Илия Тодоров

Разбира се, аз знаех, че моята статия за автентичния текст на последното Ботево стихотворение ще срещне решителна съпротива. Ние дотолкова сме свикнали с познатия текст на безсмъртните Ботеви песни, че всеки опит - дори за най-малката промяна - ни изглежда като грубо посегателство, като недопустима намеса в нашата светая светих. Дори когато става дума за отстраняване на очевидна грешка или на по-късна чужда подправка, се оказва невъз можно да преодолеем онази невидима сила, която ни свързва с познатия, пуснал дълбоки корени в съзнанието ни текст. Ще си позволя да цитирам мислите, кои то споделя по този повод уважаемият литературен критик Борис Делчев в своя „Бележник на писателя" (сп. Литературна мисъл, 1974, кн. 5): „Има литературни факти (само литературни ли?), основани на грешка, но осветени от традицията, които са пуснали толкова дълбоки корени в общест веното съзнание, че са придобили силата на закон. Можеш да ги опровергаваш, колкото щеш, но доводите ти ще останат безсилни пред всемогъщата инерция. Такъв е случаят с онзи стих от „Хаджи Димитър", най-известния от известните, с който сме закърмени още от детски години.

На 14 и 15 октомври 1982 г. в Пловдив се състоя научна сесия по случай 220-годиш нината от написването на Паисиевата „Исто рия славеноболгарская". Тя бе организирана от Пловдивския университет „Паисий Хилен дарски", Центъра за българистика при Бъл гарската академия на науките, Окръжния съ вет за култура в Пловдив и Дружеството на българистите-филолози в Пловдив. Се сията бе открита с кратко встъпително сло во от доц. Ив. Койнаков, ръководител на Катедрата по литература в Пловдивския университет. Приветствия към участниците поднесоха доц. Васил Миховски, заместникректор на Пловдивския университет, и Стоян Радев, заместник-директор на Центъра за българистика. Деловата работа на сесията започна с встъпителния доклад на акад. П. Динеков Препрочитайки „История славеноболгарская", в който бяха съобщени резултатите от един нов прочит на безсмъртната творба на хилендарския монах. Като опорна точка за този нов прочит П. Динеков използува неотдавна издадената „История на България" на Блазиус Клайнер. Написана на латински език през 1761 г. - една година преди Пансиевата история, - тя в някои отношения напомня за нея, а в други съществено се различава. Но в случая и приликите, и разликите представляват интерес. В своя доклад П. Динеков се спря по-специално на проблема за читателя на Паисиевата история, като направи интересен паралел с читателя на Алековия „Бай Ганьо" и с читателя на Йордан Радичков. „Новият прочит на „История славено- болгарская" разкрива нови нейни нюанси. Толкова изследваният текст на Паисиевата история все още крие тайни" - подчерта в заключение докладчикът. След това бяха прочетени още 18 доклада, които осветлиха различни страни от делото на Паисий и неговата епоха. Един от найинтересните между тях беше докладът на проф. Велчо Велчев „Делото на Паисий Хилендарски в измеренията на общоевропей ското културно развитие". След като разгледа обществено-политическите и икономическите отношения в атонската монаше ска република през XVIII в., В. Велчев под черта, че това именно е духовната атмосфе ра, в която израства Паисий и която допри нася да бъде замислена и написана неговата „История славеноболгарская". Същевременно докладчикът отбеляза, че Паисий е тясно свързан с идеите на своя XVIII в., че е носител на някои типични ренесансови черти. 166 Делото на Паисий бе разгледано в измере нията на европейския XVIII в. и в доклада на Милан Копески (Бърно) „Няколко бележки към произведението на Паисий Хилендарски от гледището на теорията на литерату рата и на историята на чешката литерату ра от втората половина на XVIII в. «Като постави интересния въпрос за жанровата природа на „История славеноболгарская", чехословашкият учен обърна внимание върху различията в термините „хроника" и история" в чешката книжовна традиция. Според него жанрът на Паисиевата история следва да се определи като история с елементи на мемоари, биография, автобиография и генеалогия. Милан Копески направи паралел с типологически близкото произведение от чешката литература „Добра земя значи чешка земя" от 1754 г., проникнато не само от силен патриотичен патос, но и от идеята за общославянска солидарност. Твърде интересен с оглед на определянето на жанровата природа на Паисиевата история бе и докладът на Юлия Николова „Жанровата специфика на „История славеноболгар ская". Тук Паисиевата творба бе определена като учебник по история с коментар или поточно като коментирана история на Бълга рия. Значителен интерес предизвиква също и докладът на Божидар Райков „Животът на Паисий в светлината на новите проучвания, където бе направен критичен преглед на съ ществуващите указания за биографията на Паисий - от датата и мястото на неговото раждане до датата и мястото на неговата смърт. По-специално внимание бе обърнато на откритите през последните години документи: Хилендарската кондика от ХVIII в., Карловацкия договор от 15 юли 1761 г. и едно собственоръчно писмо на Паисий от 12 август 1773 г.

В главата „Силистра-йолу" на Вазовия роман „Под игото“ има един особено вълнуващ момент, когато патриотичното настроение достига най-високия си градус: тостът на Бойчо Огнянов за „меча, господът на робите" наелектризирва дружината и някой подканва музикантите да засвирят популярната в ония години песен „Поискал гордий Никифор". „Това - бележи лаконично Вазов - беше тогава българската марселеза". Вазов не споменава името на автора на тази патриотична песен, която в годините на робството е вълнувала сърцата направно с Чинтуловите бунтовни песни. Може би, когато е писал своя роман „Под игото", той не е знаел от чия именно ръка са излезли тези стихове, претворени от народа във вълнуваща пе сен. Тази песен-подобно на много други песни от епохата на Възраждането се е разпространявала в песнопойките анонимно. Днес вече знаем, че ней ният автор е имал сериозни причини да крие грижливо името си - защото този автор е бил руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров. На малцина днес е известно, че Найден Геров е публикувал анонимно и дру ти стихотворения във възрожденския печат. В съзнанието на поколенията той е останал главно с поемата си „Стоян и Рада", написана в Одеса през 1845 г. В действителност обаче през целия си живот Геров не скъсва напълно с поезията. И може би тъкмо особеният му статут на руски дипломатически представител в Пловдив е една от причините той да не се включи активно в българския литературен живот. Но аз тук няма да разглеждам специално този въпрос, а ще го поставя в светлината на една друга страна от дейността на Найден Геров, коя то, струва ми се, по същите причини - именно поради особеното си положе ние на официален представител на руската държава - той е бил длъжен усърдно да прикрива - на сътрудничеството му във възрожденския периодичен печат. В репертоара „Българска възрожденска книжнина" на Маньо Стоянов са посочени само няколко публикации на Найден Геров от периода 1857-1876 г., когато той е бил руски дипломатически представител в Пловдив: една дописка до в. „Бълг. пчела" от 1864 г. по църковния въпрос с подпис „Млъчан"; брошурата „Поп Богомил, първий подвижник между българите“, издадена в Цариград през 1869 г. в печатницата на в. „Македония", също с подпис „Мльчан"; две ези кови бележки, поместени на страниците на в. „Македония" през 1870 и 1871 г. с подписите „Мушек“ и „Млъчан"; един диалог („Разговор между троица българи Петко, Стоян и Наче"), публикуван също във в. „Македония" през 1871 г. с под пис „Млъчан"; една малка брошура по правописния въпрос, издадена от Драган Манчов през 1872 г. с подпис „Мушек"; статията „Завещанието на отца Кирила Нектариев“, поместена във в. „Век" през 1874 г.; един кратък отзив за статията 52 на Марин Дринов „За новобългарското азбуке“, поместена в сп. „Читалише през 1874 г. И това е всичко!