Александър Панов

Едно голямо научно начинание, каквото е написването на многотомна история на бъл гарската литература, изисква голяма и отговорна подготвителна работа. След разгърнатия методологически семинар на дневен ред излезе не по-малко дискусионният въпрос за периодизацията на българската литература. В критериите, с които изследваме историческия развой на литературата, се оглежда пялата идеологическа, методологическа и критическа концептуалност на нашето литературознание. От периодизацията зависи композицията на едно такова голямо дело, в което вземат участие много изследователи, а това определя и голямата практическа важ ност на поставената проблема. Задачата за изготвянето на една научно издържана пе риодизация се усложнява от ненормалното, дори трагично развитие на нашата литература, в която не може да се открие ярко проведена хронологическа последователност, а се наблюдава синхронно съществуване на литературни явления, които в Европа заемат последователно няколко века. Ето защо Институтът за литература проведе от 3 до 5 май т. г. голям международен симпозиум по проблемите на периодизацията на българската литература. Бяха поканени да вземат участие видни учени от чужбина - слависти-българисти и изкуствоведи: проф. Пе тер Юхас (Унгария), проф. Б. А. Шейкевич, Г. Д. Гачев, И. Караганов (СССР), проф. Паул Корня (Румъния), В. Бехиньова (Чехословакия), доц. Т. Домбек (Полша), Войчех Га лонска (Полша) и др. В работата на симпозиума активно се включи целият колектив на института, както и научни работници и преподаватели от Софийския университет и дру гите висши учебни заведения в България, изтъкнати изкуствоведи, литературни критици. Както се очакваше, въпросите на периодизацията не можеха да бъдат разглеждани извън проблемите, които стоят пред литературознанието. Във всички доклади беше ярко подчертана тенденцията, отделните литературни периоди да бъдат обосновавани не в рамките само на гражданската история, а като се отчита процесуалното разви гие като проява на вътрешни закономерности. В тази връзка бяха и най-съществените различия, различия, произтичащи от различните методоло гически позиции. Докато възгледът за пряката зависимост на литературата от общественото развитие не беше застъпен на симпозиума, то другите две възможни алтернативи - тезата за иманентното развитие и тезата за едновременното действие на два реда закони - вътрешни и обществени, бяха представени в най-разнообразни вариации. Така дори и в сравнително частния проблем за периодизацията като подводно течение се усещаха най-актуалните проблеми на нашето литературознание. Макар че докладите следваха един ред, определен от хронологията на развитието, т. е. от традиционна гледна точка, нито един период от досега застъпените в литературната история не остана неатакуван. Изказани бяха различни доводи за и против всички гранични точки, дори и за такива, които доскоро бяха считани за установени, като началото и края на старобългарската литература, началото и края на Възраждането. Симпозиумът започна делова работа с Доклада на акад. Петър Динеков „Периодизация на старата българска литература". Той отбеляза решени и нерешени въпроси на старата литература. Решен е въпросът за фолклора - той не може да бъде включен в общата историческа схема поради оскъдните све дения, с които разполагаме за неговото развитие. Но проблемата за взаимните връзки между народно и лично творчество остава. Решен е и въпросът за материала, който трябва да бъде включен в старобългарската литература. П. Динеков посочи, че въпросът за нача лото на българската литература е решен - делото на Кирил и Методий. Но освен това обособява се един предходен етап - първобългарски надписи от VIII и началото на ІХ в. на гръцки език. Динеков посочи големите трудности в определянето на горната граница на старобългарската литература. Той подчерта, че за да се различи и определи средновековната литература, трябва да за почне проучване на нейната структура, жанрова система, поетика, стил и пр. По вътрешната периодизация той предложи само едно изменение - границата на периода XIIIXIV в. да се премести до първите три десетилетия на XV в., за да се обхване напълно дейността на Търновската школа. Докладчикът подчерта и особената важност на въпроса за мястото на старобългарската литература в общата история на литературата.

Тезисността на настоящото изложение не позволява не само изчерпването, но дори и достатъчно убедителното представяне на повдигнатите проблеми. Въпреки това авторът смята, че може да го публикува като опит за систематизация на различните въпроси на жанровата теория в единен възглед за същността и функциите на жанра в художествения процес. За съжаление малкият обем не позволява включването на три много важни въпроса - проблема за жанровата система, за развойните модели на жанровете и жанровите системи и за промяната във възприятийната парадигма на исторически установилите се жанрове.

Поредицата „Семиотика - трудове по знакови системи", която се издава от университета в град Тарту, СССР, едва ли се нуждае от представяне, още повече, чеза двадесетгодишното си съществуване тя успя да натрупа не само осемнадесет тома, но и огромна популярност сред литературоведите независи мо от техните методологически позиции. Но, струва ми се, че все пак трябва да се кажат няколко думи за посоките, които следва развитието на тартуската школа, и оттук да се стигне до спецификата на последните два тома от поредицата - 17-и - „Структурата на диалога като принцип на работата на се миотическия механизъм" и 18-и - Семиотика на града и градската култура - Петербург", които са предмет на нашето внимание. До средата на 70-те години методът за структурно изследване на семиотичните явления успя да обхване почти всички аспекти и от разнообразното семейство на знаковите системи, вкл. и тези, които бяха наричани от тях вторични" - изкуствата, митологията, фолклора и пр., бяха изследвани детайлно с оглед разкриването на техните най-същностни семиотически основи и структурата на техния специфичен „език". Струва ми се, че в редица от най-добрите работи от този период беше хвърлен мост и към други сфери на художест вената проблематика, особено тези, които се отнасят до обществените и социално-пси хологическите предпоставки за появата на едно или друго художествено явление, независимо, че то е разгледано тъкмо в неговия семиотично-структурен аспект. Но може би този подход, когато се прилага творчески и се държи сметка за реалната сложност на нещата, може да даде неподозирани и неподозируеми за традиционното литературознание резултати. За пример бих посочил статията на Ю. М. Лотман „Темата за картите и игра та на карти в руската литература от началото на XIX век“, публикувана в седмия том от поредицата. Паралелно с това обаче не можеше да не дойде на дневен ред въпросът за онзи общ се миотичен код, който позволява функционирането на една система, включваща в себе си 138 множество езици. В качество го на обект за изследване беше приета културата като свое образен семиотичен механизъм (за разлика от другите типове определения на културата, които визират различни аспекти от нейната проява). А в момента, когато започва да се изследва културата, на преден план изпъква въпросът за взаимодействието на отделните семиотични кодове, на отделните, езици", т. е. въпросът за диалога като принцип на работа на семиотическия механизъм Така тартуската семиотическа школа, която започна своето развитие от позициите на Пражкия лингви стичен кръжок, постепенно претърпя разви тие и се приближи до онзи методологически модел за изучаване на литературата, който обикновено се свързва с името на М. М. Бахтин.

Сборниците „Българската критика за..." станаха вече хубава традиция в нашия литературен живот. Макар и издавани по повод юбилеи, юбилейният ентусиазъм е най-малкото, което ги характеризира, тяхната роля прескача далече скромната задача да се очертае с още един щрих образът на великия предшественик. Всъщност тези сборници са един опит да се изгради моментен портрет на нашите възможности да общуваме с литературата, да се изгради история не толкова на това, което се нарича рецепция", а на взаимодействието между творчество и общество. В това отношение особено интересен е случаят с Гео Милев - не само голям поет, но и проникновен критик, чиито тео ретически тезиси очертават в немалка сте пен собственото му отношение към това взаимодействие. И съставянето на една история на отношението поет-критика всъщност може да се превърне не толкова в преглед на възможностите на нашата критика и ли тературознание да се докоснат до Гео Милев, но и в своеобразна история на различ ните видове общувания между неговата поезия и българското общество. Това е задача сложна и доста противоречива, често пъти ретроспекцията на критическия прочит може да остане и встрани от главните тенденции в общуването между поста и народа. Основен фактор за успеха или неуспеха на една такава ретроспекция е, разбира се, наличният материал - доколко българската критика се е приближавала не толкова до абстрактния инвариантен образ на поета, а и до неговото съществуване във времето. Но немаловажно значение има и концепцията за изграждане на ретроспекцията - кое ние приемаме за важно и съществено, как виждаме доминантите в развитието на творческото дело на поета. А, от друга страна, не на последно място стои и въпросът, доколко ние сме успели да анализираме мястото на поета в литературния процес вече като чисто изсле дователска проблематика - един такъв сборник дава изключително благоприятната възможност да преценим реално завоюваните позиции и да огледаме все още белите места - задача на днешни и утрешни изследвания. 168 Тези сложни и трудни изказвания са несъмнено в основата на факта, че в един период от десет години у нас излиза вече втори сборник „Българската критика за Гео Милев" в съставителството и под редакцията на проф. Георги Марков, идващ да продължи делото, заложено от Иван Сестримски в първия сборник отпреди десет години. Какво всъщност еновото не просто като материал, но и като подход към проблема, което отли чава втория сборник и го прави необходим факт за развитието на литературоведската мисъл? Струва ми се, че това е не само увеличеният обем на материала, но и новата тенденция в подхода към неговото организи ране - именно в посоката, която вече очертахме, с оглед на едно по-многостранно и многоадресно въздействие, като основа за разкриване вътрешния смисъл на историческите изменения в приобщаването на българската литературоведска мисъл към сложния и противоречив свят на Гео Милев. Още в уводната статия съставителят декларира намерението си да представя разни тенденции в критическия подстып към творчеството на поста. Едната тенденция, изявя ваща се най-вече в периода на двадесетте години, приживе на поета, и по-късно до победата на социалистическата революция, с свързана с реалния исторически литературен живот, с борбата на мнения и художествени тенденции, които си дават среща в споровете около личността и делото на този наш твър де активен и вътрешно противоречив автор, чието присъствие в културата е силно пре дизвикателство към всички налични художе ствени тенденции на времето. Смятам, че съ ставителят е използувал много добре налич ния материал, който е поместен не само на страниците на основния книжен обем на сборника, но и в обстоятелствено написаната сту дия и бележките.

Излезе от печат дългоочакваният първи том от голямата десеттомна поредица Периодика и литература", която се подготвя и издава от Института за литература при БАН под главното редакторство на проф. Милена Цанева и при сътрудничеството на почти всички кадри на института и многобройни сътрудници извън него. Дори само по мащабите на работата може да се съди за значимостта на това научно дело, макар че количественият или организационният аспект е най-външната и обикновено не най-показателната за същността на изданието страна. Споменах, че поредицата се очакваше с нетърпение не само от членовете на авторския колектив (тук ми се струва уместно да изразя недоумение от изключително дългите издателски срокове), но и от цялата културна общественост. Какво е примамливото в тази поредица? Преди всичко искам да разгранича интереса, който може да се прояви от различни професионални кръгове, към резултатите на това начинание. Преди всич ко, разбира се, неговата стойност е най-голяма за историята на литературата. Ненапразно изданието е замислено като подготвителен етап към многотомната история на българската литература, макар че по стойност едва ли би могло да бъде квалифицирано като помощно", а поскоро като конкуриращо самата многотомна история. И ценността на поредицата, струва ми се, най-малко се проявява в богатия факти чески материал, обхващащ всички (без политиче ските вестници) литературни и смесени издания. Само който се е ровил в необхватното море на българската периодика, може да си представи какво значи това. На практика едва днес за първи път имаме възможност да съберем целия фак тически материал, що се отнася до конкретното протичане на българския литературен живот. Досега, колкото и задълбочени да бяха изслед ванията на отделния учен или дори на цяла група, техните усилия оставаха ограничени от конкрет ната им изследователска задача, от недостъп ността и непроучеността на голяма част от малките издания и пр. Действително най-големите периодични издания са добре изучени, но пък съставянето на една система от взаимовръзки, които всъщност съставляват вътрешната струк тура на литературния живот, е постижение едва на днешната поредица.

Проблемът за отношението между общество и литература не е нов за нашето, пък и за литературознанието въобще - може би първите му прояви са още в най-ранните текстове, в които можем да отделим специфичната литературоведска проблематика - тези на Платон и Аристотел. Но твърде късно, може би, едва през седемдесетте години на нашия век този проблем можа да се превърне в изходна позиция за изследване не на нещо друго, а именно на специфичния строеж на художествената творба - метод, който много векове успешно се прилага в изследванията по реторика например, но кой знае защо убягваше на литературоведската мисъл. Естествено художественото творчество си има своите доста опосред ствувани пътища на въздействие, но при едно повнимателно анализиране на специфичните средства, които си служи литературата, бихме могли да открием онези нейни равнища и структурни възли, които улавят момента на преход между чисто структурните и въздействените страни на художествените явления. А защо ни е нужно това? Нима литературата не може да изпълни своето предназначение, без да анализираме характерните за нея структурно-функционални преобразования? Всъщ ност, без да се впускаме в дълги доказателства, трябва да кажем, че това е път за проникване не само по-дълбоко в самата същност на художественото въздействие, но и в обусловеността на художественото развитие, което твърде доскоро се разпадаше в представите ни твърде механично на повлияно отвъншни" и вътрешни" тенденции. C Казвам всичко това най-вече по повод първите две студии от книгата на Милена Цанева „Поет и общество“, в които авторката проследява два въпроса, които външно изглеждат, може би, твърде частни, но по същество са извънредно важни за разбиране художествената специфика на различните литературни периоди - това са проблемът за същността и мястото на писателя в общото поле на културата на дадено общество, обуславящ спе цификата на характерния за него писателски тип, и проблемът за същността и структурата на творческото субективно начало в лириката, проявяващо се в диалектиката между автор, лирически герой и читател. Между двата проблема има много ясно изразена връзка, основаваща се на двустранното присъствие на писателската личност в процеса на литературната комуникация. По същество те би трябвало да се разглеждат като двете страни на един 166 и същ проблем, поне що се отнася до структурата на това, което бихме нарекли литературно изказване" - с неговите участници, тема, герои, начин на изразяване, канали на комуникация и особен тип въздействие. Анализът на всички тези аспекти може да доведе до разкриване на същностии процеси в типологичен, структурен и културен план, свързани с динамиката на литературния процес (нека си спомним студията на А. Н. Веселовски „От певца к поэту", в която има много изводи които работят и при изследването на една много по-късна във времето, но типологически сходна проблематика). Милена Цанева се съсредоточава изключително върху историческото изследване както на въпроса за писателските типове, така и на проблема за типа на лирическия герой и неговите взаимодействия с автора и читателя. Нейният анализ е точен и верен във фактическата си част и предава развитието на процеса в неговата пълнота и многостранност. Така например с помощта на този метод са доказани типологическите връзки между писатели като Иван Вазов и Захари Стоянов, Вазов и Михайловски, Вазов и Стамболов и пр., които досега по-скоро са били противопоставяни като изразители на раз лични типове литература, изхождайки от анализа единствено на отделните произведения. По съш ността си са интересни и границите, които авторката очертава между различните поколенияи взаимоотношенията между техните представители - взаимоотношения, разбира се, не лични, не дори и структурни, а взаимоотношения на полето на културната мисия.

What does reading a text anthropologically mean? Is interaction between anthropology and literary science at all possible? What exactly would the object of study be, as it is clear that its very definition depends largely on the analytical methodology? When we juxtapose the goals of general anthropology and literary science, we will find that they have an important point of intersection - the specific role, played by literature in the building and regulation of the system of human beliefs, dispositions and values that form the basis of human culture and lifestyle. In order for this to be achieved, though, one has to describe the principle by which the specific traits of literature - that is to say, the relationship between reality and fiction, form and content, text and discourse - contribute to the realization of this basic function. This article proposes the hypothesis that for the systematic execution of such an analysis one could start from the description of genres - a verbal phenomenon that can be referred both to the content and to the structural, communicational and functional aspects of the artistic discourse. At the centre of attention it does not pose the structure of the text, not even merely the discursive analysis, but the entire complex of artistic activity that is directed towards the formation, maintenance and transformation of human beliefs, images and views of the world, the dispositions, feelings and values that are the fundament of the very idea of humanity.

This article attempts to give an overall answer to the question of the presence of the ballad as a genre and the ballad motifs as an important aspect of the fictional structure of the literary work in Botev's poetry. Ever since the 1920s "Hadji Dimiter" has been qualified as a ballad in Bulgarian literary studies. There are even curious cases when the general characteristics of the ballad are described in such a way that they coincide with the structure of "Hadji Dimiter". But the truth is that the role which is played by the ballad in Botev's poetry is not clear enough. And this role is diverse and has many directions, as far as the general literary background of the Bulgarian Revival is full of ballad motifs - not only concerning typical motifs for the ballad, but also in the overall presence of the ballad in literary life. This cannot fail to influence the plots, the motifs, the figures of speech and the strategies of impact of Botev's poetry. To avoid misunderstandings which go along with the usage of the term "ballad", especially in the analysis of Botev's work, a detailed definition of the essence of the European ballad is given in this article. This article uses Hans Robert Jauss's scheme for describing a genre - model in four main directions - status of communication, world of understatement, attitude to tradition, and "place in life". After that all possible aspects of the presence of the ballad and the ballad motifs in Botev's poetry are described and the conclusion is reached that it is saturated with them, but in most cases the result is not a typical ballad, but more likely an argument and transformation of the ballad expectations into another unexpected direction. Of course, the author touches upon the question about the genre of "Hadji Dimiter"- the poem that seems to have grown together with the definition "ballad".After a thorough analysis of its structure and comparison with the structure of the ode, the ballad and the epic song, one reaches the conclusion that "Hadji Dimiter" is not and cannot be a ballad, at least in the meaning which world literary studies attribute to this term.

This article is based on the question why Bulgarian classic writer Yordan Yovkov’s short story „Albena“ – featured in the collection „Nights at Antym’s Inn“ – has been subject to so many different interpretations of its main concept. Does it reaffirm the strength of love, beauty, or consciousness as the main principles of being? We proceed from the assumption that its interpretation depends on the correct positioning of the text in its relative context, as well as on the adherence to the correct genre paradigm of the text and on the adequate deciphering of its narrative structure. If we position this text in an inadequate context, we will be misled to read, understand and interpret its meaning incorrectly. This is one of the main laws of literary hermeneutics. This is where the author of this article bases his main task – to analyze all elements and aspects of the story’s narrative structure that define its belonging to a particular genre paradigm. This article analyzes in detail the scheme of the plot shaping the story of „Albena“. It infers that each of its elements poses certain questions, regarding both the depicted events and the manner of their depiction. The dilemma whether the story gives answers to these questions or not, as well as the way this is done, allows the development of the plot scheme into nine distinct genre paradigms: a social novel; a psychological novel; a naturalistic novel; a criminal novel; a play depicting everyday matters; an exemplum; a ballad; a short story; and a novella. Yordan Yovkov has chosen only one of these genre paradigms. It defines the meaning and the potential for emotional effect of the story. The article analyzes the role played by the narrator, the composition and the typology of the characters and infers that the narrator has only minimal and purely technical presence in the fictional universe created in this work. In this manner the author allows his reader to perceive the entire development of the plot, with all its vicissitudes of fortune, revelations and wrongful opinions, as objective and disconnected from the author’s claim of demiurgical control. As a result, the four main humanitarian values discussed in the text – life, beauty, love and family – are allowed at least two possible interpretations, depending on the value system we use to rationalize and evaluate them. In general, these rationalizations and evaluations are made by the crowd in the story which plays the part of an ancient Greek tragic chorus, led by the coryphée Old Man Vlasyu. This technique allows us to conclude that the narrative substrate that serves as the basis of „Albena’s“ storyline is the matter whose main task is to test and reevaluate various everyday situations, as well as the validity of certain societal and moral laws that help people rationalize and evaluate them. Hence the final conclusion of the article – the genre paradigm in which „Albena“ has been developed is not the paradigm of the short story, as most analysts believe, but the paradigm of a novella. This conclusion would allow for an adequate readers’ behaviour and for a correct interpretation of the work.

The article seeks to outline the basic constructive principles in the dramaturgy of Stanislav Stratiev. Even in a superficial overview of his comedies, it is clear that they are not built according to the usual dramaturgical scheme, in which the action is driven by the opposition between a reasoned desire of one of the characters and the obstacles to fulfilling that desire posed by circumstances or by any other character. In most cases, Stratiev's initial situation introduces some sharp provocation to the every lifestyle, which provokes a series of actions following not the course of the dramaturgical action, but the accidental changes in the situation. It is this series of actions, realized in a series of poorly connected episodes in a single plot thread that also carries the main ideological message of the play, presenting various aspects of the main, developed in it, social problem. The theatrical model used by Stratiev is, by this sign, strongly reminiscent of the model introduced in the 16th century by the Italian commedia dell'arte. The article analyzes the four main features of this theatrical model. First of all, the plot framework in which the spectacle develops is considered. In the case of commedia dell'arte, this function is performed by the so-called canovaccio – a finding description of a series of episodes with a detailed presentation of the actors and their actions. This plot frame arranges a series of poorly connected episodes called lazzi. Their content highlights various absurdities and contradictions in a living subject more to ideological dogmas than to normal human logic. In these episodes, typical figures of public life take part, whose characters and actions define them more as masks than as living people. The only exception is only the couple in love, who are present in each of Stratiev's plays. Those in love, striving for normal human dreams and values, just as they do in the world, usually fall victim to the circumstances in which they are forced to live. And since a spectacle built on a typized plot and typized character-masks must always be fresh and topical, commedia dell'arte uses improvisation, in which typized acts are presented using topicals of the context in which the spectacle takes place, events, and lines. In the case of Stanislav Stratiev, this is the biggest problem facing the current productions of his plays, because, for the most part, they contain the reals, slogans, and problems of socialist society, which are not relevant today. At the same time, the main problems that Stratiev's comedies pose have not lost their relevance. And it's a challenge that's increasingly finding a solution.

The article analyzes one of the key ideas of Prof. Atanas Natev in his attempt to create a systematic theory of drama, namely his theory of "intermission" as a basic constructive principle for building dramatic action and the specific way in which drama affects the perceiver. The theory of "intermission" is compared with the ideas of the emerging at the same time literary discipline "narratology", the work of the structuralist trend in literary studies. This is necessary because narratology has given other explanations to some of the key ideas in the theory of "intermission". The main question that is asked in the article is whether in the seemingly devoid of the figure of the mediator dramatic composition, such does not exist, albeit only implicitly. Because drama, as well as the other two genres - lyric and epic -, need the fictional figure of the subject, which turns the amorphous structure of the "flow of life" into "history", and then into a carefully composed plot for the viewer to recreate in his mind during the performance, as the theory of the "intermission" states.

One of the most frequently analyzed texts in Bulgarian literature is the story „Indje by Yordan Yovkov. What is striking, however, is the large number of contradictory theses and conclusions, each of which claims to give the most adequate interpretation of the meaning laid down in the text. This turns „Indje“ into a real case that requires an adequate solution. The proposed article attempts to analyze these numerous contradictions, and then, on the basis of a detailed narratological analysis, to describe the receptive paradigm adequate for the story. Particularly complicated is the problem that „Indje“ is in fact a retelling of various songs and legends, but the narrative is conducted from a witness's point of view. In addition, the restored memory of the past is expressed in the structure of the work through three different genre paradigms, each of which has its specifics and social function. What reading behavior will allow the most adequate reading of the impact potential set in the text?

The article aims to clarify the relationship between the social functions of the Casus and the Сomedy. The former arises at that stage of human development when fixed norms of social behavior emerge, carrying with them the ideas of justice and personal responsibility. Its social function is to problematize assessments of existence, contrasting several norms against which life events are evaluated. The task of the comedy is very similar, as it seeks a way to restore correctness and justice, exposing the falsehood of the values in which people sometimes believe. Thus, a casus becomes a structural foundation of comedic action. The analysis of Shakespeare’s “The Merchant of Venice” provides a clear example of the mechanism for implementing the interaction between a Casus and a comedic plot.