Книжка-3

1973, Книжка 3 - Съдържание

България биографията на поета е принадлежност към поезията му. Съвременните чужди теории в литературознанието, които отричат всякакви приноси на психо-биографичния метод, а заедно с него отхвърлят връзката между живот и дело на даден автор, може би имат частични основания на своя почва. У нас обаче и смъртта на поета, и жизненият му път са органична част от творчеството му. Не само поради вековното робство и борбите за освобожде ние, в които челно място са заемали поетите. В ограничените рамки на малката страна, на строгите нрави, на тесните възможности за осъществяване поетът имал сравнително по-голяма свобода. На поета-щурец почти всичко е било позволено. За разлика от обикновеното съществование той е бил по-привилегирован, или по-точно сам си е извоювал правото да рискува в живота си, да си e счупи главата, да експериментира в личния си път, да нарушава стереотипа. Оттук и огромният интерес към фактите на живота му, понякога дори надвишаващ интереса към творчеството му. Съдбата на Яворов все още интригува читатели и изследователи наравно и даже повече от поезията му. В битието на поета мнозина търсят преодоляване на собствената си ограниченост. Без да се поддаваме на този обясним интерес, ние все пак сме принудени да проучваме живота на поета наред с творчеството му, да проследяваме видимите и невидими връзки между човека и текста. Модното в чужбина гледище: „Текстът е човекът“, изглежда, не е валидно за българските творци. „Човекът и текстът" важи при нас, дори в някои случаи „Човекът преди текста". При Багряна има нещо още по-интересно. Тя е жена, надмогнала вековни предразсъдъци, разчупила „кальпа“ за образ на жена, отлят и втвърдял от много отдавна. В нейната поезия и в нейния живот българинът е откривал преодоляване на еснафската си черупка, освобождаване от собствените си комплекси. Странното и своеобразното при Багряна е, че не толкова биографията й определя поезията, колкото поезията и определя биографията. Стиховете и, още неродени, диктуват несъзнателно нейното житейско поведение - тласкат я към промени, пътешествия, риск. Нейното неспокойствие извира от зародишите на стиховете и вътре в нея, напиращи да избият в звуков и словесен облик. Те не могат да се укротят, те я тласкат към нови и нови изживявания. Багряна не е от онзи тип творци, които търсят уединение, тишина, монашеско спокойствие, за да се утаят творбите им.

Легенда за Сибин“ и „Антихрист" са сериозни постижения на българската литература. Изградени на конкретна историческа основа, двете книги си поставят далеч по-общи проблеми. Историческо и общочовешко се преплитат, като в центъра на явленията стои проблемът за човека. „Човек“ като исторически определена и вечна категория, т. е. тези специфични човешки потребности и особености, които са общовалидни. Човек като вечно търсещ, непрестанно прие мащ и отричащ дух. Онези дълбоки и безкрайни, неразделими вътрешни противоречия между „да“ и „не“, породени от стремеж към истина, тласкани от познанието. Търсенето на истината е основен момент на преосмисляне на света. То е безкрайният път на човека към самопознание. То е вечно съмнение, вечно колебание. Диалектиката на нещата води до логическата им безкрайност, защото „край" значи смърт. Вечно движение, вечна реакция - ето смисъла на човешкия живот. Това е идейната основа на двете произведения. По характера на поставените проблеми книгите представляват своеобразна дилогия. Идеите на едната са доразвити и доосмислени в другата. Неслучайно критиката обърна такова внимание на тези произведения. Излязоха редица статии на известни критици, като П. Зарев, Р. Ликова, Ст. Каролев, М. Василев, Св. Игов, Е. Константинова, О. Сапарев, Л. Георгиев и др. Те оцениха философ ския характер на творбите, разгледаха основните проблеми: диалектиката като движещо начало, общата, концепциална представа за света, проблема за вярата, любовта, ролята на Сатанаил, понятията за добро, зло, истина, ролята на разума и пр. Немалко място беше отделено и на въпроса за историческата достоверност на книгите, който се оказа като че ли най-спорен. Отбелязано бе и актуалното звучене на проблемите. В тази статия ще се спрем по-подробно на основните аспекти от идейната система на „Легенда за Сибин“ и „Антихрист".

Творчеството на Йордан Радичков изненадващо преобърна наши представи за бита и битието на българина и за литературата. Доста от неговите проблеми са непознати на нашето изкуство. Някои са разработвани плахо, други неумело. Чрез неговото творчество в литературата ни нахлуха странни и особени герои, чийто житейски принцип Радичков със смях нарече „Бъди невероятен!" Нахлуха странни и причудливи жизнени ситуации, битови съставки и характеристики на националното ни битие. Неизтощимата фантазия на писателя е в състояние да проникне зад незначителното,1 в състояние е да преобърне застинали сякаш пластове и да потърси онова, което вековете са наслоили на дъното на българското съзнание. В творчеството му се чуват древни гласове на времето, първични и силни импулси на съществованието, езически инстинкти и пориви. Черказките му истории изобилствуват с елементи на старинни предания, легенди и повторения. Фолклорно-образното мислене е тяхна основа. В разказите му отекват вековни традиции на народа, но и опитът на една рано изявена древна книжнина. С редица сюжети Радичковото творчество ни напомня за старата ни литература, за богомилската и апокрифната книжнина. Умишлено употребявам думата напомня: прекият паралел е невъзможно да се направи. Някои се опитаха да го направят или поне да го констатират, но стигнаха само до повърхностни и неточни наблюдения, имащи характер на външни впечатления. И все пак - трябва да се подчертае - Радичковото творчество се корени във фолклорно-образното, народностното мислене, в неговите представи и понятия. Същевременно то се подхранва главно от нашето съвремие, от процесите, които стават в съзнанието на нашия селянин. Или по-точно, за да изпреварим малко анализа си, то се корени в сблъсъка между два типа представи: фолклорно-образната, традиционната и съвременната, новата. Радичков преодолява регионалното. Неговите герои, неговите проблеми са български и общочовешки, а не черказки.

Чудомир нарича своя хумор „сладък мехлем" и упорито вярва, че той лекува раните. Пролетарските сатирици никога няма да нарекат „сладък мехлем" своите безпощадни творби. Макар също така упорито да вярват, че помагат на обществото. И така - пролетарската сатира и хуморът на Чудомир. На пръв поглед несравними величини. Обаче сравнението е необходимо не само защото творчеството на големия писател хуморист съвпада по време с един зрял период от развитието на пролетарската сатира (30-те години) или защото Чудомир есте ствено се приобщи към търсенията на новата ни хумористична литература (след 9. IX. 1944 г.), а главно по следната причина: винаги когато прогресивната критика е пристъпвала вече към работите на популярния хуморист, тя е оценявала неговата дейност, изхождайки от високия критерий на пролетарската сатира. Невинаги посочвани конкретно, Кирков, Смирненски и техните най-естествени предшественици (Ботев, Алеко) са величините, до които критиците обикновено поставят Чудомир. Изводите от тия съпоставки понякога бяха твърде жестоки за него. През 1948 г. се казваше, че в разказите си Чудомир „едва-едва докосва по-съществени слабости на нашата минала и сегашна действителност, като винаги спира вниманието си на по-второстепенни и затова по-повърхностни явления". Година по-късно строго се заяви, че „хуморът на Чудомир е далеч от задълбочената сатира“, че писателят „най-често върти своя обектив към фрапиращите пейзажи и образи и снима външната им обвивка. Той затрупва същността с ненужните подробности на тази обвивка, с езиковите несъобразности на героя, с външните страни на постъпките и делата му. Така в разказите си Чудомир е по-скоро натуралист, отколкото реалист. Като описва безразборно всичко наблюдавано и като се задоволява само с външната му страна, Чудомировият натурализъм често забулва същността, замазва проблемите.. .. Похвалите за писателя бяха най-много от рода на „Макар само откъм външната обвивка, Чудомир, все пак, изнасяше една обществена истина, една действителност и с това се обясняваше, че „в редица случаи общественият ефект от Чудомировите разкази бе положителен, прогресивен..."4 В

Сред българските народни приказки се откроява група сюжети, международни по разпространение, пародийни по характер, които заемат посредни ческо място по отношение на вълшебните, авантюрните и битовите приказки както откъм идейно съдържание, така и с оглед на естетическата им природа. При по-внимателно вглеждане в тях се открива нещо твърде интересно, нещо в повече в сравнение с обикновения хумор. Прозира своеобразен интелектуали зъм, който стихийно долавя и се старае да изрази диалектиката на света или по-точно на обществото, естествено на нивото на конкретни негови прояви. Често тези сюжети сполучливо осъществяват единството на скептичната мъд рост на основната идея с яснотата и остроумието на фабулното развитие и изис каността на сюжетното построение, стигаща на места до нови художествени открития. Един от сюжетите на тази група е отдавна известният и много проучван сюжет за Doktor Allwissend.1 Тук необходимостта ме заставя да предам с ня колко думи фабулата. Според най-стария български вариант една жена имала мъж пияница, който пропивал всичко, и тя едва изхранвала децата си. Като знаела, че царят убивал всички хекими, които не успявали да го излекуват, решила да се отърве от мъжа си, като го обявила за хекимин. Той обаче знаел, че царят бил болен от любов по една хубавица, и го излекувал, като наредил да се махне портретът и от стаята му. Станал пръв хекимин. Излекувал жената на един от царедворците, като подкупил един от слугите в болницата. Станал хекимин над хекимите. Царят на съседното царство се разболял от мерак по изгубения си пръстен. Мнимият доктор трябва да го излекува, т. е. да намери пръстена под страх от смъртно наказание. Решил да посветува" 40 дни при царя, преди да го убият, и поискал 40-дневен срок, като всеки ден му носят печено агънце и вино тригодишно. Всеки ден, като му носели яденето, казвал: „Останаха 39 още и т. н. Броял още колко дни му остава да живее. Слугите, които му при служвали, били откраднали пръстена и помислили, че брои крадците. Признали му и му го дали, а той казал на царя, че го с глътнало кученцето му и уж го извадил от него. Царят заповядал да избият всички други магьосници и хекими.

Когато К. Величков написа мемоарите си „В темница“, вече са напечатани спомените на С. Врачански и П. Р. Славейков, на Г. Раковски и Л. Каравелов, на Ив. Вазов и 3. Стоянов. Техните произведения установяват трайна мемоарна традиция в новата българска литература, представят най-хубавите художествени образци в този жанр. Прави впечатление, че мемоарите се появяват винаги след значителни исторически събития, оказали решаващо влияние върху национална та съдба на българина и на самите автори, израз са на стремеж към опознаване и критическо преосмисляне на преживяното. „Чрез летописните свидетелства мислещият човек или творецът застават лице с лице с историята, общуват с нея непосредствено, без помощта на идеологическите абстракции. "1 И независимо че на пръв поглед в тези спомени се излага личната участ на мемоариста, неусетно те прерастват въз вълнуващ разказ за народните страдания и надежди, изобразяват миналото на един народ и борбите му за свобода. Личните преживявания се преплитат с преживяванията на колектива, сочат неразкъсваемата връзка на автор и народ. Така мемоарите се превръщат в правдив документ за епохата, отразил социалните, политическите и културните условия за обществена дейност. Разказват за зверствата на поробителя и за народните мъки, показват класовото разделение и борбите за национална независимост и социална свобода. От друга страна, мемоарите вярно предазат събуждането и развитието на националното съзнание на българина и народното недозолство, което взема все по-големи размери. Превръщат се в емоционална изповед на будни личности, стават надежден Източник на сведения за техния интимен живот и вълнения, на духовните им идейни търсения. Проследяват формирането на просветителя-интелигент, общественика, хайдутина, революционера, герои на епохата. И B Уловили полъха на живия живот с неговите пориви и драми, следвайки събитията на своя живот, мемоаристите се домогват до естествено и интригуващо фабулиране, постигат едно интимно-човешко вживяване в спохата. своя разказ те се ръководят от мисълта за важността на делото, на което са се посветили, съзнават отговорността пред историята и тези причини ги карат да напишат своите мемоари и чрез тях да съхранят за поколенията значими исторически събития. И всичко това носи печата на духа и темперамента на създа телите - изключителни личности, прозрели дълбоко в настоящето и в бъдещето на народа.

От рождението на Добри Чинтулов измина столетие и половина. Но неговите изследователи все още не могат да дадат категоричен отговор и оценка на някои моменти от живота и творчеството му. Спори се за рождената дата на поета, за авторството на отделни негови стихотворения. Неизяснени остават връзките му с революционните среди, отношението му към някои културни политически дейци. Автентичните документи, спомените на съвременници за дейността на Чинтулов в Одеса и България са малко. Недоверчив и плах, по време на Кримската война той изгаря всички свои ръкописи - исторически записки, стихотворения, повести... За делото на първия новобългарски поет остава да говори само част от творчеството му, достигнало до нас в различни варианти, някои от които не възпроизвеждат автентичността на оригинала. За много българи през Възраждането песните на Чинтулов са дело не на индивидуална творческа личност, а на народното поетическо вдъхновение. Поетът не опровергава тази заблуда. Но как се създава и поддържа тя десетилетия наред, в какво се изразява оная зависимост между Чинтуловите литературни творби и народните, която заличава в съзнанието на обикновения слушател границата между тях? Липсват данни как Чинтулов като ученик, студент и учи тел възприема фолклора, кои негови творби задържат вниманието му. Наистина предположения и догадки биха могли да се направят. Най-достоверният източник за изясняване отношението на Чинтулов към народното творчество обаче остава без съмнение неговото литературно дело. Сливен, родното място на поета, еград с богати хайдушки и революционни традиции. Оттук излизат и стават герои на хайдушкия епос Индже, Злати войвода, Стоил войвода, Таньо войвода, Панайот Хитов, Хаджи Димитър... И като гражданин, и като поет Чинтулов не е могъл да не проявява интерес към живота на своите бележити съграждани, към песните, с които народът възпява тяхната борба. Хайдушката песен, особено популярна в Сливенско през Възраждането, както и някои юнашки песни, които слуша тук, му разкриват част от богатството и своеобразието на българския фолклор. Някои от другарите на Чинтулов в Одеса са ценители и популяризатори на народното творчество. Найден Геров събира песни, пословици, народни думи, тъй като е замислил да състави обемист речник на българския език. Димитър Мутев обнародва народни умотворения в сборника на И. И. Срезневски „Памятники и образцы народного языка и словесности руских славян" (СПб., 1856). Одеският възпитаник Иван Богоров издава през 1842 г. първия български сборник с песни и пословици („Български народни песни и пословици, Пеща, 1842").

Закономерното развитие на унгарското общество и влиянието на между народните събития довежда до буржоазнодемократичната революция през 1918 г. и пролетарската диктатура през 1919 г. в Унгария. Това се дължи не на слабостта на буржоазните партии, които предадоха властта в ръцете на работническата партия, както смятаха буржоазните историци, а преди всичко на изострилата се класова борба и на създалата се историческа ситуация. Така унгарският народ първи последва примера на руската пролетарска революция. Развитието на литературата отразява вярно промените в общественото развитие на Унгария през този период. Някои от литераторите с консервативнофеодални разбирания тесногръдо поглеждат на прогресивната унгарска литература като част от общата борба на революционните сили за мир и общественосоциален напредък. По-голямата част обаче от творците застава чистосърдечно в подкрепа на ръководните сили на революцията, в това число и ония, които имат изявени буржоазни разбирания. Известните социалистически преобразования по време на пролетарската диктатура създават добри условия за обеди няване на прогресивните писатели върху обща идейно-естетическа платформа, а това диалектически определи развитието на унгарската литература в социалистически дух. Прекомерно голямата сила на реакционната интервенция, както и допуснатите тактически грешки на пролетарското правителство довеждат до свалянето на работническата власт през август 1919 г. и с това за един период от четвърт век се отнемат възможностите за свободно процъфтяване на новата, социалистическата култура.

Да се пише спомен за личност и художник като Светослав Минков не е най-леката работа. Човек се затруднява кое по-напред и как точно да улови всичките нюанси на мисълта и жестовете му, които у него бяха едновременно многозначни и вътрешно монолитни. Той умееше само с една дума, с един поглед, с едно мигване или дори трепване на лицето да изрази възхищение или недоволство, да утвърди съгласието или да скрие отношението си. Случваше се понякога да казва „да" за нещо, а в погледа му се откриваше категоричното „не“. Не са редки случаите, когато вършеше обратното. Някой път се разкриваше откровен като истинско дете, смееше се от сърце, жестикулираше, често се шегуваше безобидно, разказваше анекдоти... Но други път беше затворен, по-малко разговорлив и дори предпазлив. Не се доверяваше на всеки срещнат. Ала гласувал веднъж доверие, той знаеше цената на думите. Заковаваше ги с педантична точност. Нещата назоваваше с истинските им имена. Когато срещнеше самовлюбени или недозрели за живота люде, се забавляваше с тях. И то не за да ги оскърби, а за да ги опоз нае. Срещи с нахални и брутални хора отбягваше. Предпочиташе да ги гледа отстрани и с едва уловима усмивка да ги отмине. Когато беше на обществено място, биваше и сърдечен, но можеше да се покаже и непроницаем като сфинкс. .. За мене неговото духовно съществуване се свързва с трима души. Най-напред с името на Йордан Големанов, сега дипломат, който на 2 април 1947 г., по случай завършването си на Университета, ми подари с добри пожелания“ второто допълнено издание на „Разкази в таралежова кожа“. Прочетох на един дъх, както се казва, и седемте разказа. В студентския ми бит тази книга беше нещо ново и съвършено различно от заниманията ми по старогръцки, латински и старобългарски език.к. Личността на Минков бе по-ранно мое „откритие", но с тази книга за почна другото запознанство, духовната среща, която всякога се оказва по-трайна. Веселин Андреев е вторият човек, който активно съдействува, за да реализирам творче B ската анкета" със знаменития наш сатирик. По случай 60-годишнината на Светослав Минков бяхме се срещали вече няколко пъти. Той беше доволен отот интереса, който проявявам към твор чеството му. Сподели някои неща", но отначало категорично отказваше да води „разголваш откровен разговор", както той се изрази. Считаше за „нецелесъобразно“ тъкмо с него да се провежда творческа анкета“. Имал си съображения. Съществували други белетристи, „живи класици", които били „по за песни достойни“... Обяснявах целта на моята „психограма", но той беше непреклонен. Разбира се, пак продължаваше да ми определя традиционните два часа сряда вечерта от пет до седем часа, — но ясно съзнавах, че работата не спореше“. Е, ще каже нещо, но е като „на час по лъжичка“. С една дума, тъпчехме на едно място. Имаше случаи, когато отклоняваше въпросите ми, отговаряше със скоропоговорки, с парадокси, двусмислено или на право ме пращаше за „зелен хайвер“. Вярно е, че понякога, от време на време, ми съобщаваше известни факти от живота си, сочеше ми странични подробности от творчеството си, но до същността на анкетата, до важните въпроси за творческия процес, до лабораторните тайни на нужда професията не се докосваше... Подчертаваше, че не бил „жаден за слава". Имал повече от парични знаци, поради които 120 възнамерявал да си продаде машинката..

Списанието предоставя част от странините в първата си книжка на чуждестранни приятели". Под заглавието „Книги, носещи правда на света. Многонационалната съветска литература и художественото развитие на човечеството“ е публикувана анкета, в която взимат участие представители на литературната мисъл от България, Унгария, Хаити, ГДР, Мексико, Полша, Румъния, САЩ, Чехословакия, Югославия, ЮАР. Редакцията се обръща към тях с два въпроса: 1. Какво значение има опитът на многонационалната култура и литература в СССР за съвременния световен литературен процес, 2. Каква е ролята на съветската литература в личната им творческа съдба. Отговорите на чужде странните приятели" - поети, прозаици, преводачи, литературни критици - са съсредоточени около няколко основни положения: Многонационалната съветска литература високо носи знамето на активния хуманизъм, нейните произведения, създадени на десетки езици, отдавна са намерили път към сърцата на многомилионни читателски маси извън границите на СССР, художествените и завоевания помагат на прогресивните писатели в техните творчески и идейни търсения. С особен възторг се коментира съчетанието на националното и интернационалното в нея като една от най-ярките изяви на ленинската национална политика, като доказана вярност към нейните принципи. Реализа цията на формулата национална по форма, социалистическа по съдържание" по своето социално-политическо и културно значение се сравнява с най-велики явления на културата, които са ознаменували цели исторически епохи в художественото развитие на човечеството - разцвета на античната гръцка култура, Възраждането, рационализма на XVII в." (според определението на К. Кирице, Румъния). Б. Анашенков разисква по един злобо Дневен въпрос - влиянието на научно-техническата революция върху състоянието и перспективите на съвременното художествено развитие (статията „Прогресът на техниката и консерватизмът" на литературата"). Сходни материали предлага рубриката „Диа134 лози, представена в книжката от дискусията върху филма на А. Тарковски „Соларис". Под обединяващото заглавие „Науката, човекът, нравствеността са изложени становищата на няколко автори във връзка със сложни проблеми: равномерно ли протичат прогресът на техниката и прогресът на нрав ствеността, Докъде се простира обществе ната и моралната отговорност на учения, Какво е социалното съдържание на научнотехническата революция? Усложнението на социалните връзки на личността, подчертава се в заключителните редове от името на редакцията, е въпрос за степента на човешкото участие в съдбините на света, въпрос за вечните нравствени ценности и техния нов, съвременен облик, с една дума - това е въпрос за хуманизма. 150-годишнината от рождението на Ш. Петьофи е отбелязана със статия на Ал. Гершкович, в която се проследява отношението на прогресивните обществени кръгове в Русия през 60-те години на миналия век към личността и творчеството на поета. Рубриката „История на литературата" е представена и от изследването на Б. Косте лянец „Още един път за „Ревизор". Кн. 2 на списанието предлага на читателите си щастлива среща със С. С. Аверинцев. Студията му „На кръстопътя на литературните традиции (Византийската литература: извори и творчески принципи) приковава вниманието не само с обемната и необикновено отговорна и ангажираща тема. Отново авторът ни приобщава към резултатите на своето изследователско дарование, респектира с умението си да извлича философско-исторически и литературно-теоретически смисъл от конкретното знание, да открива нови и нови начини за оползотворяване на избраното методо логическо тълкуване. И не на последно място - да активизира читателя в размис лите му за настоящето, предоставяйки му богати възможности за сравнение между далечното минало и днешния ден.

Сред своето поколение литературни критици Пенчо Данчев е един от малцината, които запазиха оперативната си критическа отзивчивост. Несъмнено в това трябва да виждаме не само вярност на професионалния дълг, но и една характерна емоционална" черта на творческата му нагласа: желанието според многоликия литературен поток да се открие златната" струйка на истинския талант, да се отдели и поощри дарованието. Една задача колкото благородна, толкова и трудна, защото да следиш цялата продукция на текущата литература и с авторитета си на утвърден ценител да застанеш зад едно или друго име на начеващ поет и да го защитиш е не само трудоемко, но и рисковано. Вярно е, че младата литературна критика, В чиито ръце от няколко години е почти цялата оперативна рецензентска дейност, направи немалко за откриването и утвърждаването на не един дебютиращ творец; нещо повече - тъкмо нейно дело е отбелязването на появата на повечето от тези творци. Но вярно е също така и че мнението на критици от поколението на Пенчо Данчев в подобни случаи звучи с още по-голяма тежест и е в състояние с авторитетната си присъда да спомогне за бързото узаконяване" на едно или друго писателско присъствие в съвре менната ни литература. Когато някои от по-старите критици, особено от онези, които напоследък се оттеглиха от пряка рецензентска дейност, напише отзив за книга на млад творец, това е истинско събитие, защото означава, че се е появило нещо изключително. Самият факт на интереса на тези критици към такъв автор се превръща вече в свое образен знак и говорещ сам по себе си жест на оценъчно отношение. И може би тъкмо затова, познавайки силата на своята авторитетна дума, те трябва да я казват по-често. Защото знаят много добре, че за пълноценността и плодотворността на литературната критика са еднакво необходими както младежката енергия, така и мъдростта и еру дицията на дългогодишния опит, на профе сионалната рутина. Тъкмо тези съображения предизвикват радостната констатация за едно от най-важните достойнства на критическото перо на Пенчо Данчев: че то остана вярно на същинското си призвание и предназначение. Една същест вена последица от това епокрай другото и преодоляването на повърхностната теза за криза в най-младата ни поезия, за поетически „вакуум" след поколението на Левчев и Башев. Неслучайно и в новата си книга „Съвременни проблеми и автори" критикът е посветил най-дългата си статия на т. нар. от него наблюдения над младата ни поезия". Тези скромно наречени наблюдения са в същност анализи и обобщения върху творчеството на най-младите ни поети, на онези, които утре ще дават лице на поезията ни. Обосновавайки в уводните думи закономерното право на съществуването на това поколение, авторът преминава по-нататък към аргументираната му защита. Подзаглавията (Поезия на гражданския патос“, „Тиха лирика“, „Образност и образомания“, „Опити за философска и формално новаторска поезия") подсказват най-добре ориентацията на критическите усилия: да се очертаят найглавните насоки на идейно-художествените търсения, на онова „идейно-тематично и патосно фокусиране на творческата енергия", което дава според автора (извън възрастовия признак) физиономия на всяко литературно поколение. А че можем да говорим за поколение, показва не само дъл гият списък на млади творци: Георги Константинов, Петър Василев, Кирил Борисов, Нейко Велчев, Цанко Христов, Борис Вулжев, Стойчо Стойчев, Калина Ковачева, Екате рина Йосифова, Иван Цанев, Калин Донков, Живка Балтаджиева, Николай Кънчев и др. По-важно е, че творчеството им дава достатъчно основания да се говори и спори за тях, да се търсят характерните физиономични черти на тяхното поколение.

Младен Исаев привлича читателя още с наслова на книгата си. И не може да не пре дизвика интерес труд, създаден от творец с доказано обществено признание, който споделя своя опит. За художествената литература непрекъснато се издават изследвания и всяко от тях е създадено с намерението на автора да проникне до своеобразието на такова древно и постоянно обновяващо се изкуство, каквато е поезията. Младен Исаев е успял да постави и обясни съществени проблеми за литературната наука, въпреки че изглеждат многообразни. Трудно може да се каже каква е в същност жанровата форма на книгата му. Тя не е толкова литературна критика, нито пък литературна история в познатия ни смисъл, колкото литературна публицистика от найзначителен вид. Сам авторът определя труда си като сборник от 152 очерци и есета, но в него са намерили място и слова, произ несени по различни поводи, както и статии. Но не толкова външната форма е важна, колкото духът, патосът на поместените ма териали. В тях се срещат особености, които отреждат място на книгата в оня раздел на литературознанието, наричан литературна публицистика (или, както Т. Павлов се изразява, литературна политика). М. Исаев се стреми да обоснове конкретните задачи на лириката (още повече, че част от материалите са написани преди деветосептемврий ската победа и са откликвали на принципни за литературното развитие въпроси). Във всички материали се долавя неговото пре мислено и преживяно отношение към литературното ни развитие. Получило се е това, което наричат точност на литературната наука, без да са използувани математически методи. Тази точност е налице там, където М. Исаев е успял да изтъкне индивидуалното своеобразие на разглежданите и утвържда вани от него автори. На отделни места все още се долавят постановки, господствували в литературознанието ни, когато са писани статиите или словата (критическият реализъм например е обяснен според старите понятия на литературната наука, обявен е за направление, чиито представители нямат определени идеали и не виждат сили, способни да противодействуват на буржоазното общество). Но тези отделни недостатъци, които не могат да изменят общото положително впечатление, изчезват съвсем под въздействието на чистия, обработен, ритмично и емоционално осъществен израз, който превръща всеки отделен материал едва ли не в художествено четиво. Това качество на книгата увлича читателя и той разбира, че обаянието, което го обхваща, се дължи на творческия подход, както и на дълбоката вътрешна убеденост на автора. Подредбата на материала в четири раздела навежда на мисълта, че е търсен общ замисъл: в що е поетичното като естетическа категория и каква е неговата проява при отделни видни поети. Но и при този общ замисъл се открояват два кръга проблеми, особено важни за нас: първо, в що е съвре менната специфика на поезията и, второ, какво са допринесли за възхода на литературата отделни автори, обикнати от М. Исаваев като майстори на поетическото творчество. И в това е най-голямата значимост на неговата книга, защото в нея е изложена една убедителна от гледище на марксизма концепция за лириката.

Като всеки друг и Боян Ничев има своите тематични предпочитания: Емилиян Станев, Димитър Талев, Алеко Константинов, Петко Тодоров и кръгът „Мисъл", Никола Вапцаров - както се вижда, все големи представители на българската художествена мисъл, оказали съществено въздействие върху нейното развитие. Той има и своята жанрова любов - романът, неговата история, неговото настояще, проблемите на неговото развитие. Но онова, което го отличава като критик и литературен изследовател, е мащабността на критическото му мислене. Можем да я открием дори в една съвсем кратка статия като „На повратки към Ботев в 1968 г.“. Юбилейният повод за написването и не е попречил на критика да повдигне в нея редица принципни въпроси, засягащи спецификата на националното ни литературно развитие. Той търси нова методологична база за решаването им и я намира в закъс нелия преход от фолклорно към индивидуално художествено съзнание, което според него се осъществява някъде към края на миналия век. За Ничев Ботев е първият голям поет и последният народен певец в историята ни", той абсорбира опита на народната песен, за да го надмогне като етап на художествено мислене. С гигантски размах Ботев преобърна цялото естетическо съзнание на българина, накара го да отвърне поглед от поетизирането на своето минало да се откаже от канонизираната фолклорна трансформация на своето битие и го научи да възприема естетически най-животрептящите политически и социални проблеми на своето съвремие. Ботев отрече генерализирания, лишен от индивидуалност и затова сякаш отдалечен и филтриран подход на народния творец и на негово място въздигна страстната ангажираност на една могъща и суверенна творческа личност. Проблемът за трансплантацията на фолклора в новата българска литература е покорил трайно теоретичното мислене на Боян Ничев. Плод на дългогодишните му проучвания и размисъл бе книгата „Увод в южнославянския реализъм", която своевременно получи твърде висока оценка в нашия литературен печат. Този проблем продължава да ангажира усилията и в някои статии от новата му книга „Литературни портрети и проблеми“. Очевидно Ничев си е поставил задачата да изгради своя цялостна хипотеза за генезиса и спецификата на новото ни литературно развитие, да обясни неговите проблеми на една нова методологическа основа. За него писането на биографично-литературни очерци или дори на литературни портрети е един първичен етап при създаването на национална история на литературата ни, етап, който нашето литературознание надмогна още в края на петдесетте години. Но неговите ре цидиви още продължават да се представят за сталон на научен и исторически подход („История на българската литература", чийто трети том Ничев критично анализира в ста тията си „Литературна история и национална съдба“). Него не го задоволява самоцелното ровене във фактите, нито описанието и сис тематизацията им, нито повърхностното им интерпретиране. Дори успешното навлизане в психологическия свят на твореца, в специ фичните му естетически проблеми и в сти ловата му система Ничев смята само като подготовка към голямата задача изследване закономерностите на литературния процес. Тази задача така е обсебила научното му мислене, че дори и в статии, посветени на отделни творци („Минало и съвременност у Емилиян Станев“ и „Никола Вапцаров или нашият поетичен диалог със света"), тя измества конкретния литературен анализ или портретен синтез.

Критическите пристрастия на Иван Цветков са насочени към най-парливите и въл нуващи съвременни литературни проблеми. С живо участие и любов той следи развитието на нашата поезия, белетристика и критика. Той умее да види хубавото у авторите, които му допадат, да посочи точно мястото им в литературния процес, с няколко щрихи само да очертае облика на писателя и да покаже пътя на развитието му. Обикновено неговите критически реакции са дръзки, учудващо бързи и точни. В споровете изявява и широтата на критическото си мислене, проявява борбеност и публицистична страстност в доказване на възгледите си, в които личи дълбок и ясен марксически подход, чужд на всякакъв догматизъм. Иван Цветков познава детайлно и задъл бочено руската класическа и съветска литература и умее да търси сходството и различието между руската и българската национална съдба. Всички теоретични, литературноисторически и критически проблеми, които го вълнуват, той развива с присъщата си разпаленост най-често по повод на някое конкретно литературно събитие. И тогава именно той е в стихията си - в моментите, когато се намесва с безкомпромисна страстност в буйния поток на съвременните литературни явления и с голяма лекота и увереност чертае контурите на литературните процеси, с ня колко щрихи създава сбита портретна характеристика на автора въз основа само на едно негово произведение. И безспор но при такава голяма критическа бързи на и отзивчивост ще се натъкнем и на Някои малко прекалени, погледнати от покъсна дата мнения и оценки, на неизбежни увлечения, носещи злободневен характер. Но в случая за нас е важно, че в сборника с критически статии „Критика и белетристика" можем веднага да открием и почувствуваме живия съвременен литературен процес, да усетим дъха на бързо изменящата се лите ратурна действителност, в която авторът на сборника е успял да види и охарактеризира най-интересните и най-открояващите се писатели и проблеми през последните Няколко години у нас. В първия раздел от книгата са встъпителните статии „Ленин и класовопартийният критерий в изкуството“ и „Безсмъртните уроци на Димитров". В тях личи творческото отношение и ерудиция на Цветков по въпросите на марксическата литературна критика. Авторът не пропуска да отбележи значението на Априлския пленум от 1956 г., който въз връща всичката сила на димитровските съвети и указания и на димитровската политика в литературата и изкуството. С присъщата си страстност Иван Цветков посочва значението на ленинските принципи, които трябва да лежат в основата на литературната политика на нашата партия. Отбелязва се огромната нужда от многообразие в съв ременната литература, защото духовните потребности на съвременния човек са много по-богати от тези на закоравелия, замръз нал в своето развитие ценител" на изку ството. Воювайки за класовопартийния кри терий, схващан в неговите строги очертания, в неговата същност и същевременно в неговата широта и конкретност, Иван Цветков отново оживява заветите на Ленин, като припомня мисълта му, че наред с ге роичното в изкуството трябва да има и лирика, и Чехов…

Що е литературна критика? Кой е нейният изследователски обект? Кое е нейното непосредно духовно и социално обкръже ние? Никой не би скрил интереса си към книга, която още на първите си страници поставя тези смели, а с оглед на някои съвременни литературоведски настроения и донякъде дръзки въпроси. Когато обаче ги поставя един Нортроп Фрай, за когото меродавният в своя контекст Рене Велек не преувеличава много, когато твърди, че той е най-представителната величина на англосаксонската критика от времето на Матю Арнолд, т. е. от последните сто години насам, читателят може да бъде уверен, че отговорът ще бъде ако не убедителен, то поне показателен за състоянието и най-добрите възможности на тази критика. И наистина, дори ако нито една нейна идея не остави диря в науката, тази неголяма по обем книга ще бъде, по всичко изглежда, най-точният и красноречив документ за самочувствието, самооценката и обективните затруднения на немарксисткото литературознание през 60-те години на нашия век. В стила на цялото изложение Фрай е озаглавил книгата си с игрословица, пред която може би и най-взискателният преводач ще капитулира и ще се задоволи с дословния превод „Критическият път". Изразът е зает от област, твърде далечна на литературната критика - стиловите нововъведения на американските бизнесмени. От този изненадващ контекст на деловия разум" Фрай прави още по-изненадващ скок към Кантовата „Критика на чистия разум", където изразът „критически път" също се появява, за да означи изхода от задънената улица, в която е попаднал догматизмът на Волф и скептицизмът на Юм („остава още открит критическият път" - според пре вода на Ц. Торбов). Позоваването на Кант не е случайно, не еи ефектен обрат на перото у един обигран стилист и ерудит, защото, без да го подчертава изрично, концепцията на Фрай е по кантовски аналитична, по кантовски антиномична и най-сетне по кантовски резултативна с трансцендирането на литературата и критиката в „ноуменалния", отвъдния свят на мита; в известен смисъл тя още веднъж онагледява силните и слабите места на Кантовата система. Що се отнася до странното асоциативно кръстосване на бизнесменска и философска терминология в заглавието на книгата, то е също неслучайна съставка на авторовия замисъл и стил. Принципното си намерение да вплете критиката и литературата в живота на обществото Фрай е въплътил в един свое образен за този научен жанр похват на изложение: наблюдения върху литературни творци и теоретици от различни времена постоянно се кръстосват с проблеми от други области на познанието, а всичко това буквално диша въздуха на най-новата и злободневна социално-политическа атмосфера. От анализи на Блейк и Шели авторът свободно минава на проблемите на съвременния капиталистически град с неговите бедни задни улици“ и „сеещи смрад и смърт автомобили" (с. 54), от размисли за Омир, Нютон, Маларме, Маркс, Дега той се прехвърля на виетнамската война и студентските вълнения. Получава се нещо твърде амбициозно и разнолико, чийто поток Фрай често изпуска изпод контрола си, но което на фона на обезпокоителните тежнения към специа лизиране и самоограничаване на литерату роведа може по-скоро да привлече, отколкото да отблъсне читателя.

Втората книга на Симеон Хаджикосев „Проза и време" се чете със смесено чувство. От една страна, тя представлява нова крачка напред за автора, от друга, повтаря допускани вече слабости. Посветена на особено силно изявената в последните години белетристика, тя прави опит да обхване цялостния литературен процес, да очертае основните му насоки, да покаже най-характерните му явления. Първата част на книгата, озаглавена „Младата българска белетристика през последните години", има претенциите да изпълни тази задача. Авторът насочва вниманието ни към един значителен по време (в рамките на съвременността) период - от 1956 до 1971 г. Подходил от определена обществена позиция, Симеон Хаджикосев оценява историческата значимост на последното петнадесетилетие, а оттам и на литературната му продукция. Авторът е огра ничил изследването си главно върху наймладите белетристи, дебютирали след 1966 г. Задачата му е трудна и за съжаление недокрай осъществена. Да се отграничи едно „поколение" в съвременността означава способност да се дистанцира литературният процес, да се познават в пълнота съответните творци, написаното от тях, да се концентрира вниманието върху анализа на конкретни художествени постижения, да се отсее типичното, характерното, определящото за периода, да се открие истински ценното, което ще надживее днешния момент. При това Хаджикосев оставя настрана утвърдените по-рано имена, които биха слу жили като стабилен център, обединяващ многобройните и разнородни явления на най-младата ни белетристика. Преди всичко авторът е потърсил жанровата определеност на съвременната ни проза, тенденциите в смяната, възраждането или запазването на жанровите форми. Намерена е приемствеността на най-младите от превърналите се вече в традиция творчески експерименти на Йордан Радичков, Ивайло Петров, Дико Фучеджиев, Генчо Стоев; посочват се индивидуални сходства, характеризирани са жанровите предпочита ния на всеки от разглежданите писатели. Отделено е място на проблемата за регионалната литература, която ярко и категорично се наложи с творчеството на Хайтов и Радичков и влияе на цялостния колорит на съвременната ни литература. Наред с изявените в тази насока млади белетристи - Димитър Вълев и Георги Мишев - авторът намира благотворното влияние на котловинната" литература върху други творци, където регионът присъствува като елемент в една много по-сложна философска система и кореспондира с проблемите за смисъла на човешкия живот и различния нравствен пъл неж на ред понятия, далеч от големия град. Нататък Хаджикосев се спира последователно на отделни автори, представя твор чеството им до 1971 г. и анализира по-зна чителното в него, определя мястото на всеки от тях в литературния процес, като се основава на най-характерните му художествени прояви и като търси паралели с по-възра стните, с установени вече позиции писатели. Тук би следвало да изискваме по-голяма прецизност в подбора на творбите, който често е доста произволен. Георги Мишев е представен с изявените си предпочитания към проблеми с актуален обществено-етичен характер. Коментарът на творчеството му точно определя авторския натюрел и идейния му диапазон, но е съвсем фрагментарен. Интересни са наблюденията върху стилните похвати и характера на речта, където внимателният анализ, насочен към откриване на положителното, е съчетан с подчертана взискателност. „Може би е излишно да се доказва, че присъствието на тази репортажна актуалност прави стила не само по-беден, но и понебрежен. Увлечен в телеграфния стил, в подобни случаи Г. Мишев греши и спрямо граматиката, и спрямо семантиката на словото, и спрямо изобразяваните обекти“ (c. 20-21).

Studia. Pod. redakcia, Jerzego Slizinskiego, PAN, Wrocław- Warszawa - KrakowGdansk, 1971, 205 s. (Полско-български ли- тературни отношения. Студии. Под редак цията на Йежи Шлижински. ПАН, Вроцлав - Варшава - Краков - Гданск, 1971, 205 с.). Културните връзки между България и Полша се коренят в далечното минало. Добили по-определени форми някъде през 30-те години на XIX в., когато голям брой полски емигранти намират убежище в бъл гарските земи на Османската империя, те се разширяват след нашето Освобождение и особено след възстановяването на полската държава през 1918 г. В годините след Втората световна война културните взаимоотноше ния между двете страни добиват нов, още по-голям тласък, поставят се на най-широка основа. В един такъв период от близо век и половина в историята на българо-полските културни отношения се натрупват много факти и събития, които са ярко доказателство за създадени вече традиции в тази насока. Ако се обърнем обаче към въпроса за изследването на тези взаимоотношения, на създадените богати традиции, ще се убедим, че те съвсем не са достатъчни както от бъл гарска, така и от полска страна. Изключение тук правят изследванията на проф. Емил Георгиев върху българо-полските литературни връзки през епохата на Българското възраждане, на Ванда Петрова-Смохов ска за Теодор Томаш-Йеж (3. Милковски) и за М. Чайковски, на проф. Кую Куев за творчеството на Мария Конопницка в Бъл гария, на акад. Петър Динеков за българските преводи на „Пан Тадеуш" и творче ството на А. Мицкевич в България, на Терезия Домбек-Виргова за полонистичната дейност на Боян Пенев и Дора Габе,5 на Хенрика Чайка за възприемането на бъл гарската литература в Полша до Първата световна война. И все пак, ако анализираме посочените изследвания, ще се натъкнем на следните факти: първо, те разглеждат само отделни проблеми от българо-полските литературни връзки и, второ, повечето от тях се отнасят за по-ранния период малко са изследванията за периода между двете световни войни и липсват такива за времето от Втората световна война насам.