Книжка-2

1978, Книжка 2 - Съдържание

Иван Вазов имаше щастието да посрещне Освобождението на България в най-хубавите години на своя живот, като оформен вече писател, застанал на прага на творческата си зрелост. Впрочем може би е по-точно да кажем, че ние имахме това щастие. Защото без вдъхновеното и същевременно трезво перо на автора на „Тъгите на България“ и „Избавление“, „Епопея на забравените“ и „Немили-недраги“, „Нова земя“ и „Дядо Йоцо гледа" българската духовна история не би разполагала с такива автентични художествени свидетелства за процесите в националната душевност от времето на оня исторически прелом в съдбата на България, който започва с общонародния възторг от дните на освободителната Руско-турска война и завършва със социалноикономическите и идейно-нравствени сътресения, които оформят лицето на младата буржоазна държава, разрушавайки идиличните възрожденски представи за българското“. Едно вдъхновено лирическо въведение към този автентичен художествен летопис е написаното през ноември 1876 г. стихотворение „Русия!", доближаващо се до малка лирическа поема. Неговият непосреден повод е съвсем конкретен - на 29 окт. 1876 г. в Москва Александър II произнася реч, в която изразява категоричната решимост на Русия, ако турското правителство не даде на българите автономия, да му я наложат със сила. Но идейно-емоционалното съдържание на тази неслучайно придобила извънредна популярност творба далеч надхвърля нейния конкретен повод. Защото ако за политическия разум на съвре менниците речта на Александър II е едно недвусмислено заявление, че Русия е готова да започне с Турция война, за измъченото сърце на българина това е съдбовен знак, който събужда една от векове лелеяна вяра, надежда и любов. И големият художествен успех на Вазов е именно в това, че е почувствувал и изразил целия този съдбовен смисъл, с който прозвучават за българина думите на Александър II, и е успял да обвърже конкретното събитие от политическата подготовка на Руско-турската война с цялостната атмосфера на българската история, българския бит и българската душевност. И да превърне спонтанната си емоционална реакция в една вдъхновена лирическа характеристика на отношението на българина към Русия като черта Oт националната характерология. Още наивно изразителната удивителна в заглавието, която авторът упорито запазва и при по-късните издания, сякаш маркира ортографически оня емоционален ореол, с който е заобиколено в народното съзнание името на Русия. Русия! - с удивителна - това е вече не просто едно географско и политическо понятие, това е оня митологизиран образ на чутовния „дядо Иван“, в който поробеният българин бе вложил всичко, което би могло да стимулира неговите исторически 3 надежди и неговото потиснато национално самочувство. Това е Русия като монолитен образ, в който просто няма място за каквито и да било социално-политически разграничения. Русия като дълбока и безрезервна вяра, която дори не се нуждае от критическия анализ на доказателствата. Защото нейната месианска роля е заложена в самия факт на нейното съществуване („За туй си ти Русия!"). Тъкмо от името на тоя твърде смътно запознат с цялата сложност на руския обществено-политически живот поробен българин, който бе създал в мрака на своята безнадеждност почти религиозния култ към всемогъщия дядо Иван, Вазов отправя към великата братска страна поетичен зов, в който родената в глъбините на българската история народна надежда зазвучава с категорична увереност:

Темата за националноосвободителните борби в художествената ни литература намира естествения си и логичен завършек в изобразяването на събитията и резултатите около Руско-турската война (1877—1878). С многоизмеримостта и дълбочините си това е „тема българска“, естетически благодатна и стимулираща, която помогна на писателя при овладяването на същностното в народния живот, при напипването на ония пътища, по които литературата ни, оставайки вярна на демократичния си облик, трябваше да заживее със сложните проблеми на революционната действителност, на съвременността. Говорим ли за тия неща, се убеждаваме, че в същност става дума за първия ярко обособен тематичен кръг, който застава в центъра на пълноценната ни художествена литература, чието пресъздаване се подема във всички нейни жанрове - поезията (Д. Чинтулов, Раковски, Ботев, Вазов), публицистиката (Раковски, Ботев, Каравелов), прозата (Друмев, Блъсков, Каравелов, Вазов, 3. Стоянов), драмата (Каравелов, Вазов). Революционно-патриотичният порив, борческият дух на времето, на събитията и взаимоотношенията - висша проверка на националното ни осъзнаване - подпомагат утвърждаването на естетическия идеал на нашата литература. Историческото събитие, голямото историческо събитие, каквото е освобо дителната за нашия народ Руско-турска война (1877—1878), не може да не потърси мястото си в литературата. Или по-скоро тя не може без него. Защото вековният конфликт между поробени и поробители оживява в победния си финал и съвсем естествено подтиква към художествено-творчески решения и обобщения. Като пресъздават възлов момент от националната ни съдба, представителите на новата българска литература доказват още веднъж верността си на ония дълбоко народностни принципи, на които е подчинен целият ни естетически развой. В тоя процес вземат участие заслужили творци като Петко Славейков, Л. Каравелов, Ив. Вазов, тогава начеващите творческото си дело К. Величков, Т. Влайков, Пенчо Славейков, поети и белетристи от по-ново време като Г. Караславов, А. Каралийчев, Хр. Радевски, Стефан Дичев, Й. Вълчев и др. Създава се литература патриотична, със свои качества и място в гражданско-демократичната линия на художествено мислене у нас, литература, която отразява изключително напрегнат момент от живота на българина, от национално-историческото му битие. Макар тематично-профилираните изследвания сега да не са на „мода" и да се изместват от теоретико-естетически, проблемни и жанрови разрези на литературния процес, при темата за Освобождението в българската литература имаме възможност да откроим редица характерни негови черти, като черти, 19 наложили се и чрез нейното разработване. Фактически тя затваря тематичния цикъл и кръгът от мотиви, свързани с националноосвободителните борби на българина, преутвърждава редица проблемно-съдържателни и стилови белези - вече като качества и белези на следосвобожденската ни литература. Като първи прояви на започващата да се създава българска литература в тях намират израз пак демократизмът и борческо-патриотичните внушения, тежнението към съд бата и преживяванията на българина, обществено-политическите идеали на историческия ни живот.

В годините непосредствено преди и след националното ни освобождение от многовековното робство на османската феодално-крепостническа империя бъл гарската интелектуално-творческа мисъл се развива с особена интензивност. В подготовката и съзряването на националната революция, чийто най-висок връх бележи Априлската епопея от 1876 г., раздвижила и разтревожила европейската общественост, ускорила и намесата на Русия за радикално разрешаване на българския въпрос, се изявяват дарования, които се домогват до големи обще ствено-политически прозрения, до забележителни философски и идейно-естетически завоевания. Този изблик на националната творческа енергия, потискана в продължение на десетилетия и столетия, но съхранила винаги своите големи потенциални възможности, свидетелствуваща и за неизмеримите съпротивителни сили на народа ни срещу всяко асимилиране и етническо и духовно обезличаване, сега се оказва мощен стимулатор на неумолимо разрастващите се народностновъзродителни процеси. Изявила се така категорично във всички области на живота, тя се проявява с особена сила и в областта на художествената дейност, както и в неразривно свързаното с нея теоретико-критическо мислене. И иска ни се още тук да подчертаем, че в цялостната система от фактори и предпоставки, довели до бързото формиране на национално съзнание, на разгаряне на борчески теж нения и свободолюбиви стремежи, до цялостно духовно израстване на българина, наред с художествената литература особено плодотворна роля играе и критикооценъчната мисъл, изявявала се по онова време в различни форми и аспекти, отличаваща се винаги със своята народностна и идеологическа ангажираност. Като по-своеобразна форма на обществено съзнание и познание, на културноисторически, философско-нравствени концепции, на естетически възгледи, на народностни тревоги и размисли тя се оказва извънредно активна както за осъз наване на националните повели на времето, така и за разкриване широките хоризонти на световната култура. Ако българската художествена литература за толкова кратко време се извиси до неподозирани висоти, свързвайки се завинаги с народностната съдбовност, то в този процес на естетическо съзряване и процъфтяване особен дял се пада и на онези, които искаха и с критико-публицистично слово да съдействуват на националното възраждане. И колкото повече се отдале чаваме от оная епоха, колкото се умножават усилията ни за една по-углъбена 28 научна трактовка на културно-историческите феномени в тяхното зараждане и по-нататъшни трансформации, толкова по-ярко изпъква значимостта на завоюваното от предходните поколения. И домогнали се вече до едно марксисткоЛенинско разбиране на историческите процеси, все по-властно се налага задачата да бъде осветлена и тази страна от духовния ни живот. Едно обстоятелствено изследване на литературно-критическата и теоретико-естетическата дейност през ония години очевидно ще ни даде възможност да разберем по-цялостно и бързия възход на всестранния духовен живот, както и неговата диалектическа обусловеност от борбата за национално освобождение, от усилията за по-нататъшно утвърждаване на нацията ни като самостойна етническа единица със свое държавно устройство и културни институции, със свой принос в световната култура. Несъмнено в настоящата работа няма възможност да бъде дадена пълна и детайлирана панорама на литературно-критическото мислене през ония преломни десетилетия, нито да бъде характеризирана в цялост дейността на хората, занимавали се в една или друга степен и с литературно-критическа, публицистичнооценъчна дейност. С оглед на замисъла и обема на статията ще се ограничим само да очертаем координатите и релефа на литературната критика, за да се откроят някои от закономерностите на нейното развитие, ролята й в общите процеси на обществено-политическо и културно-естетическо съзряване на нацията ни.

Понякога е необходим по-продължителен период на контакти, за да се разкрие в дълбочина една творческа фигура. Проведените разговори с Илия Волен в известна степен дават възможност за навлизане в мисловния свят на писателя, разкриват отделни моменти от житейската му съдба, отразяват спомени за негови съвременници, очертават етапите на неговите творчески изяви - от първите опити на страниците на в. „Ведрина“ под вещия поглед на кръстника" - Антон Страшимиров, - до участието му в сложното по отношение на естетическия развой на литературата ни тридесетилетие, както и по-сетнешното му активно участие в оформяне облика и обогатяване тематиката на следдевето септемврийската проза. Беседите ни с Илия Волен бяха записвани на магнитофон, от който бе изготвен пълният текст. Стремежът беше да се съхрани автентичният диалог със спонтанните реплики, с възклицанията и реакциите. Отивах при него с набе лязани въпроси, но твърде често разговорът ни излизаше от тази сфера и прие маше ненадейни и интересни насоки. Това са и особеностите на непосредствения диалог, в който възникват нови и нови асоциации, а предварително подготве ните въпроси само насочват мисълта. В този диалог се разкриваше личността твореца и човека Илия Волен в движение. на - Другарю Волен, как избрахте псевдонима си? - Това е една малко сантиментална история. От малък обичах музиката и щом засвиреше някъде - веднага заставах до музикантите. Много обичах да слушам странниците - те обикаляха селата и пееха тъжни песни. Имаше едно момченце, беше сляпо, но чудно свиреше на флейта - и се казваше Илийчо. Хареса ми името му. А „Волен“ е звучно, поетично. И Александър Балабанов в рецензията си за „Кръстци“ в „Литературен глас" писа, че има нещо волно в мечтите на героите и на автора, нещо силно, свободно. По-късно реших, че Илийчо не е много сериозно. И реших да се свие до Ил. Волен. Дадох на Д. Б. Митов един разказ и той пръв го помести с Ил. Волен. Така си и остана. - Кога за първи път се подписвате с този псевдоним? - През 1926 г. в сп. „Копнежи“. И после във „Ведрина" го затвърдих. - Какво е било отношението на Антон Страшимиров към псевдонима Ви? - Ни хубаво, ни лошо. Просто го приемаше. Дори когато Спас Кралевски бил при него за свой разказ, аз също вече бях изпратил, Страшимиров му казал - „четох разказа на Ваньо Волен“, просто е сгрешил, дори не е обърнал внимание на псевдонима.

Можем съвсем определено да кажем, че съвременната буржоазна литературна наука се намира в едно своеобразно statuquo di compromesso e di increatività, което се дължи на няколко фактора: динамичното развитие на точните науки, девалвацията на буржоазната идеология, консолидирането, развитието и поголямата гъвкавост на материалистическите концепции, кризата в еклектичната структура на буржоазната наука и в нейния оперативен апарат, отнемането на „откривателската инициативност" на тази наука, която тя си бе присвоила в различните сфери на човешката дейност, и т. н. Разбира се, трудно бихме могли да обхванем в рамките на една студия всички елементи на това статукво“, както и неправилно би било да се смята, че всичко, което протича в територията на буржоазната литературна наука, принадлежи само на нея и е нейно откритие. Внимателният поглед лесно би забелязал перифразата на много марксически наблюдения, чийто исторически живот е не само по-продължителен, но и по-богат на инвенции и оригинални находки, обясними за революционната природа на всяка прогресивна и постоянно развиваща се наука. Ето защо нашата цел ще бъде откриването на ония основни посоки, които очертават границите на търсенията и амбициите, на постиженията и слабостите, даващи облика на съвременната буржоазна литературна наука. При изследване от подобен информативно-критически характер, поставящо си като задача да даде систематизирана представа за това, което става на Запад след Втората све товна война, са естествени и допустими известна незадълбоченост и пропуски в наблюденията. Основен обект на изследване за съвременната буржоазна литературна наука е предимно формата на художественото произведение, неговият текст, стилът на „образно-езиковото“ изразяване. Всички по-известни направления - като немската, испанската и швейцарската „стилова" критика, течението „упражнение върху написаното“, обединено около тезисите на френския поет Пол Валери, англосаксонската нова критика и др. - гледат на литературната критика като на техника, която е затворена в продължителния и единствен контакт с художествения текст. За тях самостоятелна цел се оказва „органическата формална същност" на произведението, „безличните структури“, които нямат нищо общо с психологическото, идейно-естетическото и социалното съдържание, защото само те са способни да материализират видимия конфликт между „структурата и линеарния пласт на текста“, вътре в който се намират „двойствените значения на образите“. Познанието за тези значения е от особена важност за критическото изследване, тъй като (по думите на Ришард) те и само те могат да обединят „тоталността“ на художествената форма, която е определяща за едно произ ведение.

Наред със статичното определяне на фантастичното в „онтологичен“ план определяне, което остава при обекта, - характерността на фантастичното се разкрива и чрез подход, който взема пред вид и потенциалния определител на обекта, субекта, изважда го наяве и изтегля последствията на неговото участие. Тук фантастичното се разисква с оглед на сборното познавателно-психологичноаксиологично отношение към него. При такъв анализ фантастичното центрира в себе си атрибутивните начала на изкуството и на художественото възприемане: условност, вяра, игра. Понятието 1 условност се формира от разноречиви съдържателни предпоставки: от гледище на принципиалната неадекватност на художественото отражение спрямо действителността се дефинира общата, „природна" условност на изкуството; особените, частни пътища и средства на изграждането и функционирането на художествения образ намират покритие в конкретната" условност: третирането на отношението образ - действителност като отношение знак - обект дава координати на условността в семантичен план; а върху историческо-културна основа се диференцират романтическа условност, реалистическа условност, Модернистична условност. Така многозначният термин се отнася и към специ фичността на изкуството, и към същността или формата му, към илюзията за реалност, символичността, нереалистичността. За условност се приема и есте ственото несходство на формата на художествения образ с формата на изобразения обект, и формалистичното изопачаване на образа. Като условност се квалифицира и правилото на образното обобщение, и остарелият канон, щампа, шаблон. Условността се свежда до разграничението на изкуството от действителността, но се прилага и към особената „механика" на това разграничение, към системата неадекватни на природата на обекта изкуствени средства и прийоми за художествено моделиране. Счита се, че условността еантиподът на правдоподобието и достоверността, но се говори и за реалистична, жизнеподобна условност. Под условност се разбира и художествената привидност, и представянето й за действителност; и „маскирането" на нереалността като реалност, и тъкмо противоположното - отказът от илюзионност, подчертаната изобразителна антитеза на действителността. Условността се търси както в натуралистичното копие, така и в абстрактната фантазия. Присъжда се на цялото изкуство или, напротив, чрез нея се характеризират само определени негови видове и течения.

Символистите имат изострено чувство към новото и съвременното, те приемат никакви регламентирани щампи и затова остро реагират против за числяването им в която и да е школа. Според Бодлер най-характерният признак на красотата е да провокира учудването и затова тя бяга от „вечността на пра вилата“ и „границите на школите“. За да запази насладата на провокацията, поетът трябва да отразява различните варианти на усещанията, без които идеите биха се превърнали в едно „необхватно единство, монотонно и безлично, обширно като скуката и нищото“. Затова Бодлер настоява, че красотата е нещо странно, затова са напразни усилията на естетите да „регламентират“ изкуството, което никога не може да се управлява, подобрява, възстановява с правила, изработени някой научен храм на изкуството. Когато критикът анализира произведенията на изкуството, той трябва да се отнася към тях релативно, тъй като няма една единствена красота - тя е винаги нова, тясно свързана с времето и историческите условия. B Първото следствие на тази концепция за изкуството е, че поетът не бива да се стреми да създава нещо абсолютно, а да си постави за цел да постигне характерното за своето време, защото „всеки век, всеки народ се стреми да изрази своята красота“. Всяка красота, както всеки феномен, съдържа нещо вечно и нещо преходно, нещо абсолютно и нещо относително. Затова Бодлер се изказва така остро против „изкусните еклектици“, като ги отнася към слабите хора, защото са лишени от любов. Той твърди, че произведението, създадено със своя, ори гинална гледна точка, колкото и големи недостатъци да има, винаги притежава значителна притегателна сила. През 1891 г. журналистът Жюл Юре прави анкета за състоянието на съвре менната литература, между анкетираните е и Маларме. Той като Бодлер не желае да законодателствува в изкуството и се представя за творец, който иска да предостави на всички останали възможността „да свирят със своя флейта", най-добра за тях. „Аз се отвращавам от школите" - подчертава Маларме. Той се отвращава от „професионалното прилежание в литературата, защото всичко е индивидуално". Понеже обществото, в което живеят, пречи на индивидуалната изява, поетите трябвало да се самоизолират, за да „изграждат своя чист гроб". Колкото за себе си, той казва, че в основата си еедин голям самотник. Щом като красотата не е нещо абсолютно, то и школите, които се опитват да я регламентират, са безсмислени. Затова понятието естетика за символистите придобива по-друг смисъл от дотогава съществуващия: то означава отрицание на всички норми и канони в изкуството и, както подчертава Андрей Бели, тях ното „не" взема превес над тяхното „да", така че свеждането на търсенията им към някакви установени принципи, като формализъм, декаданс, мистицизъм, 108 трудно може да се докаже. Изследователите на символизма осезателно чувству ват тази трудност, затова прибягват към друга класификация - еклектизъм. Те откриват, че при символизма имаме еклектически синтез на различни естетически системи, подчертано изразени например у Бодлер и Блок. Символистите не се ориентират към еволюционното овладяване на миналите традиции, а правят скокове от едно направление към друго и затова при тях трудно може да се долови последователна приемственост вътре в самата система. Затова по-скоро може да се говори за синтез на различни направления у един и същ автор и за широта на неговите търсения.

Все по-често и по-настойчиво и литературоведите, и писателите се интересуват от читателя. Кой е той? Какво го привлича? От какво се интересува? Какво харесва или не харесва? Сартър казва, че книгата съществува толкова, доколкото се чете. Още Иван Шишманов обръща внимание, че е необходима една специална литературна социология като съзидателна част" на литературната наука. „Съ щественият характер на литературното произведение е общението между лич ността и публиката. * Изкуството предполага винаги публика. В една книга винаги има двама души: авторът (това всеки го знае) и читателят, един читател, който (освен в изключителни случаи) не е един индивид, а едно колективно съ щество: публиката. "1 Почти всички съвременни размисли за състоянието на лите ратурата са проектирани пряко или в подтекст върху интереса на читателя, върху неговата активност. В едно интервю Емилиян Станев споделя: „Аз искам написаното от мене да бъде интересно и полезно преди всичко на българския читател. Да споделя с него собствените си духовни вълнения, да го въведа в мислите си. Пантелей Зарев изтъква необходимостта от грижа за публиката, от поддържане на „висотата на нейния вкус“, от внимание към „непрекъснатото й духовно обо гатяване". Богомил Райнов, пледирайки за провеждането на специализирано изследване на тези проблеми, подчертава, че то ще даде макар и с отделни неточности, сведения за това, как нашият народ консумира нашите произведе ния". По-нататък той възкликва: „Ние занимавали ли сме се с това? Не сме се занимавали. Тогава какво ще говорим за обществената оценка, когато ние я познаваме или я познаваме недостатъчно." Ефрем Каранфилов5 счита, че найважният въпрос, това е как въздействуват книгата, литературата в настоящия етап“. Самият той, правейки анализ на проблемите на съвременната литература и жанровото и разнообразие, прави и социологически, и социално-психологически характеристики на читателите като единна съвкупност, и на спецификата на читателската аудитория във всяка възраст.

През декември 1975 г. в дома на Павла Жекова - гр. Шумен, ул. „Цар Освободител" 62- бяха открити съвсем случайно две писма на Николай Лилиев, адресирани до Екатерина Александрова Владигерова. Тези писма са страница от една продължителна, дълбока и трайна дружба между Н. Лилиев и семейство Владигерови. Те потвърждават досегашната ни представа за Лилиев, но и я допълват. Н. Лилиев и П. Владигеров са не просто отдавнашни съседи, които често се срещат по улицата, а незаменими приятели, движещи се в кръга на изтъкнати учени, актьори и писатели: Б. Пенев и А. Златаров, Д. Подвързачов и Г. Райчев, Н. Райнов и Т. Траянов, Н. О. Масалитинов и Иван Димов... Запознаването им става през 1918 г. в дома на Б. Пенев. По-късно Лилиев се запознава с майката и съпругата на П. Владигеров. С огромна култура и удивителна психологическа проникновеност, Н. Лилиев става учител на мнозина артисти. „Славният, добрият, безподобният Николай" (Д. Подвързачов) се раздава непрекъснато. Кабинетът му в общата сграда на Народния театър и Народната опера, където е дългогодишен драматург, става негов дом и своеобразен културен салон. Този разностранен и фин човек, отличаващ се с изискан вкус към поезията и драматургията, музиката и живописта, има такова верую: „Животът ни, добър или лош, минава. Най-важното е това, което остава след него, 4 Н. Лилиев подтиква някои свои приятели, например Д. Дебелянов, да превеждат изтъкнати европейски писатели. Той сам е превъзходен преводач (през 1920 г. превежда и либретото на „Риголето"). По препоръка и настояване на Лилиев Панчо Владигеров написва музика специално за Народния театър - към „Еленово царство" от Г. Райчев и към „Ветрилото“ от К. Голдони. 5 Особено голяма е ролята на Н. Лилиев за написването и представянето на единствената опера на П. Владигеров - „Цар Калоян" (1936): създава либретото по романа „Солунският чудотворец" на Фани Попова-Мутафова, обръша вниманието на Владигеров върху хоровите и балетните изпълнения, съобразява изобщо музикалната творба със сценичните изисквания. Красивият език, музикалните и импровизаторски качества на Лилиев допадат на композитора. Дори Владигеров счита Лилиев за съавтор на произведението си. „Да не бях срещал Николай Лилиев - казва той, - никога нямаше да напиша опера.

Сравнителното литературознание се занимава, както е известно, с проблемите на литературната взаимност. Негов обект са контактологичните връзки и влияния обикновено в рамките на две близки литератури, а така също типологическите прилики и сходства в системата на отделни литературни направления. Както всички относително млади науки, и сравнителното литературознание нерядко е обект на подозрение и неприязън. „Всичко е сравнимо с всичко" - в такъв парадоксален афоризъм размиват същината на сравнителното литературознание неговите неволни и убедени противници. Няма невъзможни сравнения - продължават те, щом като европейският Ренесанс е типологически сравним с китайската средновековна литература. Раз бира се, и в сравнителното литературознание може да се срещнат неубедителни тези и пресилени сравнения. Не в това е обаче същността на въпроса. Наличието на контактологически връзки и влияния между съседни или сродни литератури е факт, който никой литературовед не би могъл да отрече. Тяхното изучаване е необходима съставка от изследването на цялостния литературен процес. От друга страна, наличието на определени сходства и прилики при интерпретацията на теми и сюжети в често пъти далечни литератури никога не може да бъде съвсем случайна. В онтологически план литературата е свързана с други форми и етапи на човешкото мислене, изявени в религията, примитивните култове и т.н., които се трансформират в трайни ониричносимволични естетически реализации като мотивите на вратите, на водите, дъгата, различните метаморфозни мотиви и т. н. И ако в тази гранична област сравнителното литературозание се съюзява с науки като социологията, философията и етнографията, в повечето случаи то не се нуждае от посредници. Правя това кратко встъпление, за да разсея поне отчасти подозрението, което може да събуди заглавието на настоящата статия. Целта на подобно изследване (нека приемем априори, че и сонетът на Рилке, и стихотворението на Далчев са подчертано талантливи творби) е доказателството, че интерпретацията на една и съща тема е предопределена не само от особеностите на творческата индивидуалност, но и от своеобразието на естетическото направление, с което е свързана тя. По-висока степен на обобщение биха притежавали наблюденията върху национално специфичното в интерпретацията на темата. Това, което дава основание за сравнителен типологически анализ в случая, е безспорно общата тема. И „Ангелът на Юга" от Рилке, и „Ангелът на Шартър“ от Далчев са вдъхновени от един и същ обект - прочутата шартърска катедрала. Сонетът на Рилке е озаглавен на френски l'Ange du Méridien" и като подзаглавие (пак на френски) е поставено името на града - Шартър, чрез което се локализира обектът. „Ангелът на Юга“ е включен в книгата на Рилке „Нови стихове“, съдържаща творби, писани между 1903 и 1907 г. По това време поетът живее в Париж и работи като секретар на прочутия френски скулптор Огюст Роден, тесните контакти с когото оказват несъмнено въздействие и върху творчеството му. „Ангелът на Шартър“ от Ат. Далчев е стихотворение, писано по време на второто пребиваване на поета във Франция през 1937 г. То е дало и наименованието на целия цикъл от сти хове, създаден тогава предимно под френски впечатления.

Ноемврийската книжка на сп. „Вопросы литературы", орган на Института за световна литература „Максим Горки" и Съюза на съветските писатели, е посветена на 60-годишнината от Великата октомврийска социалистическа революция - едно епохално събитие, преобразило историята на човече ството. В същност революционното преустройство на света по законите на марксизмаленинизма, развитието на съветското общество, намерило израз в литературата - както в художествени творби, така и в творческото обогатяване на естетиката и литературната теория, - епостоянна тема, опре деляща главните насоки в дейността на списанието, особено в юбилейната година. И В този смисъл материалите, намерили място в Кн. 11 на сп. „Вопросы литературы", са закономерно продължение на стремежа да се осмисли натрупаният социален и естетически опит от позициите на зрялото социалистическо общество. Една особено интересна инициатива на списанието е опитът да се видят новите черти в литературата на социалистическия реализъм чрез подбор от изказвания на видни писатели от социалистическите страни и същевременно чрез разговор-обсъждане на тема „Героят на активното социално дей ствие", в който взимат участие литературоведи и критици от литературно-критическите списания на Унгария, ГДР, Полша, България, Югославия, както, разбира се, и домакините от сп. „Вопросы литературы". Кн. 11 се открива с изказванията на Б. Полевой, Б. Райнов, В. Коротич, Л. Мещерхази, Х. Кант и С. Залигин. В своите изказвания тези видни творци разглеждат различни аспекти на темата „Революция и литература". Разнообразни по своя характер, често сливащи осмислянето на собствения си творчески път с по-общи, теоретични размисли, изказванията на писателите са обединени около проблема за революционните преобразования в действителността, довели до създаването на качествено нов тип литература - литературата на социалистическия реализъм, и нов тип творец - писателят-комунист. Своеобразно продължение на тези размисли, но вече от подчертано литературоведска гледна точка е и организираната от списанието международна среща-разговор на тема „Героят на активното социално действие". В своето встъпление Е. Сидоров разглежда проблема за героя в светлината на теорията на социалистическия реализъм. Анализирайки голям материал от съвременната съветска литература, той убедително доказва, че на мястото на изкуствено конструираните герои, „въплъщаващи" идеала, идва все по-дълбокото навлизане в реалните черти на съвременника. Маркирайки различни насоки в отделните жанрово-тематични сфери на белетристиката, Е. Сидоров акцентира особено върху това, че въпросът за положителния герой енере шим, ако не се изследва конкретното развитие и обогатяване на социалистическия идеал в живота. Ю. Мартинович (Югославия) развива тезата за два основни типа герои, отговарящи на двете основни насоки в разбирането за изкуството - отразяващо жи вота такъв, какъвто трябва да бъде" (коренът на тази концепция той извежда още от Платон), или такъв, какъвто е" (мимезиса" на Аристотел). От тази гледна точка той се спира и на някои преломни произведения в развитието на югославската литература. М. Синелников анализира някои от най-интересните произведения на съвременната съветска белетристика и драматургия, като показва как производствените проблеми се трансформират в нравствени, как активното социално действие формира и самия герой. К. Прокич (Югославия) разглежда многозначността на термина „герой" от гледище на естетиката и подкрепя тезата си с примери от днешната югославска литература. Ю. Суровцев се спира на традицията героят да се разглежда в неговата действеност, типична за съветската литература още от самото и начало, и на доразвитието на тази традиция във връзка с натрупания социален опит. Интересен аспект на темата засяга П. Панди (Унгария) - взаимовръзката между характер и действие и критерият за „социалната достоверност на действието" като пробен камък за автентичността на героя. В. Гирнус (ГДР) подчертава активността на героя (епическия субект) като принципно качество на литературата и разглежда някои произведения, типични за различните етапи в раз146 витието на литературата на ГДР. 3. Рьониш (ГДР) доразвива изказването на своя колега, като се спира на някои най-нови произведения. Г. Цанков (България) разглежда развитието на българската литература в последните 10-15 години с оглед новите процеси в развитието на обществото, като с анализ на някои от най-интересните творби, появили се в последно време, доказва, че все по-уверено централно място в съвременната българска белетристика заема героят на активното социално действие.

Стогодишнината от освобождението на България от османско иго, велико събитие в историята на нашия народ, даде нов силен тласък в изучаването на връзките между културното наследство на българския и руския народ. Това е извънредно богата и плодотворна област за изследователите, тъй като духовните и културни връзки и взаимоотношения между двата братски народа имат многовековна, при това твърде плодотворна история. Особено богати и разностранни са тези връзки в областта на езика и литературата. В изследването на тези връзки и взаимоотношения е създадена вече значителна традиция, датираща от преди век и половина, като се започне от проучванията на крупните руски учени-слависти от 20-те - 30-те години на ХІХ в. и се достигне до издирванията на редица съвременни български и съветски учени от различни поколения в наше време, когато исамите връзки, и тяхното изучаване получиха и получават все по-голяма дълбочина, слож ност и динамика. Имената, свързани с този процес, са много. Опитът за изброяването им в една кратка рецензия носи сериозни рискове. Излезлият неотдавна в Ленинград двутомен колективен труд „Руско-български фолклорни и литературни връзки" *, съвместно издание на Института за руска литература (Пушкински дом) при АН на СССР и на Института за литература при БАН, е плодотворно продължение и по-нататъшно развитие на една създадена и утвърдена вече традиция на най-тясно сътрудничество между българските и съветските учени-литературоведи. Този труд свидетелствува за все позадълбочаващия се интерес на специалистите от двете страни към различните проблеми и аспекти на този така важен процес на найактивна размяна на духовни ценности, на активно културно взаимопроникване в течение на едно хилядолетие. Сборникът „Руско-български фолклорни и литературни връзки" идва между другото Русско-болгарские фольклорные и литературные связи (в двух томах). Т. I, 1976; т. II, 1977. Редколлегия: В. Г. Базанов, В. Н. Баскаков, С. Божков, Г. Димов, В. Малеева, А. М. Панченко. 154 и да докаже колко много документи и мате риали лежат още неиздирени в библиотеките и архивите, колко енеобходимо те да станат обществено достояние. Да не говорим за необходимостта от постоянно теоретическо и методологическо преоценяване и осъвре меняване на направеното вече в това направление. Появяването на двутомника още веднъж категорично подчертава, че е нужно да се извършат предварителни многобройни конкретни изследвания на отделните проблеми, без които е невъзможно да се обобщи и разкрие цялостната картина на литературното развитие на един народ, още по-малко може да се разкрие процесът на литературното му общуване с другите народи. Даже беглият поглед върху двата тома показва, че редакционният колектив се е водил от идеята поместените разработки да обхванат целите десет века на литературното общуване между българи и руси, като следват хронологическия ред на явленията, без, разбира се, да се спазва съвсем строго важността на изследваните проблеми. Идеята е, без да се претендира за пълнота и изчерпателност, да се проучат проблеми и да се насочи вни манието на специалисти и читатели не само към хронологическата последователност, но и към диалектическата вътрешна връзка между разгледаните явления от българското и руското устно поетическо творчество, от българската и от руската литература от Х до XIX в., а оттам и към цялостния процес на развитие на взаимните връзки. Този подход към материала е довел и до установява нето на структурата на двутомника, която може да се сметне като напълно приемлива. Във връзка с това поместените в първия том материали са обединени в три дяла: връзки между старобългарската и староруската литература, връзки между българското и руското устнопоетическо творчество и вза имоотношения между български и руски писатели, както и подбор и разработка на българска тематика от руски писатели от ХІХ в. По-пълна представа би ни дал един, макар и бегъл обзор на самите статии и студии, поместени в двутомника.

С активното си участие в литературния живот Иван Попиванов си извоюва авторитет на литературовед с широки научно-творчески интереси от теоретичен, историко-литературен и литературно-критичен характер. Това проличава и в сборника, към който са адре сирани настоящите бележки, което се засилва от факта, че той е с ретроспективен обхват. Книгата се открива с обстойна и задълбочена статия, с очевидни белези на студия, по един почти неизследван проблем на такава, едва ли не занемарена област на съвременното ни литературознание, ако не бяха усилията на литературоведи като П. Данчев, П. Зарев, В. Колевски. Думата ми еза лите ратуроведската естетика. Не я поставям в кавички, защото за мене естетиката не е някаква широка и „, в същност доста неопре делена и неясна област", а съвсем определена наука, която в редица отношения има методологическо значение за литературознанието. Но в случая въпросът е за естетическата кате гория трагикомично в литературата. Една предварителна бележка. Като синонимен на термина „категория" И. Попиванов употребява и изкуствоведческия термин тоналност. Тъй като става дума за конкретното идейно-художествено въплъщение, превъплъ щение, вариации и нюанси на такава естетическа категория, в която основното еесте тико-емоционалното съдържание, смятам тази 1 С. Игов. Критикът Шарл Бодлер.- Литературен фронт, 13 окт. 1977. синонимия за напълно подходяща, още повече, като се има пред вид, че тук се набляга не върху гносеолого-категориалния аспект, а върху конкретното художествено богатство на категорията. В краткия методологически увод авторът Основателно сочи несправедливостта, проя вена от изследователите към тази категория, несправедливост, която споделят с нея и много други, т. нар. допълнителни и междинни категории. Според мене Попиванов правилно определя същността и в смисъл на органично съчетание (И. П.) на противоположни еле менти, които синтезирано се взаимно проникват един в друг" (с. 8-9). Очевидно основни в това съчетание са елементите на комичното и на противоположната категория - на трагичното. Но литературоведът вярно сочи взаимодействието на категорията и с други категории - с прекрасното и грозното - на първо място, което прави приемлива тезата на автора, че се касае за самостоятелна, а не за междинна категория. За да бъдем съвсем прецизни обаче, трябва да изтъкнем, че макар и самостоятелна по отношение на основните естетически категории, тя е все пак с по-ограничена сфера на прояв ление, въпреки че в съвременното изкуство се наблюдава тенденция за разширение на сферата й. Ценна е според мене постановката на Попиванов, че естетическите категории трябва да се разглеждат във взаимодействие и взаимоотношение, за да се избягнат неоправдани абсолютизации на някои от тях, както и по-добре да бъде разкрита относителната им самостоятелност и чистота" на проявление. Интересна е аналогията на Попиванов между трагикомичното и областта на между родовите взаимодействия, предизвикали поя вата на такъв уникален род, какъвто е несъмнено лиро-епосът. Авторът смята тази аналогия за относителна, но според мене такова твърдение е отчасти плод и на оправдана научна предпазливост. Както на друго място сам авторът изтъква (в „Литературен жанр и литературна класификация"), разграничението между родовете е възможно само на базата на комплекс от признаци (с. 139). Един от тези признаци е именно тоналността, или ако си послужим с термин на психологията, емоционалната доминанта на кръга произведения, принадлежащи към един и същ литературен род. В такъв случай авторовата аналогия има характер на интуитивна догадка за сходни процеси и сходни резултати от тези процеси - в основата, на които е интерференцията на противоположни динамични структури; в първия случай това е дифузно-емоционална, т. е. „чисто" психологическа конвергенция, а във втория случай се касае и за конвергенция на формообразуващи генотипи. Изследователят отнася трагикомичното към субективно-обективните категории, като правилно поставя акцент върху субективния компонент, определящ за синтезирани категории като трагикомичното. Несъмнено на това се дължи и голямата вариабелност на категорията, така убедително илюстрирана от Попиванов. Без да си поставя за цел историко-теоретичното и очеркуване, авторът сполучливо маркира нейния исторически живот от „Илиада" на Омир (главно с образа на Терсит) - до литературата на социалистическия реализъм. Справедливо е твърдението на теоретика, че дори при класицизма, който не допускаше на теория смесване на тоналностите и изискваше чистота" на естетическото отношение у такива велики негови представители като Молиер, наблюдаваме отклонение от тази чистота, повече или помалко цялостно трагикомично интерпре тиране.

Последните две книги на литературния критик Стефан Коларов са доказателство за неговия засилен интерес към творческия портрет, съпроводен със сериозно издирване на документален материал и съчетано с опит за проникновена психологическа характеристика на отделния автор. Подборът му в предишните четири книги е бил понякога случаен и разностилен, но вече ясно личи по-голяма взискателност и вътрешна ангажираност. Творческите индивидуалности на Двамата оригинални и същевременно твърде различни автори са очертани без излишни подробности, с изтъкване на важното и с вникване в същността. Развитието на Каралийчев и Исаев е проследено детайлно, с разбиране на някои противоречиви моменти в биографията им. Политическият климат на епохата присъствува особено активно, за да се отрази по-ясно физиономията на всеки един от тях. Направени са различни паралели и интересни съпоставки с наши и чужди творци за достигане на по-конкретна и пълна характеристика. В общи линии Ст. Коларов успява в тези литературно-критически очерци да предаде творческия път и особеностите в развитието на Каралийчев и Исаев, да ги отдели от техните събратя по перо, да се докосне до авторската им ду шевност. Книгата за Ангел Каралийчев има доста стройна и ясна композиция, отделните части са добре промислени и отразяват живи страници от биографията на писателя. В главата „Преди да се роди вълшебникът" твърде сполучливо е възпроизведен образът на ранния Каралийчев и специфичната атмосфера, в която бликва неповторимият му талант. Всички извори са най-старателно проучени от изследователя, който съвсем естествено достига и до някои свои изводи. Той се старае да обясни реализма на Каралийчев, който е колкото български и земен, толкова и романтично-емоционален и въздушен. Тази „приказност на стила му еосветена с изобилни факти, които издават добра ерудиция и водят до правилна трактовка на повечето моменти от развитието на автора. Към лирическите импресии от сборника „Ръж" Коларов подхожда внимателно, без да преповтаря всичко написано от критиците, той държи сметка за най-важното и същественото, това, което е валидно и до днес. Свежите критически оценки на младия тогава литературен критик Г. Цанев са реставрирани в подходящ аспект и доуплътняват литературно-критическия очерк на Ст. Коларов, който не крие своя подчертан пиетет към Каралийчев. Това не му пречи обаче да има остра критическа наблюдателност и съвсем намясто и навреме да отбелязва някои слабости, пропуски и отклонения в пътя на Каралийчев. Тук особено интересни са съпоставките с творчеството на Фурнаджиев и А. Разцветников от периода на тяхната септемврийска поезия. Наблю денията на Коларов за нашата литература от началото на 20-те години са може би едни от най-ценните места в неговата книга.

Има поети, които времето в шеметния си бяг несправедливо осъжда на забвение. А достатъчно е да се раздуха пепелта от жаравата и техните стихове заблестяват с висока идейна чистота и първична сила. Такова е творчеството на сравнително малко известния пролетарски поет и революционер Васил Карагьозов - бунтаря, мъченика, нежния лирик. Мястото му в пантеона на нашата национална поезия определя убедително и страстно Тодор Павлов в предговора на Карагьозовите избрани произведения: „Антивоенното творчество на Васил Карагьозов запълва една празнина в представите ни за нащата пролетарска поезия между Задача на нашата литературна критика е правилно да оцени този най-богат и идейно углъбен период от творчеството на поета. "1 С изследователска страст Иван Сарандев разгръща в книгата си „Живот се дава за живот" страници от все още неоцененото по достойнство творчество на пролетарския поет и революционер. Чувствува се ясно - Сарандев не може да пише спокойно за един необикновен живот, родил старинно обагре ните стихове, трогващите писма до съпру гата, записките от фронтовия дневник. Авторът черпи от неизвестни досега извори - непубликувания и неизследван архив на поета, съхраняван засега от сина му инж. Георги Карагьозов. С присъщата си прецизност Сарандев прави нов прочит на стихосбирките „Пролетарски песни" (1908) и „Отронени листа" (1912). Със зрял идеен поглед и изострена поетическа интуиция Карагьозов съзира надигането на пролетариата в стихотворението „Синът на Ваала“. Сарандев умело обобщава лирическия герой от класата на онеправданите в стихотворенията „Глад“, „Народният учител“, „Подземен бунт". .. Авторът прави внимателен паралел в поетичното развитие на Димитър Полянов и Васил Карагьозов и доказва оригиналността и отликата в техните образни стилови похвати. В стихотворението си „Кокичета" Полянов пише: Аз знам, ще дойдат майстори, артисти, поети вдъхновени и творци - но вашта горда слава е, че вий сте на новий свят най-първите певци! Карагьозов напълно споделя участта на „най-първите певци“. С присъщите морални добродетели на един истински пролетарски поет той пише на Иванка Манчева: „Научавам се, от друга страна, че в Бургас „Пролетарските песни" били обърнати наопаки от декламиране, също в Сливен и други градове. Аз си обяснявам това не с художествеността на тия песни, защото те са до голяма степен наивни, но с липсата на литература от подобен род."

На 7 дек. 1977 г. на заседание на Научния съвет на Единния център за език и литература се състоя публична защита на дисертацията на тема „Естетически прелом в българската поезия през 20-те години" от проф. Розалия Ликова за получаване научната степен доктор на филологическите науки". В своята дисертация проф. Розалия Ликова изследва в сравнителен план промените в европейската и българската поезия през 20-те години на нашия век. Дисертационният труд се състои от две главни части - първата представлява теоретическо обобщение на развойните насоки на поезията през разглеждания период, а втората е съставена от студии върху творчеството на Смирненски, Гео Милев, Фурнаджиев, Разцветников, Багряна и Атанас Далчев. Първата, теоретическата част е разделена на три глави: „Художествен и естетически генезис", "За някои национални особености в търсенето на нови художествени пътища" и Художествени и естетически насоки на българската поезия през 20-те години". В тази част от дисертационния труд се анализират в сравнително-типологически аспект основните насоки на литературния развой. Върху обширен изследователски терене 166 проследено взаимодействието на различните Модернистични направления, дошли с желанието да заменят господствуващия дотогава в повечето литератури символизъм. Успоредно с иманентно-развойните закономерности проф. Ликова изследва революционните промени в действителността, чийто отзвук е естетическият прелом в поезията от 20-те години. В тази част от дисертацията българската поезия е разгледана като органична съставка в развитието на европейската литература. Във втората част, съставена от шест самостоятелни студии, проф. Розалия Ликова разглежда обстойно творчеството на найярките индивидуалности в българската поезия от този период, изследвайки конкретното осъществяване на общите развойни закономерности. След прочитането на автореферата от проф. Розалия Ликова бе дадена думата на рецензентите. В своята рецензия акад. Емил Георгиев отбеляза приносните качества на труда, до голяма степен постигнатия стремеж да се разглежда българската литература в контекста на европейския литературен процес исе спря и на някои спорни или неубедителни моменти в дисертацията. Проф. Кръстьо Горанов в своята рецензия отбеляза като най-съществен принос всестранността и обхватността на труда както по отношение на разглежданата проблематика, така и с оглед на огромния фактически материал, обхванат от дисертацията. Наред с това той изказа и пожеланието по-стриктно да се разграничат двете линии (според Лениновото определение) в националната култура, а в конкретния случай - литература. В рецензията си доц. Елка Константинова също отбеляза безспорно приносния характер на труда, неговата задълбоченост и аналитичност, съчетани с мащабно концептуално мислене, което е позволило на авторката да види развойните процеси в българската поезия като част от общоевропейското литературно развитие. Заедно с това тя изказа и някои възражения по отделни постановки от дисертацията; например според нея постиженията на символизма в нашата литература са в известна степен подценени, като е акцентирано главно върху онези негови страни, предизвикали антисимволистическата насоченост на следващите го литературни направления.