Книжка-5

1970 Книжка 5 Съдържание

Не крия, че в известен смисъл „феноменът" Богомил Райнов ми е по-инте ресен, отколкото чистият литературен текст. С това ни най-малко не искам да подценя създаденото от него в областта на поезията, прозата, изкуствознанието, криминалната фабулистика. Обаче не е моя работа да разглеждам всичките му прояви в областта на стиха и разказа, теоретическото есе и художествената критика. Това е предмет на специално изследване, което ще има претенцията да обгърне неговите всестранни духовни интереси и литературни дарби. Някой друг по-точно ще определи къде е най-силен, в какво точно се състои неговият принос в българската литература. Предварително знам, че подобно изявление за занимание с чистия феномен“ ще раздразни ония, които са свикнали да четат само текста, а по-малко да се интересуват от авторовата личност. Но когато се сблъскаш с личност като Богомил Райнов - характерна и ярка в продължение на три десетилетия, - не можеш да се абстрахираш от обстоя телството, че той е раснал между две войни, че при него химията на интелекта" представлява една твърде сложна и противоречива смес, че при последна сметка е син на стария професор Николай Райнов, чиито приказки са влезли в детските ни сънища.

Най-интимната лирика на Смирненски е белязана със знака на жертве ността. В началото на януари 1921 г. той пише стихотворението си „През бурята". В него напира мечтата за тържеството на празника на бледоликите братя, напира желанието на поета да тръгне като обикновен редник по стръм ния път, когато заблести предутринната звезда на революцията, вестителката на величествения ден. Бурята изразява образно трепетните надежди на този кротък, чист и нежен младеж, който и когато осмива хората, не ги вижда като грозни карикатури и чудовища. В образа на бурята се усеща интимното му, вътрешно вслушване в тайните на душата, в гласове и образи, които я изпълват. Животът - груба реалност - прераства в мечта, най-чистата, найсъкровената мечта за жертвеност, неизбежна и за героя, и за близките на сърцето му.

Гениален писател и велик мислител, Лев Толстой, както никой друг от руските писатели на XIX в., оказва своето благотворно въздействие за духовното формиране на българската интелигенция в началото на настоящото столетие. Той непосредствено влияе върху творческото развитие на Ив. Вазов, П. Славейков, А. Страшимиров, П. Ю. Тодоров и много други представители на творческата ни мисъл. Не случайно в своето слово, произнесено през 1910 г. по случай смъртта на великия писател, П. Славейков казва: „Сянката на Толстоя се простира и над нас, над нашия културен и нравствен живот.. както на безчет други гениални представители на руската мисъл и дело. Същото мнение изказва и П. Ю. Тодоров, когато говори за значението на Л. Толстой за българската култура: „Нигде на света руското слово не е тъй авторитетно, руската книга не играе такава велика и благородна роля, както в нашия духовен живот. "3 И това се отнася не само за началото на века, когато са направени тези изказвания, но и за по-късно време - когато творчеството на Толстой изцяло влиза в духовния бит на българския народ и става съществена част от неговата духовна храна. Най-големите писатели, които идват след Пенчо Славейков и Петко Тодоров, като Йордан Йовков, Ангел Каралийчев, а след тях Георги Караславов, Димитър Талев, Димитър Димов, Емилиян Станев и др., по-малко или повече са се учили от Толстой и всеки от тях би могъл да го нарече свой учител.

„Съвременността" на един писател не винаги е достатъчен критерий за оценка на неговото творчество. Особено важно еда се види какво писателят връща на епохата, която го е създала и издигнала, каква е творческата лихва, която плаща - произведенията, идеите, героите, които той е взел от епохата си и ги е претворил като истински представители на една историческа реалност.

ного причини предопределлят трудността на феномена ирония. Иронията принадлежи колкото на изкуството, толкова и на извънхудожествените духовни форми, тя се осъществява колкото с помощта на строго художествени компоненти, толкова и с езика на реториката, политическата реч, житейското остроумие, философския диалог. Изкуство и неизкуство пред явяват към нея еднакви изисквания, а и тя самата не е в отношения на интимно предпочитание към някоя от тези сфери.

Въпросът за изображението на природата в старобългарската литература, макар и засяган частично, не е развиван цялостно. Това имаше своите причини. Изображението на природата е характерно за художествената литература. свързано е с естетическото виждане и възприемане на света. В такъв слу чай, ако българската литература през средновековието се разглежда предимно като исторически извор, каквато тенденция имаше години наред, естествено е, че въпросът няма да застане пред погледа на изследвачите. От друга страна, в самата средновековна литература не се отделя голямо внимание на заобикалящата човека обективна среда, което зависи от господствуващите на вре мето литературни принципи на изображение, свързани от своя страна с мирогледа на средновековния писател. Все пак обаче природата има място в старата литература, следователно и изследването на въпроса би трябвало да намери място в научната литература. При това може да се забележи, че през вековете отношението на твореца към природата се мени, което прави проблема още по-интересен.

Тези дни българската литературна и културна общественост отбелязва 60-годишнината на акад. Петър Динеков. И заедно с това - неговата почти 40-годишна ползотворна дейност в областта на българското литературознание. Проникновен изследовател на българския фолклор и литературна история, влюбен в трудното изкуство на литературната критика негов служител още от младини, уважаван научен организатор и педагог, ето вече две десетилетия проф. Петър Динеков е една от централните фигури в нашия научен, универ ситетски и академичен живот. На него се падна честта и нелекият дълг да възглавява вече повече от десет години една от най-важните катедри в системата на нашата университетска хуманистика - катедрата по история на българската литература, призвана да играе най-активна роля в културния живот чрез многобройните преподаватели по родна литература, които трябва да подготвя. Повече от 15 години проф. Динеков завежда с успех и секцията по стара българска литература и българска литература на Възраждането към Института за литература при БАН.

Всичко, докоснато от живота и делото на Константин Константинов, остана озарено от мекотата на неговото чувство, от ярката светлина на мисълта му, от неподкупната му съвест Той знаеше смисъла и цената на нежността, обичта и дълга. За него свързването със Сливен и България, станало в деня на раждането му -2 септември 1890 г., - е било най-големият оброк в живота му. Дълги години Константин Константинов ще разгадава магическото за клинание България, ще търси онова обобщение за нацията, което се осъществява в нейните най-добри синове, в онези десет дни на Априлското въстание, без които нямаше да бъдем". Пак той ще ни спре в нашето задъхано и припряно ежедневие пред чудото на азбуката на Кирил и Методий, пред пожълтелите рисунки на Манасиевата хроника, ще ни накара отново да се замислим върху заклинателната сила на Добри Чинтуловите песни. И как се променя преоценката на всеки един от нас, когато открием още веднъж духовния подвиг на Иван Арабаджията, вървял с Левски в подготовката на всенародното тържество на свободата, приемал очи в очи смъртта, върнал се след Освобождението смирено да дяла главините на селските каруци.

Авторитетното съветско списание, изда вано от Съюза на писателите, Института за световна литература „М. Горки“ и Акаде мията на науките, навлезе в своята 14-а годишнина. Първите шест книжки за 1970 г. правят впечатление със своето разнообразие и предлагат на читателя интересни статии из областта на теорията, литературната история и критиката. В раздела за рецензии се отбелязват почти всички литературоведски книги, издадени в СССР, както и много от значителните прояви в чужбина. Рубриката „Сериозно и на шега" привлича с пародии, фейлетони, бележки.

В първите години след Втората световна война вниманието на интелектуалния свят във Франция бе привлечено от шумната изява на едно течение във философията и литера турата, възглавявано от Жан-Пол Сартр. Екзистенциализмът не бе чисто френска рожба. Неговите корени бяха в Германия - във философията на Мартин Хайдегер, във феноменологията на неговия учител Едмунд Хусерл, на други немски мислители като Карл Ясперс. А много по-рано първоизточ никът на екзистенциализма според истори ците на това течение едатският религиозен мислител Сьорен Киркегор. Във Франция екзистенциализмът нашумя главно чрез литературното творчество на Жан-Пол Сартр, около когото се обра зува един вид сенакъл“, който се събираше в прочутото „Кафе Флор" в квартал Сен Жермен-де-Пре. Това бе през периода 1945- 1955 г. След като бе публикувал първите си белетристични произведения - повестта „Отвращение", сборника с разкази „Сте ната" и успоредно с тях крупния си фило софски труд „Битие и небитие“, опит за феноменологична онтология, Сартр навлезе активно в обществения и политиче ски живот, подири по-късно със съчинението си „Критика на диалектическия разум (1960) допирни точки между екзистенциа лизма и марксизма. Сартровата доктрина, критикувана оживено, постепенно започна да отшумява и да губи своята притегателна сила. Центърът на тежестта в творчеството му остана в неговия театър. Пиеси като „При затворени врати“, „Проститутка. достойна за уважение", „Затворниците от Алтона" и няколко други се задържаха в репертоара на френски и чуждестранни театри.

Ако преди десетина години някой би пожелал смъртно да обиди един писател, той трябваше да му предложи да се погрижи за спомените си. Според тогавашните схващания спомени пише оня, който вече е приключил своя творчески и му предстои да приключи и жизнения си път, та затова трябва да се избърза, да се изпревари онази с косата... Cera нещата се промениха коренно. B тази мемоарна жега комай всичко живо пише спомени - и стари и млади, и тези, които имат за какво, а още повече другите, които нямат какво да кажат и оставят на потомците освен амбициите си. Неволно си спомних всичко това, когато прочетох спомените на Христо Радевски „Живи като живите“. която Издателството на БКП неотдавна предложи на читателите. И се зарадвах, защото в много отношения книгата е хубаво изключение. Преди да започне своя разказ, авторът е счел за потребно да направи една „необходима уговорка". Той държи да бъде наясно с читателите - ще говори за известни личности, за които и други преди него са говорили. В последна сметка в живота те не са познавали само него и той не е познавал единствено тях. На второ място Радевски точно формулира авторската си задача и цел: „Защо пиша за тях? Защото тяхното дело има широко обществено значение. То е и ще бъде - трябва да бъде! - вдъхновителен фактор във възпитанието на нашата младеж. И това, което съм забелязал и разправил за тия хора - прибавено към казано от други за тях, - ще помогне за по-правилното тълку ване и изучаване на делото и личностите им.

Допускам, че мнозина ще споделят първоначалното ми съмнение: не ни ли изправя пред анахронизъм това ефектно и обвързващо заглавие? Затова на първо място според мен заслужават внимание моментите, които са и оправдание на смелото авторово хрумване. Поемайки един голям риск, Вл. Топенчаров се е опазил от всякакви увлечения, като е потърсил необходимите разграничи телни белези между изключителното дело на Константин-Кирил Философ и основното съдържание на европейския Ренесанс. Внушението за дистанцията между сравняваните явления идва по няколко линии - преди всичко в хронологически смисъл. Уникалното начинание на солунските братя е само „предчувствие", „далечен тъ тен на бурята, която ще се разрази няколко века по-късно в Европа“, „символ и предвестни к на този европейски час". Успоредно с това се осъществява една съ поставка, която откроява и количествено разликата - в подвига на Кирил и Методий „се намират рационалистически зърна, които ги поставят в далечния авангард на голямото движение, което ще достигне до европейския хуманизъм". Най-сетне авторът постига и точно съотношение в качествен аспект, като споменава за социалните, икономическите и културните условия, както и за непосредствените перспективи на ренесансова Европа, определящи по-високата фаза на развитие по отношение на условията в ІХ в.

Винаги еинтересно да се чуе мнението на един чужденец за нашата литература. Очак ваме от него да долови по-ясно и по-релефно достойнствата и недостатъците на отделните български писатели или на цялостния лите ратурен процес, да направи съпоставки с културата на своята страна, да ни насочи към плодотворни мисли, надяваме се на безпристрастни оценки, освободени от влияние то на личните страсти и отношения. Новата книга на известния приятел на българската Литература в СССР професор Дмитрий Марков, макар донякъде да отговаря на тези очаквания, има по-друг характер, тя няма критически задачи. Както сам авторът сочи в предговора, тя има за цел „да разкаже на съветския читател за основните тенденции на съвременната българска литература". Като взимаме под внимание тази особена функция на книгата, трябва да приемем информативния елемент В нея като неизбежност.

В новите си критически превъплъщения Иван Попиванов ни въвежда в сферата на съвременните търсения на нашата художест вена проза, сочи най-новите завоевания на белетристи като Андрей Гуляшки, Камен Калчев, Емил Манов, Георги Марков, Атанас Наковски, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Емилиян Станев, Васил Попов, Николай Хайтов, Йордан Вълчев и др. Отблизо ни запознава с положителните резултати на емоционално-експресивната насока на съвре менната ни критика и разглежда конкретно завоеванията на критици като Георги Цанев, Пантелей Зарев, Ефрем Каранфилов, Борис Делчев, Богомил Нонев, Симеон Султанов, Любен Георгиев, Здравко Петров, Стоян Илиев и др. И накрая ни приобщава към творческите съдби на Людмил Стоянов, Дора Габе, Младен Исаев, Веселин Ханчев и Христо Фотев: поети от различни поколения, с различно естетическо внушение и сила, с разнородни „творчески пътища", с разнолика артистична природа, с нееднакво светоотношение... В рамките на тази тематика се очертават търсенията на критика и тере нът на неговите наблюдения. В анализите и оценките, в изводите и обобщенията си той е всякога съпричастен и винаги се чувствува неговото присъствие. Той търси свой зрителен ъгъл, свои отправни точки, за да характеризира с по-голям ефект. И не може да не се констатира, че той се домогва до добри резултати, макар не всички обобщения да са равностойни.

Появи се литературнокритичен очерк за Александър Геров. Авторът - А. Мочу ров - си е поставил за задача „да изследва цялостното творчество на Ал. Геров". Трябва веднага да се каже, че тази задача, общо взето, е изпълнена, но с един доста странен пропуск. Мочуров не само не е изследвал прозата на Геров, но дори никъде не е споменал една дума за нея. Трябвало е поне да уведоми читателя, че разглежданият от него автор не е само поет, и да обясни по какви съображения се отказва да раз- глежда прозата му. Обаче вън от това мълчаливо самоограничение (а може би зад него се крие известно неодобрение?) авторът 156 твърде съвестно и методично се езанимал със своя предмет. За тоя изследователски труд свидетелствуват покрай другото и двете години, които той е посветил, за да напише деветдесетте малки страници на Книгата. Занимавайки се с отделните страни на поетовото творчество, Мочуров е привел - и то съвсем на място - няколко мнения на други критици: обстоятелство, което придава на очерка по-голяма обзорност и спомага за по-цялостното запознаване на читателя с Геровата поезия на фона на различните отзиви и мнения за нея. Мочуров е използувал тези мнения, за да разгърне собствената си обобщителна концеп ция за Геровото творчество. Трябва да се каже, че този критически подход е уместен при поет като Геров, който с твърде осо бения си творчески почерк е предизвикал много спорове. Затова един авторитетен, нетърпящ противоречие съдийски тон би предизвикал раздразнение у човек с поразлично мислене: тази опасност Мочуров е преодолял. Но критикът затова е критик, за да има ясно собствено мнение - и то не липсва на Мочуров. Дори на места се чувствува известен патос, макар и малко неубедителен тук-там, но е искрен. Общият композиционен план на книгата е сравни телно добре съставен. Понякога е може би по-добре да има един-два по-пристрастни пасажа, отколкото авторът да се скрие зад учени разсъждения, а читателят да се чуди какво е мнението на критика, харесва ли или не. Друг евъпросът, дали всеки би се съгласил с някои от постановките на А. Мочуров.

иналата година излезе от печат кни гата на доктора на филологическите науки Васил Колевски „Литература на свободата. Проблеми на социалистическия реализъм в българската литература след Девети септември". В нея се изследва литературният процес в годините на народната власт, прави се анализ на борбата на Българската комунистическа партия за социалистическореалистическа литература, за разцвет на художественото творчество. Тя просле дява сложния път на развитие на най-но вата ни литература, нейните успехи и труд ности, очертава сегашните и проблеми и задачи. Авторът отстоява отначало и докрай последователната класово-партийна пози ция, чужда еднакво и на сектантско-догма тичната ограниченост, и на естетската безпринципност, защищава априлската линия на партията в културно-художествената област Книгата на Колевски има и недостатъци (известна претрупаност с фактически ма териал, известна схематичност на изложе нието при някои глави и пр.), но въпреки недостатъците тя е, общо взето, сполуч лива като пръв опит да се обрисува процесът на четвъртвековния развой на нашата следреволюционна литература. Затова и бе отличена с награда от Управителния съвет на Съюза на българските писатели, а в. „Работническо дело" и някои други изда ния публикуваха положителни рецензии за нея.