Книжка-1

1982, Книжка 1 - Съдържание

За първи път заставам на катедрата в университета „Климент Охридски“ и това ме изпълва с огромно вълнение. Не само защото този университет носи името на Климент Охридски - нещо извънредно многозначително. Тук са работили и работят забележителни учени. Бих искал да припомня Александър Теодоров-Балан, с когото имах възможност да се запозная, Михаил Арнаудов, когото също можах да се запозная, Любомир Милетич, Кирил Мирчев, Любомир Андрейчин, Йордан Иванов (неговите записи на народни песни са изключителни), Беньо Цонев (когото ценя за описанието на българските ръкописи), Боян Пенев И мн. др. Висока чест за мен е възможността да застана тук, в тази свещена сграда. Длъжен съм да кажа, че ако имам някаква заслуга в изучаването на българската литература, тя се дължи на обстоятелството, че между изучаването на бъл гарските ръкописи и изучаването на староруските ръкописи има очевидна връзка, общи методически похвати, общи методологически проблеми. Изобщо Средновековието сближава хората и аз съм убеден, че различията в средновековните литератури, особено в славянските средновековни литератури, споени помежду си с близостта на езика, са по-малко, отколкото дори в ново време. Различията, струва ми се, растат, а обръщането на погледа към корените - сближава. Моята беседа ще бъде посветена на един много болен въпрос - доколко литературознанието е точна наука. Това няма да бъде лекция, а именно беседа, или по-точно тезиси за лекция, защото не нося със себе си никакви конкретни материали, с които бих могъл да онагледя мислите си. Ще говоря само за общите неща, за общите проблеми, без да ги илюстрирам. Това вие може да направите с материали от своята старобългарска литература. Не бих могъл да обхвана всички аспекти на точността. Първият проблем на точността е проблемът за методологията, разбира се, за общата методология на науката. На тези въпроси съм посветил отделни работи, в които подчертавам особеностите на съвременната методология в изучаването на литературата, принципа на историзма. В „Литературная газета" писах за историзма в литера- турознанието и принципите на историзма в науката. (На тази тема ще излезе мой труд, в който бихте могли по-пълно да се запознаете с възгледите ми.) А сега ще разгледам само структурата на точността в литературознанието като наука, защото в него има раздели и дисциплини, които са по-точни и по-малко точни. Бих искал да очертая в тази сложна и странна наука оня твърд скелет, който държи литературознанието в единство и го прави наука.

Както е известно, от втората половина на XVIII в. в българските земи назря ват дълбоки социално-икономически и културно-исторически процеси, които довеждат до всеобхватни промени в битието и мисловността на българския народ. Постепенно, но неотстъпно се формира едно ново народностно съзнание. То намира израз в различни насоки - и най-вече в осъзнаване на необходимостта от единен национален книжовен език, от създаване на една нова литература, на ново изкуство, изградени върху нови културно-нравствени принципи и естетически критерии. Тези неумолими промени в душевността на българина дават съдър жание, определят насоката на съзряващата национална революция, която с всяко десетилетие става все по-всеобхватна, за да се превърне във върховен критерий за всяка дейност, в съкровено верую на пробуждащата се за нов живот българска етническа общност. ce B Върху основата именно на формиращото се ново национално мислене заражда и ново естетическо съзнание. То се проявява все по-властно и все поцелеустремено в различните области на книжовния, на духовно-интелектуалния живот на формиращата се нация и взема твърде разнообразни форми, съобразно с конкретно-историческите условия на времето. И очевидно, за да се осветлят различните негови прояви, страни и аспекти, да се проследи преходът от предходния към новия етап на естетическо съзнание, да се характеризират формите, които то се изявява в отделните области на живота, необходими са синхронните усилия на специалисти от различните сфери на хуманитарното знание, на различ ните жанрове изкуства. Една извънредно актуална задача, която все още чака своето всестранно осветление. В настоящата статия нашата цел е по-ограничена да проследим в твърде сумарен план характерните прояви на формиращото ново естетическо съзнание в литературно-художествената, литературнотеорети ческата и критическа област, където то се изявява най-ярко и бележи учудващи по своята далновидност прозрения и завоевания, които се родеят с общоевро- пейските социално-философски, литературни, общоестетически движения.

В зависимост от мястото, което заемат в духовната и социалната структура на обществото, поколенията могат да интересуват изследователи от различни клонове на науката - социолози, биолози, психолози, литературоведи. В слу чая проблемът за генерациите ни занимава във връзка с новите явления в бъл гарската литература през Възраждането и по-специално - с оглед периодиза цията на литературния тази епоха. процес през Като биологическа единица поколението съществува с появата на човешкия род. Векове обаче то не може да се изяви като самостоятелно функциониращ ор ганизъм със съзнанието на реформатор в материалния и духовния живот на обществото. В патриархалното семейство, род или задруга се държи строг контрол върху възрастовите различия на членовете в колектива, т. е. взема се под вни мание принадлежността към едно или друго поколение. Тук доминираща роля играят хората с по-голям жизнен опит и практика. Младото поколение в това общество възприема и съхранява завещани му нравствени, трудови и правови норми, които предава без съществени промени на следващите поколения. B Епохата на Просвещението поставя с неподозирана острота и проблема за поколенията - в семейния живот и в обществото, в литературата, културата и изкуството. В различните страни този проблем става актуален в различно вре ме, проявява се в различни форми и течения. Гьоте, един от представителите на дръзкото младо поколение „Буря и натиск“ („Sturm und Drang") в Германия, предговора на своето съчинение „Поезия и истина" идва до извода, че е дос татъчно човек да се роди с десет години по-рано или по-късно, за да бъде духовно различен от предходниците или следходниците си". Тези различия именно започват да интересуват представителите на научната мисъл и в продължение на по-малко от столетие се появяват интересни изследвания за поколенията. Подходът и критериите на авторите им са различни, изводите, до които дости гат, понякога са противоречиви, но и в абсолютизациите, и в едностранчивостта на тези изводи има догадки, които подсказват за необходимостта от подобни проучвания.

Както преди половин век, така и в нашата съвременност поезията на Теодор Траянов трудно се възприема от българската публика. Той има твърде малко почитатели, които са привързани към неговата личност и творчество. Измеж ду българските символисти той е най-непопулярният. Докато към Яворов изпитваме едно преклонение към неговия „демоничен" талант, докато спрямо Димчо Дебелянов чувствуваме нежна привързаност и любов, докато Николай Лилиев ни завладява с духовната си чистота, докато Гео Милев ни смущава с младежката си дързост, ние оставаме твърде несъпричастни към „новото самочувствие" на Теодор Траянов. Първият поет ни грабва с двете си души", вторият - с изтънчената си чувствителност, третият - с хармоничността и музи калността на своя стих, четвъртият - с оварваряването" на поезията, а ето че романтическият титанизъм на Теодор Траянов трудно достига до нас. Вече няколко поколения се смениха, а той продължава да стои настрана от широката читателска публика и нито едно поколение не сне от него титула „мъчен поет“. Още от ученическите години помним стиховете му: „Бърза бързоструйна Струма, тайна в хладна гръд таи...", но нашата любов, внимание и интереси са спече лени от други поети, по-открити и достъпни и ние бързо се преориентираме към тях. Някогашното твърдение на хиперионовци, че мащабите на творческото дарование на Траянов не съответствуват на разбирането и възприемането му от страна на читателите, вече се е превърнало в традиция. За живота му знаем твърде малко. За творчеството му няма специални изследвания. Затова съвсем прав е Александър Лилов, който пише: „Той е един от най-неизследваните поети в нашата литература, един от незаслужено забравени те представители на българския символизъм, който някога бе считан едва ли не за най-големия поет на България. Проверката на времето се оказа твърде суро ва към наследството на този поет, чиито железни ритми" трудно достигат до нас. Работата обаче не е само в това. Причините за забравянето на Траянов са сложни и дълбоки, те заслужават по-специално внимание. Тук искаме да от- бележим само, че авторът на „Български балади“ и „Пантеон" не заслужава та зи участ, която му отреди нашето литературознание. Стихотворения като „Тай- ната на Струма“, „Смърт в равнините“, „Заклинание на словото“, „Гибел", „Лунна балада“, „Северна песен" и др. са между най-хубавите в нашата поезия Изобщо могат да заемат достойно място във всяка антология на българската поезия. време е да се направи една по-цялостна марксическа преоценка на творИ чеството на този голям и противоречив български поет…"

Поезията на Христо Ботев е неизчерпаем източник на вдъхновение за много творци в българската литература. Традицията на Христо Ботев и нейното обновление намират израз най-вече в идейно-художественото развитие на романтическата героика. В основата на тази традиция лежи баладата „Хаджи Ди- митър". 1 И В настоящата статия от поетическото наследство на Т. Траянов, Г. Милев Н. Хрелков се разглеждат произведения с баладичен характер или такива, включващи в структурата си баладични елементи, тъй като те дават възможност за най-ярки паралели с баладата „Хаджи Димитър" в творчеството на поетите от първите десетилетия на ХХ в. Целта на статията е да проследи приемствеността в литературното реали зиране на героичното и трагичното и влиянието на тази приемственост върху развитието на баладичния жанр. Написани през различни исторически периоди, поетическите произведения на Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват по различен начин мотива на „Хаджи Димитър" в интерпретацията на героичното и трагичното. Особеното в развитието на мотива на Ботевата балада у тези автори се състои в това, че той се изгражда и осъществява в реалистическа тенденция, вложена в оптимистическата Ботева концепция за революционната борба. Т. Траянов, Г. Милев и Н. Хрелков използуват мотива на „Хаджи Димитър", като създават произведения с високохудожествена стойност.

Блага Димитрова измина дълъг път в българската поезия. Много и различ ни епохи от нашия обществен и духовен живот участвуваха във формирането на нейната личност и творчество - крушението на „света от вчера", предизви кан от Втората световна война, социалната буря на Девети септември 1944 г., летният младежки кипеж на бригадирското движение, мрачната култовска зима от 50-те години, живителният пролетен вятър на Априлския пленум, културният разцвет на 60-те години, зрелият интелектуализъм и контактът с чуждестранни духовни феномени от 70-те - 80-те години. Бл. Димитрова винаги се е стремила да бъде в крак с времето и затова множество събития от вечно менящия се образ на света оставиха следи в нейната лирична биография. За нея поетичното изкуство е път през годините, представа за движението на човека през пространствата на живота и епохите на историята. Като малцина български лирици Бл. Димитрова успя да създаде поезия от всяка своя възраст, от всяко преживяване и пъ туване, от всяка нова стъпка на своя вечно търсещ дух. В този смисъл едва ли има друг наш съвременен поет, у когото понятията „жизнен път“ и „творчески път" да съвпадат до такава степен, с такава неотменна последователност. Бл. Димитрова отдавна нарече себе си „сама жена на път". И ние и повяр вахме, и тази фраза даже стана част от всекидневната ни реч. В нея поетесата вло жи цялата дързост на своята романтична натура, цялата си болка и тревога за женската участ „във тоя свят все още мъжки“. Навярно все още не са престанали някои иронични усмивки спрямо подобни декларации. И това е съвсем естествено, защото нашият свят е „все още мъжки" и по всяка вероятност ще бъде та къв още дълго време.

Димитър Талев остави крупно и зряло творчество. Той успя да затвори своя кръг от напрегнати художнически търсения и трагични национални прозрения, публикувайки малко преди смъртта си романа „Гласовете ви чувам" - четвър тата част на поредицата му, която започна да излиза през 1952 г. с „Железният светилник". И ако в романа за хаджи Серафимовата внука Султана, дръз нала да се ожени за селянина Стоян Глаушев, Димитър Талев нахвърля едри психографски щрихи към познатата ни картина на турското робство и на фанариотското духовно потисничество, то в „Гласовете ви чувам той вече разказва за внука на Султана Борис Милостивия, който напрегнато търси нови пътища за Организацията след Илинденската епопея. В нашата историческа проза мястото на Димитър Талев е особено, лично негово си, извоювано с безкрайно търпение, трудолюбие и с едно рядко напре жение на таланта, шибан непрекъснато от все нови и все по-амбициозни замисли. Обикновено днес, когато чуем неговото име, ние мислим най-напред - и с пра во! - за неговия шедьовър „Железният светилник“, за „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам". „Железният светилник" блести с особена сила в цялостното творчество на нашия автор и го изправя по-нататък, при написването на другите три книги от мащабно замислената поредица, пред проблема не само да следва педантич но своя замисъл, но и да не пада под нивото на своето крупно художническо за воевание. Задача с рядка трудност, като се има пред вид, че романът за Султана и Стоян Глаушев, за Лазар, Божана и Ния, за Рафе Клинче и Катерина, за Аврам Немтур, Наместника и Климент Бенков и за десетките други второстепенни герои, които дълго се помнят благодарение на рядката пластическа дарба Д. Талев, на умението му да въвежда на епизодичния герой с ярки, запомнящи се детайли, този роман впрочем има особено място не само в творчеството на неговия вдъхновен творец, но и в нашата проза, в нашата романистика по-конкретно. Но ако останем до тая дълбоко вярна и от никого може би неоспорвана констатация и не съумеем да дадем подобаващата се висока оценка на цялата четирилогия, на „Самуил“, на „Хилендарският монах" и на изящните къси разкази на Димитър Талев, така лаконични, белетристично плътни, сгъстени, без излишества и досадна описателност, с интригуваща, но умерена събитийност, която дава голям простор на характерите, ние ще объркаме критериите и стойностите, ще загубим представа за цялото, съзерцавайки само и единствено най-ослепителна та му част.

Мисля, че дори и в едно преводно издание на тези няколко есета - минимална част от неимоверната творческа продукция на есеиста-философ, би било необходимо да се представи авторът, който твърде слабо се познава в България. Това представяне, разбира се, няма да бъ де пълно, а по-скоро напомняне за твореца, за когото върховната мисия на човешкото мислене е търсене и откриване на истината в нещата". създаден Хосе Ортега-и-Гасет (1883-1955) е без съмнение най-универсалният мислител, засега от съвременна Испания. Философското му творчество, което достига върховете на Хай дегер и Ръсел, е съставено според строго научна система, чийто гръбначен стълб е доктрината за човешкия живот като радикална действителност („Темата на нашето време") и новата идея за разума - жизнения и исторически разум, - който произтича от разбирането на тази дей ствителност. Но Ортега е много повече от учен, който създава определена философска система. Той е мислител и квинтесенцията на неговото мислене етърсене на истината, посочване как да се ми сли и как да се проявява старание в откриване на същността на нещата. Дейността на Ортега с колосална, защото той не се ограничава само с книгите и вестниците, които издава, а чрез своя та университетск а дисциплина - философията - поставя в ход една интелектуална офанзива от голям мащаб, чиято цел е да се промени схващането за някои философски, педагогически, социологически, етични, естетически, политически и исторически проблеми, които съставляват скелетът на съвременния живот и по-специално на испанския. Ортега-и-Гасет научно се формира в германски университети. Престоят му в. Марбург - център на неокантианството - е решителен в това отношение. От момента на завръщането му в Испания (1908) започва и усърдната му дейност на интелектуален реформатор на испанския живот. Темата за Испания - основна в творчеството му - го обсебва не само духовно, но и става негова съдба. Защото Ортега е не само съзерцател, констататор, а нещо много повече. Той иска да промени нещата (според собствените му думи) в страната с най-ненормалния на род в Европа". Смисълът и посоката на тази промяна е европеизирането на испанския живот, издигането на интелектуалното му равнище. По това време „поколението от 98 г." е в своя духовен разцвет. Но Ортега, макар и в ду ховно отношение близък на това поколение, не принадлежи към него. Той ще оглави следващо то - поколението на Мараньон, Перес де Айала, Пикасо, Хуан Рамон Хименес, които въз приемат не само една чисто естетическа позиция, а теоретическа, засягаща в дълбочина инте лектуалната строгост на формата - да се поставя проблемът за Испания. Ортега се устремява и към политическата арена. Основава група с многозначителното на именование „Лига за политическо възпитание" и сп. „Испания", чието име като че ли символи зира първостепенната жизнена грижа на основателя. Сътрудничи и в основаването на „Ел Сол", вестник с най-голяма политическа тежест в испанския политически живот преди Гражданската война. Това е за известно време. Впоследствие Ортега ще даде гръб на политиката. През 20-те години Ортега-и-Гасет се превежда в цяла Европа. Появяват се големите му книги и есета: „Безгръбна чна Испания“, „Темата на нашето време“, „Дехуманизацията на из- куството“, „Мирабо или политикът“. През 1923 г. основава и ръководи сп. „Ревиста де Окси денте", което е двигателният механи зъм на духовното обновяване. Около него се групира елит от испански интелектуалци и то действително успява да издигне испанската мисъл на европей ско равнище.

Препрочитайки неотдавна романа „Антихрист" на Емилиян Станев, отново ми направиха впечатление онези места, където, описвайки през погледа на своя невръстен още герой атмосфе рата на Търновград от навечерието на османското завоевание, той се домогва до пресъздаване то на една духовност, която съдържа определени елементи на „стилновизъм", с други думи, на нещо, което предхожда петраркизма и без което петраркизмът не би бил възможен. Особено осезателно бе това усещане в страниците за идеалната любов, която малкият Еньо, „син на цар ския зограф", изпитва към също тъй невръстната щерка на цар Иван Александър, излъчващи едно златисто сияние, което събужда представата за Дантевото обожание към Беатриче. Не допускам, че Емилиян Станев, който неотдавна ни напусна, е познавал доклада на проф. Рикардо Пикио, обнародван в актовете на симпозиума „Петрарка и петраркизмът в славянските страни", където се казва: „Писателското изкуство на българските исихасти... се движеше в схеми, недалечни от онези, създадени на Запад чрез брака между платонизъм и цицерониан ство", дори защото по времето, когато е писан „Антихрист", този текст не е съществувал, а мо дата на исихазма още не се беше появила сред нашите историци на изкуството и литературата. Затова ще се опитам да обясня това, което тук ми прави така силно впечатление. То е, че Еми лиян Станев, човек с голям писателски дар и разностранни интереси, особено към всичко, кос то се отнася до историческата съдба на българина, но в никакъв случай системен ерудит; Еми лиян Станев, който положително не е имал съзнателно културоложко отношение към Италиан ското възраждане като класически модел за съотнасяне, но за сметка на това имаше безспорна и голяма интуиция, е почувствувал в стремежа си да възстанови едно културно-историческо съзнание за тъждественост, нуждата да запълни в него някакво празно поле, с това, което си поз волявам да нарека условно един български стилновизъм", или петраркизъм, на късния XIV в. Наистина той не стига никъде до неоплатоничното схващане за божествения произход на всяка земна красота (което би освободило неговия герой от средновековната дилема дух и плът) и това щеше да прозвучи фалшиво в един исторически роман за Българското средновеко вие, или предренесанс", ако искаме той да отговаря на научно постигнати истини. Но трябва да подчертаем, че стремейки се да извлече една философско-историческа формула за българския национален характер и историческа съдба, като се движи в дуалистичната схема за веществе ното творение на Сатанаил и небесното творение на бога, той се отдалечава от класическото православно разбиране за земната хубост като въплъщение на дявола с допускането, че тя може да бъде и божествена. А това вече е една догадка, която може и да не противоречи на историче ската правда.

Знае се, че Ботев не е търсил теми за своите лирически творби. Че поводът за всяка една от тях е свързан с някакъв факт от непосредствената действителност, с някакво събитие из лич ния му живот. Такъв е случаят с „Хаджи Димитър“, „Обесването на Левски“, „Майци си“, „Дел- ба“, „На прощаване“ и пр. „Моята молитва" оставаше като че ли единствено писана без конкретен повод. Литературните критици се помъчиха да намерят повода за нейното написване. Още в 1925 г. Иван Хаджов (Обществена мисъл, 1925, кн. 3) потърси връзка със стихотворението на княз Вяземски „Русский бог", печатано в сборника „Русская потаенная литература ХІХ столетия" Лондон, 1861: „Това е Бог ухабов, бог мятелей, бог преселочних дорог, бог ночлегов без постелей - вот он, вот он русский бог. богът, когото разумът на автора не може да признае, бог, когото свободолю бивият поет не може да носи „в сърцето и душата". Това е богът на заблудените страдащи и заблудените охолници, на всичко мрачно и грозно в руската земя. Тъкмо такъв, какъвто е небесният бог в „Моята молитва" на Ботева" - пише Ив. Хаджов. Той намира дори любопитни съвпадения от формално естество" между двете творби: „в ритъма, размера на стиховете и пр. Петнадесет години по-късно Малчо Николов потърси връзка между поезията на Ботев и някои образци от руската революционна лирика - Ботевата „Борба“ и „В память юнских дней 48 года" на Морозов, „Елегия“ и „Элегия" на Язиков и др. Като сочи за известна близост", М. Николов подчертава още, че може да говори за някакво влияние в „много ограничен смисъл". Още по-далечно е отношението и на Ботевата „Молитва" към стихотворението на княз Вяземски - Руский бог".

Гръцката публицистика от 30-те години е представена с очерци, литературни портрети, фейлетони и информации, посветени на Лайпцигския процес и публикувани най-вече във в. „Neos Rizospastis" - орган на Комунистическата партия, а „Proia" - списание с десен уклон и в „Eleftheron Vima" - списание на Центъра на либералите. За периода от 1. II. 1933 г. до 1. V. 1934 г. в „Проия" са отпечатани 25 статии и кратки съобщения, в „Елефтерон Вима" - около 30 на брой и в „Неос Ризоспастис" - общо 128, сред които се открояват материалите за героичната съпротива на Георги Димитров и гневните обвинителни страници от „Кафявата книга", издадена в Атина в превод на талантливия гръцки журналист Н. Каравунис, известен със своята антифашистка дейност. * Тенденциозното открояване на отделни идейно-естетически принципи, използувани от авторите на публицистичните материали, отпечатвани в „Пройя", ни дава възможност не само да се доберем до представите на отделния творец за нравствено-психологическата същност на участниците в Лайпцигския съд, но и да проследим художествената реализация на тези представи. За отбелязване е, че в болшинството от тях се налага звученето на един определено тенденциозен тон, който сякаш живее притаено, за да дочака своя час, а дотогава той често променя силата на присъствието си при създаването на една или друга ситуация, при обрисуването на един или друг герой, при разкриването на сложните „зигзаги" на самия процес. Сравнителният анализ на литературните портрети в очерка „Денят на българина Г. Димитров" ни дава достатъчно основание, за да изкажем по-категорично тези свои съображения. Например: „Ван дер Любе има вид повече на мъртвец, отколкото на жив човек. Високата му фигура, превита още от първия ден на процеса, се прегърби още повече на третия... Цветът на лицето му от бледножълт е получил сега пепеляви окраски. Очите му са хлътнали и почти се губят в големите сенки, които ги обкръжават отдолу като полукръгове. Безплътните му устни едва се движат, когато реши да отговори на въпросите на председателя на съда. ..

Въпреки че България и Норвегия се намират в два противоположни края на Европа и кул турните връзки между тях и миналото са били незначителни, Норвегия е една от първите страни, в които е било преведено и издадено класическото произведение в българската литература - романът на Иван Вазов „Под игото“, само една година след като романът е излязъл като самостоя телна книга в България. На 7 октомври 1895 г. норвежкият вестник „Верденс ганг" започва да издава в подлистник „Под игото". Либералният ословски вестник „Верденс ганг", основан през 1868 г., е най-големият и най-влиятелен норвежки ежедневник по онова време. На вестника сътрудничат много от найдобрите политически, литературни и научни фигури на страната. За времето е било обичайно норвежките вестници да издават някакъв роман на части, в подлистник, към всеки брой, при това така отпечатан, че текстът да може да се изреже и свърже в книга от самите читатели. На 7 октомври 1895 г. вестникът помества статия на първа страница, чийто пълен текст е, както следва: В рубриката „Подлистник с продължение" днес започваме издаването на един роман от българския писател Иван Вазов - Под игото“, към който особено бихме искали да при влечем вниманието на читателите. „Под игото“ е един от най-значителните шедьоври в съвре менната литература. Повествованието на Иван Вазов се отличава не само с оригинална свежест, която му придава в наши дни едно съвсем необичайно очарование, но този забележителен пи сател същевременно разказва по един изключително интересен, пълен с напрежение и дори с ужас начин, поради което „Под игото“ има необикновено голям успех сред читателите от всич ки класи на обществото дори и извън границите на България. Борбата между турците и техни те християнски подчинени постоянно намира израз в нови кървави изстъпления и световният печат почти ежедневно е изпълнен с ужасяващи информации за този смутен край на Европа, където събития като убийството на Стамболов и кръвопролитията отново привличат голямо внимание. Това придава днес особена актуалност на забележителното произведение на Иван 160 Вазов „Под игото", тъй като описанието на ужасите в него почиват на действителна историче ска основа. B Българският писател Иван Вазов, който сега се представя за първи път пред норвежките читатели, е ново явление в литературата на своята родина и по значимост за страната си той може да се сравни с фигурата на неговия приятел политика Стамболов. Роден през 1850 г., той все още е в разцвета на силите си, а вече има зад себе си дълга и плодотворна дейност. годините на неговата младост още не е съществувала българска литература. Създаването и се дължи изцяло на него. През 1876 г. той бива заподозрян от турците и трябва да забегне в Румъ ния, а когато се завръща през 1876 г. в родината си, научава, че баща му е убит от турците. Под впечатлението от нещастията в неговата окървавена родина във въображението му назрява това художествено произведение, което ще стане шедьовърът на неговия живот - Под игото", най-забележителното и най-вълнуващо произведение, което идва от един източен народ." Издаването на подлистника във вестника продължава до 15 февруари 1896 г. Но романът излиза и като самостоятелна книга. В Университетската библиотека в Осло се съхраняват три издания на книгата, означени по-долу с римски цифри. И трите издания имат същия набор, който е бил използуван от вестника, общо 296 страници.

Марсилското двумесечно литературно списание СЮД, което замести спрялото през 1965 г. след полувековен живот периодично издание КАЙЕ ДЮ СЮД, дело на покойния Жан Балар, който пожертвува кариерата си на талантлив литературен критик и есеист, за да подсигури материалното съ ществуване на КАЙЕ ДЮ СЮД, на което сътрудничеха най-бележитите представители на френската литература - поети, белетристи, критици - с всеки нов брой предлага на своите читатели едно име на крупен съв ременен френски писател, когото разглежда в контекста на нашето съвремие и дава ярко очертание на творческата му фигура. Два от последните номера на поредицата - всеки един от по 250-300 страници - са посветени респ. на видния поет Андре Френд и на академик (критик и есеист) Роже Кайуа, последният - починал в края на миналата 1980 г. на 67 г. Върху Андре Френо е публикуван огромен материал от критически очерци, лични спомени и бележки, между авторите на които Фигурират имената на негови съвременници - все известни и талантливи представители на съвременната френска поезия, като Пол Елюар, Раймон Кьоно, Жан Тардийо, Жан Фолен, Ив Бонфуа, Жорж-Еманюел Клансие, Жан Лескюр и др. Всеки един от тях ни дава своя поглед върху поезията и творческата личност изобщо на Андре Френо. Неговата личност и неговата поезия са били предмет през лятото на 1981 г. (от 18 до 25 август) на един симпозиум в Серизи край Париж под ръководството на Даниел Льоверс и при участието на Бернар Пенго, Роже Мюние, Ив Белавал - все известни писатели и критици. На този симпозиум поезията на Андре Френо е била представена като поезия, силно внедрена в грубата реалност, която използува при едно крайно разнообразие на тонове. Поет на „буйната хармония", Андре Френо знае винаги да даде на поетическия акт едно онтологично изме рение, без обаче да прекъсне обикновеното общение с хората и нещата." В своите „Бележки на читател" под наслов „Нашата фатална несръчност" Жан 164 Корто пише: „Реймон Кьоно казваше 3a Андре Френо: „Той е оригинален по естествен начин." И добавяше още: „Когато го вори, винаги казва нещо. Нещо умно и пое тично. Андре Френо говори всякога като поет, без усилие, без афектация. В читателските бележки" на Жан Корто намираме занимателна подборка от мисли, които в своята съвкупност ни дават интелектуалния образ на Андре Френо. Ако поезията на Френо трябва да се види в нейните най-съществени черти, бих казал, че това е нейното метафи зическо измерение. И още: утвърждаването на моралната необходимост, чиито граж дански или политически последствия са пре вратностите. Андре френо еедновременно мислител и поет - допълнителен дуализъм, който Реймон Кьоно беше признал. Един дълбок поет, който схваща противоположностите, умее да сумира крайностите и признава за това, което представлява - много и малко - ан гажираният едновременно човек но пътищата на надеждата и на ненадеждата. Той е братски, но поставя винаги морала на своето ис тинско място, неговата поезия напомня постоянно, че човекът в своята самота и в свое то достойнство е това нещо, което трябва да бъде превъзмогнато" (Ницше). Интересен е още следният фрагмент от четивните страници на Корто: „Андре Френо бе прекарал голяма част от своя живот като ревностен служащ". Обичам да си го пред ставям в министерството на своето бюро, което не мразеше. Занимаваше се с малките селски железници, които си остават в полето и не отиват в големите градове. Поетът го вори малко в творчеството си за тия желез ници, които наричаха теснолинейки" или икономически. (Има обаче един Дядо Мраз в железниците“, късо стихотворение в сбирката „Свято лице".) Мисля си за Хофман, големия писател, който е бил отличен слу жащ, в друго време, в Берлин, мисля."

Изследванията на Георги Пенчев имат за обект различни аспекти на литературния процес. Първата му работа - „Съвременност и минало" (1975) върху материал от съв ременната историческа белетристика разглежда интересни страни от взаимоотношението между минало и съвременност в литературния процес. „Литературните уроци на Луначарски" (1977) обърна внимание върху непреходното значение на литературоведското и естетическо наследство на А. Луначарски. По-цялостно проблематиката на съвременния литературен процес Г. Пенчев разработи в монографията си „Литературен процес и съвременност“ (1980). С новата си книга той се насочва към един от кардиналните въпроси на нашата естетика и литературознание и същевременно една от най-горещите точки" на идеологическата борба в тези области - въпроса за партийността на художественото творчество и в частност на литературата. Ако е необходимо веднага да посочим новото, същественото в подхода на изследователя, то се изразява в деятелния план, в който е построена работата на Пенчев. Този подход е твърде актуален за марксистко-ленинската мисъл днес. По този начин тя преодолява конста тивно-съзерцателния подход, от който страдаше в недалечното минало. Изследването еструктурирано в три основ ни дяла. В първия се третират гносеологически аспекти на партийността и личностната активност в светлината на съотношението между обективно и субективно. Този раздел има характер на философско-теоретически увод в цялото изследване. Във втория дял авторът изследва естетическата природа на партийността в литературата. Разглеждат се близки, но нетъждествени понятия и явления: партийност и авторова позиция, творческа активност и творческа свобода, активност и преобразователна роля на литературата, характер и тенденции в буржоазната партийност днес. Третия дял на изследването си авторът посвещава на взаимоотношението между концепцията за новата личност в литературата и комунистическата партийност. Основният те зис на автора е, че концепцията за новата личност е сърцевина на комунистическата партийност, а тя се реализира в художестве ната практика на литературното творчество преди всичко в образа на новия герой, който е активна, творческа личност. Така изглеждат, грубо и опростено изложени, основните въпроси, които занимават Пенчев в „Партийността и активната личност в литературата“. Това нахвърляне на тези въпроси не претендира за нищо повече, освен да очертае изследователското поле на литературоведа. А сега да съсредоточим по-задълбочено вниманието си в отделните сектори" на това поле. В своя труд авторът широко се опира на Лениновата теория на отражението и поспециално на някои съществени за работата му нейни постановки. Такава е например ЛеНиновата постановка, че човешкото съзнание ,,не само отразява обективния свят, а и го създава, че художествената истина е вторичен образ на действителността, на емоционалния момент в художественото познание като отличаващ го от научното, на взаимодействието и взаимоизменението на субекта и обекта в процеса на художественото познание... Мисля, че наред с емоционалния като неде лим от него още тук би трябвало да се посо чи и образни я т момент в художественото познание, за който авторът говори поопределено едва в следващия дял Твърде обхватно, като се позовава обилно, дори, както ми се струва, малко повече от необходимото за едно такова изследване на класически постановки, Г. Пенчев разкрива различни страни от активността на субекта на познанието. В литературата това е активността на писателя, но авторът не изпуска от поглед и по-широкия аспект на този проблем, което личи от следното му наблюдение: „За съвременната социалистическа литература все по-важно значение придобива засилващата се тенденция на действеност (разредките навсякъде са мои, Г. Г.), която насочва към промени и усъвършенствуване. Това е зако мерно явление и се свързва с динамиката на действителността, която отразява и пресъ творява художникът. Същевременно съществу ва и органичен вътрешен импулс, въздействуващ върху тази тенденция - комунистическата идейност, която все по-пълно пронизва литературата.

Както е отбелязано в справката към изданието, книгата на Екатерина Даскалова представлява монографично изследване за творческото битие на големия руски и све товен лирик А. А. Блок в България. Навля зъл в началото на тоя век в съзнанието на нашите поети-символисти, той има рядката съдба в продължение на повече от седем де сетилетия да бъде един от най-активно чете ните - в оригинал и в преводи - руски поет, многократно превеждан от най-значителни те наши лирици - Н. Лилиев, Н. Фурнаджиев, Гео Милев, Л. Стоянов, Е. Багряна, Мл. Исаев, Ив. Радоев, П. Стефанов, А. Германов, вкл. от съвременните най-млади преводачи - Кирил Кадийски, Петър Велчев, Любен Любенов. 173 Количество Въз основата на значителен по материал, част от който е събран от изследо вателката, е нашироко обоснована тезата, че поезията на Блок оставя една плодотворна традиция - първоначално в творчеството на нашите модернисти през първите две десетилетия на тоя век, а след края на Първата световна война служи като положителен Фермент в новата идейна и творческа ориентация на Гео Милев, Хр. Ясенов, Ем. ПопДимитров, а малко по-късно и на Л. Стоянов към социални теми и революционни настроения. Книгата „Александър Блок и България" излиза от печат по случай 100-годишнината от рождението на великия руски поет и е предназначена както за специалисти, така и за най-широк кръг от почитатели на руската съветска литература и изкуство. У нас темата „Блок и България" досега многократно е била предмет на различна интерпретация в общи и специални работи на Г. Бакалов, Т. Павлов, Г. Цанев, В. Велчев, С. Русакиев, В. Колевски, Хр. Дудевски, А. Анчев, от съветските - Д. Ф. Марков, В. И. Злиднев, Ю. Левшина и др. С една дума, натрупан е значителен материал, направени са ценни заключения за рецепцията на Блоковата поезия в България. Самата Ек. Даскалова повече от двадесет години работи по същата тема, провела е десетки анкети с още живите преводачи и почитатели на Блок, има публикации в наши и съветски вестници, списания и сборници. Достатъчно е да се хвърли един, макар и бегъл поглед върху книгата „Александър Блок и България“, за да се долови амбицията и за разграничаване от по-раншните проучвания, да каже нещо свое по разглежданите въпроси.

Това е най-сериозният труд, посветен на века на изключително плодотворните взанмодействия на националните литератури на двата съседни народа. И трябва да погледнем близо сто години назад, за да видим как ли тературните историци запознават постепенно своя народ с литературния живот на съседи те, като изтъкват сътрудничеството и син хронното развитие на двете литератури. От случайните отначало статии за някои обши страни в развитието на румънската и българ ската литература се достига след Първата световна война до подчертан интерес към литературата на съседите през XIX в., обаче без някакви оригинални приноси. Българските литературни историци съобщават за пости женията на румънската литературна история, Румънските пък черпят сведения само от бъ гарски публикации. Но след 1944 г. проуч ванията в румънските архиви откриват все повече и все по-значителни данни за кул турноисторическите условия на нашето Въз раждане в Румъния, историческите съпостав ки стават все по-задълбочени, синтезите ста ват все по-обширни и перспективни. А през 70-те години в нашите страни излязоха де сетина приносни монографични труда, пос ветени на литературните ни взаимоотноше ния през миналия век. Нарочно оглеждаме изминатия път на Румънската и българската компаративисти 176 ка в тази област. Това се налага и улеснява от съдържанието, авторския колектив, темите и научното качество на статиите в разглеждания сборник, подготвен от Института за литература при Българската академия на науките и от Института за литературна история и теория „Дж. Кълинеску" при Академията за обществени и социални науки на СР Румъния. Пристъпва се към качествено нов етап при проучване на сложните въпроси на тези връзки и взаимодействия, с нови проб леми, методи, теми и задачи. Румъно-българското сътрудничество при разглеждане Литературните течения, социалните условия, културните центрове, изразните средства на нашата литература през XIX в. е все по-плодотворно. Плодовете му са научни трудове, които очертават все по-ясно фигурите на румъно-български билингвистични писатели, посочват етнопсихологическата основа на типологическите съпоставки на писатели, изразители на общи, югоизточноевропейски тенденции, рецепцията на съответната литература в съседната страна и т. н.