Библиографски раздел
Страхил Попов Вътрешния монолог в романите на Антон Страшимиров"
Free access
Статия пдф
1762
-
Summary/Abstract
РезюмеВътрешният монолог има сравнително богата и продължителна история. Дълго време преди да се наложи в съвременната литература „поток на съзна нието" (в която му е отредено централно място), големите художници на XIX в. западноевропейската и руската литература го използуват като стилистичен вариант на прекия авторов разказ при психологическата (пряка или косвена) характеристика на литературния герой. Разбира се, неговият първообраз откриваме още в античната литература, но истинският му живот е непосредствено свързан с психологическия роман от края на XIX и началото на ХХ в. Есте тическият кризис в западноевропейското литературознание през този период се изразява в преодоляване на досегашните школи, в търсене на нови ръководни принципи. Към края на века „традиционният“ реализъм е пред прага на своето транс формиране. Естетическата програма на Оскар Уайлд освобождава човека от действието на външните материални сили - издига се в култ субективният вкус на индивида. Явява се естествен стремеж за проникване в мъглявата, „мистична" човешка душа (според естетиката на Морис Метерлинк). От една страна, пълно отричане на корелацията човек - общество; от друга - задъл бочен анализ на човешката душевност в съчетание с безпощадна критика на съвременната цивилизация. Най-добрите представители на реализма проявяват особено внимание към вътрешния живот на индивида и народа. Този стремеж да се предаде диалектиката на душата“, да се надникне в най-интимното, да се проследят особено малко забележимите и често без ярък външен израз етапи от човешкия психологически процес е характерен за новия реализъм и тук трябва да се търси неговата особеност и оригиналност. Разширяват се рамките на психологическия роман, което се проявява още при Стендал. В „Червено и черно“ и особено в „Пармският манастир" посредством вътрешния монолог на героите се изразяват душевните им преживявания. Все пак обаче главното внимание на писателя насочено обяснение към интригата, действието, а „бурята“ в душата им е предпоставка и на техните действия. e Съвсем други са творческите особености в романите на Пруст и Джойс. Психологичната обхватност на подтекста, асоциативната преплетеност на въ трешната реч характеризират една романна архитектура, която съществено се отличава от традиционната. Според естетиката на Марсел Пруст романът в 1 Терминът е на R.-M. Albérès, Métamorphoses du roman, Paris, 1966, р. 15. 98 началото на ХХ в. не може да бъде вече разказ, нито анализ на социални и нравствени ценности и проблеми. В романа“ му се намират в безпорядък обективно и субективно, липсва интригата за сметка на пресъздадените усещания, впечатле ния, вътрешни импулси, организирани въз основа на асоциативната връзка. Писателят не следи развитието на героя в един обективно определен свят, а препредава чрез мисълта на героя неговото деформиране. B Du côté de chez Swann" героят е в полусънно състояние и мислите му разрушават реалното протичане и на романното време, което не е определено, а по-скоро постоянно връщане в лабиринтите на паметта и мисълта. Действието вече не се изразява посредством права линия. Преживяванията и действията на героите не се развиват, както в традиционния психологически роман в определена обстановка. Те са по-скоро сложно преплетена мрежа от множество линии, зигзагообразни и често пресичащи се. Явлението" Пруст обаче не представлява преобладаваща линия във френската литература. От 1925 до 1945 г. френската читателска публика познава друга ориентация: Мориак, Малро, Бернано, Сент- Егзюпери и др. Този факт има още по-голямо значение днес, когато съвременното западно литературознание поставя знак на равенство между психологическия“ и „модернистическия" роман. Пруст и Джойс се обявяват за велики първооткриватели на сложния душевен строй на човешкото „аз". В същност този процес има своя велик предшественик - Толстой. „Много живо съм си представял вътрешния живот на всеки човек. Как да се опише, какво значи всяко отделно „аз“? А оказва се, че може. След това съм си мислил, че в това собствено се състои целият интерес, цялото значение на изкуството..."2 Изкуството според Толстой е микроскоп, „който навежда художника към тайните на своята душа и показва тези общи за всички хора тайни". При Толстой обаче психологизмът е неразделна част от неговия реализъм, психическият процес в човешкото „аз" ечаст от съществува щия реален свят, от протичащите извън човека събития. Джойс се сочи единодушно от западното литературознание като създател на литературната школа поток на съзнанието". Действително в творчеството му за пръв път обективният авторов разказ отстъпва такова широко място на вътрешния монолог на героя. Той публикува „Dubliners“ („, Дъблинци") в 1914 г. Неговият „Ulysse" излиза на английски в Париж в 1922 г., а е преведен на френски език едва в 1929 г.4 Обаче влиянието му във Франция не е голямо, защото по същото време тук преобла дава естетизмът на Кокто и Жироду и психологическият и драматичен роман на Мориак, Грин, Малро и др. Джойс не представя“ вече своя герой, както са го правили старите романисти (Стендал, Балзак, Толстой, Дикенс). Той дава директно думата на героя си, който пресъздава мислите си. Авторът мълчи, персонажът говори, без да бъде описан от него, без да се обясняват постъпките му. При това вътрешният монолог е външен израз не толкова на мисли, колкото на впечатления и в повечето случаи на неясни и неорганизирани душевни реакции и импулси. По такъв начин авторът търси непознатите страни на човешката психика.Ключови думи