Книжка-1

1983, Книжка 1 - Съдържание

С образуването на българската държава в 681 г. започва нова глава в историята на Балканите и Югоизточна Европа. Преди това земите на полуострова се кръстосват от турански и германски племена, а трайно се заселват славя ните. Заедно с дошлите от север прабългари те съставят основната маса от жителите на новообразуваната държава, като се смесват и с местното тракийско население.1 Образуването на българската държава, както преди това и на държавата на франките, бележи края на т. нар. „Велико преселение на народите и съз даването на стабилни политически образувания в земите на разпадащата се Римска империя. Наистина нахлуване на скитащи племена в Европа се извър шва и по-късно, но то е ограничено и възпрепятствувано от съществуващите вече две консолидирани държави. Така се създават условия за мирно развитие на значителни територии от европейския континент. И това е заслуга главно на двете новообразувани държави. Ролята на България като бариера на идващите от север и североизток турански и други скитащи племена и определя трудна историческа съдба. Тя е подложена на тежки изпитания, масови разрушения и грабежи, които затруд няват и задържат социално-икономическото, политическото и културното и развитие. Същата съдба сполетява образуваната по-късно Киевска Русия. Образуваната в 681 г. България заедно с държавата на франките стои в началото на прехода на Европа от древността към Средновековието и от робо владелската към феодалната обществено-икономическа формация. В това се съ стои и прогресивното значение на възникването им. Защото известно е, че в общоисторически аспект Средновековието е по-горно стъпало от робовладел ската древност в развитието на европейската и световната цивилизация. След продължителни войни с Източноримската империя (Византия), с франките и с идващи от изток турански племена през втората половина на IX в. България се издига до положението на голяма политическа и военна сила на Балканите и в Югоизточна Европа. Нейните граници се простират на юг до Бяло море, на изток до р. Днестър и на запад до Адриатика и р. Тиса.

„Не, господа, помислете наистина над този крайно печален, но забележителен социален факт: среди нас живеят няколко лица, които ни позорят, псуват, безчестят, развращават подрастающето поколение... и въвеждат в идеал всичко нечестно, безнравствено и разлагающе..., които явно се стремят да изтребят всички условия, необходими за правилния ход и прогрес на нашето общество, а ний... ний всички и в отделно виждаме и съзнаваме ужаса на развращающата и антисоциална деятелност на тия личности, но съберат ли се двама българи, те дълго-дълго ще се подушват, докато се решат да споделят своето отвращение към горното явление; дойде ли при тях трети - гробно мълчание и впадат пак в своето обично състояние на апатия. ... - с болка споделя Алеко Константинов през 1888 г., подло и грубо оклеветен от политическите си противници. Година по-късно в „Поема на злото" от Ст. Михайловски и в други прояви на литературния ни живот той ще открие доказателство, че тази апатия ... .. не е всеобща, че духовният огън тлее и под пепелта и от време на време изпихва с малки искрици и превръща в жива сила потенциалния умствен запас, който несъмнено се крие в по-образованата част на нашето общество...". А още по-късно, през 1894 г., по повод изборите - най-красноречивия според него акт за гражданско активизиране на народа, възкликва: „Знаете ли каква безкрайна радост е да виж даш как в кратко време се събудиха нашите граждане и селяне!" Тези случайно взети изказвания от различно време и по различни поводи отвеждат към една трайна, същностна черта на Алеко Константинов като личност - будно, тревожно око за обществени явления и прояви, чувствителни сетива за гражданското поведение и съзнание на българския народ. Гражданската апатия, социалната безчувственост за него са страшният бич, който руши обществото, трови жизнените му сокове, ражда и възпитава най-отрицателните морални качества. И срещу този бич ще воюва последователно през целия си живот. Поразяват и днес духовното благородство и нравствената извисеност, с които Алеко Константинов успява да преодолее личната обида и огорчение. Той не отговаря на клеветата с клевета и на грубостта с грубост. Стреми се да обхване широкия социален характер на явлението, да види в него симптом на тревожно обществено заболяване и да потърси лек. Или в единичния факт на културно политическо раздвижване да съзре с присъщия си оптимизъм белезите на потенциални народни сили и възможности, залог за по-ведро бъдеще. Разбира се, тук примерите могат да се умножат и разнообразят, но те отново и отново ще доказват неоспоримото: типичната „алековска" гледна точка към обществени И И 19 лични прояви, която съчетава стабилна гражданска позиция с висок нравствен критерий.

Писатели от ранга на Камен Зидаров респектират с продължителния си жизнен път, с многолетното си творческо развитие, с неугасващите творчески пориви. Жизнен и пълнокръвен талант, той свърза своето име както с лириката, така с театъра, създаде пиеси, които в нашата социалистическа драматургия изпъкват сред най-значителните и върхове. Създателят на „Царска милост“, „Иван Шишман", „Калоян“, „За честта на пагона" и др. е кръвно свързан с народната съдба и своя роден край и затова темите и сюжетите, които разработи, носят подчертан национален оттенък, налагат се с богатото и плодотворно разкриване на образи и конфликти, с обществената си значимост. Свидетел и пряк участник в големи исторически събития, Камен Зидаров винаги се е стремял да намери онези трайни проблеми, които отразяват съдбите на ярки герои, на силни и волеви личности, отстояващи националната си чест и доблест, разкриващи богатството на моралния стоицизъм и духовната красота. Активното присъствие на този неспокоен художник в нашата литература не може да не породи интерес към неговата фигура, към своеобразието на дарбата му. В редица от по-късните си мемоарно-публицистични книги, като „С Асен Разцветников в живота и поезията“, „Звезди от голямата плеяда", два тома, „Броеница на времето" и др., Камен Зидаров пресъздава моменти от своя труден, но изпълнен с много дръзновение живот, отразява познанства и дейност, осветлява търсенията си като поет и драматург. Изключително обаятелен и привлекателен е той и като събеседник. Речта му е благозвучна, изпълнена с много дълбок и съдържателен размисъл, с лек хумор. В предложените страници, откъс от литературна анкета, оживяват спомени от детството и младостта, от творческия свят на Камен Зидаров. - Какво знаете за Вашето раждане, разказвали ли са Ви кога и как е станало това събитие? - Аз съм роден на 16 септември (стар стил) 1902 г., към залез слънце, а денят от седмицата е бил сряда. Понеже не е имало удобства, майка ми ме е родила в избата, но нашата изба е широка и много чиста. Акуширала е майката на моята майка - баба Гина Тодорова Тихчева. Родена е в нашето село Драганово, Великотърновски окръг, от големия род на Тихчевци, тя е била известна билкарка, акушерка, баячка. Много разбираше от билки. Но една от най-големите и работи село беше акушерството и тя е акуширала на много родилки. Също така леку ваше много болести. B Моята майка и баба ми твърдяха, че аз съм се родил целият обвит в було и баба ми казваше: Това дете ще има голям късмет. Това е, което по-късно съм научил за моето раждане.

Тема на настоящото изследване са лирическите проекции на субекта, обекта и адресата на поезията в самата нейна художествена тъкан. Или по-точно - техните своеобразни лирически персонификации. Названията поет, герой и читател употребяваме до известна степен условно - заради тяхната по-голяма близост именно до този образен характер на лирическата персонификация. Както е известно, в поезията авторското съзнание сравнително рядко остава само в ролята на една субективно пречупваща света художествена призма. Найчесто то намира в пряк израз в повече или по-малко осезателното присъствие на едно лирическо „аз". Лирическо „аз", което е едновременно и субект, и обект на поетичното творчество и може да бъде негов основен и дори единствен герой. При подобно персонифициране на авторското съзнание гледната точка, от която то пречупва света, е не просто една идейно-естетическа, а преди всичко една художествена позиция, „гледна точка“ и „зрителен ъгъл" и в едно по-близко до буквалния смисъл на тези изрази значение. А понятието „авторски глас" не само една съдържаща се в изображението или пряка идейно-емоционална e оценка, но и непосредна изява на един лирически образ, определена интонация, която извиква осезателни представи за вид човешко общуване. В такъв смисъл самото присъствие на лирическото авторско аз вече предполага присъствието и на едно лирическо „ти". И доколкото лирическото „аз" има своя повече или по-малко определена характеристика - тя неизбежно се отразява и върху представата за това лирическо „ти". Тези внушавани от поетичния текст лирически персонификации, обусловени от специфичните художествени позиции на отделните творчески индивидуалности, обективират в конкретни образни форми определени концепции за човешката личност и нейните отношения в обществото, за ролята на поета и функциите на поезията, и по тоя начин свързват най-тясно проблемите на поетиката с идейноестетическото съзнание на дадена епоха. Но в тях намира израз и много по-широко цялостната атмосфера на тази епоха с нейните обществени и културни идеали, с нейните специфични форми на обществен и литературен живот и характерните за нейния бит представи. Оттук и многообразието на техните лирически превъплъщения.

Целта на тази статия е да направи цялостен преглед на драматургичното творчество на Страшимиров преди всичко с оглед на литературната история художествените търсения, да се опита да разкрие доколко Антон Страшимиров следва традицията - Войников, Друмев, Вазов, и какво ново внася със своя творчески почерк. Защото при всичките му интелигентски завои и скрушения, при цялата му непоследователност и противоречивост с него в нашата драматургия влизат нови идеи и теми, които предполагат и една по-различна форма. Според собствените му изказвания авторът често твори под влияние на първото впечатление. Веднага след видяното той като че ли бърза да зафиксира трескавите действия на героите, като се стреми към максимално визуално внушение. (В ремарките се посочва всеки жест, всяко трепване на лицето у персонажите.) В автобиографичния му очерк се разказва за фактическите поводи, от които създадени произведенията му. В тези случки Страшимиров или е участвувал лично, или те са му били разказани, героите му не са измислени, а творчески пресъздадени. ca Страшимиров разкрива поведението на героите си в една театрализираноприповдигната" светлина. В моментите на крайни кризисни ситуации поведението на героя напомня ритуален танц, който се играе като предизвикателство към несгодите, като самозабрава от ежедневието. Страшимиров уедрява психологиче ското действие и то придобива монументално звучене. Образите са едро нахвър ляни, не са характерни детайлно обмисленитеге до чертичка образи. Действието се развива на тласъци, с непрекъснато растящо напрежение. Всяко действие завършва със силен финал, за да започне следващото със спокойствие на ситуацията. В този смисъл действията представляват относително самостойни единици в общата цялост на пиесата. Като образец на реализация както на сюжет и идея, така и на драматическа форма могат да се вземат две произведения на Антон Страшимиров - драмата „Вампир" и комедията „Све кърва“. Тук всичко е ярко, действено и точно, при това пестеливо, постигнато без каквито и да еизлишества и отклонения.

Тази пиеса на Рачо Стоянов е в съкровищницата на нашата национална дра матургия. Днес като че ли тя е най-играната по нашите сцени. Тя е събудила и много спорове. Те са известни. Но за да възникнат тези спорове на своето време, сигурно вина има и самата пиеса. В нея има нещо, което при ясно поставения въпрос не дава определен отговор. Струва ми се, че облогът, описан в кондиката на резбарския еснаф в Трявна от втората половина на миналия век, е само фактът", обстоятелството, което е освободило поетическата фантазия на автора. Това е нещо, което е станало, било е житейско събитие в живота на българите от онова време. От самия текст, от самата форма на вписването в кондиката, почти буквално възсъз дадена, т. е. с драматургическа достоверност (финалът на второ действие), авторът е усетил и скрития конфликт, и формите на мисълта и езика, бита и нравите на българската чувствителност и обичаи от онова време с цялата екзотична поетика и драматическа наситеност, заедно с нещо неясно и загадъчно в този облог. Оттук нататък писателят е бил свободен. Той е уловил със своя верен усет, със своя реалистически, вглъбен в българското минало поглед атмосферата на времето и живота. Рачо Стоянов ни е предал поетическата заразителност на тази тъжна и мила нам романтика от дните, когато строгата нравственост на съзнанието е била „едно" с бита на българина и едновременно в противоречие с индиви дуалистическия му порив. Само така са могли да назреят толкова конфликти и такъв трагизъм, от които днес времето така ни е отдалечило, но които продъл жават да ни вълнуват. И все пак ако чистотата на нравите привлича автора заедно с формите на този отминал бит, нормативизмът на нравствеността, крайностите, които сковават живота, предизвикват смут в душата. Оттук може да се отиде много далеч. И онова, което е било форма на нравственост и е бележило основите на битовия живот на времето, е могло да се превърне в „разрушение", и в буквално човешко унищожение. ce Дали границите на една нравственост съответствуват на променящата човешка същност, на човешкия характер след движението на социалните колизии? Тя се определя от формите на живота, от тогавашния наш бит, но има неща сякаш прибавени, външни, един наложен порядък на съзнанието, срещу който човешката същност се бунтува, търси общочовешката нравственост или въстава срещу историческата ограниченост на живота и понятията за чести вярност. Може ли да възникне една толкова прочувствена трагедия, превърната съдба и легенда от една подадена моминска китка и обещание в тиха нощ да чакаш седем години любимия?

Кенет Уайт е роден през 1936 г. в Глазгоу, Шотландия. От години живее и твори във Франция, където първата му книга „С пълна искреност се появи през 1964 г. Поетът не се грижи за изкуството, а за реалността - заявява Уайт още в началото на своето появяване, И наистина писането при него е момент от живеенето, няма разлика между мисъл и форма, налице е само тяхното изразяване. Затова понякога стихотворенията му изглеждат непретенциозни, но тяхната невинност е рядко стимулираща. Може би това е един нов момент в поезията, където естетиката и логиката отстъпват на дълбочината... Дълго време Кенет Уайт е изследвал културните и ментални състояния на Изтока и Запада, наблюденията си от безбройните си пътувания, знанията си от толкова престои в различни библиотеки по света и личния си житейски опит той е извел в една концепция за белия свят" - отвореното пространство на необусловеността. Според мнението на съвременната френска литературна критика това е найинтересното явление след привършилата вече психоза на модернизма. Кенет Уайт е издал освен „С пълна искреност": „Горещи сияния", „Диамантена земя“, „Отклонения“, „Хонг-Конг, сцени от един плуващ свят“, „Махамудра“, „Големият бряг" и „Фигурата от отвън", откъдето са взети поместените есета.

Добре известното френско списание R. L. С. и в последно време продължи традицията да публикува ценни от общотеоретическо и практическо гледище статии, свързани със сравнителното литературознание. През 1980 г. в него намериха място най-вече изследвания, свързани няколко литературни направления или трудове, скрепени от обща обединителна тема, както и статии, търсещи общите допирни точки между двама или трима автори. В четвърта книжка на същата година от различни аспекти е разгледан сложният проблем: „Литература и нация през ХХ в.". Подобна задача съвсем не е лека, още повече, че докато XIX в. е познат на историците на литературата като „ера на нациите", то по всичко изглежда, че ХХ в. никога не ще заслужи подобно определение. На фона на идеологическите вихри и сблъсъка на идеи, които продължават да разтърсват съвременното човечество, е направен опит да се осмисли ролята, която играе лите ратурата в обществения живот. И дали изобщо е оправдано да се говори за литература в единстве но число в тази тъй разпокъсана планета? С особена острота присъствуват проблемите за границите и спецификата на националния дух и литературата. В тази връзка са потърсени проблемите, които възникват в многоезичните страни като Швейцария (Манфред Гстайгер) или Канада (Ева Кушнер). Но един толкова обширен проблем като този за нация и литература не може да бъде изчерпан в рамките на няколко проучвания. Целта по-скоро е била да се сондират чрез различни методи, гледни точки и идеологически позиции дълбочината и обхватът на едно поле за изследване. Тематично отделена е статията на Ж. Боди, озаглавена „Националният театър в теорията и като действителност". Това е ценно изследване върху най-типичните явления, характеризира щи развитието на театъра в Англия, Ирландия и Франция в началото на ХХ в. Вниманието на автора е съсредоточено върху процеса на общение между литературния театър" (или артисти чен театър“, или още репертоарен театър") и т. нар. „народен" (национален народен театър"). Според автора това е едно смешение, което в основата си е утопично и съществуващо повече в теорията, отколкото в действителността. Направеният от него извод е, че националните на родни театри понякога, функционирайки като школи по драматическо изкуство, а в други случаи като експериментални лаборатории, служат повече на националната кауза и идеология, отколкото за налагането на истински нов репертоар.

Георги (Жорж) Папазов, роден в Ямбол, напуска рано своя роден град и след като пропътува редица европейски страни, непреодолимо тласкан от любовта си към изкуството, се установява в Париж, където намира среда и приятели, на първо място - своя съотечестве ник от дунавския град Видин, художника Жул Паскен, с когото Папазов се свързва про фесионално и творчески и под неговото влияние, както и с неговата дружба и помощ, която продължава до предивременната и трагична смърт на Паскен през 1930 г., той създава първите си живописни творби, силно повлияни от шествуващия тогава пиктурален модерни зъм и сочещи едно своеобразно виждане на геометричната линия и на баграта. Папазов прави редица изложби в Париж и другаде и намира положителна оценка от страна на видни Френски и европейски критици на изкуството, която насърчава творческите му усилия и опити. Успоредно с четката Папазов държи и перото на писател, пише своя български роман „Братя Дренови", очерци за художниците Паскен и Дерен, опити върху проблеми на изку ството, всичко това създавано на френски език. Във френската столица нашият съотечественик се радваше на приятели и почитатели както между колегите си по професия, така и сред много френски писатели, които драговолно го посещаваха във вилата му край Ница, където гостолюбивият и щедър домакин ги задържаше често на трапезата си, за да им поднесе да гювеч вкусят приготвения лично от него типичен „български

Както личи от заглавната страница на списанието, тази книжка е посветена на 1300- годишнината от създаването на българската държава и Първия международен конгрес по българистика през май 1981 г. в София. Материалите са изключително от областта на българската филология, а авторите - бълга ристи от ГДР, но също и някои живеещи там български учени. За пръв път през 1976 г. бе отделена цяла книжка на българистични трудове. Сега за втори път благодарение на българистите в ГДР и на редакционната колегия списанието е с подобно съдържание. Отново преобладават езиковедските работи, но несъмнено тематично разширение представляват няколко статии, посветени на съвре менната българска литература - преди пет години имаше един единствен литературнокритичен материал: „Христо Ботев и националноосвободителното движение на българския народ". Следващите редове са кратък преглед на онази част от книжката, която се отнася до литературата. Задълбочено и компетентно Едуард Байер констатира и анализира закономерната връзка между „Материалистическата мисъл през Българското възраждане и създаването на Марксистка естетика“. Според автора раждане то на марксистка естетика и литературна критика в България в края на XIX в. е твърде ранно явление не само по отношение на останалите балкански страни. Основателят на марксистката естетика и литературна критика в Бъл гария Димитър Благоев принадлежи към съ щата генерация марксистки теоретици като Георги Плеханов в Русия, Франц Меринг иКлара Цеткин в Германия и Пол Лафарг във Франция, които непосредствено продъл жават философското и естетическото наслед ство на Маркс и Енгелс. За Е. Байер този факт е във вътрешна зависимост и дълбока връзка с Възраждането, продължение на про- гресивните традиции на епохата. В естетиката и литературната критика през 70-те години на миналия век, когато националноосвобо дителната борба достига връхната си точка, се очертава материалистическо течение, под- готвено от творчеството на Петко Славейков и Нешо Бончев и намерило проявление преди 150 всичко в творбите на Каравелов и Ботев. Материалистическата мисъл у тях се свързва с елементи на националната ни литература и културна традиция, както и с ангажираност та на твореца в името на общото благо. Авторът на статията констатира, че именно това са предпоставките, чрез които естетиче ската и критическата мисъл в епохата на Възраждането прераства в марксистка естетика и литературна критика. Литературнокритиче ското творчество на Д. Благоев е категори чен пример за тази приемственост, свързала традицията с новото качество. Втората част на статията се занимава с проучване как Д. Благоев използува и преос мисля от нови позиции натрупаното вече от възрожденските ни писатели, как творческата му мисъл го довежда до руските революционни демократи, които пряко или косвено са допринесли за материалистическия мироглед на българските творци, и накрая, какво е влиянието на Плеханов за изграждане на марксистките литературно-естетически позиции на Д. Благоев. Няма съмнение, че тази статия има приносен характер, защото научно и ерудирано проучва и доказва високата стойност на продуктивната връзка на марксистката мисъл в България с националната история на страната и нейните духовни и културни постиже ния. Проблемът за „Отношението между морал и история в съвременната българска проза" е в основата на статията на Дитмар Ендлер. Като изхожда от констатацията, че от началото на 60-те години насам българската ли тература проявява засилен интерес към морално-етични проблеми, той стига до извода, че е продуктивна онази тенденция в българската литература, при която индивидуални човешки съдби се свързват диалектически с обществе ната действителност и нейното развитие. По пътя към това заключение авторът правилно използува като изходна точка обществените преобразования в България през 60-те години, които са свързани с процесите на индустриализация, урбанизация, преустройство на се лото, активизиране на комуникацията. Разбира се, обект на разглеждане са процесите в социалната реалност, измененията в мисле нето и психиката на хората и в нравствените ценности на обществото.

Известно е, че от славянското културно наследство особен интерес представляват ръкописите. Известно е също така, че те все още не са обхванати изцяло в каталози, система тични и тематични словници и показалци, аналитични описи и пр. В последните години редица международни научни звена си сътруд ничат главо в две насоки - подготовката на своден каталог на славянските ръкописи и успоредно с това - за изработването на аналитични описи. Като класическа страна на славистичната и византоложка наука България участвува дейно в това сътрудничество. От една страна, бяха завършени аналитичните описи на трите най-големи български книгохранилища, а, от друга страна, усилията на нашите учени бяха насочени към проучвания в чуждите книгохранилища: а) с оглед на аналитични описи:2 б) с оглед на тематични издирвания по проблемите на кирило-методиевистката, литературното наследство на Патриарх Евтимий, Григорий и Киприан Цамблак, литературното и ръкописно наследство от епохата на Иван Александър; микро- и макроструктурата на средновековните литературни жанрове (триоди, химнография, хомилии, жития, служебници и пр.).

По Иван Попиванов своята същност това 25-томно изда ние не е просто „Наръчник на литературната наука", както скромно и непретенциозно вну шава заглавието му. Следваната от авторите единна концепция, обхватът на отделните статни и тяхната форма, осъществените разра ботки и най-вече защищаваните с тях научни становища по редица основни въпроси на ду ховния живот в Европа приближават изданието повече до изискванията на една своеобразна енциклопедия или панорама на характерните процеси, явления и личности в много европей ски страни, изградена съобразно с постиже нията и новите насоки на съвременната лите ратурна наука. Такова именно определение произтича и от предварителните пояснения на редакцията: използувани са сравнителни и литературно-социологически методи; избяг нато е затвореното разглеждане на отделните национални литератури, защото вече не с желано едно просто събиране на национални литератури от диахронен поглед"; нужно с да се поставят на преценка от синхрони гледища надиационалните културно-обще ствени предпоставки, структурните успореди ни и непосредните преплитащи се литературни връзки". Ето защо тематичното единство на Томовете и техните единични приноси- добавя редакцията -са обосновани в „наднационалните стилови епохи и жанрови тради диции". Особено показателен е иширокият обхват на изданието в тематично и хронологично отношение. Предмет на изследване и оценка в отделните томове са старите ориенталски литератури, гръцката и римската литература, късната античност и Средновековието, Рене сансьт и Просвещението, романтизмът и реа лизмът в европейските литератури, тяхното развитие между двете световни войни. Два тома третират процесите в азиатските литератури, а последният 25-и том ще разглежда въпроси на литературнонаучната методика.

Стефан Попвасилев е известен у нас с литературоведските си прояви, насочени предимно към словото на писателите, с взискателност и усет за неговата чистота и мощ. Той е един от радетелите за богат и звучен български език, със силно влияние върху много поколения творци и читатели. Новата му книга „Спомени за творци на словото е интересна и ценна от няколко гледища. Първото от тях е свързано с трайната линия в литературоведските принципи и позиции на автора - тя намира израз и в самото заглавие. Именно тук отново на преден план в зрителното поле е словото и майсторството при неговото осьществяване в художествени образи или в литературнокритически трудове. В книгата умело, уместно е съчетан под ходът на мемоариста, който разкрива свои лични впечатления и наблюдения, с литерату роведската интерпретация, чрез която се пра вят обобщения и характеристики, анализи и преценки, осмисля се по-сложно делото на писатели, критици, филолози. Получава се една богата галерия от образи на големи лич ности от миналото, дали своя принос за развитието на културата ни. Потърсени са и са намерени нови аспекти и ракурси към жизне ното и творческото дело във връзка с личното виждане и чувствуване на литературоведа, във връзка с неговите критерии. Така книгата има отчасти енциклопедичен характер, който не е в противоречие с нейното вътрешно единство, с органичната и цялост.