Книжка-2

1968 Книжка 2 Съдържание

От монументалния стил на Маркс са се възхищавали хора от ранга на Енгелс, Ж. Маркс, П. Лафарг, В. Либкнехт, Ленин, Ф. Меринг и др. В техните мемоари и бележки се срещат извънредно важни наблюдения и преценки за Марксовия стил, но без опит за анализ. Меринг само поставя задачата: „Езикът на Карл Маркс заслужава подробно изследване; това би било немаловажен принос в изучаването личността на Маркс и неговото творчество. "1 Оттогава са изминали точно шестдесет години, но въпросът стои и досега открит. Защо сред безчисле ните проучвания на Марксовото литературно наследство проблемът за стила е единодушно отминаван? Разбира се, както изтъква Меринг, това не е първосте пенна работа в сравнение с пропагандата и доразвиване идеите на Маркс. И въпреки че е вярно в основата си, това обяснение е вече остаряло и непълно. Според Енгелс при разпространението на едно ново учение, заради идеите най-напред не обръщат внимание на формата или я отдават на случайности, на своеобразието на творческата личност. По-късно започват да идентифицират мислителя с неговото учение, като ги оценяват обобщено в едно цяло. Най-после свеждат идеите до мащаба на делото, а личността - до сума от качествата, необходими, за да го осъществи. И така в заключителния етап остават: марксизмът като революционно-пролетарско учение, Маркс - основоположникът на научния комунизъм, а човекът Маркс - потъва в биографиите. Затова обратният път от лич ността към иманентните особености на нейното творчество среща изключителни трудности. Но не толкова поради недостиг на биографични данни, а вследствие на систематичното подценяване на принципа за диалектическо единство между личността и нейното творчество. А те не се допълват, а съществуват едно чрез друго. Маркс не е конструирал умозрително своето учение - обективните предпоставки са били подготвени от историята, - но го е създал. Той е негов творец. Но не само с гения и колосалната си ерудиция, а и с волята, сърцето, любовта си към пролетариата, презрението към буржоазията, с цялата си личност. На какво основание тогава една титанична личност се свежда до функция от интелекта и класовата борба?

Горки е вече класик на световната литература. Строгите авгури на литературната история се пазят да обезсмъртяват, но те вече са му отредили място редом с Толстой, Достоевски, Чехов... Не става въпрос кой е по-голям или помалък. Тук, сред могъщите сенки на миналото значение има ролята в духовното развитие на човечеството, мястото в литературния процес. Горки екласик. В това скъпо завоювано звание е и признанието, и любовта на поколенията към великия писател-хуманист. Но в него има и нещо необичайно. Това е все пак посмъртна награда", а за нас Горки етолкова жив, толкова актуален.

Драматична и угнетяваща е българската история след Освобождението. Безкористният възрожденски патриотизъм е заменен с безогледни партизански борби, коитого изблъскват на повърхността безскрупулни кариеристи и шайкаджии, тъмни герои като Вазовия Гороломов и Алековия бай Ганьо. С горчива ирония Вазов нарече този период епоха, кърмачка на велики хора". Напразно неговият Кардашев търсеше романтични сюжети. Действителността му предлагаше само пошлост, вулгарно сметкаджийство и престъпност. Колкото и пристрастни да са на места оценките на Иречек, все пак в своя дневник той вярно е уловил израждането на политическите нрави в младото княжество, развихрилите се страсти за власт и материално благополучие. „Хората са готови с вътрешен бяс да хвър лят камъни върху всекиго, безразсъдно;..." „Човек, който не лъже и не клевети Другите, тук е нещо необикновено, чудо на света..."2 Младият чешки учен потресен от користолюбието на управляващите, с които той е в постоянен контакт. На страниците на неговия дневник неведнъж срещаме подобни констатации: e Човек ще затыпее. .Никакъв копнеж, никакъв идеализъм, никакъв ентусиазъм. Отпаднал съм. Отчаяна борба срещу глупостта...Човек става мизантроп". Разбира се, в този мизерен свят живеят и светли личности, с възрожденски идеализъм, като Петко Славейков, Васил Друмев, Петко Каравелов, Вазов, Пенчо Славейков, Алеко Константинов, Светослав Миларов, Олимпий Панов, Трайко Китанчев и др. Те дейно участвуват в политическия живот, но неговия облик дават самозабравили се тирани като Стамболов и Стоилов. В техни ръце е силата и с най-брутални средства те обезвредяват своите идейни врагове. Заради C B любовта си към Русия, смело изказана в една църковна проповед, митрополит Климент (Васил Друмев), е застрашен от смъртна присъда, която се отменя 15 години затвор и вечно заточение. Петко Каравелов години наред прекарва Черната джамия, Светослав Миларов, Атанас Узунов, Олимпий Панов, Александър Карагюлев и др. загиват по волята на Стамболов, а по-късно злодейски куршум из засада пронизва сърцето на Алеко. За беззаконията и убийствата Стамболов беше намерил едно нагло оправдание - че ги върши по вътрешно убеждение, а неговият приемник Константин Стоилов наричаше насилията своите окръжни управители и жандарми „оказване морално влияние върху граж даните". В младото княжество няма препятствия за развитието на капитализма. Но поради своята закъснялост, поради липсата на демократични традиции, това развитие взима най-уродливи форми.

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.

ай-естествената и поради това най-разпространена представа за критиката е тая, че тя трябва да се отличава от изкуството по своя научно-логичен, понятиен характер на мислене. Но често срещаме и пряко противоположно определение, подчертаващо връзката на критиката с художественото мислене, своеобразния начин, по който тя пресъздава жизнените и литературните проблеми. За художественост на критиката и за нейната принадлежност към обширната и многообразна област на изкуството говореха преди всичко автори, които разглеждаха Белински. Прелиствайки пламенните страници на неговите творби, те възторжено отбелязваха поетическата устременост, пленителния лиризъм и драматическото напрежение на неговите статии. „Работата е там - пише Ал. Григориев - че както изкуството, така и критиката се подчиняват на един критерий." И в тоя смисъл е ясно, че той оценява статиите на Белински като произведения на изкуството, които се отличават с „необикновен лиризъм" и покоряват с яркостта си, страстността си и опиянението на първото чувство. Същия възторг от художествено-поетическия характер на статиите на Белински, от силата на неговото слово изпитват и такива негови съвременници като Гончаров, Тургенев, Достоевски и много други.

Доскоро Драгомир Асенов се редеше сред младите автори, но вече една солидна по обем поредица от книги респектира всекиго, който рече да се заеме с творчеството му. Безспорни са качествата на най-добрите от тях. Но е безспорно и друго. Драгомир Асенов е твърде продуктивен автор, ала понеже успешно влага усилията си в различни жанрове, високата производителност при него не е недъг. Той прекрасно би могъл да се заседи в един единствен жанр да речем късия разказ или романа - и след като еовладял майсторията на композирането, да започне да произвежда серийно книга след книга. Такава производителност обаче дори при наличието на талант, би била просто осъдителна. Защо да смятаме тогава за недъг, ако авторът пише много, но не се повтаря нито по сюжети и характери, нито по форми? Ако той има какво да ни каже, ако жизненото съдържание и авторовите идеи напират, те ще се изразят в разнооб разни форми, всеки път по новому. Само занаятчиите и пришълците в изкуството хващат веднъж „чальма" и произвеждат книги конфекционно, на едно и също равнище, без изненади, равно и посредствено.

Бяха ми го посочили. И вече знаех кой е Теодор Траянов. Имах желание да се запозная с него. Това стана след едно дълго мое пътуване в страната с беседи за Рабиндранат Тагор. Беше през месец май на 1925 година. Трагизмът на Априлските събития беше помрачил народа - само след две непълни години от деветоюнския преврат и от Септемврийското антифаши стко народно въстание. Сутрин. Пред кафене „Цар Освободител“ чаках моя приятел Иван Рачев. Той ме беше улеснил в пътуването ми като лектор. Неделното майско утро беше изпълнило булеварда с народ. В двора на Военния клуб свиреше духовият оркестър на гвардейския полк със своя диригент маестро Георги Атанасов. Ето че откъм клуба към кафенето се зададе Теодор Траянов. Той беше сам. Походката му на замислен човек - бавна. Като вървеше, той си служеше с бастун. В пепелявия си костюм на квадратчета се очертаваше средно снажен и строен човек, с тъмнокестенява коса и леко мургаво лице, орлов нос и високо чело над гъсти вежди, които засенчваха тъмните му едри очи. Когато прекоси „Раковски“ и стъпи на тротоара пред кафенето, аз го спрях и се обърнах към него с желанието си да се запозная. Той се спря приятно изненадан. Когато се отдръпнахме встрани, за да не пречим на минувачите, той искаше да разбере откъде съм, какво ме е довело в София „в тия тревожни дни“. Моите младежки интереси към Рабиндранат Тагор не му останаха чужди. И за да продължим разговора си, Теодор Траянов ме покани на кафе. В кафенето тук-таме седяха вече първите му посетители, между които - и негови познати. Той пожела да бъдем на отделна маса, сами. Поръча кафета. Преди още да ги поднесат, запуши. Тук аз седях сякаш като отдавна негов познат: непосредственият му тон в разговора предразполагаше и внасяше една интимност, която не напусна дружбата и срещите ми с него до края на живота му. Помня - като узна, че съм от североизточна България, в преддверието на Добруджа, разтоворът му се пренесе в характеристика на национално-типичното в оня край, за психологията на тамошния народ - на българката и българина ... За миналото на оная част от земята ни, на която се създава първата българска държава, за равна Добруджа... Когато посегнах да ставам, Теодор Траянов не спести да каже усмихнат, с благородството на рядко гостоприемен човек, лишен от баналното интелигентско високомерие: - Щом сте в София, желая да ми се обаждате. Приятно ми е, че се запознахме. В този момент на масата му дойде и седна друг човек, който както се виждаше, беше негов приятел.

Бавно и трудно българският народ излиза из средновековния мрак на Отоманската империя, за да заживее в светлината на Новото време, обляла отдълго вече по-голямата част от Европейския континент. Разбира се, върху пътя на новото развитие го извеждат процесите, които се разгъват в собствените му недра. В условията на новото му историческо битие един след друг се появяват дейци, които творят новия му национален живот, новата му национална култура, новата му национална литература. Съществено значение за по-нататъшното му развитие има неговото включ ване в съвременния обществено-политически и културен живот на европейските народи. Особени заслуги за включването му в тоя живот имат видни предста вители на културния живот на родствените славянски народи. Имената на Вук Караджич, Константин Калайдович, Юрий Венелин, Павел Йосиф Шафарик са имена на откриватели на забравения в дебрите на Отоманската империя народ. Оживелите в в произведенията на ред славянски писатели български образи картини от българския живот и българското отечество го доближават до съз нанието и емоционалния мир на славянските народи, които ще заживеят с неговата участ, ще търсят начини да го подпомогнат, да го защитят, да го изведат из робската му неволя.

Добре известно е, че не всички съчинения на богатата византийска литерарура са оце лели; някои от тях са познати само библиографски, а други - само по латински или старославянски преписи. Като илюстрация на тази мисъл, поне що се отнася до старославянските литератури, обикновено се споменава името на Георги Скилица, гръцки културен и обществен деец от ХII в. Освен другите негови съчинения, той е автор и на едно житие на Иван Рилски, което сега не е познато в оригиналната си гръцка версия, а само на славянски "1. Приема се, че то е написано „между 1166 и 1183 г., когато мощите на светеца били отнесени в Маджарско, а за това последното събитие не е поменато в житието"

Преди шестдесет години на 16 ноември 1907 г., още на другия ден след пристигането си, умира в Гренобъл Константин Величков. Не само последните дни, но цялата жизнена и писа телска съдба на този наш общественик и писател е свързана с френската култура и литература, с Франция изобщо. Да припомним по-важните факти, като прибавим и някои по-неизвестни данни за неговата смърт, извлечени от френската преса. Първите и в същото време най-дълбоките и трайни впечатления на Величков от френската литература, а косвено и от свободолюбивия френски дух, са от времето на неговото уче ние в цариградския френски лицей. Когато властите поискали един младеж от Пазарджик който да учи на държавни разноски, градската управа единодушно предлага и изпраща Велич ков - проявил се вече като способен и прилежен ученик. И през септември 1868 г. той постъпва BLycée Imperial Otoman. По същото време и по-късно тук учат: Стоян Михайловски, Георги Н. Златарски (известният по-късно професор-геолог), Хр. Генадиев, Ан. Франгя (политически дейци) идр. Организиран по френски образец и с преподаватели и възпитатели французи, лицеят давал възможност на своите възпитаници не само да научат отлично френски език, но и да се запознаят с френската литература, с богатата и поучителна история на борбите на френския народ за свобода..

Епистолярното наследство има, както е добре известно, важно значение за осветляване личността на даден обществен, политически или културен деец, за разкриване на неговия ду шевен мир", подбудите на действията му и т. н., както и за попълване празнотите или за изпра вяне на допуснатите неточности в неговата биография. Това важи особено за периода на формирането, съзряването на творческата личност, за който период обикновено има твърде оскъдни или несигурни сведения. Оттук и оправданият интерес, който се проявява към кореспонденцията на изтъкнати личности както от страна на изследователя, така и от страна на широкия кръг читатели.

Искра Панова поднесе първата си книга на читателите. В нея тя казва по нов начин своя дума" в съвременното ни литературознание. Без да се отдалечава от най-хубавото в традицията на литературоведческите тър сения, тя загребва самостоятелен терен в една област, където у нас все още отсъствуват дългогодишни традиции... Разбивайки пъртина в сложната област на стилистичното анализиране на художествената творба, Панова дълго време е промисляла всяка своя стъпка в новаторската си работа. Не бърза да теоретизира за резултатите от нея, но не ги и подценява. Не бърза да прави генерални обобщения, но не скрива рационалното в трудния си експеримент. По-малко прокламира ръководните си принципи, на които се осланя в своите естетически анализи, но в замяна на това дава своя подредба на научните си наблюдения, извлечена по законите на един обективен критерий. Ала колкото и дискретен автор да се оказва, тя хвърля обилна светлина върху комплицираността на пробле матиката, прави свои изводи, отчита усложнеността на художествената еволюция у отделния творец, у тримата класици и разкрива редица закономерности в развоя на литературния процес в българската литература от неотдавнашното минало.

Не се колебая още в заглавието и в след ващите редове така да квалифицирам книгата на Васил Колевски „Патосът на Октомври (Съветската литература в българския пролетарски и антифашистки литературен печат 1917-1943)“, защото извършената от автора работа, посветена на важен въпрос от литературните взаимоотношения между Съветския съюз и България, каквито и недостатъци да има, е на научно равнище и свидетелствува за сигурно познаване на материала и пробле мите, за добросъвестно и близко отношение към една не толкова лесна задача. По време на буржоазно-фашистката дик татура у нас пролетарският и антифашистки литературен печат бе току-речи единственото място, където съветската литературно-теоретическа и естетическа мисъл и художествено литературната продукция на съветските писатели можеха по-пълно или по-осакатено - в зависимост от поведението на цензурата - да бъдат представяни и оценявани и където същевременно намираше израз влиянието им върху нашата комунистическа литературна мисъл и практика. Поради това съвсем есте ствено е, при разработката на темата за съ ветската литература в България, вниманието на изследователя да се насочи преди всичко към прогресивните вестници и списания.

Такова е названието на една публикация на Института за световна литература при Словашката академия на науките. С риск 1 D. Durišin, Problémy literàrnej komparativistiky, изд. SAV, Bratislava, 1967, стр. 208. да представя едностранно автора и (Д. Дюришин) не коментирам уводната част, авторския диалог с нови и най-нови авторитети на све товната компаративистика (Ван Тигем, Волман, Жирмунски, Неупокоева, Бакош, Пет- рус и редица други). Невъзможно е да се покаже и конкретният, аналитичен материал, въз основа на който авторът изгражда една логически стройна концепция. По-важни ми се виждат ония нови тенденции и инициативи, с които тази словашка пуб ликация би могла да стимулира аналогични сфери на сравнителното, и по-специално на сравнителното славянско литературознание у нас.