Книжка-6

1970 Книжка 6 Съдържание

Всеки голям творец ни въвежда в свои светове, в които живата действи телност е претворена от неговия индивидуален поглед и философска концепция. Но той ще постигне истинско изкуство само когато живее с болките на своето време, когато е готов на всякакви жертви за истината. Надареният майстор, както изгарящият от творчески огън Саваот в чудната Сикстинска живопис на Микел Анджело, трябва да вдъхне душа на своите образи, да остави у нас илюзията, че общуваме с истински хора, които неусетно ни внушават хуманния идеал на автора.

Камен Калчев е един от най-пряко свързаните с кипежа на обществения живот и с повелите на партията съвременни писатели. В най-хубавите си произведения от последното десетилетие: „Влюбените птици“, „Двама в новия град“, „При извора на живота“, „Софийски разкази“, „Как търсих бъдещето си" той дава широк простор на гражданската и художническата си зрелост, на вродената си отзивчивост към конфликтите на съвремието. Неговото творчество участвува активно в белетристиката ни през целия четвърт век свободно развитие, винаги е било верен указател за озонирането на обществения климат, за дълбоките изменения в социалистическата ни действителност и в душите на съвременните хора. Тези изменения засягат и същността на неговото творчество, обуславят щастливите метаморфози и превъплъщения на писателя, възходящото му развитие.

Трудно е в рамките на една студия като настоящата да се обхванат всички B научни проблеми, които са спирали вниманието на акад. Михаил Арнаудов. Но аз ще използувам личните си наблюдения и разговори с него, които имах възможност да водя повече от едно десетилетие, тъй като ни свързваше обща работа по издаването на някои фолклорни трудове. На първо място трябва да отбележа работата ни по издаването на „Българско народно творчество тринадесет тома“ (1961—1965), „Баладни мотиви в българската народна поезия. Делба на двама братя" (1964), „Веркович и Веда Словена“ (1968), „Очерци по българския фолклор" (1968—1969) и др. При общата ни работа аз можех да се срещам и разговарям отблизо и продължително време с този неизчерпаем източник на знания из областта не само на българския, но и на чуждия фолклор, с неговата удивителна памет и лекота да цитира едно или друго научно произведение или автор от далечно време. Трябва с признателност да отбележа, че акад. Арнаудов никога не пестеше времето си, когато трябваше да ми обяснява някакъв въпрос, да ме подпомага в скромните ми занимания, които бях посветила на фолклора. Напротив, с една неизчерпаема енергия и завидна лекота той ми изнасяше цяла беседа, но така, че и аз да взема участие и да не се чувствувам съвсем като ученичка, подсказваше как трябва да се „подхване и изследва издълбоко" даден проблем, да се осветли в съвременна и реалистична светлина, за да има качества на научен принос. Именно на тия негови възгледи, на мнението му за един или друг фолклорен въпрос имам намерение да се спра тук, като използувам, разбира се, неговите заключения и възгледи, отразени в издадените му досега научни книги, посветени на фолклора.

Той отсъствува шест години от България, но неговото име през това време неизменно се появява по страниците на сп. „Мисъл“, „Българска сбирка", „Български преглед“ и в. „Знаме“. Така че за читателите той не е заминавал никъде. А все е продължавал да работи в стаичката отляво на джамлъка голямата къща на дяда Славейкова, стаичка, украсена с портретите на баща му, Пушкин, Толстой и любимата му сестра Пенка. Бюрото е заменено светла маса с извити крака, върху която стои свещта. Отрупана е с ръкописи и книги, а около нея са разположени креслата, дето той обича да почива, пушейки, или да пуши, мислейки. Работел обикновено нощем, когато всички в многолюдната къща заспивали. В стаята през деня било особено светло и топло, а книгите по масата и етажерката създавали усещане за уют. На обед звъ нецът събирал многобройната челяд на дядо Славейков за храна. В тишината на нощните часове Пенчо Славейков продължава делото, чието начало е поставил през последните години на престоя си в Германия - своята критическа дейност.

По-голямата част от южнославянските историци, от времето на Щросмайер до наши дни (например Франьо Рачки, Таде Шмичиклас, Иван Шишманов, Фердо Шишич, Владимир Чорович, Слободан Йованович, Виктор Новак Ярослав Шидак), са оценявали и оценяват джаковачкия епископ като виден пламенен борец за културното и политическо единство на южните славяни. Когато през 1885 г. заявил, че „мисълта за славянска федерация на Балканския полуостров допада на всеки“, Щросмайер не е изразил само същността на своето уверение, но с това е начертал и програма, която и до днес не е напълно осъществена. Твърде естествено е,, чече поради географската близост, сходствата в езика и нееднородния етнически състав на населението Щросмайер се изказвал най-много за словенците, сърбите и черногорците. Но той не е забравял и българите - считал е, че са еднакво близки на хърватите, както и другите южни славяни, поради което и към тях проявявал своята любов и своя постоянен интерес.

Емили Дикинсън е от мъчните фигури в световната поезия. Нещо в нея се съпротивлява срещу стереотипите на литературните оценки повече, отколкото при други автори. Почти всички нейни критици си служат с думите „тайна", „гатанка", самата тя също ги употребява: През гатанката накрая мъдростта търси път... Първото впечатление от стиховете й, дори когато ни грабват, е несигурност, съзнанието е очаровано, но и разтревожено, то не може да ги отнесе към познати образци. Изживяване ли са те или своеобразни афоризми? Символи или усещания? Дидактика, която не е дидактика? Несръчност или трик? Или всичко това е така размесено, че не можеш да му хванеш краищата?

У нас все още не е достатъчно изследвана онази част от епистолярното наследство на поети и писатели, която е най-пряко свързана с тяхното творчество. Става дума за обнародването на писма, дневници, бележници с планове и замисли, интервюта и други материали, които биха ни помогнали да надникнем по-добре в светая светих" на даден автор - в неговата творческа лаборатория. Обикновено те се съхраняват в държавни или частни архиви, в повечето случаи разпръснато, а не на едно място, което значително затруднява тяхното издирване и изучаване. Понякога щастливи находки помагат тези материали да бъдат открити и публику вани, като по този начин се хвърля допълнителна светлина върху творчеството на един или друг писател и поет.

Пак съм на улица Кресна № 14. Вера Балабанова До мене на канапето седи Стефка Страшимирова. Разговаряме. От време на време Страшимиров се обажда, подхвърля някоя закачка: - Бих казал повече, но домашният цербер... подмята той. Жена му живо се обръща към мен. - Не му вярвайте. Говори тъй, понеже веднъж хвърлих букета на една студентка, която постоянно го търсеше, и и казах да не ни безпокои повече. Смутена, погледнах цветята, които бях донесла на Страшимиров. Госпожата разбра и се засмя: - Вие може да носите цветя, колкото искате. Това е друго. Заприказвахме се с нея. Страшимиров ни остави да се сближим. После неусетно той овладя разговора. Извърнахме се към него. Знаем: сега писателят ще каже своята дума. - Какво четете? Назовах няколко книги. - Защо все чужди автори? - Те пишат по-добре от нашите. - А Вазов? - Върнах се от странство с глава, натъпкана от произведенията на западните класици. Четох „Под игото", а след това „Казаларската царица“ и не можех повече. - Какви други български автори сте чели? Споменах две-три български имена без възторг. - А от мене? Какво сте чели от мене? - Рамадан бегови сараи, Сура Бир, те са хубави, после... разкази... - И мене ли не може да четете?

През 1913/1914 учебна година като студент в Софийския университет „Климент Охридски" се сближих с родителското семейство на Елисавета Багряна. Тогава тя беше студентката Елисавета Любомирова Белчева, неизвестно момиче от многолюдно семейство - седем деца, което се бореше с оскъдицата. И Появата на сбирката „Вечната и святата" след много години вече я откри пред цялата страна. Аз бях влязъл в тяхното семейство като съпруг на една от сестрите на поетесата. Четях преди песните на Багряна, но появата на сбирката ми даде повод да се обръщам към нея за сведения, които биха ми разкрили някои от условията, наложили и да създаде едно или друго произведение, още повече, че до известна степен познавах условията, при които тя жи вееше и работеше, преди да се ожени и след брака й. Така и сам долавях източниците на някои нейни настроения. Основна причина да си поставя тази задача бе интересът ми, зароден отдавна, към въпроса за обективните и субективните условия за творческите прояви на човека в областта на изкуството, науката, техниката. За мен беше ясно, че Елисавета Багряна етворец от необичаен мащаб. Затова след излизането на всяка нейна сбирка я молех да сподели с мен кога и при какви обстоятелства е написала своите най-хубави стихове или поне по-скоро тези, които на мен най-много се харесваха. Тя с готовност ми даваше сведенията, аз си водех бележки, а след това още същия ден ги написвах по-подробно в този вид, в който се публикуват сега. Стремях се да отразя точно смисъла на получените данни, без да прибавям нищо от себе си. Такива записки приготвих след излизането на „Вечната и святата“, а след това и на „Звезда на моряка". Бележките, които водих за „Сърце човешко", не успях да разработя навреме и те загубиха стойността си.

Сп. „Уомини е либри" - за литературна критика и информация - излиза от шест години насам под ръководството на Марио Мичинези, публицист и критик, и при сътруд ничеството на Фиора Винсенти, романистка. Изданието има еклектичен характер с известен превес към прогресивен демократизъм, който характеризира изобщо днешната италианска интелектуална младеж. „Уомини е либри" често устройва анкети, В които намират отражение идеи и тенденции от един или друг сектор на италианския културен живот. От няколко броя насам списанието провежда анкета върху литературната критика в Италия. Нашата анкета - се казва във встъпителните бележки на редакцията - си поставя две цели: първо, да открие разговор върху днешното положение на белетристиката и поезията в Италия; второ, да подтикне критиците да се произнесат върху функциите на литературната критика, както и върху границите и слабостите на същата." Досега са се изказали значителен брой критици. Ще отбележим тук мненията, които изразяват по-ярко известни аспекти на съвременната италианска критика.

В литературата творческото дело на критика емного по-уязвимо от произведенията на писателя. На критика много по-често се налага да внася промени в своите преценки и виждания, отколкото на създателя на художествените ценности. В това отношение опасностите са още по-големи за онзи критик, който твърде често, темпераментно и неуморимо се е намесвал в литературния развой, споделял е свои мисли и впечатления. Вре мето не е твърде благосклонно към активната критическа намеса. Твърде бързо се забравят едни оценки, за да се приемат други. Сменят се едни литературни величини с други. Но ако всичко това го изисква ежедневната литературна практика, то в потока на времето дребното, незначителното избледнява, но вярната критическа намеса постепенно изпъква в своята цялост. Последователно, почти невидимо за литераторите, някакси неочаквано изпъква ръстът на литературния критик. Неговото дело, колкото и да е голямо, трудно получава веднага сериозно признание. Трябва да измине значителен период от време, да отпаднат ненужните прибързани писания, да прекипят страстите, да се уравновесят „плюСовете" и минусите" за даден автор, книга или литературно явление, за да изпъкне се риозното критическо виждане, правилното наблюдение, точният анализ. Тогава като цялостна отливка остава малка, но нужна за литературната история част от творчест вото на литературния критик.

Повестта за Александър Македонски е едно от най-значителните и най-привлекателните произведения на старобългарската белетристика. Особено важен за историята на нашата средновековна литература еедин неин вариант, отличаващ се с твърде интересни литературни белези - така наречената Сръбска Александрия. И до днес обаче изследователите не могат да бъдат категорични в преценките си за него, тъй като все още липсва труд, в който да е разкрита съдбата му на бъл гарска почва. Кога Сръбската Александрия прониква у нас и какъв е нейният най-стар текст, коя е книжовната среда, където тя е възприета първоначално, за какви читатели е предназначена, променя ли се отношението към нея през следващите векове и в каква посока - това са само част от нерешените проблеми. Тяхното изяс няване се затруднява от обстоятелството, че са запазени твърде малко български ръ кописи. Въпросите се усложняват извънредно много и от липсата на безспорни ре зултати при проучването на традициите на този книжовен паметник в другите литератури - гръцката, сръбската и източно славянските. Ето защо всяко ново изслед ване върху Сръбската Александрия, независимо за коя от тези литератури се отнася, представлява интерес за нашата медиеви стика. При това положение особена цена придобива за нас трудът на Р. Маринкович, в който е направен цялостен анализ на началната история на творбата в славянските страни, включително и България.

Като къс от историята на европейската цивилизация Кирило-Методиевото дело постоянно привлича вниманието на специалисти от различни области към най-важните кни жовни извори за възникването и разпространението на славянската писменост. Тържествено отбелязаната 1100-годишнина от смъртта на Константин-Кирил съвпада с издаването на първите датски преводи, представящи славянските първоучители пред чуждия читател - както през погледа на техни съвременници и по-сетнешни летописци, така и чрез собствените им литературни творби. Книгата, озаглавена „Константин-Кирил и Методий, славянските апостоли", заслуга на професора от Орхуския университет Гунар Сване, съдържа Пространните жития на Константин-Кирил, на Методий и на Климент Охридски, Проглас към евангелието и Слово за правата вяра (за чийто автор тук е посочен Константин-Кирил), фрагментарно засвидетелствуваната анонимна проповед от Клоцовия сборник (с предполагаем създател Методий) и „За буквите" на Черноризец Храбър. Преводът на Кириловото житие е по южнославянската редакция, публикувана от Гривец и Томшич, за Методиевото житие е избран текстът от изданието на Лавров (преиздаден с критични бележки от Гривец и Томшич), а за житието на Климент Охридски проф. Сване се е опрял на най-новото издание на Ал. Милев. Прогласът към евантелието е по изданието на Нахтигал, Слово за правата вяра - по Ю. Трифонов, трактатът на Черноризец Храбър - по фотокопие на сръбско-църковнославянска редакция от XVв., с варианти по изданията на Ягич, Лавров, И. Иванов и К. Куев, а анонимната проповед епо А. Достал. Агиографските текстове са придружени от обширно въведение (30 стр.) и внушителен по своята задълбоченост исторически и литературнокритически коментар (69 стр.), който включва и оригиналните наблюдения на автора върху езика и композицията на запазените в многобройни преписи славянски литературни паметници. Плавният, облекчен от догадки и полемики увод поднася известните исторически сведения за Моравската мисия и съдбата на славянската просвета в Моравия, Панония, България, Русия. Не са приведени множеството спорни становища около старшинството на глаголицата, хронологията и обема на първите преводи и т. н., но изрично се от- белязва, че основата на старославянския литературен език е български диалект, говорен през втората половина на IX в. (стр. 11). Многократно е изтъкната прием ствеността на литературните традиции между 11 Сл. Литературна мисъл, ки. 6 двете старобългарски книжовни огнища, осо бено висока оценка получават преводаческото изкуство на първите славянски кни жовници, замахът и вещината, с които са осъществени началните поетични опити. За датския учен старобългарската литература притежава риторичния и композиционния Финес на най-добрите византийски образци (26 стр.). Може да се възрази срещу тра диционното схващане за консервативността на Охридската школа в езиково отношение - източнобългарските паметници превъзхождат западнобългарските с ред архаични черти, а и съвременните на Климент Охридски писатели в Източна България са били също като него глаголаши, именно на Изток се развиват тенденциите към кръглата глаго лица и оттам прониква на Запад реформатор ската дейност в правописа на глаголическите паметници. Освен доказаните исторически факти в увода намират място и отделни гриж ливо анализирани легендарни сведения: проф. Сване предполага, че връзката между българския владетел и славянската мисия е била възможна още по времето, когато Мето дий е бил епископ в Моравия и Панония (23 стр.), но се съмнява в достоверността на сведенията от Краткото Кирилово житие, Пространното Климентово житие, Успение Кирилово, Солунската легенда и Житието на Наум от XVI в., че апостолските братя преди заминаването за Моравия са развивали просветна дейност сред българите, т. е. сред източните балкански славяни в днешна България и Македония (183 стр.).

„Млади писатели" е четиринадесетата критическа книга на Любен Георгиев. Малцина са тези, които могат като него така спонтанно и точно да реагират на всяко ново литературно явление. Той пише леко, с изострен критически усет за злободневното и трайното, темпераментно, с остроумие, със зарази телна разпаленост и емоционалност. Тези качества на критика, познати ни и от предишните му книги, сега в „Млади писатели" придобиват по-голяма привлекателност, защото се съчетават вече с по-зрял поглед и обобщителна сила, с умение да долови характерното за отделен автор. Сполуката на критика идва между другото и оттам, че той е почти от същото поколение на авторите, които разглежда. Неговото пристрастие и личното му присъствие ни помагат да видим у младите поети и белетристи индивидуал162 ното им развитие, сложния процес на тях ното оформяне. Голямата осведоменост, оби граното перо и точният марксически поглед на критика насочват вниманието на читателя към съществени проблеми на нашата съвре менна поезия, критика и проза. Може би не винаги всичко е изчерпателно и задълбо чено разгледано, но Любен Георгиев умее да улови онази съществена нишка, която води към сърцевината на писателското творчество, макар понякога да си служи с подчертан нравоучителен тон. Авторът искрено се стреми да предпази младите писатели от увлечения, които ги отклоняват от техните сериозни задачи.

Въпреки че обединява очерци за отделни писатели, книгата на Иван Сестримски „Отражения" не е антологично произведение с присъщото за този вид творби разнообразие на мотивите, темите и подхода към литературните факти. Нейното единство се изразява в съдържанието, подбора на материала, в ед наквата житейска и творческа съдба на проучваните автори. Преди всичко това са писателиборци, личности, чийто житейски път се осмисля от принадлежността им към една идея, от предаността им към тази идея. От дадени на своята борба, те и принасят в жертва не само живота си, те и посвещават съзнанието си, превръщат я в своя съдба и тя дава смисъл и колорит на тяхната поезия. Без да бъдат фанатици на идеята и делото, те нямат нито сили, нито желание да се углъ бят в собствените си преживявания, защото дълбоко в себе си се изживяват преди всичко като борци и мъченици на свободата. Оттук и характерът на литературното им творче ство. Мнозина от тях творят в атмосфера на непрекъсната угроза, без да имат време и сили да обработят написаното, да избистрят и овладеят емоциите си.

1. Праславянският език като хипотетична системна цялост, насоки на еволю цията му в отделните славянски езици (с особен оглед към близко родствените езици). 2. История на формирането на книжовните славянски езици с особен оглед към чуждоезичните елементи и специално към гръцколатинските. 3. Проблеми на езиковото родство в светлината на сравнителната диалектология. 4. Характеристика на лексикалните и мор фологичните средства в славянските езици от гледище на тяхната семантична, синтак тична и стилистична функция. 5. Динамика на развоя на славянските книжовни езици от втората половина на XVIII в. насетне от социолингвистично гледище. 6. Актуални проблеми на лексикологията заедно с етимологията и словообразуването във формален и семантичен план, в синхронна и диахронна перспектива.

Седмият международен конгрес по есте тика ще се състои в Румъния през август - септември 1972 г. под председателството на Марсел Брязу. Международният комитет, който го организира, има желание да се избере широка обща тема, за да бъдат представени на конгреса колкото се може повече тенденции и проблеми от съвременните търсения на естетиката. Предлага се един пред варителен списък от теми: АКТУАЛНИ ПРОБЛЕМИ НА ЕСТЕТИКАТА Естетическото възпитание в съвременния свят (изкуствата, критиката, публиката). Естетиката, теоретичното и практическото преподаване на изкуствата. Критерии за естетическата оценка. Смисъл на съвременното развитие на изкуст вата. Нови методи за доближаване до изкуството (кибернетика, структурализъм, социология, експериментални методи и др.) „Смъртта на изкуството". „Красивата природа" днес. Приносът на Азия и Африка в естетиката. Исторически измерения на естетиката и на изкуството. Естетика на градското обкръжение. Този списък се публикува от много спи сания в различни страни с молба към чи тателите да изкажат своите предпочитания или интереси. Чрез подобна анкета между народният комитет иска да определи темата на конгреса, която да бъде актуална и да привлече колкото се може повече научни работници.

На 15 октомври т. г. научният съвет при Института за литература обсъди труда на проф. Куйо Куев „Азбучната молитва в славянските литератури". В рецензията на акад. Петър Динеков се подчертава сериозността на задачите, които си поставя това изследване: да се реши сложният въпрос за авторството на творбата, да се издирят нови преписи, да се подготви реконструиран текст, приближаващ се максимално до оригиналния текст, да се направи научно из- дание на всички познати преписи. Подчер тава се голямата заслуга на проф. Куев за издирването от 1960 г. насам на голям брой нови преписи. Трудът е разделен на две части: изследване на творбата и публикация на всички 32 преписа. След като се спря на всички засегнати в изследването проблеми, рецензентът подчерта: „Пред нас е едно сериозно, богато аргументирано изследване на важна творба от старата българска литература. Проучването е направено 166 компетентно, в спорните въпроси се навлиза сигурно и с категорична яснота, проблемите се решават върху основата на богата аргу ментация и с необходимата научна осведо меност. " В изказванията на Лиляна Грашева, Стефан Кожухаров, Дора Мирчева се изтъкнаха качествата на труда, направиха се препоръки и бележки. След това научният съвет прие за печат ръкописа.