Книжка-7

1980, Книжка 7 - Съдържание

В първата част на настоящата статия бяха очертани предметът на психологията на художественотворческата дейност като наука, нейната методология и Методите и на изследване, както и системата от понятия и термини, с които си служи. Настоящата част втора е посветена на основното в нейната проблематика: учението за концепцията; участието и ролята на отделните компоненти и страни на психиката в художественотворческите процеси; формирането, израстването и развитието на художника-творец. МОЖЕ ЛИ УЧЕНИЕТО ЗА КОНЦЕПЦИЯТА ДА СЕ СМЯТА ОСНОВНО ЯДРО В ПРОБЛЕМАТИКАТА НА ПСИХОЛОГИЯТА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТВОРЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ? Както се изтъкна в първата част на статията, възникването на зародиша, от който израстват и цялото, и частите на творбата, е най-творческият момент в художественотворческите процеси и изобщо в цялата художественотворческа дейност. Понеже е такъв момент - основен, първостепенен, най-съществен - с него са свързани почти всички други моменти и страни на художествено-творческата дейност - на създаването, на възприемането, на формирането, израстването иразвитието на художника-творец. Да се отдели обаче този момент от другите и да се определи неговото място в цялата верига на художественотворческите процеси е извънредно трудно - може би невъзможно. Много са опитите на различни изследвачи в това направление, но задоволителен, убеждаващ резултат не е получен. Концепцията може да възникне след продължителна и системна работа. Понякога тя се явява в съзнанието чак в последния момент, когато творецът вече е създал произведението си. В други случаи пък тя „изскача" в неговите мисли, без да е търсена, и му се налага с такава сила, че той изоставя всичко планирано и се заема да я разгъне ида създаде творба, за която по-рано не е мислил. А може и друго: творецът изобщо да не осъзнае основното, ядрото на произведението си - концепцията. Художественотворческите процеси са така безкрайно разнообразни и вся кога единични, неповторими, че всяка схема за тяхното протичане на последователни етапи или стадии се оказва принципно неприложима за тях. Според М. Арнаудов „повечето психолози и естетици, които са се занимавали с проблема на творческия процес, се спират на два съществени момента в него:

С характеристиката си на преднамерена неадекватност", на управлявано несъответствие" реалистичната фантастика има своето място в контекста на модерните естетически търсения, тежнеещи към символно обобщаващи условни форми. На ниво стил фантастичното демонстрира богати изразни възможности. В негова власт е да разшири пластико-изобразителните и емоционално-експресив ните параметри на художествената творба, да акцентира художествената идея, по сложно опосредствуван път да интензивира внушението за типичността на третираната проблематика. В подобен аспект експлоатира естетическите потенции на фантастичното Павел Вежинов, който все по-определено обогатява жанровия регистър на прозата си с откровено условна белетристика, органично чужда на лишения от поетична инвенция, пасивно-отражателен реализъм. В адресираната към детско-юношеската аудитория приключенско-авантюри стична проза на писателя фантастиката е средство за усложняване на сюжет ните перипетии, за драматизиране на фабулата. Тя възпламенява младото въоб ражение с магическата поезия на загадъчното и необяснимото, предлага увле кателни срещи с невероятното и невъзможното. Предназначена за по-интелектуалния възрастен читател, притчово-иносказателната белетристика на Вежинов от последното десетилетие вече извежда фантастичното до най-съществения кодиращ слемент в една своеобразна художествена социология на нравствения свят на съв ременника. В новелистичния сборник „Сините пеперуди", в романите „Барие рата“ и „Белият гущер", в повестта „Езерното момче“ е проведен особен художествен експеримент: със средствата на фантастиката хиперболично са окрупнени най-актуалните морални колизии на днешното човечество, условно разгърнати до възможния им предел. Нереалното (ирационалното, свръхестественото и невероятното) става силно действуващ проявител на типичното и същественото в характеристиката на съвременната действителност, явява се сложно зашифрована оценка на симптоматични житейски явления, на тревожни отклонения от хуманно и етично-правомерното. Фантастичните сюжети на последните Павел Вежинови творби въвеждат в една изключително сериозна морално-философска проблематика, която все по-настойчиво заявява за себе си и като реален житейски факт, и като предпочитана в съвременната литература тема. Става дума за помръкването на духовните стойности, за атрофията на емоционалното в живота на съвременния човек, прекалено рационален и прагматичен в отношението си към света, склонен да разграничава чувствата и разума, интуицията и интелекта като противоположни и неравни субстанции. В края на новелата „Сините пеперуди" Вежинов споделя изключителната на предпочитаната от него напоследък актуалност тематика: „Проблем на нашето време е увяхването на чувствата, 22 a не техният бурен цъфтеж. Очевидно опониращ на тенденцията за фаворизи ране на рационално-интелектуалното, писателят ратува за опазване на човешката цялост. В

„Асен Разцветников и Емил Коралов издаваха едно вестниче „Весела дру жина". През 1940 г. ме поканиха да стъкмя нещо за него. Написах няколко разказчета. По-късно ти събрах и така стана книгата „Лакомото мече". 2 Основан през 1933 г., това еседмичен вестник за деца и юноши. Под разказите, повестите и преводите най-често се срещат имената на тримата редактори Асен Разцветников, Емил Коралов, Ценко Цветанов. Редовно сътрудничат Николай Райнов, Ангел Каралийчев, Георги Райчев, Константин Константинов, Илия Волен, Ст. Ц. Да скалов, Тодор Харманджиев, Славчо Красински, Атанас Душков, Матвей Вълев и др., а в по-късните години и Асен Босев, Георги Авгарски, Петър Стъпов, Звез делин Цонев и др. Четем проза от Багряна и Дим. Пантелеев, а сред преводите откриваме автори като Л. Толстой, Оскар Уайлд, К. Чуковски, Зошченко... Стихове се печатат по-малко, често Вазов, а от съвременниците - Младен Исаев... Активно пише Лъчезар Станчев, който заедно с Ем. Коралов е редактор през последните години 1944—1946/7 г. Нарочно си позволих да изредя повече имена, те очертават атмосферата на изданието, сериозно списвано, привлякло за сът рудници известни български писатели. Във „Весела дружина“ на 13. Х. 1941 г. на първа страница се появява разказът „Наказаният ястреб" на Емилиян Станев. Почти веднага след него, на 28. Х. 1941 г. - Лакомото мече", на 25. Х. 1941 г. — „Дамга", след това „Есенно премеждие" - 24. ХІ. 1942 г., „Рунтавелка" - 2. II. 1943 г., „Неканена гостенка" - 9. III. 1943 г., „Еднаква участ" - 23. III. 1943 г., „Бодливият трън - 25. V. 1943 г., „Полската мишка Уши Муши" - 3. ХІ. 1943 г., „Страшната нощ" - 24. XI. 1943 г., „Под снега" - 30. ХІ. 1943 г., „Старци" - ХІІ. 1943 г., „Вълча засада" - 23. ХІІ. 1945 г. Така се ражда детският писател Емилиян Станев. Най-хубавите творби от този период са включени в сборника „Лакомото мече“ (1944), преименуван при следващите издания в „Сльн чевото зайче" (1954, 1962).

Въпросът за „непознатия Чинтулов" има любопитна предистория. Затова ще започна с нея. .. През 1899 г. в кн. 2 и 3 на сп... Илюстрация светлина" излиза статията на М. Греков „Добри Петров Чинтулов. Народен поет (Материали за биографията му)", подписана с псевдонима „Стоян Чакъров“. По-късно с известни допълнения тази статия-спомен епоместена в „Юбилеен сборник на българското народно чита лище „Зора" в гр. Сливен...С., 1910". Греков, който е бил колега на Чинтулов през 1872-1873 г. и е поддържал приятелски контакт с него, дава интересни данни за неговия живот, за педагогическата и обществената му дейност. Някои изследователи на поета се отнасят с недоверие към спомените на този пръв сериозен биограф на Чинтулов. Скептицизмът им, и това ще се опитаме да докажем, е неоснователен. Освен сведенията за борческото настроение на Чинтулов през 70-те години на миналото столетие голяма стойност в статията на Греков има и друго - стремежът на автора да се добере до библиотеката, архива, до всичко, което е останало след смъртта на първия ни революционен поет. Греков посещава Сливен, среща се с родственици и близки на Чинтулов, разпитва ги, моли ги да му дадат или покажат ръкописи и вещи на поета. Защото е знаел, че след смъртта на покойний (Чинтулов - б. м.) са останали цял куп всякакви книжа, които са отишли по разни ръце, а държани били те в голям безпорядък". Оказва се, че библиотеката на Чинтулов е разпръсната. От нея остават около десетина книги и периодични издания, на някои от които поетът е бил спомоществовател - „Писменик" (Писмовник), сочинен от Сава И. Доброплоднаго.. Земун, 1853“, „Критически издиряния на историята българска на Ю. И. Венелина...Преведе от руский Ботю Петков. Ч. I, II. Земун, 1853 (абонат на книгата е Ив. Чинтулов, брат на поета), „Тръговско ръководство. Превод А. П. Гранитскаго. Цариград, 1858“, „Додатъци на Златния извод или различни економически, поучителни и многополезни наставления за домостроителство, готварство и лекарство. Ч. П. Белград, 1874" и др. Същата е участта и на архива на поета. Греков прави последни усилия да спаси поне онова, за което има данни, че все още не е отишло на купището. От Гавриил Милков, зет на Чинтуловия брат, получава една тетрадка, намерена „между вълната, която бе за влачене.

Представата за древните корени на китайската литературна традиция съ жителствува в съзнанието ни с информациите за противоречивото състояние на цялата днешна китайска култура. И двете истини са станали почти христома тийни за нас, но от това общата картина като че ли съществено не се прояснява. Неравновесието в тези две скачени понятия неизменно изтласква въпроса за съ жителството и пресечната точка на многовековно естетическо наследство с конкретните проблеми на съвременността. В китайския знак за „култура“ („уън") пресичането присъствува визуално, но смисълът е по-дълбоко от случайното сплитане на традиции, стойности и понятия. Както почти всички останали идеограми, съставляващи китайския писмен език, той есъщият днес, както и преди двадесет и два века. Малко до това, в първичния си образ, „уън“ наподобява фигура на човек с две излизащи от него, пресичащи се линии. Старите коментари тълкуват: раздвоени вени, кръстосани потоци, преплетени вълни. Вниманието е към интерференцията в точката на пресичане - взаимодействието на човешки реалности. Смисловият обхват на неговото общо значение култура“ включва и онова, което ние означаваме с думи като литература“, „словесност“, „писмо“, „образованост“, „цивилизация", белег“, „шарка"-широк спектър от понятия, общият знаменател в които е осмислен образ". Един от първите китайски трактати за литературата извлича смисъла на уън" направо от матрицата на Вселената: „Изразната сила на образа (уън") идва от това, че той е възникнал едновре менно с небето и земята. Цветовете преливат от златисто към черно (и в пъстротата на гамата между тези два полюса е смисленият образ на нейните трептения). Формите се менят по кръглост и квадратност (и така материята придобива предметен образ пред очите ни). Слънце и луна като два образни символа бележат небето, планини и реки рисуват красивия лик на земята. Навред около нас е този външен образ (уън") - конкретен израз на закономерността, по която цялата Вселена се развива и явява (да").

Има писатели, верни другари в детските и юношеските години, към чиито книги рядко посягаме в зрялата си възраст. Те остават някъде далече, в обетованата земя на детството, и за да съхраним очарованието на спомена за тях, е може би по-добре да не ги препрочитаме. Сред тях се срещат и сръчни писатели като Карл Май, Майн Рид, дори Жюл Верн. Но има писатели, чиято магия не отлита с детската или юношеската възраст, които преоткриваме с наслада през всеки сезон на своя живот. Някои ги беше нарекъл „вечни спътници на човече ството". Сред тях предно място заема вълшебникът на приказката Ханс Кристиян Андерсен. Първия досег с неговия приказен свят детето има, преди още да се е научи ло да срича. „Огнивото“, „Храбрият оловен войник“, „Дивите лебеди“, „Каквото направи дядо, все ехубаво" - това е само началото на поредицата от Андерсенови приказки, които слуша със светнали от вълнение очи всеки малчуган в детството си. Преди да узнае нещичко за биографията на великия датски писател, всяко дете научава за клетата участ на малката кибритопродавачка, умряла от студ в новогодишната нощ, запаметява мъдрата притча за грозното пате, превър нало се в разкошен лебед, смее се над глупавия цар, който се разхожда гол из улиците на престолния си град и си въобразява, че показва новите си дрехи Всеки читател има свое неповторимо запознанство с приказния свят на Андерсен. Много често това запознанство означава и първа среща с необятния свят на литературата. Щастие е, когато малкият човек прекрачва прага на този свят, подкрепян от дружелюбната ръка на чародей на словото като Андерсен. В прекрасното си есе „Великият празник" К. Паустовски, изпитал сам благотворното му въздействие, възкресява спомена за първата си среща с него в навечерие то на ХХ в. Не всеки може да има необикновения шанс на Паустовски и, разбира се, неговото забележително перо, за да възкреси спомена за първата си сре ща с Андерсен. И C Великият руски писател Чехов, който високо ценял приказното творчество на Андерсен, особено много подчертавал неговата достъпност и за възрастни, за деца. Заедно с Гогол той го поставя сред авторите, които с удоволствие се четат от всички възрасти. Самият аз си спомням, че още не умеех да чета, когато любима приказка ми беше „Огнивото", която слушах многократно неизмеримо удоволствие. Тридесетина години по-късно същата ситуация се повтори в моя дом с тази разлика, че аз я четях на неуморимите си синове. Спомням си, че особено удоволствие ми доставяха хитрините на умното куче, което измамва царедворците, като начертава тебеширени кръстове върху всич ки къщни врати. Цял треперех от възбуда, когато покачваха смелия войник на бесилото, и ликувах, когато верните му кучета го избавяха от сигурна смърт.

Достоевски е „труден" писател. Вече сто години от неговата смърт, а още не е разгадан. Литературната наука продължава да бъде в разногласие по отношение на литературното му наследство. Спорни са не само неговите идеи, но и неговата естетическа система, а оттам и неговите традиции в съвременната литература. Вярно е, че той е всепризнат учител на много писатели - за това спор няма, - но в какво? Вярно е, че той е един от най-много четените романисти - това също никой не отрича - но защо? Доколко неговото влияние върху съвре менния читател и писател е идейно и доколко естетическо-това също е въпрос? Навярно отговорът на тези въпроси за всяка националност и литература е различен. Той се обуславя от социалния строй, от духовната извисеност на народа и неговите творци, от тяхната душевна и психическа нагласа. Отношението към Достоевски, както ще видим, е твърде лабилно и подвижно, поне за нас бълга рите - то познава приливи и отливи. И още нещо - интересът към Достоевски у нас не е бил и не е изолиран от общия интерес към неговото творчество и традиции в по-широките рамки на европейските литератури. Ние не сме изклю чение! Изключението може би идва по линията на душевната нагласа на българина, която е била една постоянна бариера за възприемане на своеобразния творчески свят на Достоевски, населен с толкова аномалии, депресии и ужасни сцени. На него - това се налага асоциативно - повече му е допадал езическият" свят на Л. Толстой. Той е бил по-близко до неговата душевност, въображение и есте тическа култура. Не болното и патологичното, а здравото и епичното го е привличало като естетическа категория. Достоевски му се е струвал странен и непонятен. И ако той се е интересувал от творчеството му, то е било по-скоро поради непознатия свят, който то му е разкривало, отколкото осъзната необходимост - особено в началните периоди на проникването му в България. Религиозните и психологически парадокси в творчеството на Достоевски са му били чужди. Неслучайно нашият голям учен Боян Пенев пише през 1921 г., че за българския писател „подсъзнателното играе нищожна роля", че той няма усет за „ирационалното“ и „алогичното“ и че вътрешният живот" на човека за него представлява интерес дотолкова, доколкото той е свързан с близката действителност“. Бъл гарският писател според него свежда религията до голата „обредност" - религиозното съзнание, чувството на единство с абсолютното, с бога, не му е свойствено". И той е много прав в извода си, че за нашите творци е съвсем чужд полският мистицизъм“ и „неспокойната вечно будна религиозна мисъл на руските романисти" в лицето на Толстой и Достоевски. Боян Пенев не може да си представи в нашата среда" образи, подобни на Альоша и Иван Карамазови 84 или пък на Разколников. 1 А това важи с още по-голяма сила за обикновения читател. Днес нещата са се променили, що се отнася до широкия кръг от творческата ни интелигенция, но до народа - едва ли?

Литературната гледна точка е твърде широка, за да обхване феномена лич ност. Общофилософски, юридически, социологически и исторически - това са гледни точки, които взаимно се сплитат в литератураното възприятие на света. В един общ смисъл всяко произведение засяга съдбата на човешката личност. Едва ли е необходимо литературният анализ да е кой знае колко проникновен, за да стане ясно, че произведението се гради от конфликти, свързани с отделното човешко същество. Исторически появата на личността като самосъзнание създа ва и самата литература. Отделянето на протагониста в древногръцкия хор поражда драмата. Героят едраматичен, решим ли, че неговото обособяване е конфликт с хора. А след това вътрешното съзнание за неповторимост, за начало и край, раждането и смъртта, това го прави трагичен. Трагизмът произтича от лич ността, от самосъзнанието й като единствена. Ако се абстрахираме от нея, изчезват мигновено и драмата, и конфликтът. И на актьора не му остава друго, освен с една крачка да заеме отново мястото си в хора. Остават жанровете лирика и епос. Ала и те са безкраен разказ за лични съдби, които съхраняват и олицетворяват историята на цели народи. Средновековието гледа идеално на личността. Разбира я като форма на човешката общност, като държава - това е кралят. Неговата фигура е образец. Той е единствената личност в средновековната държава. Църквата издига човешката личност до символ на народ, държава, власт и форма на живота. Така се отрича личността на отделния човек. Какво е суверенът? Човешка същност, превърната в образец. Едно всеобщо Его, знак, който бележи силната позиция на мъжа. Мъжът господствува реално в качеството си на суверен и връх в обществената пирамида. Всеобщо, изначално господство на единичната човешка същност - това емонархията. Кралят ежив човек. Един нечовек, чието съще ствуване има строго примерна функция. Той представя свят на образци. Наричат го ритуална фигура. А реалното човешко същество? Отказва ли се църквата от него, след като го абсолютизира така? Изглежда, нехуманно го изоставя на произвола му и жестокостите на света... Благосклонността на краля и пътят към двореца са единствена възможност за човешка самоизява. Само вярност към господаря и пълно отричане от собственото Аз. Смисълът на човешкия живот епреклонение пред суверена, друга алтернатива няма. Като попли през целия си живот по стълбите към двореца, средновековният човек доближава своята абсолютна противоположност - суверена личност. Ето смисъла в живота му - да изгуби своя та реалност и стане реален представител на висш и безусловен свят, учреден от бога, да остане монарх. Да стане нечовек като церемониалната фигура на краля. Не ели това смъртта, и животът - стремеж към смъртта. Това е и властта.

Въпреки че за човека и твореца Емилиян Станев са издадени отделни книги, помествани са много изследвания, статии и интервюта, мисля, че няма да бъде безинтересно да се хвърли допълнителна светлина върху въпроса за прототиповете в някои от неговите произведения. Зная предварително колко рисковано е да навлезеш в богатия и сложен свят на Емилиян Станевите герои, да заничаш в лицата им и да се мъчиш да уловиш външни черти и характери на хора, които си познавал, за които си чел или са ти разказвали. При такава работа винаги има опасност да сгрешиш, защото малко или много това са твои предположения, които невинаги могат да бъдат доказани. И въпреки това произведенията на писателя, свързани с Елена, ме изкушават, а и някои изказвания на самия автор ми дават повод да тръгна по следите на герои и събития от този пе риод на неговото творчество. Неведнъж на срещи и обсъждания Ем. Станев еподчертавал значението на Елена и Елен ския край за неговото творческо израстване. В разговора си с Иван Сарандев на 25 май 1975 г. той казва: „Ако Търново ми едало усет и интерес към историята, Елена ми създаде усет за българската култура ... В Елена всичките ми гаменски прояви престанаха. Вече не ме интересуваше Жули Верн, нито Шерлок Холмс. Започнах да чета сериозна литература, да пея, да сви ря на цигулка, да рисувам. В училището бях като Колю Рачика." В статия, публикувана в юбилейния вестник „Родно гнездо" във връзка с 90-годишнината на читалище, Просвета" в с. Разпоповци, родно село на дядото и бащата на писателя, Ем. Ста нев споделя откровено колко много е превързан към този край, където са преминали голяма част от неговите години. Между другото той пише:,,... И сега мога да вървя мислено по ко ларския път по Чуката, от Елена за Разполовци. Всяка сутрин и вечер, зиме и пролет по тоя път отиваха и се връщаха разпоповчани - чиновници и шивачи, мои познати. Познато ми е всяко кътче, камъче, извивка по пътя и падинка... Преди няколко години, когато доведох тук Димитър Талев и той видя и усети дъха на хората, каза ми, че това е велик български кът и има ше пълно право. Всеки мой спомен е сладък, но в неговата сладост има и горчивина и тъкмо за това ми е скъп, незабравим и мил. Може би по тази причина в много страници на мои книги има разпоповчани и разпоповска природа, и разпоповски дух. Това искрено и непосредствено признание на Ем. Станев говори красноречиво колко живи са неговите спомени за Еленския край, колко дълбоко са попили те в неговата впечатлителна душа, колко скъпи са за него, за да бъдат все така ярки и свежи и след толкова години. Но може би едно от най-силните доказателства за чувствата на писателя към Еленския край е едно от последните му писма до моя баща Стоян Медникаров от 30 януари 1979 г. по повод смъртта на неговия приятел - ловец от младини, разпоповчанина Михаил Цонев.

В изследването си „Певец на великия двубой" Н. Георгиев категорично определя Вапцаров като „виртуоз на новата българска римова стилистика". Да се потърси мястото и определи ролята на поета в традициите на националната ни римова стилистика е привлекателна задача. Но тъй като интересите на родното ни литературознание са все още твърде скромни в тази на сока ще ограничим наблюденията си върху сравнително по-тесен терен - само върху някои характерни особености и функции на римата в лириката на Вапцаров. Макар и косвени, поетът-новатор ни езавещал някои откровения, които недвусмислено говорят за твърдо упорито и целенасочено отстоявани принципи на поетично-образното изграж дане. Тъй като те са общоизвестни, ще припомним само онези, които биха могли да дадат начален тласък на наблюденията. В рецензията си за стихосбирката „Пулс" на Хр. Радевски Вапцаров пише: „Контрастите са много силно оръжие в поезията на Радевски. С тях той си служи, за да постигне една поетиче ска логичност, да уточни мисълта си, като само противопоставя нещата и оставя читателя сам да заключава."1 От тези позиции, в които ясно личи определена теоретико-художествена постановка за тънкостите на занаята“, Вапцаров рязко защищава художествената идейност от „кли шираната вяра", от „полезната публицистика". За поета-новатор художествената идейност трябва да въздействува именно като х удожествена - постигната по специфичен начин чрез собствените средства и възможности на поезията. Пак в рецензията за стихосбирката „Пулс" на Радевски поетът адмирира ,,алитератичната постановка" в един от куплетите на стихотворението „На един самоубиец", а към края на рецензията откровено се възхищава от умението на автора да използува внезапната последователност с римите, която е много ефектна". Същевременно обаче критикува конкретен стих от гледна точка на ритъма и съзвучието - неща, които и досега рядко попадат в полезрението на критиката. В цитираната вече статия „За творчеството на най-младите" Вапцаров е категоричен: „В стиховете сме небрежни към римата, ритъма, съзвучията, образите и въобще към вси чко, което изисква повече труд и умение. "6 Оттук не е трудно да се долови какво сериозно и прецизно отношение има поетът към изразителните възможности на художествената форма. стиловия Строго погледнато, ролята на римата в поетиката на стиха и в индивидуално облик на поетическия изказ не се откроява. Тя е в състояние да се превърне в самоличностен бе лег, в определител на стила само в съпоставка и осмисленост с всички останали негови опреде лители, и то в тяхната целокупност и единство. При Вапцаров изключение от „правилото" не наблюдаваме, но внимателното вглеждане в римното богатство на неговия стих ще открие подчертано конструктивната роля на римата в строежа на художественото цяло. Освен това - и едно от основанията на авансираната теза за комуникативността на Вапцаровия поетичен стил.

Известното френско месечно литературно списание „Йороп“ („Europe"), което има над полувековен живот, основано през 1923 г. от група именити писатели начело с Ромен Ролан и Жан-Ришар Блок, познато с ярко изя вените си демократични традиции, посвети своята книжка за ноември - декември 1979 г. (по случай Годината на детето) на един богат и животрептящ сюжет:,, Книгата и детето в днешния свят". Броят от 266 страници съдържа твърде разнообразен материал на автори от европейски и неевропейски страни. Като увод в общото съдържание на броя заслужава да отбележим на първо място кратката статия на директора на списанието, видния писател Пиер Гамара, който под хубавото заглавие „Хиляди цветя за детството" споделя с читателите на „Мороп" впечатленията си от детската асамблея, състояла се през август м. г. в София под високото покро вителство на председателя на Държавния съ вет др. Тодор Живков и на генералния директор на ЮНЕСКО Ахмаду-Махтар и М'Боу. „На асамблеята - пише Гамара - при съствуваха български и чужди писатели: Ерве Базен, председател на академията „Гонкур", известният италиански писател Джани Родари, съветският поет Сергей Михалков и мнозина други. Ще отбележа просто една среща, която ми се видя много вълнуваща - със старейшината на българската поезия, прекрасната Елисавета Багряна, и с младия бъл гарски космонавт Георги Иванов. Тази, коя то наричат с топлота Багряна и която е една от най-големите съвременни поетеси, разго варяше много оживено с младия красив мъж, също много популярен, олицетворващ надеждата на българското изследване в обла стта на надзвездното пространство. Поезията, науката, бъдещето се бяха свързали прочее на прага на една детска асамблея. Тази софийска среща бе многобройна и плодотворна в много области. Тя обхвана всички краища на България. Бяха дошли стотици деца от Шри Ланка, Кувейт, Кипър, от Азия и Африка, от Европа: тротоарите около националната библиотека „Кирил и Методий" бяха покрити с многоцветни рисунки. Състоя140 ха се рецитали за поезия, за музика, обме няха се опити, уреждаха се изложби по живопис и скулптура, състоя се великолепен сим позиум... Литературата за младежта - пише Га мара - прилича на всяка литература. Специфичният гений на всяка нация се утвържда ва в нея, докато постоянните елементи на човечност и на братство се изявяват за щастие чувствителни. В един свят, раздиран от бедствията на войната, на расизма, на омра зата, на нетърпимостта, застрашаван от колко ще опасности, да се утвърждават тези Оригинални ценности, ни изглежда полезно и без съмнение необходимо. Нека пожелаем - добавя Гамара - настоящият брой да възбуди нови размисли върху литературата за малките, която съв сем не е малка, но която също създава многобройни връзки, нови срещи и множество пре води." В своя забележителен очерк върху децата и библиотеките, озаглавен „Оставете ги да четат", Женевиев Пат казва, че „библиотеката е именно мястото, където детето остава сериозно като възрастен, но дето чувствува ме детството му." Една дълбоко изразена мисъл, която навежда на размисъл постоянно. Поетът-критик Жак Гошрон пише на тема детство и поезия". Литературата за мла дежта - казва Готрон - представлява днес широк домен сред общата литературна продукция, широк домен, който специалистите се стараят да изследват и разграничават; но Въпреки усилието да начертаят съвсем ярки граници - което не е може би толкова желателно - този широк домен не престава да расте. Всички са съгласи, мисля, да признаят, че съществуват два склона на този масив - от една страна, литературата за деца, и, от друга, литературата, която си поставя като задача да отговори на потребностите на юношеството ... Бих желал - добавя френският автор - да се възползувам от позоваването на юношеството, за да отбележа, че то е една поетическа" възраст. Да се върнем - казва Гошрон - към наблюдението над това, което се извършва конкретно. Поезията в произведенията, предназначени за деца, това ще рече книги, албуми, училищни пособия, кни ги-плочи, турени в продажба от органите за разпространение .

Проф. д-р К. Куев е известен у нас и в чужбина като един от най-ревностните и неуморни изследователи на старобългарското книжовно наследство. През дългогодишната си научна дейност той еавтор на многобройни статии и студии с приносен характер, а също така и на значителни изследвания, сред които се открояват „Черноризец Храбър" (1967), „Азбучната молитва в славянските литератури" (1974), както и участието му в изда нието „Климент Охридски. Събрани съчинения" (т. I, 1970; т. II, 1977;). „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете (1979) е книга, която не само не отстъпва на тези научни трудове, но представя проф. Куев от една нова страна - като изследовател-публицист, нарисувал с болка печалната картина на унищожение и разпиляване на българските ръкописи. Книгата се отли чава с присъщата за автора изчерпателност и изобилие на фактически материал, но всеки факт има ценността освен на научна констатация и на изстрадан повик към издирване, съхраняване и обнародване на запазеното от нашето значително книжовно богаетство. В този смисъл последната книга на проф. Куев е адресирана към широка читателска аудитория и предизвиква оправдан интеес сред специалистите-медиевисти по история, език, литература и изкуствознание. Сведенията, събрани в „Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете", са резултат на продължителна работа в ръкописните сбирки и архивохранилища на СССР, Полша, Румъния, Чехословакия, Югославия, Австрия. Първият раздел - Странствуване на ръкописите" - съдържа многобройни факти за миграцията на нашето книжовно наслед ство в другите славянски и някои европейски страни. Най-напред тук авторът разглежда съдбата на най-ранните старобългарски паметници, чиито оригинали са изчезналч, но са били преписани от славянски (главно руски) книжовници и по този начин са достигнали до нас. Проф. Куев посочва двадесет и един ръкописа руска редакция от XI-XII в. (между които Остромировото евангелие, Симе оновият (Светославов) сборник от 1073 г. Учителното евангелие на Константин Преславски, Слуцкият псалтир и др.), писани върху българска основа, които свидетелствуват за литературните връзки между България и Русия още в най-ранна епоха, за миграцията на нашето литературно наследство към руските земи през X-XI в. - т. нар. първо южнославянско влияние".

Новият двутомен труд на проф. Желю Авджиев „Литература, класа, народ" с подзаглавие,,Социалистическата литература 1928- 1944" е естествено допълнение към издадените вече от него монографични изследвания „Влиянието на социалистическите идеи върху българската литература до края на Първата световна война" (1968), Естестическо тър жество на социалистическата литература 1919-1923" (1975), „Септемврийска литература 1923-1927" (1973). Става дума за постепенно реализиране на една задача, която Авджиев си беше поставил преди повече от десет години - да проследи историческия път в развитието на социалистическата ни литература от 90-те години на миналия век до Девети септември, т. е. десетилетната „борба за нов свят и нова литература". Задачата си Авджиев уточнява така: „За този изключително важен, сложен и твърде показателен период наблюденията са съсредоточени и изводите са направени само върху пролетарските и изобщо прогресивните автори и творби, само върху най-значителните партийни и антифашистки трибуни на революционната мисъл и социалистическата литература. Официалната литература и нереволюционният литературен лагер се споме нават дотолкова, доколкото е необходимо; когато се говори за борбата на революционните писатели и критици с представителите на тази литература..." (т. I, с. 6-7). Както се вижда, авторът достатъчно ясно очертава целите и обхвата на изследването си. При това той има съзнанието, че при такъв подход се получава стеснен поглед върху литературното развитие или по-точно - 144 творци от общонационалния литературен процес" (с. 7). И все пак Авджиев се ерешил на това съзнателно ограничаване предмета на своето изследване съгласно с предварително формулираната от него задача: .....да проследява онази насока в литературното развитие, която вече е станала и през този период продължава да бъде най-яркият но сител на новото и прогресивното, на жиз неното и перспективното в цялата ни национална литература". Че авторът държи на това, се вижда и от заключителните редове към т. ІІ: „При проследяване пътя на социалистическата литература се засягаха и редица страни на общия национален литературен процес. Особено след Първата световна война, ко гато преломните моменти в развитието на социалистическата литература съвпадат с най-важните етапи в пътя на националната литература. Дори нещо повече - като централно, челно ядро в общия литературен процес социалистическата литература в найголяма степен вече определя, чертае тези етапи. Характеристиката им обаче е непълна и огра ничена, тъй като предварително поставената исъзнателно ограничена задача насочваше усилията към творчеството на социалистичес ките творци, към проблемите само на социалистическата литература" (с. 327). Това решение е колкото мащабно, тол кова и рисковано. Явно намерението литературата между двете световни войни да се представи под такъв именно ъгъл е било продиктувано и от съзнанието, че се избира една сравнително добре проучена област, която в лицето на такива изтъкнати изследвачи като Г. Цанев, П. Зарев, Р. Ликова и др. вече има завоювани успехи. Двутомникът на Ж. Авджиев „Литература, класа, народ" прави впечатление преди вси чко с фактологичната си наситеност. Завоювал своя територия" в съвременното ни литературознание, той детайлно изследва главните етапи, през които протича борбата за все по-пълно утвърждаване на социали стическата ни литература, не си затваря очите пред увлеченията и грешките на марксическата критика през разглеждания период, подробно характеризира политическата и литературно-естетическа линия на по-значителните революционни и общодемократични списания и вестници. За поезията Авджиев има съзнанието, че тя задължително се нуждае от изследване на социалните и корени.

Студията на Здравко Чолаков Философ ски проблеми в българската поезия" е показателна, от една страна, за индивидуалните му търсения като литературен историк и кри тик, а, от друга - за състоянието и тенденциите в съвременната ни литературна наука и критика. За някои тази книга може да излиза малко късно, за други - малко рано, но според мен нейната поява в края на 70-те години подсказва за някои вътрешни промени в методологическите принципи на съв ременната литературна критика и история. Защото подобна книга не можеше да се появи през 50-те години, когато вулгарният социологизъм се опасяваше дори от нюансите на художествения подтекст. Тази книга е след ствие от динамичното извеждане на литературната мисъл до комплексната сложност на естетическите явления. Това стана в края на 60-те и в началото на 70-те години, когато беше вече пределно ясно, че художествените тенденции в литературата ни изискват категорично интерпретация, в която да се синте зират не само социалните и нравствените ценности, но и естетическата и философската проекция на действителността, отразена в поезията, прозата и драмата. През този период в отделни статии и ре цензии, посветени на поетическото творчество на съвременните поети Атанас Далчев, Александър Геров, Веселин Ханчев, Блага Димитрова, Андрей Германов и др., се маркира философската проблематика, но всичко това остава повече в сферата на епи зодичното и често пъти импровизирано обобщение. И едва сега, в книгата на Здравко Чолаков се преодолява тази фрагментарност. Преди да се спра на съдържателните и осо бености, иска ми се да спомена нещо специ фично в подхода на нейния автор към художествените проблеми и творческите индивидуалности. Става дума за съчетаването на историко-литературния анализ с теоретикокритическата интерпретация. Особеност, която се налага от предмета и целите на самото изследване - да се проследят появата и развитието на философската проблематика в българската поезия от Стоян Михайловски до Ал. Геров и В. Ханчев... Още повече, че книгата остава композиционно и съдържателно „отворена“ към същия тип проблема тика и в поезията от средата на 70-те и на 148 чалото на 80-те години. В този синтез между по-уравновесения емоционално историко-литературен подход и темпераментния критикооценъчен анализ авторът постига същността на естетическите и философските проблеми. Ето например още в гл. 1 - Стоян Михайловски и начално проникване на философ ски мотиви в новата българска поезия" авторът трудно ще сдържи критическия си темперамент и когато ще подчертае „концептуалното единство при реализацията на отделните стихотворения", единността в преображенията на поета, която е предпоставка „за постигане на цялостни в идейно-естетическо отношение поетично книги, а не просто механически сбор от стихотворения", той ще отвори една скоба, за да сподели болката си като литературен критик: „Такива именно цялостни поетични сборници все по-рядко се срещат в днешната издателска практика на поетите. Причина за това е чувствителната бедност откъм идеи, която наблюдаваме днес в тяхната изява и не на последно място, разбира се, стремежът към големи количествени показатели на продукцията." Подобни спонтанни асоциации създават раздвиженост в литературния анализ, внезапен ракурс на изследвания художествен феномен, ангажи раност на естетическата оценка. По този начин се разчупва хронологичният принцип, който е основен в тази студия. В тази връзка може да се посочи съзнателно търсеното типологическо сходство в интерпретацията на философската проблематика при отделните поети.