Книжка-6

1983, Книжка 6 - Съдържание

Далече там - в красивата територия на моята ранна юношеска възраст - се срещнах с поезията на Христо Смирненски. Помня светлите летни сияния, прохладния дъх на читалищната библиотека, трепета при първия прочит на „Да бъде ден!"... Може би и преди това бях чел или слушал стихове от Смирненски. Може би... Но оная първа лятна среща остана завинаги в паметта ми. И в душата ми остана - с някакъв особен звън на медни тръби, с тъмен тропот на развихрени конници, устремени към хоризонта, с ясен блясък на петолъчни звезди, с къси изстрели по незнайни барикади и с отприщен гняв на многобройни тълпи. И с една необятна и странна музика - музика, която вече години и десетилетия звучи у мен, звучи и ме подема и издига при всяка мисъл за Христо Смирненски, при всеки поглед към портрета му, при всяко споменаване на името му. Защото обичам поезията на Христо Смирненски. И защото смятам, че тази поезия едно от чудесата на българския гений... e „Той е между ония живи явления на изкуството, които имат способността да се обновяват, към които всяко поколение се обръща наново и с нов поглед, за да разбере по-добре него, а чрез него и себе си..." С тези проникновени думи преди години Минко Николов завърши своя литературнокритически очерк, посветен на големия пролетарски поет. Мисля, че те са един от ключовете за проникване в поезията на Христо Смирненски. Тъй като наистина всяко ново поколение преоткрива и ще преоткрива тази поезия, ще се връща към нея, за да разбере както борбите на своите далечни предшественици, така и същността на ония високи примери, които не се раждат всеки ден. В същност осъществяването на Христо Смирненски като автор е станало още в младежките му години при публикуването на много хумористични стихотво рения, подписани с най-различни псевдоними. Но истинският поетически празник на поета е 1 май 1920 г. На този ден в българската литература изгрява неговата ярка и висока звезда. Тогава във в. „Червен смях" се появява стихотворението „Първи май". След време и литературните историци, и почитателите на револю ционната поезия ще пишат, че „Първи май" е великолепен дебют на младия пролетарски поет. И наистина - каква сила, каква свежест, каква поривност и мъжествена категоричност! И каква ясна гражданска позиция!

За себе си Смирненски би могъл да изрече думите на Яворов: „Аз не живея аз горя." За 25 години сякаш е изживял няколко човешки живота. В почуда се питаме как е успял да остави такова богатство, разнообразно и завършено творчество до тази възраст, на която други писатели едва започват. И при това в съ щото време е изпълнявал толкова много странични задължения - партийни, чиновнически, редакторски. Удивление буди и неговата начетеност. За школуването на големия талант благотворна роля е изиграло общуването с първомайстори на нашата и световната литература. В настоящата статия ще проследим неговите творчески контакти с четирима измежду любимите му поети - Пушкин, Лермонтов, Яворов, Дебелянов. Още на ученическата скамейка Смирненски е омагьосан от руската класика. Учителят по руски език Владимир Дякович обстойно запознава учениците си с нейните най-големи постижения, въвежда ги в извисения свят на руските художници. Дякович е много взискателен, а и поетът проявява извънреден интерес към руския език. Той дружи и с един русин - Иван Иванич Зумер, сътрудник на „Българан“, който му помага да усвои езика. „Христо много бързо схващаше, той добре превеждаше. Много бързо запомняще стихове на руски. "1 От данните, събрани в сектор Смирненски, а и от разговори с приятели на поета проличава колко солидно той е познавал руската литература още катоу ченик. Борис Понев си спомня, че се е опитвал да превежда стихотворения от поетите-декабристи Рилеев и Кюхелбекер. Тези преводи обаче не са запазени. В ранните опити, когато перото е неукрепнало, когато творецът още няма своя физиономия, чуждото влияние веднага може да се разпознае. Начеващият автор обикновено търси опора у любимите майстори, защото неговите стъпки са несигурни. Често той не е в състояние да изрази мислите и настроенията, които са го завладели, и прибягва до помощта на някои от сродните по дух творци, започва да им подражава. Такова неасимилирано влияние от страна на наши чужди писатели откриваме и в ранното творчество на Смирненски. То подпомага твърде много неговия растеж. Още в ранните опити личи стремежът му да учи от руските класици. През 1917 г. превежда стихотворението на Пушкин „Десетата заповед" (Смях и сълзи, 1917, бр. 12). Този първи опит на Смирненски в 1 По устни сведения на Зумер. И ce 13 преводното изкуство не е особено сполучлив. Младият поет не е спазил размера на оригинала, нито разположението на римите. Той е променил и смисъла. У Пушкин откровената изповед на лирическия герой за неговата слабост пред съ блазните завършва с победа на нравственото начало:

Вдъхновеният пролетарски поет само за няколко години творческа дейност създава ярки и безсмъртни творби, изумителни по своето многообразие и идейно-тематично богатство, висока художественост и сила. Всички близки и приятели на поета разказват за учудващата лекота, с която твори. За няколко минути, на коляно, или използувайки гърба на свой приятел, той написва цяло стихотво рение, с точно определен обем, за да попълни колоните на вестника. Пише нав сякъде и при всякакви обстоятелства - в бозаджийницата, в клуба, в редакцията, докато печатарят чака да му бъде дадено готовото стихотворение, на улицата - върху парче откъснат афиш или случайно попаднал лист хартия. „Той беше роден поет и ненадминат импровизатор - пише Светослав Минков. - Във всеки миг можеше да напише стихотворение на каквато и да е тема. Творческата мъка беше непозната за него. Мисълта и въображението му бяха постоянно озарени от някаква неспирна ракетна феерия от рими. Той се шегуваше рими, сърдеше се дори в рими. Стихотворенията си даваше направо за печат. Само на коректура поправяше тук-там по някоя дума. "1 B Поетът не пази и съхранява ръкописите си, щедро пилее бисерите на своето творчество, не го вълнуват мисли за поетическото безсмъртие. Раздава на прия тели и познати свои творби, пише в албуми и тетрадки посвещения и стихове, подписва публикуваните си работи с безброй псевдоними, някои от които и до днес не могат да се установят. Често подписва и свои творби с имена на приятели, още по-често изцяло преработва техни стихотворения и както свидетелствуват приятелите му, макар и да носят техния подпис, са съвършено нови творби. Творчеството му е оценено високо още приживе, стиховете му се декламират на всички работнически вечеринки и утра, но високата оценка на марксическата критика и признанието на трудещите се не оказват влияние на голямата скромност на поета. Когато публиката възторжено аплодира и вика автора да излезе на сцената, той е успял да изчезне от салона. А много от стихотворенията, които е дал в ръкопис на декламаторите, не са достигнали до нас. От рецитираните стихотворения е запазен ръкописът на „Вечният карнавал" с означение „За декламаторския курс. Хр. Смирненски 1921 г." Но колко други авторски ръкописи са изчезнали. Оригиналът на пиесата „Стачка“, изнесена на работническа вечеринка от хор „Г. Кирков", не е запазен. Намерен е машинописен препис, направен от хористите, но дали той предава точно текста, не може да се установи.

Изкуството на разказвача е изкуство на зрелостта. Защото само творец с богат жизнен и художествен опит, овладял средствата на словото и придобил око за всички съществени подробности, може да създава характери, да пресътворява света. Нека обаче не разбираме зрелостта единствено като достигане на патриаршеска възраст. Творческата личност притежава способността да наблюдава и да извлича от живота онова, което за останалите е непонятно или маловажно. Само надареният е в състояние да навлиза в най-потайните ъгълчета на човешката душа и да види там скрити доброто или злото, красивото или грозното и да ги изобрази. Ивайло Петров имаше щастливата съдба рано да навлезе в зрелостта и блес тящо да разкрие богатството на своя щедър талант. Художник на словото от най-висша проба, познавач на човешките характери, тънък иронист и скептичен, но всеопрощаващ моралист, той съгради своето творческо дело и се утвърди като един от най-значимите майстори в съвременната българска проза. Ивайло Петров винаги е бил близо до проблемите на деня; всяка негова книга е отзвук на обществените тежнения. Но в същото време той никога не е откликвал на конюнктурни явления, не е прибягвал до извънлитературни средства, за да наложи присъствието си. С годините Ивайло Петров опознаваше все нови и нови страни от човешкия характер, проникваше все по-надълбоко в обществените процеси. Той никога не е скривал истината; защото истината е свята за писателя и той се е обрекъл да и служи до смърт. Общо взето, може да се каже, че Ивайло Петров описва селото, че неговите герои са селяни. Но това не означава, че той изобразява груби примитивни характери или див и некултивиран свят. Точно обратното. Селото в творчеството му е преди всичко проекция на българското общество в даден период. Освен това селото е достатъчно пълнокръвен и сложен социално-психологически организъм, в който бушуват необуздаеми страсти. Бих искал да се спра най-напред на два романа, които отразяват драматично-съдбовен отрязък в историята на българското село: кооперирането. Става дума за романите „Мъртво вълнение" и„Хайка за вълци". Преди това би трябвало може би да се каже, че всяка книга на Ивайло Петров е нашумяло явление в литературния живот, защото винаги се докосва до съкровеното, до деликатното, до смисъла и стойностите на човешкия живот и на обществената история. В тези два романа като че ли особеностите на Ивайло Петровото творчество се проявяват най-ярко. В центъра на повествованието са индивидуалности, разкъсвани между личното желание и социалната необходимост. Драмата идва от несъвместимостта в даден момент и у дадеди хора на двете, от трагичната участ да се изправиш пред решителен избор, да тръгнеш по път, по който никой преди теб не е вървял.

В историята на старобългарската ораторска проза заслужено високо място заемат достигналите до нас четири похвални слова на Евтимий Търновски за мъченица Неделя, император Константин I и неговата майка Елена, за Йоан Поливотски и Михаил Воин. В първите две от тях съобразно с агиографските канони, с художествените изисквания на стила „плетение словес", се пресъздава времето на последните гонения срещу привържениците на християнството през III-IV в. в Римската империя и се показва оформянето на европейската феодална теокрация при властвуването на Константин Велики (306-337). Темата за тази епоха се преоткрива хилядолетие по-късно не само заради практическите нужди на Евтимиевата литургическа дейност, но и заради идеологическата потребност да се проповядва силата на християнството срещу настъпващия войнствен ислям на османските нашественици: освен бранна, борбата с тях е и верска. Такива подбуди водят Патриарх Евтимий, когато съставя „Похвалное сватой велик ой Маченнин Недели". По жанр „похвалата" принадлежи на тържествената реторическа проза. Корените на нейната подредба (dispositio, tagic), топикална поетика и изобщо на художествения и облик отвеждат към теорията на красноречието в античността. Композицията на похвалното слово (сукону) е пределно устойчива във византийската и старобългарската литература - за пряк основоположник на енкомично-сюжетните модели се смята Менандър, прочут ритор от ЦІ в. При Евтимий Търновски се наблюдава функционално сближение на „енкомията" с биографията. Това взаимопроникване на двата жанра познават още Исократ и Ксенофонт, то се поддържа от византийската агиография (особено целенасочено - от Симеон Метафраст). Ето защо „Похвално слово за Неделя" в същност е „украсено" и пространно житие - „мъчение". B Първите думи от увода поднасят метафората-символ за празничната духовна трапеза и пир. Историята на символа отвежда към дълбоката древност. обредите на тотемните вярвания присъствува кръговата трапеза, на която се разкъсва свещеното животно. В християнските храмови ритуали култовото действие се преосмисля в евхаристичната жертва-причастие, чрез което се наподобяват тялото и кръвта на Исус. На манастирските трапезни събрания или пред обществото, събрано на литургия в църква, ораторските слова образно се означават като „угощение на езика и ума": „Ние започваме да съобщаваме високата беседа за духовния пир на преславния Климент, като предлагаме вкусване от 39 причастие, служейки си с трапеза от истинска вяра, надежда и любов към светеца... и с духовно размишление, а за добрите и щастливи дейци още и с подправки към сложените ястия, направени от вкусна храна, която, като се даде на боголюб ците, укрепява сърцата им.

В главата „Силистра-йолу" на Вазовия роман „Под игото“ има един особено вълнуващ момент, когато патриотичното настроение достига най-високия си градус: тостът на Бойчо Огнянов за „меча, господът на робите" наелектризирва дружината и някой подканва музикантите да засвирят популярната в ония години песен „Поискал гордий Никифор". „Това - бележи лаконично Вазов - беше тогава българската марселеза". Вазов не споменава името на автора на тази патриотична песен, която в годините на робството е вълнувала сърцата направно с Чинтуловите бунтовни песни. Може би, когато е писал своя роман „Под игото", той не е знаел от чия именно ръка са излезли тези стихове, претворени от народа във вълнуваща пе сен. Тази песен-подобно на много други песни от епохата на Възраждането се е разпространявала в песнопойките анонимно. Днес вече знаем, че ней ният автор е имал сериозни причини да крие грижливо името си - защото този автор е бил руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров. На малцина днес е известно, че Найден Геров е публикувал анонимно и дру ти стихотворения във възрожденския печат. В съзнанието на поколенията той е останал главно с поемата си „Стоян и Рада", написана в Одеса през 1845 г. В действителност обаче през целия си живот Геров не скъсва напълно с поезията. И може би тъкмо особеният му статут на руски дипломатически представител в Пловдив е една от причините той да не се включи активно в българския литературен живот. Но аз тук няма да разглеждам специално този въпрос, а ще го поставя в светлината на една друга страна от дейността на Найден Геров, коя то, струва ми се, по същите причини - именно поради особеното си положе ние на официален представител на руската държава - той е бил длъжен усърдно да прикрива - на сътрудничеството му във възрожденския периодичен печат. В репертоара „Българска възрожденска книжнина" на Маньо Стоянов са посочени само няколко публикации на Найден Геров от периода 1857-1876 г., когато той е бил руски дипломатически представител в Пловдив: една дописка до в. „Бълг. пчела" от 1864 г. по църковния въпрос с подпис „Млъчан"; брошурата „Поп Богомил, първий подвижник между българите“, издадена в Цариград през 1869 г. в печатницата на в. „Македония", също с подпис „Мльчан"; две ези кови бележки, поместени на страниците на в. „Македония" през 1870 и 1871 г. с подписите „Мушек“ и „Млъчан"; един диалог („Разговор между троица българи Петко, Стоян и Наче"), публикуван също във в. „Македония" през 1871 г. с под пис „Млъчан"; една малка брошура по правописния въпрос, издадена от Драган Манчов през 1872 г. с подпис „Мушек"; статията „Завещанието на отца Кирила Нектариев“, поместена във в. „Век" през 1874 г.; един кратък отзив за статията 52 на Марин Дринов „За новобългарското азбуке“, поместена в сп. „Читалише през 1874 г. И това е всичко!

От Боало насам естетиката все се оказва в положението на закъснял ученик който трябва да наваксва пропуснатото. Теорията по-бавно осмисля динамич ния художествен опит на времето, но не това определя обема на пропуснатото, а инерцията на мисленето. Различни са факторите, провокиращи нови идеи в естетиката. Между тях изрично трябва да се посочи ролята на съвременното изкуство. С някои свои прояви то е дръзко предизвикателство срещу утвърдени вече, считани за неоспо рими истини. То невинаги се побира в разработените категории и термини, дори „посяга" върху тях — обезсмисля ги и ги подравя. Впрочем би трябвало да се предпазваме от увлечения! В основната си част изкуството на ХХ в. съвсем не е напуснало руслото, описано и охарактеризирано от нашата естетика. Това ще рече: понятийният и „апарат" все още е годен. (Друг е въпросът, дали с този „апарат" се обясняват задълбочено и правилно художе ствените факти.) Въпреки това „необичайните" явления в изкуството зачестяват - симптом, че художественият процес си проправя и ново русло, че тръгва и по други пътища. Тъкмо тук разработеният от естетиците понятиен „апарат" не работи добре, понеже не е съобразен с тези „странности" при някои съвременни творчески изя ви. Някои от международните разговори за т. нар. „криза в естетиката" (Кра ков - 1979, Дубровник - 1980) сочеха като виновник тъкмо съвременното изкуство или по-точно някои негови явления, твърде радикални и новаторски, за да се поберат в традиционните работни категории и проверени истини. Трябва ли да се занимаваме с тях? Бихме могли да ги премълчим — и не само при учебникарския курс или цикъла лекции с образователна цел. Но науч ната мисъл е и своего рода чувствителен „барометър“; тя регистира и отклоне нията от нормата, предвещаващи нерядко сериозни промени. Не е достатъчно да се заяви; изкуството на епохата е много динамично, многообразно, разностил но. Освен това то е подхвърлено на радикални промени, някои от които докосват самата му структура, даже понятието за спецификата на изкуството. Но това с голям въпрос, очакващ даровитото перо на теоретика. Тук ще се задоволя с една тема, актуална за съвременното изкуство, която ни задължава да видим и преос мислим някои художествени явления. Това е темата за естетическата дистан ция, в която влиза и проблемът за условността в (на) изкуството. Спирам се ты мо на нея, понеже през 1973-1974 г. се разгоря кратка полемика по страниците на в. „Народна култура", сп. „Философска мисъл" и др. Приведеният факти ки материал не само бе недостатъчен; бяха пропуснати цели звена от художестве ния процес, бяха игнорирани нови, с радикална естетическа характеристика про 100 ви. Споменах за тая полемика не от интерес към минали неща, а защото е показателна за една инерция в осмислянето „предизвикателствата" на съвременното изкуство.

Интелектуалците в Западна Европа и по-специално във Франция започват да проявяват по-определен интерес най-напред към класическите латински и старогръцки езици от XVI в. - Възраждането. Конкретните исторически условия както в Западна Европа - хуманизмът и Реформацията, така и в Изтока - създаването на могъща Османска империя, в чиито граници влизали и страните от Югоизточна Европа, породили в Западна Европа и нуждата от изучаването на византийски, новогръцки, турски, арабски, персийски и други източни езици, 1 Политическите и икономическите интереси на западноевропейските държави ги принудили постепенно да забравят кръстоносните походи и борбата срещу исляма и една след друга те установили дипломатически отношения с Османската империя, Франция била между първите западноевропейски страни, която сключила първия договор с Високата порта през 1535 г. Една от основните причини, която накарала френския крал Франсоа І (1494-1547) да сключи този мирен и търговски договор, била войната му с германския император Карл V (1500-1558). Според този договор Франция щяла да има посланик в Истанбул и консул в Александрия. Както сключването на договора, така и тези две дипломатически представителства наложили посредничеството на преводачи, наричани драгомани. Османците поради верски предразсъдъци изучавали само турски, арабски и персийски, но не и западноевропейските езици, до 1869 г., когато с т. нар. „Органичен закон за народното образование" френският език започнал да се изучава задължително в турските средни училища. За връзките си с чуждите дипломатически представителства в Османската империя, за дипломатическите и търговските отношения османското правителство отначало прибягвало до дра гомани от християнските страни, предимно до ренегати -евреи или италианци. По примера на Османското правителство и за по-голяма сигурност и самите чужди дипломатически предста вителства наемали свои драгомани. В началото драгоманите не се ползували с особени приви легии, но постепенно те придобили специален статут, според който имали право да се обличат като османските сановници, без обаче да носят тюрбан, да яздят на кон и да се придружават от четирима слуги. При царуването на султан Мехмед IV (1642-1692) били създадени и службите „Драгоман на Дивана" (министерския съвет), считан също и за първи драгоман, както и „драгоман на адмиралтейството (на марината). С времето гърците-фанариоти си извоювали правото на тези постове да се назначават лица само из техните среди. Драгоманите освен отличните си познания по турски, арабски, персийски, френски и италиански били високообразовани хора, с широка обща култура; те познавали добре както османското, така и западноевропейското законодателство, османския и западноевропейския протокол. Фактически те движели зад ку лисите външната политика на Османската империя. От началото на XVIII в. из техните среди Османското правителство назначавало и управници на Дунавските княжества Влахия и Молда вия, на о-с Самое и другаде. Те носели титлата паша или княз. Освен жилищата си в Инстанбул мнозина от тях притежавали и луксозни резиденции в Терапия. Неколцина българи също се 107 издигнали до тези високи постове, както Стефан Богориди (1775-1859), внук на Софроний Вра чански, който от обикновен драгоман станал през 1799 г. първи драгоман на марината, а покъсно и първи драгоман на Дивана, съветник на султана, везири и паши. Западноевропейските дипломатически представителства отначало се ползували от услуги те на драгоманите на Високата порта, но с времето осъзнали необходимостта да имат свои дра гомани. Поради тези причини в Колежа на маронитите в Рим още от 1584 г. започнали да се изучават сирийски и арабски език.

Един от героите на революционното ни минало, слял в едно творчески пориви и борчески прояви, е и Васил Карагьозов. Насочвайки вниманието си към него, ние днес еднакво се вълнуваме от жизнената му съдба, от великите идеи, за които се бори и умира, а също и от стиховете, завещани от него - в тях ли чат принципите и позициите на човека, отдал всичко лично на народа и на партията. C Оформянето на личността е сложен и продължителен процес, свързан въздействието на средата, с личните качества, с напрегнатите индивидуални уси лия. Постепенно, чрез възходящо развитие, се изгражда светът на твореца и човека Васил Карагьозов, живял в бурно и тревожно време, изявил отрано честната си гражданска позиция, отношението си към несправедливостите и класовите противоречия на буржоазното общество. Животът му е живот на пролетарий. Карагьозов израства при много тежки условия, в семейство, което има шест деца: - баща му е бил търговец, но се разорил и семейството търпи големи лишения. И на B да Ценните качества на надарения момък проличават отрано. Като ученик Ямбол, Стара Загора и Пловдив той чете непрекъснато, пръв е сред съучениците си; културните му интереси са богати и разностранни. Отрано започва да пише стихове, първоначално посветени предимно на природата. Ентусиазмът му да учи не може да бъде прекършен от нищо, въпреки че през цялото време ученическите си години той търпи големи материални трудности. Няколко пъти ходи пеш от Пловдив до Ямбол и обратно. След завършване на средно образо вание постъпва учител в с. Дряново, Казълагачко (Елховско). Тук започва работи вдъхновено за просветата на децата и на възрастните. Включва се в со циалистическото движение, в учителската група „Пролетарий". Както свидетел ствува неговият приятел Георги Хлебаров, групата изработва план за агитация сред неорганизираните учители за разпространението на в. „Учителска борба", за свикване на събрания и др. 1 Силно въздействие му оказва Боян Николов, който му дава брошури, говори му за пролетарската поезия и за творчеството на Полянов, насочва го да пише стихотворения за мъчителното положение на работни ческата класа. По примера на Полянов Васил Карагьозов създава творби за бор бата на класата, сам ги рецитира по клубовете на широките социалисти. През 1908 г. поетът издава първата си стихосбирка „Пролетарски песни". Тя бързо се разпространява и творбите в нея се учат наизуст, разпространяват се в цялата страна.

В рецензираната книжка привлича вниманието статията на Йорг-Улрих Фехнер Старите страдания на младия Вертер. Романът на Гьоте в перспективата на петраркизма". Авторът разглежда ранната творба на И. В. Гьоте в сравнение с публикувания през 1973 г. роман на писателя от ГДР Улрих Пленцдорф „Новите страдания на мла дия В. С това изследването му добива актуална насоченост и засяга някои проблеми на съвременната европейска литература. В статията се посочва, че днес би могло да се състави цяла библиотека, чиито заглавия са свързани по някакъв начин с романа на Гьоте „Страданията на младия Вертер" - чрез подражание, чрез пародия или чрез филологическа интерпретация. Но едва версията на Улрих Пленцдорф, която акцентира върху новите страдания" на героя, разкри възможността и за едно обратно тълкуване - възниква оправдано въпросът за „старите страдания на младия Вертер“. Къде са ситуирани тези стари страдания" за Гьотевия роман, А може би те са заложени в духовно-историческата традиция на петраркизма, Авторът си поставя за цел да отговори в статията си на така формулирания въпрос. Досега филологическите проучвания на романа са били насочени главно към изяс няване на връзките му с нови творби, въз никнали въз основа на неговия първообраз. Но е възможно и правомерно да се потърсят някои отношения към съществуващата до създаването му традиция. Това ще хвърли допълнителна светлина и към рецепцията на произведението в по-ново време. Още заглавието на Гьотевия роман под сказва някои незабелязани досега особености. Немският речник на Грим посочва, че в заглавието на този роман за първи път в немския език се употребява множественото чис ло на думата „страдание". Тук за първи път се нарушава една езикова традиция, свърза на с представата за страданието и смъртта на нашия господ и спасител Исус Христос". Повлиян от Лутеровия превод на Библията, Гьоте създава тази нова форма на множествено число, с която се подсказват вече нови съдържания - значението на страдания" се колебае между „понесено страдание и „преживени страсти“, посочва авторът. Така самото заглавие на Гьотевия роман вече насочва към оная културна традиция, която е свързана с любовната система" на петраркизма. А тази система достига своя завършен вид преди всичко във френската литература от средата на XVIII в., т. е. в периода, предхождащ възникването на Гьотевата творба. Характерно за тази традиция е диалектическото свързване на мъката с радостта, връзка, която се извежда от двойствеността на понятието „страст -страдание". Това амбивалентно схващане за радостта, която води до страдание, и за страданието, което дарява радост, може да бъде открито като характерен елемент в произве денията на Жан-Жак Русо - в „Новата Елоиза" и особено в неговите „Изповеди“, посочва авторът. За отношението на „Вертер" към петраркизма романът на Пленцдорф може да послужи още веднъж като потвърждение на поставената теза. В съвременна среда мла дият герой на Пленцдорф изживява раздвоение между еротичното си желание и волевия отказ от сексуално удовлетворение. Същото важи и за героя на Гьоте. Това е оня комплекс от вътрешно самоизживяване, който Томас Ман формулира в есето си „Еротиката на Микеланджело": „За него, твърде платонично, бог е в обичащия, а не в обичания, който е само средството за божественото въодушевление. " Авторът на статията посочва, че в това твърдение Томас Ман скъсява духовно-историческата перспектива на традицията, когато поставя в нейното начало единствено Платон. Любов, която няма или няма само за цел сексуалното удовлетворение, любов поне като литературна жалба за отказа, ще намерим още при Сафо. Именно в традицията на нейната „горчива сладоста се разполага и Гьотевият Вертер, когато говори за сладка меланхолия", за арена на блаженство и болки" и най-сетне, когато определя полуделия поради несподелена любов като щастлив нещастник". Наистина самият Вертер не отнася подобни сравнения към себе си, но не се и противопоставя на тях, изтъква Йорг-Улрих Фехнер.

От две десетилетия новото поколение Румънски българисти изявяват все по-авторитетно присъствието си в историографията на румъно-българските културни отношения през вековете, дават нов облик на тяхното проучване. Лаура Баз-Фотиаде си е създала вече и в България, и в Румъния име на сериозен учен, с голяма ерудиция, разгледала е публикации от нашето Възраждане в Румъ ния, винаги с подчертан интерес към взаимодействията и паралелизмите в литературното развитие на двата съседни народа. На живота, дейността, връзките и творчеството на Г. С. Раковски в Румъния са посветени досега доста проучвания и от румънски, и от български учени. Сега Л. Б.-Фотиаде предлага на българските читатели компактна монография, с която си е поставила за цел, съразмерна с подготовката си, да представи многостранната литературна и журналистическа дейност на Раковски в Румъ ния. Политическият мислител и деец Раковски е неделим от публициста и затова публицистиката му в Румъния е проследена в контекста на един важен период от политическите и социалните борби в Обединените княжества през последните години от князуването на Ал. Йоан Куза. И понеже с Раковски започва ускореното развитие на бъл гарската поезия, компаративистката Л. Б.- Фотиаде си поставя многопосочни задачи: да включи началото на развитието на българската романтична поезия в развитието на романтизма в балканските литератури; да разграничи българския от румънския романтизъм; да търси ако не въздействия, то поне съответствия между отделни мотиви, теми и образи в румънската патриотична поезия през първата половина на XIX в. и поемата на Раковски. И тук тя не върви по утъпкани пътеки. Това е новото, което тя внася в разглеждането на Раковски откъм връзките му с Румъния. За всичко друго е писано, и то изчерпателно: за заговорническите му премеждия, за дейността му като законодател и организатор на четническото движение, 1 Л. Баз - Фотиа де. Литературна и публицистична дейност на Г. С. Раковски в Румъния. С., 1980. 132 за отношението му към големите румънски политически мъже и учени, за отражението на румънската политическа и социална дейст вителност в двуезичните му вестници, за пое тическото му творчество, за научните му интереси и занимания на румънска земя. За вероятното въздействие на съвременната румънска романтична поезия в поемата на Раковски говори Георги Димов,2 като посочва редица сходства на теми, картини, похвати, мисли и чувства, „които напомнят за реминисценции, за мисловни и тематични асоциации". Л. Б. -Фотиаде ги илюстрира с изобилни примери на „Съзвучия между лириката на Раковски и румънската поезия" (с. 64-96). Без съмнение Раковски е чел съв ременните румънски поети, те са му допадали с борческия си патриотизъм, с възпяването на миналото на народа и държавата, за да се мобилизират народните маси за извоюване на светло бъдеще. Това ще му е помогнало и ще го е подтикнало да се опита да изрази в поетически образи мислите и чувствата, които са го вълнували в един съд боносен за нашия народ момент; нещо повече, да пристъпи към осъществяване на една трудна творческа задача - да напише бъл гарска героична епопея в три части. Раковски е чувствувал своите ограничени възможности и е търсел модели. Например, за да изрази поетически риданието на една скърбяща же на, той отбелязва в един ръкопис с фраг менти от „Горски пътник: да се види във „Велизарий", като го изпърво видя жена му сляп

(По случай Първия международен конгрес по българистика - София, 1981 г.) Първата част на това издание, рецензирана в книжка девета на сп. „Литературна мисъл от 1981 г., излезе в самото навече рие на Първия международен конгрес по българистика. Съдържанието на отпечатаната през 1982 г. втора част, както и постиг натите с нея нови резултати потвърждават научния характер на този двутомен труд и основанията да го поставим сред значителните чуждестранни публикации, посветени на големия форум по българистика. Включе ни са седем проучвания: 1. Кирил Харалампиев, Ото Мюлер-Неудорф - неговият при8 Легендата на Болинтиняну не е „Михай изпуска знамето", а спасява“; „Касандра" е „Росандра" (8 с., с. 75); Александри не е рисувал „акварели", а е нарекъл пейзажната си лирика „Пастели" и името е останало в румънската литература като жанрово название (с. 87); Йосиф Соколски е захвърлил не патриархалните" си, а „патриаршеските си одежди (с. 143, у Раковски - патришките"). 9 В една нова монография, посветена на пу- блицистиката на Хасдеу (V. Sand u. Publicistica lui Hasdeu. Bucuresti, 1974, p. 75), приносът му в „Бъдущност" не е разгледан, понеже за автора не са били достъпни брое вете, в които той е сътрудничил. 134 нос за България; Ханс Захс, София - една висока крепост на аксиомната геометрия; Бернард Тьонес, Мюнхен и съвременната бъл гаристика; Винфриед Бауман, Властта на злото върху човека. Към учението на Климент Охридски; Гунтер Михел, За честотното разделение на дължината на думата в българския и гръцкия език; Норберт Райтер, Drugăji, ină, allos, étteros; Христо Василев, Южнославя низми и балканизми в българския език. Най-съществения дял и на този том обра зуват статиите по въпроси на езикознанието и литературата - две обособени и развива ни области на българистиката във ФРГ. Кирил Харалампиев, наш сънародник и преподавател по български език и литература в Мюнхенския университет, представя малко познатата личност на Ото Мюлер-Неудорф - книжовник с несъмнено място в историята на немско-българските литературни взаимоотношения през първите десетилетия на ХХ в. Изключително важна е преди всичко изнесе ната от автора фактическа информация: през 1912-1913 г. Ото Мюлер-Неудорф е журналист в София и оттук сътрудничи на „Frankfurter Allgemeine Zeitung; изучава българска та история и култура; обиква душевността на българите и до края на живота си остава впечатлен от историята и нравите им; превеж да произведения на Петко Тодоров, Елин Пелин, Добри Немиров и други български писатели, а преведеният от него откъс от „Кървава песен" от Пенчо Славейков не е изгубил и днес, по оценката на К. Харалампиев, високите си художествени качества; поставя началото на поредицата „Българска библиотека" и подема редица инициативи, чието осъществяване в условията преди и непосредствено след Първата световна война оказва положително въздействие: все тогава (1917) отпечатва „Blumen aus dem Balkan" - първата антология на новобългарската литература в превод на немски език. Не само това. Ото Мюлер-Неудорф възпява нашата страна в късно отпечатаната му стихосбирка (1948) „Българско отечество - 24 песни". Неговото най-хубаво стихотворение в този цикъл, цитирано в статията, е органична част от онази великолепна, все още обаче неосъ ществена антология на поетичния образ на България в световната литература, създа вана последователно от различни поети и на различни езици. Заслужава да се спомене още и показателният факт, че именно в 1948 г. Неудорф издава стихосбирките под побъл гарената форма на собственото си име - Стоил Новоселски,

Въпросът, дали литературата крие своя генезис в самата си същност, се превърна в най-щекотливия момент в литературознанието на нашия век, през който за първи път се заговори за дехуманизация" на литературния свят, за умиране на романа" и се появи модата на несвързания текст с претенции за художествени качества. Разглеждането на този основен проблем очерта ясно идеологическите и методологическите различия между марксическото и буржоазното литературознание. Докато първото съсредоточи търсенията си върху връзката между реалната действителност и литературното произведение, давайки по този начин историческа насоченост на изследванията си, западната теория на литературата огради разглеж дането на текста с дебели стени от външния свят. Постановката за литературното произведение като автономна единица изключи априори от обсега на западното литературознание въпроса за литературата като отражение на историко-социалния контекст. Иманентният анализ на художествения текст се превърна в ръководно начало на за135 падната литературна наука. Много скоро обаче този метод на работа се стори незадо волителен на редица учени и те преориентираха усилията си, променяйки до голяма степен както метода, така и обекта си на изслед ване. Появата на книги като „Създаване на текста". Семиотика на поезията на Мишел Рифатер, „Мимоложик" на Жерар Женет Въпреки значителните различия в подхода към проблема бележат началото на една нова тенденция в работата на привържениците на структурализма във Франция. Текстът вече не се разглежда сам за себе си, а във връзка с определен културен (литературен) контекст. Междутекстовостта2 - отношенията между текстовете в многобройните им прояви - съсредоточава вниманието на тези ав тори, които, осъзнавайки завоя, който правят, заговорват за „отворен структурализъм". Последната книга на Жерар Женет - Палимпсести (литературата на втора степен)", публикувана в поредицата „Поетика" на издателство „Сьой" през 1982 г., представлява опит за систематизация на резултатите от едно почти енциклопедично изследване върху междутекстовостта. Както сам отбелязва авторът, написването на „Палимпсести" е логично продължение на едно творческо търсе не, чиито начални наброски откриваме в „Мимоложик“.

На 10 март по инициатива на Института за литература при БАН в Дома на съюза на научните работници в Пловдив се проведе научна сесия, посветена на 160-годишнината от рождението на бележития възрожденец Найден Геров. В сесията взеха участие научни работници от Института за литература и Националния музей на българската литература, НБ „Кирил и Методий", представители на Музея на Възраждането в Пловдив, на ПУ „Паисий Хилендарски" и на Дирекцията на музеите в Копривщица. Същите доклади и научни съобщения бяха изнесени пред копривщенската общественост на следващия ден - 11 март. По време на сесията бяха разгледани проя вите на Н. Геров като филолог, поет, културен и обществен деец. В основния доклад, изнесен от ст. н. с. Д. Леков, бе очертано мястото на Найден Геров в развитието на новобългарската пое зия, ролята му на пионер в нея чрез въвеж дането на силаботоническото стихосложение и създаването на първата българска поема „Стоян и Рада". Заслужено място бе отделено на филологическите занимания на Н. Геров. Ст. н. с. Елена Георгиева и ст. н. с. Сабина Павлова разгледаха дейността на възрожденския кни жовник като езиков строител и ревнител на българския език: участието му в езиковите процеси като създател на теория за характера на книжовната езикова система; работата му като създател на речник на българския език; приноса му в книжовните обработки на езика истилистичното изграждане. Ст. н. с. Здравка Гунова характеризира лексикографските качества на Н. Геров. Предмет на специален интерес бяха фол клористичните интереси и занимания на въз рожденеца. Гл. ас. Юлия Николова потърси връзките на Н. Геров с фолклора в няколко насоки: работата му като събирач на фолк лорни материали; като пропагандатор на иде ята за събиране на фолклора; ролята на реч ника му като фолклорен и етнографски сбор ник, от една страна, и като теоретико-изследователски труд върху фолклора, от друга: взаимоотношението фолклор - литература, осъществявано в творчеството на писателя. Ст. н. с. Цвета Унджиева съобщи за неизвестен ръкопис - рецензия на Н. Геров за сборника на Безсонов (ръкописът се съхранява в архива на АН ССР в Ленинград). Рецен зията на Геров, се изтъкна в съобщението, с 140 първата критична оценка за фолклорния сборник на руския славист и е доказателство за задълбочено научно отношение към пробле мите на фолклористиката. На основата на кореспонденцията на Н. Геров Мая Янкова посочи интересни данни, свързани с етно- графските и археологическите занимания на възрожденеца. В научно съобщение, отнасящо се до отношенията между Н. Геров и П. Р. Славей ков, ст. н. с. Соня Баева изнесе нови факти, които свидетелствуват за участието на Ге ров при първите творчески прояви на П. Р. Славейков като поет и публицист. Участниците в сесията насочиха вниманието си и към ролята на руската култура при творческото формиране на Н. Геров. Р. Да мянова разгледа влиянието на руската епис толарна традиция върху писмовното наслед ство на книжовника. Чрез доклада на Н. Гичева присъствуващите бяха запознати с ко респонденцията на Н. Геров, документираща контактите му с видния английски славист Морфил и с Леон Ламуш - френски историк и популяризатор на лексикографския труд на българския филолог. Изследването на ст. н. с. Ил. Тодоров на Някои неизвестни моменти от публицистиката на Н. Геров насочи към интересна страна от книжовното наследство на писателя. Един от основните акценти в сесията бе свързан с документалното наследство на Геров, съхранявано в архивните фондове на наши културни институции като БИА при НБ „Кирил и Методий" и Музея на Възраж дането в Пловдив. Подчерта се, че все още неизследваният архив на възрожденеца крие богати възможности за прецизиране на кни жовната и обществената му дейност. Н. Запрянова запозна с неизследвани документи от архива на Геров, разкриващи нови факти около борбата за църковна независимост, политическото освобождение на страната, от живота на изтъкнати възрожденски книжов ници и общественици. Д. Пиронков проследи участието на Н. Геров в Освободителната война. Въз основа на документални материали Ив. Пощов и Евд. Емануилова очертаха в докладите си заслугите на Найден Геров ка то руски вицеконсул, педагог и творец в Пловдив. Съществена особеност на научната сесия бе широката проблематика на представените доклади, стремежът да се осветлят различни страни от делото на Найден Геров, да се откроят по-ярко неизследваните досега мо менти от неговото творчество.

На 21 и 22 март 1983 г. в Института за литература се състоя Национална научна сесия, посветена на живота и творчеството на Алеко Константинов по случай 120 години от рождението му. Към сесията бе проявен голям интерес както от страна на сътрудници те на института, така и от литературоведипреподаватели от Софийския университет и от висшите институти във Велико Търново, Пловдив и Шумен. Изнесени бяха 28 доклада и научни съобщения, в които темата „Алеко Константинов" бе поставена от различни гледни точки и осветлена от разнообразни, неповтарящи се страни. Както може да се очаква, голяма част от докладите (около една трета) бяха посветени на „Бай Ганьо" и разкриха неочаквано интересни, нови подходи към тази безсмъртна и многократно интерпретирана от създаването и до днес творба: проф. д-р. Тончо Жечев - „Щастливецът и Бай Ганьо"; гл. ас. Клео Протохристова - Литературно-исторически аспекти на творчеството на Алеко Константипов"; н. с. Светлозар Игов - За жанро вата същност на „Бай Ганьо"; Мих. Неделчез - Двумоделността на „Бай Ганьо"; к. ф. н. Енчо Мутафов - Модерният Хитър Петър"; Ал. Йорданов - Бай Ганьо" и глед ната точка на българските модернисти"; доц. Бистра Ганчева - За отношението автор - герой в „Бай Ганьо"; ст. ас. Красимир Петров - Бай Ганьо - единство на литературния образ. Изхождайки от безспорните, ут върдени вече постановки за социалната същ ност и националните особености на героя, изследователите се опитаха да вникнат подълбоко в жанровите особености на произведението. да потърсят характерните струк турни особености, да осветлят връзката ав тор-герой в широки литературно-историчес ки, националнопсихологически и философски аспекти; потърсиха генезиса на героя във фолклорно-анекдотичен и литературно-исторически план. Проникването в идейната сърцевина и в структурните пластове на „Бай Ганьо" доведе до оригинални изводи за композицията на творбата и своеобразното единство на образа. Направиха се сериозни опити за изясняване причините и пътищата за проя ва на уникалното за литературата ни явле ние - живота на литературния герой извън литературната творба, както и за съотнася нето на А. Константинов към българския литературен процес от края на XIX и началото на ХХ в. Най-сетне потърси се мястото на Алско с неговия Бай Ганьо в продължи телния диалог на българската култура с ев- ропейската. Близките теми на проф. д-р. Хр. Дудев ски, Идейно-естетическите възгледи на А. Константинов" и ст. н. с. Елка Константинова „Алеко Константинов като литературен кри тик по същество застъпиха различни становища по проблема за връзката на Алеко с литературните направления у нас през 90-те години - отношение към традиционния критически реализъм от „вазовски тип" и прибли жаване до тенденциите на кръга „Мисъл" в търсене на нови естетически хоризонти. По този начин тези доклади разкриха поле за разработки на въпроси около мирогледа, обществените позиции, идейното развитие на писателя. Ст. н. с. Илия Тодоров аргументирано отстоя твърдението си за Алековото авторст во на три фейлетона, обособени за пръв път в последното издание на съчиненията му в раздел Dubia. С особен интерес бе изслушан докладът на юристката Мария Орукин, който осветли по-слабо известни на литературните среди моменти от делото по убийството на Алеко Константинов", и на д-р Серафим Алексиев, който даде висока оценка на дисертацията на писателя от съвременни правни позиции. Фейлетоните на Алеко „До Чикаго и назад" и останалите му пътеписи бяха предмет на докладите на доц. Ст. Елефтеров - Образът на повествователя в „До Чикаго и назад, на н. с. Катя Бъклова - Пътеписите на А. Константинов за България", на гл. ас. Ангел Тонов - Композиционни особености на Алековите фейлетони" и на н. с. Ваня Бояджиева - Личността на А. Константинов във фейлетоните му". Ст. ас. Вл. Янев в „Алеко Константинов и Пенчо Славейков", ст. ас. Дим. Михайлова в „Д-р. Кръстев - популяризатор на А. Константинов в Русия" и к. Ф. н. Ек. Даскалова в „А. Константинов и работническото движение" поставиха сравнително малко за сягани въпроси около Алековата личност. Ст. н. с. Елена Димитрова се спря на сатиричните похвати в творбите на А. Константинов. Единственият доклад, посветен на ези ка на писателя, бе „Пословиците и поговорките в творчеството на А. Константинов" от доц. Ив. Койнаков. Ст. ас. Величко Тодоров, гл. ас. Ив. Трашлиев и Д. Евстатиева потърсиха успоредици и типологични сходства на Алекови творби с герои на Хашек, Св. Чех и Р. Доманович. Информациите на Радка Начева, сътрудник на музей „А. Константинов" в Свищов, за историята и днешното състояние на музея и на Петя Дюгмеджиева за подготвената от Народна библиотека пълна библиография на А. Константинов предложиха на присъст вуващите ценни сведения за научния и обществения интерес днес към един от класиците на българската литература. Алберт Бенбасат постави остро, със заг риженост и отговорност въпроса за издирването и опазването на Алековото архивно наследство. С проявеното гражданско вълнение и публицистичен патос неговото изло жение стана достоен финал на плодотворната научна сесия.