Чавдар Добрев

Развитието на съвременната българска литература и открояването на различни творчески насоки в нея изискват все по-настойчиво разглеждане на въпросите на стила от нашата теоретическа мисъл. Далече сме от илюзията, че ще разрешим въпроса. Ще сме доволни, ако само успеем да изтъкнем някои негови страни. Стилът е костелив орех. Той не се подчинява на сухи догми, на пе дантична разсъдъчност. Към него трябва да се подхожда с по-широки разбирания за изкуството. Отделната формула не може да побере в себе си богатството на стиловете. Преди да извличаме закони за същността, силата и действието на стила, трябва да проникнем в живата тъкан на художествените явления.

Неотдавна Минко Николов издаде своя ко това Минко Николов го върши на та нова книга, посветена на творчеството на Бертолт Брехт - най-значителния драматург от средата на ХХ век. Сам по себе си този факт показва колко важен е обекта на книгата, каква празнина запълва тази книга в съвременното ни изкуствознание. Трудът за Брехт беше необходим и заради редица безплодни спорове около методологията на Брехт, които все се въртяха около Брехт, около аритметическите задачи и никога не достигаха до сърцето, до смисъла на го лямото творческо дело. Тези разговори създаваха атмосфера на подозрителност във връзка с името на Брехт, правеха клюка от неща, за които трябва да се пише с истинския белег на уважението - въ трешната страст и гражданска убеденост Това го отбелязвам не само по повод книгата на Минко Николов, но и заради нещо друго. Заради онази научна добросъвестност, която трябва да присъствува при оценката на големите съвременни писатели. Вярно е, че Брехт не се побира в иглените уши на тесногръдието и ду шевната леност, но това още съвсем не означава, че ние трябва да лишаваме социалистическото си изкуство от един Велик творец. Брехт може би да не принадлежи към географската ширина, която ни е най-близка, но той е създание на същите онези сили, които обновяват кли мата, духа на нашето време. Борбата за Брехт, когато тя се води от марксисткритик, не е апология на плосък рацио нализъм, тя е само утвърждение на рационалното, духовното, активното комунисти ческо начало в драматургията на Брехт.

Брой 153 на „РЛФ" се открива с карикатура от Александър Жендов „Пъ тя на надкласовото изкуство". Карикатурата представлява кресло, на което е седнал Ал. Цанков с кървава брадва в отпуснатата си ръка. Край него е приклекнал художник, който лиже обувките на кръволока с върха на езика си. Това е цялото съдържание на карикатурата. Не зная защо, но на мене ми се струва тази карикатура много характерна за „РЛФ" - и с определеното си отношение към буржоазните писачи, и с ненавистта и сарказма си спрямо онези, които зад шумната и пищна абстрактноблагородна фразеология прикриват страхливото си дезертьорство. Тази карикатура също така говори за едно художе ствено съзнание, което отсъжда изобразения факт като нещо чуждо, от другия, „отвъдния" свят, гордо е със своята оценка, със способността си да отрече угодничеството, жалкия конформизъм, службогонството на буржоазните жреци на изкуството.

В тази статия ще засегна само някои въпроси от историята на бъл гарската драма, свързани главно с нейния стремеж да обобщава, да достига до основанията на историческата правда. Разбира се, извън кръга на статията ще останат редица проблеми на сложното историческо разви тие на драматургията ни. Ще започна с този вече известен факт, че нашата национална драматургия изостава от поезията и прозата ни. Поезията ни има такива представители като Хр. Ботев, П. К. Яворов, Хр. Смирненски, Д. Дебелянов и Н. Вапцаров, в областта на прозата са работили Ив. Вазов, Ал. Константинов, Елин Пелин, Йор. Йовков и др., а най-добрите ни драми са създадени от писатели, за които драматичното творчество понякога е било, така да се каже, втора или трета страст.

Често в наши спорове за съвременната българска драма ние сме склонни да изпадаме в крайност. В моменти на добро настроение отправяме само похвали към нея, в лошо разположение на духа сипем укор след укор. Жестът на прекалената толерантност в такива случаи се превръща изведнъж в язвителна и остроумна злъчност. Ако се откажем обаче от парадоксите и едностранчивите аналогии с творчеството на най-големите днешни европейски драматурзи, ние не можем да не признаем няколко важни факта. Първо, след 9 септември 1944 г. в българската драматургия се извърши вътрешен взрив. Той дойде по линията на идеите, а това вече е сигурно доказателство за съществени промени в самото естество на драмата. Понеже драмата е действена история на обществото, тя не можеше да остане настрана от проблемите, които се поставяха с деветосептемврийската народна революция. Дори нещо повече. Тя се оказа в центъра на обществено-политическите борби, които решаваха съдбата и бъдещето на българския народ. В такъв смисъл тя се яви и продължение на основния дух на родната ни драматургия - на нейния обществен тонус и заангажираност. И все пак, тук трябва да се има предвид още едно обстоятелство. Че докато в поезията, белетристиката, живописта, дори и в театъра ние имахме ярки образци на идейно комунистическо изкуство - Смирненски, Вапцаров, Караславов, Жендов, Дановски - в драматургията върховете на социалния патос след Вазов се бележеха от изкуството на Яворов в края на десетте години и това на Ст. Л. Костов в тридесетте години. Сиреч, от творчеството, което не си поставяше за цел безкомпромисната и резул татна борба срещу буржоазния свят, по-точно, което не воюваше в името на най-прогресивния идеал на епохата. Единствен по-категоричен пример в тази насока е пиесата „Деветата вълна" на Вапцаров, но и тя за разлика от новаторските му комунистически стихотворения добросъвестно следва духовния строй на класическата Ибсенова линия в модерната драматургия.

Новата книга на Любомир Тенев е всичко друго, но не и скучен, превзет и суховат разговор за изкуството на театъра. Критикът и тук разкрива най1 Македония, г. IV, бр. 2, 1869. 2 Македония, г. IV, бр. 10, 1869, 3 Македония, г. IV, бр. 30, 1870. силните си страни - способността да анализира и мотивира прецизно театралните явления, да усеща тънко изкуството. Последното качество дава несравнимо преимущество на Л. Тенев - да долавя отсенките на художествения факт, да прониква в неговата прозрачна и дели катна материя. В подхода на критика 167 съществува строгост, последователност, въпреки привидната лекота на езика. Тук не говоря толкова за педантична добросъвестност, а за вътрешно предразположение към остро и точно разкриване на явленията, към тяхното методично разнищване. Въображението в случая е насочено повече към вътрешните закономерности на спектакъла, образа, пиесата, а не толкова към случайни и игриви хрумвания.

Книгата на Атанас Натев „Съвременна западна драматургия" се появява след редица публикации на същия автор върху теорията на изкуството и някои проблеми на новата българска драматургия. Това обстоятелство дава предварително въз можност за едно съчетаване на общоестетическите аспекти на въпросите с поконкретната и актуална целенасоченост на анализа. И трябва да подчертая, че тази особеност проличава ясно в новата книга на Ат. Натев. Тук авторът е съумял да разгледа различните творби и автори с внимателно вникване в характерните черти, в основните тенденции и насоки на развитие. Във връзка със съвременната западна драматургия авторът е бил изправен пред специфична трудност: това, че материята, която разглежда, е недостатъчно проучена у нас и е известна само отчасти на по-широката публика, та дори и на специалистите. Това определя и една Нова задача пред Натев: нека я наречем културно-просветна, когато той е задължен наред с анализа да проследява доста под робно и съдържанието на отделните пиеси, преразказва отделни епизоди, действия да и т. н. При друго равнище на познаване на този материал, подобни отклонения биха изглеждали излишни и ненужни допъл нения към естетиката на едно ново явление в съвременната драматургия. Но авторът е бил наясно, че е задължен сам да проправя път, да се явява в определена степен и популяризатор на недостатъчно известни явления.

За Вахтангов като напълно изграден художник със своя концепция за изкуството на театъра може да се говори най-вече във връзка с неговите два последни шедьовра - Хадибук“ от А-нски и „Турандот“ от К. Гоци. Тук той вече разкрива своето разбиране за задачите на новото съветско изкуство, за мястото на режисьора и актьора в него, за отношението между драматурга и театъра, за необходимостта да се достига до нови социални и психологически дълбочини. Напълно закономерно е, че с тези постановки Вахтангов успя да се увековечи, да остане символ на единна театрална революция, на един ренесанс в съветското изкуство. Ето защо, тъкмо тези два спектакла ни дават право в обобщен порядък да разгледаме и редица по-общи въпроси на изкуството на театъра, свързани тясно със съвременността.

Няма да скрия, че останах развълнуван на времето от тази книга - Цената на златото". Докоснах се до екзалтираната душа на непознатия автор, до напористата, гневна, разсечена на остри и метални звуци музика, която не струи, а те повлича със себе си. Сякаш всичко е откровение, което е невъз можно да не се направи. И не посмях да напиша ни ред! Толкова интимен и личен бе този разказ, че те принуждаваше по-скоро да го слушаш, отколкото да го обсъждаш. По-късно се запознах с автора. Оказа се, че първото впечатление от книгата не е било случайно. Че наистина в нея се е изляла цялата субективност на този човек - нервна и болезнено изострена, с тънки усети за красота. С Генчо Стоев е невъзможно да говориш спокойно. Той те държи нащрек, винаги те предизвиква и те кара да спориш. Всеки факт той го преценява от свой ъгъл, прави го по-необичаен, като го измъква от привичния порядък. Битието в съзнанието му се превръща в движение към неговото вътрешно разбиране за прекрасното. Винаги конфликтно! Хармонията заслепява очите му и това го кара още по-горещо да я желае. Затова и примирението по-рядко го докосва. Страданието му е като че ли втора природа. Имам чувството, че Г. Стоев непрекъснато се самоанализира, но не само за да направи точна равносметка, а и за да предизвика болката, саморазтерзанието, упрека към себе си и света, за да изпита дразнение, което увеличава вътрешното напрежение на мисълта.

Боян Ничев е от съвременните ни критици, които проявяват определен интерес към проб лемното мислене, към сложността на литературните явления. Той съчетава в себе си тънка критическа наблюдателност и талант да обобщава, да стига до корена на съответ ните литературни факти. В писането си той не е стихиен ни най-малко, страстта не го преследва неистово. Напротив, вие усещате как умът бавно, но упорито разстила пред нас картината на съответната литературна действителност, за да достигне след това до закономерностите и новите черти на цялото. Б. Ничев просто се упива от възможността да навлиза в литературното явление, за него това е равно на естетическо преживяване. Затова той се стреми духовното откритие да получи и съответен пластичен еквиваленг, да стане видимо, „зримо" за читателя.

Мнозина смятат, че поезията на Атанас Далчев представлява едва ли не чужда планета в сравнение с основните стремежи на българската лирика. У Далчев всичко се изгражда по-другояче - и съдържанието на мисълта, и ритъмът на фразата, и анализът на вътрешния факт, и интонационната линия. Литературната критика обяснява подобен факт с това, че Далчев започва да пише като ярък противник на символистическата естетика, която през 20-те години, макар и още господствуваща у нас, се подлага вече на ожесточени атаки. Далчев противопоставя на обожественото „аз" - външния свят, на култа към магическото - обикновената вещ, на грандиозния декор - всекидневния пейзаж, на пътешествията по далечни и екзотични страни - гледката от близка дистанция. Сам поетът неведнъж в своите фрагменти засяга този въпрос в критичен план. Той твърди: „Символистичният поет беше органически неспособен да схване конкретното. Дори и когато то му се тикаше в очите, той не искаше да го види и предпочиташе общото и абстрактното. И куку" чуваше се там гласа на птица Ем. Попдимитров Гласът, който е викал „куку“, несъмнено е бил глас на кукувица. Но при все това тя си е останала за символистичния поет неопределена - една „птица“. В какво обвинява Далчев поетите-символисти? В пристрастие към общата формулировка, в абстрактност, чийто антипод е предметността. Подобни творци избягват конкретното назоваване на нещата, те предпочитат да използуват понятието, за да внушат пряко своята идея. За Далчев обаче думите не са само значение, но и живи тела, които играят самостойна роля. При него става реабилитация на сетивното в поезията, на реалността в словото и неговите връзки, на достоверното присъствие на отношението: вътрешен опит - инструмент за споделяне. Пледира се за нова активизация на формата чрез „коригиране" на литературния стил със стила на всекидневието. Какво може да даде едно подобно сравнение: нарушение на правилата, превърнали се в шаблон, в изискана и фалшива условност; приближаване на далечното, тайнственото, вълшебното до субекта на преживяването; обогатяване на излинялото, поддържано с козме тически средства слово; вдъхва му се жизненост, атмосфера, колорит, превръща се от самоцелно в строго функционално. На последното обстоятелство Далчев набляга особено. Сам той твърди, че не става дума езикът да бъде лишен от възможността си да обобщава, от естетически-философската си значимост, a 55 за динамизиране на процесите между конкретно и общо, между частно и абстрактно.

Втората книга на Атанас Далчев разкрива нов етап от съпротивата му срещу методологията на символистическата естетика. Поетът успява да надрасне мисълта за застиналото време, обричащо на неуспех всяко човешко усилие, и да се потопи в красотата на зримите неща: радостта от дъжда, от деня, който изгрява, от възможността да се наслаждаваш на урбанистичната гледка, на трамвайните релси, на фирмите, на горящата лампа, да спи между „цъфнали гранки", да броди из улиците с „песен стара на уста", да жадува за изгубената пролет, която слиза „по белите тополи", / по листния бряст“, да се молиш за простота и Детска невинност. В предишните стихотворения изповедните интонации се разкриват с помощта на лирическия сюжет, носещ позната символика: стихът е освободен от ярки сравнения, от необичайни, парадоксални с оглед на нашата литературна традиция образи, от подчертано емоционални връзки между мисъл и предметна асоциация. Най-ярко впечатление оставя начинът, по който въ трешното чувство се изразява чрез повествованието, чрез изложението на дадена история от живота на човека. В новите си стихотворения Далчев подчертава и образа-метафора, сетивната му пълноценност, благодарение на която абстрактността на философската теза се преодолява, побеждава автентичността на картината, документалността на жизненото възприятие. От друга страна, в съгласие с идеята да се откриват въ трешни връзки в действителността Далчев използува метафората като средство за ново сцепление на фактите от живота. Той не си позволява да строи далечни мостове между понятията и техните образни еквиваленти: в това отношение иска да постигне по-определена сетивна непосредственост на своето изображение. При него въпреки набелязаните тенденции основно си остава не откритието на „етажи" в художествената комуникация на образните внушения, а реализирането на една определена, ясна и класически уточнена мисъл, но с възстановения език на живото чувствено общуване. Тази мисъл е, че на пълната власт на нищото, на смъртта, трябва да се противопоставят живото всекидневие, предметната красота, неореалистичният декор, простите и естествени връзки между хо ра и вещи. Пътешествието към всекидневието на големия град, към неговата атмосфера и среда не е безкористно, а е продиктувано от концепцията за самотния човек в буржоазното общество, отчужден и угрижен, чието спасение трябва да се дири в простите и естествени радости на битието. Преди в Далчевата лирика са съще ствували само личността и видението на смъртта, сега между техните полюси се помества жизнено богатство, а това придава самочувствие и стойност на от делната, откъсната от природата личност.

През четиридесетте години на нашия век българската социалистическа лирика достига такива високи върхове като творчеството на Никола Вапцаров. Тя се влива в големия поток на националната ни поезия с характерните си теми и проблеми, с яркостта на индивидуалните дарования. Създавана в обстановката на остри класови битки, тя отразява патоса и духа на времето, разкрива борческите настроения на литературните среди, тяхната демократичност, обществената им ангажираност и воля за съпротива против буржоазното господ ство. В подобен план особена роля играе и творчеството на поетите, връстници на Н. Вапцаров, успели да се свържат с борбите на народа. Те най-често са мла дежи, излизащи от средите на дребни чиновници, учители, народна интелигенция. Действителността ги тласка, независимо от уклони или вътрешни раздвоения, към централната проблематика на революцията, която настъпва на широк фронт. Закърмени с благородни идеали, с уважение към човека, те изстрадват непосредствено деформаторските тенденции на съвременността, нейната античовечност и с осъзната убеденост възприемат принципите на новия художествен реализъм. Става дума за лирици като Александър Геров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Иван Пейчев, Радой Ралин, Божидар Божилов и др. Лирическите произведения на Богомил Райнов от тези години са началото на едно проблемно, противоречиво в известен смисъл, но и перспективно творчество, отразило интелектуалния свят на писателя, реализирало се в различни жанрови формации през отделните периоди на новото ни историческо развитие. Установяването на сравнително по-точните измерения на ранната лирика ще позволи да пристъпим с по-сигурни мерки и към литературната дейност на Б. Райнов след 9 септември 1944 г. Обстойният анализ ще ни подскаже, че ранните стихотворения имат не само конкретно историческо значение и че те са не само звено от движението на пролетарската поетична мисъл, но че участвуват и в оформянето на възгледите на времето, притежават достойнства, които представляват художествена ценност и днес. Те са документ за живота на своеоб разна личност, дръзко и тенденциозно посветила се на социалното дело, документ са за нейната култура, политическо мислене и гражданско поведение, осветляват начина, по който поетът изразява принципите на новата естетика, пъ тищата, благодарение на които изработва индивидуалната си стилистика.

С най-голяма вътрешна острота и концептуална завършеност въпросите на човешкия дух се поставят в последния роман на Ем. Станев - Антихрист“. Писателят не на едно място твърди, че това е най-единната му творба, неговата любима рожба, произведението, в което най-пълно разкрива философските си дилеми. Нямам за задача да проследявам композиционните и структурно-образуващите принципи на произведението. Интересуват ме повече генезисът и животът на някои от идеите, които вълнуват писателя. Но не мога да не отбележа, че своеобразната житийна форма, нарочната и модернизация с „потока на съзнанието" и монологичната изповед дават действеността, красотата и автентичната сила на романа. Повествованието се развива през времето на Иван Александър и Иван Шишман. Герои са отново царе и селяни, попове и боляри, тълпата и избраниците на съдбата. Върху широк народностен фон се разгръща животът на главния герой Еньо-Теофил. Той символизира борбения път на човека към истината и прекрас ното, към себепознанието, към познаването на околния свят. Ем. Станев подсказва и в тази творба, че мерило за теорията е практиката; че чувствата имат крайна мярка в поведението на личността; че настроението истинно, когато бъде проверено чрез действието. Общите разсъждения не струват пукнат грош, ако действителността не потвърди техния ход. e Това прави в същност и главният герой Еньо-Теофил. Той преминава четири основни етапа в развитието си. Първият е този, когато търси истината в църквата и в божествената красота, в догмата за отделеното от човека небесно познание и достига до исихазма, до мистичното проницание. Вторият етап е, когато, разочарован в митовете за абсолютната божествена красота, възприема отрицанието, съпротивата срещу властвуващата институция и се присъединява към богомилската община. Третият междинен период е свързан с примирението на героя, че доброто и злото са непостижими, че няма въобще божествено начало и затова изживява битието си единствено с оглед на материалните удоволствия и дребните житейски 21 задачи. Едва по-късно, пред заплахата на турците и конкретните ужаси на чуж дестранното насилничество, Еньо-Теофил ще се съгласи - най-важни са конкретното участие в практиката на битието, характерната солидарност с правдата на епохата, въплътена в страданията и битките на народа, на масите. Да се спрем малко по-подробно на отделните етапи от живота на героя. Те осветляват и нови страни от мирогледната позиция на автора. Предварително искам да кажа, че принципът на автобиографията позволява сегашното време да „поправя" миналото, да поставя коректив над „грешките“ на индивидуалния живот.