Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Българският символизъм и европейският модернизъм от Симеон Хаджикосев

Free access
Статия пдф
2066
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемът за самобитността на българския символизъм, за мястото му в цялостния развой на родната литература, за необходимостта му в определен период, а така също и контактологичните и типологичните връзки на българските символисти със символизма на Франция, Германия, Русия и т. н. еотново актуален поради нуждата от съвре менната марксическа история на нашата литература. Разбира се, написването на такава история е огромна задача, която стои днес пред науката, но и опитът на Симеон Хаджи косев да навлезе в сложната проблематика на българския символизъм е действителен принос в тази насока. С. Хаджикосев е един от изявените наши критици. Едновременно с участието си в съвременния литературен живот той проявя ва постоянен интерес и към явленията на класическата и съвременната чужда литература, както и към историята на българската проза и поезия. Мисля, че две неща характеризират Хаджикосев като изследо вател: богата ерудиция, която му помага да борави с фактологическия материал и да оперира върху повече и разнообразни примери, и дълбочина на научното проникване. В своя труд Симеон Хаджикосев изследва българския символизъм в сравнителен план, за да изтъкне в детайли оригиналността на едно литературно явление, доскоро считано за привнесено. Авторът прави паралели не само по отношение на единството и различията в тематичните пред почитания, които в общи линии са изучени, но и в стилистиката и постиката на националните превъпл щения на символизма. Още тук изниква първата трудност, основаваща се на липсата на специални лингво стилистични изследвания както по отношение на символизма, така и върху другите литературни течения и направления в нашата ли тература. Що се отнася до разработването на проблемите на сравнителното литературознание, то резултатите са главно в проучването на взаимни контактологични връз ки, макар че напоследък и теоретичната ком паративистика получи развитие в някои трудове на акад. Пантелей Зарев, проф. Емил Георгиев, проф. Георги Димов и др. „Сравнителното литературознание - пише С. Хаджикосев в книгата си „Поезия, проза, критика" - е преди всичко методология, сигурен инструмент, който позволява строго научно реконструиране на особеностите на цял клас литератури (напр. славянски, романски, скандинавски, американски и т. н.) и фиксира мястото на всяка национална литература в системата на даден клас. Появата на сравнително изследване като ме тод в литературната критика и история е проява на зрелост както на съответната наука, така и на литературата, която тя представя и която е неин обект" (с. 17). Още тук, в статията си „Темата за мъртвия воин у Дебелянов и у Рембо", Хаджикосев приложи тези методологически принципи, доразвити в настоящата книга. Впрочем статията за Дебелянов и Рембо бе първата крачка към цялостното научно сравнително анализиране на българския и френския символизъм. Това от своя страна му даде възможност да оцени по достойнство в контекста на цялото лите ратурно направление от европейски мащаб художествените качества на поезията на Димчо Дебелянов. Разбира се, при сравнителното изследване критикът е застрашен от подценяване или необосновано надценяване на българското явление за сметка на чуждото по най-различни съображения и обстоятелства. Подходът на Хаджикосев обаче е чисто научен и не се влияе от стра нични емоционални фактори. Първата глава на книгата еизясняване на някои общи принципи, от които се е ръководил критикът в сравнителното изучаване на българския символизъм и европейския мо дернизъм. Българският символизъм при всичките си оригинални художествени постижения не успя да изгради стройна есте тико-теоретична система. Това е любопитен факт, който може би се обяснява все пак с външното влияние и със закъснялостта на българското явление по отношение на европейския процес. В такъв случай то не е чувствувало нужда от теоретическа обо сновка и защита като цяло, а по-скоро от утвърждаване на отделни негови предста вители.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Дебютната вълна от Здравко Чолаков

Free access
Статия пдф
2103
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Панорамата на днешната млада поезия и проза е доста неясна и усложнена от при съствието на разнородни и незавършени в своите търсения автори. Така че е на истина трудно да се очертаят контурите на най-младото поколение творци, да се обобщят на базата само на първи и втори книги проблемите на съвременното състоя ние и типологическите сходства и различия в литературата на най-младите, да се очертаят тенденциите на нейното бъдещо развитие. Постоянно променяща се както по количество на продукцията, така и по качество, съвременната млада литература има своите своеобразни естетически изме рения, свое място (с достойнствата и слабостите си) в развоя на литературния процес. И всеки критически опит за обобщение на постиженията и очертаване профила на поколението творци, навлязло в Литературата ни през 60-те години, носи риска да пропусне нещо съществено в него. Разбира се, подобни опити се правят постоянно в критическите колони на литературните издания, но цялостно изследване на процесите в съвременната поезия и проза на най-младите автори, каквото е изследването на Здравко Чолаков, досега не е правено. Казвам това, като подчертавам, че неговата книга е изцяло посветена на проблемите на най-младата литература и не само маркира, но и обобщава в дълбо чина (поне такива са целите й) проблема тиката, тематичните предпочитания, поетиката, социалната ангажираност, прием ствеността между поколенията и творческото преодоляване и асимилиране на предходния опит от тази литературна смяна. Съвременната млада литература отбе ляза през последните години някои интересни особености, които дадоха основание на мнозина да признаят приносния характер на участието в литературния процес на автори като Иван Цанев, Любен Петков, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Рашко Сугарев и др. Тук, разбира 149 се, не става дума само за продуктивност или моден шум, а за отчитане реалната стойност на тези явления, за откриване на всичко ценно, което те внасят.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Литература на изменящия се свят, сборник

Free access
Статия пдф
2226
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Проблемите на социалистическия реализъм и на борбата срещу съвременните буржоазни теории за развитието на литературата и на литературната наука и естетиката винаги са били в центъра на вниманието на литературоведите от социалистическите страни. На тази тема е посветен и сборникът със статии и студии, подготвен от български, унгарски и немски учени-марксисти. Той разработва актуални въпроси на съвременната идейноестетическа борба и на ролята на литерату рата в нея. „Литература на изменящия се свят" - това е заглавието на книгата и то съдържа в себе си един важен методологически принцип. Понятието „изменящ се свят" е конкретизи рано като съвременност, чиято главна особе ност е преходът от капитализъм към социа лизъм. Този „изменящ се свят“ е свят на остри идейно-политически стълкновения, където често се спекулира с термините, означаващи в един или друг аспект съвременност". Раз нобоят идва от различните идейни (респ. класови) позиции и поради това тук не става дума за обикновено разминаване в тълкуването на едно или друго понятие. „Изменящият се свят" включва един относително кратък период от ХХ в., отличаващ се с остри класови борби и социалистическа революция в световен мащаб. Така е в областта на социалнополитическите отношения. В изкуството това е времето на почти пълния залез на критиче ския реализъм (поне в западноевро пейските и славянските литератури) и възникването на множество модернистични течения, претендиращи за най-верни и единствени изразители на духа на епохата. Това е времето на зараж дането и утвърждаването на социалистическия реализъм. Що се отнася до естетиката, трябва да отбележим, че особено остро се постави въпросът за социалната функция на изкуството и особено в революционните борби на пролетариата.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Критически хроники от Яко Молхов

Free access
Статия пдф
2266
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Заглавието „Критически хроники" найточно характеризира новата книга на Яко Молхов. Тя фиксира пътя на критика в про дължение на няколко години и ни дава срав нително цялостна представа за неговото развитие през това време, за активното му уча стие в литературния живот. Но това заглавие е валидно въобще за критическото дело на Яко Молхов, защото той е най-вече оперативен критик. Нещо повече, основен жанр, в който той най-често се изявява, е рецензията. Дори и в по-обшир ните статии неговият подход е рецензентски. 148 Днес в това има като че ли нещо обидно и рецензията се счита едва ли не за второстепенен жанр. Немалко критици, дори и сред най-младите, предпочитат проблемните статии и студии за сметка на рецензията, но в края на краищата за значимостта на едно критическо дело трябва да съдим не от жанровото предпочитание, а от степента на реа лизацията на творческите заложби, от верността на критическите оценки и анализи. Нима нямат по-голяма стойност рецензиите с верни оценки от статиите за автори и книги, които след време се оказва, че не са влезли в литературата? Като оперативен критик Яко Молхов има заслуги на първо място в оценката на разглежданите от него литературни произведения. Той има прецизно школуван усет за художествените стойности, изграден главно върху реалистични образци. Друго обаче прави силно впечатление - Яко Молхов проявява подчертан интерес и към непознати автори, към млади поети и писатели, чиито творчески физиономии не са ярко реализирани. В това има освен симпатичната дързост и дълбок морален смисъл, защото е израз на желанието на критика да помогне, на готовността му да посъветва, да даде кураж, да вдъхне увереност. Разбира се, Я. Молхов не е критик, който непременно хвали, неговите рецензии неви наги са положителни", но те са доброжела телни, обективни и честни. Оценката в тях е винаги плод на една стабилна позиция, на ясното разбиране за литературата като за високоотговорна обществена дейност, подвластна само на високодаровити хора. И точно тук идва онзи момент, който превръща теоретическите принципи в действени критерии. Аз ще го нарека талант, макар че не бих искал да намесвам големите думи, когато говоря за критик като Яко Молхов. Но Яко Молхов не само оценява. Оценката е крайният етап на критическия анализ и тя се извежда чрез доказване на достойнствата и слабостите на книгата. Впрочем анализ като че ли не е най-сполучливата дума за критическия метод на Молхов. Той се стреми повече към възстановяване на атмо сферата, духа и смисъла на разглежданата творба, а не към нейното сухо разчленяване.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Социалната проблематика на Илия Волен

Free access
Статия пдф
2285
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Една лунна вечер, уморен и измъчен от жетвата през деня, си дадох оброк да описвам живота такъв, какъвто е, та дано се измени и стане по-хубав." Така сам писателят Илия Волен ни обяснява смисъла и задачите на своето творчество. И в това обяснение се крие ключът към неговите книги, към неговата гражданска позиция, към целия му живот дори. „Животът такъв, какъвто е“ — този оброк, сключен като тайно отмъщение на съдбата, е малко общ и неясен като теория, но е изпълнен с голяма, бих казал, реализирана амбиция. Като всеки реалист Илия Волен не просто описва случки от живота, а се стреми да обясни, да изтълкува, да оцени житейските факти, да разреши по своему проблема за същността на човешката личност в нейното отношение с обществото, да създаде собствен идейно-художествен свят, който да утвърждава или отхвърля реалния. Илия Волен тръгва от традицията на българския разказ, черпеш теми главно от селския бит, но новата съвременна нему обстановка, идейните и художествените му позиции, силата на таланта му го правят един от добрите майстори на нашата белетристика, един от продължителите на линията Вазов - Елин Пелин - Йовков. C Казвам това само като отправен пункт при разглеждане цялостно творчеството на Илия Волен. Ще добавя още, че и с нравственото си съдържание това творчество се доближава до общото звучене на нашата проза. Тази нравственост е определяща и в социалните анализи, които далеч не се изчерпват констатацията, че бедният е добър, а богатият - лош. Впрочем писателят никога не се плъзга по подобна елементарна идея, която вулгаризира социалния фактор и на която са подвластни единствено посредствените автори. Но писателят не забравя, че душевният мир на човека в крайна сметка е проекция на социалното обкръжие. Мисля, че това добре се илюстрира от разказа „Грудка". Млада богата вдовица приема за любовник своя ратай, но след време, въпреки обещанията си, се омъжва за вдовец от съседното село. Сюжетът вече ни подсказва и мотивите, и социалния смисъл на постъпката на младата жена. Тя пренебрегва влечението на тялото, подтиска чувствата си, за да се омъжи за богатия вдовец. Любовта е духовна и физическа връзка, която трудно се контролира от здравия разум, докато бракът е социален акт. Хармонията между тях е невъзможна (или поне е трудно осъществима) в общество, чийто принцип е социалното неравенство. Грудка не може да отхвърли морала на съсловната си принадлежност. Тя е готова да отдаде чувствата си и тялото си на един бедняк (което е все още по-малък „грях"), но имота си - никога! Тя няма сили, а и не еспособна на това. Простодушният ратай Свиден е измамен, огра 9 бен, унизен, тъй като амбицията му да излезе от социалния си кръг и да влезе в друг чрез женитбата се е провалил. Може би, елементаризирайки идеята на писателя, бихме доловили и поуката от неговото внушение: щастието се гради върху хармонията... И тук пламва дълбокият конфликт, неразрешимото противоречие, чиято жертва са и Свиден, и Грудка.
Submitted on
Библиографски раздел
70 години от рождението на Емилиян Станев

Национален характер и историческа съдба в романа „Иван Кондарев”

Free access
Статия пдф
2349
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Социален роман за една национална трагедия - това е най-общото определение на това голямо епическо платно на Емилиян Станев. Но като всяка значителна творба „Иван Кондарев“ надхвърля тази си задача и се превръща в роман за национална съдба, за величието и погрома, за красотата и низостта на човека, за драмата на народния водач, за твореца и любовта, за неотразимото въздействие на женската красота и т. н. и т. н. Всичко това като във фокус се събира у Иван Кондарев, Костадин Джупунов и Александър Христакиев. „Иван Кондарев“ е роман за тези трима герои. Цялото действие се движи около тях; те са герои на лични и обществени драми, те са трите възможни проекции на националния характер, три съдби в една бурна и преломна епоха. В романа те взаимно се отблъскват, но и се допълват. Един без друг тяхното съществуване е немислимо. Христакиев е действителният убиец и на Иван, и на Костадин, но в крайна сметка морален победител е Иван, а всичко здраво и красиво в малкия брат Джупунов също продължава да съществува. И все пак твърдението, че те си приличат, е непълно, най-малкото поради огромните идейни, социални и психологически различия между тях. А това е естествено, защото писателят е вложил в тях редица лични индивидуални качества, които ги правят единствени и неповторими. Но заедно с това Ем. Станев ги превръща в типове на епохата - изразители на подема и краха на различни идейно-политически принципи. Романът започва с Костадин и завършва с Кондарев. В това има нещо твърде показателно. Абстрактното добро, извечната сила на народното начало в Джупуна преминава през мъчителни мутации, изражда се във фашизма на Христакиев, за да се утвърди целенасочен и ярък социален идеал у Кондарев. Костадин е, така да се каже, първата степен, абстрактният идеал за съвършенство на нравствените ценности у народа. Но именно нежеланието му да се разграничи социално, отвращението му от жестокостта на превратаджиите - негови съмишленици в крайна сметка - го прави трагическа личност. Той става изкупителна жертва на своята пасивност и индиферентност. Защото Джупуна е само привидно неангажиран, само привидно „природен“. Него го влече земята, но неговата земя. Той работи със страст, но работи своето. Това все още не е разграничителна характеристика на образа. По-важно е, струва ми се, жестокостта в характера му, бруталната му необузданост в някои случаи. Той е човек на инстинктите, на всеотдайността: оттук и инертността му по време на преврата, боят, който нанася на Лазо, отношението му към Янаки, реакцията му срещу Кондарев, когато го вижда с Райна, и пр.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

„В света на Христо Ботев” от Петър Динеков

Free access
Статия пдф
2417
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Темата „Ботев" в българското литерату рознание като че ли е изчерпана. Толкова много са изследванията върху живота и творчеството на гениалния поет, публицист, общественик и революционер. Но как да си представим, че някога ще пресекне интересът към Ботев - не само на историци и литератори? Така необхватна е неговата натура, така дъл бока е неговата поезия, че всеки би могъл да намери и намира нещо свое, нещо неоткривано от други. Не е възможно с няколко думи да се изчерпи съшността на гения на Ботев, макар че главните определения за поезията му се движат в кръга на поизтърканите епитети: гениална, революционна, борческа и т.н. В тези приповдигнати (макар и верни) определения личи началният и опасен симптом на застой в науката. Критиката върху Ботев като че ли започна често да повтаря известното - не става дума само за факти, а за оценки и анализи. Дали ореолът на Ботев и всенародното преклонение пред подвига му са причината за кръженето около същността, но без да се навлиза в тази същност. Констатациите, че поезията на Христо Ботев е проникната от духа на времето, че е пълно сливането ме жду поезия и живот, вече не са достатъчни те биха могли със същия успех да се приложат към други творци. Нужно е сега ново проникване, ново прозрение, за да се обясни в дълбочина явлението Ботев, да се свърже то със съвременни литературни факти и яв ления. Недостатъчно са и изследванията върху психологическите особености на Ботевата личност и нейното проявление в писаното слово - нещо, на което на времето Боян Пенев обърна внимание, а по-късно Михаил Димитров внесе съществен принос. Книгата на акад. Петър Динеков В света на Христо Ботев" в много отношения е характерна както за постиженията, така и за слабостите на нашето ботевознание. Поради това в нея ще срещнем неизбежните общи констатации, непрецизирани постановки, декларативен патос. Но писани по различни, главно юбилейни поводи и предназначени за страниците на вестници и списания, статиите на акад. Динеков афишират и един постоянен личен интерес към делото и личността на Христо Ботев. Този интерес в много случаи и довел до научни резултати, които, ако не тласкат съществено напред ботевознанието, поне го насочват към решаването на същностни въпроси. Впрочем сам авторът предупреждава в началото на книгата си, че „статиите (. ..) не са толкова неин (на поезията на Ботев - б.м., П. А.) анализ, колкото нейно съпреживяване" (стр. 5). А това ще рече, че „В света на Христо Ботев" не е изследване, а опит да се приобщи чрез критическото слово една запознаваща се с Ботев аудитория, която ще открие в писаното от акад. Динеков, кои са основните моменти, очертаващи облика на поета и революционера Христо Ботев. Разбира се, бихме определили целта на Ди неков като популяризаторска, ако не бяха и редицата научни открития и публицистични откровения. И още нещо: книгата на Петър Динеков е свидетелство за участието му в българското ботеведение. Ето в тези аспекти трябва да разглеждаме новата книга на вид ния наш учен. Вече споменах, че Петър Динеков повече поставя проблемите, отколкото ги решава. Той не доказва пространно, не се рови във фактите, не анализира. Акад. Динеков от крива, констатира и проправя пътя към нови изследвания. Тук се налага ерудицията на литературоведа, огромната му любов към поезията и художественото слово въобще. „Христо Ботев между своите съвременници-поети“ е статия, която заема важно място в нашето литературознание и която има особено значение в науката за Ботев. В нея Петър Динеков доказва, че Ботев не е изолирано явление, че той не е някаква не очаквана светкавица на поетическия небосклон през Възраждането. Неговото появя ване е резултат от натрупване на традиции, на дълго изкристализиране на поетически форми и мотиви. Христо Ботев е завършек на един етап и пръв висок връх в българската поезия. Динеков обаче открива преки влияния на Раковски и Чинтулов върху Ботев, влияния, които са творчески преосмислени и поради това необходими и неизбежни. И в случая е важно не толкова педантично да се посочват повторяемостта на мотивите и сходствата в тяхното разработване, а да се отбележат откритията на Ботев, гениалните му прозрения и надмогване на предходниците.
Submitted on
Библиографски раздел
150 години от рождението на П. Р. Славейков

Мотивът за смъртта в поезията на П. Р. Славейков

Free access
Статия пдф
2472
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Звучи парадоксално: този силен и жизнен човек цял живот е мислил за смъртта като заз нещо неизбежно, като за изход от тегла и мъки, като край на надежди и красоти. И в радостта, и в любовта, и на върха на щастието смъртта присъствува неизбежно, неизменно, непоправимо. Но веднага трябва да се допълни - П. Р. Славейков не е песимист, не е мистик и в никакъв случай не бива да му приписваме чувства и настроения, характерни както за друг тип личност, така и за друго време. В поезията на Българското възраждане обаче той е първият, който разработва мотива за смъртта - един факт, който сочи категорично новаторската същност на дядо Славейковото творчество. Мотивът за смъртта се среща у П. Р. Славейков в няколко плана. Тя е ту „средство за нагорещяване", ту е показана като тъжен завършек на човешкия живот, ту е повод за философски размисъл върху човека и неговото битие. Важно място заема и разработването на мотива в социално-нравствен и политически план - израз на идейните схващания на Славейков в различни периоди от неговата обществено-политическа дейност. 2 Новият тип душевност, която изрази и утвърди Славейков, не е вече така ненакърнимо цялостна, щом престава да мисли само за живота и труда, щом се вълнува от отвъдното не като „втори живот“, както е в религиозните канони, а като нещо невидимо, неповторимо, непознато и поради това - страшно. Вътрешната нестабилност, съмнението в себе си и в света провокират и мисълта за смъртта. Ала смъртта невинаги е само страшна - често тя е спасение от душевните тегла. По-страшни са любовната разлъка, любовната мъка, несподелената любов. И тогава единственият изход е да се напусне светът, защото в него живее едно същество, което е така хубаво, но и така коварно и безжалостно:
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Критика как литература” от Б. Бурсов

Free access
Статия пдф
2524
  • Summary/Abstract
    Резюме
    „Критиката като литература" - ето един болезнен комплекс, който измъчва всеки критик по призвание. Това е въпрос за самочувст вието му на творец и съзидател, на откривател на нови истини за човека, а не просто коментатор и анализатор на чужди мисли и творения. Защото критическата дарба е също така привилегия на малцина - тя също има своите мъчителни страдания и жестоки изпитания на Съвестта. Върху постигнатото вече от писателя критикът изгражда нов, неповторим и естетически вълнуващ свят, за да се включи във всеобщото познание за човека, за да ни развълнува и пречисти. Оттук, от тази мисъл тръгва и съветският литературовед и критик Борис Бурсов в книгата си „Критиката като литература". И аз искам да цитирам едно особено важно място от нея, изведено като норматив не толкова за критиката изобщо, колкото за самия него: „Що се отнася до критиците и литературоведите, даже и до найквалифицираните от тях, в сила остава въпро сът, в каква степен са те литератори, та дори писатели" (с. 5). Въпросът е не само сериозен, той е съдбовен. Но разрешението му не бива да бъде абстрактно, т. е. в теоретическото му 149 налагане и формално съгласяване с положителния отговор. Нашият читател - пише Бурсов, - съдейки по отношението му към Литературознанието, чака от нас обновление както на способите за анализ, така и в тяхното изложение - с други думи, пред нас се изправя задачата да доближим критиката по форма до самата литература“ (с. 8). Големият, единственият дори пример за критика е сам писателят. Писателят ене само художник, не само пресътворител на живота и човека чрез словото, но и изкусен тълкувател, проникновен анализатор на чуждите художествени творения, а често и на своите собствени. В руската литература, както подчертава Бурсов в книгата си, такива майстори са били и Пуш кин, и Гогол, и Толстой, и Достоевски. Техните статии, рецензии, бележки или писма са образци на критическото слово, които заемат достойното си място в историята на руската критика наред с постиженията на Белински, Добролюбов, Чернишевски, Мережковски и др. Дори нещо повече - в писателската критика често има повече проникновения, повече усет за художествените достойнства на разглежданите автори и творби. Силата на тях ната критика е в лаконичността, изразителността и конкретността" (с. 12).
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Светът в представите и нормите на героите на Илия Волен

Free access
Статия пдф
2548
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В селото, което описва Илия Волен и на което той сам е жител, се отразяват проблемите на цялото българско общество след Първата световна война до наши дни. Всички събития, процеси и явления са осмислени от позицията на реалиста, от художника и психолога, от социално мислещия творец, който крайна сметка е вложил в творбите си и философията на реално съществуващите си герои. В същото време той извежда и собствената си философия за българското село, за човека, населяващ и изграждащ това село. У Илия Волен ще срещнем своеобразието на народното отношение към живота и природата, към домашното животно и семейството, към смъртта и любовта, т. е. към всичко, което определя кръга на човешкото мислене и емо ционално преживяване. Съдбата е онази сляпа сила, която движи живота на хората, която определя тяхното поведение и за която те се хващат, когато трябва да оправдаят собстве ната си слабост. Тя е едно спасение, но и едно проклятие. Проклятие на приро дата, властвуваща над всеки и всичко - спасение за изтерзаната душа, която не умее да се предпазва и която е приела стародавния ред за единствено правилен и хармоничен. за си Съдбата се намесва в личния живот, в любовта, в смъртта. Много живял много патил, героят на Илия Волен винаги търси обяснение на причините своето нещастие. Кое кара природата да погуби богатата реколта, кое кара така да се стекат обстоятелствата, че младите, които много се обичат, да не се вземат. Кой слага края на живота и кой определя кой колко да живее - нали и деца отиват, нали единственият син на Назарови (новелата „Йов") - млад и хубав, здрав и весел - без вина потъва във водите на реката? Защо? Нали все някой трябва да определя размера на земното страдание. И тогава този човек, работещ от сутрин до вечер на нивата, убит от труд и мъки, сам си отговаря: „Така било писано!", Така било писано" не е метафора, а философия, родена от практиката, от непосредственото (днес бихме казали с езика на философията „емпиричното") наблюдение. Тя е резултат на желанието на човека винаги да прощава, да персонифицира причината за радостта или скръбта си, да обяснява според възмож ностите и знанията си необяснимото. Това дори не е религиозност - селянинът творчеството на Илия Волен малко или почти никак не говори за бога. B Поставен в големия свят на хората и природата, човекът в творчеството на Илия Волен е трагически изправен пред неподвластните нему закони, пред единствената възможност да се бори за съществуването си чрез труд. Целият му живот е програмиран. Това обаче не означава, че героите на писателя са бездушни роботи, които механически извършват зададената им от командния пункт про96 грама. Напротив, техният свят едостатъчно богат на преживявания, на душевни вълнения и конфликти... Програмирани“ са големите неща, резките промени, решаващите мигове. Тях човек не знае кога да очаква и защо да ги очаква. Той не може да се бори с природните сили, а от тях е най-зависим за съжаление. Какво е за селянина градушката, какво е сушата, безплодната реколта и пр. Няма по-голямо нещастие за него от това наесен хамбарът му да е празен, да бъде длъжник и беден…
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Жестокият свидетел

Free access
Статия пдф
2670
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Кольо Рачика не е от лицата, които движат действието в романа „Иван Кондарев“. Той е пасивен: герой не на действието, а на съзерцанието. Защото Рачика е поет, т. е. свидетел на времето, в което се развиват събития от изклю чителна важност за историята на България. „Свидетел на събития" все още не означава всичко, което е Кольо Рачика. Той наблюдава и изучава, характеризира и преценява, претегля на свой кантар всеки, открива сам за себе си вечните истини, за да ги изрази един ден (този ден го няма в романа) в художествено произведение. Рачика е „жестокият свидетел“, защото е дете, никому нищо не прощава, нищо не изпуска от погледа си. Той освен това е и в двата „лагера" - симпатизират му и Кондарев, и Христакиев. Ще го видим винаги когато се случва нещо изключително, нещо страшно, нещо потресаващо. Рачика е съединителната връзка между Христакиев, Кондарев, Сиров, Корфонозов и учителя Георгиев. А точно между тях са идейните конфликти, идейните противоречия. Те са и „естетите“, и революционерите“, и „съзидателите“, и „нарушителите“. Във всеки един от тях има нещо „рачиковско": у Кольо също има по нещо от тях... Първото появяване на Кольо Рачика в романа е твърде характерно: „Клубът беше пълен. Край стените разговаряха и пушеха чираци, шивашки калфи, чиновници и гимназисти. Между тях сновеше гимназист с черни, живи очички и с остро лунесто лице. Сламеножълтите му дрехи никак не отговаряха на черната, смазана фуражка, килната назад. Той пушеше с грамадно цигаре, направено от боров клон" (т. І, с. 48, курс. м., П. А.). Екстравагантността на Кольо Рачиков е първият израз на бунта и презрението му срещу морала и порядките на обществото. Той всячески се стреми да се от граничи от него, да изрази по някакъв начин недоволството и превъзходството си. Но това е по-скоро външна демонстрация, човешките му симпатии са все пак на страната на обикновените хора. „Той е поет и не е предубеден“ — казва за него в една анкета Емилиян Станев и това определение е особено точно. Непредубедеността му позволява да се движи между идейните противници, да се изповядва пред тях и да слуша техните изповеди, но да не взима определена страна, да не се ограничава с едни или други идейни крайности, а да изучава хората, да ги преценява и да търси постоянно някаква „надобществена“ истина.
    Ключови думи
    Жестокият, свидетел
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Малки неща” от Иван Пауновски

Free access
Статия пдф
2774
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Книгата на Иван Пауновски носи скромното и дори непривлекателно заглавие „Малки неща". Ала привидната скромност на автора е прикрила една голяма амбиция да се покажат чрез „малките неща в биогра фията и творчеството на големите писатели същностни моменти от социалното и есте тическото битие на една книга или на една личност. И още: да се разкрие времето и неговото политическо съзнание. В „Малки неща" предмет на изследване са автори и книги от различни епохи и различни идейни, тематични и стилови особе ности на руската и българската литература. Така редом с творчеството на Ботев, Пушкин, Достоевски, Гогол и Исак Бабел се анализират книги и проблеми на Александър Геров, Стоян Загорчинов, Александър Муратов, Станка Пенчева, Владимир Башев и Кольо Георгиев. Това обаче е мнима разнопосочност или разностранност у Пауновски. Защото той избира за свои автори писатели, които са му близки като душевност и е поддържал с някои от тях продължителни тесни лични и приятелски връзки, или пък класически творци, чиято философска и психологическа дълбочина му дава възможност да прави свои наблюдения и изводи за човека и неговия дух. И все пак аз ще отделя няколко работи в книгата, които бележат големия успех на „Малки неща" и ни карат по нов начин да погледнем на литературата и нейната обществена обвързаност. Това са „Ботев и Пишурка“, „Лермонтов и Печорин“, „Загадките в повестта „Шинел“ и „Дяволската спирала на безсмъртието". „Ботев и Пишурка" има за основен един парадокс, измислен като, че ли от Пауновски: творчески връзки, влияние и типологически сходства между гения и посредствения ав тор, но не в посоката гений - среден та лант, а обратно. И всичко би си останало в този предизвикващ възражения парадокс, ако не беше умението на критика да покаже как художественият процес се диктува от обще ствените потребности и как големият тво рец, ползувайки се от опита (в най-широкия смисъл на думата) на посредствените си съвременници, ще реши със средствата на сло вото важните проблеми на духа и времето. Заедно с това Пауновски сполучливо прилага конкретно-историческия подход, за да покаже мястото и значението на Ботев в историята на българската естетическа и политическа мисъл, както и мястото и значението на Пишурка в дадения конкретно определен период от тази история. Въпросът е върху какво блясва геният на Ботев, върху какво израства поезията му, за да се превърне в най-точното и най-висшето свидетелство на героичната епоха на „буря и натиск". Дръзкият паралел между Ботев и Пишурка иде още веднъж да ни напомни, че литературата е сложно нещо, че необяснимите закони на творчеството имат своите конкретни прояв ления, че фактите винаги имат своите относителни и вечни стойности, които трябва да умеем да различаваме и разпознаваме.
    Ключови думи
    Малки, неща, Иван, Пауновски
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Прозата на поета

Free access
Статия пдф
2818
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Прозата на Яворов есвързана с една неразбулена загадка в съдбата и ха рактера на поета: Македония. Казвам загадка, защото критиката все още не е проумяла напълно причините и подбудите, тласнали Яворов към четничество то, към един живот, който със своята суровост и праволинейност е бил коренно противоположен на Яворовия характер. Мнозина подозират поета в поза, в неоправдана амбиция да повтаря Ботевия път, без да е имал неговата съдба. Ала поетовата логика не е подвластна на категориите, с които си служи обикно веният човек. У него бушуват други сили, движат го други закони, които ние труд но успяваме да разберем. за Македония, българското националноосвободително движение в Македо ния за Яворов е „онова вродено чувство за тайнство, мрачно; после оная страст към риска". И макар че той отрано се свързва с движението и участвува по различен начин в него, до първото му отиване като четник в поробената земя Маке дония ебила тайнство. Тя го е привличала с възможността да се приложи, да се изяви, да вложи страстта си, да се включи с цялата си бушуваща сила в нещо, което има смисъл и стойност. Интелигентът, поетът, човекът с променливо настроение, меланхоликът е търсел отдушник за житейската си пасивност, неудовлетворението си от прозаичния и скучен бит. Ала какво го очаква там? Яворов не езнаел. Това, от една страна. От друга, поетът Яворов е имал самочувствието на наследник на поета Ботев. По сила на таланта, по експлозив ност на чувствата и поетическа мощ Яворов с право е бил сравняван с гения на българската литература. И сам той го е съзнавал, но то не му е било достатъч но. Яворов се естремял и към житейско повторение на Ботев. На Ботев револю ционера, на Ботев четника. Поетът е човек странен, но бихме ли обяснили живота и делата му единстве но като резултат на чудатости? Това значи да го изключим напълно от нашия свят, без да сме успели да се докоснем дори мъничко до неговия. Тогава защо да не видим в постъпките му и израз на разумна воля - така, както и при други те четници, с които е споделял трудния път на борбата за освобождението на Македония? Въпросите са много, а всеки техен отговор еключ към съдбата на поета. Бих искал да отбележа една странност в биографията на Яворов, обяснява ща донякъде характера на поета и решението му да се посвети на националноосвободителната кауза. Яворовите приятели са били обикновено хора на дело то, хора, отдадени на революцията - все праволинейни личности, поставили се изцяло в служба на чуждата воля. Революционната борба само относително признава гордостта и самоопределението на личността. Подчинение, върху кое то се гради дисциплината, е абсолютно задължително.
    Ключови думи
    прозата, поета
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Устроеното развитие на културата” от Георги Гачев

Free access
Статия пдф
2868
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Твърде рядко литературоведската книга се радва на дълъг и активен живот сред читателите си. Обикновено научното прозрение (или поне заключение) бързо се включва в практиката и се превръща в някаква база за по-нататъшни изследвания и открития. Тогава тя може да се цитира, но това е само от уважение към точността и пълнотата на информацията. Ала книгата на съветския лите ратор-българист Георги Гачев „Ускорено развитие на културата" (пърного издание е със заглавие „Ускоренное развитие литературы") вече двадесет години есред най-ползу ваните, най-споменаваните, най-коментираните възхваляваните или оспорваните книги в бъл гаристиката. Неговият опит за теоретическа история на българската литература" (според определението на Тончо Жечев) до голяма степен изпревари общото равнище на лите ратурознанието у нас, което преди двадесет години не беше в състояние да направи онова, което Гачев стори с книгата си. Книгата на Гачев систематизира литературата на Възраждането, но не нейните факти (или поне не само фактите), а преди всичко проблемите, които е трябвало да разрешава, имотивите, които се еналагало да разработва. Така развитието на литературата и културата се свързва с развитието на обществото, с усъвършенствуването на икономическата база и с усложняването на общественото съзнание. В този смисъл вече можем да говорим за постъпателност във възходяща степен на литературното развитие в периода на Въз раждането. Всяка следваща форма, всяко следващо явление е принципно по-сложно от предходното. Разбира се, не в художествения си вид, не като майсторство на изображе нието и сила на внушението - а като усложня ване на проблематиката, като въвеждане на нов тип литературни герои, като навлизане на нови мотиви и пр. Понякога тези неща тряб ва да се разделят, за да се видят в цялата им пълнота. Прав е Боян Ничев, който в книгата си „Увод в южнославянския реализъм" (БАН, 1971),
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Интелигенцията в роман Иван Кондарев”

Free access
Статия пдф
2972
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Какво представлява българската интелигенция, какви са нейните идеали, нейните цели, как осъществява тя връзката си с народа, с народа или против народа е тя, как възприема събитията, как се диференцира - ето само малка част от въпросите, поставени от Емилиян Станев в романа „Иван Кондарев“. Интелигенцията винаги е била барометър на общественото настроение. Поради това всяка власт се стреми да я спечели, да я направи търпима към репресивната си дейност. Когато интелигенцията енедоволна, трябва да се очаква, че и народът ще започне да предявява своите искания. Тя формулира идеите и ги разпространява сред масите, за да получат плът и кръв, за да станат силни и действени. Затвореният между стените на кабинета човек е не по-малко опасен от най-безумно смелия революционер, защото е олицетворение на народната съвест, на разума, защото постоянното му подозрение предутажда действията, насочени срещу него, защото, доверчив в практическия си живот, той е подозрителен към всяка възможна атака срещу него и идеите му; понятията за свобода и демокрация, колкото и абстрактни да са, са негов идеал и съдба; той по-трудно се подчинява, защото мисли, и поради това умее да различава фалша и демагогията. Той ненавижда насилието и рядко разграничава необходимото от ненужто насилие. Неговият хуманизъм и демократизъм имат абстрактен характер, поне в сравнение с хуманизма и демократизма на властта. Ала това не означава, че интелигенцията остава безучастна в моменти на върховно изпитание на нацията, когато в действие влиза оръжието и поради това (и по неизбежност) инасилието. Ем. Станев си дава ясна сметка за сложния характер на интелигенцията, за нейните разнородни съставки, за противоречията вътре в нея, за морала й и т. н. Но като художник той разсъждава дискретно, без да излиза извън художествените образи. Защото героите му са хора, а не механични изпълнители на авторовите намерения. Големият социално-психологически въпрос, който писателят си поставя в романа „Иван Кондарев“, е: „С кого е българската интелигенция?" Но за да си отговори, той трябва да проследи причините за нейната идейна нестабилност, за привързаността и към историята и рода, за смисъла и сложността на нейното чувство за справедливост и необходимост от промени. Защото във всички слу чаи трябва да се държи сметка за самобитността на българската интелигенция, за особеностите на нашето национално развитие. Ще видим колко диалектически подхожда Ем. Станев, колко вярно схваща противоречията и как умело ги разре шава. Героите-интелигенти в романа са няколко: Иван Кондарев, Александър Хри стакиев, Абрашев, Рогев, Корфонозов, учителят Георгиев, доктор Янакиев, Райна, Христина, Антоанета, адвокатът Янков и някои други още.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Монолог с вариациями от Игор Золотуски

Free access
Статия пдф
3128
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Игор Золотуски е познато име на нашия читател. Българин по произход (майка му е българка), той свързва своите критически интереси с българската литература още от студентските си години - неговата дипломна работа е посветена на Никола Вапцаров. Впрочем Вапцаров остава трайна тема в критическата му практика и във връз ка с чествуването на 70-годишнината от рождението на големия поет Игор Золотуски публикува в нашия печат няколко инте ресни статии. Разбира се, всеки критик има своя главна тема. Но преди да стигне до нея, той тряб ва да осъзнае съдбата си на литератор, на творец, който върху чужди художествени открития за живота създава своя естетиче ски свят. Когато разбереш, че твоето оръ жие есловото и че чрез словото ще изразяваш себе си, ще съществуваш, тогава започ ва в същност творението. Тогава погледът върху действителността се изостря и забелязваш не само подробностите, но и същността, откриваш разликата между доброто и злото и успяваш да я предадеш с думи. Какво е талантът на критика, ако не уме нието едновременно да тълкуваш чуждия текст и да внушаваш собствената си истина за всичко, което е край тебе. Ако само коментираш написаното от писателя, ти си обречен на повтаряш, да предъвкваш. Получил правото да общува с хората, критикът трябва да им каже нещо. Какво ще бъде то: преразказ или откритие? Или по-просто: За мене критикът, владеещ словото, е вече човек, който има собствено мнение. Това са думи на Игор Золотуски. Ако тръгнем от това твърдение, ще видим много от особеностите на Игор Золо туски като критик. Правейки преглед на изминатия път в литературата, петдесетгодиш ният критик в същност търси опорните точ ки в усилията си да се изрази, да изтълкува някои руски писатели и в същото време размишлява върху жизнено важни проблеми. Монолог с вариации" е завършването и преценяването на един етап, на един начин на мислене и виждане, на една житейска и литературна позиция. Възприел най-добрите традиции на руската литературна критика, И. Золотуски тръгва от литературното произведение, от творението на писателя, за да изведе някои съкровени истини за живота, за човека, за човешките стремления към доброто и към познанието на света. Никога Золотуски не разглежда творбата затворено, сама за себе си, като някаква даденост без корени и причини в обществения и духовния живот. Такъв подход, няма защо да го доказвам, е най-правилен и плодотворен. Той дава възможност на критика да преодолее комплексите си за малоценност и да се извиси до равнището на писателя. А 30- Лотуски има самочувствието на писател. Той претворява света чрез своето слово и навлиза в душата на човека. Един критик, който има амбициите да бъде писател, най-напред трябва да има вродената почит към словото. Любовта към литературата е онова свято чувство, което позволява да пристъпваш към едно творческо дело с нужното внимание, търпение и разбиране. Казвам това, защото очевидно за истинския литератор то често е непонятно за самозвания. Критикът-писател ще види в литературата не толкова похвата, формалния белег или външното, а същността, идеите, усилието да се докосне словото до дъл бочината и страданието. „Руската литература - пише Золотуски в статията си „Часът на избора" (в частност Гогол и Достоевски, за които повече, отколкото за другите, се говори в тази книга), ни остави в наследство не средства, не любопитни възможности за превръщане на носа в Нос и обратно,... а фантастиката на великите идеи, изхождащи Въпреки всичко от великия опит, от великата любов и великото страдание, което е невъз можно нито да го заимствуваш, нито да го прерисуваш, нито да го преведеш буквално" (с. 123-124, курс. м., П. А.). Разбрал (или почувствувал) големия опит, който руската класическа литература е оставила като наследство, И. Золотуски търси претворяването на този опит, търси естественото продълже ние на принципите и духа на класиката в съвременната литература. Но неговият подход не е елементарен. Критикът иска от съв ременната литература да бъде вярна на човека, на неговите стремежи и страдания, а не просто да описва видимото или да ими тира похватите на предходниците и по този начин само да декларира вярност към традицията.

Submitted on
Библиографски раздел
100 години от рождението на Боян Пенев

Боян Пенев

Free access
Статия пдф
3183
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Този човек би могъл да бъде герой на един увлекателен роман. И животът, и творчеството му са изпълнени с противоречия, с драматични преживявания, самонаблюдения, търсения, страстни пориви и силни чувства. Той би могъл да бъде поет, писател, музикант, актьор. А беше критик. Може би първият български критик, който така органично, всеотдайно и в същото време задълбочено, научно и проникновено изживяваше литературните факти, анализираше творенията не за да ги разчленява и умъртвява, а за да открива вътрешните им връзки, да улавя магията им. За него изкуството беше не професия (макар че беше най-големият професионалист - в красивия смисъл на думата - в българската критика), а призвание, начин за осъществяване, възможност за изповед. Така той даде нова представа за критиката като изкуство и творчество. След него критериите, с които измерваме делата на критиците, са по-високи и по-строги. Съвременниците му разказват за него като за чаровен и духовит човек. Притежавал е някакво обаяние, излъчвал е някаква необяснима притегателна сила, пленяваща околните. Обичал е живота и се е радвал на насладите му. И е умрял рано - твърде рано за един критик-учен. Ученият се осъществява побавно. Усвояването на знанията, изучаването на инструментариума в занаята изискват време. Боян Пенев нямаше това време. Той завърши своя жизнен път точно тогава, когато започваше голямото му пътуване в литературата. И все пак той не остана неосъществен. Напротив, като критик и историк на българската литература, като творец той се осъществи напълно. C И още нещо, което бързам да кажа още в началото: Боян Пенев се размина почти всички съвременни нему писатели. Оценките му бяха в повечето случаи неверни, но въпреки всичко той е голям критик. Критик, който чертае насоките и определя критериите на българската критика. Тук като че ли съществува парадокс. Защото как е възможно литератор с толкова много „грешки" да бъде определян като ярко явление? Но Боян Пенев притежаваше такава огромна дарба, способен бе на такова безпримерно служене на литературата, културата му бе неимоверна, а работоспособността - уникална. Словото му излъчва магия, идеите му респектират. И парадокс в същност няма. Боян Пенев твърде млад определя принципите си, които ще следва като човек и творец. На 24 години той записва в дневника си: „Ти искаш да проучиш един писател. Първото условие е да проникнеш в неговата индивидуалност, да се сродиш вътрешно с него, да се вживееш в неговата душа, да го почувствуваш като личност. Той е създал веднъж творенията си - ти трябва да ги създадеш още веднъж след него. Той е умрял отдавна - ти трябва да го възкресиш в себе си и да почувствуваш неговото безсмъртие.

    Ключови думи
    Боян, Пенев
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Нешо Бончев от Иван Сестримски

Free access
Статия пдф
3292
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Бащата на съвременната българска лите- ратурна критика Нешо Бончев често е привличал интереса на литературните историци. Публикувани са множество статии и студии, разглеждащи както неговата биография, така и творчеството му. Може да се каже, че и мястото му в родната литература е отдавна определено и няма опити за омаловажаване на делото му. Нещо Бончев е класик в българската литература, чиито идеи и критическа практика изиграват особено важна роля в развоя на възрожденската литература. Не съм сигурен обаче, че днешните поколения литератори познават добре живота и статиите на Нешо Бончев. Ето защо трябва да приемем като похвален опита на известния наш литературнокритически очерк за първия български професионален критик. Очеркът има попу ляризаторски характер и това личи най-вече в подчертания стремеж на Сестримски да преразказва статиите на Бончев, да цитира пространно негови писма или изказвания на негови приятели и съвременници. В крайна сметка мисля, че целта е постигната: очеркът дава представа за същността, интересите, идеите и творческите намерения и осъществя вания на Бончев. Авторът е изследвал печатни текстове и архивни документи, което му е дало възможността да борави с повече факти, да разкрива неизвестни страни от лицето на възрожденския деец. Нешо Бончев не е просто значима фигура в българската история. Той е изразител на определена съставка на тогавашната интелигенция в емиграция. Бончев съвсем малък напуска родния си град Панагюрище и се заселва в Русия. Там учи, там работи, там написва и публикува първите си литературнокритически статии. Руският обществен и литературен живот, българите, живеещи тук, оказват своето решаващо влияние върху младия литератор.

    Ключови думи
    Нешо, Бончев, Иван, Сестримски
Submitted on

Профили

Библиографски раздел
Профили

Ивайло Петров

Free access
Статия пдф
3378
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Изкуството на разказвача е изкуство на зрелостта. Защото само творец с богат жизнен и художествен опит, овладял средствата на словото и придобил око за всички съществени подробности, може да създава характери, да пресътворява света. Нека обаче не разбираме зрелостта единствено като достигане на патриаршеска възраст. Творческата личност притежава способността да наблюдава и да извлича от живота онова, което за останалите е непонятно или маловажно. Само надареният е в състояние да навлиза в най-потайните ъгълчета на човешката душа и да види там скрити доброто или злото, красивото или грозното и да ги изобрази. Ивайло Петров имаше щастливата съдба рано да навлезе в зрелостта и блес тящо да разкрие богатството на своя щедър талант. Художник на словото от най-висша проба, познавач на човешките характери, тънък иронист и скептичен, но всеопрощаващ моралист, той съгради своето творческо дело и се утвърди като един от най-значимите майстори в съвременната българска проза. Ивайло Петров винаги е бил близо до проблемите на деня; всяка негова книга е отзвук на обществените тежнения. Но в същото време той никога не е откликвал на конюнктурни явления, не е прибягвал до извънлитературни средства, за да наложи присъствието си. С годините Ивайло Петров опознаваше все нови и нови страни от човешкия характер, проникваше все по-надълбоко в обществените процеси. Той никога не е скривал истината; защото истината е свята за писателя и той се е обрекъл да и служи до смърт. Общо взето, може да се каже, че Ивайло Петров описва селото, че неговите герои са селяни. Но това не означава, че той изобразява груби примитивни характери или див и некултивиран свят. Точно обратното. Селото в творчеството му е преди всичко проекция на българското общество в даден период. Освен това селото е достатъчно пълнокръвен и сложен социално-психологически организъм, в който бушуват необуздаеми страсти. Бих искал да се спра най-напред на два романа, които отразяват драматично-съдбовен отрязък в историята на българското село: кооперирането. Става дума за романите „Мъртво вълнение" и„Хайка за вълци". Преди това би трябвало може би да се каже, че всяка книга на Ивайло Петров е нашумяло явление в литературния живот, защото винаги се докосва до съкровеното, до деликатното, до смисъла и стойностите на човешкия живот и на обществената история. В тези два романа като че ли особеностите на Ивайло Петровото творчество се проявяват най-ярко. В центъра на повествованието са индивидуалности, разкъсвани между личното желание и социалната необходимост. Драмата идва от несъвместимостта в даден момент и у дадеди хора на двете, от трагичната участ да се изправиш пред решителен избор, да тръгнеш по път, по който никой преди теб не е вървял.

    Ключови думи
    Ивайло, Петров
Submitted on

Статии

Библиографски раздел
Статии

Пътните карти на Константин Константинов

Free access
Статия пдф
3836
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Този писател не беше галеник на съдбата; не се радваше на слава, не бе поста вян в редиците на първите имена в литературата. Той живя скромно и тихо, като ни завеща малко по обем литературно творчество. Но днес това творчество получи известност, признание, достойна оценка. Времето показа, че в изкуството от особено значение са искреността, честността, истинността. Благородството, страданието, самоотдаването в името на словото, усилието да се постигне в пълнота дълбината на човешката душа са белезите на пълнокръвните художествени творения, на новите открития и прозрения. Такива са законите на изкуството! Читателят може да бъде заблуждаван от модни шумотевици, от суетни и кресливи празнодумци, но за дълго ли? Нали идва ден, когато се вижда кой е зван и кой призван, когато пламва и най-дребният къс самородно злато, когато се отделя зърното от плявата, истината от наподобяването й. Винаги в сянката на големите имена, в сянката на своите съмишленици, приятели и спътници, в сянката дори на писателите, които превеждаше, Константин Константинов изживя дълъг път и изстрада своето лично дело. А то бе посветено на човека, на неговите болки и мъки, на кратките му радости и въздигания, на красотите, достъпни на чувствителния и състрадателния. К. Константинов изобразява предимно нежната и деликатна личност, като подчертава стремежа и към нравствено съвършенство и хармония. Често този стремеж се проявява в дребни наглед подробности, в ненатрапчиви жестове, в тихия плач или в беззвучния смях, в недоверчивия поглед или в плахия зов за близост и приятелство. Страстите са овладени: на преден план излиза не силният характер, а крехката надежда, сдържаната преценка, разумното желание, възпитаното поведение. Но това не означава, че героите на Константин Константинов са равни и елементарни, че нямат изблици, че страдат малко, че не се борят, че са сухи и непривлекателни. Те не се самоизтъкват, но твърдо отстояват правото си на самостоятелност и лично достойнство. В живота не заемат позата на борци, ала не са и предатели, не са конформисти. Те се налагат с отказа от компромиси, с деликатното, но достатъчно твърдо несъгласие с грубостта или като се затварят в себе си и в себе си изплакват болката. Когато сгрешат, душите им се разкъсват от срам и позор. Нищо не е така непристойно, позорно дори, както измамата, подлостта, измяната. В сивото и еднообразно ежедневие, където няма събития, промени и страсти, човек е длъжен да бъде честен, да не губи достойнството си и да не опустошава душата си. Константин Константинов е в пълна мяра реалист. Историите, които ни разказва, са взети от живота, а героите са истински хора. Писателят е верен на житейската фактура и не се отклонява от действителната случка. Обикновено неговите разкази са историите на пътуванията. Минавайки през град или село, пътувайки с този или онзи човек, разказвачът се среща с интересни личности; те му разказват случки или сам той става свидетел на драматични събития.
Subscribe to Панко Анчев