Книжка-4

1971, Книжка 4 - Съдържание

Българската комунистическа партия, която вече има величава осемдесе тилетна героическа история, е откърмила дейци, които с марксистка -ленинската си проникновеност и революционно-творческа устременост, с обществено-организационния си размах и народностна всеотдайност са определяли и определят координатите в развитието на националния ни живот. Те се извисяват и до големите върхове, завоювани от световната теоретическа политическореволюционна, философска, социологическа и културно-естетическа мисъл. Заслужено си спечелват уважението и признателността на народа ни, на между народното комунистическо и работническо движение. Сред тия бележити дейци на мисълта и делото - слава и гордост на народа ни - се извисява и др. Тодор Живков, който в паметния месец септември прекрачва прага на своята честита 60-годишнина. Още в края на миналия век Д. Благоев - Дядо с една учудваща историческа прозорливост разбра закономерностите на общественото развитие, видя светлите перспективи на пролетариата и заложи основите на партията на българската работническа класа. Тя прояви скоро своята политическа зрелост и стана един от стожерите на комунистическото движение в света, на идеите на Великата октомврийска социалистическа революция. Георги Димитров възглави и осмисли епичните борби на българския народ срещу буржоазно-капиталистическото господство, пръв разобличи кървавия образ на германския фашизъм и му нанесе съкрушителен удар на Лайпцигския процес, утвърди се като един от най-бележитите ръководители на световното комунистическо движение в най-решителния етап на драматичното стълк новение между двата непримирими свята. След социалистическата революция у нас през 1944 г. той пръв начерта цялостна и всеобхватна програма за развитието ни като социалистическа нация. Възпитан в революционните традиции на тези големи умове и бележити организатори, закален в огъня на кървавите схватки с фашизма в навече рието на народната победа, Тодор Живков застана начело на партията в периода на разгърнатото социалистическо строителство, за да прояви рядка далновидност, принципиалност и творчески подход и изведе страната ни на най-предните редици на съвременната социалистическа общност. Неговите организационни способности и неизчерпаема енергия, голямата му деловитост, преданост и себеотрицание при осъществяване на сложните исторически задачи, които стояха пред народа ни по пътя на изграждане на социалистическо общество, както и пред комунистическото движение изобщо, му спечелиха безспорен авторитет на ръководител от ленински тип.

Писателят Георги Караславов е жива енциклопедия на общественополитическия, културния и литературния живот у нас от втората половина на 20-те години до днес. Когато разказва за своите творчески замисли, за героите и събитията, отразени в крупното му творчество, той винаги започва със спомените си и със сегашните си наблюдения над различните сфери от живота. Свидетел и активен участник в обществено-политическите борби, Георги Караславов е съхранил във феноменалната си памет безброй много детайли от антифашисткото минало, от славния път на партията и народа в периода от Септемврийското въстание през 1923 г. до 9 септември 1944 г. И в борбата за основно преустройство на обществената действителност след 9 септември Георги Караславов участвува активно не само като публи цист, белетрист и драматург, но и като член на Президиума на Народното събрание, член на ЦК на Българската комунистическа партия, народен предстарител, главен секретар на Съюза на българските писатели, директор на Народния театър... Трудно могат да се изброят всички отговорни държавни постове, които е заемал и заема от 9 септември до днес. След 9 септември той проявява необикновена енергия и в културното строителство, и в борбата за установяване на социалистическия реализъм в българската литература. Тая борба води и като теоретик-полемист, и главно като творец на белетристични и драматургични произведения. Сега именно той замисля и написа четирите части на своя роман-епопея „Обикновени хора", създаде няколко пиеси, които се играят из всички театри на страната, написа повестите „Танго“, „Неверният Тома“, „Освобождение“, романа за юноши „Ленко" и редица новели, разкази, очерци.... С най-голяма охота и въодушевление писателят говори за революцията и огромните придобивки, които тя донесе на българския народ: „Деветосептемврийската революция преобрази целия наш живот с такава сила, каквато мнозина не очакваха и не подозираха. Объркани бяха много криви сметки, пропаднаха много ялови въжделения, провалиха се планове на реакционери и политически хитреци, които събитията бяха тласнали в редовете на Отечествения фронт. Въпросът, с кого и накъде, се постави ребром, в упор. Определилата се „легална опозиция" постепенно започна да открива своята овча кожа и да показва мракобесническо-хищнически зъби. Паритетът в Отечествения фронт изтика на ръководни постове в държавния и обществения апарат противници на новия живот и на новата власт. Тези „отечественофронтовци“ започнаха да саботират всички мероприятия за успешното водене на Отечествената война, опитаха се да всяват недоверие в трудовите маси, да разлагат Народната армия, която заедно

Нашето приятелство започна някак неочаквано: с една случайна среща сред общи познати и с нещо, което не става всеки ден - с дарствен надпис върху новоизлязла книга. Затрупана от притока на нови впечатления, сре щата лесно можеше да се забрави, но надписът, скрепен с подпис и дата върху книга, която наскоро след това стана литературно събитие на годината, дойде просто да запечата в съзнанието ми станалото. Затова всеки път оттогава, когато видя този текст, великодушно пощаден от времето, случката възкръсва пред очите ми като жива. Така че напук на моята несигурна памет и днес, след толкова години, мога да я възстановя с най-големи подробности, като да е станала вчера. Беше в края на месец ноември 1945 г. - няколко дни след първите за конодателни избори. Един следобед, в очакване на някакъв приятел, с когото щяхме да ходим у общи познати, бях заел свободна маса в кафе-сладкарница „Цар Освободител“, недалече от входната врата, и четях вестник „Работническо дело", който сутринта не бях успял да прегледам. Като прекосих на бърже следизборното възвание на Отечествения фронт, разгласено предната вечер по радиото, по стар навик започнах бавно да оглеждам първата страница. И вниманието ми неочаквано беше привлечено от едно по-особено заглавие: изказвания на български интелектуалци за изборите - избори, които западните сили направиха опит да отложат, а опозицията бойкотира и обяви за порочни. Прочетох заглавието и полюбопитствувах да видя най-напред кои бяха интервюираните лица. След това бавно зашарих с поглед по дребно набраните колони, като се спирах главно на известните имена. И дали защото бях успял вече да го обявя за свой художник, дали поради някаква друга причина - не мога да кажа, - зачетох текста на Кирил Цонев. Но още на първото изречение вратата пред мене широко се разтвори и в заведението влязоха неколцина приятели начело с Ангел Тодоров, последвани от непознат човек, висок на ръст, както ми се стори, с очила и вързоп книги на ръка. Влязоха, спряха за миг и понеже нямаше свободни места, след въпрос към мене от разстояние и отговор на него повече с мимика, отколкото с думи, се насочиха към моята маса. Пръв, като да имаше съзнание за своето старшинство, напред излезе и спря Ангел Тодоров. И с вид на човек, който изпълнява някакъв протоколен обряд, попита и като разбра, че не се познавахме, представи ме на непознатия, чието име, то се знае, не можах да разбера. После привлече към себе си един от столовете и с кръгово движение на ръката даде знак на другите да седнат. Както става обикновено в такива случаи, настъпи момент на мълчаливо изчакване, когато контактът още не е създаден и човек не знае с какво да за почне. Затова не толкова от интерес към онова, което бях прекъснал, колкото от желание да избягна неудобството, върнах се към вестника и заговорих за публикуваните изявления. И вече не наум, а гласно зачетох интервюто на Кирил Цонев.

Теорията за смешното като някакъв вид сравнение принадлежи на философията и психологията на новото време. Нейната заслуга е още и в това, че тя даде възможност да се свържат по-здраво обективното със субективното в смешното, да се поставят в причинна връзка смехът като субективен ефект обективните и адекватните нему обективни предпоставки. Защото сравне нието вече в някаква форма отвежда към субекта било защото субектът е, който го прави, било защото в сравнението участвува и нещо от субективното. Томас Хобс е първият, който хвърли този мост между обекта и субекта в комическата сфера, 1 той е и първият, който най-определено формулира теорията за смеха, причиняван от някакво сравнение, comparison. Според Хобс смехът не е нищо друго освен „внезапна радост, възникваща от едно внезапно разбиране на някакво превъзходство у нас в сравнение с недостатъка на другите или с предишния наш собствен". Теорията за смешното като някакво сравнение е „общо място" в естетиката и психологията на смешното през XVIII, XIX и ХХ в. Това общо място остава въпреки всички сложни духовни преходи на тези епохи - от рационализма на XVIII в. към спекулативното и ирационалистическото мислене през първата половина и психологизма и емпиризма през втората половина на ХІХ в. до сложните и различни насоки на теорията през ХХ в. Осемнадесетият век видя смешното в духа на своя любим рационализъм като интелектуално непостигаемо или интелектуално постигаемо сравнение. Според Зулцер: „Нещата, над които се смеем, всякога имат според нашето съждение нещо несъобразно (ungereimtes) или нещо невъзможно и странното състояние на душата, което предизвиква смеха, възниква от несигурността на нашето съждение, според което две противоречиви неща изглеж дат еднакво верни. В мига, когато ние искаме да отсъдим, че едно нещо е така, усещаме противоположното; докато ние образуваме съждението, то отново "3 се разрушава. Също и според Фльогел чувството за смешно възниква от „бързото схва щане на една необикновена, неочаквана и рядка връзка между нееднакви неща или понятия". Свойствата на смешното, както ги описва Фльогел, са: „1. Смешното се основава на представната способност на човека. 2. Една изолирана идея не възбужда смях или чувство за смешно. 3. Тук две или повече идеи трябва да бъдат сравнени една с друга. 4. Между тези идеи трябва да има някакво недоразумение. 5. Това недоразумение не трябва да бъде 5 всеобщо, всекидневно, обикновено, а ново, изненадващо и неочаквано.

Творчеството на Иван Вазов обхваща в най-значителния си дял два големи тематични кръга, които се проникват взаимно: възвеличаване на епохата на националноосвободителните борби, което е същевременно критика на развиващото се буржоазно общество след освобождението от турското феодално робство, и непосредствено критическо изображение на буржоазните обществени условия, което се основава на критерии, произлизащи от идеалите на революционно-освободителното движение. В това противоречиво единство се крие спецификата на Вазовото художествено виждане и творчество. Кратките прозаически жанрове при това заслужават особен интерес. В областта на прозата те именно помагат на Вазов да навлезе в новата след освобожденска действителност. Ако прегледаме прозаическото му творче ство, можем да установим, че в прозата си на предосвобожденска тематика през 80-те години Вазов преминава от мемоара („Неотдавна“, 1881) и очерка (Хаджи Ахил“, 1882) към повестта („Немили-недраги“, 1883, „Чичовци“, 1885) и стига до голямото епическо платно - романа „Под игото“ (1889). За разлика от това в произведенията на следосвобожденска тематика се наблюдава тенденция към стягане на външните размери на описания откъс от дей ствителността и все по-уверено овладяване на кратките прозаически жанрове. Някои концепционни слабости на романите „Нова земя" (1895) и „Ка заларската царица“ (1903) загатват колко големи са били трудностите, на които се натъква Вазов, когато се опитва да даде по-широко епично обобщение на наблюденията си върху следосвобожденския живот. Не е преувеличено да се каже, че обликът на Вазов като критически реалист се определя до голяма степен от сборниците разкази „Повести и разкази“ (1891-1893) и особено „Драски и шарки“ (1893—1895), „Видено и чуто“ (1901) и „Пъстър свят" (1902). Изхождайки от постиженията на българското вазововедение и по-специално от трудовете на М. Арнаудов, В. Вълчев, П. Динеков, П. Зарев, Г. Цанев, М. Цанева и др., които в една или друга степен се занимават и с разказите на Вазов, искаме да разгледаме два въпроса, които досега не са били Достатъчно осветлени. Първо. Кои са причините, които тласкат Вазов към разказа? Развитието на жанра, както е известно, е в крайна сметка исторически обусловено, колкото и опосредствувано да е. То е резултат на сложни взаимоотношения между редица фактори на общественото развитие и на индивидуалното развитие на твореца. Според Хегел съдържанието на епоса е „цялото на един свят, 61 на в който се извършва едно индивидуално действие". и тъй като епичното дей ствие е „разклонено в целокупността на своето време и своите национални състояния", 2 може да се заключи, че вътрешните и външните размери еличното отражение на действителността и следователно и разработката отделни жанрове зависи както от обективните предпоставки, така и от су бективните възможности на прозаика да прониква в реалната действителност и да я обхваща.

Прощавайки се с дадаизма, френският писател Филип Супо пише в комен тариите си към своя роман „Добрият апостол“: „Сега е още трудно да се го вори за дадаизма. Може би никой и не знае какво е изразявал той. Той имаше подвижно лице, което беше огледало за всичко и всекиго. Да се вдигат скандали! Защо най-сетне да не признаем, че страстно обичаме скандалите? В това има определена смелост и определена страхливост. Но сега всичко това е вече минало. "1 Дадаистите се умориха да скандализират общественото мнение, а и то не усетно привикна към безопасните им закачки. С течение на времето ставаше ясно, че Дада се беше самоизчерпал и трябваше да отмине в литературната история. Сюрреализмът израсна постепенно из недрата на Дада като негова вът решна опозиция. Според признанието на Андре Брьотон зараждането на сюрреализма тряб ва да се отнесе към 1919 г., когато за пръв път писателят си поставя задачата да изследва поетическата ценност на работата на мисълта при съноподобни състояния. През 1921 г. излиза от печат първият сюрреалистичен текст „Магнетични поля", написан съвместно от Брьотон и Супо, които се стремят към максимално точно възпроизвеждане на мисли, изплували от подсъзна нието в състояние на съзнателно провокирана „пасивна рецептивност“. След разпадането на Дада през 1922 г. сюрреализмът естествено се очертаваше като негов продължител. Първият манифест през 1924 г. прокламира едно напълно оформено течение, макар че теоретическата му обосновка и аргументация беше и по-нататъшна грижа. Но още от самото начало ставаше ясно, че е по-перспективен от предшественика си. Докато Дада беше въплъщение на голото отрицание, сюрреализмът потърси неизследвани поетически територии. Сюрреализмът беше съзнателно потапяне в ирационални - полусъз нателни и подсъзнателни - състояния и зафиксирването им. В това отношение той се противопоставяше на Дада - най-прекия му предшественик. Подобен момент на съзнателно ирационализиране на творческия акт има във възникналия около десетилетие преди това (1911-1913) абстракционизъм, който в двете си направления - негеометричното, абстрактния експресионизъм на Кандински и супрематизма на Малевич - беше довеждане до абсурд изходните позиции на експресионизма в първия случай и на кубизма - във втория. Това волево, преднамерено потапяне в сферата на съни 74 1Philippe Soupault, Profils perdus, 1963, p. 159. И щата, халюцинациите и бляновете при сюрреализма даваше основание на някои съвременни критици да го тълкуват като регресия към „духа на романтизма" в противовес на „неокласицизма на последния същински символист Маларме и на Пол Валери. В книгата си „Литературна равносметка на ХХ в. Р. Алберес твърди, че в първата четвърт на века френската литература се характеризира с настъпление на романтизма срещу реализма, и поспециално заявява: „Романтизмът беше по същността си спиритуалност само сюрреалистите показаха по-късно възможността за материалистичен романтизъм. "1

Паисиевата „История славеноболгарская“ е една от най-често издава ните български книги. Досега тя е печатана повече от четиридесет пъти с общ тираж близо четиристотин хиляди екземпляра. Това е свидетелство за необикновения интерес на нашите учени и културната ни общественост към тази забележителна творба. В същност по-голямата част от изданията са в превод на съвременен български език и са предназначени за широк кръг читатели. От многобройните преписи и преработки на историята са обнарод вани само няколко. Липсва едно критическо издание на това изключително по своята важност произведение. Първият обнародван препис на „История славеноболгарская“ е Тошковичевият. Публикацията, дело на руския учен А. В. Лонгинов, се явява в Люблин през 1885 г. Това първо издание не е лишено от недостатъци: в него има редица пропуски, неправилно разчетени думи, много печатни грешки. В статията си „Още няколко бележки за Паисия и за неговата история“ Марин Дринов посочва тези слабости. Тук той за пръв път поставя въпроса за необходимостта от критическо издание на Паисиевата история. „Ние ще свър шим тия си бележки - пише Дринов, — като изкажем едно искрено же лание да видим Паисиевата история обнародвана в едно такова издание, в което она да се яви на свят така, както е излязла из ръката на Паисия. За такова издание вече е настанало време, защото вече са познати от нея няколко преписи, между които и твърде стари, какъвто е Котелский от 1765 г. и други Някои, "2 Думите на Марин Дринов не срещат скоро отзив. През 1893 г. М. Москов препечатва изданието на А. В. Лонгинов с всичките му грешки, като прави И някои допълнителни изменения: пропуска отделни думи, премества послесловието в началото и пр. 3 Недостатъците на това издание са посочени в една твърде критична рецензия на Ал. Теодоров-Балан.

Името на този поет обикновено се свързва с така наречената „септем врийска поезия“ у нас, а представата за неговото творчество - с първата му стихосбирка „Жертвени клади". Той е известен и като автор на една поема - „Двойник“, и книга със стихове - Планински вечери“, които се възприемат като резултат от неговото откъсване от революционното движение на вре мето и затваряне в света на самотата и социалната индиферентност. Но това са, така да се каже, полюсните представи за А. Разцветников, христоматийни истини за неговия дълъг и труден път на развитие. Преди да се изяви като певец на жертвите на Септемврийското въстание през 1923 г., той участвува активно в борбите на работниците, преминава и през школата на партийния литературен печат. Роден и израснал на село (Драганово, Горнооряховско), Разцветников отрано вкусва от горчивия хляб на работника, отрано е принуден да се грижи сам за своето съществуване. През този период (от завършване на гимназията - 1916 г. до септември 1923 г.), който ние условно ще наречем „От „Червен смях" до „Нов път" - той прави и своите първи по-значителни опити в областта на поезията. Неговото осъществяване като поет, започнало преди участието му в сп. „Нов път“, не е добре проучено и обяснено. За сътрудни чеството му в „Червен смях" (1919—1923), литературната притурка на в. „Работнически вестник“ (1922-1923) и другите партийни издания обикновено само се споменава, без да се проследят мъчителните търсения на тво реца и бавното му откъсване от влиянието на Хр. Смирненски. А периодът до „Нов път“ е интересен, защото през тези години Разцветников постепенно се изгражда като комунист и автор със свой облик. Голяма роля в това отношение изиграват няколко важни събития в неговата жизнена и творческа биография: участието в Общата транспортна стачка (1919-1920), идването в София и сътрудничеството в литературните издания на партията. Те очер тават главните насоки на неговото бъдещо развитие, определят обхвата на гражданските му и творчески вълнения и търсения.

Навършва се столетие от рождението на Теодор Драйзър - една от найкрупните и ярки фигури на американската литература през двадесетия век, роден през 1871 г. в гр. Тера Хота, Индиана. През 1844 г., на 23-годишна възраст, баща му като много други емигрира от Германия, за да избегне военна служба. През следващите години вълната от немски емигранти се засилва и поради неуспеха на революцията от 1848 г. емигрират много немски социалисти, които допринасят за разпространението на марксическите идеи в САЩ. Но бащата на Драйзър, набожен католик, не е от тях. Той пристига в Америка с мечти за нови големи перспективи в живота и след женитбата си за красивата дъщеря на моравски фермер се премества в Индиана. До 1870 г. младото семейство има вече осем деца и преуспява, докато един ден мелни цата, която бащата построява, изгаря до основи. Теодор се ражда година покъсно. Баща му е на 50 години, с разклатено здраве и вече никога няма да завоюва стабилно материално положение. Юношеството на Драйзър е хроника на бедността и постепенното разпа дане на семейството, след като баща му, в стремежа си да засили властта над децата и да ги предпази от лоши пътища, се отдава на католическата религия до фанатизъм. Майка му прави всичко възможно да запази целостта на семейството и започва да приема пансионери, докато съпругът и търси работа в по-обещаващи градове. Семейството често се мести от град на град, преследвано от кредитори, и през тези неволи Драйзър е стоплян от славянската непосредственост на майка си, от любовта и великодушието й, от ней ната жизненост въпреки всички превратности. Той израства мечтателно момче със сърце, отворено за чудесата на живота и природата в околностите на провинциалните градове, в които живеят, и за Чикаго, където семейството жи вее за известно време. По-късно, на петнадесет години, се отправя за Чикаго сам. Дотогава той получава образование на обикновено американско дете. Родителите му говорят немски и английски със силен акцент. Една от сестрите му въстава против строгостта на бащата и бедността в къщи, избягва с женен мъж, за да се върне измамена и очакваща дете. Любимият му брат Пол излежава наказание за фалшификация. По-късно, когато Пол постига успех като композитор на популярни песни, той подпомага донякъде нуждае щото се семейство, като ги настанява да живеят в дом, нает от любовницата му. Оказва се, че тя е поддържала публичен дом, и майка му побързва да откъсне децата си от опасната среда. Цялата тази атмосфера е от съществено значение за разбиране на Драй зър като творец, защото той винаги черпи от извора на своите преживявания, като търпеливо ги вплита в кратките си разкази и романи, докато те придо 133 бият правдоподобието на живота. Преди да напише първата си сериозна творба „Сестра Кари", той има зад гърба си натрупан нелек житейски опит: бил е мияч на съдове в западнал гръцки ресторант, експедитор, чиновник в канцелария за недвижимо имущество, карал екамион с мръсно бельо за пране и събирал вноски по изплащане на предмети към мебелна компания. На последната си работа той задържа 25 долара за себе си, за да си купи палто, на което хвърлил голям мерак. (Като Марк Твен Драйзър остава завинаги много чувствителен спрямо облеклото и подробните описания на дрехите, които героите му носят, показват колко много той е считал дрехите за символ на социално положение.) Унижението и срамът, които изпитва 19-годишният Драйзър, когато го хващат, са толкова силни, че по-късно описва това пре живяване като момент, отбелязващ началото на възмъжаването му. Освен това Драйзър учи една година в щатския университет в Индиана, за което му помага негова бивша учителка от гимназията. Един ден тя нахълтва в канцеларията, където той работи като експедитор, и настоява да постъпи в ко леж със спестени от нея пари, тъй като е дълбоко поразена от съчиненията му и дълбоката му чувствителност на художник. През тази година получава повърхностни познания по естествените науки, математика и английски език, но не може да почувствува, че оправдава средствата, вложени за него. Сред студентите се чувствува чужд, но от значение е това, че усвоява тяхната реч и цялата атмосфера в колежа.

Анкетата на тема „Науката за литературата днес", която започна сп. „Новый мир" през 1970 г., продължава в кн. 1 и 3,1971 r. Възможност за богати размисли предлага една от последните работи на акад. Н. Конрад „Октомври и филологическите науки“, в която се разкриват разбиранията му за историята на съвременната литературоведческа мисъл и нейните днешни задачи. Като прави преглед на развоя на следоктомврийската литература, ученият подчертава, че не само темата на литературното произведение трябва да отговаря на идеологията на новосъздадената пролетарска литература, а и формата и самите творчески похвати са от съществено значение. По-нататък в статията се изтъква, че в обстановката на революционни настрое ния продължава да съществува с пълна жизненост и цялата дотогавашна литература. Център на пропаганда на новите идеи става Руската асоциация на пролетарските писатели За своето време тя изиграва много голяма роля за литературоведческата мисъл. Найвлиятелни са културно-историческата и пси хологическата школа. „Съвсем противоположна беше школата, получила наименованието „формалистична" - продължава акад. Конрад., Това беше високообразована, научно активна младеж, излизаща от демократични, но не от революционни слоеве на старата руска интелигенция; тяхната критика беше насочена както срещу дореволюционния, така и срещу следоктомврийския облик на социологическата школа; ... в основата лежеше мисълта, че литературата е дълбоко специфично явление, непринадлежащо нито към идеологията, нито към психологията." След това ученият подчертава, че се е създала необходимост от установяване на ново, свое отношение към цялата дотогавашна литература. При усвояване на литературното наследство литературоведите възприели формулата: „критическо отношение към литературното наследство". Дълбоко било осъзнато, че всеки писател от голям мащаб и високо равнище принадлежи не само на своята класа, но и на своя народ, тъй като изразява изцяло тенденциите на времето си. Така въпросът на „културното наследство" в областта на литературата 146 бил решен и опасността да се изпадне в нихилистично отношение към ценностите, съз дадени от творческия гений на човечеството, т. е. опасността от творческо подивяване предотвратена. Наложила се формулата: „ култура социалистическа по съдържание, национална по форма". Тя се разпространила и в литературата. „Социалистическият реализъм станал общ за всички литератури на СССР" - отбелязва акад. Конрад. И понататък: „Комуникативните отношения с литературите на несоциалистическите страни се оказаха трудни. За да не се достигне до духовно, културно осакатяване, трябваше да се пристъпи към тези литератури чрез концепциите на съвременността и хуманизма. Да се търси човешкото у човека и преди всичко етическото начало в него." На края на статията авторът обръща внимание върху новите тенденции в худо жествената литература и преди всичко върху грижливото отношение към езика. „В. Виноградов се стреми да построи теория за пое тическата реч, т. е. специфичен език за художествената литература на структурална основа. По този начин литературознанието се приближава към границите на семинотиката. " В статията „Отивам към милионите" на В. Шкловски е подчертана необходимостта от съединяване на истинското литературознание с киното и телевизията. „Киното много се отличава от литературата. Законите на литературното произведение не могат да бъдат пренесени непосредствено в кинематографичното произведение. Ние взимаме само събитийната част на произве дението, т. е. разказваме произшествия, да ваме вестникарска хроника, добре изиграна,... а в същност не само събитийната част показва замисъла на писателя." „Нашето литературознание трябва да научи човека да се наслаждава на истинското изкуство. Художественото образование на милионите, тези, които ще възприемат изкуството, е една от най-важните задачи на нашата наука. Тя не трябва да си губи усилията в книгите за ограничения брой читатели, ако иска да служи на общото дело" - завършва статията си Шкловски. В бр. 1 епоместена и статията на Вл. Огнев „У нашите приятели". От огромния поток преводна литература е отделено особено внимание на литературата на четири социалистически страни: България, Унга рия, Полша и Югославия. В статията се изтъква, че изкуството на социалистическите страни, носещо редица особености на национално своеобразие, особени традиции и различия в културното развитие, притежава не по-малко и цял ред общи характерни черти, определящи общността на идеологията, на новите социалистически отношения между хората, между човека и обществото. Авторът засяга такива въпроси:

Авторският колектив е млад и очевидно ще покаже интересите на едно ново поколение литературни работници към наследството на Вапцаров. В същност, откривайки първите страници на книгата, ние не можем да не помислим с огорчение, че по-старшото поколение в литературната критика, същото, което утвърди поета Вапцаров, още не е изпълнило дълга си към него, че нямаше да навреди на българската общественост и култура един том пак нови изследвания, но от учени, които вече са говорили за Вапцаров, но биха могли да кажат още, че време е вече тридесетгодишният им интерес към него, проявяван в някои изследвания и повече юбилейни доклади, да се излее в дългоочакваните монографии, литературни портрети, проблемни трудове и т. н. Но да оставим задачите на авторите, чиито имена не фигурират в сборника на БАН. и да видим какво са направили новите изследователи. Преди всичко добре е, че Вапцаров се възприема отново като автор, чието творчество не е веднъж завинаги решен въпрос. Литературно-критическото усвояване на голямото му поетическо дело продължава. Естествено новите изследвачи имат пред вид достиженията на вапцароведението у нас: извършена е основната общооценъчна работа по творчеството на поета, определено е мястото му в развитието на българската литература. Проучено е в главни линии идейно-тематичното богатство на поезията му, особеностите на поетиката му. Изследванията на Т. Павлов, Г. Цанев, П. Зарев, А. Тодоров, П. Данчев, Б. Ничев, Г. Караславов, Хр. Радевски и др. представиха Вапцаров като поет и революционер, утвърдиха го като интересна за литературознанието ни фигура, набелязаха важни проблеми в творчеството му. Опити за по-цялостно обхващане на житейския и творческия път на поета направиха в литературно-критическите си очерци Ел. Димитрова, П. Пондев, П. Русев. Извънредно богатство за литературната ни наука представлява съ браният богат мемоарен материал - сборникът на БАН от 1953 г., книгите на Ел. Вапцарова, Б. Вапцарова, Р. Вапцарова, Г. Караславов. С една дума, новите изследо ватели на Вапцаров имат улесненията, с които разполагат продължителите на едно дело. И техните затруднения също: да не повтарят казаното, да открият белите полета, да детайлизират набелязаното, да стигнат по-голяма дълбочина и по-широк обхват на изследователското дирене. И ако в поме стените статии е налице добро познаване достиженията на литературната ни наука по отношение на Вапцаров, то в същото време явен е стремежът да не се повтарят, а продължат усилията на първите му изследвачи. Стремеж, реализиран в различна степен от различните автори. Интересува ни наистина тенденцията към проблемно обогатяване на изследванията, показана в сборника, но да отбележим найнапред и видимото желание и в методологическо отношение работите да се освободят от характерни слабости, допускани в подхода към творчеството на Вапцаров. Тук напълно се избягва уклонът към биографичност в характеристиката на поета, уклон, който в крайностите си довежда до разглеж дане на Вапцаровата поезия само като словесна илюстрация на живота му, като доку ментация на делата му. Наистина такъв подход пределно улеснява „изследователя“. Вапцаров е ярка личност, между поезия и живот у него няма противоречия - изпол зуването на биографични факти за доказване класовостта, хуманизма, оптимизма и т. н. на неговото творчество, за високото оценяване на поезията му е начин съблазнителен и редовно водещ до опростителство. Може би е излишно да се похвалват научни изследователи, че са избягнали един толкова явно псевдонаучен похват, но ако погледнем морето „изследвания", в които Вапцаров е работник - значи поезията му е класова, следи събитията в Испания - значи е поет-интернационалист, мечтае за бъде щето - значи поезията му е „обвеяна" от социалистическа романтика и т. н., ще оценим малката победа на разглежданите автори в полза на научността. До голяма степен съ щите автори преодоляват и друга напаст - на вапцароведението - бих я нарекла - емоционалната аргументация. И допълващата я фразеология. Минали от популяризаторските материали в „изследователските“, тия неканени (или добре поканени) гостенки не 163 донесоха желаното освежаване на научното изследване, а с патоса на възклицателните знаци запълниха липсата на научни доказателства. И по-нататък - новите изследвачи на Вапцаров решително се отказват да разглеждат творчеството му като комплекс от слагаемите хуманизъм, партийност, народност, романтика, оптимизъм и др. В преобладаващото число работи поезията на Вапцаров е взета като органично цяло, чиято характеристика се търси без болезнени разкъсвания, чиято идейно-есте тическа цялост се доказва чрез всеки частен проблем.

През 1861 г. излиза брошурата на Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите". Про зорливият възрожденски трибун е разтре вожен и смутен - преселническите движения от България в Русия, Влашко и в други страни заплашват от обезлюдяване значителна част от българските земи, улесняват заселването им с чуждестранни народности, поставят на изпитание националните чув ства на колонистите. По различно време, особено през XVIII и първата половина на ХІХ в., в Браила, Гюргево, Букурещ, Плоещ, Одеса и в други градове и села извън България се установяват компактни български колонии, някои от които развиват богата културна, обществена и ико номическа дейност. Трудно ни е да си пред ставим българската литература, публици стика, история без приноса на многоброй ната българска емиграция, съсредоточена в Румъния, Русия, Сърбия. Никой не е от ричал голямата й роля в революционните и просветни борби през Възраждането. Твър де малко е направено обаче за проучването на обществения живот, бита, културата на тези български колонии, за опазването на духовните и материални ценности, с които те са легитимирали" националния си характер. Книгата на Н. Жечев „Браила и българ ското културно-национално възраждане" със своята проблематика, с интересните си обобщения и догадки ни връща не само към миналото на една от нашите колонии във Влаш ко. Тя ни дава основание да бъдем и оптимисти, въпреки че сме отдалечени със столетие от важни политически и културни събития в живота на българската емиграция, не още всички следи към тях са зали чени. ... През 60-те години на миналия век - отбелязва Н. Жечев в началото на своя труд - Браила е културната столица на многобройната българска емиграция във Влашко и Молдова" (стр. 9). Във всяка част на своята книга въпреки недостатъч ния фактически материал авторът се стреми да докаже и утвърди тази своя концепция. Той започва с любопитни данни за засел ването на българите в Браила, за народностния и икономическия облик на този крайдунавски град, за неговата атмосфера. Непринудено читателят заживява с житейските и национални тревоги на българските колонисти, с тяхната предприемчивост и патриотизъм.

На 23, 24 и 25 май т. г. в Дома на учените във Варна се състоя международен колоквиум „Ромен Ролан и Европа“. За неговата значимост красноречиво говори фактът, че той се проведе под патронажа на председателя на Министерския съвет на HP Бъл гария Тодор Живков и на министър-предсе дателя на Франция Жак-Шабан Делмас. В почетния комитет на колоквиума бяха включени такива изтъкнати писатели и учени като Луи Арагон, Леонид Леонов, Филип Ноел Бейкър и Рене Касен, носители на Нобелова награда за мир, Артур Лундквист, Алфред Курела, Джорджо Ла Пира, Людмил Стоянов, Петко Стайнов, Андре Малро. За да вземат участие, тук пристигнаха от Европа, Азия и Латинска Америка писа тели и литературни изследователи на делото на големия хуманист и пацифист Ромен Ролан, между които и Мари Ромен Ролан - съпруга на писателя, продължителка и пазителка на делото му, издателка на 20 тома „Тетрадки Ромен Ролан". Колоквиумът започна своята работа с приветствието на др. Тодор Живков, което сякаш свърза голямото дело на Ромен Ролан с днешните проблеми за мир в Европа и света. Прочете се и посланието на ЖакШабан Делмас. Присъствието на съвременници и почитатели на Ромен Ролан придаде особена атмосфера на колоквиума. Голямо вълнение събудиха спомените на Пиер Абрахам - сегашен директор на образуваното от Ромен Ролан списание „Европа". Русин Филипов, който дълги години е поддържал кореспонденция с писателя, разказа за първото си запознанство с неговото творчество в окопите на Първата световна война. Валентин Катаев говори за онези дни, в които Ромен Ролан и Максим Горки се срещат в Москва. Освен предварително обявените доклади научни съобщения направиха над 30 деле гати: Бернар дьо Шатьоле - Жан Кристоф" и Европа, Жорж Боневил - Защо Ромен Ролан през 1914 г. избра Европа?, проф. Тамара Янкова - Ромен Ролан и Бетховен, Жан Албертини - Европа и „очарована душа", д-р Кирил Игнатов - Хума низмът на Ромен Ролан, проф. Тома Томов - Ромен Ролан в „Пътуване в себе си", Радослав Йосипович - Европейско изкуство - „Жан Кристоф" и много други. Обстойно бе разгледано влиянието на творчеството и идеите на Ромен Ролан в много европейски страни - Ромен Ролан и Чехословакия (проф. Яромир Ланг), От звукът на Ромен Ролановото творчество в Румъния (Аурел Марти), Ромен Ролан и Панаит Истрати (Николае Манолеску), Ромен Ролан и Михай Кароли (Ласло Добуши), Ромен Ролан и Югославия (проф. Елена Мандич Полл), Ромен Ролан и Италия (Тереза Ди Скано). В основните доклади на Пиер Абрахам, Тамара Мотильова (изследователка на творчеството на Ромен Ролан) и Димитър Братанов (председател на Организационния ко митет) по темата на колоквиума Ромен Ро лан и Европа, както и в научните съобще ния на Ричард Френсис (Великобритания) - Ромен Ролан и идеята за нацията, на проф. Карлос Виера да Карвальо (Португалия) - Ромен Ролан и европейските проблеми, на Светозар Попович (Югославия) - Ромен Ролан и бъдещето на човечеството, на М. Кристолхолм (Франция) - Фашизмът - бич на цивилизацията, на проф. Йозеф Кванил (Чехословакия) - Ромен Ролан и прияте лите на Европа, както и в изказванията на проф. Айхан Сонгар от Турция, на известния писател Мартин Ларни от Финландия, на австрийската писателка Андриен Томас Дойч, бе изтъкнато огромното общочовешко дело на Ромен Ролан като писател-реалист, неуморим общественик, смел борец антифашист и интернационалист. Ромен Ролан е един от най-големите писатели на ХХ в., станал известен далеч извън пределите на родината си. Крупният белетрист, историк, музикограф и публи цист изминава дълъг, сложен и труден път, изпъстрен с различни идейни влияния. Животът и делото на Ромен Ролан са нагле ден пример за духовното израстване и социалното осъзнаване и издигане на писателя и общественика до величието на личността. Той е първият от френските писатели, който се опита да прекрачи позициите на крити 169 ческия реализъм и да създаде произведения, проникнати от социалистически идеи. На колоквиума многократно бе подчертано, че в творчеството на Ромен Ролан са отразени всички значителни събития в политическия живот през първите 40 години на нашия век: изострянето на социалните противоречия и подготвянето на Първата световна война („Жан Кристоф"), Първата световна война и народният протест против нея („Над схват ката“, „Лилюли“, „Пиер и Люси“, „Клерамбо", първите три части на „Очарована душа"), Великата октомврийска социалистическа ре волюция и нейното влияние в света, фашизмът и повсеместната антифашистка борба (последните части на „Очарована душа“, „Петнадесет години борба"). Като човек с огромна ерудиция, всестранни интереси, будна съвест и неутасваща обич към човека Ромен Ролан не може да гледа равнодушно как старата буржоазна Европа става затвор за човека, как народите гинат в безсмислената световна война, как фашизмът изтребва хиляди невинни хора. „Жан Кристоф" е дълбоко реалистична картина на империалистическа Европа преди Първата световна война,

На 10 юни 1971 г. в Института за литература беше проведено обсъждане на сп. Литературна мисъл". Срещата на редакционната колегия с научните сътрудници на института, с видни литературоведи, писатели и най-близки сътрудници на списанието имаше конкретната задача да пре цени работата от периода 1969—1970 г. В процеса на оживеното обсъждане прегле дът на двугодишния период стана повод да се види по-широко развитието на списанието с оглед неговата специфика. Размяната на мнения беше открита с доклада на акад. Пантелей Зарев - главен редактор на „Литературна мисъл". За периода 1969-1970 г. той говори като за продължение на пътя, по който списа нието тръгва от своето основаване. „Литературна мисъл“ беше създадена непосредствено след Априлския пленум на ЦК на БКП и решава проблемите на литературата в една обновена, даваща много възможности за творчество атмосфера. В своето петнаде сетгодишно съществуване списанието отстоява партийните, марксистко-ленински позиции в литературознанието. Главният ре дактор направи преглед на публикациите в списанието от последните две години, като изтъкна тяхната проблемна широко- обхватност и висока научна стойност. П. Зарев спомена заглавията на статии, които имат приносен характер в различните области на литературната история, в съвре менната проблематика, в решаването на тео ретически въпроси. С интересни трудове спи санието е отбелязало през отчетния период и две исторически годишнини - 25-годишнината на социалистическата революция в България и 100-годишнината от рождението на В. И. Ленин. През разглеждания период редакционната колегия е проявявала постоянен стре меж да разшири кръга на своите сътруд ници, да привлече повече научни работници за творческа изява на страниците на списа нието. Резултатите от този стремеж са на лице - за две години в „Литературна мисъл" са публикували свои трудове 35 автори из - между сътрудниците на института и 32 автори, привлечени отвън. Редколегията и в бъдеще има задача да продължи разши ряването на авторския колектив, без да принизява високите изисквания към представените работи. Пръв се изказа писателят Ангел То доров. „Убеждението ми е - заяви той, - че списанието успешно изпълнява своите задачи в отстояване партийната линия в областта на литературата." Според А. Тодоров правилна е главната насоченост на „Литературна мисъл“ към литературната история. Богатството на нашата литература трябва да се изследва непрекъснато, това е задача от първостепенна важност. Но необходимо е списанието по-широко да изразява интереса си към такива събития от актуалния живот като речта на др. Тодор Живков пред актива на Софийската градска комсомолска организация (една препоръка, към която после се присъедини и Г. Караславов). Става дума да се даде повече място на материали, обсъждащи повдигнатите проблеми. А. Тодоров постави и един въпрос, на който се спряха после мнозина от изказ ващите се и по който се оформи едно общо становище - Литературна мисъл“ да подхваща разглеждането на централни, важ ни литературоведчески проблеми. Според А. Тодоров един такъв проблем е проблемът 173 за модернизма като литературно течение. Като реакция на изживения догматичен подход към литературното наследство сега се наблюдава известен либерализъм, амни стиране на модернизма. Списанието трябва да продължи сериозната борба на нашата прогресивна литературна мисъл спрямо модернизма, водена в миналото, като му даде пълно, точно осветление от марксическо гледище. „Литературна мисъл" има възмож ността и задължението да разрешава такива сложни въпроси. В заключение писателят изтъкна: „Списанието е културно направено, много богато по съдържание, обхваща разнообразието на нашата литература. Моята основна оценка е положителна."