Книжка-1

1975, Книжка 1 - Съдържание

И двамата са от едно поколение: единият е роден през 1920 г., а другият през 1919, непосредно след Първата световна война. И двамата се приобщават през втората половина на 30-те години към освободителната борба на работническата класа и народа, а след революцията вземат дейно участие съзиждането на новата духовност на социалистическото общество. И двамата са твърде оригинални като личности и доста различни като поети, което оправдава и портретуването им. Доста нееднакви асоциации поражда у нас литературното творчество на Валери Петров. Мнозина ни внушават, че е от интелектуалните ни поети. Че лично се е самовъзпитавал и домогвал до висотата на едно културно съзнание. Това определяло оригиналността на таланта му. Бил все в света интелектуални изживявания, подсказани и от великата световна култура. Оттам поглеждал към нашето всекидневие. В изповедите му се чуват културните гласове на нашия ХХ в. с предпочитания към духовното и надземното. Такива са внушенията, а поетическата същност и творческата биография на поета ни подсказват и още нещо. Защото за разлика от абстрактността интелектуализма непрекъснато усещаме голямата любов на този поет към конкретното, към обикновено човешкото и към всекидневно предметното. Това дори не е любов към нещата извън него — това е и собствен съкровен опит, от който се формират стилните черти на неговото творчество. Вижте как е започнал той, какви са били първите му вдъхновения, маркирали известна характерност в творческата му биография: изпъква изведнъж като дарование с поемата или по-точно с цикъла стихотворения „Палечко". Една щастлива родова инвенция го води към конкретното, към обикновеното и човешкото, към най-простотворния и най-домашния български свят. Тук няма нищо подсказано от „боговете" на голямата интелектуална мисъл. Няма нищо и от установени или сътворявани митове на културата. Има българска реалност, човешка драма. И всичко е просто, интимно, благородно и съдбоносно, изповядано, както е било в живота, сред обикновени хора. В света на Палечко ще усетите нещо и от суровия, от грубия и фантазноприказен български свят, преразказван освен от народа ни, но и от автори от Захари Стоянов та до Каралийчев - приказката например за хайдутите и за дядовия кожух.

На поколението, което навлезе в прогресивната ни литература през сре дата на 30-те години, бе съдено да положи основите, да очертае началните етапи в развитието на съвременната социалистическа поезия и белетристика. В неговите творчески усилия, идейни и стилови търсения в естетическото овладяване на действителността ще открием ония насоки и тенденции, без които е невъзможно да се разбере патосът, идейната категоричност, емоционалната извисеност на „литературата на свободата“. Създател на определени традиции в революционната литература, това поколение има специфични особености, които го обособяват като фактор в историко-литературния процес и определят приноса му в националната култура. Неговата жизнена и творческа съдба се очерта необикновено сложно и противоречиво. То се роди след пожарите на една война, когато обществените и културните явления губят окончателно своята простота и еднолинейност, за да започне съзнателен живот сред изострящи се социални битки, под ударите на освирепелия фаши зъм, под угрозата на нова, още по-страшна война. Оформя се с ранна житейска мъдрост и зрелост, дейно целенасочено и мъжествено, за да създаде здра вото ядро на побеждаващата революционна литература. Това бе една творческа интелигенция, която излиза от народните низини, от бедните и средните градски и селски слоеве и търси своето утвърждение като народна, борческа, революционна сила. Много бързо тя попада в кипежа на социалните борби, много бързо трябва да се определи класово, да се ориентира социално, да намери мястото си на рязко очерталата се барикада. Всяко опростяване на тази класова барикада би било неточно, би довело до опростяване на самия историко-литературен процес. Защото въпреки крещящото противоречие между „отсам и „отвъд двата лагера не са вътрешно единни. В буржоазната литературна фаланга се очертават прослойки и групи, стоящи по-близо или по-далеч от прогресивната интелигенция, а самият пролетарски литературен фронт е в непрекъснато движение и развитие, израства и се консолидира, отхвърляйки от себе си чуждите елементи и привличайки все повече симпатизанти. Картината се усложнява от моментите на взаимно проникване и влияние на левите идеи в официалните литературни среди. За пролетарската интелигенция от 30-те години търсенето на творчески път, създаването на морални устои, определянето на духовни ценности — процеси, характерни за всяка млада генерация - се съчетават неразривно с определяне на класовата позиция, на идейния ориентир.

Преди три години почина в Атина на седемдесетгодишна възраст Геор гиос Сеферис. Сред дългия списък на ярки поети, появили се през първата половина на нашия век в Гърция, Сеферис заемаше безспорно един от найвисоките върхове. Бих казал, нещо повече - заедно с Кавафис, Рицос, Елитис той се нарежда на едно от първите места в листата на поетите на нашия век, въпреки че беше толкова национален поет, че без дълбоко познаване на гръцката история - и стара и нова, без вникване в гръцките митологии - и стари и нови, е трудно да бъде разбран. Това е още едно доказателство за мисълта, която е била изказвана неведнъж: колкото по-дълбоко национален един творец, той става толкова по-общочовешки. Или, с други думи, ако един творец иска да се издигне до общочовешкото, трябва да стане изразител на душата на своя народ. e Когато през 1931 г. излезе от печат първата стихосбирка на Сеферис „Завой", патриархът на гръцката поезия Костис Паламас писа в рецензията си за нея, че тя бележи истински завой в националната им поезия. С тази малка книжка Сеферис застава начело на новото поетично поколение на родината си. Последвалите стихосбирки „Щерна“ (1932), „Роман“ (1935), „Гимнопедия" (1936), „Тетрадка за упражнения" (1940) и „Първи корабен дневник" (1940) потвърдиха по безспорен начин пророчеството на Паламас. По-късно, през 1944 г., Сеферис издаде в Александрия, където прекара част от изгнанието си през Втората световна война, своя „Втори корабен днев ник“, а след завръщането си в Гърция — цикъла „Кихли" (1947) и „Трети корабен дневник“ (1955). След доста дълго мълчание поетът обнародва през 1962 г. книгата „Три тайни поеми“. Ако не се смятат няколко отделни сти хотворения, печатани по-късно, тези три поеми са последното голямо произведение на Сеферис. С изброените по-горе творби се изчерпва основното пое тическо дело на Сеферис — творчество, което още в началото на четириде сетте години, и особено след войната, доби световна известност. Сеферис преведен и издаден на почти всички европейски езици, за творчеството му е писано и се пише обширно и задълбочено не само в Гърция, но и в чужбина. То му донесе и Нобеловата e награда. Логично е да се запитаме: в какво се състои „новото“, което Сеферис донесе в гръцката и в световната поезия? За да си отговорим на този въпрос, ще трябва да проследим пътищата, по които е минал поетът, събитията, на които е бил свидетел и които лежат в основата на най-хубавите му произведения, да си припомним някои от живите или доскоро живели митове на неговия древен народ. Защото — колкото и странно да прозвучи подобно твърдение

Едва ли има друг съвременен български поет, за който чуждестранният и българският читател да имат толкова ясна представа. Та нали избраните му стихове се появяват през последните години във все нови и нови издания. Почти всичко, написано от него, е излязло на френски, руски, словашки, унгарски и т. н. А моята задача да обрисувам в няколко страници поета Атанас Далчев наистина би била излишна, ако нямах основания да предположа, че въпреки отдавна създадените „точни" представи за него в София, Париж, Москва или Будапеща има все пак известни различия. По време, когато в литературата единовластвува свободният стих, се срещат и такива мнения, които ценят у Далчев преди всичко и с пълно право благородния поддръжник на класическата строфа. Та кой по-майсторски от него умее да използува формулите на класическия ритъм! Но въпреки това се усеща, че той навлича античната форма като защитна ризница, че в нейното строго пространство лети свободно и неограничавано, а в най-сложните извисявания на въображението му блясват картини от реалната действителност. Също с пълно право други виждат в Далчев първия български поет на отчуждението, понеже той е най-добрият поет-изобразител на конфликтите в живота на големия град. Трети го смятат за създател на обективната лирика. Защото може би в днешната българска поезия лирата на Далчев е наистина най-далече от поезията, в центъра на която стои поетическото аз и която можем да наречем поетично наследство. Най-после има и такива, които го считат поет-индивидуалист. И в това има нещо вярно, но затова пък няма поет-индивидуалист, който да е поставил повече и по-парливи въпроси от него. Наричат го още рационален поет, „poeta doctus“, предметен поет... Тогава, къде все пак е мястото на Далчев в съзвездието на българските поети? Атанас Далчев е единично, самотно явление в българската литература, макар в лирата му да е опъната и онази струна, която в началото на века бе прекъсната в последните стихове на Димчо Дебелянов. „Връщайки се в миналото към младите си години - пише Далчев в своите „Фрагменти", - аз си спомням повече възторга на другите от стихотворенията на Димчо Дебелянов. По това време бях толкова запален от Яворовата поезия, моя страст още от юношеска възраст, че не бях в състояние да видя и харесам нищо извън нея. Затова може би, когато по-късно започнах да чувствувам Дебелянов, моите предпочитания по контраст отиваха към ония негови произведения, които бяха най-малко повлияни от Яворов, най-малко яворовски: към елегиите и преди всичко към военните му стихотворения.

Литературата на българите-католици все още принадлежи към недостатъчно проучените явления от нашето културно наследство. Не е приведен известност всичкият запазен материал въпреки заслугите в това отношение на Л. Милетича и В. Чапликов. В научните изследвания и общите курсове по история на българската литература на по-голяма популярност се радват само сборникът „Абагар“ и неговият автор Филип Станиславович. 3 В общоисторически аспект проникването и разпространението на католицизма у нае също е било обект само на едно по-значително изследване. Няма единство и в употребата на термините „българи-католици“ и „павликяни“. Първият термин е по-обобщаващ и включва дейността на всички българи от католическо вероизповедание. Тук запазвам втория за означаване на българитекатолици от Пловдивско, сред които литературният живот е бил най-развит и които действително са наследници на стари павликянски и богомилски традиции. В по-ново време са дадени някои общи насоки за бъдещи изследвания. П. Динеков например отбелязва, че произведенията на българо-католиче ската литература „представят известен интерес с оглед на зараждането на жанровете и на изграждането на понятията за художественост от съвременно гледище". А Ем. Георгиев сочи културната и книжовна дейност на българитекатолици като една от сферите, в които се проявява българският Предренесанс и които „в по-голяма или по-малка степен излизат извън границите на средновековното предание" НОВ Разработването на тези плодоносни насоки би ни позволило да навлезем от нова гледна точка в интересния и все още недобре изяснен кръг от въпроси около генезиса на нашата възрожденска литература.

Днес едва ли някой би се заел сериозно да твърди, че символизмът като литературно течение се породи и разви в европейските литератури без предшественици, в празно пространство. Един съвсем бегъл поглед назад във времето би ни открил предшествениците и философско-естетическите източници на онова литературно течение, което изживя своя разцвет в края на миналото и началото на настоящото столетие. PHTO GDGIHO HS THT Научната концепция на Ренан, продължена от Конт в позитивизма, е доминирала във френската мисъл през третата четвърт на XIX в. Когато след събитията от 1848 г. реторичният обществен романтизъм почва да звучи фалшиво, той предоставя на творческата интелигенция пример за формална издържаност, която е присъща на научния метод. ESH SE SERLOGEOR Поетите на Парнас Флобер и Бодлер - първите знаменосци на естетизма във френската литература — по един или друг начин изпитват неговото вли яние. Благодарение на позитивистичния климат последните се освобождават решително от надутата реторика. С тях се оформя един нов вкус, който е антипод на сантименталните излияния в романтичната поезия. Но те едновременно са и синове на романтичния век, неразделно свързани с рационализма и ирационализма. ОНВЕЖБО В 1836 г. Юго поета". Това поеOHT пише стихотворението „Ролята на е една тична реализация на авторовата теза, според която поетът, без да излиза на поетическата арена, трябва да стане водач на народите, вдъхновен от вечната истина да предизвестява бъдещето, и да не може да се отдаде на чистата поезия, защото неговото призвание според Юго е да служи на хората. Твърдение, което не намира обществен резонанс, още повече след събитията от 1848 г., когато мечтите за освобождение на народите са потъпкани в цяла Европа. Във Франция капиталистическата буржоазия закрепва властта си с военната диктатура на Наполеон III. Жрецът на свободата Виктор Юго е принуден да отиде в изгнание в чужбина, отдето продължава да стреля срещу узурпатора на републиканската власт. Но вече мнозина съзнават, че не вдъхно веният призив на поета предопределя събитията. Те са предопределени от грубата сила на тези, които притежават властта от едрата буржоазия. Обще ствено ангажираният романтизъм, преобладаващ във френската литература след Юлското въстание от 1830 г. и поражението на реставрацията с падането на Карл Х, няма вече предишната сила. 1848 г. бележи разочароващия завършек на илюзиите, подхранени от събитията от 1830 г.

В творческото развитие на Димитър Димов се очертават няколко етапа, които са представени от романите „Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“, „Ахилесова пета“. В „Поручик Бенц“ авторът се интересува от човека сам за себе си, а социалните явления и политически събития са използувани предимно като своеобразна декорация. „Осъдени души" разкрива едно ново авторско вни мание, изострено за големите обществено-исторически и политически процеси и техните причини. Социалната окраска тук е само допълнение, продиктувано от острите обществени сътресения в Испания, в Европа и у нас по времето, когато се създава произведението. В „Тютюн" Димитър Димов вече стои на марксистко-ленински идейни позиции и прави обект на своето художе ствено изображение най-актуални национални и общочовешки проблеми. С романа „Ахилесова пета“ писателят се заема, ръководен от живо чувство за гражданска отговорност. С него той се готви да вземе участие в разрешаването на големи болни въпроси, родени от един нов етап на нашето обществено развитие. Същевременно, макар и ясно обособени, тези периоди от творческото развитие на Димитър Димов са най-тясно свързани помежду си, представля ват един постепенен преход от чистия интерес към човека и неговата сложна духовна същност към големите обществени сили и движения, които я определят. Неговите последователно появяващи се творби бележат непрекъснато възхождащия път на художествената му и философска мисъл. По този път няма отстъпления и несполуки. Той се характеризира с непрестанно обогатяване на ума, с нови завоевания на духа, с новаторски търсения и открития - плод на неотслабващо творческо напрежение. Всеки нов момент в развитието на писателя е постижение за цялата ни литература. Ако трябва да говорим за ранното творчество на Димитър Димов, безспорно тук ще отнесем романа „Поручик Бенц“, разказите „Севастопол, 1913 г.“ и „Карнавал“, както и пътеписа „Субтропични брегове“ - създадени през един период от около десет години. През 1972 г. в кн. 2 на сп. „Литературна мисъл“ се появи статията на Любен Георгиев „Стихията на анализатора. Поглед към ранното творчество, на Димитър Димов“. Тази статия авторът е поместил на челно място и в кни гата си „Критически претворения“. С., БП, 1974 г.

Един от най-ярките носители на българското книжовно влияние в Русия в края на XIV и началото на XV в. е търновецът Киприан. В продължение на 30 години (1376- 1406) като киевски, а след това и като московски всеруски митрополит той играе изклю чително важна роля в църковния, обществено-политическия, културния и литературния живот на руската държава. Той е оставил име на плодовит книжовник, под чието перо са излезли редица богослужебни книги, послания, грамоти, оригинални литературни творби. Най-голям интерес за литературната история представят неговите произведения, посветени на първия общоруски светец Петър, в които намират израз голямата почит уважение на Киприан към неговия забележителен предшественик на московския мит- и рополитски пост. Досега на Киприановото перо са приписвани „Житие на Петър “ и „Служба на Петър“, които се радват на изключителна популярност в Русия от XIV до XVIII в. За това може да се съди по големия брой преписи на тези произведения, достигнали до нас. Без да претендирам за изчерпателност, засега на мен са ми известни 94 преписа на житието и 46 преписа на службата. В староруските ръкописи като отделна Киприанова творба се среща и един „Канон на Петър“, от който са ми познати 6 преписа. Тези произведения безспорно са възникнали във връзка с въведеното от Киприан в годишния календар на руската църква чествуване на първия московски и общоруски светец Петър, за което се съдържа сведение в синаксара на Киприановия псалтир. От средновековната книжовна практика е известно, че този, който пише житие и служба на един светец, обикновено му посвещава и похвално слово. Въпреки това никой досега в науката не е изказвал предположение, че може би Киприан е написал и похвално слово за своя любимец Петър. Средновековната практика обаче се потвърди и от Киприан.

Цезурата е елемент на стиха, сравнително слабо разработен и обяснен от стихознанието. В някои изследвания тя е отбелязана, но нейната функция в стиха не се опре деля. Така например Хайне я нарича „тайни поемания на дъх от музата, чието по-късо или по-дълго траене знае онзи, който е бленувал в нейните прегръдки, "2 Мирослав Янакиев я определя като „краестишна пауза, която е означена с пренасяне следващата част от израза на нов ред. Недостатъчно внимание на цезурата е отделено и в изследванията върху Яворовата поезия. Първа Надя Сакъзова почувствува нейното особено място и предназначение в поезията на Яворов. „Нима това е парнаският равен, гладък, с определено място на цезурата стих? Със свободното поставяне на цезурата (разр. моя - б. а.) и логическите ударения Яворов напълно е постигнал свободния стих, обаче запазвайки броя на сричките във всеки ред еднакъв, само наглед доближава своите стихотворения до тия на Парнаса. " За да си обясним ролята и значението на цезурата, трябва преди всичко да си обя сним елемента стих, неговата същност като основна градивна единица на поетичното произведение: графична и семантична, лексикална и интонационна. И оттам да се определи значението и ролята на цезурата като сегмент на смисловата и ритмичната структура на поетичното произведение. Според съветския учен Ю. М. Лотман всеки значим елемент в поетичното произве дение се стреми да изпъкне в качеството на знак, имащ самостоятелно значение. В целостта на текста това е някаква фраза, синтагмагична брънка (цепь) в единната конструкция. Стихът в поетическото произведение е семантическа цялост, „слово с единно и неразчленимо съдържание". Стихът се осъществява чрез метриката, интонацията, синтаксиса, като съхранява семантиката на текста „нехудожествено съобщение“, но „едновременно получава инте грирано свръхзначение". Освен че приема признаците на единен знак, той притежава тенденция да се оформя и като част от знака-фраза, която обаче запазва своята интонационна автономност.

Историята на службите в чест на Иван Рилски все още не е разкрита в науката. Основно разглеждане и по-голямо изследване по него няма у нас; изказваните мисли са от по-общ характер, и то главно по повод обнародването на един или друг препис на служба за светеца. Според Йордан Иванов славата на Иван Рилски „почнала още в Рил ския манастир, обаче истинското си светителско достойнство получил, след като останките му били пренесени от цар Петър в Средец. Оттогава той почнал да се тачи като Срѣдечьскый свѣтилникъ, похвала срѣдечьска, прозабление срѣдечьское, за да мине след това славата му в цяло Българско, гдето вече ее възпява като съгражданинъ B блъгаромъ и се величае наред със св. Кирил и Методий: „съ нима же пѣть бади ць I поустына Рильска". По-важни в случая са следните мисли на нашия учен: „Началната св. Иванова служба, съчинена още в Рила, с време е била проширя вана и преработвана. Ето защо сегашните нейни преписи не се покриват напълно, а на места съвсем се различават. Преправките са ставали едни Средец, други в самия Рилски манастир, трети в Търново, след като тялото на св. Иван било пренесено в 1195 г. в новата българска столица. Трябва при това се забележи, че поради двата празника на светеца - един на 18 август (успение на Иван Рилски) и друг на 19 октомври (пренасяне на мощите му), имало еидве служ би, в които покрай еднаквите стихири намираме и други съвсем различни. При преработката на службата са били внасяни не само нови стихири, но и старите с а бивали стилизувани отчасти другояче.“2 да Това са основни направления, които нашата наука следва да разработва във връзка с историята на службите в чест на Иван Рилски. Особено неизяснен е въпросът за найранната служба за светеца, или по израза на Йорд. Иванов „главното ядро" на служ бата, съчинена в Рила още през X в. и намерила отражение в по-късните служби. Както казах, усилията на нашата наука досега (съвсем основателно) бяха и все още са насочени преди всичко към издирване и обнародване на разни редакции на службата И И на техни преписи. Йорд. Иванов издаде две служби по Драгановия миней от XIII в. по Скопския миней от 1451 г. 3 Канонът, поместен в службата от 1451 г., е писан от гръцкия писател от ХII в. Георги Скилица. Нямам под ръка пълен текст на службата от ръкописа, дето е поместен канонът от Георги Скилица, за да проверя дали и останалата част се покрива с текста от Скопския миней. Важно е това, че канонът е дело на един гръцки книжовник, дал израз на чувствата (разбира се, не само негови) към български светец. През 1957 г. обнародвах т. нар. от мене Търновска редакция на служ бата по ръкопис от XIV в.5 Най-нова публикация на неизвестна служба за Иван Рилски даде Климентина Иванова през 1973 г.

В кн. 7 най-голям интерес представлява статията „Цялостен ли е структурният анализ?" на полския изследовател Е. Чаплее вич. Статията се занимава преди всичко с обосноваността на претенциите на структурната поетика за пълнота на анализа на литературния факт в съчетанието на три канонични аспекта: синтактика, семантика и прагматика. Още в началото на статията започва защитата на мисълта, че при този тип анализ по-скоро може да се говори за свеждане на художествения факт до понятието „цялостна" структура, откол кото за наличието на действителна цялост. В развитието на структурната поетика авторът отделя две фази. Първата - „класическа" 20-50-те години на ХХ в., представена от много школи с обединяващ ги интерес към синтактичния аспект на проблема, или естетическата функция на произведението като насоченост към собстве ния му строеж. Знакът става единствена реалност в изкуството и обособявайки се, губи контакт с действителността, към която се отнася. Това довежда в известна степен до приглушаване на семантическия аспект. Авторът се спира по-подробно на концепциите на Роман Якобсон като един от найхарактерните представители на тази фаза. Отбелязано е и въздействието на Ф. де Сосюр с неговата теория за знака, чието влияние в структуралната поетика все още не е преодоляно напълно. Внимание е отделено и на семантичните елементи у Ю. Тинянов и Мукаржовски, на прагматичните акценти в послед ния, които въпреки наличието си не отместват центъра на синтактичните струк тури. 50-те г. са отбелязани като нов етап в развитието на структурната поетика. Едновременно с това се отчита, че оформянето на новото разбиране на литературата и изкуството не е лишено от подкрепата на доста възгледи и постановки на Якобсон. Според Ю. Лотман литературата принадлежи на по-високо равнище от езика, защото художественият текст притежава осо бена семантична структура. Синтактичното отношение между „вторичната“ и „първичната" знакова система придобива във втората фаза от развитие на структуралната поетика нов диапазон на рефлекси. „Вто ричните" знакови системи се обявяват за моделиращи: произведението на изкуст вото се определя като проект, въплъщаващ едно или друго разбиране на структу рата на действителността. Издигането на семантичната функция в абсолют води до откъсване от естетическата функция. Произведението на изкуството подобно на пре дишната фаза се обявява за структура с максимална сложност. Но сега вниманието се прехвърля върху съдържанието като „модел на света“ и този модел става главен предмет на структурния анализ. „Новият структурализъм подчертава отличията на вторичните семиологични системи от първичните езикови системи. Това довежда до оспорване на лингви стичния характер на вторичните системи и отделяне на черти, сочещи нелингвистичен характер. В подкрепа на мислите си Е. Чаплеевич се спира на някои от позициите на Леви-Строс, Р. Барт, Б. Успен ски, Ю. Лотман. След прегледа на по-важните етапи от историята на структурното направление авторът стига до извода, че „резултатите, достигнати на отделните фази, не се допъл нят един друг, не създават монолитна конструкция, а, напротив, взаимоизключ ват се един друг и се подлагат на съмнение". Синтактичният структурализъм отблъсква семантиката и прагматиката, семантич ният структурализъм пренебрегва синтактиката (респективно и прагматиката). Прагматичният структурализъм, все още неизявен напълно, но обещаващ условия за сближаване между научна теория и интуиция, също не гарантира модел за „цялостен“ анализ.

Активното участие на наши учени в дискусиите по проблемите на естетиката, както и собствените им разработки по ре дица основни въпроси на тази наука съз дадоха предпоставки за написване и на по-цялостни курсове на български по марксистко-ленинска естетика. Един такъв курс вече излезе от печат и е обект на рецензиране в настоящия преглед. Дори само като факт неговата поява е отрадна, защото свидетелствува за навлизането на българската естетическа наука в етапа на синтетичните изследвания, на обобщаване всичко онова ценно, което тя е достигнала в досегашния си развой и което несъмнено ще трасира пътя и към още по-голямо углъбяване в изследваната проблематика, ще и открие нови насоки за плодотворни научни дирения. Естествено е един систематичен курс по естетика да започва с предмета на тази наука. Авторът основателно отхвърля пре одоляното вече ограничение на този пред мет с изкуството и правомерно включва в него всички естетически явления, цялата естетическа дейност на човека. А що се касае до изкуството, изследователят също така основателно смята, че естетиката изследва не само него, а и предмета му, който невинаги има естетически характер. „Предметът, към който се насочва худож никът за целите на творчеството - пише Данчев, — понякога не само не е прекрасен, но е безобразен. Той добива естетическа значимост в резултат на художест вено-естетическата интерпретация. Мисля, че това е един много съществен момент, който заслужава да бъде подчертан, за да се внесе невинаги добре прокарваното разграничение между спецификата на предмета на естетиката на изкуството и предмета на естетиката на останалата човешка дейност и на природата. Естетикът вярно изтъква, че прекрасното е същностен белег на художестве ния образ и без него е немислимо естетическото въздействие на художественото произведение, но все пак смята, че с кра сотата не се изчерпват съдържателността, същността и цялостната функция на художествената творба. Той счита, че „с основание се говори за идеологическа и естетическа същност и функция на изкуството“. И макар че „в естетическия синтез на образа те носят отпечатъка на красотата", това според него не е достатъчно, „за да се приеме, че същността и функцията на изкуството са само естетически". Смятаме, че авторът би трябвало да прие ме по-критично тази погрешна, дуалистична теза, която хем сочи синтеза на естетическата и идеологическата функ ция на изкуството „в естетическия синтез на образа“, хем разграничава тези функ ции. Ако се върви по тази линия, би тряб вало да се посочат и други функции на художествената творба и на изкуството в ця лост - познавателната, възпитателната, хедоническата, но ако изключим всички тези функции от естетичното - какво би останало от него? Може би ще се възрази, че все пак идеологическата функция се обособява сред останалите и в определен смисъл им се противопоставя. Вярно е, че известно основание за това ни дават изобразителните изкуства (литература, жи вопис, скулптура, театър, кино), които по самата си природа са идеологически, когато говорим за предмета на естетиката обаче, ние не можем да не вземем пред вид всички изкуства, в това число и неизобразителните - музиката, танца, архитектурата, чието идеологическо въздействие е много по-опосредствувано. Но дори и при такова ярко идеологическо изкуство, каквото е литературата, идеоло гическата функция е само тогава художе ствена идеологическа функция, когато е съставка на естетическото съдържание и се проявява като специфична естетикоидеологическа функция, без да се откъсва и противопоставя на останалите функции на творбата.

Книгата на Н. Пономарьова „Совре менная болгарская драматургия" дава свое образна цялостна картина за развитието и стиловото многообразие на българската драма в продължение на почти тридесет години народна власт. Отличното познаване на фактическия материал създава добра основа за интересните критико-теоретични наблюдения на авторката. Тя има подчертано свой поглед към драматургичните явления, защищава схващанията си и се стреми да изведе на преден план и обясни по-важните ценности и важни етапи от драматургията ни. Книгата няма само популяризаторски характер, тя представлява интересно изследване с пионерска роля и значение. Очертани са отделни периоди, направена е интересна портретна характеристика на по-значителни съ временни драматурзи, взема се отношение към критическите бележки за отделни спор ни пиеси, търсено е и е уловено стиловото многообразие в българската драматургия. С тази трудна задача авторката се справя с професионална вещина, тя се проявява не като безпристрастен наблю дател, а показва искрена любов и разбиране към многобройните съвременни явления в българската драма. Книгата на Н. Пономарьова има панорамен характер, от който читателят придобива впечатление както за самия исторически процес на развитието на драматургията, така и за ней ните отличителни черти и непрекъснатото и стилово обновление и обогатяване. В първата глава са разгледани постиженията в драмата от първото десетилетие у нас след народната победа на Девети септември. Следвайки тематичния принцип, авторката се спира доста подробно на първите пиеси на Крум Кюлявков, К. Зидаров, О. Василев и Л. Стрелков, като под чертава новаторския им характер. Навсякъде Н. Пономарьова се стреми да държи сметка и за художествените постижения на пиесите от този период, но тематичното деление неизбежно създава известна уравниловка. Би могло, когато се разглеждат пиесите „Разузнаване" от Л. Стрелков, „Тревога" от О. Василев или „Царска милост“ от Камен Зидаров, да се посочат и някои по-важни стилистични особености, които по-късно търпят развитие и имат значение за по-нататъшното творчество на тези автори. В този първи начален период от развитието на българ ската драматургия се създават традициите и отправните точки за цялото по-късно богатство и разнообразие на драматургията ни, особено след Априлския пленум. Авторката правилно подчертава, че доми нираща тема от първия период е героичнореволюционната. Не би било безинте ресно също както за българския, така и за съветския читател да се направи един паралел, макар и частичен, със съветската драматургия от нейния начален стадий и българската революционна драма от първите години след победата над фашизма. Подобно сравнение би хвърлило още повече светлина върху явленията в драмата от онези първи героични години, когато се затвърдява и героичната тема в драматургията. Тази тема претърпява различни модификации, но не изгубва вълнуващата си актуалност и до днес.

В литературата интересът на Чавдар Добрев е към прозата, за поезия пише рядко. Изглежда малко странен фактът, че критикът се е заел с труд върху лирична драма, върху драматургия на поети. Аз лично никога не съм споделял специа лизирането на критика в една жанрова област, но предпочитанието към един жанр е нормално. От пренебрежението към останалите жанрове страда вдълбочаването в единствения жанр, на който са посветени усилията. Същото е в по-широк план: познаването единствено на литературата (при непознаване спецификата на остана лите изкуства) от литературоведа вреди на проникновеното навлизане в същината й. В труда на Ч. Добрев не се „сблъскват театроведът и литературоведът. Това е книга на литературоведа. Трудът е посве тен на драматургически жанр, който синте зира в литературния процес „усилията" на два литературни рода - драма и лирика. По-естествено е, разбира се, тази книга да се напишеше от литературовед и театровед, само литературовед трудно би се заел: нужно е специално познаване тънкостите на театралното развитие, на сценичното „звучене“ на лиричната драма преди години. Въпреки че в книгата на Добрев е дума за текстовете, анализът е съобразен с вкуса на театроведа, с отношението му към театралната проява на този литературен жанр. Трудът обединява усилията на критик, написал досега три книги за литература и три за театър. Жанрът „Лирична драма“ е явление, интересно не само в драматургията. Той е един от необичайните жанрови синтези в литературата ни след Девети септември. По хронология - първият. В трудния литературен род драма работиха дълго време поети като Иван Пейчев, Ва лери Петров, Георги Джагаров, Иван Радоев, Добри Жотев (слабост на конкрет ните анализи на Ч. Добрев е, че Д. Жотев не е разгледан като характерен пред ставител на жанра), Божидар Божилов, работят и днес поети като Първан Стефа нов, Недялко Йорданов, въпреки че след т. нар. поетична вълна жанрът не е така синтезен и качествен - от литературноисторическо гледище нещо нормално. Друг синтез на два жанра бе осъществен с прозата на поетите“ - едно също така масово явление, по-късно от поетичната драма. И тук, както и в лиричната драма има върхове и увлечения, случайни прояви. „Поетична проза“ се създава от автори като Александър Геров, Богомил Райнов, Иван Давидков, Блага Димитрова, Иван Динков, Анастас Стоянов, Невена Сте фанова, Николай Христозов, Лиляна Сте фанова, Добри Жотев, Давид Овадия, Ве селин Андреев, Никола Инджов. И последното жанрово синтезно ядро - писа тели-прозаици в драмата - Георги Караславов, Драгомир Асенов, Йордан Ра дичков, Кольо Георгиев, Георги Мишев, Рангел Игнатов, Лада Галина, Дончо Цончев, Станислав Стратиев. Интересен, но не за тази статия е въпросът, какви жанрови модификации настъпиха в лите ратурата, защо настъпиха, как обогатиха цялостната „картина" на художествения процес.

Панорамата на днешната млада поезия и проза е доста неясна и усложнена от при съствието на разнородни и незавършени в своите търсения автори. Така че е на истина трудно да се очертаят контурите на най-младото поколение творци, да се обобщят на базата само на първи и втори книги проблемите на съвременното състоя ние и типологическите сходства и различия в литературата на най-младите, да се очертаят тенденциите на нейното бъдещо развитие. Постоянно променяща се както по количество на продукцията, така и по качество, съвременната млада литература има своите своеобразни естетически изме рения, свое място (с достойнствата и слабостите си) в развоя на литературния процес. И всеки критически опит за обобщение на постиженията и очертаване профила на поколението творци, навлязло в Литературата ни през 60-те години, носи риска да пропусне нещо съществено в него. Разбира се, подобни опити се правят постоянно в критическите колони на литературните издания, но цялостно изследване на процесите в съвременната поезия и проза на най-младите автори, каквото е изследването на Здравко Чолаков, досега не е правено. Казвам това, като подчертавам, че неговата книга е изцяло посветена на проблемите на най-младата литература и не само маркира, но и обобщава в дълбо чина (поне такива са целите й) проблема тиката, тематичните предпочитания, поетиката, социалната ангажираност, прием ствеността между поколенията и творческото преодоляване и асимилиране на предходния опит от тази литературна смяна. Съвременната млада литература отбе ляза през последните години някои интересни особености, които дадоха основание на мнозина да признаят приносния характер на участието в литературния процес на автори като Иван Цанев, Любен Петков, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Рашко Сугарев и др. Тук, разбира 149 се, не става дума само за продуктивност или моден шум, а за отчитане реалната стойност на тези явления, за откриване на всичко ценно, което те внасят.

Позицията, от която П. Тонков ана лизира литературните факти в своя та книга-дебют, съчетава социологическия подход с есеистично-публицистичното изло жение. Авторът посвещава своите изсле дователски амбиции не на частни въпроси на поетиката или на историческата перспектива на литературния процес, а на ангажираността на най-съвременната бъл гарска литература към обществените явле ния, към живота в единството на лична и обществено-национална съдба. Конкретният литературен материал, голяма част от който спада към „жанра" на оперативната критика („Работническата тема в една поредица“, „Две книги - една поетическа надежда“, „Мисли за младата поезия" и др.), Тонков се стреми да разгледа в контекста на марксистко-ленинската естетическа мисъл като подход и интерпретация на литературата и изкуството. Така студиите, които той посвещава на общоестетически въпроси („Жи вот и литература“, „Лениновата есте тика - диалектика и партийност“, „Достоевски - съвременни проблеми на миро гледа, личността и творчеството му"), поради факта, че акцентуват върху отношението художествена действителност - обективна действителност, трябва концептивно да обединят избора и оценката на художествения материал. Въпросът е, доколко авторът на книгата е успял да постигне това единство, да защити своето критическо „амплоа" над нивото на писаните по различен повод и събрани рецензии (лоша практика на нетърпе ливите дебюти) в (използуваме неговата оценка за книгата на млад поет „набързо събран алманах". Петър Тонков не може да разглежда литературната творба извън личността на художника, извън неговата мирогледна и гражданска позиция, превърната в естетическо качество. В този аспект той наследява затвърдени традиции в българската критика и литературо152 знание. От студиите в първата част на книгата интерес представлява тази, посветена на мирогледно-философските въз гледи на Достоевски. Тук авторът защи щава тезата за единството на субекти вната и обективната страна на художественото творчество, неразкъсвае - мостта на художествената структура от външно обуславящите я фактори - било то биографични, психологични, идеологични, социално-исторически. И именно защото доказва своите възгледи не дискурсивно, а „в борба“ с художествените факти и техните литературоведски „обработки“, статията добива тежестта на аргументирана и със страст защищавана позиция. Опирайки се на структуралното изследване на М. Бахтин върху поетиката на Достоевски, той същевременно полемизира със затвърденото в резултат на този подход подценяване на Достоевски философа, социолога и политика за сметка на Достоевски художника. Трябва да кажем, че Тонков се справя с поставената задача да изтъкне качествата на Достоевски мислителя и гражданина, опровергавайки наслоените представи за „неадекватното“ му присъствие в творчеството и да намери връзка между социалното и художественото битие на неговата идеология. Също така авторът успява да обедини документите от гражданскато поведение на писателя и открито афишираните възгледи („дневник на писателя" и др.) с художествения анализ на неговите романи. Тази статия действително доказва възможности у мла дия автор за диалектически синтез на субективно-художественото и обективносоциалното.

Сборникът „Модернизмът в славянските литератури“, посветен на VII между народен конгрес на славистите, проведен във Варшава през август 1973 г., е положителен резултат на трайните научни интереси на полските слависти-литературоведи от гр. Краков към източните и южните славянски литератури. Те внимателно проследяват различните пътища, по които модернизмът прониква, проучват и съпоставят сложните взаимоотношения на новото с традицията и онова, което свързва и разделя модернизма в славянските литератури. Публикациите представляват интерес и като сполучлив опит да се систематизират проблемите на модернизма в тези литератури. Сборникът се открива със статията на проф. М. Бобровницка „Проблеми на модернизма в славянските литератури", в която авторката излага основните положения, от които трябва да изхожда 154 бъдещият изследвач на модернизма в тези литератури. Статията е интересна преди всичко с теоретическите постановки и методологическите насоки за сравнително изучаване на модернизма. Като изходна точка на едно бъдещо изследване на славянския модернизъм проф. Бобровницка сочи най-напред синхронното и диахронното описване на фактите, свързани с епохата на модернизма. Това ще помогне на изследвача да вникне в сложността на епохата, на типовете явления и естетически системи и да отстрани несъществе ните факти. По-нататък трябва да се изследва историческата поетика на славянските литератури, което ще позволи от разработката на проблемите на националните литератури да се премине към изясняването на техните взаимни връзки и общи явления. След тези въпроси изследвачът трябва да насочи вниманието си към хронологията на славянския мо дернизъм. С конкретни примери авторката на статията посочва неговото начало в различните славянски литератури, като в българската например поставя кръга „Мисъл“. От хронологичните проблеми на славянския модернизъм изследванията ще се пренесат върху генезиса на напра вленията и литературно-историческите процеси. Друг съществен момент е изя сняването на взаимодействието и ориен тацията на славянските литератури към Западна Европа, на съотношенията между степента на теоретическата подготовка на творците и техните спонтанни търсе ния на нови пътища за поетическо изра зяване. Проф. Бобровницка сочи, че пред мет на научно изследване трябва да бъде още и поетиката, както и ролята на библейските мотиви в реквизита на поетитесимволисти, драматургията и литературната критика от същото направление. Въпреки наложеното мнение в науката, че водещо начало в модернизма е поезията, тя предлага да се приеме и състоянието на драмата като критерий за окончателно установяване на модернизма в славянските литератури от тази епоха. Водена от такъв критерий, проф. Бобровницка посвещава специално изследване на драматургиче ското творчество и на писмата за театъра на чешкия драматург Ярослав Хилберт. По-нататък статиите разглеждат проблеми, специфични за една или за няколко национални литератури. Така например Яцек Балух пише за критическия език на Шалда, стремейки се да посочи типично чешкото разбиране за модернизма. Ста тиите на Халина Михалска, Мария Домбровска-Партика, Александър Станкович, Даниела Здибицка, Йоланта Гроо-Козак и Здислав Дараш разглеждат творчеството на отделни славянски представители на модернизма в съответните национални литератури.

Институтът за литература при БАН се утвърди като едно от важните звена за творческа научна дейност в българското литературознание. Работата на този идеологически център, в който са съсредоточени голяма част от най-изтъкнатите и найактивните наши литературоведи и критици, представлява широк обществен интерес. Колективните трудове, които се подготвят тук, представляват фундаментални изследвания или справочници с обхват, недостъпен за малък колектив. На 5 декември 1974 г. се състоя годишноотчетно събрание на института за периода 1973-1974 г. Доклад прочете директорът, ст. н. с. Тончо Жечев. Той се спря на извършеното през последните две години, както и на плановете за бъдещата дейност. В началото на своето изложение др. Жечев каза: Работата на сътрудниците в Литературния институт при БАН през периода 1973-1974 беше съсредоточена в три основ ни направления - изследване на проблемите от историческия развой на българската литература, на сравнителното литературознание и на теория на литературата. Тези направления имат актуално обществено значение. Те са свързани с идеологическата работа на партията, със създаване на правилно отношение към културното наследство, с въпроса за патриотичното възпитание на младежта. От нивото на съвременното литературознание зависи до голяма степен обучението на студентите и учениците по литература, подготовката на преподавателите и решаването на важните идейно-възпитателни и образователни проблеми. От „История на българската литература" са излезли три тома. Завършен е и предстои да бъде изпратен за печат том IV. Това издание запълва една празнина в нашето литературознание, то ще подпомогне учители, ученици и студенти в изу чаването на многовековното ни литературно и културно наследство. При осъще ствяването на четиритомната история изпъкнаха и доста от недостатъците в нашата работа. В томовете бяха включени очерци, публикувани предварително, не всички автори се опираха върху достатъчен фактически материал, в някои случаи липсва връзка между отделни литературни периоди. Институтът се заангажира с автори, Някои от които не бяха годни за такава огромна научноизследователска задача. Участието на по-младите специалисти беше ограничено до минимум. Работата по написването на Историята продължи извън редно дълго време - около две десетилетия. По време на работата около четиритомника не се направи почти нищо за предварителна подготовка на една многотомна История на българската литература. Необходимо беше да се набележат неразработени проблеми и теми от литературното ни развитие, сътрудниците на института да се насочат към проучването им, да се напишат солидни монографии за класи ците на българската литература, да се извадят от архивите в България и чуж бина неизвестни или малко известни ръ кописи, да се започне работа по издаването на „Летопис на българската литература", да се издадат съчинения и архиви на български писатели, да се проучи литературният периодичен печат. Всичко това щеше да обедини творческите сили в инсти тута в името на една голяма национална задача, да ги направи по-дисциплинирани и взискателни, да разнообрази научния живот в колектива. Тогава афинитетът към съвместителствата щеше да бъде помалък, авторитетът на института – поГолям.