Книжка-10

1983, Книжка 10 - Съдържание

Великият устрем на българина за свобода е вдъхновявал поетите във всяка епоха и те са настройвали своите лири за челичените стъпки на борбата. Много от тях стават тръбачи и герои, словото им се превръща в ярък възпев на смелата саможертва. През онази славна 1876 година, когато избухва Априлското въстание, един гениален поет-войвода пленява кораба „Радецки", за да дойде със своите момци и сложи костите си на родна земя. И Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. има своя поет и той е достоен приемник на Ботева - Пейо К. Яворов. Но между двамата, между хъша и харамията, се нарежда творецът, чието дело няма тяхната революционна пламенност, но своята мащабност, по своята величествена обхватност и мощ е достойно им бъде равно. Това е Иван Вазов. И този факт е многозначителен. Защото именно патриархът на българската литература, който пресъздаде пиянството един народ" от славната 1876 г., който възпя „избавлението", по-късно с трепетръка описа съдбата и на онези братя, които не изживяха общата радост Освобождението, а продължиха горката си робска участ, и то когато България беше вече свободна. на по да на на Именно Вазов, който в своята „Епопея на забравените“ възпя Братя Миладинови - на Македония двата верни сина", следи отблизо драматичните събития, последвали след Руско-турската освободителна война през бурния и драматичен четвърт век. В неговото сърце отеква всеки мъченически зов, всяка саможертва в името на отечеството. Тук към чистия патриотизъм на поета се прибавя и гласът на кръвта. Както споделя пред проф. Иван Д. Шишманов, той: „Прадядо ми, Кирко, бил дошел от Македония, от Арнаутлука." И този глас му нашепва сладкото име на реката от родния край на прадедите, когато Вазов написва като емигрант в Бакьу, в Румъния, през 1872 г. своето прославено стихотворение „Де е България?": Там, де Вардар през полята мътен лей се и шуми... Когато след Берлинския договор, режисиран от великите сили в угода на балканските държави и на своите завоевателни цели, се вдига Кресненско-Разложкото въстание, възбудило духовете до Охрид, народният поет оглавява комитет, създаден да подпомага въстаниците. Като чиновник за особени поръче ния в щаба на руската армия в Русе той е загрижен за съдбата на българското население, останало беззащитно под османската власт.

Не са малко класиците на българското художествено слово, които за наше национално щастие винаги са притежавали едно влечение към земята и народа си, една жажда да се слеят с пръстта, която ги е родила и откърмила за творчески подвизи, една мечта да кажат някога след изпълнение на дълга пред поколенията: този свят е и мой, по думите на акад. Георги Джагаров. Сред тях блести с особена, нека я наречем страдалческа, или носталгична, или дори трагична светлина името на Димитър Талев - последния наш класик от възрожденска типология. Той извая много образи - и сред тях властно сурово се налага Султана. Той разгледа много истини - и сред тях най-силно ни потресе истината за участта на македонските българи. Той подхвана много теми, мотиви, идеи, характерологични данни на Вазовата класика, но всички те се сливат като силни и напористи ручеи в един могъщ поток. Този поток - това е темата за Македония. Темата на Димитър Талев. Темата на всяко бъл гарско сърце, познало надежди и покруси след две национални катастрофи, познало илинденска и балканска (на войната!) героика, мразило със смъртна омраза експериментите“ на кобургите с нашите чаяния, отвращавало се от де магогията на мрачния български фашизъм с т. нар. „национални идеали". Оня фашизъм, който изтребваше прогресивните хора, без много-много да държи сметка за тяхната национална принадлежност - като по правило започваше с чедата на своя собствен народ: с Христо Кърпачев или Никола Вапцаров, Малчика или Антон Попов, с Цвятко Радойнов или Иван Козарев... В зигзагите на житейския и творческия път на Димитър Талев се оглежда с драмата на писател, който цял живот е пътувал към патриотическата идея, докато успее да я превъплъти в ярко светещи из мрачините на миналото, надарени с магическа привлекателност образи. Има ли нашенско сърце, което да не e трепвало от хубостта на Ния - въплътила у себе си хубостта на Преспа, на Македония, на българката от ония южни краища? Има ли българско сърце, което да не е бивало готово да изпълни докрай дълга си към род и родина, щувайки с незабравимите Глаушеви - Стоян, Лазар и Борис, с Райко Вардар- ски и войводата Велко? Има ли българска душа, която да не закопнее по тайнобствения свят на таланта, на изкуството, съпреживявайки драмата на Рафе Клин- че? (Четирилогията от романи „Железният светилник“, „Преспанските кам- бани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам"). Има ли наш съвременник в тия тре- вожни десетилетия на миграция и урбанизация, на движение от град на град, от селото към града, от провинцията към столицата, от полето към планината и по-често от планината към полето, който да не потръпне от страх пред укор ния поглед на Султана, заклела Лазар да пази тревясалите гробове на дедите, да се слее и той на свой ред със същата пръст, с която са се слели на времето си и те, да отстоява докрай заветите на родното място, да учи децата си, че ни18 кой не може да постигне обичта към България, ако не мине през обичта към родния край, към Преспа?

С тая гражданска и литературна титла не всеки може да се сдобие. Не всеки има мъжеството да остане верен на своите идеи, да пренесе през опустошаващата сила на времето идеалите на младостта си. В своя дългогодишен път вероятно той е имал връстници, които бързо са се освободили от донкихотизма на младостта си, бързо са поумнели", разбрали са къде зимуват раците“. През изминалите десетилетия Христо Радевски не напусна нито за миг неспокойното поле на гражданската поезия. Той е там, където беше в младостта. И досега си остава достоен съвременник на нашия век, на неговите революционни борби. Косите му са побелели, но душата му не познава бръчки. Той си е за пазил младежката стойка, бодрата крачка в живота и литературата. Сякаш мла денческият му дух енеподвластен на времето, досега е борбено настроен и не примирим към всичко онова, което не хармонира със социалистическия идеал. Поне аз не познавам в нашия живот подобна гладиаторска натура. Христо Радевски още в младостта си е влязъл в конфликт с буржоазната държава и нейните институции, смело разобличава нейните идеали, нейните фетиши и идоли, съдбоносно се разминава с галантни поручици от рода на Саш ка. В неговите стихове вее духът на класовата непримиримост, диалектиката на борбата. В някои от неговите стихове от периода на младостта сякаш направо се е вселил духът на Комунистическия манифест, духът на „заговора на равните" на Гай Бабьоф.

За да се справим със сложността и многоплановостта на жанра като „кате гория на категоризирането" при анализ на конкретно художествено произведе ние, необходимо е изследването да се провежда в най-малко три условни разгра ничени направления: 1. Жанрът като „жанровост“ на отделната художествена творба. Като способност на творбата да се оприличава с другите творби и същевременно да се отграничава от тях. 2. Жанрът като „конвенция". Като отношение между автор и читател, реализирано чрез творбата в процеса на нейното зараждане, възприемане и функ циониране; осъществено с помощта на съвкупност от литературни и извънлитературни фактори. 3. Жанрът като морфологична категория. Като система от жанрови образувания, формирана чрез динамична система от принципи за художествено усвояване на действителността. Така видян, проблемът за жанра се включва органично в три относително самостоятелни системи. Това произтича от сложната природа на изкуството като съвкупност от художествените факти"; като форма на общественото съз нание; като система в процес на развитие. Следователно, когато говорим за жанров анализ, трябва да разбираме изследване на проблемите, възникващи по хоризонталните плоскости на разглежданите системи и по техния вертикален разрез. Настоящите редове ще се захванат със задачата да проследят как творбите, пораждайки своите значения, се самоопределят жанрово, или, с други думи казано, да изследват отношенията между поетика и жанр въз основа на конкретния художествен материал. Какво има и какво няма в творбите? Как то е разказано? Отговорът на тези тясно свързани един с друг въпроси ще ни даде до известна степен и отговор на почти мистичния въпрос „Защо?". Онази част от въпроса „защо“, която лежи извън границите на интересуващата ни област, ще си позволим деликатността да не засягаме. Нека, преди да пристъпим към произведенията на Б. Райнов, да видим как те самите се самоназовават. В „Този странен занаят“, „Тютюневият човек“, „Пътят за Санта Крус“, „Елегия за мъртвите дни“ и „Третият път" няма да видим на заглавната страница и следа от някакво жанрово обозначение. Подобно явление е доста често срещано в съвременната литература. Отказът на автори и издатели да маркират жанрово произведенията е вече сам по себе си симпто матичен за развоя на някои трансформационни процеси в жанровата система.

Проблемът за сравнително-типологическите изследвания на литературните взаимоотношения занимава особено интензивно световната литературна наука в последните две десетилетия. И причината за това се крие не толкова в преодоляването на стария френски компаративизъм с неговата „европо-центристка" или „западно-европо-центристка" насоченост. 1 Въпросът е по-сложен и засяга новите по-комплексни задачи, които в настоящия етап стоят пред литературната наука: изучаване в синхронно-диахронен план на зоналните и регионалните литературни връзки като необходим етап за пристъпване към една история на све товната литература. В същност зоните и регионите са наднационални оформили се географско-исторически общности, в които възникват сходни в типологическо отношение литературни явления. В този смисъл те са особено благодатно поле за изследване в синхронен план на подобни литературни системи. Твърде тесните граници и канонически схеми, в които се реализират изследванията на традиционния компаративизъм, не са в състояние да отговорят на подобни крупни задачи. Налагат се нови теоретически концепции, които да стимулират и „организират" една нова методология в сравнителното литературознание: търсене, анализиране, обяснение и обобщение на литературни съответствия, на сходни, родствени литературни явления, независимо дали съществуват между тях конкретни или генетически връзки; такива явления, между които съществуват дълбоки сходства от структурно естество. Твърде разнообразни нива предлагат типологическите изследвания: типология на стила, литературните направления, жанровете и т. н. Човекът и неговото комплексно обкръжение -главен проблем на литературата и изкуството - става обект на всестранен анализ-синтез: сходства в системата на идеологията, „обусловена от историческото сходство в обществените отношения" - при това мирогледът се разглежда не като проста система от теоретически възгледи у художника, а много по-широко - като съвкупност от всички негови отношения към заобикалящия го свят: емоционални, рационални, научни, естетически, морални, философски.

Така обяснява творчеството си един от най-големите художници на нашия век. Подобно изявление, разбира се, не трябва да се тълкува буквално, защото духовната биография на твореца не се покрива с житейската. Творческата активност на големия художник сякаш привлича към себе си частиците на битието спорадично разпръснатата в него духовност, преобразува обикновеното, първичното от живота в художествена реалност, но твърде често той тръгва и от историята на своята душа, за да изгради историята на народ и човечество, долавяйки сякаш „свръх-сетивни“ откровения, недостъпни за другите хора. Като худож ник - пише И. Матушевски - Жеромски принадлежи на лирическия тип, гледа на света през призмата на чувствата, хората, думите, събитията го привличат повече със своята вътрешна, духовна същност, отколкото с външната, пластичната страна. "1 Такъв тип творец не е склонен към дистанциране от обекта на изображение,към наблюдения и анализи на живота отстрани, а стои вътре в него, „преживява историята като онези, върху които се стоварва цялото нейно бреме от мисли, за да ги претопи в амалгамата на интрожитието и разкрие и грозното, и красивото, и злото, и доброто в събитията и у хората. „Пепелища" на Жеромски не е само и не е просто исторически роман-епопея, а и роман на едно моралнофилософско самосъзнание, в който обективно-епичното съжителствува със субективно-експресивното, пластично-образното - с духовно-интелектуалното, дра матично-усложненото с лирико-поетичното от най-висок разред. Тази стилна полифоничност, в която функционират най-разнообразни тенденции, хармонира напълно с отворената жанрова конструкция на епопеята, в която много глави притежават свобода по отношение на фабулата, съществуват като че ли сами за себе си като отделни новели, обединени не от фабулирането, а от главната тема и от духовната диспозиция на авторовата индивидуалност. Налице е едно движе ние в епичния статут на повествователя - от пластично-епичното към духовнопространственото, от изобразителното към асоциативно-мисловното, от близките, зрими форми на битието към по-далечната, по-сложна и по-дълбока перспектива на идеограмата.

Неговият дом на ул. Дмитрий Улянов" в Москва познават много българ ски писатели и учени, защото той е винаги гостоприемно отворен. Познават кабинета му на директор в Института за славянознание и балкани стика към Съветската академия на науките. И така е от десетилетия. Създава се сякаш някаква неписана традиция, че щом си в Москва, трябва да наминеш към дома на Дмитрий Фьодорович, да се срещнеш с него и с Надежда Григориевна, да поговориш, да поспориш даже. Защото Марков е наистина удивително интересен и увлекателен събеседник, но той никога не те оставя безличен към разговора, предизвиква те да кажеш своето мнение, да изразиш своята пози ция. В неговия дом изведнъж попадаш в атмосферата на отечеството. Не става реч за присъствието на предмети и детайли, които изведнъж сякаш довяват въздуха на родните балкани и поля, на героичното ни минало, на природната ни неповторимост. Удивлявал съм се неведнъж, че в библиотеката на учения може да се намери почти всичко, което се отнася до нашата литература отт най ранните и прояви и досега. И не секва тази обич на учения към българската литература. Не помня случай той да е бил изненадан от нови имена, произве дения, даже от наши спорове. Оплаква се понякога, че все по-слабо познава младите писатели, а стане ли дума за процесите в литературния живот, за различни публикации в нашия пе риодичен печат, Д. Марков изведнъж ще припомни къде какво е писано, какви оценки са направени, кои творби и автори са привлекли вниманието. И ще каже своето мнение, ще потърси веднага място на явлението и творбата в по-слож ния контекст на литературното развитие. Много често случаен конкретен повод предизвиква неочаквани интересни размисли за явления от чисто теоретичен порядък, за обобщения и оценки, които имат принципиален характер. Струва ми се, че сме несправедливи и главното не сме точни, когато под чертаваме, че Д. Ф. Марков е виден учен-българист, че е най-авторитетният и уважаван специалист по нашата литература в съветската страна. Всичко това вярно, но то не изразява големия облик на учения. e Ние сме особено признателни, че под неговото задълбочено и точно перо на изследовател излязоха редица книги, статии и изследвания за историята и развитието на българската литература. Достатъчно е да си спомним книгите, които получиха много висока оценка от критиката, като „Българската поезия от първата четвърт на ХХ в.“ (1959), „Из историята на българската литература" (1973), „Днешната българска литература" (1969). В тези и редица други произ ведения се анализира творчеството на най-видни наши поети и белетристи, под хожда се към тяхното идейно-естетическо наследство от високите позиции на съветската литературна наука.

Преводът на поезия винаги е пораждал много разногласия между преводачите и теоретиците на превода. Едни от тях спорят дали може, дали е редно един човек да превежда много автори и не е ли по-правилно да се занимае само с един или поне не повече от двама-трима поети, спрямо които има по-голям афинитет. Други спорят горе-долу в същите рамки за различните жанрове - лирика, епос и др. Трети разсъждават дали човек може, от една страна, да превежда пълноценно от своя език на чужд, а, от друга страна, доколко може да запази или по-правилно да предаде националния колорит и този недоловим елемент между редовете - нюансите и интонацията, - когато превежда от чужд език на своя. Антологията, за която става дума, може да ни послужи като пробен камък за подобни преценки. В случая имаме пред себе си антология от двеста и едно стихотворения от български поети, предназначена за деца от три възрастови групи, разделени в три книжки, но преведени всички от един преводач. Трябва веднага да се отбележи, че доста голяма част от стихотворенията не са били писани за деца - те са подходящи за деца, включват се в букварите и читанките. Защото Оте чество любезно и редица други Вазови творби, „Хайдути" от Христо Ботев, „Сто дваде сет души" от Пенчо Славейков, „Заточеници" от Яворов и много други напълно закономерно са влезли в антологията, но не са детски". Подбрани са произведения на шестдесет и двама български автори от дядо Петко Рачов Славейков до Ран Босилек, Н. Кехлибарева, Евтим Евтимов и други наши съвременници, тъй че в трите книжки се срещаме с представители на най-различни епохи, поколения, жанрове и „школи", темпераменти и разбирания, стихотворения с най-различна ритмика и мелодика. Поради всичко това преводачът Милен Маринов бе изправен пред много сложна задача с разностранни трудности, една от които бе и тази, че трябваше да превежда не по свой избор и предпочитание (макар и да можем да приемем, ако съдим по резултатите, че повечето стихотворения са му допаднали). В негова полза са били няколко основни положения и първото от тях е, че преводачът е абсолютен двуезичник", той е еднакво „у дома" и в българския, и в руския език с всичките им тън кости и владеене на бита, историята, литературните традиции, както и всичко онова, което наричаме фонови знания". В работата му се чувствува, че има вроден усет към поетичното и поезията; вероятно е и закърмен от ранна възраст с най-популярното в детската и друга пое зия на двата народа, което е разширило и неговото „амплоа" като преводач. Допустимо е за работата му да е имало значение и това, че донякъде същото може да се каже и за неговата редакторка Ника Глен, дългогодишна преводачка и редакторка на преводи от български на руски.

С „Полтава“ и „Борис Годунов" започва съвсем нова епоха в дейността на Пушкин като художник. Макар първата да излезе през 1829 г., а последната в 1831, това не пречи да ги смя таме почти за произведения-връстници, защото „Борис Годунов" бе написан много преди 1831 г. и прочутата сцена между Пимен и Самозванеца бе отпечатана в „Московский вестник" през 1828 г., кратката сцена между Курбски и Самозванеца в „Северные цветы" за 1828, излезли през 1827 г. По отношение на своята художественост „Полтава" се отнася към „Борис Годунов", както стремежът към постижението. Публиката прие „Полтава" по-хладно от пре дишните поеми на Пушкин; „Борис Годунов" бе приет съвсем хладно като доказателство пълния упадък на таланта, съвсем доскоро толкова голям, така много извършил, още така много обещаващ. И тогава, и сега „Борис Годунов" си имаше горещи поклонници; но както тогава, така и сега броят на тези поклонници бе твърде скромен, а броят на порицателите - грамаден. Кои от тях са прави, кои виновни? Едните и другите са еднакво прави и еднакво виновни, защото наистина в нито едно от дотогавашните си произведения Пушкин не бе достигал такава художествена висота и нито в едно не бе показал такива огромни недостатъци, както „Борис Годунов". Тази пиеса беше за него истинска битка за Ватерло, в която той разгъна цялата си широта и дълбочина своя гений и въпреки това претърпя истинско поражение. Трябва да отбележим B B преди всичко, че „Борис Годунов" на Пушкин съвсем не е драма, а по-скоро епична поема в разговорна форма. Действуващите лица, изобщо слабо очертани, говорят непрестанно и на места превъзходно; те обаче не живеят, не действуват. Чувате думи, често изпълнени с голяма поезия, но не виждате ни страсти, ни борба, ни действия. Това е един от първите и главни недостатъци на драмата на Пушкин; но за него поетът няма вина: причината се корени в руската история, от която поетът е заимствувал съдържанието на драмата си. Руската история до Петър Велики се отличава по това от историите на западноевропейските държави, че в нея преобладава чисто епичният, или по-точно квиетичният характер, докато в другите преобладава чисто драматичният характер. До Петър Велики в Русия се е развивало семейственото и родовото начало; но са отсъствували признаци за развитие на личното: а мо же ли да има драма без силно развитие на индивидуалностите и личностите? Какво е съдържа нието на Шекспировите драматични хроники? Борба на личности, които се стремят към власт и си я оспорват взаимно. Това се е срещало и у нас; целият феодален период не е друго, а оже сточена борба за великокняжески и феодални тронове; през периода на Московското царство виждаме редом трима претенденти от такъв характер; но все пак не можем да открием никакво драматично движение. През периода на феодализма един княз свалял друг и завладявал земи те му; сетне, победен от него, отново му отстъпвал владенията, след което повторно ги завладявал; самите владения обаче не претърпявали промени от това: менели се единствено лицата, а ходът и същността оставали непроменени, защото нито едно от новите лица не донасяло с идването си никаква нова идея, никакъв нов принцип. Оттук и обяснението защо народонасе лението на едно или друго княжество, на един или друг град, с еднакво усърдие се е сражавало иза стария княз против новия, и за новия против стария.

През 1933-1934 г. официалният периодичен печат в Германия следи с особен интерес развоя на събитията, свързани с историческия Лайпцигски процес, където Димитров разобли чи престъпната същност на фашизма и същевременно начерта генералната линия на комунис тическите партии в борбата срещу него. За този интерес говорят най-вече информациите и ста тиите, публикувани във фашисткия вестник „Фьолкишер Беобактер" (Völkischer Beobachter). Едно по-внимателно проследяване на тези публикации в техния хронологичен ред налага на вни манието онзи характерен акцент на враждебна тенденциозност, чието присъствие е особено осезателно в активността, с която редакцията на горепосочения вестник отразява събитията от трите етапа: предварителното следствие, самия ход на лайпцитската драма и при приключ ването на процеса. Конкретно: 1. От 4 март до 30 април 1933 г. са поместени множество материали с политически ко ментар, изпъстрен с открито демонстрираната фашистко-терористична предубеденост относно предполагаемата, но недоказана вина на подсъдимите и оттук - еднозначно фаталните прогнози, които визират бъдещата съдба на комунистите, обвинени в подпалването на зданието на парламента, на Райхстага. 2. От 1 август до 30 септември 1933 г. преобладават статии за процеса, които се откроя ват както с категоричния си тон, така и с нескриваната си неприязън, с доминиране на субектив ни оценки и наличие на крайни в своята поляризация псевдохарактеристики на редица лица, призовани като свидетели и множество мними данни по процеса. В това отношение особено показателна е статията на Йоб Цимерман, озаглавена „Димитров - безкрупулният комунисти по 3. От 19 ноември до 12 декември 1933 г. са публикувани редица материали, които визират последните заседания на съда и коментират обвинените комунисти в същия дух на враждеб ност, в разрез с фактите, които вече доказват явния провал на официалните свидетели по дело то. Така например на 6 декември 1933 г. пред съда са представени няколко документа, между които медицинско свидетелство за душевното състояние на един от основните свидетели обвинението - Гроте. Документът от 1918 г. гласи, че „Гроте е психопат и истерик... Прочитат се документи, от които се установява, че свидетелят на обвинението Кемфер... се занимава с кражби и като рецидивист три пъти е бил осъждан на тежка работа".

Софроний Врачански и Андрей Робовски заемат различно място в културната ни история. Софроний е титанът, който с просвещенската си дейност и литературно творчество поставя началото на една традиция в борбата за духовно издигане и национално самоопределяне на българския народ, следван от книжовниците, творили през първата половина на XIX в., към които спада и Андрей Робовски. Животът и творчеството на Софроний са предмет на задъл бочени изследвания на наши литературоведи. Някои от постановките на Васил Сл. Киселков, Иван Радев, Росица Димчева и Людмила Боева ще използуваме и в нашата работа. Автобнографията на поп Андрей досега не е изследвана и не е така известна като „Житието". Но сход ството на жизнените ситуации, както и близостта и различията в подхода към фактите ни дават възможност за паралел между тях, чрез който могат да се изяснят някои страни от нрав ствената същност и самобитност на възрожденския деец и писател. Андрей Робовски също като Софроний е духовник, но за разлика от него достига в йерархията само до сакеларий. Неговата автобиография е публикувана след Освобождението и обе ма само три страници. От нея липсва незначителна част, свързана с детските му години. Еленският свещеник е познавал делото на Софроний. В едно писмо до него Димитър Драганов споделя: „Едно дете ровеше листовете на Софрониевото толкование. А пък аз рекох на х. Ив... видиш ли онуй толкование. От таквизи владици искам благословление. Софроний, каквото се вижда, не е бил много изкусен книжовник, но защото бил болгарин, ето повече от силата си сторил народу си." Сигурно поп Андрей се е позовавал неведнъж в своите проповеди на популярния „Неделник" и е възприемал Софроний като пример в борбата за независимост на бъл гарската църква и избиране на български църковен глава. И двамата пишат за себе си в края на своя живот, но с различно чувство за изпълнен дълг. Софроний се терзае от мисълта, че е оставил своето „паство" в преходен исторически момент и изкупува вината си, като се труди „денем и нощем, за да преведе неколико книги по нашему болгарскому языку". Лишен от правото да служи като свещеник, поп Андрей също се отдава на книжовни занимания, превежда и издава книги с религиозно съдържание. Но споменава за тази дейност като естествено продължение на усилията си да бъде полезен на отечеството си. В тази връзка са и композиционните особености на автобиографията му, в която лесно се от крояват две части. Първа част: учение и учителствуване, и втора част: животът му като духовник и книжовник. Прави впечатление, че в началото авторът пише с по-светло чувство, дори и с чув ство за насмешка над ранните си учителски години, докато втората част е наситена повече със страданията му, болестта и трудностите по време на престоя му в Цариград. И Софроний, и поп Андрей са имали в живота си една значителна среща, която е оказала изключително въздействие върху тях. За Софроний тя се измерва в краткото му общуване с Паисий Хилендарски и преписа на неговата история, а за Робовски в дружбата му с Неофит Бозвели. Но и двамата не споменават в автобиографиите си за връзката с тези видни възрож денски дейци. За дружбата между Неофит Бозвели и поп Андрей можем да съдим по препи ската им. Бозвели го сравнява с древногръцкия герой Ахил, когато определя приноса му за народното дело

Публикуваните по-долу писма на Димчо Дебелянов до Николай Лилиев са открити и разчетени от Магдалена Баева и Маргарита Дойренска - сътруднички в къща-музей „Ангел Ка ралийчев". Вероятно самият Н. Лилиев на времето ги е предал на Каралийчев, който ги е съ хранил заедно с редица други документи и с личната си кореспонденция. Писани в периода между 1912 и 1916 г., тези писма хвърлят допълнителна светлина върху живота на Димчо Дебелянов в самоковската казарма, в София и на фронта; върху житейските и естетическите му възгледи, върху настроенията му, върху „необикновеното“ му приятелство с останалите писатели, журналисти, художници и др. от групата на Димитър Подвързачов, вър ху особеностите на българския символизъм и т. н. В дълбоките изповеди, които прави пред своя искрен приятел, Димчо Дебелянов се разкрива отново като болезнено чувствителна и кристално чиста личност, като непрестанно измъчваш се (без конкретна причина) от угризения на съвестта и от своето човешко несъвършенство. Особено ценни тук са признанията, които Дебелянов прави за отношението си към же ните, самоанализите му, както и новият по-ранен вариант на стихотворението „Гора". Едва се га се откри и оригиналът на стихотворението „Прииждат, връщат се...", за което се знаеше, че е изпратено в писмо до Николай Лилиев. По сведения на Тихомир Геров това стихотворение е писано в с. Давидово преди един военен поход и е завършено на 22. . 1916 г. В публикуваното тук писмо „Прииждат, връщат се..." носи същата дата. За пръв път стихотворението е публи кувано в сп. „Везни" (1 - 1979, кн. 5, с. 129) в същия вариант като публикувания тук. В едно от писмата е преписан един от вариантите на стихотворението „Изминал пътя през льките..." То е публикувано за пръв път в сп. „Смях" (III, бр. 107, 13. IX. 1913 г., с. 4, под заглавие „Късна жалба"). Стихотворението има още две редакции: в сп. Художествена култура" (IV, кн. 2 от 1944 г.) и в сп. „Звено" (1, кн. 4-5 от 1914 г.). Тук, в писмото си до Лилиев, пое тът преписва стихотворението във втория му вариант (както е в сп. „Художествена култура"). За написаното в стихове писмо на Д. Дебелянов от 27. ІІ. 1913 г. дава сведения Тихомир Геров в книгата си „В казармата и на фронта с Димчо Дебелянов", 1957, с. 27. В архива на Ангел Каралийчев се пази и ръкописът на едно писмо, писано от Димчо Дебелянов до Иванка Дерменджийска. Писмото е без дата и без адрес, написано е на тесен и къс кариран лист. Ето неговия текст: „От всеки ред на писмото ти личи презрение, което аз, може би, не заслужавам. Кои са при чините, които са те накарали да ми пращаш след толкова дълго мълчание такова надуто и ви сокомерно писмо, не зная и не искам да зная вече. Това е навярно последното ми любовно пис мо до тебе, а може би, и последното любовно писмо. Ако ти си заблудена от хорски клюки това говори повече в твоя вреда отколкото в моя. Пиша ти при чудно душевно спокойствие. Някога имаше наистина хубави дни и вечери, но за тях по-хубаво да си не спомняме. Но тогава още грееше слънцето на пролетта", а сега то угасна без всякакви катастрофи Като приятели, може да се срещнем някога, но любов между нас няма вече и не може да има, с поздрав Д. Дебелянов" Нямаме никакви сведения по какъв начин ръкописът на това писмо, чийто текст с вече известен, е попаднал в архива на писателя Ангел Каралийчев.

От по-особен интерес в рецензираната книжка е статията на д-р Едуард Байер, доцент в Хумболдовия университет, Берлин, озаглавена „Значението на националната традиция и социалистическото идейно богатство като фактори в българското литературно развитие". Авторът изхожда от предпоставката, че сложният ход на българската история през Средновековието е наложил отпечатьк върху развитието на националната литература, преди всичко в периода на Възраждането през XIX в., и е довел до значителни художестве ни постижения. Като резултат от въздейст вието на националните фактори, чийто ха рактерен белег е хуманистично-демократичният и материалистическият светоглед, но и като следствие от интернационалните процеси и влияния, след края на XIX в. възниква ярка, ориентирана към социалистическото идейно богатство насока в литературния живот, която в значителна степен определя характера на литературния процес в страната, отбе лязва д-р Байер. Социалистическата литература и в частност марксическата естетика и литературна критика в България проявяват след възникването си в края на XIX в. забележителна последователност в своето развитие, посочва авторът. Към значителните постижения в тази област спада преди всичко делото на Димитър Благоев, както и ранната социали стическа поезия, създадена от Димитър Полянов и Георги Кирков; революционната пое зия на Гео Милев и особено на Христо Смирненски в началото на 20-те години, която същевременно набелязва и наченките на социалистическия реализъм в българската литература; също така септемврийската поезия, която възниква след потушаването на Септемврийското въстание от 1923 г. и става израз на първия художествен протест срещу надигащия се фашизъм; най-сетне тук спада и пролетарскореволюционната поезия от 30- те и началото на 40-те години, която достига своя връх в творчеството на Никола Вапцаров, обобщава д-р Байер. Анализът на литературното развитие в България показва, че не друго, а именно демократично-хуманистичните традиции в литературата от епохата на Българското въз раждане и влиянието на материалистичната естетика от 70-те години на XIX в. са допринесли в значителна степен за това още в периода между 1878 и 1944 г. българската литература да се развие успешно по пътя на реализма и социалния напредък и да съумее да се противопостави на опитите на една формалистично-идеалистическа естетика да я от клони от този път. Авторът изтъква в статията си, че преди всичко марксическата естетика и социалистическата литература в България поемат защи тата на прогресивните национални традиции. Тази констатация за ролята на марксическата естетика в процеса на усвояване на културното наследство е свързана с обстоятелството, че българските леви сили под ръководството на Благоев е трябвало да стигнат до ясни марксически позиции едва след продължителни и сложни дискусии, довели до превъзмогването на сектантските тенденции по отношение на постиженията на българските писатели, за ключава д-р Байер. Той посочва голямото значение на някои съчинения на Димитър Благоев, като например „Що е изкуство?" (1898), за осъзнаването на необходимостта от творческо усвояване на прогресивните постижения в духовно-културната област. Самият Благоев, който се е възхищавал от такива личности на националната освободителна борба като Каравелов и Ботев, е имал творческо отношение към епохата на Българското възраждане. Той е съзирал неговата непосредствена връзка със социалните и политиче ските борби след освобождението на Бълга рия, в работническата класа е виждал наслед ника и продължителя на революционните тра диции от времето преди 1878 г. и най-сетне при определянето на своите литературно-есте тически позиции той съзнателно е усвоил постиженията на материалистическата естетика от 70-те години, посочва авторът.

Не е тайна за нашето литературознание, че акад. Георги Цанев е не само съвременник и приятел, но е и сред малцината литературни критици, който още от 1927 г. следи с нрав ствено удовлетворение творческото извися ване на Йордан Йовков като един от първомайсторите на краткия разказ в българската литература. Още приживе на разказвача той утвърждава в кратки рецензии художестве ното му своеобразие, неговия оригинален талант, романтико-реалистичния му поглед към жизнените събития и ярките му творчески превъплъщения, когато пресъздава хайдушките, бранните и мирните дни на нашия народ.. И равносметката е ясна и категорична: в продължение на повече от половин столетие Г. Цанев търси и открива възможност да сподели с читателя своите истини за творческия растеж, за поетиката, светогледа и художествените предпочитания на белетриста. В го дините, когато към художественото творчество, особено към драмите на Йовков, се гледа с известно пренебрежение, съзнателно се подценява цялото му творчество като на региона лен писател, обявява се за битоописател на довоенна Добруджа или се канонизира в рамките на социологичната критика, Г. Цанев остава последователен на себе си и пише своите утвърдителни рецензии, кратки етюди или по-разгърнати статии и студии за художествената специфика, за неповторимото и самобитно дело на Йордан Йовков. Събрани в наше време в отделна книга, литературнокритическите фрагменти на Г. Ца нев, получили нов аранжимент, очертават границите на едно истинско монографично произведение, макар в този си вид да не зася га цялата проблематика и да не изчерпва поредицата от въпроси, свързани с творческата еволюция и противоречивата съдба на прозорливия белетрист. По-частични са и докосванията до „Чифликът край границата", „Песента на колелетата“, „Милионерът", „Боряна" и др. Но тези бели петна" никак не са попречили на критика да сключи вярно художествените координати и да разкрие духовния портрет и интелектуалното влечение на Йовков към общочовешките теми, към старопланинската и добруджанската действителност, към фолклорните традиции или към историче 158 ската съдба на народа ни, дълго търсил свое битие и труден брод към бъдещето... Ако хронологично подредим работите, включени в книгата, ще установим, че още на времето е дадена правдива оценка и точно са анализирани „Старопланинските легенди" - 1917; Жетварят" - 1930; „Вечери в Антимовския хан" - 1932; „Женско сърце" - 1935; „Ако можеха да говорят" - 1937, и то още когато Йовков е жив... А след неговата смърт Г. Цанев публикува по-обобща ващите си наблюдения - „Йовков ще живее в своето голямо художествено дело" - 1937; „Творчеството е мъка" - 1938; „Последното творение на Йовков" - 1938; „Добруджа в творенията на Йовков" - 1940; „Майстор на разказа" - 1955; „Из моите срещи и разго вори с Йовков" - 1970; „Нравственият патос в творчеството на Йовков" - 1977 и накрая - „Хуманизмът на Йордан Йовков" – 1979…

рез последните години тържественото че ствуване на 24 май - Деня на славянската писменост и култура - в Италия стана тра диция, която се изпълва с все по-широко съдържание. Интересни и с широк отзвук бяха проявите през 1979 г.: изложби, концерти, научни сре щи, които запознаха широки културни среди в Италия с постиженията на България в обла стта на изкуството и науката. В кръга на тези прояви бе включен и Тре тият италианско-български симпозиум, който се проведе от 29 май до 30 юни с. г. в Неа пол и Позитано. Организиран от Източния университетски институт в Неапол при тяс ното съдействие на БАН, симпозиумът има ше за тема историческите и културните връз ки между Италия и България през вековете ибе посветен на паметта на забележителния славист и българист проф. Енрико Дамяни. Обширните тематични и хронологични рамки, както и реномето на института - организатор на конференцията, не можеха да не привлекат вниманието на изявени специалисти в областта на славистиката и българистиката от двете страни. В научната среща дейно участвуваха почти всички изтъкнати италиански представители от по-новите генерации - предани ученици на Е. Дамяни и ревностни продължители на неговото дело. Отличната организация на форума, висо кото научно ниво на изнесените доклади и духът на колегиалност, толерантност и науч но сътрудничество, обединяващ организатори и участници, позволиха да бъде подготвен и издаден през миналата година като суплемент към т. XX—XXI от Аналите на славистич ната секция при неаполския Източен институт томът „Културно-исторически вз