Книжка-9

1982, Книжка 9 - Съдържание

Защо неокончателни? Защото окончателните изводи от подобен род диску- сии - за същността и своеобразието на най-новата ни проза, която е в процес на развитие и борба - може да направи само животът. Но като начало бих искал да обърна вниманието на читателите и участни ците в дискусията върху една забавна подробност. В бр. 1 на „Литературное обозрение" за 1980 г. още в самото начало на дискусията, започнала със статиите „Епос, мит, притча" на А. Бочаров, „Напре жение на търсенето" на В. Камянов и „Цветът на времето“ на В. Росляков, в статията на Росляков четем: .....Критика, критика, критика! Един и същ мотив, който, струва ни се, никога не е слизал от сцената. В личната библиотека на Пушкин до ден дне шен „Московский телеграф" е с неразрязани страници с изключение на онези, където са отпечатани статиите на Белински. В цялото това списание Пушкин е четял единствено критиката на Белински, останалите страници дори не е разрязвал." Това е удивително тънко наблюдение, което поставя нечувано високо нашата родна критика! След В. Росляков в дискусията се включиха над 40 души - доктори и кандидати на филологическите науки, литературоведи, критици, прозаици - и нито един от тях не намери свободно време да възрази на В. Росляков. Та списанието „Московский телеграф" е било спряно от царя за отрицателен отзив за пиесата на Н. Куколник „Ръката на всевишния отечеството ни спаси" през април 1834 г., а първата статия на младия критик Висарион Белински, озаглавена „Литературни мечтания", е отпечатана във в. „Молва“, приложение към сп. „Телескоп" за септември - декември 1834 г. И щом като в сп. „Московский телеграф" не би могъл да бъде отпечатан нито един ред от Белински, то Пушкин естествено съв сем не би могъл да разреже страниците на това списание със статията на великия руски критик. Ясно е, че провеждайки дискусии, ние понякога лошо, невнимателно се че тем един друг. А главно, нашите размисли за съвременния литературен процес често са затворени в днешното, невинаги се осланяме на миналото и бъдещото време. Историческият подход към проблема, включен в темата на дискусията от списанието, неизбежно внася съществена поправка в самата постановка на въп роса: какво в същност е литературата на 70-те години? Къде, строго погледнато, са нейните граници във времето? Граници, определени не хронологично, а исторически?

Максим Горки като художник и публицист заема своето място в руската и световната литература още в края на миналия и началото на нашия век. Той е ос новоположник на новото направление в руската и световната литература, което утвърждава метода на социалистическия реализъм. Но Горки като теоретик и критик и до ден днешен остава някак в сянка. Разбира се, неговите мисли за ли тературата, оценките му за един или друг писател се цитират често, но това ста ва с цел да се подкрепи едно или друго гледище или да се отхвърлят неправилни възгледи и оценки. Цялостното разкриване на Горки като теоретик и критик все още чака своя изследовател. Когато разглеждаме Горки като теоретик на социалистическия реализъм, трябва да имаме пред вид, че става дума за творец, създател на тоя метод в ху дожествената практика, че става дума за писател, който не само интуитивно, по силата на своята дарба прониква в светая светих на творческия процес, а за писател-мислител, писател-теоретик, който съзнателно се стреми да разкрие за коните на художественото творчество, „магията" на литературния труд. Употребявам съзнателно едно до друго тези понятия „магия“ и „труд", защото Горки неведнъж еподчертавал, че без талант няма творчество, но при наличие на талант решаващата дума принадлежи на труда. Без да притежава системна академическа подготовка, Горки е писател с огромна ерудиция, познаващ литературата в нейното историческо развитие от Древността до нашата епоха. На Горки принадлежат едни от най-точните, найна верните и вдъхновени слова, казани за класическата руска литература: В историческото развитие на европейската литература нашата млада ли тература е феномен изумителен. Няма да преувелича, ако кажа, че нито една за падна литература не е възниквала за живот с такава сила и бързина, с такъв мо щен и ослепителен блясък на таланта. Никой в Европа не е създавал така крупни, признати от целия свят книги, никой не е създавал такива дивни създания красотата при такива неописуемо тежки условия... Нашата литература е наша гордост, най-хубавото, което сме създали като нация. В нея е цялата наша фи лософия, в нея са вградени великите пориви на духа. В този дивен, приказно бър зо построен храм и до ден днешен ярко горят умове на велика красота и сила, сърца свято чисти - умове и сърца на истински художници. И всички те, прав диво и честно осветлявайки разбраното, преживяното от тях, казват: храмът на руското изкуство е строен от нас с мълчаливата помощ на народа, народът ни е вдъхновявал, обичайте го!"

Историческият жанр в младата съветска литература се ражда в отговор на огромния интерес на читателите към историческото минало, към онова време, в което се утвърждават основните черти на руския национален характер и се крият корените на неотдавнашната победа на народа над царизма. Революционната действителност тласка писателите към изобразяване на такива революционни кризиси, които са имали решаващо значение за страната и народа. Съветската художествена литература не само възприема най-добрите традиции на класическата, но и развива нови страни от художественото виждане и осмисляне на света на основата на метода на социалистическия реализъм и марксистколенинския мироглед. Едва в съветската литература се осъществява предвижда нето на В. И. Ленин за пролетарската литература: „Това ще бъде - писал Ленин през 1905 г. - свободна литература, която ще оплодотворява последната дума на революционната мисъл на човечеството с опита и живата дейност на социалистическия пролетариат, която ще създава постоянно взаимодействие между опита на миналото... и опита на настоя щето...1 Авторите на исторически произведения се интересували от съотношението Между миналото и настоящето и историческата перспектива, определящи актуалността на произведението, неговия жизнен смисъл и съдържание. В живите об- рази на своите герои те търсели и разкривали приемствената връзка между миналото и настоящето на народа: как в борба с класовите врагове и чуждите завоеватели руският народ е създавал своите освободителни традиции. Стремежът на писателите да обяснят „родословното дърво" на революцията по думите на М. Серебрянски обяснява особения за съветската литература интерес към селските въстания под ръководството на Степан Разин, Иван Болотников, Еме лян Пугачов. Темата за революционната борба на селяните в миналото заела 38 широко място през 20-те - 30-те години, когато се зародил, укрепнал и утвърдил съветският исторически роман.

Проблемите на съвременната социалистическа действителност не могат да се разглеждат откъснато от прогресивните философско-естетически постижения на културната мисъл в предходните години. Особено интересен за историята на руската класическа литература е периодът на 90-те години, в който се проя вяват силата в творчеството на писателя и ярки индивидуалности в изкуството като Достоевски и Гогол. Основната задача на всяка литература е цялостното представяне на действителността като система от художествени образи и определяне мястото на човека или на даден социален тип в обществото. Следователно информацията, която получаваме за епохата и обществото, се дължи на дъл бочината, с която писателят изобразява характерите на своите герои. Литературните и изобщо културните връзки в изкуството, основани на закона за приемстве ността, се осъществяват посредством теми и мотиви, които са градивен мате риал на идейния заряд в произведението. Изясняването на същността на идеята е не само философско-естетическа, а и методологическа задача. Когато говорим за прогресивното значение на руската класическа литература, ние имаме пред вид онези характери (социално-психологически типове), теми и мотиви, които са дълголетни и отговарят със своето съдържание на понятието класически. Героите в творчеството на писателя изграждат образната система, образ ния свят в създаваната от него литература. Героите на художественото произведение са динамичен елемент, чрез който обективно отразяваната по художе ствен път действителност се саморазкрива. При представянето на героя авторът използува концентрацията и натрупването на типични черти, характеризи ращи епохата и строя. Тук голяма роля играе авторовият подбор на качества, определящи героя като индивидуалност. Изборът на писателя хармонира с не говия мироглед и с преследваната творческо-естетическа задача. Целта на автора е да види незабележимото на пръв поглед. В това е смисълът на извършваната от художника интелектуална по израза на Достоевски „дисекция" на дейст вителността. В цялостния процес в създаването на художествените образи Василий Шукшин съзнателно подбира най-баналното в ситуацията и външността на героя. Художественият образ не е носител на блестящи индивидуални качества. Шукшин държи на обикновеното в своя герой. Пряката авторова характеристика е едва забележима. Тази особеност е обусловена от своеобразния творчески подход към сюжета. Той гледа на произведението като драматург. В повечето от неговите разкази героите се изявяват предимно със своите реплики.

Успехите на българската литературна наука в изследването на историята и теорията на романа, постиженията на съвременното сравнително литературознание позволяват да се очертаят някои междунационални типологически сход ства в областта на голямата епична форма. В този план художествените завое вания на съвременния български роман е възможно да се разгледат не само в границите на националните измерения на жанра, но и да се сравнят с образци от други национални литератури, да се поставят в контекста на естетическите открития на световното литературно наследство. Тъкмо във връзка с националното своеобразие на романа Б. Ничев подчертава, че „цялото съдържание на българския романен опит не само може, но и трябва да бъде съотнесено към типологическите форми на жанра между другото, за да бъде оразличено на тех ния фон "1. Така биха могли да се набележат някои общи и частни закономерности в развитието на българския роман, да се разкрият изявите на тези закономерности в многообразието от национални форми и индивидуално-творчески решения. Родството на епичното в такива художествени структури като „Иван Кондарев“ на Ем. Станев и „Тихият Дон" на М. Шолохов може да бъде изходна основа за сравнение, върху която да се покажат сходни черти на българския роман с едно от най-значителните явления на този жанр в съветската литература. „Тихият Дон" е един жалон не само в границите на националната територия на руската литература от ХХ в. Той е една от онези духовни арки, под които е минавал и ще минава не един художник, дълго вглеждайки се в нея. Творбата на Шолохов въплъщава богат исторически, философски, нравствен и литерату рен опит, излъчващ диханието на бурна, изпълнена със съдбовни събития епоха, носещ наследствените белези на голямото реалистично изкуство на Лев Толстой, опит, съдържащ чертите на самобитното, националноспецифичното, но на нещо общовалидно, закономерно.

Георги Джагаров пише стихове, както и статии понякога. Нямам пред вид единствено пословичната му самовзискателност, както и не по-малко пословичната му непродуктивност" - сякаш в изкуството конвейерната плодови тост някога е била достойнство... Нямам пред вид и такива съществени черти на неговата лирика като монолитността на чувството и категоричността на мисълта (макар те да са навярно плод именно на дълго носения замисъл), простотата и естествеността на изказа, необяснимо съчетани с внушителност и дори монументалност. Но зад всичко това - и над него - има нещо друго. То е може би представата за поезията като чудо, което се ражда в редките мигове на откровение и прозрение - онези мигове, чиято власт над себе си поетът чувствува, без да може сам да я обясни докрай: Понякога, понякога В копнеж по вечността разпъне се душата ти връз белите листа, усетиш болка в раните, приседнеш блед и тих, докоснеш само молива и се отрони стих. („Сезони") Именно това „отронено", самородно поетическо слово придава на найдобрите творби на Георги Джагаров убедителност и сила. И навярно то, макар рядко споменавано, е в основата на изтъкваното от толкова критици родство" с гения на българската поезия Христо Ботев. Да се каже просто, че Джагаров е „поет от ботевско коляно", означава да не се каже почти нищо, да се отбележи очевидното. Защото още в „Моите песни" (1954), в първите творби на Георги Джагаров, се забелязва както съзнателното търсене на приемственост - историческа и лична, - така и известно оттласкване от сянката на гения, дошло пак като плод на разликата в общест вено-историческите условия, но и като резултат от укрепването на собствения поетически глас.

Както всеки творец, вероятно поетът и белетристът Слав Хр. Караславов също лелее интимната надежда - оставил с книгите си и живи искри от своята същност - никога да не си отиде“ (използувам собствени негови думи-стих): да не си отиде от света, от хората, от литературата. Когато това голямо предначертание не е продиктувано от самовлюбеност или от отсъствие на трезва представа за цената на собствения творчески влог, то се избистря и оформя в благородна и висока цел, в постоянен подтик за размисъл и работа, в тръпно, уморително, но и плодоносно самообричане. Самообричане, което не изключва, а подхранва вътрешните сили и самочувствието. Можем да приведем не един Слав Хр. Караславов стих, представляващ непряка и своеобразна съвременна вариация на Вапцаровия стих-послание до утрешния ден и до неговите съзи датели и излъчващ тъкмо това ново, измерено, но осъзнато и крепко творческо самочувствие; стих, разкриващ недвусмислено убеждението за активното и ползотворно въздействие на твореца и на съвременника изобщо върху историята, върху празниците и делниците на битието. Ето един пример [стихотворението, което използуваме, дори тъкмо така се нарича - История"): Историята в наште длани спи, със нас се буди и със нас съзижда, обича дъх на пролетни липи, през погледа ни всяка грешка вижда и възмъжала върху свойта длан, тя ни претегля на везни огромни, делата ни и мислите ни помни - укрита грешка и укрито име... въртиме колелото и, въртиме... Петдесетте години и около четиридесетте книги поезия, проза и публицистика са не само цифров, количествен показател. Те са и един своеобразен вододел, един психологически праг, наподобяващ с нещо онзи камбанен сигнал, който при бегачите на дълги разстояния уведомява за навлизането в най-напрегнатата, решаващата отсечка от пробега. Все по-категорични и неотложни са станали натрупванията и налозите на зрелостта, все по-често - и в творчески, и в житейско-граждански план - прииждат изпитните за волята и характера. Обогатили са се интуицията, съжденията, много по-сложен и вариативен е ста нал психоемоционалният регистър, усилили са се влечението и похватността спрямо сентенцията, релефният детайл и острият акцент при досега с големите и малките проблеми на настоящето, при тълкуването на всестранните човешки изблици, контакти.

Понятен е интересът на паисиеведите да установят по-пълно кръга на пи смените източници, използувани от Паисий при създаването на „История сла вянобългарска“, посетените селища, установените или възможни негови кон такти с представителите на Българското възраждане, с изтъкнатите гръцки, сръбски, руски и други дейци от средата и началото на втората половина на XVIII в. Резултатите от изясняването на тези въпроси допълват картината за живота и творческата дейност на Паисий Хилендарски, за духовното и култур но-историческото състояние на епохата, за кръстосаното и взаимно влияние на културата на балканските и европейските народи в процеса на формирането на нациите в европейския Югоизток и по-специално на Балканския полуостров. Косвено те осветляват и проблема за социално-икономическите предпоставки политическите причини за възрожденските процеси и явления сред българи, гърци и сърби по това време. Влиянието на книжовните паметници върху първия наш възрожденски исто рик е сложно, многопосочно и противоречиво. Ако досега са установени над 50 източника на уникалната Паисиева творба, ясно е, че прочетените и въздей ствували върху съзнанието на нейния автор книги са стотици. Добре ориентиран в българската и чуждата историческа книжнина, Паисий създава национа лен критерий за оценка на книгата: страстна защита на правдивата и патриотич на, следователно полезна книга, и войнствуващо отхвърляне на онази чужда книжнина, която съдържа необосновани нападки и критерии към миналото, а чрез него - и към бъдещето на българския народ. Такава е оценката му и към авторите на книгите, с които се е запознал и от които е отбирал за „приствоку пяване" към своя труд. Книгите, колкото и да са важни за появата на „История славянобългарска", са само един от многото фактори, довели до това, че „Паисий пръв показа на българския народ как да се обособи, да се оформи, да се съзнае като нещо от делно от другите балкански етнични единици". Изхождайки от вярното си чув ство за закономерността на възрожденските прояви от българския XVIII в., още през 1912 г. проф. Иван Д. Шишманов подчерта: „Паисий е едно голямо звено в една дълга каузална верига, а не един случаен лост, един акцидент“ и че той ще ни стане по-близьк, когато престанем да го смятаме за явление, независимо от пространството и времето, за личност, чужда на колективността, над която неговият талант и някои благоприятни условия го издигнаха"

Стихове от естонски поети се появяват в българския печат през втората половина на 50-те години. Под тях най-често е отбелязано: „Превод от естонски на Ангел Тодоров." (Към края на 1956 г. този наш поет посещава за пръв път Естония и още тогава, както и след посещенията си през 1960, 1966, 1974 г. той се връща с възторзи, които го правят ревностен популяризатор на естонската литература в България.) В самото начало, пък и до наши дни това са поетични пре води във вестници и списания, по-късно и в отделни издания: стихове от А. Алле, И Барбарус, Л. Хайнсалу, А. Каал, А. Кирнер, Й. Семпер, Р. Парве и Юх. Сют исте; и „Избрани стихотворения" от Юх. Смуул (изд. през 1962), от М. Траат „Стихове" (изд. в 1972). И отново в периодичния ни печат - естонска лирика (П. Е. Руммо, Я. Каплински и, разбира се, от срод ната с всички поколения Дебора Вааранди). А естонската драматургия? През 60-те и 70-те години ни стават известни пиеси от Л. Кі хас, Р. Каугвер, Е. Раннет, А. Лийвес, М. Унт. Паралелно върви и представянето на естонския разказ, чиито най-добри майстори в изд. „Народна култура" през 1978 г. изградиха сборника „Естонски разкази". Популярен сред деца и възрастни у нас стана и Енно Рауд, носител на Ан дерсеновата награда. Твърде много е направено Юхан Смуул да заговори пред българския читател не само като поет, но и със своите колабрьоньонски „Монолози" (в превод на А. Ди митров от 1980 г.); със славните си репортажни откровения „Ледената книга" (бълг. изд. през 1962), „Японско море. Декември" (1971). „Светлина в Коорди" от Х. Леберехт е първият естонски роман, появил се в български превод през 1958 г., последван от поредица блестящи романисти: Й. Семпер - „Червените карамфили " (1962), фр. Туглас „Малкият Иллимар" (1965) и вече през втората половина на 70-те години: „Танц около парния котел" на М. Траат, „Една нощ“ и „Капки дъжд" от П. Куусберг, „Малки романи" от Енн Ветемаа, „Заглъхналите звънчета" на Ем. Беекман, „Живот и любов" на А. Х. Таммсааре, „Небесен камък" от Я. Кросс. Издателство „Хр. Г. Да нов" в края на миналата година ни поднесе романа на Мати Унт „Есенен бал", а издателството ни във Варна през тази (1982) година публикува „Пред прага на северното сияние“, чийто автор Ленарт Мери заедно с покойния вече Юх. Смуул държи първото място сред майсторите на ре портажния роман в днешната естонска литература. Точно такъв един роман („Хвойната из държа и на суша" от Юло Туулик) подготвя за скорошно издание „Партиздат". Въздържам се да цитирам естонските заглавия в най-новите планове на нашите издателства. Но не виждам сред тях авторски сборници на такива поетеси като Марие Ундер, Бетти Алвер и Дебора Вал ранди, които утвърдиха, тъй да се каже, матриархата в поезията на естонците

Малко преди смъртта си на 21. ІІ. 1980 г. Алфред Андерш завърши повестта „Бащата на един убиец“. Роденият през 1914 г. писател живя до 1958 г. в родния си град Мюнхен, където бе виден издател и редактор в различни радиоинститути на ФРГ. След това обаче Андерш изостави всички свои официални постове и се пресели в Швейцария, където заживя като писател на свободна практика. Последната му белетристич на творба (Андерш пише също стихове) предизвика силен отзвук в литературния свят и бе преведена на различни езици. През 1981 г. тя бе издадена и в ГДР. На повестта „Бащата на един убиец" е посветена статията под същото заглавие на Урзула Райнхолд в рецензираната книж ка на списанието за литературознание, есте тика и теория на културата „Ваймарер байтреге". С тази повест писателят се обръща към ранния период на своето развитие, който той разглежда през призмата на настъпилите социални и политически промени в Германия от последното десетилетие. Още в автобиографичната си книга „Черешите на свободата" (1952) Андерш се занимава със съ битията от своето детство, преживяно в края на Ваймарската република; там той разказва за членуването си в комунистическата Младежка организация, описва идването на власт на фашистите в Германия, а също своя престой в концентрационен лагер и послед валия дълбок интерес към литературата и естетиката. Голямо място тук намира и опи тът на Андерш от войната, преживяванията му като дезертьор и пленник в американски военен лагер. В това произведение писателят схваща своя живот като път към опознаването на една екзистенциално разбирана свобода, която сякаш може да бъде постигната между двата фронта, „в уединението с бога и нищото". Неотчуждената разказна перспектива в първо лице тук се явява като формално съот ветствие на схващането за свободата и лич ността, за което историческият опит бе преди всичко подтик за индивидуално себепостигане. Подновеният интерес на Андерш към собствената биография се обяснява с промения те, настъпили в историческите му възгледи което се дължи до голяма степен на съвре менните социални и културни конфликти вы ФРГ, отбелязва авторката. В ситуацията на изострени обществени противоречия и кри зисно развитие в страната писателят осъзнава своето недостатъчно обвързване с демокра тичните и социалистическите традиции в ли тературата, пораства потребността му да се запознае с опита на работническото движе ние и на антифашистката борба. Ето защо собствената му позиция на необвързаност, погрешно разбирана като състояние на сво бода, става за него все по-съмнителна. С тази проблематика Андерш се занимава в свои роман „Ефраим" (1967). Тъкмо през онези години редица писатели на ФРГ, като Хайн рих Бьол, Гюнтер Грас, Мартин Валзер Петер Вайс и Ханс Магнус Енценсбергер, подложиха на преоценка собствените си со циални позиции и стигнаха до твърде раз лични заключения. В отлика от Енценсбергер например Андерш никога не възприе крайното схващане за отказ от литературата или за самоограничаване до нейните оперативни въз можности. Тогава той се дистанцира от ра дикалните възгледи на студентското дви жение и от идеологията на „Новата левица“, засягаща отношението между литературата и политиката. Андерш остана на становище то, че литературата изпълнява обществена функция. В един разговор с Ханс Магнус Енценсбергер, озаглавен „Литературата след смъртта на литературата" (1979), Алфред Андерш подчерта: „Литературната творба възниква от определен исторически опит и ще оказва въздействие върху опита на други поколения. Характера на нейното въздейст вие върху историческия процес Андерш из вежда от историческата позиция на писателя, чиято главна задача той вижда в това да работи за един свят на мира". В програмната си статия „Хартия, обагряща се в червено (1979) Андерш писа: „Аз съществувам в един свят, който живее от фикцията на войната. С това не искам да кажа, че този свят дей ствително желае войната. Той обаче е изградил сложна идеологическа система, в която се приема като самопонятна пред поставка за всяко мислене, че срещу него ще бъде поведена нападателна война от 128 друг един свят. И тази система прониква до всички отрасли на живота. Това е антикомунизмът.

Известният румънски историк проф. Кон стантин Велики има един траен и обикнатпред мет в научните си интереси - България. В дългогодишната му научноизследователска дейност нашата страна присъствува много странно с културната и политическата с история. На неговото раздвояващо се между точния подход и белетристичната форма перо се дължи подчертано приносният мо мент в историческия ракурс на известните Браилски бунтове (Браилските бунтове. С 1968), към които той се върна още веднъж под формата на документален разказ (Под знамето на свободата С., 1976); изследванията за д-р Никола Пиколо и Георги Пе шаков (Д-р Никола С. Пиколо във Влашко С., 1968 и „Un poete slavo-roumain" Georges Pesakov, în ,Romanoslavica", XVI, Bucureşti, 1968); изяснява отношенията на видни румънски личности и политически дейци към българските емигранти („Atitudinea lui Mi hail Kogàlniceanu, a unor autoritàti romaneşti din porfurile dunàrene şia maselor populare în timpul trecerii cetei lui Hristo Botev, in ,,Romanoslavica", IV. Bucureşti, 1960; C. A. Rosetti și Comunitatea bulgarà, Bucureşti, 1965), каквито са Михаил Когълничяну и К. А. Росетти; разглеждане на освободителните борби на българската емиграция на широкия фон на румънското национално движение (Румънското национално движе ние и освободителните борби на българската емиграция (1750-1870). С. 1973), а и десетки още разпръснати статии в румънската и бъл гарската преса. Към тях миналата година К. Велики прибави книгата си „La Roumanie et le mouvement révolutionnaire bulgare de li bération nationale, (1850-1878), Editura Aса demiei republicii Socialiste România. Bucureşti, 1979. В началото на 1980 се появи и книгата Mу „România şi renaşterea Bulgarà,Editura ,stiintificà și enciclopedicà. Bucureşti, 1980.

Тази книга е своеобразно допълнение към досегашните трудове на Т. Жечев върху съдбата и странностите на феномена, наречен роман. Казвам допълнение" съвсем не за да омаловажа самостойното и значение в неговото творчество, а, напротив - за да подчертая, че и тук се проявява удивителното постоянство на критика да остава верен на няколко, бих казал, магистрални, естетически идеи, които обаче постепенно се развиват, дообогатяват, разклоняват и обновяват в съответствие с неочаквано откриващите се в това движение нови връзки между тях. При прочита на това изследване много неща ще зазвучат в пълната си дълбочина и многогласие, ако постоянно държим под око пътя на Тончо Жечевия интерес към проблемите на романа още от „Съвременни образи и идеи" (1964) и „Идеи на прозата" (1967), та до неговия критически шедьовър „Българският Великден или страстите български" (1975). Бих желал особено да подчертая оформената в жалонните творби на критика концептуална угльбеност и пластическа сила, особено ярко проявени в размислите над произхода и бъдещето на романа, както и в онази респектираща способност за проникновение не само във, но и отвъд омаята на една поезия, зад която стои българската история - поетична и трагично-епична, - българският национален дух и страстите български. Всичко това се поддържа от няколко яки стожера, които скрепят в единно цяло търсенията на автора (независимо дали пише специално върху проблемите на романа или върху пое зия и история, история и проза, общество и литература, писатели и книги, критика и критици), и тези стожери са: дълбоко вижда ната връзка на литературното развитие с развитието на националните идеи, с възхода и катастрофите на българския народен дух; диалектически процесуалното схващане за жанровото строителство върху основата на една философия на българската история; постоянно провеждан паралелен подход към литератур ните трансформационни процеси и развойни тенденции в миналото и в съвременността плътното придържане към „литературния релеф" с цялото внимание към отделния автор И отделната творба, без да се губи теоретическата висота и историческата перспектива, при това без да изчезва личният емоционален ангажимент, който придава самостойно, а не приложно" звучене на текста, развива се в самостоятелна критическа сюжетност - с една дума, всичко онова, което Т. Жечев изрази с една фраза като свое творческо кредо: „Критиката е художествена проза, чийто главен герой еидеята." Подчертавам последната мисъл и особено идеята в нея - защото тя е ключът към книгите, за които споменах: разбира се, не всички от тях са центрирани върху романа, но без това внимателно и просветлено вникване в историческия път на идеите - обществени, културни, иманентно-литературни, - което ни откриват в различни степени, ракурси и оттенъци всички Тончо Жечеви книги досега, обяснението и на неговата концепция за романовото развитие в българската литература би било непълно. Още в началото на изследването си Т. Же чев изрично подчертава: „Всички литературни родове, видове и жанрове с успех могат да се съотнесат към преломните исторически съ бития в живота на народите. Но никъде за дължителната взаимна обусловеност между тези събития и литературните форми не е така пряка, очевидна и необходима, както при романа, който, взет в един по-широк план, е художествена летопис за историческите събития и обществените нрави... Тъкмо тази вътрешна, социална, психологическа, есте тическа и философска връзка имаме пред вид, когато трябва да обосновем самата тема - Девети септември и българският роман. При това ние имаме и ще имаме пред вид двете страни на един и същ процес: от една страна, назряването на повратното историческо събитие, неговото ставане" и неговите последици дават най-обилната храна за развитието на жанра; от друга страна - романът е една от най-подходящите художествени форми за осмисляне на станалото: в него извънредно пълно се отразява и оформя обществената мисъл за станалото, със съдържа нието и формата си той изразява художестве ното и критическото съзнание на епохата за преживяното и изследва, анализира новите обществени и нравствени реалности, породени от повратното историческо събитие.

Димитър Талев е един от най-четените и любими наши писатели, признат класик на съвременната ни литература. Но за него все още няма цялостно монографично изследване, достойно за творческото му дело. Критикуван и отричан, признаван и възхваляван с право, той търпеливо чака своя проникновен изследовател. Не че за него не е писано досега достатъчно. Напротив. Почти всички позначителни наши литературни историци и критици са включвали творчеството му в своето полезрение. Преди двадесет години Б. Ничев написа първата и единствена досега книга за Д. Талев, включи го и в своите изследвания и наблюдения върху съвременния български роман. В началото на 60-те години и Т. Жечев се опита да намери ключ за за гадката на Димитър Талев" и и посвети вдъх новени страници. П. Зарев, Е. Карамфилов, Ст. Каролев, нека не изброявам всички - многократно се връщаха към това „несъвре менно изключение", както сполучливо се бе изразил Ем. Станев. В последно време задълбочени проучвания, най-вече върху ранния Талев, ни даде и М. Шишкова. Но остава винаги една празнина - липсата на пълно литературно-историческо изследване за писателя, който заедно с Д. Димов осъществи чудото на българския роман" през 50-те години у нас. (Не е ли парадоксално, че и за Д. Димов едва напоследък излезе книга от Л. Георгиева.) А Д. Талев бе продължил и художествено реализирал една от най-трайните теми в литературата ни, станала съдбовна за нея още веднага след Освобож дението - темата за Македония. Така в края на 90-те години от миналия век Антон Страшимиров написа потресаващи редове за „майката наша кървава македонска земя". Неговият малко известен днес очерк „Сила му е... турчин е" започва с една трагична картина: „Нашир и надлъж по поля и гори низ Битолско, Охридско и Ресенско пъплеха ден и нощ загнездилите се в сенките на Пе листер, Петрино и Бегла дивите арнаутски чети; като хищни птици се впущаха те по просторните наши поселища - поселища на трудолюбивия стопанин на широката хубава земя - впущаха се върху българина, върху осветения с най-чисти нрави семеен негов кът и - с диво злорадство оскверняваха чистото, погубваха невинното, ограб ваха свъртяното. След А. Страшимиров и други български творци от най-висок художнически ранг, като Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, оплакаха съдбата на тази древна българска земя, възпяха нейните красоти. Д. Талев посвети целия си талант, целия си живот, всичката си творческа енергия на една тема - съдбата на българския народ в Македония. Той още на млади години бе дал свят обет пред себе си да напише нещо за Македония и остана верен на младежката си клетва. Излишно е да се разсъждава тук какви възможности разкрива пред литературния историк, пред народоведа и психолога творчеството на Д. Талев.