Книжка-3

1974, Книжка 3 - Съдържание

Чудя се на двамата автори на разглежданите тук статии как те не забе лязват, че в същност прекрасно взаимно се допълват. Естествено на тях им пречи раздразнението. За разлика от Никола Георгиев, който нарича раздразне нието си „справедливо", аз мисля, че гневът може да бъде справедлив, но раздразнението е винаги несправедливо. Разбира се, статията на Никола Георгиев, печатана в „Литературен фронт", съвсем не е структуралистична. А и да беше такава страхът от някакво наводнение в България от литературни изследвания, които си служат било със структурален, било със семиотичен, митологичен или психоаналитичен метод, ми се вижда като страх от салемските вещици. И така нито Никола Георгиев е структуралист, нито Тончо Жечев е „консервативен романтик“. Чисто и просто имаме пред себе си двама способни критици, единият от които се отличава с по-жив, по-непосредствен, по-емоционален подход към литературата, и другия, който я възприема повече с ума си и с по-хладна разсъдителност. Това, разбира се, съвсем не значи, че подходът на Тончо Жечев е ирационален и подобно обвинение е остатък от надживяното вече днес бинарно мислене. Също така е неправилно да се мисли, че начинът, по който др. Георгиев възприема литературната творба, е лишен от всякаква емоционалност. Подходът на Н. Георгиев е несъмнено по-ефикасен за схващането на общото, на онова, което прави всяко произведение достойно да го причислим към автентичната художествена литература. Подходът на Т. Жечев е безспорно по-пригоден за разкриване на онова, от което зависи своеобразието, неповторимостта на един литературен феномен. Но двата подхода съвсем не се изключват, а, напротив, взаимно се допълват и взаимно утвърждават постиженията си. Никола Георгиев в статията си „Препрочитайки „Диви разкази" разкрива по убедителен начин такива съществени черти на героите на Хайтов като тяхната раздвоеност, силата им, която същевременно е и тяхна слабост, действията им, които противоречат на собствения им разум и разбирания, неразривната връзка между страха и смелостта, както и целият този механизъм, при който „малоценното, важното и неважното непрекъснато разменят местата си“. Но някой би могъл да възрази, както впрочем прави Тончо Жечев, а и Кр. Куюмджиев в изказването си, че всички тези черти са характерни за всяка литературна творба. Тук би трябвало да се подчертае изрично, че те са наистина характерни обаче само за значителните, бележитите литературни творби, а в слабите в художествено отношение, едноизмерни и плоски те винаги отсъствуват.

Изказването ми не може да претендира за задълбоченост или цялостност: това са само бележки по конкретен спор, свързан с някои по-общи въпроси на литературната наука и критика. 1. Обстоятелството, че тази година проецираме разискванията си върху две различни тълкувания на конкретно произведение, вече предопределя едно по-друго пречупване - разширяване на темата. Същевременно начинът, по който „Литературен фронт“ поднесе двете статии, допълнително разшири обсега на разискванията, като наложи въпроса за нашите литературни нрави, за т. нар. морален, духовен климат като условие за научна и критическа работа. Най-после с неочакваното вмъкване на въпроса за структурализма като изследователски метод др. Жечев отвори още една врата — към т. нар. културна политика, към алтернативите на нашето научно и културно развитие. за При такова усложняване бих искала най-напред да припомня някои неща, да останат ясни обстоятелствата и незамъглена картината на спора. Откривайки семинара, др. Натев ни поздрави с благотворната еволюция, която се наблюдава в нашите литературни нрави: една дискусия, започнала с рязка реплика и която преди години би завършила с нея, сега намира мирно продължение в нашия семинар и по-нататък ще намери безпристрастно изло жение в „Литературна мисъл“. Разликата е наистина голяма и всички и се радваме. Но достатъчна ли е? Дори простата съпоставка между тиражите на „Ли тературен фронт“ и „Литературна мисъл“, т. е. между броя на хората, до който стигат едното и другото издание, показва, че спорът почна при едни условия, а продължава при други. Няма го някогашният едноличен диктат. Но е налице анонимно своеволие, скрито зад названието „редакция“, което е пак аноним, щом др. Жечев, член на тази редакция, сам е бил изненадан от бележката и и изрично се отграничи тук от нея. И докато това негово отграничаване характеризира положителната еволюция, която сме изминали за последните 15-на години, поведението на „Литературен фронт“ говори, че този орган още не е забравил всичко, което трябваше да забрави от някогашната си практика, и не е научил всичко, което трябваше да научи след 1956 г. Едно друго, вече частно колебаене на стрелката: вземайки тук пръв думата, Н. Георгиев се отказа от острите изрази в своята втора, непубликувана статия-отговор, та да протече работата ни в по-спокойна атмосфера. Но оче видно повлечени от инерцията на „Литературен фронт“, опонентите му така или иначе не поеха протегнатата ръка, макар че ироничните квалификации и острите обобщения не дойдоха от Н. Георгиев — тях прочетохме за първи път в пространната реплика на Т. Жечев. Може да се съжалява, че не успяхме да прекъснем още в началото на семинара лошата външна инерция.

В изказването си, както всички, които говориха досега, ще трябва да взема отношение към три въпроса: как оценяваме поведението на „Литературен фронт“, какво представляват разказите на Николай Хайтов и накрая - какви трябва да бъдат методите и методологията на нашето литературознание, особено сега, когато на всяка обществена наука у нас се поставят важни и отговорни задачи, свързани със строителството на развито социалистическо общество и с борбата срещу буржоазните идеологии от всякакъв цвят и под всякаква форма. I Във връзка с първия въпрос предпочитам да мълча, защото светкавичното приключване на полемики, чието продължение не е изгодно за някои от участниците в тях, не е новост в тази област. Мога да посоча само един още по-бле стящ пример: „разговора“ за структурализма, който беше подхванат от сп. „Септември" в 11 кн., 1969 г., и се ограничи в рамките на една единствена, идео логически погрешна статия — първата и последна в „разговора“, — напи сана от Стефана Димитрова, и любезното обещание на редакцията - да публикува и други мнения. Редакцията имаше какво да публикува, за да бъде продължен „разговорът", но, изглежда, реномето на Стефана Димитрова и беше поскъпо, отколкото изясняването на истината и дискусията спря, преди да тръгне. В периода 1962—1965 г. у нас главно благодарение на усърдна дейност от страна на доста шумен литературен публицист се оформи лишената от почва теория за трите крила в нашата критика: на единия фланг стояла „артистич ната“, или „есеистична", критика (Здравко Петров, Т. Жечев, Кр. Куюмджиев и др.), на другия фланг - комплексната механизация“ (т. е. „структуралистите“), а в средата, т. е. в блатото, били ортодоксалните марксисти. Тази теория принизяваше най-изтъкнатите представители на нашата марксистко-ленинска критика, тъй като вместо ролята на авангард (която произтича от хегемонното положение на марксизма-ленинизма в нашия идеоло гически живот) им отреди роля на блато, чиято главна функция е не да ръководят методическото и теоретическото обогатяваче, развитието, прогреса в 19 литературознанието и неговата практика - критиката, а да съхраняват за стоя и традицията независимо от степента на мухлясване, до която тази традиция е стигнала. Но по начало тази „теория“ куцаше в един немаловажен пункт - тя включваше в критиката хора, които не са литературно-художе ствени критици и дори не са и литературоведи, хора, които работеха в друга обществоведска област. Тази „теория“ изключваше възможността в мнимото „структуралистично“ крило да има и марксисти-ленинци.

Странно е, че много често се говори и спори върху критиката откъснато от най-важната й функция - нейната социално-формираща обществена роля. Като се започне от малката бележка за произведението и се стигне до обзорната студия, в която критикът протяга ръка към науката; всичко, което той пише и което по-късно започва да придружава художестве ното произведение, носи определени и н формации. Би било добре, ако се свършваше само на информационната страна, но за радост или съжаление в границите и традициите на нашата цивилизация социалният аспект на информацията винаги води до процеси на формирането - до проблемите на културната нормировка. За това доста необичайно звучат тези възгледи за критиката, които я третират само и изключително в аспектите на творческата дейност, директно съотнасяща се към художественото творение: разглеждайки я от перспективата на неангажираното сътворчество, свободно гравитиращо около произведението. Твърди се още, че критиката представлява свободна изява, лична творческа проява на този, който я практикува, на почти равни права с тези на писателя. Аз в ни най-малка степен не бих си позволил да оспорвам правата на тези, които по този начин коментират художественото произведение. Но се забравя твърде често, че плодовете на този свободен, творчески диалог между произведението и неговия коментар като последствие водя до налагането на определени стойности, до вмъкването на произведението в обществено определената система от йерархизирани категории. По този начин коментарът, колкото и да е далеч от произведението, 41 обнезависимо от собствените му литературни достойнства в границите на щественото съзнание винаги изпълнява определена нормираща функция. Твърди се още, че диалогът между критика „сътворец“ и произведението се водил на равностойни права. Забравя се обаче, че в тази творческа дискусия единият от участниците разполага със средства, неподлежащи на дискусия — силата на културната нормировка, - и това веднага поставя критика в по-изгодна позиция. Докато произведението само трябва да си проправя пътя към културните стойности, то критикът е в изгодната позиция на налагащ върху него ценностните еталони на времето. Независимо от това, колкото и далеч от произведението да се вписва орбитата на критическия коментар, независимо от факта, че критиците от този тип много често пишат за себе си, за своята чувствителност, емоционална изтънченост и т. н., в последна сметка техните съждения водят до създаването на поредно социално-културна норма, с която обществото започва вече да мери художествената творба.

Съществен момент в съвременния литературен процес са деепизиращите тенденции, изразени чрез редица интересни жанрово-стилови изменения. За разлика от модерната буржоазна литература, в която епическата цялостност на повествованието се разрушава в противопоставянето на индивидуалния и обективния временен поток, чрез нарушаването на техните действителни пропорции, изкуството на социалистическия реализъм се доближава до Хегеловото разбиране за епическото начало като изобразяване на личността в единството и с народа. Разпадането на единния повествователен поток е обусловено в съвременната ни литература от по-други социални и естетически предпоставки. Характерните обществено-политически промени след Априлския пле нум задълбочиха вниманието към съдбата на обикновения човек от народа и доведоха до засилване на демократизма и творческите търсения във всички области на общественото битие. Тяхното литературно отражение се свързва с ред нови идейно-естетически моменти. Засили се субективно-оценъчният момент при изграждането на художествената творба, твърде условни станаха границите между прозата и поезията. Привидно безстрастният разказ на всевиждащия обективен повествовател отстъпи под напора на съкровената изповед, на личните пристрастия и убеждения, изразени директно, със средствата на есеистиката или опосредствувано, чрез лаконичното, но съдържа телно обобщение, чрез яркия характер, носител на значими социални идеи, чрез емоционалната раздвиженост на повествованието. Промененото виждане на действителността засяга преди всичко мястото и функциите на автора в художественото повествование, неговата гледна точка. Според Томас Ман животът никога не разказва „сам за себе си“. В основата на изкуството лежи строг подбор и правото за това принадлежи единствено на твореца. От него, от неговите нравствено-естетически критерии зависи изборът на елементите и начинът на свързването им в художествената структура. „Образът на автора“ присъствува в създадения естетически свят чрез множе ство исторически, социални, нравствени и психологически съотнесености. В предговора към съчиненията на Мопасан Толстой изразява с пределна точност тази взаимообусловеност: „Каквото и да изобразява художникът: светци, разбойници, царе, лакеи — ние търсим и виждаме само душата на самия хуДожник. "1

Ако ще трябва да посочим най-разпространените теми в световната поезия, темата на „Неразделни“ без друго ще бъде между тях: двамата млади се обичат, а родителите им не позволяват да се оженят. Но дори реалният свят със своите обществени отношения да им пречи да се свържат, няма сила, която да прекъсне духовната им връзка. В „Неразделни“ това се осъществява така, както се осъществява в „Ромео и Жулиета“. Момъкът и девойката се самоубиват. По-нататък Славейков следва линията на материалната конкретиза ция на духовното свързване на двамата млади, която забелязваме в повечето народни песни на тази тема: те се прераждат в две Дървета и сплитат клони. В продължение на 76 осемсричника (подредени по два на ред) Славейков умело следва познатия образец на немската сантиментална балада. След като обрисува физическата красота на двамата млади, той последователно описва пречките помежду им, чистотата на чувствата им, кървите на преждевременната смърт, нежния шум на листата, в които се превъплъщава любовният им шепот и т. н., за да завърши със сентенцията: „За сърцата що се любят, и смъртта не е раздяла... От всички народни песни на тази тема, които сме срещали, най-близка до „Неразделни“ е включената в сборника „Рано преди слънце“ на Й. Стубел с водещ ред „Либили се луди млади...“ Не може да се каже със сигурност дали именно тази песен е първоизточникът, но ако не — той ще е бил съвсем близък до нея. Така или иначе сравнението между „Неразделни“ и песента „Либили се луди млади“ (върху която ще концентрираме вниманието си оттук нататък) ще ни помогне много в разбирането на композицията на конкретната народна песен, а оттам ще даде представа изобщо за композиционните принципи на българската баладична народна песен — една област, която науката знае все още твърде малко. Още с първото четене ще се убедим, че „Либили се..." разкрива пред нас един напълно различен изобразителен свят от този на „Неразделни“. В тройно по-малкия си обем (27 осемсрични стиха) народният певец не описва ни една конкретна ситуация, свързана с развитието на любовта на младите, с физическия им вид или пречките за събирането им. В песента няма нито рими, нито видими строфи.

Ако лириката през Възраждането добива на автономия едва с делото Петко Р. Славейков и Христо Ботев, то за историка на този литературен род са интересни не само сполучливите опити за преобразяване на личните чувства афекти в творческо настроение, но и произведенията на онези първи възрожденски деятели, които, без да създават чиста литература, водени от романтично-сантименталната чувствителност или от патриотичното въодушевление на епохата, попадат на лирически отстъпления и стихотворни импровизации. Вниманието на изследователя на тази ранна книжнина се насочва предимно към смесените и междинни форми, към възможностите за преход от един вид произведения в друг - процеси, които трябва да бъдат доловени при всеки отделен случай. За да се изучи потеклото на елегията например, трябва да се проследи появата на елегичния елемент в история, летопис, автобиография, диалог, патриотическа тъжачка, епистолярна проза, стихотворни упражнения и постепенно да се стигне - при по-значително дарование и при по-добра школовка — до избистряне на изстраданото и мечтаното във форма на елегия. Проследяването на историческата традиция и началните форми на лири ката през Възраждането включва и интимните изповеди и признания на обществени деятели като Неофит Бозвели. Лишен по време на двете заточения (между 1841—1844 г. и 1845-1848 г.) от възможност за непосредствена дей ност, този организатор на борбата за черковна независимост заменя практи ческата намеса с вътрешна активност, пряката агитация с писмена пропаганда. Всичко в обществено-психологическата атмосфера тогава - пробуденият интерес към действителността и нейните проблеми, повратът към настоящето и неговите борби, ръстът на българското самосъзнание - съдействува за развитието и обособяването на такива произведения, които съчетават неусетно критиката на съвременността с литературата: диалога, писмото и мемоара. Ако появата и развоят на тези три вида не могат да се разглеждат извън кни жовното дело на Неофит Бозвели, то реторично-лиричното вълнение, проникнало в неговите диалози, епистолярна проза и мемоарни фрагменти, е звено в еволюцията на лирическите импровизации от техните наченки у летопис ците, Паисий и Софроний Врачански, към стихотворните опити на Раковски.

Балканистиката обикновено се смята за нова наука. Но в миналото у нас бяха създадени трудове, които говорят, че нашите изследователи са забелязали плодоносността и значимостта на изследванията в тази област. Между найдобрите трудове на нашето литературознание се нарежда например трудът на големия български учен проф. Иван Шишманов „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи“, отпечатан в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина през 1896-1897 г. Тоя труд поставя основни теоретически въпроси на балканското литературознание и същевременно пристъпва към решението на много специални проблеми из неговата област. Сравнителното изучаване на балканските литератури във връзка с фолклора на балканските народи довежда автора до интересни литературно-исторически и литературноестетически положения и до съществени културно-генетични и психо-демографски наблюдения и заключения. Сам проф. Шишманов сочи като задача на своя труд много по-големи постулати и повече решения от тези, които загатва неговото заглавие. Той отбелязва, че предприемайки своето изследване, е пожелал да проникне в умствения и нравствен мир на балканските народности, които в обработката на един и същ сюжет са проявили особените черти на своята национална култура. Как проф. Шишманов схваща изучаването дори на един фолклорно-литературен мотив върху по-широк терен, в случая върху терена на общобалканския духовен живот, личи и от думите му: „Гене алогията на едно сказание. . . не би имала голямо значение, ако не би била един важен показалец за международните и междуплеменните сношения и културни влияния, които са обусловили тая генеалогия...“1 До един обобщаващ труд върху балканските литератури в миналото у нас не се стигна, както изобщо не се стигна до такъв труд и никъде другаде. Трайно значение в нашето литературознание имаха и имат някои от проуч ванията на българо-сръбските и българо-гръцките литературни взаимоотношения. Тук на първо място трябва да бъдат отбелязани работите на проф. Боян Пенев „П. Р. Славейковата преводна и подражателна поезия“ и „Доси тей Обрадович у нас“. Твърде често Боян Пенев излага явленията от историяна българската литература върху широка балканска основа в своята монументална „История на новата българска литература“, ч. I-IV, 1930-1933 г. Не е излишно да отбележим, че през литературната епоха, която обхваща „История на новата българска литература“ — епохата на българската въз рожденска литература, развитието на българската литература е особено тясно свързано с литературния живот на съседните балкански народи.

За да се установи точно литературното наследство на Хр. Ботев, са правени и се правят и днес многобройни проучвания от наши учени - ботевоведи в отделни изследвания или във вид на коментар към изданията на Ботевите произведения (например от М. Арнаудов, Г. Бакалов, Ал. Бурмов, М. Димитров, П. Динеков, Ив. Клинчаров, М. Николов, Т. Павлов, Цв. Унджиева, Ив. Хаджов, В. Христу, Г. Цанев и др.). Направено е твърде много. Но въпреки това някои въпроси за литературното наследство на Ботев се нуждаят все още от известни изяснения и доказателства. Тъй като всеки ред, излязъл под перото на Ботев, е от особено значение както за нашата литература, така и за литературната и за езиковедската наука у нас, всички тези въпроси би трябвало да бъдат подложени на сериозна преценка, като се осветлят с нови факти от исторически, от литературно-исторически и от езиковедски характер. Повечето неразрешени въпроси за литературното наследство на Ботев се отнасят до пуб лицистиката му. Авторството на Ботевите стихотворения се смята за установено. Обаче и тук съществуват единични случаи, които все още се нуждаят от осветляване и от окончателна пре ценка. Целта на нашата статия е именно да изясни един от тях. Известно е влиянието, което е имала народната песен върху Ботев и неговото творчество. Този въпрос е занимавал мнозина от изследвачите на Ботевата поезия (Ив. Бурин, Ал. Бурмов, Хр. Вакарелски, Ат. Далчев, Цв. Минков, Д. Осинин). Ботев още от дете е закърмен с народната песен. Той я е слушал от майка си (тя е знаела няколко стотин народни песни) и в родния си град. Ботев расте и се развива като младеж, когато новата българска поезия прави първите свои смели крачки. Новата тематика, революционните идеи на новото време, жизнено необходими тогава за българския народ, навлизат в поезията. Поети като Раковски, Каравелов, Чинтулов внасят в нея революционно съдържание, но все още не намират нови съвършени езикови форми да го разкрият. Старинен език, остарели езикови форми и слаб, тромав стих са характерни до голяма степен за тогавашната наша поезия. Поети като Чинтулов, Каравелов, П. Р. Славейков се борят да ги преодолеят. Народните песни, а най-вече хайдушките народни песни, и в този момент са живата поетична форма, най-достъпна и близка на народа по съдър жание и с езиковите си и стилни средства, в която той е изливал векове наред своите чувства, преживявания, мисли и копнежи. Нейната образност и сила и нейният жив език са най-подходящите средства, чрез които може да се изрази поетично-революционното съдържание на епохата. От народната песен се интересуват дейците за духовната ни и политическа свобода, просветители, писатели, поети и публицисти като Раковски, Каравелов, Н. Геров, П. Р. Сла вейков и др., а и самият Ботев. Народната песен ги вълнува не само като наш фолклор, чието събиране представя една патриотична задача, но и като поетическо творчество, пре красен израз на народностния дух, на борческите сили на народа.

В науката е добре известна голямата материална и политическа помощ, оказвана от руската държава и църква на балканските народи през продължителното и тежко за тях робство под турците. Тази помощ е имала големи размери и за българския народ, по нашите земи са били изпращани и донасяни от руски или български пратеници много печатни книги и църковни утвари. Нерядко помощта се е изразявала и парично. В наши обществени книгохранилища вече са събрани доста руски книги, донесени още преди Освобождението, а други се намират частни ръце или са пръснати по малки църкви и манастири, сиреч застрашени са от изчезване. А за нас е особено важно да запазим всички свидетелства за културните контакти между българския и руския народ през вековете и особено през вековете на петвековното робство. Всеки нов факт подчертава все повече общата оценка за дълбоките исторически корени на друж бата между двата братски народа. Време е вече да се съберат и издадат в една книга всички вести за проникнали в миналото и запазени днес у нас руски книги (печатни и ръкописни, но главно печатни). Това ще бъде хубав паметник на вековната наша културна общност. Неотдавна в Библиотеката при БАН постъпиха няколко стари руски печатни книги. Разбира се, книгите имат религиозно съдържание (апостол, псалтир, пролог, миней). Повечето от тях са от края на XVIII в. - 1793 г. По допълнителните бели листове или по полето на листовете са оставени приписки от XVIII—XIX в. Безспорно измежду всички тия книги найценна книга е апостолът или по-точно Деяния на апостолите. Най-ценна по две причини: първо, че е най-старинна измежду останалите, печатана е през XVII в., и, второ, че съдържа една дълга дарителна приписка от кюстендилския, наричан още кратовски и щипски митрополит Михаил. В същност именно тази приписка е, която определя стойността на книгата. Митрополит Михаил е колоритна личност в живота на южните славяни през XVII в. За него в нашата научна литература малко е писано, главно от акад. Йордан Иванов (вж. Северна Македония. С., 1906. с. 266—269; Български старини из Македония. С., 1931. с. 153- 154). Въз основа на познатите исторически вести, най-вече документи, свързани пряко с Михаил и съхранявани в Москва, Йордан Иванов намира, че „все пак неговият живот ще ни осветли поне някои страни от състоянието на духовенството през средата на турската робия“. Тия автобиографични бележки, приписки по подарявани книги и послания до руския император Алексей Михайлович, може да бъдат използувани за написване на едно по-цялостно проучване за митрополит Михаил, каквото у нас няма, а в настоящата статия желая само да оповестя непозната досега ценна вест, оставена от него.

Всичко по-съществено за дейността на двамата български книжовници от втората половина на XVIII в. — поп Тодор Врачански и Теофан Рилски - изнесох в своята книга „Съвре менници на Паисий" (ч. II, С., 1969). Там посочих познатите ми техни ръкописи (отделно за поп Тодор и за Теофан Рилски), говоря за общи черти в заниманията им, за връзки между тях, за лично познанство и влияние. Това схващане не споделя др. Васил Харизанов, както се вижда от статията му „Тодор Врачански - Теофан Рилски“, отпечатана във в. „Отечествен зов" (Враца, 1972, бр. 81, с. 11). Изхождайки от факти, дадени в моята книга, авторът заключава: „Следователно от казаното дотук евидно, че поп Тодор Врачански и Теофан Рилски са едно и също лице.“ Основание за това му дава една приписка в ръкопис от 1772 г. (намиращ се в Окръжния музей - Враца, № 51/1969) : „Поп Теодор от град Враца. Потом Теофан, монастир Рилски, в лето 1772." Харизанов коментира: „Тази приписка и написаният текст след това ни позволяват да смятаме, че поп Тодор Врачански около 1772 г. е станал Теофан Рилски, т. е. от свещеническия сан е преминал в монашеския.“ И по-нататък: „Това наше твърдение се доказва с приписката... в дамаскин - сборник от слова от 1789 г.: „Исписах сию книгу у град Враца 1789 поп Тодор ермонах непотребни." Трето негово съображение, но не и исторически факт, е мисълта, че до 1772 г. поп Тодор пише под това си име, а след 1772 г. пише под име Теофан. По думите на Харизанов „не може да се приеме твърдението, че Теофан Рилски е ученик на поп Тодор Врачански. Не може две лица да имат такъв еднакъв почерк, който дори по калиграфски път потвърждава единство." Такива съображения изнася авторът в подкрепа на тезата си. Аз не я споделям не затова, защото е в разрез с мое изказано схващане, а защото не е убедителна, защото е теза изкуствена, предварително поставена и после са дирени факти, които биха я подкрепили. Ако др. Харизанов беше изнесъл поне един нов факт, пряко свързан с поп Тодор и Теофан, въз основа на който би могло да се говори, че в случая става дума за един и същ книжовник, аз безусловно ще коригирам схващането си. Но такова нещо в статията му няма. По силата на това аз оставам на своето предишно разбиране. И понеже в книгата може би не е развита достатъчно убедително моята мисъл, което именно е дало основание на др. Харизанов да изкаже друго мнение, считам за необходимо тук да дам някои допълнителни съображения, изградени предимно въз основа на познатите факти, като изнеса и някои нови факти. Това правя преди всичко с оглед за изясняване на един важен въпрос из книжовното развитие на нашия народ през XVIII и главно с оглед на подетата инициатива за написване история на град Враца. Отговорът ми ще бъде конспективно даден в следните точки:

Истинското му име е по-простичко и неблагозвучно. Кръстен е Жеко, Жеко Петров о село Пишмани, Старозагорско. Ако беше останал чирак в грънчарницата на брат си Тоньо или в сапунджийницата на другия си брат Йовко, сигурно нямаше да променя името си. Но той става пътешественик, отива на хаджилък, учи при Неофит Рилски, после завършва Оде ската духовна семинария, залавя се да пише и превежда, в Петербург и Москва се среща с видни сановници, с професори, писатели и владици, търси помощ за поробеното си отечество. Захари Княжески е звучало несъмнено по-добре, по-тежко. С това име енергичният българин сякаш представлявал по-убедително своята страна с потъпкана, но още незаличена в паметта слава. Фигурата на Княжески е очертана в общи линии още от проф. Иван Шишманов, който го нарича „оригинален и много заслужил мъж на нашето по-късно възраждание“. Но напосле дък станаха известни голям брой-нови факти, свързани предимно с пребиваването на Княже ски в Русия. Предлага ни ги например публикацията на Цвета Унджиева „Документи по Българското възраждане в съветските архиви“, съдържаща тринадесет писма на 3. Княжески (до М. П. Погодин, П. А. Плетньов, Н. А. Попов, А. Ф. Велтман и Д. Кирович). 2 Богат архивен материал е включен и в статията на съветската изследователка Л. В. Селиванова „Новая страница болгаро-русско-украинских связей (Неизвестные факты о жизни Е. П. Гребенки 3. Княжеского). "3 Селиванова е открила писма на българския просветител до княз В.Ф. Одоев ски, писмо от този известен руски филантроп до украинския баснописец Евген Гребинка препоръка за Княжески. В статията се говори и за връзките на нашия възрожденец с П. С. Билярски, Ю. Ф. Самарин, А. С. Хомяков, А. А. Куник и др. и C От своя страна можем да добавим сега сведения за дейността на Княжески, които се съ държат в четирите му извънредно интересни писма до О. М. Бодянски, както и в препоръчителните писма до Бодянски от Н. Н. Мурзакевич и И. И. Срезневски. Много любопитно е и писмото на Княжески до К. В. Прохоров. Новите документи дават възможност да бъде обхва ната не само дейността на Княжески, свързана с учебното дело и черковния въпрос. Той е ратувал упорито и за просветата на жените, за широко разпространение на знания в областта на земеделието и занаятите. Немалък интерес представлява и неговата преводаческа и изда език и телска дейност, възгледите му по въпросите на българския книжовен правопис. Жеко Петров е роден през 1810 г. Останал без баща, от малък трябвало да чиракува. Биографите му разказват как жаждата за знания надделяла над всичко и Жеко тръгнал на училище. Най-напред в Стара Загора, после в Търново, та дори и в Света гора. През 1832 г. го виждаме пак в Стара Загора, но вече като учител. Освен жаждата за знания присъща му била и страстта към пътешествия. Ходил в Сирия, после в Ерусалим на хаджилък, стигнал до Северна Африка. Обиколил Гърция, Черна гора, Сърбия, Влашко и Молдавия. Бил двадесет и две годишен, когато отишъл в Габрово при Неофит Рилски да усвои взаимоучителния метод на преподаване Вече зрял мъж, не ще да е бил от най-кротките ученици, та Неофит отбелязва на 26 февруари 1836 г.: „Тогда карал я и Захарию за его проступки. "

Списанието за литературна наука, естетика и теория на културата „Ваймарер байтреге" ни поднася в последната си книжка от 1973 г. една обширна обзорна студия на Кристоф Трилзе „Връщане към мита" с подзаглавие „Размисли върху античния образ в късните буржоазни концепции". Поместената работа е извлечение от един поголям изследователски труд на автора „Античността и митът в драмата и театъра на съвременността“. В увода на статията се сочи една дефиниция на мита, изказана от френския теоретик Ролан Барт, която, ма кар и отнасяща се изключително върху функцията на мита в развитото буржоазно общество, е твърде характерна: „Митът е едно деполитизирано изображение. Според автора много силно, но погрешно е било влиянието на неколцина идеолози, които вместват античния образ в култу рата на къснобуржоазното, дехуманистично настроено общество. Едно неомитологизи ране иска да замести историята и изкуството. Това криеше съдбоносни последици за последното - изкуството щеше да произвежда митове. Новото гледище се проявява първо във философията и във всеобщата история на културата, за да навлезе през 1900 г. и в изкуството с първите си представители: Хофманстал, Жид, Макс Райнхард, развивайки се до наши дни. Авторът си поставя за задача да проследи именно развоя на това явление в областта на философията и лите ратурата, изследвайки го в неговата исто рико-обществена обусловеност. В началото на скицираното от автора развитие на споменатото направление стоят имената Рихард Вагнер, Фридрих Теодор Вишер и Сьорен Киркегард. Фигура, сто яща на прехода, е Вишер. Теорията му за мита трябва да се разглежда във връзка с неговата естетика, чиито три най-съществени елементи са: „естетика на грозното“ - като категория, субективизмът и теорията на вживяното“. Теорията на „вживяното“ озна чава, че художественото произведение е реалната изява на нашите мисли и чув ства, както и че „схващането за идеалното вижда в обекта онова, което не притежва". В крайна сметка, изтъква авторът, тази тео рия на Вишер произтича от мита, който, съ живен, подновен, трябваше да спаси религиозни догми, да забули обществени явления, т. е. да оформи едно съзнание, стоящо уж над реалността. Личност, повлияла силно на буржоаз ната мисъл и съдействувала за неомитоло гизирането в екзистенциална насока, е Сьо рен Киркегард. Представителят на екзи стенциалистката философия, и то с христи янски оттенък, се опитва да навлезе и в об ластта на античното. Той създава една мо дерна" Антигона - „годеница на смъртта". Нейната самовглъбеност, скръб, даже и желание за смърт са „даденост“, съответствуваща на „екзистенциалното трагично чувство". Във втория раздел на изследването си авторът се спира на въздействието на фило софията в областта на мита, по-специално на античния мит. Тук идеологическата роля на тримата големи теоретици на изкуството, културата и философията - Йохан Якоб Бахофен, Якоб Буркхард и Фридрих Ницше - е необозрима. Бахофен, изтъква авторът, е ползувал за своите научни дирения пое тичните произведения на античността, като ни запознава с нея „отвътре", т. е. чрез исто рическата и обусловеност. По-нататък авторът се занимава със забележителната фигура на Якоб Буркхард. В епоха на изостряне на класовите противоречия във висшия стадий на капитализма и на организиране на работническата класа Буркхард пише своята антична история на културата. Той сякаш отразява своето съ времие чрез картината на древна Гърция, средище на борби за власт и интриги, на грубости и убийства, на измама и пороци. Противоречаща изцяло на представата ни за древна Гърция, такава, каквато ни е под несъл Винкелман и класиците, античната история на Буркхард има съществена за слуга за историческото осмисляне на явле нията и за свързване на мита с историята. Неговият идеал за човека е откритият от самия него ренесансов образ, контрастиращ на осакатения човешки образ на епохата му, неносещ и чертите на Ницшевия „свръхчовек“.

Една от основните задачи на съвременната марксическа мисъл е постоянното изучаване на теоретическото наследство на класиците. Необходимостта от постоянно изучаване на това теоретическо наследство произтича от няколко основни причини. На първо място - от това, че съвременната марксическа философия се базира върху основополагащи теоретически принципи, създадени от Маркс и Енгелс, които като една отворена теоретическа концепция не са мъртва и закостеняла догма, в съответствие с новото социално развитие в тях се актуализират все нови и нови плодотворни теоретически моменти. На второ място - необходимостта от все новото и ново изучаване на Марксовото наследство произтича от факта, че съдбата му е била твърде сложна, ред Марксови и Енгелсови текстове се пуб ликуват за първи път и влизат в научно обръщение едва през ХХ в., а някои от тях дори и в последните години (така например последният том на съветското издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс включва съвсем нови, наскоро открити и за пръв път публикувани текстове). Това продължаващо усвояване на теоретическата мисъл на класиците разкрива все нови и нови богатства в нея, в ред отношения доуточнява и доразвива основните им теоретически схващания по ред научни въпроси, поставя в нова светлина научните разработки на други автори-марксисти, прецизира в още по-голяма степен отделни концепции и научни детайли в цялостното теоретическо наследство на класиците. И, на трето място - това постоянно изучаване на теоретическото наслед ство на класиците е продиктувано от идеоло гическата необходимост да се води борба с извращенията на марксическата филосо фия, които намират място в работите на ред съвременни буржоазни, леви и десни ревизионистични автори. Всепобеждаващата сила на марксическата теория, все по-големите практически успехи на социализма принудиха голяма част от буржоазните и ревизионистки автори да изоставят методите на пренебрегване на марксическата теория, както и грубото и вулгаризиране или пряко отрицание. Днешните спекулации с Марксовата теория се характеризират с по-голяма тео ретична гъвкавост, с по-фини в научно отношение теоретически спекулации. Голото отрицание отстъпва място на привидно обективно признание и интерпретация на Марксо вите възгледи. Това говори за отново актуализирания теоретически престиж на Марксовата мисъл въпреки опитите чрез противопоставяне на двата Маркса (ранния и зрелия), чрез свеждане на теорията му само до икономическа или чрез конструирането на един нов Маркс - хуманистичен“, „антропологичен" и пр. - да се разруши цялостното диалектическо единство на Марксовата мисъл, като се противопоставят едни или други нейни страни на съвременната марксисткоЛенинска философия. Всичко казано дотук за актуалността на Марксовата теоретическа мисъл се отнася и до неговите естетически възгледи. В някои отношения дори се отнася с особена сила. Защото именно около въпроса за естетиче ските възгледи на Маркс се разгърнаха и някои от големите идейни спорове. От всич ки дялове на Марксовата теоретическа мисъл неговите естетически възгледи имат най-сложна историческа съдба. Голяма част от Марксовите текстове, имащи отношение към въпросите на естетиката и изкуството, бяха открити и проучени в един по-късен период. Не само буржоазни, но и някои марксически автори бяха на мнение, че Маркс не е имал своя естетическа концепция, че неговите възгледи в областта на изкуството са имали случаен, откъслечен характер, изразяващ субективните му естетически пристрастия, които нямали връзка с цялостната му теория и дори противоречели в известни свои моменти на нея. Поради това марксисткоЛенинската естетика в някои свои етапи на развитие бе извличана от най-общия мирогле ден смисъл на Марксовата теория или пьк се правеха валидни и за естетиката изводи от икономическото учение на Маркс, от основополагащата му идея за социалната детерминираност на надстроечните явления.

Ръстът и значението на съвременната со циалистическа драматургия може да се опре дели и от значителността и приносния ха рактер на теоретико-критичните изследвания за нея. Ценността на „Театрални размисли" идва от богатството и разнообразието на повдигнатите проблеми, от дълбочината на тяхното осветление, от блестящата теоретична ерудираност, съчетана с критическа взискателност и непримиримост. Уловени са и зафиксирани не само движението и различните процеси в един почти тридесетгодишен период от развитието на драматургията, но са направени ценни изводи и обобщения с проникване в същността на явленията. В своите наблюдения Л. Тенев се интересува почти еднакво от класика и съвременност, но погледът му е насочен към животрептящите съвременни проблеми. Когато се за дълбочава над класически постановки, пиеси и въпроси от наследството, мислите му не прекъснато асоциират към съвременността. Когато се спира на съвременни творби и автори, винаги на помощ му идва богатият запас от познания на класиката. Това еле ментарно в повечето случаи изискване към практиката на всеки критик в студиите и статиите на Л. Тенев придобива свое осо бено значение и смисъл. Четейки например изследването за диалога или портретната скица за Камен Зидаров, читателят се чув ствува обогатен и приобщен към най-ин - тересните явления в съвременната драматургия. Но същевременно авторът държи буден погледа му за измерение на ценностите не само в тесен, чисто „домашен" мащаб, а на фона на придобитото досега, с помощта на паралели от наши и чужди образци. Получава се в последна сметка една богата и пъстроцветна картина на съвременната дра матургия, в която проблемите изпъкват с по-голяма релефност. Л. Тенев се вживява във всеки повдигнат значителен въпрос с 153 критическа прецизност, зад която се чув ствува голямо познание. Обширната подготовка в областта на западноевропейската Драматургия не го откъсва от чисто българ ските театрални явления, напротив - помага му да вникне с по-голяма вещина в родната драматургия.

Написването на фундаментален труд, в който да бъде разгърната и извадена на необходимата научна висота категориалната система на марксистко-ленинската естетика и да бъде извършен философски синтез върху базата на конкретните постижения на Марксисткото изкуствознание, е невъзможно да се осъществи резултатно без достатъчни и разноаспектни проблемни изследвания. В тази насока трябва да търсим значението на книги като „Естетически размишления" от Атанас Стойков. Две са основните достойнства на тази книга: 1. Широк проблемно-тематичен обхват. В изследователското поле на естета попадат голям брой въпроси - от Винкелмановия принос в историята и теорията на изкуството до съвременните модернистични и формалистични явления. 2. Ясна и последователна концептуална система, която може да бъде проследена сигурно, независимо от широкия проблемнотематичен обхват на авторовата мисъл. Конкретният естетически анализ води у Стойков естествено до естетико-теоретичните обобщения. Ще разгледаме проявленията на тези достойнства в книгата и ще направим своите бележки по някои пропуски и спорни въ проси. Атанас Стойков използува един такъв несъмнено интересен факт, какъвто е спорът около изобразеното в „Лаокоон“, за да съ постави разбиранията на Винкелман и Лесинг за живописта. Но авторът дава поскоро критичен портрет или малък очерк за единия и другия и неговата цел не е да разглежда изчерпателно в сравнителен план естетическите възгледи на двамата крупни мислители, което до известна степен обяс нява прибързаността на заключението му, че Лесинг е разбирал по-дълбоко от Винкелман особеностите на изобразителното изкуство. Ако проанализираме внимателно становищата на двамата естети, ще се убе дим, че Лесинг е по-непоследователен от Вин келман, макар че на пръв поглед Лесинговите доводи за изобразяваното в „Лаокоон" преживяване изглеждат по-убеди телни. И двамата изхождат от виждането, че гръцкото изкуство изобразява човека в състояние на душевно спокойствие и уравновесеност, но докато у Винкелман на този идеал е подчинена и използуваната форма на съединяване израза с красотата, Лесинг смята обратно, че законите на съответното изкуство налагат характера на изобразя ваното душевно преживяване. Нима обаче самото съединяване на красотата с израза не се подчинява на такава обемаща катего рия, каквато е идеалът в изкуството? Мисля, че в това не може да има съмнение. Естествено съображенията на Лесинг, засягащи чисто техническата страна на формообразу ването, не могат да бъдат пренебрегнати. Изразно-техническите ограничения обаче никога не са имали предимство в истинското изкуство, иначе не бихме могли да си обяс ним холандската живопис, Веласкес, появата на карикатурата и развитието на изкуството изобщо. Авторът основателно сочи в очерка си за Винкелман редица негови идеи, които би трябвало да получат по-цялостна и задъл бочена разработка от марксистко-ленинската естетика. Да вземем такъв кардинален въпрос, какъвто е въпросът за отношението на изкуството към красотата в природата. „Есте тически размишления" ни дава достатъчно материал за разсъждения и изводи в тази насока, както и за изясняване на някои други естетически проблеми, тясно свързани с посочения. И Винкелман, а след него и Лесинг отстояват правилното разбиране, че красотата в изкуството не представлява пряко подражание на красотата в приро Дата - една теза, която бе разширена и обоснована научно едва от марксистко-ленинската естетика. Авторът дава решителен отпор както на натуралистическите фалшификации на социалистическия реализъм от критици на марксизма като Томас Мънро, така и на опитите да се изпразни от съдър жание самото понятие чрез спекулации в духа на „реализма без брегове" на Роже Га роди. Ученият красноречиво показва доколко превратно тълкуват Лениновите изказвания за изкуството естетите-антикомунисти и по-специално отношението на В. И. Ленин към творчеството на Л. Н. Толстой.

Ако съществува съвременна формула за рецензия - в началото резюмето на книгата, на второ място суперлативната оценка, на трето критиките и в края отстъпителното връщане към суперлатива - тя би подхож дала за трудове с не съвсем ясна физиономия, Наред с това Фокс не подценява изграждането на характерите в романа, в диалектиката на тяхното развитие, както ги намира изобразени у Шекспир. докато за книга като „Плутарх и античната биография" би се оказала направо излишна. Нещо повече - да се пише рецензия за за вършена, съвършено разположена, ясна и убедителна творба, каквато е книгата на Сергей Аверинцев, означава да се поеме рискът да се осъзнава това, което е достатъчно осъзнато и изразено от автора. Но тъкмо защото в случая стилът на рецензията е неподходящ, не съществува опасност да се изчерпи изведнъж задачата на настоящата статия, ако бъде заявено още в началото - имаме пред очи нещо безспорно, вярно, талантливо и в този смисъл изключ ващо нуждата от допълнително писмено или устно рефлектиране. Книгата на С. Аверинцев би трябвало да се изучава, не да се обсъжда. И все пак това се отнася за изследването, посветено на биографа Плутарх, не за скрития в него втори план, в чийто аспект творческата „авантюра" на писателя от Херонея се превръща в своего рода език за дискутиране на тео ретически проблеми. Този аспект придава на книгата известна двойнственост. Тя е исторически очерк, но в същото време и един особен трактат по теория. Интересите на С. Аверинцев, който по образование е класически филолог, надхвър лят гръцката и византийската словесност. Той е автор на студии върху проблеми на съ временната западна философия и културология, които не отстъпват на античните му работи. Но темата на първата му книга е антична и не и случайно, че между многото други свои лица тя има и едно традиционно - филологията, в най-буквалния смисъл на • научен апарат с всичките препратки и текст критически проблеми. Филологията е школа, която Аверинцев не отхвърля като нещо тормозещо мислителния темперамент, нито приема за чист авторитет. Той използува старата форма по новому и по този начин природява успешно традиционния филологически изследователски маниер към целите на съвременната наука. Нищо ново в това, че критиката, обгледът и препратката в „Плутарх и античната биография" са отделени след всяка отделна глава. Но бележките на Аверинцев не са яма, дето се изхвърля ненужната уче ност. Те имат характера на едно допълни телно съчинение, маркиращо границата между книгата и останалата наука, представляват особено пространство, където ученият читател намира отговор на въпросите, пов дигнати от недоверието му, а авторът се освобождава от плътността на текста с едър шрифт, за да му предаде като че ли един раздвижващ го нов смисъл и да нахвърли скици за нови работи.