също и да вземе отношение по най-актуалните проблеми на съвременната ни литература. По повод ранните творчески търсения на разглежданите автори проф. д-р В. Колевски оцени високо страниците, посветени на кръжока „Христо Смирненски". В тях дисертантката се стреми да покаже цялата сложност на явленията от 30-те години, още повече, че у някои по-млади литератори у нас напоследък се забелязва неправилно подценяване на писателите от групата на „РЛФ". Изтъквайки главите, в които е разгледана поетиката и главно стилните особености на Гуляшки и Калчев, В. Колевски подчерта една позитивна тенденция в съвременното ни литературознание - идейно-тематичните проблеми да се свържат в един по-системен анализ с въпросите на художествената структура, за да се постигне цялостна оценка на художествените явления. В своето изказване проф. Е. Каранфи лов подчерта, че същината на художест вената творба може да се изясни най-добре посредством „живота“ на героите, чрез умението на автора да се домогне до значима проблематика, която да въплъти в герои, в необходимата мяра индивидуа лизирани и типизирани. Посочвайки рисковете, свързани с паралелното сравняване на двама автори, рецензентът утвърждава, че в края на краищата всичко зависи от методологията, от избраните средства за изследване и от способността за конкретен анализ. Изтъкнато бе, че дисертантката е съумяла да постигне атмосферата на 30-те години, когато се формират А. Гуляшки и К. Калчев, както и да обясни убедително ранните неуспехи на А. Гуляшки. Като най-цялостен и правдив е посочен анализът на историческата проза на А. Гуляшки. Приносен момент пред ставят обобщенията за положителния герой у двамата разглеждани белетристи, които са пръв опит да се осмисли характерното, отличаващо положителните герои на тези утвърдени наши автори. Отбелязана бе също правилната методологическа постановка, добросъвестното и задълбо чено познаване на конкретния художествен материал и библиографията върху него, както и оригиналните обобщения и изводи, необходими, за да бъде присъдена на дисертантката научната степен „кандидат на филологическите науки". В обсъждането на дисертацията взеха участие проф. Г. Димов, н. с. Елка Константинова, н. с. Хр. Йорданов, проф. Ст. Каролев. Проф. Г. Димов изтъкна, че дисертантката се домогва по свой път към съвременната проблематика и базирайки се на пра вилна методология, свързва художестве ните явления с цялата обществено политическа действителност през 30-те години. Паралелният анализ на двамата автори дава интересна възможност да се оцени тяхното творчество и да се видят същест вени страни от тяхната поетика. Възра женията по отделни оценки и постановки не намаляват положителното впечатление от самостоятелните занимания на К. Бъклова и от качествата, които показва като изследовател на съвременната литература.