Книжка-1

1980, Книжка 1 - Съдържание

Изграждането на творческия дух на бъдещия създател на духовни ценности се нуждае преди всичко от една всеобхватна история на отминалите поколения творци. Посоченият път на тяхното развитие, направената оценка на житиебитието им, на техните дела и деяния служи като ориентир за днешния човек. Животът на един човек, без оглед на неговите физиологически и духовни възможности, прилича на градина, която с багрите на своите разнолики цветя и вкуса на узряващите плодове показва превръщането на даден труд в действителност - тази осезаемост предлага различни пътища за онези, поели „мотиката" върху своите плещи като единствен човечен извор на щастие. С подобни съждения е било озадачено и съзнанието на Григор Пърличев, когато той разсъждава върху възникналия замисъл: „Да пиша ли автобиографията си? В Солун, ... дето стъпали нозете на св. св. Кирила и Методия", Григор Пърличев се оттегля по подобие на отшелник от мирянския живот и се настанява във въображаемата пещера на своя духовен свят, за да прецени постигнатия ръст на своята творческа същност, когато в болезнените съзерцания на старостта той оприличава своето „его" с недооформен дървен пантен, т. е. кукла, чиито конци се дърпали от пръстите на чужди духовни величия. В този свят божествената планина Парнас се оказва обикновено варовиково възвишение, къ дето трудно са се намирали дори няколко стръкчета, за да се положат върху гроба на почитана особа, камо ли да се изплете венец на любима.

Докоснем ли се до формата, в която е заключено съдържанието на дадено словесно художествено произведение, поискаме ли да определим значението на самата форма, отношението между формата и съдържанието, ще се срещнем трудности и проблеми, чието обсъждане заема централно място в литературната наука и изобщо в естетиката. Във връзка с тези проблеми съветският изкуствовед В. Вансло в изтъква следното: „Отношение содержания и формы - одна из узловых проблем эстетики. К какому бы коренному вопросу эстетики мы ни обратились, его решение так или иначе связано с уяснением этой проблеМЫ. 1 По въпроса за същността на формата и съдържанието, за отношенията и зависимостите, в които се намират те, са съществували различни гледища, водили са се и продължават да се водят дискусии. Все пак едно е безспорно. Материалната страна на всяко словесно художествено произведение еименно словото, ЕЗИКЪТ. Природата на словесното художествено произведение обаче е твърде специфична. Образите, идеите и мислите, заключени в него, са кодирани. Тях може да разбере само онзи, който владее езика, на който енаписано съответното художествено произведение. Това е така, защото езикът е втора (условна) сигнална система на действителността. Думите на даден език са основният строителен материал, главното средство, чрез което се изграждат словесните художествени произведения. Думите са онези мостове, чрез които писателяттворец довежда възникналите и формиращите се в неговото съзнание образи, мисли, идеи и емоции в съзнанието на своите читатели (респ. слушатели). Сле дователно при създаването на словесното художествено произведение се различават два основни момента. Първият момент се отнася до конципирането художественото произведение като система от идеи и образи. Този момент дейността на твореца е вътрешен, чисто психологически. Той според ня кои изследователи на творческия процес е твърде важен.3 При тази дейност разкрива и проявява светоотношението на твореца, неговото особено виждане интерпретиране на света в цялата му сложност и многообразие. В този момент художникът разкрива възможностите на своята творческа инвенция и сиИ лата на творческото си въображение.

Между авторите, към които Никола Вапцаров изпитва подчертано творческо влечение, може да се посочи името на Иржи Волкер - един от най-зна чителните и най-оригинални поети на революционна Чехия в периода на 20-те години. За първи път стихотворенията на Волкер се появяват в българския печат непосредствено след смъртта на поета през 1924 г., но интересът към него сред прогресивните обществени среди у нас особено нараства през 30-те години, когато освен нови преводи се публикуват и няколко статии върху неговото творчество. . Автор на два стихотворни превода („На рентген“ и „Фотографии") и на три статии еписателят Георги Караславов. След престоя си в Прага (1929- 1930), където има възможност да се запознае по-цялостно с творческото дело на Иржи Волкер, Караславов донася със себе си първото издание на Волкеровите избрани произведения. В четене и превеждане на стихове от този том преминават редица срещи между Георги Караславов и Никола Вапцаров след установилите се между тях през 1936 г. сърдечни дружески отношения. В спомените на Караславов се съдържат ценни сведения за това, колко развълнувано Вапцаров възприема конкретни Волкерови творби и колко проникновено ги анализира. Оня, който познава творчеството на Волкер - пише Караславов, - ще долови ценното, прекрасното, своеобразното, от което Вапцаров по пътя на истинското органично тълкуване и изживяване се е учил като всеки голям и вдъхновен майстор. 1 На въпроса за рецепцията на Волкер в България и по-конкретно на отношението на българския поет към своя славянски събрат спира вниманието си чешкият литературовед Зденек Урбан. Освен изнесените факти, които доказват интереса на Вапцаров към поезията на Волкер, важен момент в научното съобщение на проф. Урбан е очертаната насока за по-нататъшното изучаване на двамата поети. Авторът не допуска никакво механично чуждо влияние или наподобяване", но смята, че интересът на Вапцаров към Волкер „не е останал без известно отражение в неговата поезия“. „Разбира се - продължава той, - нито за момент не трябва да се забравя, че в дадения случай става дума и за едно типологическо сходство на двамата поети. "2 Да разкрие аналогиите в идейно-естетическите принципи на Иржи Волкер и на Никола Вапцаров, съзвучието в типа на тяхната поетическа природа, което е важна предпоставка за въздействието на единия върху другия - такава е за дачата на настоящата статия.

Световноизвестен изследовател на кирило-методиевската проблематика и старата българска литература, акад. Емил Георгиев има свой несъмнен принос развитието на общото и сравнителното литературознание. Когато сега преглеждам отновоосновните му трудове в тази област, разбирам за първи път така добре, че неговите научни интереси на компаративист не само се преплитат с проучванията му за славянската писменост и нейния триумф в духовното развитие на българската народност през Средновековието, но и се предопределят от тях в точния смисъл на думата. Защото именно Кирило-Методиевото дело и старобългарската литература са оня централен проблем на световната литературна, историческа и филологическа наука, чието успешно изучаване немислимо без умелото прилагане на историко-сравнителни методи. Така същност капиталните трудове на Емил Георгиев „Италианската легенда" (1939), „Началото на славянската писменост в България" (1942), „Книжовното дело славянските просветители Кирил и Методий" (1943), „Славянская письменность до Кирилла и Мефодия" (1952) и „Кирил и Методий". Истината за създателите българската и славянската писменост“ (1969), които между останалото го утвърдиха като един от най-компетентните специалисти по тази толкова сложна материя, изиграват ролята на главна по своето значение научна предпоставка за плодотворната му ориентация към сравнителните аспекти на българския и общоевропейския литературен процес. B на на Подобна роля споменатите трудове изиграват и в друг план. Въвели своя плодовит автор в света на хуманистичните идеи на старославянските литератури, те формират у него траен усет и критерии за прогресивните насоки на единните културно-исторически и литературни процеси, за върховните изяви и художествените образци на европейските литератури. Нужно е да се подчер тае това. То ни обяснява отношението на нашия учен към една от главните задачи на сравнителното литературознание - да разкрива и обяснява закономерностите на литературния развой, да очертава демократичните насоки и пътя към големите художествени завоевания в световната литература. Правилното разбиране, което Емил Георгиев има за същината на тази изходна позиция, довежда неговия изследователски метод до сигурни и научно трайни резултати. Като учен с международна известност акад. Емил Георгиев се утвърждава след победата на социалистическата революция в нашата страна.

Шест книги: две монографии, два сборника с литературни статии и портрети, две историко-теоретически изследвания. И с тях - множество публикации в литературния и ежедневния печат. Такава е творческата равносметка на Боян Ничев в навечерието на неговата петдесетгодишнина. Тя може да ни се стори не особено мащабна, ако я съизмерим с делото на П. Зарев или Е. Каранфилов, които през последните две и половина десетилетия ни дадоха примери за една изключителна продуктивност. И твърде безбурна, ако речем да търсим в нея сянката на някакви социални и житейски превратности. Еволюцията на този автор не познава резки завои и трагически паузи. Тя е част от еволюцията на онова талантливо, разнолико критическо поколение (М. Николов, Т. Жечев, 3. Петров, Кр. Куюмджиев, М. Цанева, С. Султанов и др), което дойде в съвременния литературен процес към средата на 50-те години, когато бяха найярки и се извършваха най-интензивно априлските социални и духовни преобразования. Сега, в зенита на своя живот, тези хора са на върха на литературното поприще. Несправедливо би било да твърдим, че не са познали рисковете и горчивините му. И все пак тяхната участ бе несравнимо по-щастлива от участта на критиците (а и на поетите) от предходните десетилетия. Те имаха какво да да дат - но и да вземат от своето време. Защото на тях бе съдено да разгърнат творческата си енергия в благодатната атмосфера на социална безкомпромис ност и професионална осигуреност; да осмислят високи художествени образци, родени или преоткрити от един наистина съзидателен духовен порив. Този порив постави неизличим отпечатък върху критическите им усилия и до голяма степен определи успеха им. И неслучайно именно те допринесоха толкова много за еволюцията на нашето художествено мислене, обогатявайки го днес със своите литературнокритически и историко-теоретически обобщения. Така изглежда пътят им в перспективата на годините. Преди четвърт век той само започваше. Тогава един млад литератор, амбициозен и предан на сво ята работа, написа кандидатска дисертация за реализма на Б. Нушич. Но твърде предвзето трябва да му е изглеждало академичното достолепие (поза, която той и до днес не успя да усвои), и твърде равно - спокойствието на универси тетските библиотеки. Затова още в онова време той се насочи към текущия ли тературен живот, за да свърже с неговите потребности и тенденции всичките си по-нататышни изследователски усилия.

Пътят, който извървя българският народ през XVIII и XIX в. в културното развитие и трансформацията, която настъпи в неговия духовен живот и мислене, разделят две епохи на историческото му битие. За малко повече от столетие и половина българинът преодоля средновековния начин на живот, на производство и светоглед и излезе от своето средновековие, насилствено продължено с цели три века от османското завоевание. Българската възрожденска култура, създадена с огромно напрежение на националните сили в условията на убийствения гнет на поробителите, бе плод на цялостния подем в развитието на народа и е неоспоримо доказателство за огромните промени, които бяха настъпили в неговото развитие. Отделянето на културните процеси, които се извършваха през епохата на Българското възраждане от общия поток на социално-икономическите и идеологическите и от цялостното освободително движение на българския народ през XVIII и XIX в. в разнообразните форми на неговата изява, е, разбира се, условно, както и самият термин „възраждане“. Наистина именно през XVIII и XIX в. българският народ се възроди" за нов живот, за самостоятелно политическо съществуване, извоюва освобождението си и възстанови своята самостоятелна държава. Но историческите процеси и явления, които свързваме с Възраждането, далеч не означаваха просто или буквално възраждане, възстановяване на съ стоянието на българското общество преди османското завоевание, което прекъсна естествения ход на развитието на българския народ и забави превръщането на възникващите нови тенденции в мисленето на Средновековна България от XIV в. в историческа реалност. Епохата на Българското възраждане бе отделена от три столетия на тежко чуждо иго с огромните последици от него - унищожение на българската феодална държава и аристокрация, господство на чужда феодална класа и държава, народностна и религиозна дискриминация, демографски загуби, неогра ничена експлоатация от страна на различните прослойки на чуждата феодална класа и от страна на държавата, прекъсване на самостоятелните държавнополитически, стопански и културни отношения на България с балканските страни и с Европа. Онова, което се раждаше в недрата на българския народ през XVIII и XIX в., беше нещо ново и съвсем различно и от социалната структура, и от политическата действителност, и от културно-психологическия облик на Сред новековна България независимо от естествената и ревниво пазена и поддържана историческа приемственост.

Литературната творба е един интересен, богат и многообразен микросвят. Тя е феномен, който, от една страна, еблизък до други предмети и явления на действителността, а, от друга - е своеобразен оригинален и неповторим плод на човешко съзнание, на духовност, на импулси и пориви. Тя еи едно малко чудо: самият автор често бива изненадан от това, което е сътворил като окончателен творчески резултат. Какво е мястото на структурата в цялостната творба и в съотношение със съдържанието и формата? Какво трябва да разбираме изобщо под структура, Отговорът на този въпрос не елесен и еднозначен. Понятието ес различен многообхватен смисъл. В литературознанието то се налага в последните де сетилетия. Първоначалното му разпространение е свързано с езикознанието, И както и с някои нашумели през определен период литературоведски направле ния като структурализма и феноменологизма. При това налагане на понятието се изявяват различни аспекти - в преобладаващите случаи в литературознанието свързани с формалистични или външноформални концепции за литератукоито рата. Същевременно много от функциите, се приписват на структурата като съществен компонент на литературната творба, в миналото са означавани терминологично по различен начин - във връзка с формата или композицията. Вниманието към структурата в значителна степен измества засвидетелствуваното по-преди внимание към композицията. Нередки са и тенденциите - в стре межа да се намери убедително място на структурата - да се стесняват неимоверно границите и функциите на композицията като универсален творчески компонент, като традиционно утвърждаван компонент на изграждането; нерядко тези функции се свеждат само до външното подреждане или до гледната точка, до съчетаването на изразни и стихотворни форми. Трябва да кажем, че терминът структура не енов, той еупотребяван и попреди във връзка с някои науки. Смисълът му е бил свързан с представите строеж, устройство на определен предмет или явление (в природната или общест вената сфера, в организмите и др.). В последните десетилетия с развитието на математическите науки, теорията на информацията, кибернетиката и др. употре бата на термина и понятието е активизирана с обогатяване на смисъла, насочен към разбирането на вътрешно взаимодействие в рамките на единна система с „трайни закономерни връзки между нейните елементи" (вж. Енциклопедия, изд. БАН, 1974, с. 793). Също така има се пред вид съотношението между част ицяло с функционална зависимост и субординация.

Проблемът художествено цяло е проблем за: единство на художественото явление (вътрешна подвижност и взаимоопре деленост на съставящите елементи); отношение на художественото явление към социалния, историческия и духовния контекст, в който то съществува, чийто продукт и отражение е. В този аспект ще се опитам да го разгледам. Изложението на моя възглед естествено ще бъде и тълкуване на чужди възгледи и понятия: така многобройни по този въпрос, често единни в основата си и още по-често декларативно единни, а по същество коренно различни. Ще се занимая и с въпроса, що е художествено цяло, в смисъл има ли количествено ограничение в равнищата, на които се създава художественото цяло казано по-просто: само творбата ли е художествено цяло. Към проблема се подхожда с философски понятия. За единството и целостта на художественото произведение изкуствознанието няма свои понятия. Тази традиция се поддържа и днес, като изключим усилията на структурната поетика и на семиотиката. Но и техните усилия изцяло не могат да се изключат от правилото, защото структурализмът и семиотиката са методи, които не са само изкуствоведски и литературоведски и даже днес спорът е дали техните принципи могат да се прилагат върху естетическата тъкан. Нелитературният характер на понятията за художествено цяло (философската им същина) предпоставя затруднение за изкуствознанието. Ако в теорията не са преодолими, в приложната критическа дейност, без да е правило, водят и към недиалектически построе ния. Поне у нас критическата практика в различните изкуства доказва това, за съжаление, с потискаща настойчивост. Имам пред вид основните понятия, с които си служи познанието за художествеността години наред: форма и съдържание. В науката за художественото тези понятия дойдоха от немската класическа философия. (Затова между другото един от авторите, който най-яростно и компетентно защищава правото на есте тиката да бъде наука, и същевременно най-презрително се отнася към опита да се спиритуализира тя, е Хегел²).

Прозата на Яворов есвързана с една неразбулена загадка в съдбата и ха рактера на поета: Македония. Казвам загадка, защото критиката все още не е проумяла напълно причините и подбудите, тласнали Яворов към четничество то, към един живот, който със своята суровост и праволинейност е бил коренно противоположен на Яворовия характер. Мнозина подозират поета в поза, в неоправдана амбиция да повтаря Ботевия път, без да е имал неговата съдба. Ала поетовата логика не е подвластна на категориите, с които си служи обикно веният човек. У него бушуват други сили, движат го други закони, които ние труд но успяваме да разберем. за Македония, българското националноосвободително движение в Македо ния за Яворов е „онова вродено чувство за тайнство, мрачно; после оная страст към риска". И макар че той отрано се свързва с движението и участвува по различен начин в него, до първото му отиване като четник в поробената земя Маке дония ебила тайнство. Тя го е привличала с възможността да се приложи, да се изяви, да вложи страстта си, да се включи с цялата си бушуваща сила в нещо, което има смисъл и стойност. Интелигентът, поетът, човекът с променливо настроение, меланхоликът е търсел отдушник за житейската си пасивност, неудовлетворението си от прозаичния и скучен бит. Ала какво го очаква там? Яворов не езнаел. Това, от една страна. От друга, поетът Яворов е имал самочувствието на наследник на поета Ботев. По сила на таланта, по експлозив ност на чувствата и поетическа мощ Яворов с право е бил сравняван с гения на българската литература. И сам той го е съзнавал, но то не му е било достатъч но. Яворов се естремял и към житейско повторение на Ботев. На Ботев револю ционера, на Ботев четника. Поетът е човек странен, но бихме ли обяснили живота и делата му единстве но като резултат на чудатости? Това значи да го изключим напълно от нашия свят, без да сме успели да се докоснем дори мъничко до неговия. Тогава защо да не видим в постъпките му и израз на разумна воля - така, както и при други те четници, с които е споделял трудния път на борбата за освобождението на Македония? Въпросите са много, а всеки техен отговор еключ към съдбата на поета. Бих искал да отбележа една странност в биографията на Яворов, обяснява ща донякъде характера на поета и решението му да се посвети на националноосвободителната кауза. Яворовите приятели са били обикновено хора на дело то, хора, отдадени на революцията - все праволинейни личности, поставили се изцяло в служба на чуждата воля. Революционната борба само относително признава гордостта и самоопределението на личността. Подчинение, върху кое то се гради дисциплината, е абсолютно задължително.

Фридрих Шилер дължи своето място в немската култура и в духовната исто рия на човечеството преди всичко на поетичния си гений - драматичен и лиричен. Епичното мислене също не му ечуждо, то се проявява не само в смесения вид на лирико-епичните балади, но и в неговата изящна историческа проза, за която отдавна е известно, че е повече художествено повествование, отколкото същин ска историография. Но мястото на Шилер в естетиката не се определя само от неговия драматичен, лиричен и епичен гений и нищо не налага естетиката на Ши лер да бъде извличана от чужди и различни области. В развитието на науката красотата и изкуството Шилер има определено място като теоретик, неговата естетика не се открива като косвен и приблизителен извод от този или онзи стих, строфа или реплика на многобройните му драматични герои. Дори и ако не бе на писал нито едно стихотворение и нито едно художествено произведение, за Шилер щеше да има глава във всяка история на немската естетика - неговите сту дии, статии, писма и рецензии издават оригинален и темпераментен мислител, чието мисловно творчество подлежи на изследване в собствената му сфера. Разбира се, обстоятелството, че Шилер е един от двамата първи поети на немската нация и един от първите представители на световната литература, не може да не усили интереса, да не придаде допълнително значение на неговата философска естетика. Винаги са били примамливи извънхудожествените пътища на художни ка дори и когато те не са в непосредствена връзка с неговата художествена дей ност, но най-примамливи са онези пътища, които, без да бъдат в най-строгия сми съл на думата художествени, хвърлят ярка, а понякога и ослепителна светлина върху изкуството. Как художникът Шилер се изявява като теоретик на изкуството, какво пое тът мисли за поезията, в каква връзка се намират събраните у един човек души на художника и на мислителя, Въпросът, дали естетиката на Шилер и времето от 1791 до 1795 г. (пет от об що четиридесет и петте му години), посветено на занимания с философия и есте тика, са благоприятствували или не неговото художествено творчество, е пред мет на високоавторитетна противоречивост. В разговора с Екерман от 14.Х. 1823 г. Гьоте казва: „Скръбно е да виждаш как такъв изключително надарен чо век се измъчва с философски разсъждения, които не могат с нищо да му помогнат." А в разговора от 14.IV.1824 г. добавя: „Стилът на Шилер е най-блестящ и въздействен, когато той не философствува. На тази респектираща преценка се проти вопоставя не по-малко респектиращото мнение на Томас Ман

Историята на световната литература дава много примери на творци, които са се изявявали и като художествено-творчески, и като критически духове. Сент Бьов, Лесинг и Белински (какъв странен сбор от имена!) редом с крупното си кри тическо дело имат и чисто художествени изяви, при това - не съвсем незначителни. Наистина огромното критическо наследство на Сент Бьов оставя донякъ де в сянка неговия роман „Сладострастие“ и „Стиховете на Жозеф Делорм" и все пак това не са посредствени творби - без да мерят ръст с шедьоврите на своята национална литература, това са явления със значима художествена стойност, оставили своя следа в развитието на френската литература. Още по-показателен в това отношение е случаят с Лесинг - колкото и теоретико-мисловното нача ло да доминираше дори в поетическите му творби, драми като „Емилия Галоти“ и „Натан Мъдрецът" са значително явление на Немското просвещение, етап в художественото развитие на немската литература. Далеч по-скромна художест вена стойност представляват поетическите опити на Белински, един от най-ти пичните по натюрел критици в световната литература - и все пак и те имат своето място в съвременния му литературен процес. Но и Сент Бьов, и Лесинг, и Белински, колкото и талантливо да са съгреша вали в стих или в проза, остават преди всичко критици и мислители и едва след това обръщаме внимание и на художествените им творби. От друга страна, съществуват големи художествени творци, в чието обем но литературно наследство критическите размисли и теоретическите концепции не само заемат голямо място, но и оказват огромно влияние върху естетически те вкусове и критическото развитие на своето време - а наистина малко са оне зи големи световни творци, които не са били и критици. Да вземем само некол цина от най-големите - Гьоте и Пушкин, Толстой и Флобер, Зола и Горки са не само творци на безсмъртни художествени творби, но имат и своя „теория на литературата“, свое критико-рефлексивно отношение към съществуващата литература и към литературата, такава, каквато би трябвало да бъде според тях. При това този техен критико-естетически идеал не само е имплицитно выпльтен в художествените им творби, но е и обособено изразяван - било в отделни ста тии и цялостни естетически съчинения или разпръснато в писма и разговори съхранени в паметта на съвременниците им.

Проф. Александър Теодоров-Балан епознат на нашата общественост преди всичко като езиковед и библиограф. Но той има важни заслуги и като литературен работник: автор е на няколко книги из областта на литературната история и на десетки конкретни изследвания, посветени на различни въпроси от старобългарската литература и от литературата на Българското възраждане. Същевременно Александър Теодоров-Балан не еостанал чужд и на съвременната нему литература от периода след Освобождението - публикувал е редица рецензии за новоиздадени художествени произведения, както и статии върху творчеството на отделни писатели като Ив. Вазов, Алеко Константинов, К. Христов, К. Величков, Ц. Церковски, П.Ю. Тодоров, А. Страшимиров, Н. Ракитин и др.1 С особено внимание А. Теодоров-Балан е следил творческото развитие на Иван Вазов. Още през ученическите и студентските си години той се изявява като ревностен поклонник на неговия талант. По-късно като преподавател във Висшето училище (днешния Софийски университет „Климент Охридски") А. Теодоров-Балан чете лекции за Вазовото творчество и същевременно публикува редица рецензии и статии за негови произведения. През 1891 г. той разглежда на страниците на „Периодическо списание" (кн. 37-38, с. 264-293) Вазовите „Стихотворения за малки деца" паралелно с детските стихотворения на П. Р. Славей ков, В. Н. Попович и М. Д. Балабанов. Няколко години по-късно критикът печата в сп. „Бъл гарски преглед" (г. II, 1895, кн. 12, с. 40-51) известната си статия „Ас и двойка" с подзаглавие „Поетическа среща", в която установява връзката на ранното Вазово творчество с Ботевата революционна поезия. През 1900 г. той помества в „Периодическо списание" (кн. 61, с. 699- 702) рецензия за Вазовата комедия „Вестникар ли?" През същата година започва печатането и на неговия лекционен курс за творчеството на Вазов, който излиза в продължение на няколко години на страниците на „Периодическо списание" (кн. 61, 62, 63, 66 от 1900-1906 г.) под наслов „Преглед на поетическата творба на Вазова". Този лекционен курс обема повече от 300 страници и фактически се явява първата обширна монография върху Вазовото творчество (за съжаление обаче тя е останала недовършена). Пак по същото време Балан подготвя една сказка за Вазовото творчество, която изнася в различни градове на страната: Пловдив, Враца, Плевен, Търново, Свищов, Видин, Русе, Шумен, Разград, Варна, Бургас и накрая - в София. Част от сказката той помества като статия в сп. „Българска сбирка" (г. ХII, кн. 8, с. 473-484) под наслов „Две концепции на Вазова из практичната философия“, където предлага своеобраз но тълкуване на известното Вазово стихотворение „Тръносливката“. Тази негова публикация предизвиква основателни възражения и наскоро след това критикът се вижда принуден да излезе в същото списание с кратка бележка-отговор „Към концепцията на Вазов в „Тръносливка та“ (г. ХІІ, кн. 10, с. 652).

Още в първите години след Освобождението творчеството на Лев Толстой ангажира вни манието на българското общество. Причина за това е не само огромният авторитет, с който се ползува руската литература в България, но и безспорните достойнства на големия руски разказвач. Актуалността на съдържанието, жизнената простота на формата, ролята на защит ник на, унизените и оскърбените“ и на вечен търсач на истината за живота правят особено близки на българския читател творбите на великия реалист и хуманист Лев Николаевич Толстой. Много са изказванията на наши културни дейци за мисията на руската литература в България. Георги Бакалов, за когото тя е най-разкошния плод на световната култура", споделя следното: „Никоя литература не е упражнявала тъй благотворно и тъй дълбоко влияние върху българите още от преди Освобождението, още от периода на Възраждането, както руската литература... Идейните течения у нас - и не само в книжнината, но и в обществения живот - винаги са се намирали под непосредственото и дълбоко влияние на руската литература... Руската книжнина бе оня неизчерпаем резервоар на духовна храна за българската интелигенция, без който тя не можеше да си представи духовното съществуване. "1 Особен интерес предизвиква както в цял свят, така и у нас идейният прелом във възгледи те на Толстой. За българина този прелом излиза извън сферата на литературата. В изказани по един или друг повод мнения се изявява позицията на болшинството читатели, че основата, на която се заражда Толстоевото учение, е руската обществена действителност в края на XIX в. Възприето по този начин, творчеството на Толстой оказва въздействие не само със своята художествена значимост, но и като носител на идеи, намерили благоприятна почва за разпространение в следосвобожденска България. В много от изказванията прозира порасналото съ знание на нашите културни дейци за ролята на литературата в живота на народа, а оттук и же ланието им на българския читател да бъдат поднесени най-добрите образци на световното изкуство.

ТЕМАТИКА НА ІХ МЕЖДУНАРОДЕН КОНГРЕС НА СЛАВИСТИТЕ В КИЕВ

Осма книжка на сп. „Вопросы литературы", орган на Съюза на писателите на СССР и Института за световна литература „Максим Горки", прави впечатление с разнооб разното си съдържание, насочено към възлови проблеми на теорията на литературата, литературната история и критика. Продължава обсъждането на съвременната Документална литература. В статията на И. Янская и В. Кардин „Човешкият документ и документалната литература" се разглежда различното използуване на автентичните човешки документи - дневници, писма, слу жебни документи и др. - за изграждането на художествено (или документално-художе ствено) произведение. Статията на А. Рубашкин „Пътешествие след мисълта" изследва промените в поетиката на пътеписния жанр. Творчеството на видния съветски писател-документалист С. С. Смирнов е анализирано в статията за да не бъде никой забравен..." от Б. Бялик. С тези статии кореспондира и поместеното под рубрика „В творческата лаборатория" изказване на Алес Адамович. На съвременната чешка поезия е посве тена статията на С. Никольский В сиянието на всяка лампа...", изследваща развитието на прометеевската тема в чешката поезия от 20-те години на века, от класическите творби на Иржи Волкер и Незвал до наши дни. Ст. Рассадин в своята статия „Драмата на Николай Язиков" се връща към една от интересните личности сред постите от пуш кинската плеяда, разглеждайки творчеството на Язиков като поле на едновременно притегляне от могъщия творчески пример на Пушкин и настойчиви, повече или по-малко съзнателни, но почти винаги неуспешни опити за художествено „разграничаване" от този пример. Именно тук е според Ст. Рассадин първопричината на творческата драма на Язиков, за неравностойността на литературното му наследство и недоизградения му облик на творец.

Темпераментен критик с остър рефлекс, стигащ понякога до прибързаност и непре цизност, Чавдар Добрев не е чужд и на за дълбоченото монографично изследване на отделни проблеми, стилови насоки и пр. - достатъчно е да споменем книгата му „Лирична драма" например. Ала никога досега инте ресите му към класиката не са намирали такъв цялостен израз като неговия последен сборник статии и студии „Планета на свободата“, където критикът, потопен досега изцяло в кипежа на съвременността, навлиза в амплоато на литературен историк. Подобно разделение, разбира се, е крайно условно - както в работите на всеки критик незримо присъствува неговото познаване и виждане на литературното наследство, така и в изследванията на класиката се чувствуват - у Чавдар Добрев това е особено забележимо инспирациите на настоящето. „Планета на свободата" - ефектното и необичайно заглавие загатва, а вглеждането в съдържанието (където са намерили място портрети и студии за Хр. Ботев, П. К. Яворов, Хр. Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров...) потвърждава желанието на автора да очертае основната, борческо-революционна линия в развитието на новата бъл гарска поезия. Става дума естествено за най-общия замисъл, а инак картината е попъстра: тук са намерили място и портрети на творци с по-скромен принос (Васил Карагьозов, и студии за поети, които принадлежат към прогресивно-демократичната насока в нашата лирика, без да са представители на революционния патос (Атанас Далчев). Но - както ще видим понататък - това е не само оправдано, а и необходимо с оглед на втория обединителен център на книгата. Както и присъствието на две други студии, които очевидно са плод на интересите на театроведа Чавдар Добрев - Сценическият образ на поемата „Септември“ и „Поетически идеи в драматургията"... Ала да не избързваме. „Планета на свободата“ се открива с есето „Борческият дух на нашата поезия“, което безспорно има програмен характер не само за книгата: то разкрива виждането на Чавдар Добрев за магистралната линия в развитието на българската лирика, за нейната идейно-художествена доминанта. Разбира се, това схващане (изразено достатъчно ясно още в заглавието) не е откритие на Чавдар Добрев, пък и не би могло да бъде -наивно е да очакваме, че всеки ден ще се откриват фундаментални истини; но интерпретацията му е обогатена с ред Оригинални моменти, дошли по линия на свързването на историческата съдба на българския народ с някои същностни черти от народопсихологията ни, в които авторът вижда факторите, определящи основната характеристика на нашата поезия. Макар и бегло, конспективно поднесени, тук находките на Чавдар Добрев са твърде значими и очакват бъдещата си по-детайлна разра ботка.

Съставеният и редактиран от Дочо Леков сборник обединява тематично 12 проучвания, които разглеждат въпроса за връзките с народното творчество на редица от най-видните представители на нашата литература от предосвобожденската епоха почти до наши дни. В уводната работа „Фолклор и литература" Петър Динеков разглежда обзорно връз ките на българската литература с народното творчество. Тя е пръв и все още единствен опит да се очертаят цялостно основните моменти в развитието на тези връзки и в нея са обхванати почти всички наши поети, които са имали отношение към фолклора. А се проследяват и най-ранните засвидетелствувания на литературна дейност у нас. В студията са дадени основни характе ристики и са доловени редица интересни зависимости. Накрая авторът се спира върху въпроса за бъдещите връзки между литературата и фолклора, като изтъква, че „фолклорът е ограничен в художествените средства, с които разполага за обективно опознаване на света, особено за отразяване на сложността на времето, в което живеем. Днес литературата се учи преди всичко от своя собствен опит." Но наред с това той смята, че „фолклорът продължава да бъде богата съкровищница, от която и съвременният писател може да извлече и наистина извлича елементи за своето естетическо формиране като художник". Донка Петканова-Тотева в своето изследване „Близости между апокрифи и фолклор" е отбелязала убедително редица бли зости. С конкретни примери е обосновано сходното изобразяване на чувствата в апокрифите и във фолклора, като е взето пред вид и изтъкнатото вече от други автори изобразяване на психичното в класическите епоси.

Съветската литературоведка Елизавета Кучборская представи ново сериозно изслед ване по проблеми от творчеството на голе мия френски писател от втората половина на ХІХ в. - Емил Зола, след издадената през 1973 г. книга „Реализм Эмиля Золя". Трай ният интерес на специалистката към литературното дело на писателя е свързан с пообхватна и значима цел от историко-литературен и теоретичен характер - изясняване на основни моменти от развитието на френския реалистичен роман през XIX в. В това отношение наследството на Зола, един от най-ярките и най-своеобразните представители на художествената и естетическа мисъл във Франция от втората половина на миналия век, представлява изследователски обект от особено важно значение. Независимо от частичните постижения съвременното литературознание евсе още в дълг пред твореца. Проучванията на Кучборская, които имат почастен и същевременно комплексен характер, са важна предпоставка както за правилното научно осветляване на литературното дело на френския автор, така и за определяне на мястото и заслугите му в еволюцията на реа листичното изкуство. Научната интерпретация на неговото творчество не само за себе си като художествен факт, а в контекста на историко-литературния процес обуславя приноса на съветската изследователка в ли- тературната наука за Зола.