Книжка-2

1973, Книжка 2 - Съдържание

Възрожденската поезия, която ни възхищава с дълбоката обич, превръ щаща участта на народа в собствена участ на поета, и с благородното усилие родният народ да придобие всичко онова, което ще го постави между културните народи, има в лицето на Константин Миладинов един от своите по-скромни представители. Тоя факт, освен че придава нов чар на свидните образи и крупното дело на двамата стружки братя възрожденци, още ги и допълня, като подчертава и изтъква някои техни страни. Константин Миладинов отпечатва в периода от 1858 до 1861 г. около 15 стихотворения в периодичните издания „Български книжици“, „Братски труд“ и „Дунавски лебед". Доколкото не съществува единен литературен език, поетът ги създава на родния си диалект. Обладаващ поетически дар и вдъхновение, той е в състояние да поетизира преживявания и настроения, да нарисува и изрази сравнително живо и вълнуващо онова, което обича и ненавижда. А деецът на оная епоха е подвластен на дълбоки преживявания и на богати с обществена значимост събития, той има наистина какво да обича и какво да ненавижда. Поезията на Константин Миладинов разкрива като своя основна черта органическата си свързаност с националния литературен процес. Поезията на родния език, която възникваше в епохата, за да получи своята висота, трябваше да пие жизнени сокове от народнопесенната стихия. Народи, които нямат богата традиция от постижения на майстори на поетическото слово, закономерно се обръщат към народното си песенно творчество, когато създават модерната си поезия. Фолклоризмът става неин ранен и необходим етап. Тоя етап обикновено е свързан със събирането и издаването на фолклора. Константин Миладинов, който заедно с брат си Димитър събира песенното богатство в недрата на своя народ, като отбелязва при това - разбира се, ведно с брат си Димитър - най-високия връх на фолклоризма на Възраждането, не можеше и като поет да не се подчини на стихията на фолклора, на фолклоризма. Език, стих, стил, образи, мотиви на народното песенно творчество го държат като свой пленник, народнопесенната стихия става, така да се каже, негова съдба на поет. Константин Миладинов е един от тези поети на възникващата национална литература, които преди Ботев най-вече усвоиха народнопесенната стихия. Но неговото творчество представя ранен етап на поетическия фолклоризъм. Фолклорната поетика у него е в твърде суров вид.

Ролан Барт е най-известният представител на литературоведческия структурализъм във Франция. Може да се каже, че това направление е оформило до голяма степен своя облик именно под влияние на неговите книги: Бартовият структурализъм представлява един от най-последователните варианти на структурализма в литературознанието. Ето защо у Барт личат ясно основните методологически слабости на това направление. Литературоведските възгледи на Барт крият в себе си едно крещящо противоречие: неговото намерение е да създаде една надидеологическа литературна наука, почиваща на строги научни принципи и независеща от личните вкусове и мирогледа на учения. В действителност обаче литературовед ските схващания на Барт са подчинени на една определена, макар и неназована идеологическа перспектива: надидеологическото литературознание на Барт се оказва идеологически детерминирано. Задачата на настоящата статия е да покаже несъстоятелността на Бартовите възгледи. Но една такава полемика има смисъл само ако на критикуваните схващания се гледа сериозно. Ето защо, преди да бъде подложен на критика Барт, редно еда се допусне за момент, че той е прав, и да се изложат в сбит вид неговите идеи, като се потърси преди всичко тяхната вътрешна логика и системност. В хода на излагането на Бартовите идеи ще бъде пра вено критическо обсъждане на основанията, върху които те се градят. Този подход е, струва ми се, оправдан от факта, че у Барт грешките идват не от липса на логичност в изграждането на теорията, а от порочността на постулатите, от които той изхожда. Работите на Барт са твърде разнообразни: едни от тях представляват конкретен анализ на даден автор или произведение (Мишле, Расин, новелата «Саразин» от Балзак); други пък имат предимно методологически характер (например Основи на семиологията). Настоящото разглеждане ще се ограничи предимно върху общотеоретичните въпроси, които Барт засяга, а конкретните анализи ще се привеждат само като илюстративен материал.

Младите, ония, които сега дебютират в българската белетристика, имат редкия шанс да се учат на художествено майсторство не само от класиците, но и от редица значителни съвременни творци като Емилиян Станев, Георги Караславов, Йордан Радичков, Камен Калчев, Богомил Райнов, Павел Ве жинов, Николай Хайтов, Андрей Гуляшки, Ивайло Петров, Георги Мишев, Генчо Стоев..., да дишат атмосферата на един небивал подем на жанровете художествената ни проза, която непрестанно се обогатява с нови, разнообразни, самобитни таланти. Защото разцветът на белетристиката е най-очевидният и безспорен факт в съвременния ни литературен живот. Нейното тематично, жанрово и стилово многообразие е резултат от едно дълбоко и богато вътрешно осмисля, и движение. На този плътен и колоритен фон проявите на най-младите понякога ни изглеждат плахи, неуверени опити, склонни сме да ги отречем и да забравим пякогашните дебютни несполуки на мнозина значителни творци. И През последните няколко години нашата белетристика се обогати с нови произведения от Емилиян Станев, Йордан Радичков, Камен Калчев, Ивайло Петров, Блага Димитрова, Богомил Райнов, Андрей Гуляшки, Дико Фучеджиев, Атанас Наковски, Димитър Вълев, Вера Мутафчиева, Любен Дилов, Дончо Цончев, Кольо Георгиев, Кольо Николов и редица други, в които се поставят жизнено и остро съществени проблеми на съвременността и се разрешават в една или друга степен задълбочено и интересно, на различно художествено равнище, но почти винаги с професионална вещина и сръчност. Най-плодоносно е развитието на белетристите от средното поколение, които са вече в творческа зрелост, в разцвета на духовните си сили и постигат безспорни и значителни художествени завоевания в областта на романа, новелата късия разказ. Но и всред многочислената плеяда на представителите на младото поколение вече се откроиха няколко имена, няколко сериозни постижения, в които съвременните социално-психологически проблеми се разрешават оригинално, с нов поглед и актуално идейно-философско преосмис ляне. Става дума за книгите на Станислав Стратиев („Самотните вятърни мелници“ и „Дива патица между дърветата“), на Любен Петков („Зелените хълмове“), на Владимир Зарев („Неспокойни чувства“ и „Така хубаво, мъчително, безкрайно"), на Георги Марковски (Желязната стълба"), на Георги Данаилов („Деца играят вън")... Това са безспорно талантливи белетристи със свой вътрешен свят, със свой поглед върху живота и с оправдано авторско самочувствие.

Сравнително проучване на българския символизъм и полския модернизъм досега не е било предприемано. От едно по-елементарно компаративно гле дище, което има пред вид контактните връзки между двете направления, то не би било и оправдано, защото ще разполага с твърде оскъден материал. В научния смисъл на думата конкретни взаимоотношения и контакти в това направление е трудно да се издирят, ако не се има пред вид личното познанство на Дора Габе и Боян Пенев с големия полски поет Ян Каспрович, станало причина за появата на първата преводна антология на полската поезия у нас още по времето на символизма. Но Д. Габе и Б. Пенев не са представители на българския символизъм независимо от обстоятелството, че са усетили въздействието на творческата му атмосфера и са общували с някои от най-видните му представители у нас. По-особен е случаят с Пшибишевски, който е един от най-четените автори у нас през първите две десетилетия на ХХ в. и без съмнение е съдействувал за утвърждаването на някои декадентски теми и мотиви и по-специално на „мизогинизма“ (женомразството) и вайнингеровско-стриндберговския мотив за извечната „война между половете". Трябва да се отбележи обаче, че в Бъл гария Пшибишевски е бил възприеман не като представител на полския модернизъм, а като един от водачите на европейското декадентство и причина за това не есамо обстоятелството, че той е пишел с еднаква лекота на полски и на немски, колкото декадентско-космополитичният B характер на неговата творe ческа програма и на произведенията му. Това не е възприемане на писателя криво огледало поради недостатъчна информация, по същия начин той бил приеман и от съвременниците си в Полша. Един от теоретиците на Млада Полша - Бжозовски, цени особено високо „релативизма, скептицизма и песимизма"1 на Пшибишевски, тълкувайки ги като най-силната в полската литература атака срещу всички идеалистически системи и мирогледи". Същият Бжозовски по-нататък заявява: „В своя скептицизъм Пшибишевски беше попоследователен дори от самия Ницше."3 Така или иначе полският писател прониква в България предимно по два пътя - чрез немски и особено чрез руски - и едва отпосле бива превеждан и на български от тези два езика. Независимо от обстоятелството, че днес творчеството на Пшибишевски има само историческо значение, неговото въздействие върху духовната атмосфера у нас в началото на века не бива да бъде подценявано и може да бъде обект 1 Literatura okresu Młodej Polski, I, 118. 2 Ibid. 3 Ibid., 119. 42 на специално изследване. (Аналогична е например кратката студия на хърватската литературоведка Невенка Кошутич-Брозович - „Станислав Пшибишевски и хърватският модернизъм“.) Като имаме пред вид обаче, че българският символизъм се реализира почти изключително в областта на лириката, а основните теми на полския писател не намират развитие в него, творчеството на Пшибишевски остава встрани от настоящата тема.

Проблемата за Просвещението е изяснявана по-пълно върху материал от историята му в западноевропейските страни. В тях то възниква и се развива през XVIII в. като сложно идеологическо течение. Свързано е с разпадането на феодалното общество и преодоляването на средновековната схоластика, с развитието на буржоазните нации. Има противоречива философска мирогледна основа. Независимо от отделни различия в социално-политическите и философските си разбирания просвещенците утвърждават силата на разума и научната истина, издигат в култ свободата на човешката личност и равноправието на жената, с което подготвят едни от важните психологически предпоставки за буржоазнодемократичните революции в Европа. В областта на художествената литература и критика Просвещението стимулира реалистичното изобразяване на определени социални явления, изграждането на художествени образи с активно отношение към социално-политиче ските и философскоидейните въпроси на времето. Съвременната литературна наука потвърждава правомерността на термина „просвещенски реализъм като най-обща характеристика на връзката на реалистичното направление с художествено-естетическите принципи на Просвещението. Същевременно счита се за правилно тези принципи да бъдат съотнасяни и към други литературни направления, поради което в редица проучвания се изясняват черти на „просвещенски сантиментализъм“ и „просвещенски романтизъм“. През последните години методологическата постановка на проблемата за Просвещението се обогати и продължава да се обогатява с наблюдения относно историческата му съдба в други етнически и географски обособени региони. През 1968 г. в Париж и Москва се състояха две особено важни научни конференции. Първата от тях бе посветена на ролята на Просвещението при формирането на национално съзнание у народите на Югоизточна Европа, а другата - на съответни въпроси из историята на източните литератури. Установи се, че и в тези региони Просвещението запазва основните си характерологични черти и навсякъде се свързва с прехода към капитализма, с формирането на буржоазните нации и национални култури, с обособяването на националното съзнание. В предговора към „Труды Межвузовской научной конференции по истории литератур зарубежного Востока“ се казва: „Из докладов и выступлении на конференции явствовало, что в странах Востока накануне нового времени и в новое время обозначилась эпоха подъема в общест венной мысли и литературе, связанная с кризисом феодализма. Эта новая эпоха носит боевой 64 наступательный характер.

Трудно може да се направи самостоятелно изследване на литературните взаимоотношения между балканските страни без внимателно проучване на културната и политическата атмосфера, в която те се развиват. В румъно-българските отношения литературните контакти се установяват и съществуват органично свързани с многостранното общуване между двете култури и най-вече с многостранната обществена дейност на интелигенцията. С течение на времето - особено след Освобождението - те се проявяват с подчертано литературно съдържание и съответни специфични за тях форми. Но за това допринасят многобройни фактори и особено научното сътрудничество между двете страни, както и интелектуалното движение с неговите многостранни, енциклопедични насоки. Тук ще се спрем главно върху ролята на научната интелигенция за създаване на по-добри контакти и на благоприятна атмосфера за разширяване на литературните взаимоотношения. На този фон в румъно-българските взаимоотношения изпъква енергичната и неуморна дейност на И. Д. Шишманов, spiritus rector не само на науч ния, но и изобщо на културния живот в България през последното десетилетие на миналия и в началото на нашия век. От проучването на богатата му кореспонденция, 2 на неговите връзки с Румънския културен живот може да се очертаят няколко главни проблеми в дейността му, които отразяват в най-голяма степен насоките на културното движение на епохата. Става дума за кръга проблеми, които срещаме в румънобългарското общуване и които имат отношение и към вътрешния научен и културен живот на двата народа. Те показват нови аспекти в дейността на българския учен и подчертават нейното общобалканско значение. Същевременно тези проблеми илюстрират и активното отражение на културните дви жения от балканските страни върху междубалканските отношения - по-спе циално върху румъно-българските.

Има една определена закономерност във връзката между царя на комедията, „най-народния художник“, както го нарича Толстой, и вечната му младост. „Тайната“ се крие в народностното начало на произведенията на Молиер, в болката му от социалните несправедливости, в разкриването на злостни, обществено вредни пороци и най-вече в оптимизма, във вярата, че те могат да бъдат осмени и преодолени; че човешкият разум и човешката природа винаги ще тържествуват над догматичната закостенялост, изостаналост и невежество. Тайната е в искрящата веселост на Молиеровите комедии, в свободното използуване на всички форми и средства - от фарса до високата комедия, от ескиза и маската до универсализирането на един човеш ки тип. Молиер (1622-1673) започва от най-близкото, най-простото, най-достъпното - и като материал за изображение, и като сценични средства - фарса. Той има възможност да види италианската комедия с нейните незабравими персонажи - Панталоне, Дзани, Доктора, Капитана и т. н.; да разбере, че зрелището, ритъмът, смяната на шегите, разигра ването на скандални семейни истории имат необикновен успех пред масовата публика. С дядо си той ходи по пазари и по панаири и там се захласва по изкусните продавачи на лекарства, които разиграват цял театър със специално наети за целта актьори, за да продадат едно шишенце. Любимците на тази публика, кралете на парижките булевардни театри Готе-Гаргил, Гро-Рене, Тюрлюпен и Жодле, остават в съзнанието му като сочни и ярки видения, които да ват своето отражение не само в първите му комедийни опити. Фарсът е любим жанр на Молиер докрая - свидетелство за това е „Хитрините на Скапен“ (1671), който той пише, след като е създал високата комедия. Но фарсът, това е една от страните, един от потоците, подхранвали творчеството на Молиер. Освен него той познава културата на своето време. Молиер е един от „просветените" ученици на материалиста Гасенди, приятел на Боало, на художника Минар и т. н. Той следи италианските и испанските комедии и използува немалко от тяхната блестяща разработка на интригата в своите произведения. Нему принадлежи знаменитата максима: „Взимам най-до брото отвсякъде, където го намеря." Молиер е черпил идеи, хрумвания, сюжети, образи от много извори. Но организацията на изразните средства и стилните похвати в името на една нова естетика прави комедиите му неповторими. Общественият и личният живот на човека енеделим в своите трагични и комични краски. В драматургията неговото отражение се обособява в две отделни области, но за теоретиците по Молиерово време комедията няма правата на трагедията. Смята се, че тя отразява повърх ностни проблеми, че нейната интрига се гради главно на нелепи заблуждения и недоразуме ния, които в края на краищата се оправят, а героите остават все така ограничени в дребнавите си цели и намерения, както са били в началото.

Молиер се появява за първи път в България през втората половина на деветнадесетия век. Неговото име е свързано с ранното развитие на театралното изкуство у нас. Важна роля В това отношение изиграват училищата и читалищата, които са първите пропагандатори на театъра в България. Съществуващите по онова време младежки театрални дружества изнасят представления с благотворителна цел. Първите пиеси, които се появяват на българските сцени, са с исторически сюжети, като „Райна княгиня“, „Стоян войвода“, „Покръщаване на Преславския двор и др. На тях се гледа като на средство за възпитание на народните маси и те имат благородното предназначение да държат будно националното съзнание. В пресата започват да се появяват все по-често статии, посветени на театралното изкуство. Много скоро обаче големият интерес към театралното дело у нас надхвърля националните рамки и кара писатели и драматурзи да насочат погледите си към чужбина, за да потърсят нови сюжети и вдъхновение. Известно е голямото влияние на френската литературна мисъл върху българската инте лигенция. Френската култура и език са били добре познати у нас било чрез френските училища и университети, било чрез пребиваване във Франция. Френският театър е бил познат не само от книгите; много българи са го познавали чрез живата действителност, не само от Франция, но и от Русия, където френските автори са се появили много по-рано, отколкото в България. Родоначалникът на българския театър Добри Войников е учил във френско училище и не само е познавал основно френската литература и театър, но в по-късното си творчество е бил силно повлиян от Молиер. С течение на времето френският дух и култура се разпространяват все повече и повече всред българските интелектуални среди. Изучават се Русо, Дидро, Даламбер и успо редно с това се появява едно ново схващане за ролята и предназначението на театралното изкуство: „Между грижите и безпокойствията, които помрачават дните му, човек не може да мине без развлечения. Ние имаме нужда да потапяме от време на време духа си във веселие, за да носим с по-голямо търпение горчивината на съдбите си. (...)

„Тарас Булба“ е едно от първите произведения на руската литература, преведени на бъл гарски още преди Освобождението - в 1872 г. - от известния критик, педагог и просветител Нешо Бончев. 1 Изключителният интерес към повестта на Гогол още преди освобождението на България, в епохата на подем на националноосвободителното движение, се обяснява преди всичко с го лямата близост в съдбите на украинския и българския народ, с дълбокото съзвучие между освободително-патриотичните идеи на Гоголевото произведение и идеите на българската нацио налноосвободителна борба, с настойчивата назидателност на произведението, със страстната му насоченост към съвременността, с желанието на преводача да повдигне духа на българите, да укрепи вярата им във възможното и близко освобождение, като покаже масовия героизъм, широкия размах на народното движение на казачеството срещу също такъв троен гнет - на ционален, духовно-религиозен и социален - като гнета, тегнещ на тогавашна България. Особено се хвърля в очи аналогичната роля на защитата на вярата като една от съществените прояви на националноосвободителното движение, характеризираща еднакво историята на Украйна от XVII в. и България в ХІХ в.: както на времето полската шляхта използува Унията като средство за национално и социално закрепостяване на украинския народ, така и турците насилствено потурчват българи със завоевателна цел. За Гогол казачеството представлява онази част от украинския народ, която е изиграла най-голяма роля в защита на родината от външни врагове. За преводача и неговите читатели казачеството въплътява смелостта, героизма и всички най-хубави черти на руския народ, към който са обърнати погледите и надеждите на българите за освобождение. Едва ли има друга страна, където така непосредствено да се е възприемала идеята за единство на историческата съдба на украинския и руския народ, както в България. От друга страна, органическата връзка на Тарас и неговите синове и другари с народа, с родината, другарското чувство, което еосновен закон в Запорожската Сеч, всеобщият ге роизъм, присъщ не само на отделни герои, но и на всички казаци, представляват образец, средство за възпитание, за морална подготовка на българите за предстоящите велики събития. И така патриотизмът, освободителният патос, романтическата героика са основното, което привлича вниманието на Н. Бончев към „Тарас Булба“. Без съмнение голямо значение имат и високите художествени достойнства на произведението, изумителното майсторство на ху дожественото изпълнение, своеобразното съчетание на жизнена достоверност (реализъм) и вдъхновяваща романтическа героика.

Получих писмо от моя състудент и приятел Димо Минев по повод на втората ми книжка Живи като живите“. Приятелско, насърчително писмо. И се унесох в спомени за студентските ми години. И над всички студенти и професори, които изплаваха в паметта ми, все повече се открояваше ярката фигура на Ивана Шишманов. Спомних си неща, които бях почти забравил, в паметта ми се проясниха подробности от облика и поведението на този изключителен български учен. И ме поблазни желанието да ги разкажа. Не вярвам да има човек измежду нашите учители, професори, литератори и други културни дейци, които са слушали лекциите на Шишманова и да не са очаровани от личността, ерудицията и демократизма му. Той се налагаше не само със стройната си изящно облечена подвижна фигура, с енергичния си малко дрезгав глас, с категоричността на своите убеждения и деликатните си обноски. Той се налагаше с цялото си поведение на дълбоко ерудиран учен и предприемчив общественик. По негова инициатива се почва многотомното издаване на български народни умотворения, той - като министър на просветата - изпраща в чужбина много културни дейци да се приобщят с голямата световна култура и да продължат делото на Пенча Славейков. Той беше истински стопанин на българската национална култура, който гореше с високите патриотични пориви на нашето Възраждане. Приятел и почитател на Вазова, той по вазовски обичаше страната си и тази обич дава тон на широката му демократична дейност. Четеше лекциите си в зданието на ул. „Московска“, срещу някогашния царски дворец, сегашна Национална галерия, и в зданието на ул. „Тетевенска“ 1. Четеше по Ренесанса и сравнителна история на литературата. Неговите аудитории винаги биваха препълнени със студенти. Лекциите му идваха да слушат и студенти от другите специалности, които не са задължени за това. Защото беше удоволствие да го слушаш. Той създаваше в аудиторията онази празнична и делова атмосфера, като при извършването на някакъв тържествен акт. Всяка негова лекция беше откритие на нещо ново из многопластовата история и теория на литературата. При това говореше документирано, убедително, енергично. Пред себе си върху катедрата поставяше някакви бележки, към които поглеждаше сегиз-тогиз, но това никак не спъваше емоционалния темп на речта му, нито помътваше очарованието на неговото крас норечие. Сивеещата му сресана настрани коса, късо подстриганите мустаци и бръчките около очите, прикривани от пенснето, придаваха някакво благородство на физиономията му. И струваше ти се, че този човек не е способен да се пошегува. А речта му бе освежавана с постоянни остроумия, които вмъкваше ту като коментарии към литературните факти, които съобщаваше, ту с духовити цитати из самите произведения, за които говореше. Имаше любим израз: „со циален резонанс“. С това подчертаваше, че литературните факти трябва да се обясняват във връзка с обществения живот. И в своите коментарии често съпоставяше миналото с днеш ните литературни, явления и диреше успоредици между тях. Това придаваше особена ак туалност на лекциите му. Правеше ги живи, съвременни. Чрез миналото обясняваше днеш ните явления и на днешните явления диреше корена в миналото.

моята библиотека (подпечатвах книгите си с гумен печат екслибрис, на който се че теше детински наивният надпис „Ситна росица") се трупаха различни литературни издания всевъзможен произход. Тъй като бях работил три години като експедитор на „Ученическа мисъл", имах особен интерес към периодичните издания, за които се абонирвах. Постепенно. освен чрез отделни книги и чрез периодичния печат навлизах в ненадминатия епичен свят на Йордан Йовков, в сложната динамичност на Николай Райнов, опознавах поезията на Смирненски, Гео Милев, Николай Лилиев, Ел. Багряна, Т. Траянов, Л. Стоянов и други. Сред тези имена Георги Райчев беше оставил у мен дълбоко и незаличимо впечатление с психологическите си разкази. Съжалявам, че днес вече не притежавам първите годишнини на списание „Златорог“, където за пръв път прочетох негови творби. Имам голямо желание да хвърля поне един поглед върху бележките, които под непосредственото въздействие на прочетеното бях нанесъл тогава на белите полета. Да се пресъздаде онова, което човек е почувствувал при първото си докосване до една творба, е невъзможно. Но, струва ми се, че щом съм почувствувал нужда да направя тези бележки, това доказва колко съществено ми се е струвало общуването с произведенията на Георги Райчев. По-късно, когато организирах издаването на „Светлоструй" и се обръщах с писмена молба за сътрудничество към много наши утвърдени писатели, с подобна молба се обърнах и към Георги Райчев. Пишейки тези молби, винаги изпитвах известно стеснение, но когато писах на Райчев, подобно чувство не изпитвах. За голяма моя радост, когато „Светлоструй" навлезе в своята пета годишнина с програмна статия на проф. Асен Златаров под заглавие „Да не униваме, имах вече ръкописа на разказа „Старци“ от Георги Райчев. Ето неговото писмо от 18 септември 1932 г., с което изпрати ръкописа:

Последните броеве на сп. „Вопросы ли- тературы" за 1972 г. отделят широко място на историческата дата - 50-годишнината на СССР. Юбилейните материали заемат голяма част от кн. 10 и 11 и запълват изцяло Кн. 12. В тях са отразени преди всичко постиженията и опитът на съветската лите ратура. В дните на всенародния празник редакцията на списанието прави равносметка на развитието на съветската литература за половин столетие. За тази цел тя се обръща с въпроси към писатели, учени и литературоведи от всички съюзни републики. Отговорите на писателите и преводачите, направени на основата на собствената практика и на опита на приятелите по перо, по интересен начин потвърждават изводите на учените и критиците, като в известна сте пен ги конкретизират. Значението на прево- даческото майсторство особено подчер тава Лев Озеров. Припомняйки интересното изказване на грузинските поети, че по пре водите на Пастернак те по новому видели природата на метафоричността на родната поезия, Л. Озеров пише: „Преводната лите- ратура има двойно влияние върху литературния процес. Първо, за литературата, на която се превежда авторът. Второ, Литературата, от която се превежда произведението. Този въпрос у нас е слабо раз- работен. А той представлява голям теоре тически и, разбира се, практически интерес." В кн. 12 е поместена статията на доктора на филологическите науки и автор на редица книги по проблемите на литературата на народите на СССР Г. И. Ломидзе „Източ ници на единството". Една от задачите в развитието на социалистическите литератури, пише той, беше да се преодолее грамадният разрив, съществуващ между националните култури в съветската държава. При това така наречените „изостанали" култури до гонваха по-развитите не по пътя на изку ственото „Възпиране" на последните. Не, напредналите култури се движеха напред свободно и стремително, а другите също интензивно растяха. Възможността за техния интензивен ръст се обуславяше от ре дица причини, между които нереализираната сила на собствения художествен потенциал, потискан в експлоататорското общество, и главно, че в социалистическото общество сдържаната от векове народна енергия намира, своето единствено русло. „Социализмът доказа, че примамливите художествени върхове са достъпни за всички народи, че у всеки народ съществуват неизчерпаеми възможности за естетическо изображение на живота.“ Остро критикувайки работите на така наречените „съветолози" в Западна Европа и САЩ, Г. И. Ломидзе утвърждава тезиса за диалектическото единство на социалното и националното. Методологически и полемически бележки на тема „Две нации и две култури“ - така е озаглавена статията на В. Осоцкий, поместена в кн. 10. Авторът съсредоточава вниманието си върху ленинските заслуги за създаването както на многонационалната съветска държава, така и на съветската многонационална литература. В кн. 12 в статията „Хоризонти, мащаби, критерии" (Проблеми на националното и интернационалното в литературознанието и критиката) В. Осоцкий отново се връща към проблема за методологията при изследването на литературния процес. В ста тията се анализират два големи колективни труда, излезли в навечерието на 50-годишнината на СССР: „Национално и интернационално в съветската литература" (1971) и сборникът от критически статии под заглавие „Единство" (1972). В посочените книги В. Осоцкий високо оценява плодо творното взаимопроникване и значителното разширяване на кръгозора. С проблема за проникновеното влияние на руската поезия върху поезията на народите на СССР, особено на гигантите на руската поезия Блок, Маяковски, Есенин, Твардовски..., се занимава Ал. Михайлов в статията „Хилядолистната книга на пое зията" (кн. 11).

Ще започна тези свои бележки с един студентски спомен. Професор Георги Цанев четеше своите лекции по нова българска Литература винаги пред препълнена аудитория. Четеше, но най-често импровизираше това, което в същност бе станало неговото творческо начало, бе изпълнило напрегнатите му дни на литературен критик и редактор, на един от най-дейните участници в нашия литературен живот. В словото му, лекционно за случая, не се усещаше нищо заучено, нагласено, търсено по стила и канона на ораторското красноречие. С бързите си и остри оценки на автори и литературни събития той по-скоро влияеше на младата литературна аудитория, предиз викваше страсти и оценки, активизираше и завладяваше едновременно вниманието, интимната същност на слушателите, на тези, които искаха да научат от него и нещо повече извън книжното знание за литературата. Навярно оттогава у него се е зародил интересът към системното научно-критическо изложение на лекциите му. И по всичко се усещаше, че това бяха в повечето случаи систематизирани от опита на кри тика негови мисли, оценки, изследвания, които и при най-добросъвестната хронология оставаха далеч от скучно подредените, академично-еднообразни курсове. Още тогава, и вероятно в целия си богат литературен опит, Цанев не е гледал на литературата като на обикновен литературен предмет, който може да се научи, може съответно да се предаде на студентите. Затова, струва ми се, той предпочиташе да общува с аудиторията, да и напомня непрекъснато за своята отговорност към процесите, които разглеждаше, да обобщава, да обвинява, да се конкретизира страстно, когато потрябва - запазил индивидуалните черти на собствената си творческа природа, с ясния си и малко напевен глас, - отсенен с неговата мисъл, с неговите характерни интонации. И сега, когато се зачета в някоя негова статия, не мога да се освободя от чувството, че най-напред я чувам, че стилът на кри тика е наситен с ярките приливи на неговата мисъл, с едно особено привличащо емоционално доверие към словото. Такъв беше Цанев и в лекциите си - той сякаш извличаше от тях това, което преди бе сътворил в словото, в премислени и проверени по своему оценки и мисли за българската литература. Чудно ли е тогава, че събирайка покъсно всичко най-значително от своите страници от българската литература, той наистина ги нареди в Страници за българската литература. И сега в замисленото тритомно издание на тия страници той не може да се раздели с това свое предпочитание към тях като към страници, въп реки че първите два отпечатани тома е озаглавил с отделни нови имена: „С патоса на възторга и изобличението“ и „На прелома между две столетия". Това са наистина пак страници от едно литературно столе тие, с което критикът се чувствува живо свързан. Оттук и това почти съвре менно отношение към разглежданите автори и проблеми.

Ленин постоянно напомняше, че осъще ствяването на комунистическия идеал минава през практическата преработка на обществената природа на човека. Сам по себе си този исторически процес играе ролята на лакмус: проявява реалността на мечтите, свър зани с прогресивните и хуманистични тентенции в развитието на обществото. Досо циалистическите общества обричаха на тра гичен разрив прогресивните идеали на личността и обществената практика. Едва пролетарската революция създаде обективни условия за премахване на този разрив между прогресивната мечта и практическата дей ствителност, като ги събра в едно - комуни стическият идеал намери осъществяването си в творчеството на народните маси. Известни са думите на Ленин, че комунизмът възпитава, обучава и подготвя всестранно развити и всестранно подготвени хора, хора, които умеят всичко да вършат. Тази Ленинова мисъл изтъква много съще ствен момент в характеристиката на комуниста - комунистическият идеал може да се осъществи само от хора, чието съзнание е преминало през горнилото на революционната теория и практика; комунизмът е гене рална промяна на хората, промяна и преработка на тяхното съзнание, представи и по- нятия, извършени под диктовката и суровите уроци на революцията. В условията на победилата революция и изграждането на социалистическото общество осъществяването на комунистиче ския идеал и строителството на социализма са неразривно свързани. Ето защо проблемът за образа на комуниста еедин от централните проблеми в марксическата естетика. Той произтича и е свързан с най-съществените тенденции в литературната практика, защото има за последствие активно творческо усвояване на действителността в двете й координати - минало и съвременност. От друга страна, комунистът като главен герой на нашата епоха е акумулирал в себе си активност от високи разряди. Неговото съзна ние е не само променено, но то носи в себе си всички предпоставки за революционна промяна и на действителността.

Вече немалко години Симеон Султанов запазва предпочитанието си само към неколцина автори, чието творчество изследва с продължително съсредоточение и проникновена критическа взискателност. Никакви изкушения не можаха да отвлекат неговото внимание към други творци и проб леми, твърде въздържан е той и към диску сии и разисквания, не показва припряност и раздразнение от една или друга проява на събратята по перо. Предизвикателството и шумната декларация явно не са по неговия вкус. Подобно поведение не е рядкост, но и не е твърде обичайно. Очевидно вътреш ната настройка на Симеон Султанов като критик е такава, че той обича често предварителното общуване с любимите автори, търси някакво вътрешно сродство, откликва само когато намери духовен резонанс, когато почувствува нагласа, съответствуваща и отговаряща най-добре на неговите естетиче ски изисквания и предпочитания. Затова този търпелив критик остана жи тел на онези литературни територии, в които беше открил пленителна красота за своя дух, и не пожела да се раздели с пъстроцветието и вълшебството на приказната проза на Ангел Каралийчев. Дъхът на първичното, натуралното, примамливото в ди вите души на героите на Илия Волен го караше да се вълнува като пред непознати открития, чиято сладост постепенно се опитва. В гневното тежко, напрегнато ежедне вие на един съдия той откри не само странностите на една натура, но и неповтори мостта на писателската личност. Султанов запази първичното си изумление пред цивилизацията, пред нейните страсти и невероятности, които игривото гротесково виждане на Светослав Минков като в някакъв рядък паноптикум показваше. Критикът остана между немногото зрители, които имат търпението да наблю дават странностите на това представление колкото невероятно, толкова и съвременно, и остро проблемно.