Книжка-2

1966 Книжка 2 Съдържание

В изложената тук духовна биография на Пенчо Славейков най-важ ната и най-често подчертаваната мисъл е, че той е израснал и се е подготвил за живота и за изкуството под въздействието на своя баща - народен български поет и демократ-борец, изразител на една мъдрост и на един идеал, който някога е въодушевявал българските еснафи, селяни, работници като призивен революционен лозунг: „Всичко, което се прави за народа без народа - не е праведно, не е законно. Синът написа прекрасен очерк за баща си; главният герой в „Кървава песен, "Младен, е носител на идеите на стария демократ:

Поетическото наследство на Пенчо Славейков е благодатна тема за изучаването на творческия процес. Да се изяснят психичните функции на Сла вейковата поетическа личност с оглед на художествен текст, писма, документи, спомени и т. н. - ето една основна проблема, която стои пред нашите литературоведи. Тези функции определят основните психични звена на неговата творческа система, те изясняват психомоториката на поета, неговата творческа психограма. Обяснението на поетическото дело на Славейков не може да се постигне само в рамките на най-общите констатации и със средствата на една терминология, в чиито основни езикови структури-определения в повечето случаи няма достатъчно научно съдържание. Творческата система на поета, обяснявана в редица студии и статии, се нуждае, според мен, от преразглеждане.

„Момини сълзи“ - бледни и в много случаи несръчни подражания на сантименталната насока в Хайневата лирика - Пенчо Славейков пише в своето болнично легло в 1886-87 г. Самият той неколкократно сочи слабостта на тая своя поезия, за да изтъкне „Епически песни" като зряло начало на своето творчество. Но и у Славейков, както в нашата поезия в нейното начало (до Каравелов и Ботев), можем да забележим, че там, където това начало е в духа и формата на писаната поезия, то е още тромаво и неумело - а докоснал ли се е поетът до живия извор на всяка поезия, народната, стиховете му зазвучават със силата на свежия художе ствен образ. Така, още преди да е стъкмил по книжен образец своите литературни опити („Момини сълзи"), Славейков в 1885 г. се вдъхновява от фолклорно-поетични образи и написва своето стихотворение „Луд гидия". Не случайно, когато по-късно събира свои стихове за „Епически песни", на първо място в тоя сборник той слага „Луд гидия".... Народът в продължение на няколко столетия е създавал образа на жизнерадостния човек на изкусството, който свири на тамбура с упоение от естетическата наслада. Живописен е тоя образ: младият Стоян е обвесил на пояс тая пуста тамбура" и като свири, „невести разбой скършиа - старите хурки здробиа" - и дори кадията, комуто хората са се оплакали, че от „пуста тамбура“ не могат да си гледат работата, се увлича по силата на изкуството. Вместо да съди младия гидия, „стана кадия да играт - си фърли биниш в камара - си фърли шапка на греди"....При така вече релефно очертания и изработен фолклорен образ, младият поет, едва 19- годишен, написва вдъхновено с в о е стихотворение. Стихът, близък до народно-силабичния, лесно му се е поддал.

Интересите на големия наш поет и културен деятел Пенчо Славейков към Русия, руската литература и руската култура се появяват в най-ранните му години, а се задълбочават и развиват през целия му живот. В различно време и по различни поводи за отделни писатели, поети и литературни критици той дава не съвсем еднакви оценки, изказва дори противоречиви мисли. Но това е мимолетното, епизодичното в неговото творчество, в неговия живот. Характерно за цялото му творческо развитие, за литературно-естетическите му възгледи, за зрелия му художествен вкус и предпочитания енеговото разбиране и дълбоко убеждение, че руската литература е ведуща, че руските литератори изричат нови истини, че тяхното творчество е оригинално и неповторимо, че пътят към голямото изкуство води през руската литература. Пенчо Славейков получава правилна насока на интеесите си към руската литература най-напред от баща си, а после от други свои предше ственици литератори и поети: Каравелов, Ботев, Друмев, Вазов. Той расте и се оформя в първите години след Освобождението, когато у нас атмосферата е изпълнена с влиянието на Русия, влияние, представлявано в много отношения от прогресивно настроени руски специалисти и обществени дейци, на работа в България.

След като Стамболов идва на власт, изгоненият от политическата арена бивш шеф на правителството на либералите Петко Каравелов бил принуден да се занимава с културно-просветна дейност. Той основава в София дружество за разпространяване на полезни знания сред народа и за развитие на неговия вкус, което започва да издава в 1888 г. списание„Библиотека „Свети Климент“, наречено така в чест на най-стария просветител Климент Охридски. През периода на острия книжен глад в България и наводняването на книжния пазар с долнопробна литература списанието се стремяло да даде на широкия читател образцови произведения на световната литература. Преобладаващо място в списанието заемат руските писатели. Страниците му са изпъстрени с имената на Пушкин, Некрасов, Тургенев, Лермонтов, Толстой. Читателите се запознават с малко известни или съвсем неизвестни за тях автори: със стихотворенията на Батюшков, Колцов, Плешчеев, И. Козлов, с разказите на Шчедрин, Короленко, Гаршин, Каронин-Петропавловски. „Библиотека „Свети Климент“ съумява да стане проводник на руското обществено-литературно влияние в България по време на развил нялата се стамболовска реакция, когато официалният вестник „Свобода" води разюздана русофобска пропаганда и настоява да се подбира специална литература от западни автори за подрастващото поколение. Писателят-народник Т. Г. Влайков в спомените си за 80-те и 90-те години се отзовава за списанието като за много хубаво и ценно за вре мето си. "1

Още приживе Светослава Славейкова успя да издири и събере спомени от множество роднини, приятели, писатели, артисти и общественици, с които Пенчо Славейков е бил в контакт. Повечето от тия хора днес вече са покойници и техните спомени, които преди десет години ни изглеждаха недостатъчно интересни, днес далеч не отговарят на тогавашното ни виж дане. Напротив. Макар и написани не съвсем „литературно“, в тях живее духът на времето, те говорят с езика на епохата. Особено интересни са ония от тях, които засягат родната среда и атмосфера, в които е живял поетът, интересния образ на неговата майка - Ирина Славейкова, последните години от живота на баща му, къщата и всекидневието им в Трявна, Търново и София. Незаменимо е оставеното от Екатерина Каравелова, която характеризира майката на поета само с една дума - добра българка. И това наистина като че ли е най-типичното и качество. Във всичко тя е българка - и в гордото си търпение, и в упоритата си работоспособност, и в непреклонния си характер. За съжаление обаче спомените, които тук обнародваме от Каравелова, представляват само откъс-чернова от една нейна статия, предназдначена за сборника, който трябвало да излезе по случай 35-годишнината от смъртта на Пенчо Славейков. Сборникът не видял бял свят. Спомените пропаднали. След време, когато Светослава Славейкова посетила Каравелова с молба да и разкаже нещо от живота на нейната баба, тя, която вече била към края на живота си, отговорила: „Вече нищо не мога да си спомня, аз всичко написах тогава." Съобщаваме това, с надеждата, че все още е възможно спомените на Екатерина Каравелова да се открият случайно забравени в някой архив или редакция.

При първото ми посещение на Славейковия дом пред мене се изправи една ниска на ръст, пълна жена, много спретната, с кръгло лице, силно прошарени коси, низко чело. Строги кафяви очи ме загледаха, от малките уста се отронваха къси изречения. Тя не бе словоохотлива. Когато при първото отиване у Славейкови запитах Петко: „Каква е баба Славейкова?" Той отговори само: „Добра българка". „Добрата българка", жената на дядо Славейкова, малцина познаваха, още по-малко си даваха труд да разберат, какво се крие зад нейната затвореност и мълчание. Редко съм срещала работлива жена като нея. Утрото бе посветено на готвение, че Славейкови, начело с дедо, обичаха да си похапнат и си похапваха юнашки. По-вкусни госби, приготвени от майка Ирина и моята собствена майка, никога, нигде не съм яла в живота си. А била съм на богати трапези с най-изискани блюда, но нищо не ми се е услаждало като приготвеното от двете майки. Хеле, баниците! В „Кървава песен" Пенчовия старец Дивисил - по образ реч и мироглед поразително наумява дедо Славейкова, а баницата на гощавката в чест на Войводата е копирана от изделието на майка Ирина, че тя бе безподобна майсторица…

Слушал съм, че бащата на дядо Рачо е бил също бакърджия. Той обикалял селата да кърпи бакъри и водел със себе си и сина си Рачо. Когато по-късно синът дошел в Тър ново, бил е вече сирак - без баща и майка. Съзаклятниците на Велчовата Завера се събирали в къщата на Рачо Казанджията. В махалата вече почнало да се мълви за тези събрания. Баба Тодора викала на мъжа си: - Какво мислиш ти? Имаме толкова деца. Не се събирайте вече тука! Хората вече почват да говорят... Било неделя. Рачо Казанджията, заедно с жена си и децата били на черква. Дотичал слугата им, който дошел да им каже, че търсят съзаклятниците. Дядо Рачо яхва коня си и напуща града. По пътя той среща Велчо, който идвал към Търново от гайтанджийницата си при устието. Рачо му разправил, че ги търсят и го посъветвал да се върне, но Велчо казал: „Каквото ще да става, аз ще си отида в Търново" - и продължил пътя си.

Училището е било на мегданя, в същото здание сега е общината. Според както си спомня, Пенчо като дете бил малък на ръст и много палав. В Трявна живеели тогава само баба Иринка с Донка, Пенчо и Пенка, дядо Славейков бил в Цариград, а другите момчета Цариград и Русия. Баба Славейковица тогава била на средна възраст жена, хубава, Райков, с кърпа на главата, широки фистани и кожухче. Повечето била в къщата на баща си Иванчо Когато съседна до училището. На тяхната ограда имало врата направо за черковния двор. му ставали големият на син на даскал Петко се завръщал от Цариград, идвал в училището, всички крака, а даскалите го заобикаляли.

Когато се преместихме да живеем в София, аз често ходех у Славейкови в старата къща на площада. Играехме с малката сестра на Пенчо, Пенка. Той беше вече болен. С мъка го слушах, как едва говореше. Когато почна да ходи с бастун, дохождаше често у дома. После аз се ожених. Той все така често ни посещаваше. Аз дълго време не знаех нищо за чувствата му към мене. Свекърва ми, която беше дошла от Сливен, един път ми каза: - Този човек идва много често. Изглежда, че много те обича. - Разбира се, че ме обича, нали ми е братовчед, - отговорих аз. Един ден ми донесе сбирката си „Момини сълзи" и ми каза, че била посветена на мене. Аз му благодарих.

Спомените ми за моите сродници Славейковци са много смътни, защото са от около половин век. Като ученичка бях почти всеки ден у тях, понеже гимназията ни се помещаваше в Ковачевото здание" - на Янко Ковачов - днешната сграда на кино Славейков. Особено зимните дни почти че бях там, защото живеехме доста далеч, а имахме винаги занятие и след обед.

Аз живях ми при леля си Тодорка две години. При нея завърших гимназия, защото ро живееха в Кюстендил. Това беше в 1906 и 1907 година. Нейният мъж се беше поминал. Къщата му беше в същия двор на малката къща на дядо Славейков, в която жи вейкова,• от По Болград. мъж Коста Атанасова, племеница на снахата на Пенчо 62 Славейков, Тодорка Иванка Сла вееше Пенчо Славейков, на площад Славейков. Нашите прозорци гледаха в Пенчозите прозорци. Тук при леля си, го видях за пръв път. Висок, красив, черноок човек с бастун. Правеше ми силно впечатление, още повече, че той мъчно се движеше и бавно, бавно го вореше. Идваше много често, обикновено след обед на кафе, а в неделя към 10 часа сутрин. От далеч чувах тоягата му по калдаръма, когато идваше при леля. Слизаше долу в столо ваята и разговаряха с леля ми. Щом влезеше, аз скачах готова да му подам това онова, с нещо да му услужа. Леля ми ми правеше забележка, че това го стеснявало - да не стол така на щрек и да не показвам, че забелязвам недъга му, защото това го притеснявало. Веднъж доде и разправи на леля ми:

Нейната сестра, Точка, е била у нашите да помага в домакинството. Те я взели от Търново и я завели със себе си в Пловдив. Братът на дядо Славейков, Панайот, бил беден човек, и дядо Славейков искал да помогне на децата му да се изучат. Най-дълго стояла у тях Точка. Баба ми я третирала като слугиня и постоянно мърморела на дядо ми, за дето бил прибрал братовите си деца. По едно време трима - Точка, Марийка и Рачо били у тях. Баба ми не ги искала. Точка разправяла на сестра си, че през един много студен зимен ден (в Пловдив), Пенчо излязъл сутринта и цял ден не се завърнал дома. Брат му Иван му бил казал, че Денят е много студен, да не излиза. Той отишел на Марица с кънки и чак вечерта си дошел. През нощта станал и паднал. От тогава се почнала болестта му. „Аз си го спомням, бех годишно дете, как го влачеха сестра ми и слугинята през двора, той облегнат на рамената им, парализиран. Това ще да е било в 1884 г., като разправяше, по-късно колко са го ле 6 кували. - Ta гориха ли ме, та бесиха ли ме, че какво ли не ме правиха! Та парализиран седеше той в джамлъка на старата къща. Аз дете на 6 години. Даде ми една чепка грозде. „Да те не вижда мама!" Ето, че се зададе баба Славейковица. Аз турих ръката си зад гърба и тя щом наближи, изпуснах гроздето в тревата". Разправял и една случка, някъде на запад:

Ha 5. IV. 1919 г. една фатална случайност отнема живота на видния български литературен критик и дългогодишен редактор на списание „Мисъл" - д-р К. Кръстев. Завърнал се неразположен у дома си, той глътва хапче отрова, вместо лекарство. Така завършва живота си послед ният от известната „четворка" - не много след тримата си другари: П. П. Славейков (1912), П. К. Яворов (1914) и П. Ю. Тодоров (1916). Оттогава и досега (пък и още приживе) неговото дело е бивало неведнъж предмет на високи хвалебствия и непоколебими отрицания. Тук не става дума за принципиалната борба на марксистите-критици (Д. Благоев, Г. Бакалов, Т. Павлов, Г. Цанев, П. Зарев, П. Данчев, Ст. Каролев) срещу възгледите на д-р Кръстев. Той е атакуван остро и от представители на самата буржоазна критика и тези атаки изразяват вътрешните различия в нея, стремежът и за утвърждаване и отричане на едни или други имена, непримиримата вражда между отделните групи и школи. Нещо повече - някои буржоазни критици са се стремили най-яростно да уни щожат и ликвидират безапелационно цялото дело на Кръстев. Прочетете книгата „Критици" на Й. Маринополски (1910) или хирургическата статия на С. Радев (сп. „Художник", 1905), или очеркът „Делото на д-р К. Кръ стев" от Ал. Балабанов (сп. „Философски преглед", 1939) и ще видите колко страст е вложена в опитите да се ликвидира без остатък критикът, за да няма нужда да се ровите из безбройните настървени нападки срещу него по жълтите страници на буржоазния печат. Но какво да се прави - такава е участта на критика: той е принуден да търпи нападките и на ония, които е отрекъл, и на техните приятели, и на ония наранени самолюбия. за които никога не е писал и те се смятат за пренебрегнати, и най-сетне на всичките врагове на ония, които пък еутвърдил със статиите си. д-р Кръстев е удостоен и с по-голямо внимание. Той е главен герой на Вазовия разказ „Доктор Джан-джан“, на „Японските силуети", а неговият близък приятел Кирил Христов по-късно му посвещава злъчни строфи в епиграмата „Доктор Ставри":

Българо-хърватските литературни и културни взаимоотношения в миналото представляват един твърде съществен компонент в националното развитие на двата народа и в техните така разнообразни и богати по съ държание връзки с други литератури. Още през втората половина на XVIII век трудът на хърватския поет и просветител Андриа Качич Миошич „Разговор угодни народа словинскога" получава широка известност не само в Хърватско, но също в Сърбия и България, като създава важни предпоставки за активизирането на литературните и културните отношения между народите на тези страни. Заедно с „История славянобол гарская" от Паисий Хилендарски, преписвана в Сърбия, и „История разных словенских народов..." от Йозан Раич, това Качичево произведение обогатява културното развитие на сърби, хървати и българи, създава нови традиции на взаимност между тях, повишава народностното им самочув ствие, активизира книжовния им живот в зората на тяхното национално възраждане.

Досега в нашата научна литература Похвалното слово на Киевския ислед това и Всерусийски митрополит Киприан (1376—1406) от неговия по-млад съвременник и сродник, търновеца Григорий Цамблак не е подлагано на по-обстоен литературен анализ. Обаче всички изследователи, които в една или друга степен са се занимавали с него, отбелязват, че тази творба на Цамблак е едно от твърде интересните произведения на старата ни книжина. Така например Боню Ст. Ангелов, който неотдавна напечата отново Словото, изтъква, че прави това, защото по негова преценка Цамблаковата прослава на Киприан обладава „голяма литературна и историческа стойност". Проф. Петър Динеков, като прави обща преценка на Словото намира, че то - както и останалите творби на Цамблак - е един ярък манифест на неговата голяма литературна дарба, особено що се отнася до изобразяването на масови сцени; един такъв момент е посре щането на Киприан в Търново през 1379 година. При обрисовката на този празник. за търновци, Цамблак бил успял да предаде вълненията на тъл пата (и) да обагри емоционално си". Разказа

Неочаквано и за самия мене, около месец или месец и половина след срещата в апе ритив „Роял" в моя живот настъпи една не особено приятна промяна. Поради това, че ми на И предстоеше да се готвя за държавен изпит, който повече от всеки друг изпит предполага по-добри условия за работа и по-малка заетост със странични занимания, размислих какво да правя и като не намерих друг изход, реших да се върна временно в провинцията. Така, колкото и неприятно да ми беше, аз се отдалечих от литературните среди и за известно време загубих дирите на Хрелков. Онова обаче, което научих по-късно, ме хвърли в тре вога. Оказа се, че Хрелков беше получил кръвоизлив и по настояване на лекарите и близки хора беше се съгласил най-подир да постъпи в санаториум. И действително, чух след това, че той беше отишел на лечение в Искрец, по-късно, струва ми се, в Пловдив на някои други места, а през лятото на 1937 година съвсем неочаквано го намерих в Че пино-баня у моя съученик и приятел Васил Сотиров - един необикновено сърцат и вели кодушен човек, с когото се беше свързал по не знам какви неизповедими пътища. В ре зултат на тези усилия острите пристъпи на болестта бяха отбити, но здравето му все пак оставаше непоправимо. За връщане към нормален живот не можеше и да се мисли, затова с помощта на близки хора Хрелков се беше установил в Горна баня - отначало само лекуване, а след това и на постоянно местожителство. Тук именно със своето държане и за своята непримиримост той мина от литературата, където вече си беше създал име, в една друга област, която бих нарекъл литературна легенда.

Това е десетата по ред книга на Ефрем Каранфилов и е още едно доказателство за разнообразните му литературни интереси. Този път обект на изследване са само български автори - поети от различни епохи и поколения, от Паисий до наши съвременници. В Паисиевата история критикът от крива революционна страст и непресъх ваща, вечна младост, която го увлича с неудържимия си устрем. Заставя го на един дъх да изрази възторжено оча рованието на безсмъртната Паисиева творба над съвременния читател. Тази творба му звучи като героична поема, понася го с буйната сила на хилендарския монах, запалва го с патриотичния си пламък. За Паисий той пише приповдигнато, с романтична окраска в стила и слога. Ефрем Каранфилов се вълнува найсилно и искрено, когато открива борчески настроения у поетите. Най-дълбоки пре живявания и непосредствени вълнения в душата му събуждат фанфарите на бойната лира, революционния полет на ис крящата от младост и жизненост поезия.

Българският периодичен печат, чието начало се слага преди 124 г. в град Смирна от Константин Фотинов с появата на проб ната книжка на сп. „Любословие", има важен дял в политическата, културната и литературната история на българския народ. Безпретенциозното начало в далечния и откъснат от народа ни малоазиат ски край с течение на годините запалва искрата на народната борба за повсеместна българска просвета, църковна автономия и политическа независимост. Бъл гарският периодичен печат преди Осво бождението е важен фактор за народностното осъзнаване на народа ни, за неговото сцепление в цялостна нация, за изявяване на народните идеали, в името на които се поема безпощадна борба. След Освобождението (1878-1885 г.) периодич 1 Георги Боршуков. История на българската журналистика. 1844-1877/1878-1885. София, 1965 г., стр. 578.8°. Изд. на Наука и изкуство. 149 ческия печат подпомага осъществяването на Съединението и закрепването на бъл гарската държава.

Между най-слабо проучените периоди на нашето литературно развитие до преди няколко години се смятаха XVII и XVIII век. Непознаването на истинското състояние на литературния живот през тия векове водеше до подценяване на едно от най- интересните явления в литературата ни през турско робство - българските дамаскини. Появили се като преводи на сбор- ника „Съкровище" от Дамаскин Студит още във втората половина на XVI в., те постепенно заемат централно място в кни жовната практика у нас през XVII и осо бено през XVIII век. Техните съставители, отначало преводачи компилатори, започват да проявяват творческо дръзновение, най- ярко изразено в съвременника на Паисий - дамаскинарят Йосиф Брадати. Дамаскин1 Ал. Бурмов. Съществувал ли е центра- лен революционен български комитет в Буку реш през 1769-1872 г. Сп. Исторически преглед 1961 г. кн. 3, стр. 34-47. * Донка Петканова-Тотева, Дамаскините в българската литература, БАН, София, 1965 г. 52 ската книжнина играе важна роля в ду ховния живот по нашите земи и спомага за по-бързото зараждане на възрожденското съзнание у народните низини. На нейните страници се появява редом с пър вия просветителски призив и критичноизобличителното отношение към редица явления от робския живот. От сборници с нравствено-поучителна насока в духа на християнските добродетели те се пре връщат в произведения, които пряко или косвено са свързани с проблемите на тога вашната действителност.