Книжка 2

1979, Книжка 2 - Съдържание

Когато отбелязваме годишнини като тази, ние неминуемо излизаме извън обичайния календарен повод и се стараем да изясним мястото на автори от мащаба на Георги Караславов в развитието на нашата литература. Защото става дума не за какъв да е писател, а за създателя на „Селкор“, „Татул“, „Снаха", „Танго“, „Обикновени хора“, „Споржилов“ и т.н. и т. н. Виден представител на социалистическия реализъм в нашата проза, Г. Караславов заслужава по-особено внимание в деня на своята 75-годишнина не само защото му дължим естественото за творец от такава величина уважение, но и защото за нас, съвременните писатели и критици на социалистическа България, отношението към неговото дело е принципен въпрос. Така също е въпрос от особено методологическо естество и наближаващата годишнина на приятеля и съвременника на Г. Караславов от 30-те и началото на 40-те години Никола Йонков Вапцаров. Тия двама класици на социалистическия реализъм - единият в прозата, другият - в поезията, трябва да присъствуват във всички наши разговори за новите традиции на съвременната българска литература, за диалектическото единство между наследството и литературата, белязана със знака на комунистическата идейност и партийност. Самите те - както в своите изказвания, така и чрез своето творчество - ни навеждат на тая мисъл, карат ни да разсъждаваме за традицията на Елин Пелин, когато четем Георги Караславов, и за традицията на П. К. Яворов, когато препрочитаме неувяхващите строфи на Никола Вапцаров. Ударили със силата на своите големи таланти по нихилистичното отношение към досоциалистическата класика още тогава, когато „новият художествен реализъм“ укрепва и възмъжава, зародил се през 20-те години в поезията чрез творчеството на певеца на огнените гриви Христо Смирненски, по-нататък тези наши мащабни творци с особено място в нашата литература съумяват сами да станат традиция на младата литература на социалистическия реализъм.

Кое е Вашето първо докосване до литературата и изкуството, При един наш разговор казахте, че баща Ви е свирел на мандолина. Може би там някъде е коренът, - Аз само веднъж съм го чул да свири - майка ми бе забранила да се занимава с музика. Откровено казано, тя имаше само един господ - търговията. Затова, когато от Казанлък се върнах с цигулка и заминах за София да уча, тя я подарила на един пройдоха от селото. Когато попитах: „Абе, майко, защо ми взе цигулката?", чудеше се какво да ми каже. Но какво имаше да казва, неописуемо амбициозна, тя искаше да ме направи търговец. Оттам се породи и първият ми конфликт с нея. - Това е като при ранния Иван Вазов. Те го изпращат да учи търговия, а той остава при хъшовете във Влашко. - Не. Тук случаят е съвсем друг. В хъшовските времена литературата в страната въобще не е съществувала. Какво от това, че някакъв си там Кръстьо Пишурка е пишел нещо в Лом или Войников в Шумен? Те са били спорадични явления. Баба Съба Вазова дори не е предполагала за тях. Тя си е прелиствала Телемаха и още нещо друго... В детството ми вече съществуваше наша литература и аз трябваше да воювам срещу амбициите на майка ми. А - властна, тя не оставяше да й се противопоставят. Споменах, че баща ми се криеше, за да свири с бедната си мандолина. - Може би той Ви е помагал? - Нямаше такава възможност. Тя го водеше, както се казва, като мечка на баня!" - И все пак, как осъществихте първия си досег до книгите? - Имах чичо - в последния клас на гимназията. Дойдеше ли от града, носеше си и книгите в къщи. Когато го мобилизираха в Школата за запасни офи цери, през 1915 г., аз напипах сандъчето с книгите му и ги обсебих! Между тях беше и „Под игото“, издание от 1910 г. В него видях за първи път портрета на Вазов и илюстрации от Мърквичка и Обербауер. Но книгата ми се видя много дебела, рекох си: „Това не е за мен!" Все пак, започнах да чета и неусетно я прочетох цялата. Това е първата ми сериозна среща с литературата. Пак от сандъка на моя чичо ми попадна и една малка книжица - „Корней Василиев" от граф Л. Н. Толстой. Това нищожно на пръв поглед издание ме увлече извънредно много. Разказваше се за изневярата на една чифликчийка. Не обърнах внимание на автора. Той не ме интересуваше. По късно, когато се запознах с различни писатели, все се питах от кого е тази повест. Веднъж, когато бях в Казанлък в книжарницата на един антиквар, попаднах на тази книжка. Купих я веднага и разбрах, че е от Лев Толстой. Това е втората ми среща с литература

Сега за младата поезия е като че ли по-лесно да се пише. Най-малко, защото самото й съществуване е несъмнено. А беше време, когато - със или без основания - се спореше има ли млада поезия въобще. Две заглавия на критически статии, отделени почти с десетилетие, илюстрират добре тази атмосфера: „Иде ли смяна?" (вж. Пламък, 1967, кн. 3) и „Поезията, която дълго ще наричаме „млада“ (вж. Литературен фронт, бр. 5, 1976). Едва ли обаче причините за тревогата на критиката бяха еднакви. В сре дата на 60-те години се разиграваше творческата драма на т. нар. „втора априлска вълна" (Нил Гилевич), попаднала в сянката на ярките си предшественици и извоювала с мъчителни, до време незабелязвани усилия поетическата си суверенност. Десетина години по-късно безпокоеше главно липсата на безспорни дебюти. REK Сигурно нашата позиция на съвременници ни кара да надценяваме хронологически разлики, които от гледна точка на литературния историк ще са просто незабележими. Но факт е - в самия край на 60-те години се появиха първи сти хосбирки като „Седмица“ (1968) на Иван Цанев и „Място за моето лице“ (1968) на Марин Колев, като „Късо пътуване“ (1969) на Екатерина Йосифова... - не претендирам за изчерпателност. Своеобразно подчерта ролята си на „граница" 1970 г., щедро донесла появата на Калин Донков с „Априлски хълмове", на Ка лина Ковачева с „Трябва да те има", на Борислав Геронтиев с „Име на песен"... С какво ще се запомни началото на следващото десетилетие? Освен противоречивия, но респектиращ с творческата си дързост дебют на Биньо Иванов - До другата трева" (1973) - в неговия актив можем да впишем няколко първи книги, каквито обикновено наричаме, обещаващи": Неделя (1971) на Андрей Андреев, „Моментално фото" (1972) на Виктор Самуилов и „Златните момичета" (1972) на Рада Александрова, „Да повикаме щурците“ (1974) на Славчо Донков... Отделен въпрос е, че някои от авторите им оправдаха надеждите на критиката със следващите си стихосбирки, други - засега не, трети чакат втората си книга. Но при цялата еластичност на понятия като „ярък“ или обещаващ дебют, колкото и субективно да е оцветена разликата между тях, прави впечатление, че през 1975 г. се откроиха горе-долу толкова нови имена, колкото за четирите години преди това: Марин Георгиев със „Село", Таньо Клисуров с „Южна гара“, Петър Борсуков с „Лоза на двора", Иван Голев с Бяла пеперуда" и др. После дойдоха „Тежък характер" (1976) на Миряна Башева и „Разчетен надпис" (1976) на Георги Белев, „Вечерен тромпет“ (1977) на Борис Хри стов и „По пладне, някъде в началото“ (1977) на Георги Борисов, „Зимна птица" (1978) на Янаки Петров и „Квартал Надежда“ (1978) на Александър Томов

През 30-те години една нова проблема развълнува особено много общест вото и писателите - проблемата за войната. Тя бе родена от обстоятелството, че капиталистическият свят се готвеше за втора световна война. Антивоенните настроения, разбира се, са, може да се каже, една вечна трайна тема в прогресив ната световна литература. Най-добрите произведения в нея винаги са били насочени против милитаризма и войната. Но през 30-те години тая тема както в целия свят, така и у нас стана централна. Поставена от антифашисткото движе ние, ръководено от комунистическата партия, тая тема беше завладяла през 30-те и 40-те години и поезията, и прозата: против войната се пишеха стихове, поеми, разкази, повести и романи. През 1934 излезе и предизвика голям шум романът „Морава звезда кървава". Изненадата бе голяма - тъй като авторът на романа не принадлежеше към кръга на революционните писатели. Петканов е типичен селски писател - не само по основен обект на творчеството, но и по виждане на действителността, по светоусещане. Новият поглед, с който той пристъпва към изображение на селото, еисторически. Авторът се интересува преди всичко от ония проблеми, които са се родили в българския жи вот - израсли са в него. Тия проблеми изникват от общия дух на известно време, от общите болки, копнежи и стремежи на българите през определена епоха. И тук се открива една от характерните особености в творчеството на Петканов: редица от неговите романи са свързани по особен начин помежду си. Взети заедно, те изразяват един определен, ясен и строго последователен на себе си поглед за живота. В творческата фантазия на автора и в неговата обществена философия тоя живот е разпланиран на периоди - построен е в своето историческо развитие. Така шест от романите на Петканов са подредени в серията „Жътва“, „хроника на селото“, която обхваща: „Старото време" (1929), „Хайдути“ (1931), „Вятър ечи“ (1932), „Морава звезда кървава" (1934), „Кирпичената къща" (1939) и „Ангелина" (1940). Всички те засягат различни периоди от развоя на българското село в продължение на повече от едно столетие. И Петканов търси отличителния знак, стила на живота през всеки период от това развитие. Съществената му художествена грижа е да намери оня идейно-емоционален коефициент, който стои пред всички прояви на българина през известно време.

Силаботоническото стихосложение се установява в българската поезия изведнъж и не нормативно. Както за повечето европейски литератури, така за българската то е чуждо влияние. В руската поезия, която по прозодически данни е най-близка до българската, силаботониката се появява в поетическата практика след реформата на Ломоносов и Тредяковски и рязко спира силабическата традиция. За българския стих такова нормативно решение на прехода към силаботоническо стихосложение не се наблюдава. Развитието на всеки национален стих се определя от два фактора: прозодията на езика и литературните традиции, включващи в себе си и връзките с чуж дите поетически култури. Въпреки влиянието на руския класически стих и независимо от наличието на прозодически данни, подходящи за осъществяването на силаботоническия принцип (свободно и смисловоразличително ударение), възрожденската ни пое зия в първите десетилетия след своята поява не приема безусловно силаботониката. Напротив, през този период съществуват различни, преходни и противоположни стихови организации. Изясняването на причините и формите на „съпротивлението" спрямо силаботоническите размери би показало специфични и важни особености от развоя на българския стих, още повече, че изключително оригиналният стих на най-големия ни поет Христо Ботев, невлизащ в рамките нито на силаботониката, нито на силабиката, потвърждава тази най-обща представа за стихотворната ни култура през втората половина на XIX в. Първите опити да се създаде теория на стиха и в България, и в Русия са имали нормативен характер. Както пише Б. Томашевски, теорията на руския стих се е родила в декретен, реформационен дух, съвсем малко заимствувайки от наблюденията. Теоретиците на стиха са се интересували от това, не как се пишат руските стихове, а как трябва да се пишат. Съществено за нас е, че те активно са се включвали във формирането и регулирането на литературните вкусове, докато българските сборници по поетика „Наука за песнотворчество и стихотворство" от П. В. Оджаков (Одеса, 1871), „Елементарна словесност" от Т. Н. Шишков (Цариград, 1873) и „Ръководство по словесност" от Д. П. Войников (Виена, 1874) фактически не са присъствували в литературния живот.

Кольо Рачика не е от лицата, които движат действието в романа „Иван Кондарев“. Той е пасивен: герой не на действието, а на съзерцанието. Защото Рачика е поет, т. е. свидетел на времето, в което се развиват събития от изклю чителна важност за историята на България. „Свидетел на събития" все още не означава всичко, което е Кольо Рачика. Той наблюдава и изучава, характеризира и преценява, претегля на свой кантар всеки, открива сам за себе си вечните истини, за да ги изрази един ден (този ден го няма в романа) в художествено произведение. Рачика е „жестокият свидетел“, защото е дете, никому нищо не прощава, нищо не изпуска от погледа си. Той освен това е и в двата „лагера" - симпатизират му и Кондарев, и Христакиев. Ще го видим винаги когато се случва нещо изключително, нещо страшно, нещо потресаващо. Рачика е съединителната връзка между Христакиев, Кондарев, Сиров, Корфонозов и учителя Георгиев. А точно между тях са идейните конфликти, идейните противоречия. Те са и „естетите“, и революционерите“, и „съзидателите“, и „нарушителите“. Във всеки един от тях има нещо „рачиковско": у Кольо също има по нещо от тях... Първото появяване на Кольо Рачика в романа е твърде характерно: „Клубът беше пълен. Край стените разговаряха и пушеха чираци, шивашки калфи, чиновници и гимназисти. Между тях сновеше гимназист с черни, живи очички и с остро лунесто лице. Сламеножълтите му дрехи никак не отговаряха на черната, смазана фуражка, килната назад. Той пушеше с грамадно цигаре, направено от боров клон" (т. І, с. 48, курс. м., П. А.). Екстравагантността на Кольо Рачиков е първият израз на бунта и презрението му срещу морала и порядките на обществото. Той всячески се стреми да се от граничи от него, да изрази по някакъв начин недоволството и превъзходството си. Но това е по-скоро външна демонстрация, човешките му симпатии са все пак на страната на обикновените хора. „Той е поет и не е предубеден“ — казва за него в една анкета Емилиян Станев и това определение е особено точно. Непредубедеността му позволява да се движи между идейните противници, да се изповядва пред тях и да слуша техните изповеди, но да не взима определена страна, да не се ограничава с едни или други идейни крайности, а да изучава хората, да ги преценява и да търси постоянно някаква „надобществена“ истина.

Така си мисли Давил, френският консул, един от героите на романа „Травнишка хроника“. Седемгодишният му престой в Босна е кошмар, низ от страдания, самота и отчаяние. Давил няма сетива за тази действителност, разминава се с нея и не може да се съхрани от болките й. Травник е за него само „мътна, глупава игра на случайността, сред която трудно се живее“ (1, 331). Едно турско чираче се влюбва в щерката на австрийския консул. В унеса на мечтата си, на границата между сън и реалност, момчето пада жестоко от дървото, ототкъдето съзерцава танца на любимата девойка. Дефосе, помощникът на консула, се влюбва в девойка от Травник. В момента пред чувствения екстаз, пред пълното отдаване на чувствата, един жест на девойката (гъвкаво се освобож дава от прегръдката му, пада на колене и му се моли) разстройва не само красивия миг, но и отношенията им. Те не са възможни, нещо пречи да се осъществят. Нещо човешко, но неразумно. Още един пример. Ще посоча два епизода, които изглеждат случайни в сюжета и са съседно композирани. Младият търговски представител на Франция в Сараево разговаря с недоверчивия вече Давил. Това е сцена на френския ясен разум и на търговска отчетливост и деловитост. Веднага след нея идва епизодът (по-точно сцената) с тримата турци. Събитийно тя е случайна, сякаш е излишна. Мусо и неговите приятели седят на тревата, пият и мечтаят да пият непрекъснато и да си живеят така някъде между земята и небето. А един от тях иска Наполеон. лично да се пребори с Тези два епизода са силни композиционни единици. Te ca една от многобройните ерупции на романа „Травнишка хроника“, на неговата хроникална структура; ерупции, в които блясват полюсите на едно цяло, крайностите на един конфликт, отдалечените две точки на едно неразбиране.

Чингиз Айтматов е роден през 1928 г. Не на него - на дедите и бащите на неговото поколение се пада да извършат великата революция. Подвигът на изграждането на новия живот е осъществен от бащите (неговият баща е един от строителите на съветската власт в Киргизия, загинал през 1937 г. като секретар на Киргизкия областен комитет на партията). Воинският подвиг е изнесен на плещите на по-големите братя. За него е останал в живота съответствуващият на тези велики дела подвижнически труд за разбиране на миналото (с неговия народ), съществуващото (сега в страната) и бъдещето (с човечеството). Да, и бъдещето: „Отговорност пред бъдещето" - така е нарекъл писателят едно от своите изявления. В неговите повести постоянно присъствува герой, който мисли, мисли, мисли... . Аз вървя в тишината преди изгрева на слънцето и все мисля, мисля, мисля" („Първият учител"). „Аз гледах към тъмнеещото от облаци небе и мислех: Защо тый неразбираем и сложен е животът?“ („Джамиля"). Но нито авторът, нито някой от неговите герои би искал друг живот и моята съдба, колкото и тежка и объркана да етя, е моята единствена съдба, както любовта, и аз не се отричам, за нищо на света нито от нея, ни то от историята, както Танабай от „Сбогом Гюлсарь!", приемайки върху себе си цялата отговорност за миналото добро и зло, без да я прехвърлям на другите. Животът е като река Талас (душата на Таласката равнина, древното лоно на Киргизия, където е живял Манас, където еизраснал Чингиз): капризна, загадъчна - ту лудо пълноводие, ту суша: „С нашата река, брат, не е леко!... Днес в нея вода до коляно, тече си спокойна, утре като се развилнее - мостове отнася. Тя е като жива - трябва да я разбираш..." („Сипайчи"). Мъдър трябва да бъде Сипайчи, обуздателят-познавач на своенравна възлюбена: река, природа, история, душата на човека. C a Героят на Айтматов - укротител на стихии и смисли, се занимава с тях. първоелементите на природата и със смисъла на човешкото съществуване: любов страст (Джамиля"), истина („Сбогом, Гюлсарь!"), справедливост („Ранни жерави"), съвест (След приказката"), жертва (Шареното куче тича край морето") ... Но и на природата той се заканва - да я разбере: планини, степи, води, океан, техния зов, техните страдания от самите себе си и от човека - стона на планините, звъна на реките, рева на срутванията, бича на бурите. Не сред делничната природа, а сред тържествената, блестяща с гръм и мълнии, като езическа богиня с диадема от светкавици - се разгръща действието на разказите му: бурята в „Джамиля", зимата в „Сбогом, Гюлсарь!", Великата мъгла в „Шареното куче тича край морето“.

В средата на XIX век международните противоречия в Близкия изток са извънредно изострени. Засилването на борбата между така наречените велики европейски държави за подял бата на Турция съвпада с развоя на националноосвободителното движение на Балканите. Като начало на мощния подем на това движение през 70-те години послужи въстанието в Херцего вина през 1875 г. Оттук то се прехвърля в Босна. Босненците са подкрепяни от сърбите и черногорците. Кулминационната точка в освободителната борба на южните славяни е Априлското въс тание през 1876 г. в България. Героичното въстание е потопено в кръв от турските башибозуци. Но въстанието нанася сериозен удар по военнофеодалната система на Османска Турция и пред извиква широк отклик сред световната общественост. Желанието да се помогне на славяните е единодушно в Русия. Жестоката разправа на турците с въстаналите „извиква на живот българ ския въпрос, прави го злободневен, политически международен въпрос, чието разрешение става насыщен проблем във външната политика на Русия". e Борбата на южните на славяни за свое освобождение се натъква на съпротива от страна западноевропейските държави, които се стремят да си осигурят господствуващо влияние в Османска Турция и в окупирания от нея Балкански полуостров. Гениален анализ на „източния въпрос" направен в трудовете на К. Маркс и Ф. Енгелс. Като анализират интересите на различните държави от Западна Европа по отношение на Балканите, Маркс и Енгелс изразяват пълната си солидарност с освободителните стремежи на потиснатите от Турция народи. Те доказват несъ стоятелната политика на тези държави, насочена към запазване на един исторически анахронизъм Османската феодална империя. Наред с това вождовете на световния пролетариат стигат до заключение, че само политиката на Русия и победата на нейното оръжие могат да донесат же ланата свобода на балканските народи. „Сърбинът, българинът, босненската „рая", селянинът славянин от Македония и Тракия - пишат те - хранят голяма национална симпатия към русите... Каквото и да стане, те обръщат поглед към Петербург в очакване на Месия, който да ги освободи от всички злини. "2 Предсказанията на Маркс и Енгелс се сбъдват. Упоритият двубой на Русия във войната с Турция през 1877-1878 г. завършва с руската победа. Последната поред - 12-а руско-турска война - е едва ли не най-крупното събитие в европейската история от втората половина на XIX век. Наистина каква огромна вълна в националноосвободителното движение сред подвластните на Турция народи предизвика тя! Цяла Европейска Турция кипи в борба и брожение. Всички големи европейски държави са били въвле чени в една или друга степен в дипломатическата схватка. Какви огромни за онова време сили са били вдигнати в действие. И накрая, какви дълбоки и значителни последствия донесе тази война - освобождението на България, признаване независимостта на Сърбия, Черна гора, Румъния, ликвидиране на турското владичество в Босна и Херцеговина. Руско-турската война

В кн. 1 на немското академично списание по славистика привлича вниманието сту дията на д-р Петер Кеслер от университета Фридрих Шилер" в Йена, озаглавена „За ниманията на късния Ницше с Толстой". Авторът си поставя за цел да изясни два въпроса: 1) Какво е било отношението на Ницше към трактата на Толстой „Моята вяра" и 2) До каква степен заниманията на Ницше с Толстой са оказали влияние върху концепцията на произведението му „Антихрист". В статията се подчертава, че Ницше често е взимал отношение по въпросите на класовите борби в своето време, но това е ставало индиректно, защото той е дискутирал преди всичко по етически и естетически проблеми. А когато се е изказвал пряко за съвременните му исторически събития, нерядко са проличавали неговата наивност и повърхностност, отбелязва д-р Кеслер. В това отношение Ницше е изоставал от постиженията на тогавашната буржоазна социална наука. От друга страна обаче, поради значителните му художествени способности той е реагирал с голяма чувствителност и острота на упадъчните симп томи в буржоазната етика и буржоазното изкуство. Неговото специфично умение да възприема света художествено му позволява да концентрира непосредствено възприетия обществено-исторически опит в митологични умозрителни построения. Основният замисъл на философската сис тема на Ницше намира израз именно в тези умозрителни построения, подчертава авторът. А главните митологични умозрителни построения на Ницше, които отново и отново се преплитат, се наричат „нихилизъм“, „воля за власт“, „свръхчовек“ и „вечен възврат". Успоредно с митологизирането на Ницшевите схващания се проявява и радикалното ограничаване на историзма, както и крайната тенденция към психологизирана интерпретация на историята. Според д-р Кеслер

В научната разработка на проблемите, свързани с историята на старобългарската и възрожденската литература (особено с периода на ранното Възраждане), изсле дователското дело на Б. Ангелов има своето определено приносно значение. В своите книги „Из старата българска, руска и сръб ска литература", ч. І, С., 1958; ч. II, С., 1967; „Съвременници на Паисий", ч. І, С., 1963; ч. І, С., 1964; „Страници из историята на старобългарската литература“, С., 1974, в редица студии и научни съобщения той разглежда делото на малко познати или пък на съвсем непознати старобългарски книжовници, публикува със съответния научен коментар текстовете на редица творби от старобългарската и възрожденската литература, редица възлови за нашата литературна история въпроси. В рамките на така очертаното научно дело на Б. Ангелов можем с право да вместим и последната негова книга. В нея са преразгледани спорни и са проучени малко изследвани въпроси; направени са корекции на някои неправилно установени мнения; въведен е в научно обръщение нов материал. Книгата „Из историята на старобългарската и възрожденската литература" представя сборник от статии, повечето от които са обединени от еднаква тема на изследване, поради което са групирани в отделни дялове - „Съчинения за Иван Рилски“, „Дамаскин Студит“, „Старобългарски книжовни сре дища", „Партений Павлович“, „Две сръбски съчинения у нас“, „Паисий Хилендарски" и „Софроний Врачански“. Освен тези дялове в книгата са включени и статиите: „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", „Някои наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски", „Южнославянски ръкописни листове“, „Неизвестни ръкописи на Спиридон Рилски". Статията „Кирил и Методий в славянските печатни книги от XV-XVII в.", с която започва книгата, представя доказателство за непрекъснатия интерес на славянските народи към делото на Кирил и Методий, проявен в редица старопечатни книги. Авторът след изложение на фактите по въпроса стига до изявената непряко мисъл, че голямото значение на вестите за Кирил и Методий в славянските старопечатни книги е не само в поддържането на интереса към делото на двамата братя, но и във формирането на научен интерес към това дело (срв. с. 23). Втората статия - „Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Ох ридски" засяга въпроси, свързани с установяването на автора на някои произведения от старобългарската литература. Тези произведения са „Кратката службица за Кли мент Римски“, „Канона на Климент Римски“, „Службите за Кирил и Методий", „Канона на Димитър Солунски“ и „Общата похвала на Кирил и Методий". Мнението на Б. Ангелов е, че горните творби могат да се припишат на перото на Климент. Многобройни и солидни са аргументите, приве дени като доказателство на тази теза, и те, струва ми се, доказват, че Климент е авторът на службите и Общата похвала на Кирил и Методий, както и на Кратката службица за Климент Римски. Колкото до Канона на Климент Римски и Канона на Димитър Солунски, мисля, че въпросът не е решен категорично и се нуждае от допълнителни проучвания.

Може би поради съвпадението, че двете книги се явиха едновременно, колкото различен да е техният стил (пък и в темата си те по-скоро се допълват), естествено е четя щият да премахне различията, които ги отделят, и дори да ги смеси в съзнанието си. Така или иначе в паметта най-трайно се отлага самата информация, а информацията е индиферентна и към авторов стил, пък и към самото авторство. Затова по-напред за информацията, доколкото е възможно да се говори за казаното независимо от начина, по който е казано. В своето въведение Бичков прави уговорка, че пише увод или по-скоро „подготовка" за курс по византийска естетика. Но тази подготовка изглежда подчертано систематична. Тъй че не теоретическата нестабилност е наложила пропедевтическия подход на автора, а трудността да се вникне в мате риала. Тя оправдава и амбицията да се предложи на публиката труд не толкова изчерпателен, колкото насочващ към специфи ката на явленията. Целта е да се осъзнае по-ясно методологията на естетика, чийто предмет е византийската естетика. Опорите са налице в традицията на съветското литературознание. Цитирането на Лихачов и Лосев, а и начинът на аргументиране ясно сочат школата, към която принадлежи Бичков. Да се нарече с име е трудно - тя не ебила специално кръщавана. Излишно би било освен това да се поставя етикет на тенденция, чиято основа е диалектическият метод, а конкретно проявление стремежът феноме ните на общественото съзнание да се описват цялостно в процеса на тяхното функциониране. 133 В съшност византийската естетика е млада дисциплина и не обемът на критическата литература затруднява научния работник, а особеността на самия материал. Мислителите на онова време не се занимават специ ално с естетика, нито с философия и изкуството не се мисли за самостоятелна сфера на практиката и мисленето. При това в литературата естетическите съждения, макар и не експлицитно, са изказани в словесна форма. Докато в изкуството, бихме добавили в контекста на книгата на Аверинцев, и във всекидневието на византиеца тяхното изражение е несловесно (в първата си част тази мисъл принадлежи на полския учен Татаркевич). Тъй че, ако задачата на съвременния изсле довател е да прочете" адекватно тия неформализирани изказвания, да ги постави във връзка със словесните и да експлицира собствено естетическата проблематика, разбираемо е защо тази задача е толкова трудна. А именно такава задача си е поставил Бичков при това със съзнанието, че заниманието с византийска естетика има за перспектива естетическите параметри на целия източнохристиянски регион. Подобно разширение на задачата носи допълнителна трудност, но оправдава изследването и практически с по-далечната цел да се очертаят особеностите на естетическата реакция в руското Средновековие.

Авторите на „Литература в преломно време. Функции на европейските литератури през XVIII и началото на XIX в." се обръщат към една колкото много изследвана, толкова и противоречиво тълкувана епоха. Главните изследователски задачи са изнесени в самото заглавие на книгата - те са организирани около двата основни термина „функции на литературите“ и „преломно време". Още в увода авторите посочват актуалната научнополитическа значимост на тези въпроси и подчертават ориентацията на своя труд към съвременността: „Въпросите за функцията на литературата придобиват днес, когато в световноисторическия преход от капитализъм към социализъм се формира една интернационално действуваща социалистическа литература, парлив интерес за историческо-материалистическата наука в два аспекта: първо, 138 относно общия характер, как действува една Литература в националната област на една интернационална общност, и, второ, относно начина, по който в борбата за една нова об ществена формация възникват и могат да бъдат използувани нови отношения между литература и общество и как се развиват в литературата характерни за епохата черти (c. 8). Самата тема за функциите на литера турата като формираща и мобилизираща съзнанието сила, разглеждана в едно твърде наситено с проблеми - преломно време и в твърде широк обхват, е определила под хода към материала, който ене литературноисторически, а проблемен. В увода авторите предупреждават, че нито е възможна, нито с търсена пълнота на изложението, че европейските литератури не са взети в тяхната лексикографична пропорционалност, че изследването се концентрира върху няколко основни пункта. Изследователите - трима германисти, четирима романисти, двама сла висти, един англицист - са организирали материала в пет студии, всяка със свой строго очертан проблемен кръг и научноизследо вателска гледна точка, които са съгласувани концептуално помежду си и които изнасят на преден план съществени моменти във функ ционалната трансформация на литературата. Тъй като обликът и функциите на лите ратурата, нейното въздействие върху обще ствената практика се определят в крайна сметка от обществено-икономическите фор мации и от закономерностите в тяхното развитие, авторите разглеждат движенията и промените в литературните функции преди всичко посредством проследяване връзките на литературата с условията на обществената продукция и комуникация, с разположението на класовите сили и съответното националноисторическо движение. Понятието „преломно време" авторите употребяват за десетилетията преди и след Френската буржоазна революция, за да обозначат с него качествено новия стадий на развитие, в който влиза по това време обхващащият повече от четири столетия преход от феодализъм към капи тализъм в Европа.

Редица съществени прояви от културния живот на Румъния през 1978 г. минаха под знака на 100-годишнината от Освобожде нието на България. Фактът не е труден за обяснение. Те бяха логичен завършек на чествуването на 100-годишнината от отвоюването на независимостта на румънските княжества през 1977 г., 100-годишнината от Априлското въстание и гибелта на Ботев през 1976 г., отзвук от дните на румънската култура в България през 1977 г. На 14 март в букурещката зала „Ате неум ромън" бяха тържествено открити дните на българската култура, посветени на юби лея от Освобождението на България. На многолюдно тържествено събрание присъ ствуваха членовете на Политическия изпъл нителен комитет на ЦК на РКП Щефан Войтек - заместник-председател на Държав ния съвет, и Емил Дръганеску. В присъствието на българска културна делегация, водена от първия заместник-председател на Комитета за култура Любомир Левчев, на събранието говори М. Даля - кандидат-член на ПИК на ЦК на РКП и заместник-председател на Националния съвет на Фронта на социа листическото единство. Той подчерта вековните връзки между двата братски народа и значението на чествувания юбилей. От българска страна отговори др. Любомир Левчев. Бе проведена и пресконференция. На 15 март в голямата изложбена зала „Далес" бе открита от В. Минеков изложба „Освобождението на България и изобрази телното изкуство", а на 16 март започна седмица на българския филм. Уредена бе и до- кументална изложба. През дните на българската култура през месец март 1978 г. се състояха редица кон- церти на български музикални състави, среща в Сьюза на композиторите и в Съюза на българските писатели, научна сесия във Факултета по славянски езици към Буку рецкия университет с участието от България на акад. П. Динеков и проф. Н. Генчев. На общия фон на тази особено динамична картина от изяви на българо-румънската дружба в областта на културното сътрудни чество важно място заема научният симпозиум, организиран от Букурещкия университет - Факултет по чужди езици, секция славянски езици, на тема „Румъно-български културни връзки" и разговорът „Модернизиране на висшето образование в СР Румъ ния и НР България“, състоял се между ректорите на Софийския и на Букурещкия университет, с участието на ректорите от Велико Търново и Крайова, на представители на Министерството на образованието, членове на българското посолство в Букурещ, видни учени от двете страни.

В кн. 6/1975 г. на сп. Литературна мисъл е публикувана статия-преглед на Йежи 148 Шлизински за „Рецепцията на делото на Паисий Хилендарски в Полша през послед ните 60 години". Авторът определя своята задача по следния начин: „Настоящият пре глед не съдържа оценка на делото на Паи сий - неговата цел еда проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години (с. 69). Прегледът съдържа информация за периода от 1912 г. до наши дни: разгледани са очерци, синтетични трудове за литературата на южните славяни, българската писменост и история, в които е отделено място за жи вота и творчеството на Паисий, редица статии и по-малки материали, чествувания. В прегледа е намерило отражение научното събрание по случай 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, организирано на 21 февруари 1972 г. от Секцията за западни и южнославянски литератури към Института по славистика при ПАН. Авторът посочва тази сесия като първо и единствено честву ване на 250-годишнината на Паисий Хилендарски в Народна Полша. С настоящата статия искаме да коригираме една историческа и научна неточност. В полския град Краков на 11 декември 1972 г. се състоя тържествена научна сесия, посветена на 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски. Сесията бе организирана от Комисията по славистика при ПАН и Дружеството за полско-българско прия телство и бе ръководена от проф. д-р Ст. Урбанчик. Тържествената научна сесия бе открита с научен доклад от проф. д-р М. Караш, ректор на Ягелонския университет и предсе дател на Дружеството за полско-българско приятелство. Проф. М. Караш направи характеристика на ролята и значението на Паисий Хилендарски за развитието на българската култура. В началото докладчикът подчерта: „Днешното събрание в аулата на Ягелонския университет има изключителен характер. На първо място празнуваме 250-годишнината от рождението на Паисий Хилендарски, писател и творец с много заслуги за бъл гарската култура; а, от друга страна, разпространяваме историята на България сред нашето общество, което днес е изпълнило цялата университетска аула. Направеният от проф. Караш преглед представи на аудиторията величието на Паисиевото дело, което определя годината 1762 за преломна дата в историята на българския народ, открила наистина нова епоха..." Паисий Хи лендарски заема изключително високо място сред великите синове на България. Неговата книга, преписвана, разпространявана и пазена във всеки дом и във всяка църква като реликва, наистина се превръща в реликва на народната памет и народната история. Защото всяка от 83-те страници на тази книга е напоена с дълбока любов към родния край, към поробения народ. С пламенни слова Паисий се обрыща към народното съ знание, за да го събуди, да събуди българския дух у българите. И именно тази книга, написана повече от 100 години преди освобож дението на България от османско иго, е едно от делата, които подготвят това велико съ битие. В годините на най-тежкото робство Паисий събужда вяра в бъдещето, показва пътя за културно и политическо освобожде ние. Затова, сравнявайки го с Омир, за родно място на Паисий претендират няколко местности.