Книжка-9

1983, Книжка 9 - Съдържание

Тургенев винаги е заемал важно място в духовния живот на нашия народ. Самият факт, че почти столетие той е един от най-превежданите и четени не само от нашата интелигенция, но и от широките слоеве на народа ни писател, потвър ждава това. Интересът към неговото творчество е бил винаги неизменен и постоянен. Никакви политически или други ситуации не са били в състояние да го ограничат или намалят. Това може да се обясни отчасти с по-голямата му четивност, но най-вече с непосредственото му отношение към съдбата на българите, с широкото място, което и отделя в своето творчество. Признателна България му се е отплащала с подчертана обич и преклонение - тя е виждала в негово лице нещо повече от художник. Виждала е приятел, издигнал я на пиедестала на световната литература. И Нашата наука не разполага с изследвания, от които да се види кои са найчетените художествени произведения от чуждите литератури, но вероятно „В навечерието" е едно от тях. Този роман е издаван около 40 пъти. Издаван е в дни не само на социален и национален възход, но и на сътресения и погроми, като се почне от 1889 г., когато за пръв път излиза едновременно във Велико Търново Пловдив и се стигне до наши дни. Издаван е не само във Велико Търново и Пловдив, но и в Шумен, Габрово, Казанлък, София и др. Нито „Човешка коме дия" на Балзак, нито „Война и мир на Толстой - най-велики произведения на човешкия гений - могат да се похвалят с такъв успех. Нека припомня, че руската и западноевропейската литературна мисъл са считали и продължават да считат този роман на Тургенев за посредствен - за далече по-долу в художе ствено отношение от „Рудин“, „Дворянско гнездо" и „Бащи и деца". Те премълчават или изпускат обстоятелството, че романът „В навечерието" е най-заразя ващото, най-вълнуващото със съдбата на своите герои, с тяхната саможертва за една велика идея художествено произведение на Тургенев. За нас българите романът „В навечерието" с неговия главен герой Инсаров има изключително национално значение. Чрез него Тургенев е обърнал погледа на световната литературна и културна общественост към нашите робски страдания и неволи, към нашата готовност за саможертва в името на свободата. Но има и нещо по-важно - чрез своя герой Тургенев е съдействувал българският народ да опознае себе си и да открие своите трайни национални добродетели - на всеотдайна любов към родината, на саможертва в името на свободата. Може би затова повече от всеки друг герой Инсаров се е превърнал в своеобразен мит, във велик пример за поколенията български патриоти.

Тургенев пише едно от последните си произведения - Стихотворения в проза", - без намерението то да бъде отпечатано. Отделните лирически откъси стават известни на четящата публика благодарение на горещото настроение на неговия издател М. М. Стасюлевич. Предавайки го за печат, Тургенев поставя заглавие „Senilia“ („Старчески“), което издателят под влияние на популярните „Малки поеми в проза" на Шарл Бодлер заменя със „Стихотворения в проза" и авторът одобрява този избор. Близостта в двете заглавия е послужила като отправна точка, за да се търси близост и в съдържанието, идеите и стилистиката на двамата автори; да се говори за влиянието на Бодлер и символизма върху Тургенев, да се обявяват някои от произведенията на руския критически реалист за написани под знака на едни или други модернистични увлечения. Името на Бодлер не се споменава в литературнокритическите статии и огромната кореспонденция на Тургенев. Но трябва да допуснем, че той е познавал,, Малки поеми в проза", тъй като е бил запознат с всичко значително във френската литература. За Тургенев „Стихотворения в проза" са отделни, завършени произведения, несвързани помежду си с общ сюжет, но събрани в един цикъл или сборник, облъхнати от мислите и чувствата на един творец, те се превръщат в своеобразен поетически дневник. По същия начин гледа на своите „малки поеми" Шарл Бодлер: „И вижте какво чудно удобство има в такава комбинация за всички ни: за вас, за мене, за читателя - пише той на своя издател. — Можем да прекъснем, където искаме: аз - моите мечти, Вие - ръкописа, читателят - четенето, защото аз не искам да из морявам вниманието на чигателя с безкрайната нишка на някоя хубава интрига (разр. м. - Б. П.). Отнемете прешлен и двете части на тази гъвкава фантазия леко се съединяват. Разсечете я на много късове и ще видите, че всеки къс може да живее отделно. Надявайки се, че някои от тях ще бъдат така жизнени да 1 Ви харесат и развлекат, аз се осмелявам да Ви посветя цялата змия. " Почти аналогично звучи и Тургеневото предисловие към „Стихотворения в проза": „Нека нашият читател не прелиства тези стихотворения в проза подред: навярно ще му доскучае — и книжката ще падне от ръцете му. Нека той ги чете поотделно: днес едно, утре друго - и някое от тях може би ще събуди нещо в 62 душата му.

Така влезе той в литературата - в спор с всичко, което социалистическата революция отрича, с химни за всичко, в името на което тази революция пламна. И самият той беше остро оспорван и с преклонение възпяван. Еднакво блестящ като поет, артист - рецитатор на собствените си стихове - оратор, теоретик, полемист и пропагандист на новаторството в поезията, той обикаля страната света като мощен - може би най-мощния - рупор на новата революционна, на съветската култура. Рязьк, остроумен и безкомпромисен - той е имал много съмишленици, последователи и подражатели. И естествено немалко опоненти врагове. Неговите рецитали и речи за поезията нерядко са били съпровождани с остри пререкания, а понякога завършвали и със скандали. Това беше в ония неулегнали и неспокойни времена след току-що победилата революция, време кипеж, на дирения нови пътища в културата и творчеството, време на пълна свобода на споровете. Времето, когато най-силно се прояви новаторският дух на родената от революцията култура. И на Увлечен още като ученик от революционното движение, Маяковски попада в затвора. След освобождението му се отдава главно на литературна работа. И още първите му стихове внасят нови, непознати дотогава тонове в руската поезия. Много по-късно Анна Ахматова в стихотворението си Маяковски в 1913 година ще изрече точни слова за него:

Без съмнение Вазов е най-изследваният български писател. Литературата върху него е практически необозрима. Този факт се предопределя както от мястото, което заема в панорамата на българската литература, така и от мащабността на творческото му дело. Неведнъж е подчертавано, че Вазов очертава жанровия релеф на нашата изящна словесност, като твори с успех във всички възможни литературни видове: лирика, белетристика, драма, очерк и пътепис, мемоари, литературна критика, преводи. Редица от жанровете, в които твори, той утвърждава за първи път в българската литература. С основание твърдим, че Вазов е създателят на българския роман чрез образцовата си и в известен смисъл ненадмината творба „Под игото". Много по-малко популярно е обаче не по-малко вярното утвърждение, че той е „ненадминат първомайстор на българския художествен разказ" (М. Василев). Определението „първомайстор" в случая е съвсем на място, лишено е от традиционния метафоричен смисъл, който обикновено му придаваме, защото, както справедливо посочва М. Василев в изследването си за българския разказ, едва ли можем да приемаме Л. Каравелов за първомайстор на този труден жанр. В българското литературознание се е наложила негласно една традиция при изучаването на „патриарха" на нашата литература. Особено при монографичните изследвания то се осъществява по периоди и по идейно-тематичен и съдържателен признак. Това е и най-подходящият подстъп към смайващото многообразие на Вазовото творчество. Най-често изследователите се стремят да обхванат общите му контури, да открият мястото му в панорамния изглед на българската литература. Такъв е например подходът на едни от най-изтъкнатите ни съвременни изследователи на литературата Г. Цанев и П. Зарев в техните многотомни поредици по история на българската литература. Подобен подход е оправдан и като се има пред вид, че в първите години след победата на социалистическата революция нас се пристъпи към преоценка на литературното наследство и беше наложи телно да се огледа „панорамно" и Вазов, за да се оцени съвсем точно мястото му y в българската литература. В духа на тази солидна изследователска традиция някои литературоведи се насочиха към изучаването на отделни периоди от творчеството на големия ни писател. Така например М. Цанева посвети дълги години, за да осветли от съвременни марксически позиции „пловдивския" период на Ив. Вазов. По-слабо е застъпено в нашето литературознание жанрово-типологическото изучаване на Вазовото творческо наследство. Причина за това според мене не е някаква специфична трудност, която да предпоставя това наследство, а недостигът на традиции от този тип в нашето литературознание. Най-голям интерес за изследователите винаги са били трансформациите на лиричното в творчеството на Вазов и заслугите му като първостроител на българския роман.

Редица литературоведи смятат, че прозата по подобие на поезията се характе ризира с ритмическо членение на артикулационно ниво. Такава насока имат и изследванията на ритмичността в творчеството на Йовков. Те са ограничени само наблюдения на супрафонетичния пласт на текстовете или се изчерпват с общи констатации за „музикалността на Йовковото слово". Това естествено води до непълни изводи, като преобладава мнението, че неговата проза е по-малко ритмична в сравнение с прозата на други български писатели. Искра Панова например отбелязва, че „...фразата с такава структура като Йовковата не може да има плавния ритъм и леката четливост на Елин Пелиновата или Вазовата "2. При висши те структурни нива на Йовковия текст обаче проявите на последователната ритмичност са очевидни. Характерни в това отношение са и думите на Йовков, споделени пред Спиридон Казанджиев: „В композицията понякога имаме връщане към един и същ момент в движение, което се повтаря по един и същ начин. Тя прилича често на някакъв орнамент със свой ритъм, със своя музика. "3 Във връзка с разглеждания проблем е необходимо да бъде анализирана поподробно една особеност, която на пръв поглед значително ограничава рамките на понятието „ритъм“. Според някои учени при период на повторяемост, по-висок от 5-10 секунди, възприятието на ритмичността бързо изчезва. Това явление обаче е характерно за прояви от типа на супрафонетичното ритмическо членение, а при повторение на значещи елементи на художествената система максималният период на повторяемост е право пропорционален на обема на значението на повтарящия се сегмент. Това може да бъде илюстрирано приблизително със следната схема:

Когато новелата на Вежинов „Белият гущер" се появи за пръв път на страниците на сп. „Съвременник", тя беше изтълкувана като нова трансформация на обикнатия и вече „демодиран" в известна степен научнофантастичен „мит" за мутанта. Но поставен в общия идейно-философски контекст на Вежиновото творчество, този проблем изключително разширява и задълбочава философскохудожествените си измерения. Привидно безобидният сюжет на научната фантастика (третиран тук твърде скептично) прераства във философска алегория трагедията на модерния човек с инвалидизирана душевност - програмирана и кибернетизирана, в гротескова притча за драмата на „духовния кастрат" на на шето време, роден не само и най-малко от спекулативни манипулации с човешкия ген. Чрез страшната и нечовешка съдба на отчуждения от собствената си природна същност герой Вежинов провокира обобщения за трагедията на отчужде ния разум - един от основните социално-философски и психологически проблеми на нашето време. Макар привидно да стои на пръв план, едва ли е уместно въпросът за мутацията и акселерацията да се изтъква като централен, решаващ и изчерпващ пробле матиката. Това е сравнително частен и страничен момент - само една от поредните „уловки" на писателя - псевдообосновка за раждането на алегоричния, гротесков образ. (Една от особеностите на фантаста Вежинов е, че се старае да не оскърбява" недоверчивия дух на възпитания в реалистична" литература читател и винаги дава някакво правдоподобно обяснение на фантастичните моменти.) И без този в известен смисъл „аксесоарен" елемент - данък" на научната фантастика и своеобразен „допинг" за въображението, проблематиката би била точ но толкова социално-психологически и философски значима. Това не е трагедия на мутанта, това е трагичната колизия между съвременния интелектуализиран човек и собствената му „изпъдена“ и пренебрегната човешка същност. Вежинов сам подчертава, че героят му е „човек като всички други, от плът и кръв, създаден и роден от хора“. „Това, което се случи с мен - казва самият Неси, - може да се случи с всички. Зависи по какъв път ще тръгнат хората.“ Той просто е искал да бъде като другите - щастлив и нещастен, добър и лош - и това е негово право. Но защо именно най-нечовешката страст - към безсмислено унищожение - се е проявила в желанието му да бъде като другите? Защо не е брал рози? Защо не е възседнал коня на царя Освободител? Защо не е крещял, че е гений? Защо е убил?... Ето на тоя въпрос трябва да отговорим." Такава постановка насочва анализа към по-дълбоки философско-екзистенциални и психологически проблеми зад привидно „чисто" научнофантастичната „заявка". Заплахата е не в генното инженерство.

Големите писатели са като големите исторически събития - те влияят с творчеството си върху психиката на хората и народите, променят ги, облагородяват ги и ги сближават духовно. Особено когато става дума за народи с близ ки черти в националния характер, изкристализирали в продължение на векове условията на подобна историческа съдба. В този смисъл творбите на Иво Андрич са твърде близки на балканския и славянския читател, но те разкриват хоризонти и към човека и човечеството въобще. Както самият Андрич казва за B миналото, ние не сме били тотално изолирани от света въпреки турците. Босна - голямата тема и голямата любов на Иво Андрич - се превръ ща под неговото перо на изключителен художник на словото в огледало на конкретно-историческото, обаче чрез регионалното и конкретно-историческото - и във фокус на някои вечни проблеми на човека и човечеството. Съдбата на този балкански край е сложна и изпълнена с исторически трусове. Средновековна Босна достига своя разцвет в XIV столетие като самостоя телно княжество по време на владичеството на Стефан Твъртко, който е провъзгласен за крал, ала в XV в. и тя става жертва на османското нашествие, а няколко века по-късно е впримчена в рамките на многонационалната Австроунгарска държава. Така Босна бива подхвърлена на действието на един монархически механизъм от съвсем различен тип. В множество свои разкази и новели и в четирите си романа - Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“, „Госпожицата“ и „Омер паша Латас" - Андрич по извънредно пластичен начин оживява различни периоди от историята на своята Босна от XVI в. до нашето столетие. При това иззад историческите ракурси се долавя и подводното течение на една по-съвременна пробле матика. Човекът и историята - този централен философски и естетически проблем, тази кардинална тема с многобройни вариации в Андричевата белетристика в романа „Травнишка хроника" получава изключително силна, общочовешки значима художествена реализация. За разлика от романа „Мостът на Дрина" действието тук се развива само в течение на непълни осем години. Обект на художествено пресъздаване в „Травнишка хроника“ е един отрязък от живота на живописния Травник, когато над света се разпуква зората на XIX столетие, а Европа, разтърсена от мощния възход на Бонапарт, става кръстопът на политически бури. По това време (1809 - 1813) от няколко северозападни балкански области Наполеон създава държавна цялост Илирия под френско управление. На Балканския полуостров постепенно прониква освежителният лъх на идеите и социалните промени, предизвикани от Френската буржоазна рево- люция. В босненския пашалък също така се чувствува ехото от събитията на Запад, които - както се казва в романа - се разпространяваха... из Европа с чудна бързина, като кръг вълни от своя център, и като пожар или зараза дости гаха както оногова, който бяга, така и оногова, който седи неподвижен... Из Травнишката котловина ще се чува години наред твърдото и звучно име на Бо напарт и травничани, щат не щат, често ще предъвкват чворестите му и ръбести срички; то ще бръмчи дълго в ушите им и ще потрепва пред очите им. Защото настъпваха консулските времена.

Българското марксическо обществознание винаги е съзнавало необходимостта от все по-пълно осветляване на фундаменталните теоретико-методологически проблеми, за да развива в правилна насока духовната ни култура. Обсегът и съдържанието на тия сложни и многообразни проблеми са се определяли през отделните етапи на социалното ни и естетическо развитие от характера на обществено-историческите процеси, от степента на философсконравственото и интелектуално-творческото съзряване, от конкретните културни потребности на обществото. В наше време тая проблематика се налага с още по-голяма сила на фона на общото ни социалистическо развитие и неслучайно към нея насочват вниманието си специалисти в различните области на хуманитарното знание, интерпретирайки я от съответните аспекти, в по-частичен или по-обобщен план. Трудно обаче могат да бъдат посочени по-синтетични тру дове, разкриващи все по-открояващата се диалектика на съвременното им социално и духовно развитие, с оглед и на задачите, които решава в настоящия етап Българската комунистическа партия, с оглед на потребностите на изграждащото се у нас зряло социалистическо общество. Несъмнено тази нужда е била осъзната от Ст. Михайлов, когато е замислял и писал последната си книга „Изкуство. Общество. Време" (Партиздат, 1983). И наистина това е труд, който и по проблематика, и по подход на нейното интерпретиране, и по-цялостната концепция на автора относно взаимообусловеността на социално-политически процеси и духовно-естетически потребности, между повелята на епохата, на текущия ден и дълга, призванието на твореца, представлява в научния ни живот. Книгата ни прави съпричастни не само на най-актуалните културно-естетически и общоидеологически въпроси на нашето време, но утвърждава съ временна марксистко-ленинска методология, особено перспективна за по-нататышното творческо разглеждане на тия от жизнено значение проблеми за духовно-нравственото извисяване на социалистическото ни общество. Нейната значимост нараства и поради факта, че авторът е успял да постави многообразни проблеми в тяхната логическа връзка, да съчетае естествено общите теоретични постановки с конкретни трактовки на животрептящи социално-политически и културно естетически въпроси, с анализ на явление от текущия живот. И макар погледът му да е насочен предимно към някои от разнообразните процеси, характерни за съвременното ни социалистическо развитие и по-специално за ня кои от закономерностите в изграждането на зряло социалистическо общество, той държи сметка и за онова, което идва от многовековния исторически опит, 77 което ни подсказва народната съдбовност. И още нещо - което придава особе на научно-методологическа и политико-идеологическа актуалност на труда, - това са усилията на автора да се опира винаги на решенията на Дванадесетия конгрес на БКП, на постановките и указанията на др. Т. Живков, съумявайки да ги осмисли и конкретизира с оглед на спецификата на третираните въпроси, а с оглед и на задачите, които партията решава в наше време.

Името на Тодор Генов е тясно свързано c с комунистическото движение, Георги Димитров и Лайпцигския процес и със социалистическия реализъм в на шата страна. Той е страстен публицист и оригинален драматург, с живо, остро и полемично перо. Тодор Генов е изпитвал винаги нужда от новаторски търсения, от тясна връзка с най-напредничавите умове на епохата. Неспокойният му дух разширява творческия му диапазон, гражданското му и литературно дело е многостранно и в него винаги се забелязва много ясна комунистическа насоченост. Творческият път на Тодор Генов е интересен, белязан със своя неповторима индивидуалност. Той започва с младежки стихове и издава стихосбирката „Ци гулка" (1923). Наскоро след това написва студията „Идейните позиции в Съветска Русия" (1926), където се проявява като талантлив публицист. Сътрудничи активно във „Ведрина“, „Кормило“, „Заря“, „Камбана“ и „РЕЛЕФ", като се подписва с псевдонима Меруда Хорели. През историческите дни на Лайпцигския процес Тодор Генов във в. „Вик" се обявява смело в защита на Димитров с талантливата си художествена публицистика. Този антифашистки вестник, където Т. Генов е редактор, поема функциите на главен орган, който води кампанията в защита на героя от Лайпциг. „Вик" се явява една връхна точка в биографията на Т. Генов, защото вестникът става център, около който се сплотяват хиляди борци. Апелите и публикациите по страниците на „Вик“ са повик към човешката съвест и към граж данската им доблест. Ето какво споделя самият Тодор Генов за този незабравим момент от своята биография, към който непрестанно ще се връща, за да го обогатява и допълва: „Желанието ми беше тоя вестник с името си да напомня, че въпре ки терора нашият боен вик не ще бъде заглушен." И наистина, целта е постигната. Заглавието е оправдано. Името на „Вик" е изрисувано от Ал. Жендов, а най-дейният му сътрудник е партийният ветеран Димитър Найденов. Неотдавна Т. Генов събира своите публикации от в. „Вик" в една книга, озаглавена „За него" (1982), в която документите сами говорят, те носят парещия дъх на Лайпцигската битка. Образът на Георги Димитров тук е „водещ" и авторът не без основание нарича тази книга „За него" „роман".

Въпросът за превода на руската стихотворна класика в България е толкова обширен, ако се разглежда в исторически аспект, би станал предмет на редица монографични изследвания. Ето защо ще се спра само върху преводите на отделни руски класици - Пушкин, Лермонтов, Некрасов, и то представени само в последните им сборници на български език, а именно: „Алек сандър Пушкин. Стихотворения и поеми", 1977, съдържащ наред с поемите и драматичните миниатюри на поета „Скъперникът рицар“, „Моцарт и Салиери“, „Каменният гост“, както и две от приказките му; „Михаил Лермонтов. Стихотворения и поеми", 1978, и „Н. А. Некрасов. Стихотворения и поеми", 1979. Тези сборници отразяват съвременното равнище на преводаческото ни изкуство, тъй като основните преводи са правени през 70-те години, като някои от тях са включвани вече в по-големи издания, други са подготвени специално за тези сборници, а поемата „Коробейники" дори се представя за пръв път на българския читател в сполучливия превод на Любен Любенов. В сборниците са поместени и някои преводи отот 30-те и 40-те години на Людмил Стоянов, Ангел Тодоров, Бленика и др., както и редица преводи от 50-те и 60-те го дини, продължаващи да звучат съвременно и художествено убедително. Само Вазовият превод на Лермонтовата творба „Выхожу один я на дорогу" („Сам излязох на поле широко"), направен още през 90-те години на миналия век, има по-архаично звучене с остарелите си езикови форми хорати, чувства жежки, фолклорното поле широко. Предмет на настоящия анализ ще бъдат няколко основни въпроса, пряко свързани със спе цификата на стихотворния превод: 1) как преводачите са пресъздали характера на лиричното преживяване, типа на героя и свързаната с тях поетична образност и 2) доколко са запазили рит мично интонационното звучене на оригинала. Трябва веднага да отбележа, че в повечето от преводите на Пушкин, Лермонтов и Некрасов убедително е пресъздадена специфичната за всеки един от тях изява на лирическото чувство. Багряна вярно отразява Пушкиновия романтичен копнеж по далечното и непознатото („Загасна дневното светило"), Георги Джагаров - тихата и „светла" Пушкинова печал („По хълмите на Грузия"), Димитър Методиев - жизнеутвърждаващия Пушкинов оптимизъм („Вакхическа пе сен"), Радой Ралин - поезията и красотата на любовното преживяване („На А. П. Керн"), Кузман Савов - изящно-хуманното“ Пушкиново чувство в превода на „Обичах те". Добре е отразена основната емоционална гама в преживяванията на Лермонтовия лирически герой със страстния му стремеж към волност и свобода („Затворник"), с горчивите му размисли за съдбата на съвременното поколение (, Размисъл"), с ненавистта и презрението към окръжаващата го светска тълпа („Как често от тълпа..."), със странната" му обич към родината (Родина"), с пророческото му предчувствие за ранна смърт („Не смей се ти“, „Сън"), много добре предадени в преводите на Людмил Стоянов, Е. Багряна, Григор Ленков, Любен Любенов, Йордан Ковачев. От своя страна убедително са пресъздадени в преводите на Ангел Тодоров, Андрей Германов, Христо Радевски, Върбан Велчев характерните за Некрасов чувства на гражданска пасивност („Размишления пред скръб, породена от страданието на народа и безропотната му 91 парадния вход“, „Забравеното село", „Елегия"), безпощадната му сатира срещу народните вра гове (Съвременна ода“, „Люлчина песен“, „Нравствен човек"), изостреното му съзнание за граждански дълг (Поет и гражданин") и мъчителните му самообвинения да изтръгнат от ли рата му неверен звук („Рицар за час“, „Аз скоро ше умра").

При работа в румънски архиви и библиотеки тази година попаднах на нови документи и сведения за театрални прояви на българската емиграция в Румъния през Възраж дането. Документите представляват молби за изнасяне на спектакли, задължителни официални искания до местните органи на властта за разрешение на публична проява. Подобни заявления обикновено са шаблонни и лаконични, дават ограничен кръг сведения, но понякога авторите им прекрачват стереотипа и съобщават интересни подробности. Тяхното издирване и проучване би трябвало да се разшири. Тук предлагам на вниманието четири молби за представления на българската любителска театрална трупа в Браила, свързана, както знаем, с дейността и с творчеството на Добри ВойНиков. Първата молба се отнася до началните стъпки на трупата - премиерата на „Стоян войвода" в Браила. Тя потвърждава данните за първия спектакъл на трупата, посочени в статията „Българско позорище", в. „Дунавска зора" бр. 27, 20 май 1868 г. (неподписана, очевидно принадлежи на редактора Д. Войников), и някои твърдения в спомените на Киро Тулешков. Публикацията не представлява самата молба, а е писмо от префекта на Браила до кмета на града, което предава съдържанието на отправено към префектурата искане. Такива писма отразяват пълно и точно текста на оригинала, както се вижда от следвашите документи, свързани с гастрола на българските артисти в Букурещ. За спектаклите в Букурещ през 1866г. имаме откъслечни сведения. Отразени са слабо в бъл гарския печат, само в. „Турция" помества кратко съобщение за представянето на „Райна княгиня". Малко по-късно ценни свидетелства дават посочената статия „Българско позорище" и книгата на Ангелаки Савич „Masca jos!" („Долу маската!", Браила, 1868); след Освобождението в спомени на съвременници намираме още детайли, но знанията ни остават все още непълни. Приведената тук молба и официалната преписка по нея уточняват и допълват данните, хвърлят светлина върху предисторията на събитието и върху отношението на румънските среди. Съще временно текстът на молбата е документ за дейността на Д. Великсин - нейния автор, изтъкнат представител на българското общество в Браила през тези години. Третата молба е свързана с друга важна проява на браилската трупа - представянето на драмата „Велислава" от Д. Войников. Искането се отнася за третото поред представление и посочва неговите организатори. Прави впечатление, че тук, а и в останалите документи никъде не срещаме името на Добри Войников. Могат да се потърсят различни обяснения. Едно от тях е, че не бива да идентифицираме театралното дело на браилци с дейността на Д. Войников, а другото - самият Войников, смирен, разумен, искрен, трудолюбив и ревностен момък", по характеристика на негови другари (дописка от Браила във в. „Македония", бр. 50, 11 ноем. 1867) действително не е афиширал по всички поводи своята главна роля в много от театралните прояви на българската емиграция.

Преди да се срещнат на руска земя, където идват от различни краища на родината, само неколцина от българските студенти в столицата на Русия са се познавали. Всички те установяват делови и приятелски връзки там, опознават своите интереси и характери, уговарят съвместни прояви, а наскоро след записването си в университета образуват и Московска българска дру жина - първоосновата на техния организационен живот, на консолидацията им като патриоти и творци на свободна България. Това е типично за тогавашните условия - липсата на ефективни съобщителни средства между отдалечените селища в поробена България е важна предпоставка за повишената роля, която задграничните центрове на нейната култура изпълняват и като фактори на извършваната консолидация на националните сили. Забележителното в случая е, че бъл гарските студенти в Москва отдават на този въпрос особено голямо значение още с пристигането си. На събранията, които провеждат, те обсъждат въпроси от различно естество: моложе нието в поробеното им отечество и острата нужда от добре подготвени специалисти, образованието на българската младеж въобще и възможността за изработване на проект относно професионалната ориентация на всички сънародници (учеши се в Русия и в други свропейски държа ви), съгласуване на интересите им и установяване на подходящи за тази цел форми. Първоначално всички са единни - обединява ги мисълта за състоянието на родината и готовността им да изпълнят своя дълг към нея. Но с течение на годините техният поглед за българската действителност и света се изменя, извисява се национално-патриотичното им чувство, сбогатява се професионалната им подготовка и култура, настъпват различия в идейно-естетическите им схващания, което в същност е и предпоставка за разностранната оценка на приноса им в развитието на българската култура. Особено показателна в това отношение е дейността на студентите от Историко-филологическия факултет на Московския държавен университет, в чиято среда се оформят едни от най-изтъкнатите творци на Българското възраждане и специално на новата българска литература. Да ги споменем отново: Никола Катранов, Константин Миладинов, Константин Геров, Нешо Бончев, Васил Чолаков, Райко Жинзифов, Георги Теохаров, Василаки Попович, Любен Каравелов и др. Наред с индивидуалните си професионални интереси те предприемат няколко общи мероприятия, едни от които поясняват националните, идейните и художествените задачи на извършваната и чрез тези студенти консолидация на българското общество. Такова значение има например подготвената от тях литературна поредица „Братски труд", която по същество е пър вият български литературен алманах, а не списание, както неточно е означена в литератур ната наука.

В началото на 1930 г. по витрините на книжарницата на Данов се появява едно любопитно издание - двоен брой на „Der Sturm", най-дълго просъществувалото списание на немските експресионисти, една от водещите трибуни на европейския модернизъм. Появата му в България не е случайна - книжката излиза под наслов „Младото българско изкуство". На пръв поглед е странно - откъде накъде най-авангардното немско списание за изку ство и култура проявява интерес към изкуството на „изостанала" България? В съшност контактите между българското изкуство и немския експресионизъм имат по-дълга история. Всеизвестен е опитът на Гео Милев да популяризира и дори да наложи естетическите прин ципи на немския експресионизъм в българската литература. През времето, в което издава „Везни" (а и през периода на „Пламък"), той превежда немалко статии, стихове и разкази на немски 114 експресионисти. По-малко известно е, че връзките са били двустранни. Те датират още от 1918- 1919 г., когато поетът лекува в Берлин разбития си от гранатите череп и когато сп. „Везни" е още проект. Десетките болезнени пластични операции минават за него като че ли между друго то; истинският смисъл на престоя му е кипежът на новото изкуство. „Едва ли не всеки ден бяхме в залите на „Der Sturm", където редакторът Валден събираше творбите на експресионистите Шагал, Паул Клее, Кандински, Оскар Кокошка" - пише Мила Гео Милева. И двамата бяхме много увлечени в експресионизма, новото течение в живописта... Посещавахме всички картинни издожби, музеи, частни изложби, ателиета на художници"3 - си спомня архитект Иван Бояджи ев. В тази година Гео Милев успява не само да се запознае с всичко ново и значимо в немското изкуство, но и да завърже приятелски връзки с някои от водещите фигури на немския експре сионизъм. Оскар Кокошка го назовава свой приятел. Свързва се с Франц Пфемферт и Хервард Валден, редакторите на двете най-големи експресионистични списания - Die Aktion“ и „Der Sturm". В едно писмо дори споменава, че възнамерява да печата там един том свои разкази под наименованието „От револвера до Семирамида". 5 Писаната на немски поема „Моята душа вероятно е била предназначена за отпечатване в някое от тези списания. Гео Милев не прекъсва връзките си с „Der Sturm" и „Die Aktion" и след завръщането си в България. Издателство „Der Sturm" му доставя цветни репродукции, които той залепва като приложения в сп. „Везни". В едно писмо до Кирил Кръстев защищава в качеството си на „пред ставител на „Der Sturm" в България" авторските права на неговите сътрудници. Превежда и отпечатва в списание „Die Aktion" два откъса от „Богомилски легенди“ на Николай Райнов, а по-късно - и първата част от своята поема в проза „Май".

Особено място в разглежданата книжка заема изследването на Ева Фоконо Дюфрен „Възприемането на действителността и развитието на съзнанието в романите „Малте Лауридс Бриге" от Рилке и „Погнусата" от Сартър". Въпреки че почти тридесет години историческо, философско и литературно разви тие разделят „Записките на Малте Лауридс Бриге" (1910) на Райнер Мария Рилке от „Погнусата“ (1938) на Жан-Пол Сартър, а двамата писатели са живели в съвсем различна житейска среда и историческа ситуация, при проучването на двете произведения се набива в очи идентичността на значителни мотиви и многобройните, почти дословни прилики в отделни наблюдения. Така се налага въпросът, какво е общото и какво е различното в тези Две характерни за създателите си творби. Тук може да се търси общата духовна база, общото поведение на авторите и отношението им към живота. Също тъй би могло да се намери общ знаменател за двете творби в екзистенциалната тематика, която те разглеждат. В изразните средства също може да се намери нещо общо. И двата романа са представени като дневници и съдържат записките на двама души, които на пръв поглед са из основи различни, но които все пак усвояват заобикалящата ги действителност и своята собствена душевност по особен начин. Съществуването им е определено от сходни проблеми, както и тяхното мислене: страх и погнуса, криза и промяна, възприемане на собственото Аз и опознаване на света. Погледнато исторически, и двете творби заемат преходно положение: Малте се бори срещу естетично-романтичните си склонности, за да се утвърди в действителността; Антоан Рокантен олицетворява съмненията на поколението между двете войни в смисъла на съществуването. Двамата установяват, че изведнъж гледат на своето обкръжение поразлично от преди и се опитват да определят въздействието върху душевния си живот на възникналата по този начин нова действителност. Те страдат от самотата си сред всич ки тези възприемани като чужди хора, но трябва да се откажат от социални контакти, за да проникнат по-дълбоко в същността на екзистенцията, посочва авторката. Под въздействие на новите измерения на действителността съществуващият традиционен порядък започва да им изглежда абсурден, тъй че обичайните взаимоотношения загубват за тях стойност, а валидните дотогава интерпретации на света стават съмнителни. Тъй като старият светоглед вече не може да им предложи ориентация, непосредствените прозрения в „истинските" отношения трябва да им помогнат да развият у себе си необхо Димите представи за едно смислено съществуване. И все пак една подобна ситуация на отношението между Аз-а и света сама по себе си не довежда до еднакво развитие на съзнанието у двете различни индивидуалности. Също и тяхното поведение не се формира по еднакъв начин. Ето защо още отначало трябва да се очаква, че въпреки сходността на темите ще съществуват и значителни различия в разглежданите произведения. Най-напред авторката си поставя за задача да изследва как героите на двата романа възприемат действителността. Като екзистенциална база за развитието на съзнанието може да се разглежда изходната ситуация на двамата герои. При това прави впечатление съвпадането на някои елементарни фактори: и двамата писатели живеят сами в периферията на обществото, прежи вяват вътрешна криза, която ги кара лесно да отхвърлят като незначителни дотогавашните си литературни опити; и двамата водят дневник, за да си дадат сметка за външните и вътрешните промени и да хвърлят мост Между действителността и съзнанието, които заплашително са се отделили едно от друго. Необходимостта от по-дълбоко проникване в същността на реалния свят се схваща в мига, когато и двамата герои за първи път установяват, че е настъпила промяна във възприе мането на околния свят. Дневникът като литературна форма им изглежда най-подхо дящ да отрази отношението на личността към реалния свят и да даде на съзнанието яснота за отделни наблюдения. Затова и двамата герои започват да записват в дневниците си своите непосредствени впечатления, особено визуалните си възприятия. Както за Малте, така и за Антоан гледането не означава само повърхностно регистриране, а води до усвоя ването на способността да се опознава дей ствителността в нейната гльбинна структура.

Монографията на Елка Константинова „Георги Райчев. Жизнен и творчески път" е първото в нашата литературно-историческа наука цялостно проучване и анализиране на живота и творчеството на писателя. В нея личността на Г. Райчев се разкрива от различни страни, в богатството на прояви, идеи, нравствени принципи и възгледи, задълбочено са разгледани важни въпроси от областта на поетиката и стилистиката на неговата проза. В този смисъл тя е не само продължение на по-раншните интереси на изследователката към този писател, но и прин ципно ново изследване както по отношение на методологията, така и по отношение на кръга от проблеми, които се разглеждат. Веднага се натрапва обстоятелството, че за първи път личността и творчеството на Георги Райчев, за когото са писали мнозина наши литературни историци и критици (Г. Константинов, Вл. Василев, Г. Цанев и др.), са проучени почти детайлно, при това не в тяхната самозатвореност, а в отношението им към един широк и многостранен културологичен и социално-естетически контекст. Елка Константинова е от тези литературни историци, които не разделят литературната история от литературната критика. Тя разглежда и изследва проблемите на литературата от миналото, съхранявайки усета си на литературен критик, виждайки винаги пред себе си съвременното литературно развитие. Чрез проучването на определени факти от литературната история Константинова възстановява не само картината на миналото. За нея е по-важно да открие „връзката" между конкретно-историческата самоценност на дадено произведение и неговия днешен живот в читателското съзнание. Въпросът, как живее в нов художествен контекст „старото" произведение, как то „подготвя" този които не завършват своето битие в рамките на конкретно-историческата среда, в която възникват, а по особен начин се трансформират и включват отново в „обръщение" в съвре менната ни литература. Неслучайно още в уводните страници на монографията, озагла вени „Георги Райчев и българската литература" (при други автори това най-често са заключителните страници на техните изследвания!), Константинова категорично изтъква значението и ролята на Георги Райчевия повествователен стил за съвременната ни белетристика. „Едва днес - пише тя - на фона на търсенията и постиженията на съвременната ни белетристика неговите творчески завоевания изпъкват с истинската си стойност, добиват ново, трайно значение, издържало присъдата на времето." Монографията доказва този „извод", а изследо вателката не е далеч и от обобщението, че само онези произведения, които в своето конкретно-историческо проявление изпълняват определено новаторски художествени функ ции, имат и историческия шанс" да очертаят нови пътища в литературата, да стимулират нейното движение и да съхранят своята оригиналност дори и при различна социокултурна действителност.

Тереса Домбек-Виргова е известна като дългогодишна преподавателка по полски език в Софийския университет, като преводачка от български на полски и авторка на изслед ване в Полша за Пенчо Славейков. Новата и книга „История на българската литература" разширява кръга от научни изследвания, които обогатяват общите усилия за изясня ване културно-естетическото богатство на нашата литература и приноса на българите в световната съкровищница. В своето из125 следване авторката следва традиционната периодизация на българската литература от началото на нейното създаване до наши дни. Чрез анализи и оценки на отделни автори и произведения, които дават представа за успехите през отделните периоди от литературното ни развитие, изследователката се старае да покаже ярките и силни постижения на нашата литература, на литературнокритическата мисъл и естетика. Тя е добре подготвена за тази отговорна задача, в книгата й намират място кога по-пълни, кога по-бедни Трактовки на многовековното развитие на българската литература, на творчеството на писателите от различни епохи. Тереса Домбек избира историческия под ход, следва хронологическото развитие на литературата, като разглеждането на всеки един от петте периода се предхожда от характеристиката на обществено-историческите условия, обуславящи литературните явления. Наред с обобщаващите и обзорни статии тя представя и отделни автори, определя характерното за художествените им достиже ния и идейно-естетически дирения, спира се върху проблемите, с които се занимават, посочва отличителното за тях като писатели. Когато анализира постиженията на старобългарската литература, тя се спира поотделно и върху челните представители на тази литература, разглежда ги като творчески индивидуалности и автори на оригинални художествени творби. Още тук изследователката проявява верен усет за значимостта на художествените и идейните ценности, съз дадени от старобългарските писатели, насочва вниманието си към върховните постижения на литературата от епохата. Имената и творчеството на Климент Охридски, Константин Преславски, Черноризец Храбър и Йоан Екзарх създават точна представа у чи тателите за завоеванията на „Златния век на старобългарската литература. Насочвайки се към културния и книжовния живот на Втората българска държава, Тереса Домбек поставя в центъра личността и делото на Евтимий Търновски, без преду беждение очертава приноса на Евтимиевото книжовно дело и школа не само за Бъл гария, но и за останалите славянски народи. Посочвайки ролята на османското робство за задържане развитието на българската литература, тя в същност показва пречките и трудностите, които нашата литература е трябвало да преодолява в различни етапи от своето развитие. Характе ристиката на старобългарската литература завършва с творчеството на Софийската кни жовна школа и приноса на дамаскинарската и католическата литература. Тук тя правилно открива не само съхранението на традициите, но и появата на новите идейно-художе ствени тенденции, първите прояви в демократизирането на литературата и насочването и към нови задачи, наложени от епохата. По-нататък Тереса Домбек изследва причините, които пораждат Българското възражда 126 не - обществени, политически, икономиче ски и културни. Разглеждайки литературата на Възраждането, тя я илюстрира с личностите и творчеството на Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон, Неофит Рилски и др. При анализа на литературните явле ния до Кримската война отново превес има историческият подход, търси се връзката на книжовната дейност с обществените условия. Но когато пристъпва към оценката на лите ратурата след Кримската война, Домбек въвеж да в употреба все по-често и чисто литературни критерии. След общата характеристика изследователката разглежда в синтетичен план развитието на отделните литературни родове - поезия, драма и проза. В анализите и оценките показва верен естетически усет, улавя характерното за поети като Чинтулов, Раковски и Славейков. Най-висока оценка дава на Ботевата патриотична лирика, която утвърждава образа на революционера и меч тата за юнашка смърт, но социалните мотиви в неговата поезия остават някак си на по-заден план от национално-патриотичните. Тя прави сполучливи изводи за своеобразието на Българското възраждане, старае се да отдаде заслуженото на всички възрожденски писа тели. Но при изясняването делото на Братя Миладинови акцентува повече върху славянското, а премълчава чисто българските под буди за изява и патриотични чувства в поезията им.