Книжка-6

Съдържание

От началото на май 1842г. до края на януари 1843 г. Карл Маркс публикува на страниците на „Рейнски вестник" десетина остро полемични статии: Деба ти за свободата на печата и за обнародването на протоколите на съсловното събрание“, „Уводната статия" в бр. 179 на „Кьолнски вестник“, „Дебати по закона за кражбата на дърва“, „Философският манифест на историческата школа на правото“, „Проектозаконът за развода“, „Оправдание на мозелския ко респондент" и пр. Те са писани в един период, когато съзряват и се оформят социално-политическите и философските възгледи на младия Маркс, когато се осъществява преходът от идеализма към материализма и от революционния демократизъм към комунизма. Началото на тоя преход е тъкмо в споменатите статии от „Рейнски вестник", а неговият финал - в писмата и статиите на Маркс в първата и единствена книжка на издаденото в Париж от него и Арнолд Руге списание „Немско-френски годишници". Именно тук Карл Маркс стига до идеята, че е необходима безпощадна критика на всичко съществуващо". Предпочитаната форма, в която тази безпощадна Марксова социално-поли тическа и философска критика осъществява своето битие, става полемиката. Цялата му по-нататъшна публицистична дейност е осветена от блясъка на полемиката, от внезапните и и неотразими експлозии. C „Рейнски вестник" се оказва за младия доктор по философия в истинския смисъл на думата революционна школа. Тук той се сблъсква за първи път политическото лице на парливите проблеми на всекидневието, тук се изостря социалният му усет и от абстрактната критика той се насочва към критика на абстракциите. На младохегелианския абстрактен радикализъм тук той противопоставя реалния поглед към реалната действителност. Най-сетне, по страниците на вестника Маркс започва своя двубой със стоглавата хидра на цензурата. Всички негови статии са провокация срещу правоверния начин на мисле не, предизвикателство срещу казионните порядки, критика с политическа оцветеност. И именно тук Марксовият полемичен гений се разгръща с цялата си изключителна сила. По-късно в произведения като „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“, „Разкрития относно Кьолнския процес на комунистите", „Господин Фогт" ще видим в целия му блясък и ненадмината мощ зрелия полемист Маркс, но тъкмо в статиите от „Рейнски вестник" можем да откроим формите на неговия полемизъм в процеса на конкретното им зараждане избистряне.

Като естетическа категория красотата не е присъща на комедията, тъй като поначало не подлежи на комедийна трактовка. Още в комедиите на Ари- стофан проличава основната постановка на комедийното съдържание: разбиване на илюзията, на мита за богове и герои, разобличаване на човешки слабости и страсти, активно възмущение срещу обществени недъзи, политичес ки личности и водачи, философи и видни писатели, пародиране на цялата порочна действителност чрез фалически сценки, с цинично пренначени имена, нецензурни сравнения, метафори и изопачавания на отделни думи. Особена игрива пародийна динамика се постига в изображението на жените, но жената като индивидуален характер и обект на естетичско преживяване не намира пре въплъщение в неговите комедии. В тоя период жената е все още понятие на пола и типа, не и на своята индивидуалност като жена. Качествата й са също от общ типичен характер, а красотата е все още вън от рамката на комедията, още повече, че женските роли - както на древната гръцка сцена, така и на римската - се играят от мъже. Жената в комедиите на Аристофан е почти карикатура, отразена в криво огледало, най-често в нейните превращения на проститутка (Кюна), хетера (Лаида) и семейно зло. Особено деградирана с тя като „разго нена" бабичка. Новата атическа комедия насочва обектива си към по-сложна драматическа композиция, към по-задълбочен душевен анализ, с по-пълна палитра на характероложко и битово изображение, едновременно с това тя открива ново поле на комедийно произшествие: любовната интрига, само че свързана вече с любовна игра и драматично напрежение, приключенска романтика, забавни перипетии и хумористични ефекти. А щом има любовна драма, има и жена. В единствената запазена комедия на Менандър, „Мъчният човек" за пръв път героинята - дъщерята на Кнемон - е въплъщение на доброде тели и възвишена нравственост. Срещу лошотата на Кнемон се създава истински фронт от добри хора начело с дъщеря му, които го превръщат чрез своите дела в добър човек, любящ съпруг и баща. Така още тук жената бива моралноестетически осмислена и вътре в комедийното действие създава една нова фабула с по-възвишен хумор. Римляните възприемат гръцките комедийни образ ци, обновяват, разнообразяват и разширяват съдържанието им чрез своя творчески гений, вдъхват им нещо от своята индивидуалност, приспособяват ги към изискванията на римската публика и римските празници, създават нови похвати.

За нашата национална култура вековната и нерушима дружба между България и Съвет ския съюз има дълбок, основополагащ смисъл, тя е високо, трайно измерение на съвременното ни развитие. И в многолетната борба за освобождение, и в грандиозния революционен двубой на епохата тази братска дружба е имала винаги ръководно значение. Тя е израз на огромната любов на българина към Русия, която още Петко Р. Славейков и Иван Вазов възпяха със съкро вена сила. Какъв чист и светъл възторг изпълва постовите думи: Русия! Колко ни плени туй име свято, родно, мило! Както в народното поверие за вграждането на най-милото в основите на бъдещия строеж творците ни влагаха в темелите на литературата и изкуството обичта и признателността към дя до Иван. И нашата ненаписана история на българската преводаческа култура несъмнено тръгва от дълбоката връзка между двата славянски народа, от онзи възрожденски пиетет на неуморните ни духовни дейци, които пригодяваха или превеждаха книги и други произведения от руски език. Отношението към Русия, а след това и към Съветския съюз с годините се превърна във висока изпитана мярка и за духовния ръст, и за общественото призвание на всеки творец. Великото слово на Пушкин и Лермонтов, на Толстой и Достоевски, на Маяковски и Шолохов прониква силно и властно у нас с прогресивните идеи, с могъщата вълна на революцията, с безсмъртните образи и оплодява художествените търсения, дава мощен тласък на идейно-ес тетическото ни развитие, на всички обновителни процеси, съпътствували мащабните исторически промени. Именно в Одеса, макар и изгнаник, Вазов започва да пише книгата на своя живот 1 Под игото", след като с пребивавал в Москва и Петербург и е почувствувал закрилата на братската десница. Големите ни поети и писатели не само са следили руския културен живот, водещите литературни явления, но и са проявявали ярък преводачески усет, сами често са превеждали зна чими творби, които са ставали трайно достояние, оплодявали са умовете, вдъхновявали са бъдещи търсения.

От 12 до 16 март 1984 г. в парк-хотел „Москва" се проведе традиционният преглед на преводната продукция, който премина под знака на Националната партийна конференция. Го дишните прегледи се утвърдиха като основна творческа проява на Съюза на преводачите в Бъл гария, към тях закономерно се проявява все по-голям интерес. В словото си при откриването председателят на СПБ Леда Милева каза: В трудния свят, в който живеем, в изключително напрегнатата обстановка на политичес ка и идеологическа конфронтация, многократно порасна и отговорността на онези, които служат по професия, по дълг или призвание на взаимното опознаване и разбирателство между народите, на културното сътрудничество в името на живота и на утрешния ден. Няма съмнение, че между тези дейци на международното разбирателство, незаменими посредници в обмена на духовни ценности, създадени в различни епохи и по различни меридиани на глобуса, са и майсторите на превода." H По-нататък в своето слово др. Милева подчерта: „Две са основните насоки, в които Сьюзът на преводачите в България е призван да дава своя принос, за да издигне превода до нивото на съвременните изисквания: съдействие за по-взискателен подбор на произведенията за превод повишаване качеството на самия превод. Ние съзнаваме, че преводната книга ще играе толкова по-положителна роля и ще изпълнява толкова по-резултатно социалната си функция, колкото по-грижливо, от ясни класово-партийни позиции се извършва подборът на преводните заглавия. Няма съмнение, от друга страна, че за да бъдат фактор за обогатяването на нашата духовна кул тура, добре подбраните чуждестранни книги трябва да бъдат поднесени във висококачествен, високопрофесионален превод." В заключение др. Милева каза: „В началото на месец юни се навършват 10 години от съз даването на СПБ, който ще проведе тогава и своя Трети конгрес. В тези 10 години, изминати в благодатния априлски климат, в който се развива нашата съвременна култура, сьюзът извървя дълъг път, завоюва немалко успехи, спечели си значителен авторитет в чужбина и в Международ ната федерация на преводачите. Този наш юбилей, който съвпада и с 40-годишния юбилей на свободата, е още едно основание да очакваме сериозен, откровен и принципен разговор в следва щите пет дни, както и да се надяваме, че прегледът ще бъде свидетелство за порасналите възмож ности на най-младия творчески съюз и за високото чувство за отговорност на българския пре водач.

Някога Блез Паскал беше казал: „Едва когато завършим произведението си, намираме онова, с което трябва да го започнем. В началото на пътешествието си из света на преводната литература аз се чувствувам в подобно положение - ще успея ли да изразя най-важното, да поставя онези проблеми, заради които си струва да се обединяват толкова разнолики автори и заглавия. В навечерието на партийната конференция за качеството на преден план с особена острота излизат въпросите за идейно-художествените достойнства на подбора при представя нето на преводни творби и за пълноценното използуване богатствата на българския език при преводите. Все по-често се чуват гласове, които предвещават, че ще потънем в океана на превеж даната литература: наистина днес морските бездни са отровени от какви ли не остатъчни про дукти, та не е зле и ние да филтрираме своята „ловна" територия, да отделим „заразената риба" (ако има такава) и да преценим, тежестта на улова". Дълго размислях върху гледната точка, която ще определи патоса на следващите страници. Накрая си наложих маската на всеяден читател и захванах да поглъщам вкусотиите", които ми предлагаха над 150-те книги (от 10 издателства). Приличах повече на дегустатор, отколкото на хищен гастроном - понякога вкусът на едно книжно ястие" ме принуждаваше с гримаса да го отстраня, случваше се тук-таме да ме подразнят пикантните подправки, но преобладаваха случаите, когато по цели нощи оставах с все по-услаждащия ми се деликатес, а след това бързах да го отделя сред онези книги, към които неизбежно ще се връщам и по-късно. Не вярвам на критиците, които бъркат в художествения текст като в двигател на автомобил - все още се стремя към съпреживяването, към необяснимата тръпка, която те кара да тръгнеш след героите, особено когато в перспективата на техния път мъждука онзи светлик, който е тъй необходим в напрегна тия ни живот. Естествено не можеше да не се съобразя и с техническите подробности" - че тях с молив, където бе възможно сверявах с оригиналите, разполагах с вътрешни рецензии за една част от книгите - в крайна сметка се оформи една определена представа, която ще се помъча да споделя, като държа да подчертая нейната субективност. Без съмнение ще бъда прис трастен към книгите, които обикнах, ще изразя оценки и мнения, които търпят критика, ще про пусна заглавия и преводачи (дано ми простят!) не защото искам да ги пренебрегна, а защото човешките възможности (уви!) имат предел и не бих могъл да повторя след Маларме: „Прочетох всички книги." Да говоря за качествения скок, който в последните години направи нашето книгоизда ване, едва ли има смисъл. Всеизвестни са фактите около попълването на белите петна" от картата на световните литератури, новостите при осмислянето на издателската политика ипр. Неоспорима еи ролята на СПБ за това щастливо развитие на преводното дело у нас. По-рядко обаче отчитаме ефекта от взаимовлиянията между национална и преводна литература, нямаме сериозни изследвания за богатствата, които преводачите внасят в златния езиков фонд, недостатъчно познаваме реалните литературни интереси на читателите. А това са все проблеми от изключително значение за повишаване социалната ефективност на съвременната ни художествена култура.

В цялостното развитие на българската художествена проза фантастичното най-често изпълнява второстепенна, подчинена роля в очевидното преобладаване на художествени структури с реалистична съдържателна същност. Става дума за фантастичното като относителен антипод на реалистичното (за пъл ното и категорично противопоставяне на тези две естетически категории може да става дума, тъй като фантастични елементи присъствуват във всяка художествена условност); става дума за фантастичното като самостоятелна, „фантастична" идея, въплътена във фантастична образност при самостоятелната художествена фантастика, и за фантастична образност, носеща алегоричен реалистичен смисъл при иносказателната фантастика. Поради здравите и трайни връзки на българския писател с конкретните прояви на народния бит и обществен живот фантастичното се използува от малцина автори, чийто начин на възприемане на света не е най-типичен за българина. Българското съзнание обикновено търси трезвото, логичното, практи ческото решение на конфликтите, избягва абстрактните и космическите философски дилеми; чуждо е на духовната мистика и на ирационалното тълкувание на битието. Обяснението за второстепенната роля на фантастичното в българската художествена традиция трябва да се търси в националната история и народопсихология, в националните възгледи на земното и отвъдното, в начина на мислене на българския писател, в националната художествена логика. Една съ поставка с друга европейска литература и народопсихология, като например с полската, в която фантастиката играе първостепенна роля, би ни разкрила неподозирани различия. Прави впечатление фактът, че към фантастична изобразителност българските писатели се ориентират в периоди, когато се активизира в националното изкуство процесът на европеизацията, когато най-упорито се търси универсалното и се засилват чуждите влияния. Стремежът за приобщаване към световното литературно развитие тласка неосъзнато българския творец към фантастиката, към възраждането на фолклорните и средновековните художествени традиции. Така става в началото на нашия век - при символизма; след Първата световна война - при диаболизма и след 1956 г. - при качествено новото възраждане нана фолклорната традиция и при т. нар. „научна фантастика".

Споровете за границите в изкуството нямат граници. Те ту избухват в шумни естетически разпри, изпълнени с гневни възгласи, саркастични съгла сия и вопли на комично отчаяние, ту заглъхват в тишината на кабинетните размишления, отново бушуват в пламенни литературни манифести и угасват в схоластични мастилени войни... В това няма нищо ново. Ново, интересно и различно е онова, което всеки път събужда тези теоретически бури - те никога не минават „безнаказано" за самото изкуство и готовността му да ги намира освежителни и здравословни издава, че тъкмо то е главният виновник и подбудител. Естетическите дуе ли не само ласкаят неговото самочувствие и не само го карат бързо да прощава драскотините, които понякога получава в бъркотията на по-разгореще ните схватки - в тях то проверява собствената си стойност и съблазнителност, своя чар и покоряващо влияние. То много добре знае, че там, където има 3 въпроси, има интерес, където се търсят отговори, има познание, а където има познание, има развитие... Но постоянните спорове, сблъсък на страсти и състояние на неустанове ност, също омръзват на капризната дама: най-сетне всичко си има граници. Периодите на равносметка и успокоение, на вътрешно съзряване ще подгот вят новото възраждане на интереса към неизвестното, нова жажда за риск, нова любов към въпросите. Но възраждането не означава просто възкръсва не, а преобновяване, осъзнатост на „несходствата в сходното", носталгичен поглед „отвъд" по посока на предишните благоустроени и обживени граници

Раждането на една литературна творба е дело твърде лично, твърде интимно за твореца. Затова много от предварителната работа, от така наречния „скрит живот" на художественото произведение често си остава писателска тайна. За малко от нашите писатели е правен опит да се навлезе вв творческата им лаборатория, да се изяснят и очертаят някои особености на литературното им творчество. Препънките са много и не е нужно да ги изброяваме. Но е несъмне но, че е необходимо едно по-системно и задълбочено изучаване архивите на нашите най-значителни писатели. Така например в личния архив на Георги Караславов бяха намерени интересни неща за този предварителен етап от творческата дейност, който представлява несъмнен инте рес и за психологията на литературното творчество. Романът „Обикновени хора", както е известно на специалистите, е замислен като епо пея на 30-летието от 1914 до 1944 г. С оглед структурата на произведението е интересно, че в предварителния етап на писането то се е състояло от 9 части, които са били четени от Тодор Павлов. След прочитането им той предложил на Караславов вместо от 9 части романът да се състои от 6. В архива тези девет части, които е чел Тодор Павлов, не са запазени, но Караславов сам е отбелязал, че е направил тези шест части и ги предоставил за мнение на Тодор Павлов. Предисторията на романа, както пише и самият Караславов, е много сложна. „Първо бях решил да напиша повест за Атанас Пинтов още през 1922 г., който заедно със Станка е главен герой във втората част на романа, и нахвърлих повестта, но после се отказах. Първите наброски на романа съм чел на Атанас Пинтов още през 1922 г. Във връзка с тези четения той ми разказа много интересни факти около своя бурен, пълен с премеждия живот. Много от тези факти аз туширах, защото те звучаха неправдоподобно."

В художествения текст всеки езиков елемент изпълнява едновременно комуникативна и естетическа (респ. поетическа) функция. Тази особеност произтича от същността и целите на художествената литература, която, претворявайки вярно действителността в художествени образи, е призвана по емоционален път да въздействува върху чувствата, възприятията и въобра жението, да буди размисли, порив към добро, да възпитава критерий за прекрасното. Високото идейно-естетическо съдържание на художествената творба може да бъде ис тински действено, ако докосва едновременно разума и чувствата, ако събужда размисли и ка ра читателя да съпреживява и оценява. Затова е необходим избор на езикови елементи, спо собни да отразяват определен тип емоционално-оценъчно отношение, както и гъвкава комби нация на тези елементи, която да осигури релеф, образност, симетрия и ритъм на художестве ния текст. Съществено значение има общият характер на постройката на текста, както и основ ната форма на повествование, явяваща се вариант на типа повествование и съответно на авторовата гледна точка, на отношението автор - повествовател - герой - читател", за чиято сполучлива езикова реализация от значение е употребата на стилистичната роля на грамати ческите форми за лице паралелно с глаголните форми за време и наклонение. Първият въпрос, който възниква във връзка със стилистичната роля на граматическите форми за лице, е доколко изборът на основна повествователна форма за лице е израз на авторовото отношение към литературния персонаж, към героя повествовател и към читателя, а и доколко е израз на авторовата гледна точка, разбирана като социално-нравствена и етична емоционално-оценъчна позиция към заобикалящия свят, както и към самия себе си, оформена в конкретни социално-исторически условия. По традиция като основни форми за повествование се определят първо и трето лице, про тивопоставени като субективно" и обективно повествование. Повествованието във второ лице се квалифицира като необичайно" и рядко срещано. Повествователната форма е в пря ка зависимост от типа повествование, като типовете повествование, изследвани от Б. Успенски, Е. Лемерт, К. Хамбургер, Ф. Щанцел и пр., се свеждат до три основни типа: 1. Аукториален (авторски) разказ (die auktoriale Erzahlsituation). Раз казът е възложен на разказвач, който на пръв поглед е идентичен с автора, но все пак е видимо своеобразно отчуждение от личността на автора. Разказвачът е творческа реализация на ав тора, както и останалите характери в литературното произведение. Той стои на прага между фиктивния художествен свят и е посредник" между автора и читателя. Начинът на разказване е съобщителен (оповестяващ), разказват се факти и събития.

Бр. 1 предлага разнообразни материали, засягащи както въпроси на литературната теория и критика, така и на литературната история. В рубриката, с която се открива броят Жизнь. Искусство. Критика", е поместена статията на Ю. Богданов „Опитът в теорията - опит в развитието на литературата". С нея редакцията на „Вопросы литературы" продължава започналата през 1983 г. диску сия по теоретични проблеми на социалстическия реализъм, в която участвуват Д. Марков, Н. Анастасиев, И. Баскевич, Ю. Андреев (със статии, поместени съответно в бр. 1, 3, 4 и 9 от 1983 г.). Със своята статия Ю. Богданов се включ ва в обсъжданите проблеми, като главното му внимание енасочено към статията на Ю. Андреев „Заметки содержаниста", поместена в бр. 9 на списанието от 1983 г. Авторът Ю. Богданов се противопоставя и оспорва ре дица гледища и твърдения на Ю. Андреев, според който, въпреки постигнатите големи успехи на съветската литература, не всичко, що се отнася до съдържанието, е благополучно. Той изказва мнение, че в днешната сьветска художествена литература са изобразени слабо хората от съвременното село, недостатъчно е изобразена съвременната армия, липсват в такова количество и с такова качество, каквото бихме желали, ярки художествени произведения за живота на съвре менната работническа класа" и т. н. Ю. Андреев счита за непозволен разкош при тези тревожни условия и при огорчителната липса на пълноценни художествени протуберанси със световна значимост критиците и литературоведите да разсъждават по проблеми на постиката и естетиката. Ю. Андреев пише: Допускам, че по определени частни" въпро си е назряло времето да се изкажем, но какво обобщение може да се направи, след като за сега не може да се говори сериозно, на академическо равнище за тънкостите на поетиката въз основа на съществуващи книги, отговарящи на важни нужди на днешното вре Me…

След оригиналното си изследване върху естетическите програми на френските и рус ките символисти Стоян Илиев закономерно се насочи и към сходната проблематика на Националното литературно развитие от периода след края на кръга „Мисъл докъм сре лата на 20-те години. За него този преход означава не само продължение на научния интерес към един от ключовите естетически въп роси на изкуството от края на миналия и началото на нашия век, но и опит да се експлицират някои от най-важните идейно-художествени противоречия и тенденции в национално своеобразното развитие на българската ли тература. В този смисъл неговата следваща книга „Пътищата на българските символисти" пресъздаде атмосферата на националното символистично движение, очерта отделните творчески личности и тяхното дело, разкри общата философско-естетическа платформа на българския символизъм и неговата роля в социалния живот на цялата ни култура, при носа му за обогатяването на художественото илитературнокритическото самосъзнание на епохата. Същевременно Стоян Илиев не херметизира своята изследователска задача единствено до въпросите, свързани с историята и постиката на символизма, а съзнателно характеризира цялостния културно-исторически релеф на времето. Той отдели много страници за разсъждения върху идеологичес ката и социално-психологическата същност на времето на символизма, обясни неговите пътища" като неотделимо свързани и обус ловени от своеобразието на националната художествена мисъл, от националния инте лектуален и духовен пейзаж. В света на националната символистична поезия, в личната драма и битие на нейните представители той видя не толкова естетическите деформации на една чужда художествено-естетическа ре алност, колкото богатите превъплъщения на българската словесност, възможността чрез духовната съдба на това поколение да се навлезе пълноценно и в културната психограма на епохата, да се обясни особеното и неповторимото в зараждането и развитието на новата българска литература. Изяснил вече своите основни методоло гически позиции при подхода към литературното минало, разкрил спецификата на теоре тико-критическия си и културно-исторически подход, днес Стоян Илиев си поставя още потрудната задача да детайлизира това минало, да възкреси в пълнота неговите личности и идеи. Налице е следователно не просто про дължение на една и съща изследователска задача, а лично своеобразие на подхода. Обикновено литературният историк тръгва от частните проучвания към по-общите наблюдения и изводи. Натрупването на материал върху отделни проблеми е предпоставка за разширяване на изследователския кръг, за по-категорични и многостранни наблюде ния върху цялото". Пътят на Стоян Илиев е като че ли противоположен. След книгите си, посветени на естетическата теория на ев ропейските символисти, след задълбоченото си изследване на историята на българския символизъм той, както става ясно от новата му книга „Теодор Траянов - грядущ и не познат", се насочва към литературната съдба и художествено своеобразие на отделни пред ставители на българския символизъм. Този обратен" подход крие опасност моногра фичното разкриване на отделната творческа личност да се разпадне в потока на вече известното от предишните по-общи като проб лематика изследвания. Да се загуби творчес ката индивидуалност под натиска на вече познатото за цялото", или казано по друг начин - общата естетическа проблематика на символизма да потисне очарованието на конкретната творческа личност - в случая Теодор Траянов.

Поезията на немския експресионизъм" на Надежда Андреева е един безспорно ценен труд, притежаващ ред специфични и за служаващи внимание достойнства. Но, стру ва ми се, първият въпрос, който би трябвало да породи една такава книга, е въпросът за обективната необходимост от нейното напис ване, за това дали тя запълва някаква липса в познанията ни за литературата, с други думи - представлява ли поезията на нем ския експресионизъм някакъв интерес за съв ременното литературно мислене? Немският експресионизъм и особено ли тературният експресионизъм имаше бурен, но кратък живот: той изразходва своята на истина могъща художествена енергия в рам ките само на едно десетилетие. Той бе рожба на криза и неин израз, бе създаден от като- строфичния сблъсък на две епохи, неговата жизнена среда бе войната, инфлацията, мизерията, драстичните социални конфликти, пълното разпадане на моралната и етическата ценностна система, алиенацията, болезнено изострената жажда за промяна. Когато след краха на революциите от 1918/1919 г. нем ският империализъм отново стъпи на краката си и умело реставрира" своята власт за експресионизма вече нямаше място. С идването си на власт Хитлер го обяви за чужд на арийската раса" и за упадъчно из- куство", почти всички експресионистични поети поеха горчивия път на изгнанието, кни гите им бяха забранени и изгаряни. С експре сионизма като че ли беше свършено окончателно и завинаги. Още първите десетилетия след Втората световна война доказаха доколко това не е така. Оказа се, че течението обхваща една доста съществена част от процесите, без познанието на които модерната поезия на ХХ в. не може да бъде правилно разбрана и оценявана. Оказа се, че значението на експре сионизма далеч не се изчерпва само в област та на културната история, че доста от формите и методите, които съвременната лирика опре деля като нови иавангардни, в същност са съществували в радикалните експерименти на поетите от експресионистичната декада", и че най-доброто, създадено от тази страстна итрагична поетична генерация, представлява непреходна естетическа ценност. От началото на 50-те години до наши дни интересът към експресионистичната литература, намерил израз в десетки изследвания, в преиздаването на експресионистични автори, на техни анто логии, на цели библиотеки и течения на спи сания, в същност не е пресеквал. При това трябва да се подчертае, че феноменът експресионизъм е съотносим не само с немскоезичната литература, а и с цялостния контекст на европейската литература от първата чет върт на века, и че чрез това течение се осъ ществява една от допирните точки на модернизма с революционния литературен аван гард. Естетически прелом в поезията на двадесетте години" на Розалия Ликова и „Бунтът на експресионизма" на Димитър Авра мов убедително доказаха, че и родната ни литература не еостанала чужда на това те чение; неговата поетика, неговата специфика инеговите теми обаче бяха непознати на чи тателската публика. Книгата на Н. Андреева отговори на тази необходимост.