Книжка-2

1974, Книжка 2 - Съдържание

Статията „Препрочитайки „Диви разкази" направи опит (според силите на автора си) да събуди интерес към някои по-частни въпроси на тази творба и някои по-общи въпроси на съвременната ни литературоведческа методология. Опитът не сполучи, той се оказа неубедителен дори за в. „Литературен фронт“, който има добрината да му предостави страниците на своя 24-и брой от 1973 г. С голямо нетърпение и още по-голяма щедрост на място вестникът побърза да отговори върху съседната страница и с два пъти повече думи от началната статия да убеди читателя, че повече думи в случая са излишни. (Една безспорно положителна практика, която предоставя на спорещите чувство на свободно конфронтиране, а на редакцията още по-приятното чувство за неутралност; положителна е тя и в случая, макар че тази неутралност заприлича нещо на „въоръжен неутралитет“ и предизвика някои неволни асо циации с политиката на радославистите.) Убеди ли се читателят, че по-нататъшният разговор е излишен, е трудно да се каже, но трябва да се е убедил, след като ответната статия бе увенчана в началото и завършека си със следните колкото специфични, толкова и съкрушителни аргументи: „Диви разкази" скоро ще надхвърлят „рекордния тираж 200 000 бройки“, напомня тя още с първите си думи, а послеписната прибавка на свой ред напомня, че това е „книга, за която Николай Хайтов получи Димитровска награда“. И тъй като тези факти са добре известни на читаеща България, напомнянето им в такъв контекст или няма никакъв сми съл, или пък има някакъв много дълбок и непонятен смисъл. за критика Какво може да се намери между тези два аргумента и издига ли се ответната статия до тяхното равнище, ще видим по-нататък, защото в средоточието на настоящата добавка към „Препрочитайки „Диви разкази“ не стои спорът с печатните или устните, реалните или евентуалните възражения; не стои, поне единствен, дори сборникът „Диви разкази“. Непохватно написана и недоизречена, статията „Препрочитайки „Диви разкази“ остави след себе си доста възможности за неволни недоразумения и съзнателни изопачения — за 3 първите отговорността носи сам авторът, а за вторите я дели солидарно със своя критик. Ето защо, ако сегашната добавка не разчита да бъде написана „по-похватно“, тя би искала поне да изрече по-ясно това, което е останало И между редовете или изобщо е отпаднало от първата статия.

Радвам се, че дискусията, която днес се открива в нашия институт и на страниците на сп. „Литературна мисъл“, ще възстанови равновесието, може би дори ще поправи една несправедливост. Основното обвинение, което се повтаряше на много и различни гласове след нашия диалог с др. Никола Георгиев на страниците на „Литературен фронт“, беше, че неговата статия била 10 страници и половина, а моята 15 и половина, т. е. че той не е имал възмож ност да се разгърне, а аз съм се разположил почти на една страница на вестника. Както сега с убийствена ирония пише Н. Г., отговорил съм с два пъти повече думи“. Още когато писах статията, имах някакви смътни предчувствия, че давам изключително силен коз на някои хора, но все пак предпочетох да разгърна аргументите си докрай и да оставя на литературните бакали да правят сметките. В нашата област понякога една тлъста книга не може да оспори или обори един афоризъм и в същност дължината на нашите писания сама по себе си няма значение. И все пак морално се чувствувам доста освободен сега. Другарят Н. Георгиев е добавил към спора още 27 страници, т. е. неговите стават 37, а аз мисля засега да добавя още малко. Чувах и други обвинения във връзка с моя отговор във вестника. Уверявам ви, че тяхната сила и неповторимост не бяха нещо повече от току-що споменатите. Казваха ми, че съм официозен, че защищавам консервативни гледища. В едно привидно анонимно писмо („привидно“, защото авторът му е известен като дългогодишен мой и на мнозина други кореспондент по всеки подобен повод) бях обвинен дори, че съм „издевателствувал със силно слово срещу една слаба и неуспешна проява на колега". Какво не чух по повод ста тията? Единствено това, че не съм прав, че не съм прав по съществото на спора, по характеристиката на разказите на Хайтов и ограничените възможности на подхода на моя опонент към едно художествено произведение. Всичко това е стар и изтъркан начин на спорове, но никой не се досеща, че дори ако успее да докаже доколко морално съм паднал в дадения случай, това не го освобождава от задължението да докаже, че съм говорил неистини, че не съм прав. Нека да се надяваме, че сегашният наш спор, нашият другарски разговор ще премине тази безплодна и ужасна бариера и ще се насочи към спецификата на подхода към литературното произведение, към различните възгледи върху нашата съвременна методология. И тука вече може да бъде позволена и рязкост в характеристиките, и квалификации, и ирония, и изобщо всички онези елементи, които правят от полемиките нещо не само полезно, но и приятно, особено за публиката.

Преди време един рецензент беше сложил следното заглавие на една своя рецензия - „Артистичната критика, за и против“. И след това беше изказал всичките си съгласия и резерви по отношение на „артистичната“ критика. Само че беше забравил да каже има ли „неартистична" критика и какво представлява тя. Това отрицателно определение - „не-артистична“ - не ни изяс нява нищо, то е безсъдържателно. Освен това страда от своята абстрактност - не е подкрепено с никакъв пример. Защото ако се отнася до „артистичната" критика, бихме могли да посочим всички критици, които са оставили име в литературната история. А можем да допуснем и друго - споменатият рецензент не влага в думата „артистичност“ съдържанието, което сме свикнали да влагаме в нея: естетически усет, дарба за превъплъщаване, за проникване във вътрешния мир на художника, богатство на изживяване на художественото произведение, „вътрешно зрение“, както обича да казва Тодор Павлов, и т. н. Ако е така, всички „за“ и „против“ отпадат като глупави и безпредметни. Това е едно от многото недоразумения на нашия литературен живот. Но атаките на литературните „учени“ срещу критиката датират от векове и са упорити. Ето сега новият тълкувател на Николай Хайтов Н. Георгиев се възмущава от една несправедливост на природата, която дарява едни хора с художествени способности, а други лишава. Някакви хора „ревниво искат да докажат, че художествената литература не може да бъде обект на научно мислене и да подскажат, че нея могат да тълкуват единствено родените с някакво шесто художествено чувство“. В тия редове са скрити болка и озлобление. Казвам го не със злорадство, не със съзнанието, че принадлежа към родените с шесто чувство - художествено, защото никакво вродено чувство, било то художествено, не ни дава право на превъзходство над другите хора. Казвам го със съчувствие. Никола Георгиев страда и не знае как да се справи с тоя ред на нещата. И Впрочем той предлага изход: обещава да ни даде един ключ, с който всеки, независимо от способностите и наклонностите си, ще може да си служи и да отключва всички врати. Тоя ключ се нарича „научна критика“. Досегашната критика била ненаучна, произволна, субективна, „догматична“, „ревизионистична“ (по-конкретно от боята на „пражкия ревизионизъм"), „антипозитиви стична“ (това укор ли е?), „консервативна“, „реакционно романтична“, „богословска“, „крочеанска“, „ернстфишерианска“, „ирационална“ и т.н. Да започнем с „Препрочитайки „Диви разкази". Агресивен и ироничен дух (симпатични черти в един революционер в критиката), Н. Георгиев още в началото заявява, че „Диви разкази“ не е лъжица за нашата уста. Това произведение е твърде сложно и не по „възможностите на нашата критика".

Поради една случайност първият ми литературен спомен след Девети септември е свързан с името на А сен Разцветников. Два дни след паметната дата партийната организация на писателите беше свикана на заседание - трябваше да се огледаме, да се уреди членството на някои от нас и да се набележи план за работата вече на легални основи. И понеже нямахме средище и всичко беше в кипеж, заседанието стана някак на импровизационни начала - в едно от помещенията на оцелялата печатница „Полиграфия“, между касите с букви и рулата с хартия. Но дали защото бяхме подранили или пък защото беше допусната някаква неточност в определяне на часа, наложи се да почакаме. И Камен Зидаров, който разказваше не знам каква история около съставянето на бившето правителство, започна да ни окайва, че сме мудни, че кретаме след събитията с цели две денонощия (тогава това беше много). „Виж, журналистите се оказаха динамично племе, изпревариха ни" - рече той все така шеговито. И с леко убодване додаде: „И динамично, и практично! Сигурно сте чели вчерашната им резолюция: успяха вече да поискат от правителството и квартири." После, като да беше се сетил за нещо забравено, предизвикателно попита: „Па само те ли? - изпре вариха ни и някои поети от бившите хора. Къде ни са стихотворенията? А един от тях вече е написал, дори успя да ми го даде.“ И едвам изрекъл, извади Oт Джеба си някакъв сгънат лист. Но вместо да се позовавам на паметта, по-добре ще бъде да приведа една запазена моя записка от онова време, написана същата вечер под впечатление на онова, което се беше случило. „Понеделник, 11 септември 1944. ...Стихотворението, което прочете, е озаглавено „Спасената планета“. След произнасяне на заглавието последва кратка пауза и някой попита: „Кой е авторът?“ В отговор на това Зидаров рече: „Името ще кажете вие.“ И зачете. Стихотво рението е разказвателно, малко нещо космично, с библейско-иносказателни позовавания, но по същина е изцяло в днешния ден. Сюжет: Дойдоха варварите. Изплашени, ние се спотаихме в удобствата си. Младите избягаха в пла нината, в сърцата си скриха честта. Планетата боледуваше и беше пред за гиване. Но тук се случи чудо: младите слязоха от планината и сега, пощадена и потънала в цветя, нашата планета пее междузвездите. "

По стара традиция обект на поетическата фонетика е стиховата реч. Понятия от типа на „инструментовка“, „еуфония“ и пр. с неизбежността на утвърдения автоматизъм пораждат продължението „.... на стиха“. По силата на едно мълчаливо или явно предубеждение отвъд границата на стиха - върху обширната територия на художествената проза - секват с редки изключения търсенията на естетическите функции на звука; приема се, че тази територия е бедна или направо не съдържа необходимата звукова „рудна жила". Едно изследване върху звуковия пласт на творби от Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ангел Каралийчев и други наши класици на художествената проза установи — при това с помощта на математически метод — обратното: съществуването на неподозирани, поразяващи с мозаичната си сложност звукови организации, образувани чрез статистически отклонения на фонемите от средните им честоти (сгъстяване и разреждане), както и чрез комбинирането им в малко вероятни по отношение на общоезиковата им употреба съчетания B определени участъци на текста. С демонстрирането на тези звукови организации обаче към изследването на художествената маркираност на звука, която може да назовем с общия термин метафония, 2 е направена само първата крачка. Откъснати от съдър жанието, от смисъла на художествената творба, тези звукови организации нямат литературна стойност и представляват интерес може би единствено за фонетиците. За да влязат в обекта на литературознанието, те трябва да са натоварени със смисъл, да са функционално подчинени на съдър жанието на творбата. И това условие е необходимо не само защото художествената система на литературната творба по принцип не понася излишната сложност, самоцелната, нефункционална структурираност.

Творческият профил на Андрей Гуляшки се откроява релефно на фона на нашата съвременна литература. В него има нещо артистично, приповдигнато и романтично, окрилено от съкровена вяра и човешко неспокойствие. Наред с бурните страсти, които изобилствуват в романите на писателя, изпъкват и меките носталгични вълнения, налагат се спокойните, приглушени размисли, облъхнати от чистота и сърдечност. Мекотата и изразителността в поведението на героите са проникнати от стремеж за разбиране на човека, за навлизане в интимните кътчета на неговата душевност, където могат да се намерят запазени искрени дръзновени помисли и чувства. В книгите на Андрей Гуляшки ни стават близки романтичните герои, устремени към нещо далечно и примамливо, неустрашими в осъществяването на голямата цел. И затова винаги когато говорим за творчеството на този писател, неусетно оживяват образите на Исай Дамов, Евстати, Людмила, Авакум Захов, кавалера Химериус, Симеон и Ханко. Подобно на Балзаковите герои и неговите сякаш са „мономани на една страст". Всички те властно са запленени от мисълта за човешкото щастие, служат на велики идеали, умеят да изпълняват своя дълг всеотдайно. В неуморното търсачество се осъществяват един по един характерите, които той разглежда и анализира. Но него го вълнуват и нравствените закони, по които се развиват тези смелчаци и непокорници. Както Йовков пресъздава сферата, в която се изграждат и съществуват неговите чисти и откровени герои, така и Гуляшки се стреми да намери вътрешните стимули, които движат отделната личност, средата, която я изковава, обществото и целите, на които ще служи. Интересно е неговото дебютиране в литературата. Той започва в началото на тридесетте години, едно неспокойно напрегнато време. Роден е на 7 май 1914 г. в село Българска Раковица, Кулско, отрано идва в големия град, учи в прочутата на времето си Първа софийска мъжка гимназия, поради изключване от нея продължава като частен ученик във Враца. Членува в Ком сомола от 1932 г., а две години по-късно е приет и в редовете на партията. Поради превратностите на своя житейски път сменява много професии, работи като банков служител, проверява билети, преподава френски език на аби туриенти, бил е работник в гатерната фабрика в Ракитово, няколко месеца престоява в Кюстендил, по-късно става директор на популярната банка „Възраждане“. Премества се в Банкя по нареждане на партията, където наред с чиновническите си задължения на банков служител изпълнява и куриерска работа на Централния комитет.

Великият пролетарски поет обикновено живее в нашето съзнание с осле пителния блясък на поетичните си образи, с увличащата динамика и героика на масовите революционни сцени, с младежката си екзалтация. Но ако изчерпим само с тези черти творческия портрет на поета, той би бил много незавършен. Вдъхновеният пролетарски певец се оказа майстор и в неж ната, интимна лирика, в късия разказ, в очерка, във фейлетона и в сатиричната поезия. Смирненски е дълбока, свръхчувствителна натура. В неговата поезия оживява един лирически герой с необикновено богата душевност, с изгарящи контрастни чувства. Възторженият, екзалтиран борец, гневният сатирик познава и дълбокото лично страдание, и нежните сърдечни трепети, и лудешката младежка веселост. Този палав младеж в хумористичните си работи понякога взима позата на епикуреец, подхвърля дръзки закачки към ученички и слугини. Той се препоръчва за безделник, който се занимава с плоски любовни истории, пилее парите на баща си, пие, играе на комар. Биографичните данни обаче убеди телно доказват, че Смирненски няма нищо общо с този образ на бохем. Той го е измислил под влияние на литературната мода. Младежкото перо е повлечено от потока на тогавашния хумористичен печат. Понякога бохемските мотиви се смесват с бликащата жизнерадост на поета, с неговото опиянение от младостта. В стихотворението „Ний сме весели бродяги“ от 1917 г., като се абстрахираме от някои бохемски изявления, виждаме сложния образ на един младеж, който се стреми към някаква хубава, макар и неясна мечта, мъже ствено понася несгодите благодарение на своята жизненост, на вроденото чув ство за хумор. Всички негови близки го помнят като много скромен и срамежлив. През 1919 г. поетът дълбоко се влюбва в една синеока девойка - Пенка Михай лова, която той нарича Лорелай. Но не се осмелява да и открие любовта си. „Той беше стеснителен — ми разказваше тя — и не даваше външен израз на чувствата си. Като ме видеше, изчервяваше се, подаваше ми свои стихотворения придружаваше ме няколко крачки и си отиваше.“ По-късно Смирненски се увлича по едно интересно, замислено момиче - Пенка Генджева, на която той измисля прякор Задумич. Тя е съученичка на сестра му и често ходи у тях. И двамата свенливо спотайват своята обич. А на нея поетът посвещава „Червените ескадрони“ и „През бурята“. Сдържана нежност съдържат писмата му до Женя Дюстабанова, които са истински художествени произведения. В едно от тях Смирненски я нарича „любима, другарка и сестра." В пълно съответствие с тези факти от личната биография на поета в нехумористичните любовни стихотворения чувството е пречистено от еротика. То е съчетано с дълбока почит към любимата, от него лъха душевна чистота и свян:

През 1909 г. 27-годишният Боян Пенев, вече частен хоноруван доцент, пише първата си сериозна студия върху литературно-методологическите проблеми, предназначена за увод към проектираната от него История на новата българска литература. За голямата ревност на младия учен свидетелствуват предварителните варианти на това теоретическо съчинение. Запазен е един стенографски вариант, който разглежда теоретически постановки, свързани предимно с литературата от епохата на Възраждането; след стенографския вариант следва препис с обикновено писмо с известни преработки; нов вариантпреработка се опитва да установи връзка не само с възрожденската литература, а и с литературата, на която Боян Пенев казва „нова“, т. е. литературата от Възраждането до двадесетте години на ХХ в. Последният вариант, значително изменен и по тема, и по постановки, се отпечатва още в 1910 г., а покъсно Борис Йоцов поставя този вариант на студията като увод на известната История на новата българска литература (посмъртно издание). Своя колосален труд на историк Боян Пенев остави незавършен, но когато се говори за незавършеност на това дело, трябва да се има пред вид повече идейно-методологическата страна, отколкото историческата или литературната. Всеки дял у Боян Пеневата история, нещо повече, всеки фрагмент от цялото му литературно дело е завършено цяло като литературен факт. Даже неговите чернови, варианти на непубликувани изследвания, показват, че силната ръка на родения литератор оставя трайните следи на извайването с един замах. Лишен от подкрепата на национална традиция, Боян Пенев оставя навсякъде следата на една постоянна борба с теоретиче ската твърдина на литературната материя. Безукорно честен към себе си и към отговорната си работа, той се поддава на всички влияния, тъй като никое още не е победило, и като се опитва сам да преработи всичко, той постига само дър зостта на мечтателите в науката, които възприемат универсалността за обективност. В същност Боян Пенев в интуитивните си теоретически търсения е напълно закономерен на българска почва; той е един твърде нормализиран наследник на хора като Раковски и Петър Берон. Такъв учен не може да бъде обвиняван, той трябва да бъде разбран. В теоретическата му студия „Посоки и цели при проучване на новата ни литература“ Боян Пенев илюстрира подхода си към големите методологически проблеми в литературознанието. Още в увода ученият обя вява основната задача, която ще стои в изследователската му дейност:

В старите балкански литератури са широко разпространени редица произведения, които е намерил художествена интерпретация култът към светицата Петка (Параскева) Епи ватска, наричана още Нова, Търновска, Белградска или Сръбска, Яшка. Нейните мощи, отнети от латинците и донесени в Търново след знаменитата клокотнишка победа на Иван Асен II, подир падането на Търново под ударите на турците последователно биват пренасяни и престояват за различни периоди от време във Видин, Белград и Цариград, докато най-сетне се озовават в Яш. Несъмнено това е една от съществените причини за популяризирането и развитието на нейния култ сред балканските народи, както и за възникването на значителен цикъл от произведения, принадлежащи към такива продуктивни жанрове на средновековните литератури от източноправославен тип като житийния жанр и химнографията. Около произве денията, съставящи този цикъл, е възникнала богата литература, но все още не са намерили задоволително решение отделни възлови моменти от началната история на цикъла сред южните славяни. В коя година са пренесени мощите от Каликратия в Търново и дали преди това събитие са били преведени на старобългарски някакви произведения за Петка Епиватска ? Кога и колко произведения са били преведени в България ? Кой и къде е направил преводите? Дали само еднаквото име е довело до това странно смесване и взаимно проникване, което наблюдаваме в литературните произведения и иконографията на Петка Епиватска и другите две светици със същото име или това е последица от съвсем друга причина ? Нова светлина върху набелязаните въпроси хвърля една неизвестна доскоро в науката творба на непознат старобългарски книжовник от тридесетте години на XIII в., която носи белезите на друг обикнат от старобългарските писатели жанр - летописния разказ. Централно място в този разказ е отредено на пренасянето мощите на светицата в Търново. Заедно с това неизвестният автор съобщава важни сведения за направен от него превод на произведения от гръцки език, с които се поставя началото на агиографско-химнографския цикъл за Петка Епиватска в старата българска и изобщо в старите славянски литератури. От изключителна важност са и съобщените от автора сведения за първия търновски патриарх Йоаким, които допълват изгубената част от единствения намерен досега препис на житието му и дават възможност да се разбере смисълът на едно неясно място в известния от Бориловия синодик Разказ за възобновяването на българската патриаршия в 1235 г. Ценен заради фактическото си съдържание като исторически извор, Летописният разказ същевременно е Оригинално произведение на старата ни литература, което обогатява представата за книжовния живот в Търново през тридесетте години на XIII в. Публикуването му е наложително.

Интересът към Франция и френската литература от сръбска и от българска страна през ХІХ в. не е случаен - обуславят го редица исторически поводи и причини. Поня кога името „Франция“ се свързва с въжделенията на безправните, понякога донася разочарования, понякога означава широк сноп светлина и култура, понякога буди чув ство на топла признателност за изразени симпатии, протести и съчувствия (Ламартин, Юго) към съдбата на поробения славянин... За сърбите в много по-голяма степен, отколкото за българите определено може да се говори за френско влияние, особено след 1830 г., когато се заздравява независимостта на младата сръбска държава. Тогава мнозина младежи заминават с държавни стипендии за Франция, където получават солидно образование, и се връщат да служат на народа си - от редовете на тези „парижани“ ще излязат първите сръбски научни работници и образовани държавници". B сръбската и българската периодика през миналия век Франция с нейното минало и настояще е една от най-често споменаваните и коментирани държави. На френската текуща вътрешна и външна политика, по-конкретно на отношенията на Франция с Турция, Русия и пр., както и на историята, икономиката и културата на тази страна значително място отделят повечето от българските вестници и списания до Освобожде нието - „Цариградски вестник“, „Съветник“, „Турция“, „Македония“, „Свобода", „Народност“, „Век“, „Отечество“, „Право“, първото българско списание „Любословие“, както и „Читалище“, „Славянско братство" и др. През 1872 г. например в. „Свобода" публикува в няколко броя голяма статия под заглавие „Французската революция", в която се проследява трескавата история на Франция от смъртта на Людвик XIV до победата на Френската буржоазна революция и осъж дането на Людвик XVI на смърт. През седемдесетте години на миналия век историята на тази революция наред с делото на парижките комунари също така придобива за бълга рите известно актуално звучене - не само в качеството си на натрупан исторически опит, но и като тема, чрез която може да се изрази част от проблематиката на съвременността.

В кн. 11 и 12 на „Месенчник литерацки“ е поместена интересната статия на Endre Bojtár (в полски превод) Източ ноевропейският авангард като литературно направление". Авторът основава изводите си върху проучвания на руската, полската, украинската, белоруската, чешката, словашката, унгарската, румън -ската, а отчасти и българската, литовската, естонската и летонската литература. Събрал толкова богат материал, Бойтар стига до основното заключение, че авангардът в Източна Европа е бил революционно изкуство. Писателите „авангардисти“ „или възнамерявали да извършат революция в изкуството успоредно с обществената революция, започната от работническата класа, и в този случай не държали сметка за културното ниво на тогавашната работническа класа, нагаждайки изкуството си към някакъв измислен от тях работник на бъдещето и затова връзката им с работническото Движение е била слаба, или оценявайки собствената си епоха като преходна и неблагоприятна за „голямото" изкуство, обличали в литературна форма актуалните задачи, всекидневието на работника, като по този начин слагали основи на масовата социалистическа култура". Напрежението между тези два модела, между тези писатели, които често сами се наричали „авангардисти“, и т. нар. пролетарски творци, между „истинското изкуство“ и масовата култура е било причина за бурни спорове и се оказало един от главните двигатели на цялото направление. Художественото равнище на писа телите от първия лагер и непосредствената революционност на онези от втората група ту се доближават, ту се отдалечават в зависимост от актуалното положение на работническото движение, от националната специфика както на работниче ското движение, така и на съответната литература, а също и от таланта на съответния писател. В частта, озаглавена „Експресионизъм“, авторът се спира накратко върху българската литература. Той подчертава, че пролетарската литература в България е преминала през два тясно 144 свързани помежду си етапа. Първият - 1917-1923 обхваща поезията на Д. Полянов и „символистичната в своята същ ности лирика на Хр. Смирненски. Характерно за този период е редактираното от споменатите поети сатирическо списание „Червен смях". Вторият етап, който по примера на редактора на „Нов път“ Г. Бакалов започват да наричат „септем врийска поезия", е черпел соковете си от революционните събития. Главен орган на тази поезия е било според автора списанието на „експресиониста“ Гео Милев „Пламък“, чиито сътрудници се изброяват, Бойтар споменава още две списания - „Наши дни“ и „Нови дни“, в които публикуват творбите си „предста вители на второто поколение прогресивни писатели". Източноевропейският символизъм е според автора много „по-историчен“ от западноевропейския. За пролетарските поети преживяваната от тях дей ствителност е само метафора на света на социалистическите идеи. В стихиите и природните явления - морето, бурята, вя търа, както и в явленията на всекидневието - машините, парите и др., те виж дат проява на революцията и потисниче ството, свободата и робството. Но наред с този стремеж към естетическа абстракция лириката на пролетарските поети е наситена с факти и исторически реалии. Събитията от революцията през 1905 г. могат да бъдат проследени почти хронологически в песните на тези творци. Покъсно на мястото на „контамплиращия" поет, описващ със съчувствие новата класа, се появява поет, представител на тази класа. Поетическото „аз" заема вече значително място в творчеството и „думите Работник, Поет и Човек“ се сливат в едно цяло. Кн. 12 на списанието помества продължението на студията на Бойтар. В тази част авторът разглежда развитието на конструктивизма и сюрреализма в страните на Източна Европа. Студията представлява интересен компаративистичен труд, опрян на богат материал, почерпен от много национални литератури.

Отдавна се чувствува нужда от едно по-пълно изследване на процесите и промените, настъпили в нашата литература след Септемврийското въстание от 1923 г. За някои от нейните най-ярки предста вители се появиха талантливо написани очерци, отделни книги. В редица студии и статии, посветени на тази литература, изтъкнати наши критици и литературни историци (Г. Цанев, П. Зарев, Г. Димов, Здр. Петров, Т. Жечев) определиха найобщите и параметри, спряха се на отделни характерни моменти от нейното появяване и развитие. Свое място имат и статиите, рецензиите и отделните бележки на Г. Бакалов, нейния кръстник и активен уча стник в създаването и развитието й. С една дума, има натрупан богат материал, ценни изследвания, конкретни наблюде ния и анализи. Това свидетелствува за непрекъснатия интерес на литературната история и критика към този възлов момент от развитието на новата ни литература, изиграл такава важна роля в понататъшните търсения и постижения на редица творци. Все още остават нерешени обаче въ проси от естетическо и методологическо естество, поставени в един по-теоретичен план. Липсва едно по-голямо цялостно изследване на септемврийската литература, което да обхване всички нейни основни проблеми, свързани с появата и развитието и, с традициите, които създава. Все още стоят неизследвани и периодичните издания, като сп. „Нов път“, сп. „Пламък“, „Звънар“ и др., които са пряко свързани със септемврийската литература, тъй като са били нейният пръв живот. Опит да се разгледа по-пълно и подробно периодичният печат от тези години представлява книгата на Ж. Авджиев „Септемврийска литература“. Неговият интерес към този период от Литературния процес е закономерен. Той някак естествено стигна до него, след като в друга своя книга „Влиянието на социалистическите идеи върху българската ли тература“ (до края на Първата световна война) бе проследил важна развойна линия от общия литературен процес през 90-те години и първото десетилетие на нашия век, свързана с развитието на пое зията, белетристиката и критиката. Естествено бе да продължи по-нататък, тъй като в своите изследвания бе стигнал до период, примамлив за всеки автор, за всеки литературен историк, богат на нови процеси и явления. Книгата на Ж. Авджиев „Септемврийската литература (1923-1927)" обхваща важен период от развитието на новата българска литература. В нея за първи път по-системно са изследвани една част от процесите и явленията в литературния живот след Септемврийското въстание до 1927 г. Още в определянето на границите на своя труд - от първите отражения на въстанието до романа „Хоро“ и в. „Ведрина" на А. Страшимиров - авторът разкрива своята позиция в отношението си към септемврийската литература. Той си поставя за цел да проследи зараждането и развитието на тази литература, която се създава непосредствено след въстанието, облъхната от неговото горещо дихание. Това ограничаване във времето според автора има своя резон. Темата за Септември - 1923 е необикновено жизнена, тя подхранва непрекъснато вдъхновението на писатели и поети, на художници и композитори и ето че в продължение на 50 години не е престанала да занимава умо вете и сърцата на всички творци на изку ството. Да вземем даже само някои факти от литературата през последните години, които недвусмислено говорят за този голям интерес: появиха се романите „Иван Кондарев“ на Ем. Станев, „Огнено лято на К. Калчев, „Първите залпове" на Р. Михайлов, „В строя" на Ив. Михайлов. поемата „Гневът" на Мл. Исаев, „По дирята на безследно изчезналите“ на Н. Христозов, „Докосвания до България" на Ив. Динков.

Понякога един дребен факт или дори случайно позоваване ни предоставят посигурен „ключ" към цялостното виждане на едно изследване, отколкото целият системен и последователен подход, с който се домогваме да проникнем в неговата вътрешна логика. Разбира се, необхо димо е и чувство за мяра, такъв момент от психологията на изследването и творчеството да не бъде издигнат в абсолют, което би ни хвърлило в безплодните крайности на акцидентализма. Впрочем едва ли ще бъде правомерно да придавам поголяма обобщителност на позоваването, което имам пред вид: на стр. 117 в книгата, към която са адресирани тези редове, Кр. Горанов ни подсеща за съществуващото в теорията на информацията правило, че „най-голяма информация носи изречение, което по смисловото си съдържа ние е единствено". Няма да се спираме на аналогията, която прави авторът между това правило и оригиналността на художествения образ, но няма и да скрием, че този пункт в неговото изложение провокира в нас един изкусителен въпрос: каква би била нашата оценка на разглеж даната книга, ако я преценяваме с критерия на това правило? Несъмнено, както всяко правило, и това има граници на интерпретивна и оценяваща мощ. Самият автор основателно изтъква, че информацията за съвременната наука е все още количествена величина (въпреки опитите напоследък тя да бъде разработена и в качествен аспект). Разглежданото правило е валидно за един дискретен информационен поток от съобщения (изречения), в който величината на информацията на всяко поредно съобщение (и нейното качество) не зависи от информацията на предхождащото го. В противен случай съобщенията за промените в резултата от един футболен мач, чието предаване слушаме по радиото, ще бъдат по-богати на информация от онези далече не „единствени изречения“, пре зентиращи съжденията в едно строго научно изложение.

За тридесет години българска социа листическа литература в областта на литературната критика се появиха редица имена, които заслужават специално вни мание и по-цялостно изследване. Наред с буйното развитие на лириката, беле тристиката и драматургията критическата мисъл също има свои интересни предста вители и завоевания. Една поредица от портрети на литературни критици би била полезна, защото ще хвърля светлина върху ролята, значението и трънливия път на онези творци, без които е немислим истинският литературен процес. В своя кратък литературно-критически портрет Нина Андонова в общи линии вярно очертава сложния и оригинален творчески път на талантливия есеист-критик Ефрем Каранфилов. С усет и разбиране са осветление последователно основните етапи от неговото развитие, вниква се в своеобразието на неговото дарование. Авторката се спира на почти всички досегашни негови книги, като посочва мястото и значението им в творческата биография на критика. Особено интересни са онези моменти от книгата, където Нина Андо нова се опитва да надникне в тайните на творческия процес у твореца. Тук тя има свои открития и оригинални наблюдения. Когато литературното дело на един творец не е завършено, а се намира в процес на буен цъфтеж, то е по-мъчно уловимо, по-малко се поддава на периодизация, характеристика и оценка. Винаги е осо бено трудно да се зафиксира едно динамично развитие, което е колкото ярко и привлекателно, толкова е променливо и изненадващо. Заслугата на Нина Андонова се състои в това, че е успяла да щрихира, макар в общ и едър план, някои основни черти от богатата индивидуалност на твореца Ефрем Каранфилов. За бляскавото начало на Ефрем Каранфилов по страниците на сп. „Фило софски преглед“ Нина Андонова е сдър жана и кратка. Тук са цитирани думите на проф. Михалчев, който нарежда името на Ефрем Каранфилов до имената на Иван Хаджийски и Крум Ахчийски и ги нарича „моята надеждна тройка“. Подхвърлени са верни и интересни мисли за началото и първите стъпки на талантливия творец - там, в началните прояви се крие неминуе мо нещо от зародиша на бъдещото разви тие. И това развитие е винаги една загад ка. Вглеждайки се внимателно в отделните моменти от творческия път на Ефрем Каранфилов, Нина Андонова се опитва да дешифрира тайните на тази загадка, да се доближи до неговите индивидуални особености. Авторката деликатно се докосва до света на твореца, спира се на зигзагите и неравномерните изяви в периода на ранната му критическа дейност. Особено добре е обяснено бурното отприщване на творческата стихия у Еф рем Каранфилов наскоро след Април ския пленум. Зрелостта на неговия критически талант настъпва сравнително бързо, защото преди това е имало един продължителен период на събиране опит и дълбок размисъл. Вярно и последователно са характеризирани в очерка основ ните теми, които вълнуват Ефрем Каранфилов в по-голямата част от неговото творчество: военната, патриотичната и героичната. Те се преливат една в друга, за да се достигне до проникването в националната характерология - проблем, който се застъпва все по-живо и с голяма страст в трилогията „Българи". Наред с детайлното изясняване на всяка книга като отделен жалон в разви тието на критика Нина Андонова има подчертан стремеж да размишлява върху отделни особености от психиката на тво реца и по-специално на критика-есеист. Тя застъпва мисълта, че докато при поетите и белетристите извайването на вън шната форма е свързано с превес на въоб ражението, което и придава образност, то при критиците външната форма е свързана с аналитично-абстрактното мис лене и е изява на литературнокритически категории и понятия" (с. 47). Проблемът за есеизма в критиката е недостатъчно развит в очерка. Все пак неговото повди гане в процес на конкретното изследване на творчеството на такъв майстор на есето, какъвто е Ефрем Каранфилов, несъмнено ангажира мисълта на този все още спорен въпрос.

Елка Константинова се отнася с жив интерес към проблемите както на литературната история, така и на съвременния литературен процес. Нейната монографична студия за Георги Райчев, която запълни една несъмнена празнота в изследванията, посветени на този интересен творец, разкри умението и да подходи исторически към художествените факти. Поразлична и по задачи, и като конкретна реализация е „Книга за Караславов", издадена в съавторство с Г. Константинов. Тя осветлява ред характерни психо-биографически и идейно-художествени аспекти в творчеството на Караславов и Доколкото характеризира мястото му в днешното ни литературно развитие, погрешно би могла да бъде оценена като заявка за преход от литературно-историческите към съвременните проблеми. А В същност изследователските и критически усилия на Е. Константинова са били винаги паралелни, макар и да не са докрай взаимно обусловени. Подобна ши рота на интересите е несъмнено положи телно качество, защото основно изискване за литературния историк е живото кри тическо чувство за художествените цен ности, както е абсолютно необходимо съ временните художествени факти да се оце няват в разширен исторически контекст, с критерии, утвърдени от една дълголетна развойна традиция. Критическите проявления на Е. Кон стантинова, свързани предимно с найновите моменти от литературния процес, свидетелствуват за завидна творческа енергия и имат разнообразен жанров смисъл. Нейният аналитико-синтетичен опит намира разгърнат израз в обзорната и проблемно-обобщителната статия, в литературния портрет. Специално трябва да отбе лежим интереса и към оперативните жанрове и в частност към рецензията. Докато нейните колеги, утвърдени критици, по някакво неписано правило я предоставят на младите, за Е. Константинова ре цензентството очевидно не е само необ ходима начална степен в овладяването на критическото майсторство и в изследването на литературния процес, но и първоот кривателство, в най-голяма степен свър зано с рисковете на професията. Сборникът „Фантастика и белетристика" е първото по-цялостно представяне на авторката като литературен критик. Той обединява три проблемно-обобщителни статии, които третират интересни явления из областта на съвременната проза: на учната фантастика, историческата проза и творчеството на младите белетристи, дебютирали през изминалите няколко години. Тематичното разнообразие на разглежданите факти изисква широта на интересите, стабилна теоретико-методологическа подготовка и осведоменост не само на собственото ни литературно развитие, но и на характерните тенденции и процеси в съвременните чужди литератури. Това е необходимо особено при анализа на научнофантастичната литература, която у нас прави първите си стъпки едва напоследък, под влиянието на найновите революционни научни и технически открития, като отражение на чувствителните изменения в психиката на съвре менния човек. Ако историческата проза има вече своите високи образци, по които се равнява съвременният творец, научната фантастика е жанр, който тепърва ще се развива и ще създава свой собствен еталон, свои оригинални художествени традиции. Това извежда на преден план един принципен въпрос, който засяга не само критическите проявления на Е. Константинова, но и цялата съвременна литературнокритическа мисъл: въпроса за детайлния естетически анализ и критериите, за ценностната система, за съизмерването и степенуването на явленията.

Идеологическата полем ка в кла сическата старобългарска литература е представена от три антиеретически текста, чието възникване и разпространение на славянска почва в много отношения е парадоксално. Превеждането на „Словата срещу арианите“ ( в 906 г. от Константин Преславски) и на философския диалог „За самовластието" (през X в. от неизвестен книжовник) се обяснява по-скоро с почетното място на Атанасий Александрийски и на Методий Олимпийски в официалната византийска литература, отколкото с всекидневна нужда от отвле чено философско четиво. Напротив, самобитното българско съчинение на През витер Козма, актуално и достъпно напи сано, е застъпено слабо от балканската преписваческа традиция, а тъкмо на руска почва бива многократно размножавано, цитирано и подражавано, особено през XV-XVI в. Ценността на Презвитеровия текст като исторически първоизвор за социалния и догматичния аспект на богомилството е предизвикала и неговия найнов превод - на датски - в книгата на проф. Г. Сване „Трактатът на Козма Презвитер срещу българските еретици (богомилите)"; съдържанието включва, още писмот о на Теофилакт до цар Петър литературноисторически увод и текстов коментар. За основа на превода е избран издаденият от Попруженко Волоколамски текст (1494) а за корективи - фрагменти от руска и сръбска редакция (XII-XIII в.). Номерацията на главите съответствува на Ваяновия превод, 2 указани са всички цитати и успоредни изрази от Библията, псалтира, приписваните на Златоуст проповеди „За фалшивите пророци“ и флорилегия „Измарагд“. В познатия ни вид цялата Беседа е оприличена от датския учен на трилогия върху темата „Брожения в българското общество през втората половина на Х в.". Към известната теза на компилативния характер на съчинението са добавени нови наблюдения над литературната структура. Сване допуска, че първите две части (глави 1-XXVI), които имат собствен 1 G. Svane. Kozma Presbyterens traktat mod de bulgarske kættere (Bogomilerne), Udg. af Selskabet til historiske kildeskrifters oversættelse. Munksgård, 1971. Проф. Сване представи вече на широката публика и Панонските легенди, и реториката на Констанити Преславски. 2 H.-Ch. Puech, A. Vaillant. Le Traité contre les Bogomiles de Cos mas le prétre. Imprimerie nationale. Paris, 1945. с. 53-128. 174 увод и епилог, са писани по времето, когато Козма е бил обикновен презвитер, а третият откъс (XXVII—XXXI) е издържан в авторитетен тон, който би подхождал на издигнатия в епископски сан автор. В спора с еретиците се проявява отчетливо техниката на проповедника да завършва дискусията или аргументацията си със закръглящ цялото цитат от апостола. Молитвата на л. 502a-5036 (с. 18. 12-23 от изд. на Попруженко) не е литургичен текст, а произведение на самия писател. Списъкът от анатеми в гл. XXVI е инспириран от писмото на Теофилакт, но анатемата на л. 5406 (с. 58.9-11 у Попруженко е собствена комбинация на Козма от № 2 и № 12 правила на събора в Гангра (365) плюс пункт 51 от т. нар. Апостолски постановления. Добавената част е без собст вен увод, главите са по-дълги и различно оформени, но има послесловие, което наред с реторичните формули съдържа неочакваната - по отношение на първите две части - мисъл, че еретиците са прави В някои от критичните си нападки: дали Козма е прозрял, че след 972 г. страната е изправена пред по-страшен враг от богомилите?