Книжка-4

1970 Книжка 4 Съдържание

Иван Вазов е име на такъв висок връх в релефа на българската литература, че отдето и да я погледнем, ще видим неговия огромен ръст, непотулен от вре мето. Неговото художествено дело демонстрира с ярка нагледност едно основнона пръв поглед парадоксално - положение: че истинската, голямата поезия е толкова по-трайна, толкова по-дълговечна, колкото е по-съвременна, т. е. колкото по-тясно е свързан нейният автор със своето време. Творчеството на Иван Вазов е отражение на една отдавна преминала епоха, а неговият глас и днес звучи ясно и мощно. То ни става все по-близко. Очевидно то носи в себе си някаква неизчерпаема естетическа енергия, която сякаш расте с течение на годините. Изворът на тая самозапалваща се енергия лежи в дълбоката връзка на поета с неговото време, с основните тежнения на епохата, в която живее.

Иван Вазов (1850-1921) издава „Под игото“, своята най-крупна творба, през 1889-1890 г. Оттогава насам романът е бил щателно анализиран и разглеждан особено в светлината на необичайната комбинация от „романтика“ и „реализъм“, която откриваме в неговото „съдържание". Но на мен ми се струва, че е настанало време да се предприеме анализ на стила и структурата на „Под игото" въз основа на постигнатото от досегашните проучвания. Тук искам да направя подобен опит. Ще се съсредоточа в разглеждане на главните компози ционни черти, които свързват микрокосмическия план с макрокосмическия и които играят решителна роля, щото стилът и структурата на романа да представляват една органична художествена цялост.

Всеки поглед, отправен към българската литература и култура отвън, почти винаги минава през романа „Под игото“. Неслучайно тази неповторима по своя български облик наша творба остава на челно място всред духовните богатства, с които отстояваме националните си достойнства пред света. Историята на неговия прием в чужбина е особена и с никоя друга българска книга не се повтаря ролята, която той изиграва за опознаване на нацията ни.

В българската поезия ранната смърт на творците е едно знамение за нещо голямо, наченато, но прекършено от живота и условията. Ботев си отива на 27 години и оставя огромното си по значение дело неизведено съвсем докрай. Дебе лянов загива 28-годишен и ни завещава своето зряло творчество, класически завършено, но незавършено като жизнена биография. Смирненски си отива още помлад и оставя да се развива след него големият поврат в литературата ни, чието начало той поставя.

Под влияние на първите ми впечатления, подсилени от всемогъщата литературна мълва, на която нищо не убягва, още преди да стана близък на Светослав Минков, аз вече бях решил, че той е затворен, необщителен, ако не и горд човек, с подчертано чувство за достойнство, който отбягва случайните познанства и шумните признания. Затова все ми се струваше, че за него бяха написани онези думи от едно интервю към българския превод на „Голем", които Майринк беше казал за себе си: ... ...на частни писма не отговаря, гости не приема и сам не прави посещения." И, общо взето, първите ми впечатления се оказаха верни. Бъдещето обаче дойде не само да ги потвърди, а и да внесе в тях някои твърде съществени уточнения.

През последните петнадесетина години интересът към българския символизъм неотклонно нарастваше. Появиха се ценни монографични изследвания, посветени на негови представители, както и няколко книги с документално-мемоарен характер. Съживяването на интереса към проблематиката на символизма беше продиктувано от обстоятелството, че в определен исторически период тълку ването на това литературно направление беше подчинено на предвзети тези, осъществяваше се схематично и едностранчиво. На практика това доведе до редица погрешни оценки, до легализиране на примитивната формула „дотолкова - доколкото“ и ликвидиране на същностно-специфичното за символизма като Литературно направление. Неговата „реабилитация" обаче не бива да се схваща като пълно, безусловно възприемане на символистичната философия и естетика. В този смисъл съвременният подход към символизма не е тотално отрицание на постигнатото от „догматичната“ критика, а освобождаване от всичко погреш но или грист растно, врастнало в нейните теоретически постановки. Днешната наша марксическа литературна история не може да не излиза от положе нието, че като естетическо явление символизмът е предпоставен от идеалистическа философска система и че в крайна сметка той е служил обективно и независимо от волята на адептите си на политическите въжделения на отределени реакционни сили. Но ръководейки се от подобен ориентир, нашата наука е задължена да се справи със значително по-сложни проблеми, отколкото преди 20 години. Първият етап от „реабилитацията“ на символизма е осъществен успешно - най-значителните му представители в нашата литература заеха местата си по достойнство, по талант, а не в резултат от натрапени схеми. Оттам нататък предстои по-трудното - събирането на достатъчно доказателствен материал за само битността на българския символизъм. Опора за подобна теза е общият развой на новата българска литература, както и известно закъс нение на родния символизъм в сравнение със западноевропейския. В пряка връзка C това стои и вы росът за необходимостта от разработка на общотеоретични проблеми на символизма, свързани с неговата философия и поетика.

Известна е максимата, според която ние наследяваме роднините си, без да сме ги искали, а приятелите си избираме. Това е така, защото роднинството почива на кръвта, докато приятелството е свободна връзка и се основава върху сродството на душите. Другарството на пръв поглед изглежда синоним на приятелството. Достатъчни са обаче няколко примера, за да се убедим, че то е друго понятие, с друго съдържание. Ние наричаме „другар из пътя" човека, с когото пътуваме до определено място, говорим за другари в работата, за другарство в борбата. Ако потърсим кое е общото във всичките тези случаи, ще видим, че това е еднаквата цел: мя стото, до което пътуваме заедно; общата продукция; победата, към която еднакво се стремим. И другарството почива на избор, само че тук ние избираме не дру гаря, а целта, последствие от която се явява другарството. Почиващо на избор като приятелството, другарството едновременно е подчинено на необходимостта като роднинството, само че тази необходимост тук не е причинна, а телеологична - диктува се от една цел. Ние сме другари, защото участвуваме в една обща работа, водим една и съща борба.

Необходимо е някакво вътрешно усилие, някаква справка с календара, за да приемем, че Цанев приближава патриаршеска възраст. Когато ние влизаме на разните събрания и обсъждания в Института за литература, предварително отегчени, той е вече там, бялата му глава стърчи над всички, будният му интерес присъствува, той приветливо ни кимва, но продължава да слуша какво говорят, сякаш ей сега ще чуе нещо ново, нечувано. Той е успял преди нас да прочете интересна книжка или статия. Бил е вече в театъра, преди ние да сме се наканили. Гледал е филм, на който дори няма да отидем, чул еновини, които още не са стигнали до нас. Неотдавна, след защитата на дисертацията на един наш колега, той се раздели с нас през малките часове на нощта трезв и в нетрезво заведение. Неизтощимото му любопитство го държи бодър, той с наслада слушаше среднощния бред на по-младите, никой нямаше чувство за непреодолимите бариери на възрастта и поколенията.

Вторият международен конгрес по балканистика се състоя в Атина от 7 до 13 май 1970 г. Макар и немного, изминалите пет години след Първия между народен конгрес по балканистика бяха достатъчни, за да се постигнат нови научни резултати в сравнителното изучаване на историята, литературата, езика, фолклора и други области от духовния живот на народите в Югоизточна Европа. Строго погледнато, такъв напредък е отбелязан в отделните клонове на балканознанието, колкото неравномерен и неравностоен да е той в областта на историята и литературата, на езикознанието и фолклора, на изкуствознанието и етнографията. Сравнително по-малки са постиженията на сравнителната литература по балканистика, за което причините са преди всичко обективни - липса на установени в миналото по-трайни традиции, погрешни насоки на буржоазната компаративистика, недостатъчен брой специалисти, които да се чувствуват свободно в историята най-малко на три от литературите в Югоизточна Европа и т. н.

Литературата в училище - изкуство или наука? Творчество по законите на красотата или учебен предмет като всички останали? Въпросът не е маловажен. От това, как ще се погледне на литературното образование, зависи и как ще се насочи изучаването на литературата в началното училище и какви ще бъдат резултатите в средния и горния курс.

Усетът на критика към поетическата стойност на словото се проявява еднакво при оценка на разнородни художествени произведения. Почти е невъзможно да разделим критиците на два основни типа: критици, които пишат за поетите, и други, които предпочитат само изкуството на прозаиците, Въпреки че в практиката се срещат тези два вида професионализирани критици. В книгата на Стоян Илиев „Спор за поезията и критиката“ се срещаме с един друг вид изкуство на критика, с цялата негова интелектуално критическа чувствителност към проблемите на поезията, които се съсредоточават в проблемите на критиката. Доколкото поезията е изкуство на идеите", тя си остава най-близка до критическото мислене като изкуство, което непрекъснато проверява истините на поезията, дошли от особеното единство и противоречие между личността на твореца и действителността, реализирана в творчеството му, като резултат от една постоянно действуваща емоционална изява на идеите. Затова за разлика от прозаиците поетите ни се струват по-близо до критиците, защото и те като тях участвуват активно в живота на идеите, в една предлагана действителност на емоциите, която постоянно се допълва и осмисля от логиката на мисълта, от идеите!

Плодоносната традиция, която откърмя с духовните сокове на националния ни дух личности с широта и многообразие на културните устремления, дори и в епохата на тесните специализации, не е пресекнала. Богомил Нонев е между творците, които са против самоограничаването на писателя в една единствена жанрова и тематична рамка. Новоизлязлата му книга е интересен факт от ненаписаната история на нашата литературна критика и една хубава възможност да вникнем по-цялостно в една съдържателна лите- ратурно-критическа биография.

Много от досегашните изследвания, посветени на българската възрожденска литература, засягаха отчасти и проблемите на беле тристиката. В статии и монографии се разглеждаха някои въпроси, свързани с творчеството на отделни автори или с историята и особеностите на жанра. Излязлата наскоро книга на Дочо Леков „Проблеми на българската белетристика през Възраждането" е първият по-общ труд в нашето литературознание, който си поставя за задача да обхване 1 Дочо Леков, Проблеми на българската белетристика през Възраждането, БАН, С., 1970. широк кръг от проблеми, свързани със създа ването, развитието и някои жанрови особе ности на българската възрожденска белетри стика.

На 26 март т. г. Институтът за литература проведе в зала „Култура" в гр. Казанлък първата научна сесия, посветена на богатото литературно наследство, оставено ни от знаменития български хуморист Димитър Чорбаджийски - Чудомир. В работата на сесията взеха участие видни общественици, културни деятели и писатели от града, окръжния център и столицата. Научната сесия беше открита със слово от директора на института проф. Стойко Бож ков, в което той изтъкна голямото национално значение на Чудомировия хумор. Основен доклад прочете проф. Розалия Ликова, която подробно очерта мястото на Оригиналния майстор на смеха в развитието на българската литература. Да се определи мястото на един писател в живия литературен процес на националната литература - подчерта Ликова - означава в същност да се потърси не само онова, което го свързва със сродни нему писатели, но преди всичко да се очертае границата на неговата индивидуална неповторимост. Има случаи, когато самобитността на твореца дава повод за повърх ностни заключения за усамотеност, изключи телност и изключеност на писателя от тенденциите на литературното развитие, а по-дълбо кият анализ показва, че точно тая самобитност иоригиналност се явява ярък израз на дълбоки вътрешни тенденции на литературния процес, че точно тя оказва дълбоко, понякога скрито, мълчаливо влияние върху следващите поколения творци. "

На 5 май т. г. в читалищния салон на гр. Елин Пелин Институтът за литература при БАН и Съюзът на българските писатели организираха тържествена научна сесия, посветена на класическото наследство на Елин Пелин. На тържеството присъствуваха активисти на градския народен съвет, на политиче ските, масовите и младежките организации, много гости от окръга и столицата. В работата на научната сесия взеха участие писателите акад. Георги Караславов, Камен Калчев, Боян Болгар и др. Проф. Стойко Божков произнесе кратко встъпително слово, в което изтъкна големите граждански заслуги на Елин Пелин като дей ствителен член на Българската академия на науките и при основаването и развитието на Института за литература. Той посочи голямото световно значение на художественото дело на Елин Пелин, отразил своеобразно класовите борби, които води нашият народ против гос подството на капитализма още от началото на нашия век.