Книжка-5

1983, Книжка 5 - Съдържание

„Поезията, която чакаме, няма да бъде завръщане, а ще бъде поход напред. Нейните носители ще бъдат хора, които няма защо да се завръщат - във всяко завръщане има умора, - а ще тръгнат с утринни сили към слънцето, което грее и днес, далечно и премрежено, но грее" - писа двадесет и две годишният Никола Фурнаджиев в началото на творческия си път. Септемврийската поезия изцяло потвърди неговите думи: тя бе не само „завръщане към реализма“ и „реабилитация на сетивата“, а цялостна художествена система от нов тип. Създаде я ново поколение поети - ново не само хронологически, но и естетически - поети с грандиозни реформаторски помисли, с размирни настроения, чужди на всяко спокойствие, на всякакъв самоцелен есте тизъм" - както ги определи още при първите им стъпки Георги Цанев. 2 Тяхната поезия не беше само възвръщане или просто продължение на класиче ския тип реализъм на Вазов, Кирил Христов и Пенчо Славейков. Преодолявайки абстрактния модел на символизма, те не само въведоха отново реалния свят в своите произведения, но и го интерпретираха по качествено нов начин, създа доха нов поетичен речник, откриха нови съотношения между действителните факти и художествената условност, преосмислиха категории като красиво, възвише но, статично и динамично, реално и нереално от гледна точка на едно различно философско отношение към действителността и един нов художествен мироглед. Ако литературата на XIX в. все още може да бъде определяна като „закъсняваща", ако символистите около Траянов издигат знамето на едно изживяло времето си художествено направление, то с големите поети на 20-те години вече не е така. С тях завършва този кратък, но изключително интензивен период на „догонване" на ценности, достигнати от други литератури в течение на столетия - и произведения като „Ад“ и „Септември" на Гео Милев, „Пролетен вятър" на Фурнаджиев и стиховете на Багряна и Далчев са вече истински постижения модерната поезия в най-пълния и положителен смисъл на думата. на „Не говоря за тенденциозна литература, политиката и общественият живот не трябва да се разбират повърхностно, а и писателят трябва да гледа на тях като художник, в корените на днешното той трябва да търси преплетена жилата на миналото, оттам да смучи сока на вечното“ - пише Фурнаджиев в статията си „Писател и читател". И именно с очите на художник, а не с очите на очевидец е видяно днешното“ в „Пролетен вятър".

Отношението към драматургията на Войников е противоречиво. Някои от изследователите му, без да пренебрегват нейното обществено предназначение и въздействие, омаловажават или отричат художественото й своеобразие. Други са значително по-обективни към „Райна княгиня“ и „Въцаряването на Крума Страшний“, „Покръщение на Преславский двор“ и „Велислава" като литературен текст. „Разгледани в художествено отношение, драмите на Войникова не издържат дори най-снизходителна критика. Тия драми нямат никаква художествена и пси хологическа стойност... В драмите на Войников няма живи, действуващи лица, а само автомати, чиито действия се определят не от някакви вероятни вътрешни мотиви, а от каприза и случайните намерения на Войникова... За душевното състояние на своите лица Войников твърде неумело загатва. Такава е оценката за драмите на Войников на един от авторитетните литературни историци Б. Пенев, рецидиви от която се долавят и в съвременни изследвания и статии за родоначалника на българската драматургия и театър... Творчеството на Войников не е без недостатъци. Но за да почувствуваме сил ните и слабите страни на неговите драми, намеренията и резултатите на техния автор, не трябва да ги разглеждаме откъснато от контекста на епоха, предназначение, обществена и културна атмосфера. И от вкуса на една литературна и театрална публика, която може да не приеме „Лукреция Борджия“ и „Емилия Га лоти", но да живее дълго със спомена от „Многострадална Геновева". Драматургът е винаги в диалог със зрителя - когато работи над творбата си, при сценичната и реализация, след всяко нейно представление. на Родният град на Войников (Шумен) му оказва въздействие с културната си атмосфера, с първите театрални представления, с обществените си прояви. Не остава без значение учението при Сава Доброплодни, участието в неговата трупа, осъществила първото представяне на драматургична творба в България през лятото на 1856 г. - побългарената комедия „Михал Мишкоед“. Интересите Войников към драмата и театъра продължават и във Френския колеж в Цариград. Тук той се запознава с творби на Шекспир, Юго, Молиер, с теоретич ните принципи на драматургията. Наблюдава, а по всяка вероятност и сам уча ствува в спектакли, представяни от възпитаниците на колежа. Първоначалният интерес, дошъл от Шумен и Доброплодни, получава своето осмисляне в Цари град, а творческата си реализация - в родния град на Войников, в Браила Гюргево.

Всичко в личността и живота на Ботев сочи, че от него блика неукротима енергия, насочена към творчески израз, чието най-непосредствено средство е било словото. Това страстно неприемане на действителността такава, каквато е, за което говорят буйствата на недисциплинирания одески гимназист, е доказателство, че в душата му живее идеалът на някаква друга, висша действителност - първото психологическо условие за раждането на поет. От този душевен разрив, рабира се, може да се роди и празен мечтател, и социален бунтовник. Но това са две темпераментни разновидности на поета. Ботев по темперамент не е от празните мечтатели. Че ще стане революционер, вече си личи от одеските му похождения из тъмните среди на нихилистите. И от страстното поглъщане на литература, която, както и всички нас, духовно го създаде - руската литература през 60-те -70-те години, както оригинална, особено публицистическата (Добролюбов, Чернишевски, Писарев), така и преводната" (д-р Николай РуселСуздиловски). Но освен тази публицистична литература синът на даскал Ботьо Петков чете страстно и поезията на Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Язиков, Шевченко. Клокоченето в юношеската му душа явно търси литературен израз, поетически пример. Единият пример живее в душата му - тъжните песни на майка му. Но този пример, макар и така сърдечно скъп и роден, явно е недоста тьчен. Обективното историческо развитие на българската литература е тръгна ла по други пътища, различни от фолклорните. И затова бъдещият български поетически гений жадно се обръща към образците на по-развити литератури. Защото примерите на родната лична поезия все още не са били достатъчно зрели, за да опиянят душата му. Макар че младият Ботев ги е знаел - неслучайно той изпраща първите си поетически опити на най-прочутия по това време български поет в Цариград - дядо Славейков, който и напечатва един от тях - Майце си" - в своята „Гайда“ на 19 април 1867 г. По това време Ботев вече се е върнал в Калофер и първата му поетическа публикация, отекнала сред съгражданите, навярно го е изпълвала с мъничко суетна гордост, която не е чужда на всеки - особено начинаещ - поет. С такова гордо творческо самочувствие е пронизана и пламенната реч, която произнася на празника на солунските братя - спокойната книжовна кариера явно не е блазнела младия автор толкова, колкото бунтовната. Пенчо Славейков си спомня, че баща му имал тетрадка с изпратените му ранни поетически опити на Ботев, която изгоряла по време на старозагорския пожар. Защо нищо от тях не е публикувано (ако такава тетрадка е съществувала) остава в тайна. Може би тези първи творби са били слаби и Славейков не ги е одобрил, макар че - при ранната зрелост на „Майце си" и тогавашното равнище на българската поезия - е трудно допустимо Ботевите поетически опити 32 (дори първи) да са чак толкова слаби, за да не предизвикат интереса на Сла вейков. Може би тези първи творби са били от рода на „Хайдути" (за което някои изследователи предполагат да е най-ранна Ботева творба), а хайдушката романтика е била трудно пропустима в цариградския печат, въпреки че султанската цен зура съвсем не била от най-страшните, както ще покаже сетнешното политическо развитие. Може би подобна тетрадка у стария Славейков да е била изпратена по-късно време. А може...

През 40-те години на XIX в. в Одеса получават образование много български младежи - Добри Чинтулов, Найден Геров, Захари Княжески, Ботьо Петков, Илия Грудов, Никола Михайловски, Иван Богоров, Димитър Михайловски, Никола Касапски, отец Натанаил, Сава Филаретов, Димитър Мутев, Елена Мутева, Васил х. Берон и др. Престоят в Одеса е времето на тяхното политическо и нравствено възмъжаване, на приобщаване към богатите традиции на руската литература и култура. В такава среда укрепва родолюбивото им чув ство, засилва се желанието да се допринесе нещо за отечеството. В резултат на непосредствените контакти с руската образованост и култура, на владеещата сред българите в Одеса атмосфера на патриотични настроения у младите се изгражда самочувствието на личности, които са призвани да съдей ствуват за възхода на българското просветно дело. По думите на 19-годишния тогава Найден Геров: „Одесса с много работи дава нам добри надежди за нашата писменост. Каквото духовните, така и мирските училища Одесски от ден на ден се пълнят с млади Българе... Всякой според силата си заляга да преведе или сочини нещичко, за да го принесе на съотечествениците. Може да рече человек, че в одеските училища зреят такива подове, от които скоро щем можем да вкусим духовна сладост. e С дейността на одеските българи - Васил Априлов и Николай Палаузов - свързано развитието на просветното дело в България - неговото начало и бъдеще. И убеждението на Априлов, че българите „от братята си руси могат да получат всякаква помощ за просвещението си" - определя всички прояви на неговата активна дейност. Вдъхновение и повод за това дава запознаването с руския историк българофил" Юрий Венелин, а кратката, но много ценна за нашата история преписка между Априлов и Венелин илюстрира мащаба на културната мисия на този родолюбец.

Постиженията на българската наука в проблемната област „фолклор - лите ратура" се придвижиха далеч напред през последните години. Същевременно в светлината на общите положения, все едно утвърдени или дискусионни, възникнаха и множество по-частни въпроси, чието решаване би хвърлило светлина върху творчеството на различни художници и върху моменти от българския литературен процес. Сред тях е и проблемът за съотношението между изведената напред човешка индивидуалност в личното творчество и надиндивидуалната художествена систе ма на народната песен. Той вече стана предмет на внимание във връзка с поезията на Яворов. 1 Поне толкова наложително еда бъде поставен и при Пенчо Славейков. Защото, от една страна, този поет най-последователно защищава лич ностното начало в живота и творчеството; от друга - напълно е наясно, че фолклорът не въздига отделната индивидуалност: „Най-ценното нещо в модерната изкуствена поезия - индивидуалната субективност, е без значение за народа, комуто е понятно и свойствено само онова, което досяга всички. Масата както у нас, така и навред по света куди и сподавя индивидуалното. С тази своя съще ствена особеност народната песен се възправя" срещу Славейков - това нито му пречи да се възхищава от нея, нито го ограничава да я използува в художестве ното си творчество. Нещо повече - от сблъсъка" между фолклорния материал и концепциите на художника се раждат едни от най-завършените му произведения. Рядко творческият му дух се е издигал така хармоничен, както в „Коледари", „Неразделни“, „Епиталамии“, „Чумави“, „Змейново любе“. В насрещната" художествена материя на народната песен Славейков най-добре намира себе си. Какво става с посоченото противоречие?

Трактатът на Псевдо-Лонгин, запазен почти изцяло, няма онази попу лярност и значимост, каквато има Аристотеловото произведение „За поети ческото изкуство". Той обаче не е останал незабелязан. Псевдо-Лонгиновото про изведение „За възвишеното“ се появява през I в. на н. е., когато синкретиз мът между гръцкото знание и религиозното виждане на Изтока намира завършек в ранната християнска писменост. Псевдо-Лонгин пише, за да даде гласност на своето несъгласие с виждането на Цецилий по въпроса за възвишеното. Към това той е подтикнат от своя приятел Постумий Терентиан (44,1)*. Самият трактат представлява „Послание" до този негов съвременник. През І в. на н. е. се появяват редица произведения на ранната християнска писменост, написани във вид на послания. Псевдо-Лонгин започва съчинението си със съобщението, че той заедно с Постумий Терентиан изучил написаното от Цецилий по въпроса за възвишеното. Авторът на третото евангелие заявява, че пише за някой си Теофил, на когото предлага „твърдата основа на онова учение, на което... се (е) учил" (1, 4). Псевдо-Лонгин отправя съчинението си до тези от образованите люде, които се готвят за обществена дейност" (1, 2). Дали споменатите от Псевдо-Лонгин лица са литературни образи или действи телно живели личности, е трудно да се каже. Този въпрос може и да не бъде решен. Съществен остава фактът, че проблемът за възвишеното придобива актуалност. Според Псевдо-Лонгин краткото произведение на Цецилий „не обхваща изцяло темата, съвършено неудачно се докосва до основните въпроси и тателят не получава от него тази полза, към каквато трябва да се стреми авто- рът" (1, 1). Като констатира този недостатък в произведението на своя предше ственик, Псевдо-Лонгин не само го отстранява, като написва по-обширен трак чи тат по същия въпрос, но и рецензира написаното от Цецилий. Псевдо-Лонгин има претенцията, че пише научно произведение. Той ще постъпи не както Цецилий, а ще се съобрази с двете изисквания: първо, да опре дели предмета на изследването и, второ, да намери и укаже средствата, чрез които предметът може да бъде обхванат. От друга страна, като говори, „че възвишеното е връх и висота на словесен изказ и че най-големите от поетите и писателите бла годарение на възвишеното са станали първи и са украсили живота си със слава" (1, 3), свързва представата за възвишеното с писаното слово.

Монолог в абсолютен смисъл на думата не съществува, защото в своята същина той е или разговор със себе си, лична изповед в най-разголената форма. раздвояване между двете половини на човешкото същество в един вътрешен антагонизъм между добро и зло, морална равносметка със себе си или с други, уравновесяване на чувства и страсти, коригиране на отношения и планове, претегляне на възможности, диалог с някой мислен събеседник, така че винаги се превръща диалогичен монолог или монологичен диалог. Доказателство за това е, много често от мислен монолог ние преминаваме, без да се усетим, в гласен диалог, сякаш разговаряме с някого. Почти винаги монологът се явява като резул тат на някакво напрегнато вътрешно състояние: изблик на радости ликуване, злобно тържество, отчаяние, разкаяние, недоволство, което трябва да се разтвори именно чрез разговор насаме, защото интимната първосьщина на монолога го затваря в границите на нашето собствено Аз. В монолога може да бъдем без маска, разголената първосъщина на нашето емоционално и морално Аз, без всякакви задръжки за изказ и самоконтрола на чувства и език, на страсти и долни попълзновения, в него можем да изридаем дълбокия си трагизъм, да проливаме сълзи, да изплачем мъката или унижението си, да изплюем злобата и завистта си, B бъдем такива, каквито никой не ни познава. да Към монолог са склонни хора със склонност към излиятелност, към размисъл към самокритика, към морална вивисекция. Взривателят може да е вътре в нас, но и вън от нас. Един незначителен повод може да отключи цяла серия от верижни монологични реакции и по пътя на тях да се стигне до съдбовни решения или преустройство на целия ни емоционален склад и морално поведение. Външният взривател се подхранва, разбира се, отличното предразположение към самовзривяване, т. е. от личната възбудимост и склонност към автовивисекция или възприемане на натрапени представи, към емоционална и морална равносметка.

Голяма част от българските критици смятат, че „Легенда за разблудната царкиня“ е най-хубавото символично произведение на Димчо Дебелянов. Интересно е мнението на проф. Георги Марков, който характеризира поемата по след ния начин: „Най-високото постижение в символичното творчество на Дебелянов безспорно е поемата „Легенда за разблудната царкиня". "1 Но още преди Марков друг критик - Цветан Минков, в книгата си, посветена на произведенията на Дебелянов, пише: „Единствената поема, в която Дебелянов синтезира основните мотиви на своето творчество и подчертава неутолимата си жажда за светлина и щастие, е неговата недовършена „Легенда за разблудната царкиня". " Освен тези две мнения, с които можем да се съгласим или не, в литературната критика има и някои други. Специално внимание се обръща на обстоятел ството, че „Легенда за разблудната царкиня" е незавършено произведение. Например Стоян Каролев приема, че „поемата е недовършена и това има дял за нейната неизясненоста. Според него и самите символи, изградени в поемата, не са много ясни. Следователно не може да се приеме мнението на тази част от критиката, която вижда в „Легенда за разблудната царкиня" символ на душата на поета: „Асоциацията между разблудната царкиня, която копнее по своя цар или бди в пориви пламенни с обнажена гръд и тревожната душа на поета, е доста далечна. По същия въпрос мнението на проф. Марков е съвсем различно: „Неоснователно е твърдението, че „Легенда за разблудната царкиня" недовършено произведение. Тук вероятно се крие някакво недоразумение. „Легенда за разблудната царкиня" трябва да се разглежда като самостоятелно и e завършено произведение... в нея със здрава вътрешна логика се изобразява душата на поета, нейните надежди и разочарования, нейната драма и душевни угризе ния. Подобно мнение още през 1936 г. изразява и Владимир Русалиев: „Тази поема сякаш е неговата съдба, неговата най-интимна изповед. Това е блужде нието на душата му, нейните сънища и полети.

За този поет е изписано толкова много критическо мастило и все пак българската литературна критика му е длъжник. За неговата поезия има само отделни критически наброски, но няма по-цялостни изследвания - да не говорим монографично обглеждане. (Изключение прави може би книгата „Едно поколение" на Максим Наимович, но тя е посветена на още шестима други поети, а и Божилов в нея е разгледан съвсем периферно.) Говорейки за монографично изследване, имам пред вид факта, че Божидар Божилов е автор на близо 50 лирически книги, да не говорим за драматичните му опити, за детските стихосбирки, за белетристичните, преводните и есеистичните му книги. По-важно обаче е обстоятелството, че този творец е сред най-интересните поети, „родени между две войни", както ги нарече в своята книга критикът Борис Делчев. Божидар Божилов навлиза в литературата на границата на една преломна епоха, търпи сложен естетически развой, плаща дан на множество заблуди, извървява дълъг мъчителен лирически глас. И път, докато намери своя съкровен Мен ме е учудвало не друго, а издръжливостта на този автор, верността на поетическото призвание въпреки тежките творчески поражения. Срещу Божидар Божилов са произнасяни толкова смъртни критически присъди, правени са толкова литературни атентати, че е невероятно как просто се е съхранил физически. Имало е периоди, когато името на Божидар Божилов е служило за мишена e не само за добре обучени, но и за обучаващи се критически стрелци. Това особено характерно за края на 50-те години. И тъкмо тогава сме свидетели на лирическия взрив, наречен Божидар Божилов, който се превръща в едно от интересните явления в нашата съвременна поезия. Но нека не изпреварваме събитията, а да се занимаем с малко литературна история. Божидар Божилов започва да пише стихове още като ученик. Като ученик издава и първата си стихосбирка „III класа“, която издава в гр. Варна през 1939 г. Преди това го виждаме да участвува със стихотворението „На Антон Страшимиров" във възпоменателен лист „Антон Страшимиров". Годината е 1937 г., а начинаещият поет е едва четиринадесетгодишен. Голямо значение за литературното оформяне на Божидар Божилов играе варненският в. „Завой", 1939-1941 г. (седмичник за култура, изкуство, критика и общественост), на който той започ ва да редактира младежката страница. В това прогресивно издание младият автор започва да печата свои стихове, отзиви за книги, литературни статии, репортажи и др.

И отново си мисля за неговата човешка и творческа участ. Но този път съм особено напрегнат. А защо да не кажа, че съм и малко смутен. Защото става дума за старостта, потропала внезапно на една врата, която е била винаги отворена за многобройните превъплъщения на младостта. Има хора, които не можем да си представим стари. Общуваме с тях от години, знаем кога са дошли на този свят. Те побеляват едва ли не пред очите ни и все пак ни е трудно да признаем изведнъж, че и те са навършили шейсет или седемдесет години. Но жестокостта на календарите е отколешна. Откакто свят светува, човек не може да се пребори с непоколебимата им всевластност. Така и Радой Ралин, пословичен с дръзновеното си иконоборчество, този път ще трябва да отстъпи. Не е за вярване, но календарът е недвусмислен. От онзи 22 април на 1923 вече са изминали шейсет години. Но пък ние сме в правото си да твърдим, че няма да настъпят кой знае какви промени. Защото го познаваме. И C защото Радой Ралин с нищо не ни е подсказал, че занапред ще се прости юношеския си възторг. Цял живот той крачи с него по улиците на София. Този възторг е неговата весела провокация срещу съпротивата на несъвършения човешки свят, който все не иска да стане от един път и по-добър, но и поснизходителен към слабостите на простосмъртното човечество. Този възторг, толкова органичен по своята природа, ни дава да разберем и другото. Да разберем, че Радой Ралин няма да се примири никога. Нали той казваше в едно стихотворение, че революцията не може да бъде пенсионирана. И нали поетът се е чувствувал неизменно като „съставна част от своя век“. Приел изключителната отговорност да брани с лирика и сатира свободата на човешкия дух, обре чено непривикнал да отстъпва още от времето на ремсовата си младост, той занапред ще изповядва най-съкровеното си убеждение - Мълчиш ли, доброволно се заробваш". Знам, че и през идващите години ще го спохожда бавната светлина на неговата тъга. Но това е тъгата на влюбен човек, прегърнал скръбта на ближните като своя, защото винаги е усещал у себе си своето единение чистия порив на другия, на търсещия. Тъкмо по тази причина Радой Ралин не искаше и не можеше да мълчи. Ако на него всичко съществуващо на този свят можеше непрекъснато да му говори и той проникваше без преводач в многобройните тайнства на движението, трябваше ли да прегърне участта на мълча ливия! Изповяданото преди двайсетина години занапред ще бъде негов неотлъчен придружител. Радой Ралин наистина ще остарява властно, облекчително", но сетивата му ще бъдат още по-ненаситни. И той пак ще ни говори, дори и да изостави думите. Защото и мълчаливото постигане на природата, на истински значимото у себе си, е също форма на говорене.

Той намира, че всеки обект, който остане неопроверган, е положен ipso facto като абсолютна реалност. И нещото, което сме помислили, не може да бъде опровергано от друго, освен ако не започне спор чрез изказване на нещо недопустимо за първото. Ако това е действителното положение, то разумът просто трябва да направи своя избор, какво да поддържа. Всички пропозиции, независимо от това, дали те са атрибутивни или екзистенциални, са правомерни чрез самия факт на възприемането им, освен ако те не се сблъскат сс други пропозиции, на които сме повярвали в същото това време, като сме потвърдили, че техните термини са еднакви с термивите на другите пропозиции. Цялата разлика между реално и нереално, цялата психология на вярата, на неверието и съмнението е винаги според Уилям Джеймс основана на два мисловни факта: първо, че не сме склонни да мислим различно за един и същ обект; и, второ, че когато сме постъпили така, ние можем да изберем към кой начин на мислене да се придържаме и кой да отхвърлим. По такъв начин произходът и първоизточникът на всяка реалност, от абсолютна или от практическа гледна точка, е субективен, сме ние. Следователно съществуват няколко, може би безкрайно много различни редици на реалността, всяка от които има свой отделен специфичен начин на съществуване. Уйлям Джеймс ги нарича „подвселени". Сред тях е светът на сетивата или физическите неща", така както ги възприема здравият смисъл, който е върховната реалност; светът на науката; светът на идеалните отношения; на „идолите на племето; свръхестествените светове, каквито например са светът на християнското небе и светът на ада; множеството светове на индивидуалното мнение и накрая световете на чистата лудост и приумицата, също безкрайно множество. Всеки обект, за който мислим, се отнася поне до един или друг от изброените или подобни на тях светове. Всеки свят, докато е обект на нашето внимание, е реален по собствен начин и всяко отношение към нашия разум въобще в отсъствието на противоречащо му по-силно отношение е достатъчно да направи обекта реален.

В архива на Николай Лилиев намерихме пет непубликувани досега писма от Димчо Дебелянов; две от тях публикуваме тук. В архива на Николай Лилиев са запазени всичко 39 писма на Дебелянов, писани през периода от 1907 до 1915 г. 1907 е годината на тяхното запознаване в Долна баня. Там Лилиев е работел като счетоводител, а Дебелянов, вече установил се в София, бил на гости на брат си Илия. Дебеляновите посещения в Долна баня особено зачестили след запознанството му с Николай Михайлов. През 1908 г., когато пише публикуваното по-долу първо писмо, Димчо Дебелянов работи в Метеорологичната станция в София. Приятелят от Долна баня го въвежда в столичните ли тературни среди, запознава го с Димитър Подвързачов, Георги Райчев, Георги Бакалов. Де белянов започва редовно да сътрудничи на Бакаловото списание „Съвременник“, където печата и Николай Лилиев (псевдонимът му, измислен от Георги Бакалов, се появява за пръв път в това списание на кн. 2 от 1908 г.). Димчо Дебелянов, Николай Лилиев и Димитър Подвързачов стават неразделни, сърдечни приятели. „Николай Лилиев - казва Димитър Подвързачов в спомените си - от край време има този усет да открива млади момчета - като него самия любимци на музите. Той доведе при мене Димчо Дебелянов... Много бързо се сближихме - Николай и аз - с Димчо. Той беше по природа кротък и обичлив момък... Колкото и скромно да оценявам значението на нашия приятелски кръжец, отпосле събран около списание „Звено", за развитието на Димчо - не ще мога да отрека, че изобщо ние се влияехме един от друг в най-добрия сми съл на думата." Първото писмо от архива на Николай Лилиев, което публикуваме тук за пръв път, с от 1908 г. Написано е върху осем страници (два големи прегънати листа) с черно мастило и е без дата и без обръщение (нещо нехарактерно за Дебеляновите писма). По всичко личи, че началото на писмото е загубено. На пощенското клеймо върху плика разчитаме следните дати: 19. VII. 1908, София и 23. VIII. 1908, Долна баня. Второто писмо, което публикуваме тук, е част от писмо, писано от Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов до Николай Лилиев. Адресирано е до Базел в Швейцария, където Лилиев бил за кратко време пристигнал от Париж.

Сред най-ценните български ръкописни книги от XVIII в. е и Сборникът от 1796 г., писан от интересния книжовник поп Пунчо. Извънредно богат по съдържание, изпълнен с множество рисунки (и даже с два автопортрета на Пунчо!), създаден - и литературно, и графично - със стремеж за творчество, този сборник е бил често пъти обект на изследване. О

В рецензираната книжка е поместена статия, която заслужава по-специално разглеж дане - това е работата на Ервин Копен „Красотата, смъртта и дяволът. Италиански места на действието в белетристичното творчество на Томас Ман." ми- Авторът отбелязва, че още в края на налия век Томас Ман на два пъти пребивава в Италия, като общо престоят му там трае почти две пълни години. Тези пребивавания не остават без литературни последици. А през ХХ в. следват многобройни пътувания на писателя в Италия, които оставят необозрими следи в творчеството, в автобиографичните изявления и в кореспонденцията му. Дори повърхностното запознаване с животописа и литературното дело на Томас Ман навежда на мисълта, че животът и творчеството на този писател имат толкова тесни допирни точки с Италия, че е възможно да се направят някои сравнения с пребиваванията на Гьоте в Ита лия. Защото още двадесет и три годишен Томас Ман е прекарал в Италия общо повече време, отколкото Гьоте през целия си живот, отбелязва авторът. Две от най-известните новели и единстве ната драма на Томас Ман имат за място на действието Италия - това са „Смърт във Венеция" (1911), „Марио и фокусникът" (1929) и „Фиоренца“ (1905). В други някои новели, както и в романа „Доктор Фаустус" Италия само отчасти е място на действието. А във „Вълшебната планина" тя епредставена блестящо чрез необикновения образ на Лодовико Сетембрини, посочва Ервин Копен. Италия играе значителна роля в творчеството на Томас Ман. И авторът си поставя за цел да установи в статията си, че от произведенията на писателя може да се реконструира една почти митическа перспектива по отношение на тази страна. На първо място той насочва вниманието си към новелата „Смърт във Венеция". В нея се говори как известният писател Ашенбах се отправя на юг и се установява в италианския курортен град и средище на отминал богат културен живот. Това той прави, когато именно изпитва нуж да да избяга от своето строго подредено и дисциплинирано всекидневие на творец. Ервин Копен си задава въпроса, защо Томас Ман 150 кара своя герой да завърши живота си тъкмо в страната, която е тъй омразна на друг не гов, сроден по дух герой - Тонио Крьогер. Според него отговорът може да бъде само то зи, че той изпраща Ашенбах в една по-различ на Италия от онази, която тъй много е нерви рала с чувствената си разточителност Тонио Крьогер. (Когато Лизавета Ивановна предлага на Тонио да заминат в Италия, той бурно реагира: „Ах, оставете тая Италия, Лиза вета! Толкова съм равнодушен към Италия, че започвам да я презирам. Отдавна мина вре мето, когато си въобразявах, че само там мога да живея. Изкуство, нали? Синьо като ка дифе небе, горещо вино и сладка чувстве ност... С една дума: не искам. Отказвам се. Цялата тамошна „красота" ме нервира.") Онова, което Ашенбах намира на юг, е почти противоположно на представите на Тонио Крьогер: небето не е синьо, а през първите дни на престоя му във Венеция е сиво и нависнало от облаци, за да се превърне после в знак и сим вол на една в истинския смисъл на думата убийствена жега. „Горещо вино" се проявява само в своето въздействие върху един както отвратителен, така и зловещ пиян старец. За изкуство става дума само във връзка с упа дъка. А що се отнася до чувствеността и красотата, те са всичко друго, но не и сладки", защото се въплъщават в обекта на късната пагубна страст на писателя към момчето Тад 30. А тази страст след това ще го „нервира" в съвсем друг, по-висш и многозначен смисъл, отколкото тази дума означава в устата на Тонио Крьогер. Във Венеция шествува смъртта и тя се проявява не само в атмосферата на града, но се олицетворява и от някои персонажи - на първо място естествено от момчето Тадзо, посочва авторът. Ала нерядко смъртта се появява в италианско одеяние: в образа на пияния старец върху борда на кораба, в този на тайнствения гондолиер, който Закарва Ашенбах в Лидо, и не на последно място в образа на миришещия на карбол червенокос уличен певец. А може би в тези образи е персонифициран дяволът", се пита авторът на статията. Няма съмнение, че този италиански град е населен от демони на смърт та; дори онзи елемент на юга, който при Гьоте се превръща в елемент на естетическо въодушевление и ведра уютност, именно класическата древност,

И новата книга на Симеон Хаджикосев „Отблизо и отдалеч" затвърждава впечатле нието за неговите бързи и ярки критически рефлекси, за умението му да следи отблизо литературния процес, да бъде винаги в крак с новите моменти в него. В някои отношения тя се родее по конструкция и проблематика с книги като „Поезия, проза, критика“, „Проза и време", „Патриотизъм, партийност, творческо вдъхновение" или „Критически при- страстия", „През погледа на критика“, „Кри тически делници", в които бяха показани едни от най-интересните и проникновени наблюдения на Хаджикосев върху днешния литературен делник. Същевременно с това показва и Някои нови тенденции и плодотворни търсе ния, очертава с още по-голяма широта и обхватност тънките му прозрения, острата наблю дателност върху явленията, върху завоеванията на отделни автори. Още в първия раздел на книгата „Процеси в съвременната проза" изпъкват двете статии „Типология на съвременния български разказ" и „Проблеми на съвременната българска нове ла". Освен няколкото изследвания на Михаил Василев върху българския разказ, както и на изтъкнати литературоведи като Г. Цанев, Р. Ликова и др., почти никой от по-младите критици не се е спирал подробно, с нужната авторитетност и сериозност върху развитието на късите белетристични жанрове, традиционни за нашата литература. През последните годи ни с развитието на романа без съмнение нарасна и интересът към него, появиха се и такива плодоносни изследвания като тези на Т. Жечев и Б. Ничев, които показаха на високо съ временно равнище убедителното анализиране на особеностите на жанра и неговите завоевания в прозата ни. В историко-литературен план Елка Константинова и Кръстьо Куюмд жиев разгледаха състоянието на разказа и повестта, предимно в първите години след Девети септември и непосредствено след Април ският пленум на ЦК на БКП от 1956 г. Но през последните петнадесетина години разказът и новелата претърпяха осезателни изме нения и в това отношение Симеон Хаджикосев вярно улавя редица характерни моменти. Ценното при него е, че той смело и бързо се ориентирва в потока от книги, намира онези творби, които наистина дават възможност да се проследи новата тенденция, да се покажат редица интересни моменти. Заслужават внимание например тенденцията към миниатю ризиране на разказа, която вещо и с разбиране Хаджикосев е посочил в първата си ста тия. Или предпочитанието на някои белетристи към формите на сатиричната гротеска, появяването на хумористичната новела, разгледани във втората статия. Веднага личи, че критикът не се движи по повърхността на тематичния обхват. Задълбочено, с нужния усет той забелязва редица автори и техни творби, които се налагат през последните години. Хубаво е и това, че Хаджикосев не робува на установените вече ценности, много често той изследва млади прозаици, техните търсения и по този начин има възможност наистина да открои новото, което тепърва кълни и ще дава плодове. Във втория цикъл, озаглавен „Прелиствайки златните страници", авторът на сборника е включил някои от своите най-нови изследвания върху класически произведения. Но и тук той не върви по пътя на утвърденото, спира се върху образи и творби, които са го развъл нували, които са го накарали да се върне отново към тяхната самобитност и художестве но проникновение. В някои от тези изследвания на Хаджикосев личи ясно културата, активната му мисъл, вярната и находчива кри тическа инвенция. „В „Съдбата на мечтателя" той се спира на мястото и ролята на Раковски в нашата литература, но наред с познатите и утвърдени вече преценки Хаджикосев засилва редица свои наблюдения и изводи. Например сравненията между Раковски и Христо Ботев, отлично намерената връзка между двамата поети. Заслужава внимание подходът на критика, който убедително насочва към своите наблюдения, изтъква със сериозна аргументираност изводите си: И все пак тази несполучена поема заслужава по-видно място в историята на българската литература. Както изгубените „Анали" на римския поет Квинт Ений са били творчески образец за шедьовъра на Вергилий „Енеида", "Отлъчие..." на Раковски е образец на младия Ботев при на писването на поемата „На прощаване".

Неслучайно книгата на Елена Сюпюр, съ трудничка при Румънската академия на науките, събуди интерес в нашите научни среди. Тя засяга един актуален въпрос - въпроса за същността, мястото и значението на бъл гарската интелигенция в този небивал национален взрив, който се нарича Българско възраждане. Отличителна черта на тази интелигенция още в условията на нейното зараждане е, че тя в голямата си част се създава вън от Бъл гария - в Румъния, Русия, Цариград, Сърбия и на Запад. Като изтъква този факт, Елена Сюпюр се спира на нейните особености - от какви среди произхожда тя, какъв е броят и, какви са нейните специалности и занимания, каква е зависимостта й от България и Румъ ния - страната, в която се учи, работи и жи вес. И тези нейни особености тя разкрива помощта на един съвременен метод на изслед ване, почиващ на факти и статистика. C Първата част на книгата и обхваща теоре тическите проблеми на темата. Тук в четири глави тя разглежда формирането на българската емигрантска интелигенция на румънска територия, нейната социална типология, дейност, занимания и културни институти. Авторката се е опитала да превъзмогне някои кли ширани постановки, подчинени на схеми за историческото развитие, които не всякога отговарят на истинското положение на нещата и замъгляват представата ни за стимулите на това развитие в цялата му широта и дълбочина. Явно е, че при марксическата разработка на общите положения в историографията не са взети под внимание някои моменти. Един от тях е ролята и значението на интелигенцията през епохата на Възраждането. И не само това. На нас днес не ни е необходимо само знанието, какво е съдържанието на това понятие. Днес вече не е необходимо сравни телното изучаване на характера, ролята и значението на тази буржоазна прослойка в Югоизточна Европа през казания период. И на изследването на взаимовръзките между бъл гарската емигрантска интелигенция и румън ското общество, тъй като те са уникални по своя характер. Проникването и създаването на българската интелектуална общност в Румъния не е случайно и спорадично явление. Това е едно сложно и динамично движение, което се заражда и развива в пределите на един век. Установяването и там, връзките и с румънска та интелигенция и останалите емигрантски среди в страната - гръцка, полска и албанска, - допринасят за националното възраж дане на българския народ, за неговото офор мяне като отделна нация, която да се появи отново на европейската сцена, за да заеме мястото си между другите народи. Авторката подчертава необикновената бър зина, с която се утвърждава като че ли изляз ла от нищото тази толкова жизнена среда, заедно с нейните институти - училища, читалища, театър, вестници, революционни комитети. Тя е необикновена не само защото се ражда така бързо и се развива така динамич но, но и защото бележи една дълбока, коренна промяна на духовния живот на българина, на неговите стремежи и културни хоризонти. Изследвайки интелектуалната среда, в коя то се развиват двете съседни държави, Елена Сюпюр взема под внимание политическите отношения между двете страни, равнището на тяхната култура през дадения период, сходствата и различията в начина на мислене, в мирогледа и начина на живот, даже и националната специфика на двата народа, изтъква класовите отношения, политическите и идейните борби. Без това не бихме могли да разберем истинския характер на тези взаимоотношения. Тя търси и намира онзи момент на съприкосновение, който събужда и вдъхновява за влияние или съпротивление - във всеки случай, за взаимодействие. Създава се общност в интелектуалната среда на двата народа, на почвата на историческата съдба и политическите задачи. Висшето образование по думите на авторката е характерно за българската емиграция в Румъния доста по-рано от 1830 г.,след която чак го откриваме в България. Тя отбелязва любопитния факт, че българската интелигенция в Румъния получава това образование не само в румънските средни и висши училища, но най-често идва в страната, след като е получила образованието си навън. Възпрепятству вана да работи в родината си, където османската административна система не предвижда нито юридически, нито финансово каквито и да е културни институти освен основни учи лища, тя се отправя към своята северна съсед ка с оформени вече социални и политически възгледи, свързани с културно-политическите движения в Русия и Европа. Тя идва през Цариград, Атина, Белград, Одеса, Москва, Виена, Лайпциг, Прага, Загреб.