Любомир Стаматов

Напоследък все повече нараства интере сът на литературознанието ни към личността и творчеството на Никола Вапцаров. Появи ха се значителен брой изследвания, посветени на големия български поет-комунист, поет огняроинтелигент, както сполучливо го на рече Петко Тотев. След сборника „Никола Вапцаров. Нови изследвания" (1970) бяха пу бликувани отделни книги за поета, излезе и „Летопис на Н. Вапцаров", подготвен от Б. Вапцарова. Обработено и предадено за печат е и ръкописното наследство на поета, с което ще бъде завършен един дългогодишен и плодотворен етап от вапцарововедението. През този етап марксическото ни литературознание показа своите широки възмож ности, наличието на разнообразни подходи при оценката на едно неголямо, но изключително по своето значение творческо дело. Това дело е пресечна точка в националната ни поезия, непосредствен резултат от развитието и, както и от постиженията на пролетарските ни поети-комунисти от 30-те години. Техен приемник и най-ярък представител стана именно Н. Вапцаров. Нещо повече, в между народен план неговата поезия все повече се разглежда като синоним на творчество, съз давано в името на човечността, в името на прогреса, на победата на доброто над злото. Признанията на такива поети като Пол Елюар, Салваторе Куазимодо, Рафаел Алберти, Ни колас Гилен и др. са признания и за нашата поезия. Те утвърждават и издигат нейния авторитет. Както бе казал С. Куазимодо по повод издаването на сбирка с Вапцарови сти хове в Италия, една нация навлиза в друга с тежината на собствената си култура". С поезията на Вапцаров ние израснахме в очите на света.

Димитър Талев е един от най-четените и любими наши писатели, признат класик на съвременната ни литература. Но за него все още няма цялостно монографично изследване, достойно за творческото му дело. Критикуван и отричан, признаван и възхваляван с право, той търпеливо чака своя проникновен изследовател. Не че за него не е писано досега достатъчно. Напротив. Почти всички позначителни наши литературни историци и критици са включвали творчеството му в своето полезрение. Преди двадесет години Б. Ничев написа първата и единствена досега книга за Д. Талев, включи го и в своите изследвания и наблюдения върху съвременния български роман. В началото на 60-те години и Т. Жечев се опита да намери ключ за за гадката на Димитър Талев" и и посвети вдъх новени страници. П. Зарев, Е. Карамфилов, Ст. Каролев, нека не изброявам всички - многократно се връщаха към това „несъвре менно изключение", както сполучливо се бе изразил Ем. Станев. В последно време задълбочени проучвания, най-вече върху ранния Талев, ни даде и М. Шишкова. Но остава винаги една празнина - липсата на пълно литературно-историческо изследване за писателя, който заедно с Д. Димов осъществи чудото на българския роман" през 50-те години у нас. (Не е ли парадоксално, че и за Д. Димов едва напоследък излезе книга от Л. Георгиева.) А Д. Талев бе продължил и художествено реализирал една от най-трайните теми в литературата ни, станала съдбовна за нея още веднага след Освобож дението - темата за Македония. Така в края на 90-те години от миналия век Антон Страшимиров написа потресаващи редове за „майката наша кървава македонска земя". Неговият малко известен днес очерк „Сила му е... турчин е" започва с една трагична картина: „Нашир и надлъж по поля и гори низ Битолско, Охридско и Ресенско пъплеха ден и нощ загнездилите се в сенките на Пе листер, Петрино и Бегла дивите арнаутски чети; като хищни птици се впущаха те по просторните наши поселища - поселища на трудолюбивия стопанин на широката хубава земя - впущаха се върху българина, върху осветения с най-чисти нрави семеен негов кът и - с диво злорадство оскверняваха чистото, погубваха невинното, ограб ваха свъртяното. След А. Страшимиров и други български творци от най-висок художнически ранг, като Ив. Вазов, П. К. Яворов, К. Христов, оплакаха съдбата на тази древна българска земя, възпяха нейните красоти. Д. Талев посвети целия си талант, целия си живот, всичката си творческа енергия на една тема - съдбата на българския народ в Македония. Той още на млади години бе дал свят обет пред себе си да напише нещо за Македония и остана верен на младежката си клетва. Излишно е да се разсъждава тук какви възможности разкрива пред литературния историк, пред народоведа и психолога творчеството на Д. Талев.

Той е един от малцината наши писатели, които са ни оставили изключително ценни наблюдения в тази област. И не е правил това преднамерено, а в хода на създаването на основните си творби като „Записки по българските въстания", „Четите в България", биографиите на В. Левски и Хр. Ботев. В тях той е внасял черта след черта от националната характерология на българина, като се е стремял B да опише както слънчевите, така и сенчестите страни. Самият 3. Стоянов изминава кратък, но изпълнен с огромни скокове развитието си живот - медвенският овчар става председател на Народното съб рание; от равна Добруджа той стига до бреговете на Сена, за да умре там при неизяснени и досега обстоятелства; неграмотният почитател на „Наустницата" и „Камък падна от небето" се издига до класик на българската литература. Такова „ускорено развитие" познават малко творчески личности у нас. Самата епоха, времето като че ли, са тласкали писателя нагоре и нагоре - докато стигне върховете на националната ни литература. Ум любопитен и любознателен, 3. Стоянов не се уморява да си задава въпроси и да им отговаря, да наблюдава и запаметява видяното и преживяното, за да го възпроизведе после не само художествено убедително, но и емоционално обагрено. Неслучайно Ал. Балабанов се бе провикнал: „А бе тоя Захари Стоянов бил много голям бе, страшно голям!" Неговият „живот след смъртта" се превърна в най-голям триумф. Отричан, непризнаван приживе, той намери своите читатели и почитатели в едно по-късно време, когато интересът към националната ни съдба, към родното, бе започнал да става все по-голям. Обикновено, когато става въпрос за интереса и наблюденията на 3. Стоянов върху националната характерология на българина, изследователите разглеждат най-вече неговите неповторими „Записки по българските въстания". От тях те извличат своите изводи за автора им като вещ познавач на народния живот. Този интерес е безспорен, защото ние нямаме друга книга освен „Под игото“, която заслужава да бъде наречена „енциклопедия на българския живот в навечерието на Освобождението". Освен това „Записките..." повече са били съсредоточие на литературоведчески спорове и разговори, а по-рядко - обект на вни мание от страна на народопсихолози и народоведи.