150 години от рождението на Григор Пърличев

Изграждането на творческия дух на бъдещия създател на духовни ценности се нуждае преди всичко от една всеобхватна история на отминалите поколения творци. Посоченият път на тяхното развитие, направената оценка на житиебитието им, на техните дела и деяния служи като ориентир за днешния човек. Животът на един човек, без оглед на неговите физиологически и духовни възможности, прилича на градина, която с багрите на своите разнолики цветя и вкуса на узряващите плодове показва превръщането на даден труд в действителност - тази осезаемост предлага различни пътища за онези, поели „мотиката" върху своите плещи като единствен човечен извор на щастие. С подобни съждения е било озадачено и съзнанието на Григор Пърличев, когато той разсъждава върху възникналия замисъл: „Да пиша ли автобиографията си? В Солун, ... дето стъпали нозете на св. св. Кирила и Методия", Григор Пърличев се оттегля по подобие на отшелник от мирянския живот и се настанява във въображаемата пещера на своя духовен свят, за да прецени постигнатия ръст на своята творческа същност, когато в болезнените съзерцания на старостта той оприличава своето „его" с недооформен дървен пантен, т. е. кукла, чиито конци се дърпали от пръстите на чужди духовни величия. В този свят божествената планина Парнас се оказва обикновено варовиково възвишение, къ дето трудно са се намирали дори няколко стръкчета, за да се положат върху гроба на почитана особа, камо ли да се изплете венец на любима.