Иван Попиванов

По какви пътища се върви в литературата - от официалното и външното към неподправеното, интимното, първичното? Как се прониква до човешката за душевност? И не е ли това истината за същността на изкуството? Интересен феномен: в развитието на писателя Камен Калчев има неколкократно двойствено изявяване, с очертаващо два етапа, два подстъпа, при запазена принципност и в единия, и в другия случай. Писателят сякаш търси себе си. Пише за революцията в героичен план, в строги, сурови рамки. Самият той се изправя пред нас сякаш е с маска, мъчи се да изглежда ледено-твърд в революционните си принципи, мъчи се да превръща душевността си в стомана. След години - различен подстъп, с интимност на тона, с хумористични нюанси, с иронизиране и пародиране. Маската е отхвърлена. Писателят е пределно искрен, той се явява пред нас чист и човечен. Не иска вече да бъде монументален и вечен... Иска да бъде сърдечен... Още през 1949 г. Калчев написа документалния роман за Георги Димитров „Син на работническата класа". И тук на преден план е героичното, строгите линии изпъкват, внушителното преобладава. Ясно е - така трябва да се пише за героя от Лайпциг! Но само така ли? Двадесет години по-късно - малко подруг подстъп: повестта „Разминаване". Тук героят вече е по-различен - а едновременно си остава същият. Виждаме го, че е и като нас, като всеки обикновен човек, който може да се увлича, да страда, да се поддава на илюзии. Подобни два етапа има и в прозата, посветена на строителството: отначало едри мащаби, силни амбиции, монументалност; след това - микроописания, навлизане в скритите подбуди, в светая светих" на душевността. Не е ли в същност това и пътят на съвременната ни литература изобщо? Тя трябваше да утвърди нови ценности, нови скрижали, да освети подвига, да прослави величието. И тя се насочи към същностното на тази задача, към „контурите“, към хоризонтите. Това беше необходимо - дори и без догматичните изисквания, и без дисциплината и самодисциплината. Мнозина от писателите, които днес са в зряла възраст, в първите години след Девети септември в същност бяха млади, бяха „ толкоз млади" - но ние едва сега съзнаваме това. Може би и те едва сега го съзнават. А навярно тогава им се е искало да изглеждат корави и непреклонни като истински революционери, като „огнени" творци. Към винаги явяващата се творческа маска се прибавя и друга, допълнителна - наложена от съзнанието, от мирогледа, от разбирането за историческия момент. И колко много неща трябва да потиснат в себе си тези млади, но преждевременно узрели писатели, за да се преобразят!

Стефан Попвасилев е известен у нас с литературоведските си прояви, насочени предимно към словото на писателите, с взискателност и усет за неговата чистота и мощ. Той е един от радетелите за богат и звучен български език, със силно влияние върху много поколения творци и читатели. Новата му книга „Спомени за творци на словото е интересна и ценна от няколко гледища. Първото от тях е свързано с трайната линия в литературоведските принципи и позиции на автора - тя намира израз и в самото заглавие. Именно тук отново на преден план в зрителното поле е словото и майсторството при неговото осьществяване в художествени образи или в литературнокритически трудове. В книгата умело, уместно е съчетан под ходът на мемоариста, който разкрива свои лични впечатления и наблюдения, с литерату роведската интерпретация, чрез която се пра вят обобщения и характеристики, анализи и преценки, осмисля се по-сложно делото на писатели, критици, филолози. Получава се една богата галерия от образи на големи лич ности от миналото, дали своя принос за развитието на културата ни. Потърсени са и са намерени нови аспекти и ракурси към жизне ното и творческото дело във връзка с личното виждане и чувствуване на литературоведа, във връзка с неговите критерии. Така книгата има отчасти енциклопедичен характер, който не е в противоречие с нейното вътрешно единство, с органичната и цялост.