свидетел

Кольо Рачика не е от лицата, които движат действието в романа „Иван Кондарев“. Той е пасивен: герой не на действието, а на съзерцанието. Защото Рачика е поет, т. е. свидетел на времето, в което се развиват събития от изклю чителна важност за историята на България. „Свидетел на събития" все още не означава всичко, което е Кольо Рачика. Той наблюдава и изучава, характеризира и преценява, претегля на свой кантар всеки, открива сам за себе си вечните истини, за да ги изрази един ден (този ден го няма в романа) в художествено произведение. Рачика е „жестокият свидетел“, защото е дете, никому нищо не прощава, нищо не изпуска от погледа си. Той освен това е и в двата „лагера" - симпатизират му и Кондарев, и Христакиев. Ще го видим винаги когато се случва нещо изключително, нещо страшно, нещо потресаващо. Рачика е съединителната връзка между Христакиев, Кондарев, Сиров, Корфонозов и учителя Георгиев. А точно между тях са идейните конфликти, идейните противоречия. Те са и „естетите“, и революционерите“, и „съзидателите“, и „нарушителите“. Във всеки един от тях има нещо „рачиковско": у Кольо също има по нещо от тях... Първото появяване на Кольо Рачика в романа е твърде характерно: „Клубът беше пълен. Край стените разговаряха и пушеха чираци, шивашки калфи, чиновници и гимназисти. Между тях сновеше гимназист с черни, живи очички и с остро лунесто лице. Сламеножълтите му дрехи никак не отговаряха на черната, смазана фуражка, килната назад. Той пушеше с грамадно цигаре, направено от боров клон" (т. І, с. 48, курс. м., П. А.). Екстравагантността на Кольо Рачиков е първият израз на бунта и презрението му срещу морала и порядките на обществото. Той всячески се стреми да се от граничи от него, да изрази по някакъв начин недоволството и превъзходството си. Но това е по-скоро външна демонстрация, човешките му симпатии са все пак на страната на обикновените хора. „Той е поет и не е предубеден“ — казва за него в една анкета Емилиян Станев и това определение е особено точно. Непредубедеността му позволява да се движи между идейните противници, да се изповядва пред тях и да слуша техните изповеди, но да не взима определена страна, да не се ограничава с едни или други идейни крайности, а да изучава хората, да ги преценява и да търси постоянно някаква „надобществена“ истина.