Книжка-6

1980, Книжка 6 - Съдържание

Вероятно когато Вазов е написал за няколко дни „Михалаки чорбаджи“ в Русе по поръчка на губернатора Акимов за една увеселителна вечеринка в 1878 г., не е могъл да си представи, че тази сценка заедно с „Руска“ ще сложат началото на българския репертоар в нашия театър след Освобождението. „В „Михалаки" всичко е фикция" - пише Вазов. Но в тази малка комедия определено се чув ствуват обстановката и настроенията в медения месец на следосвобожденска България. Усеща се по ведрото настроение, с което е подигран чорбаджията, по лекотата, с която се постига планът на Стоянович, даже по песните на слугата Петко, който като Ковиел в „Буржоата-благородник" (Молиер) с немного мъки надхитря богатия и самовлюбен глупак. Нашият Журден обаче не е пластичен образ, а персонаж, който носи етикета „чорбаджия". Но тук дори името Михалаки не е избрано случайно. Познаваме го от „Сцена из живота на нашите чорбаджии" (1864) на Любен Каравелов, от фейлетоните на Ботев, където името Михалаки евече нарицателно. Само че при Вазов той няма тази тежест и саркастична окраска. Вазовият Михалаки е дори жалък. Той толкова не може да се ориентира в събитията, че се оставя да го излъжат като хлапе. В този смисъл Вазов изразява една истина, макар и по елементарен начин - старите чорбаджии в новата ни действителност могат да бъдат само смешни и лъгани. В „Михалаки" според Милена Цанева - има „ясна сатирична идея“. Изследователката подчертава, че в образа на Михалаки са съсредоточени такива главни характеризиращи черти като „туркофилство, консерватизъм и сребролюбие". Вазов е толкова свързан с традицията на възрожденската ни комедия не само като идея, но и като форма, че още при отваряне на завесата не може да се въздържи от една ремарка, позната като задължителна на всяка българска комедия, написана до този момент. В описанията на обстановката, в която се развива дей ствието, винаги присъствуват миндер, възглавници и един седнал по турски чорбаджия, който държи чибук в ръка. Единственото, което Вазов си позволява като разлика, за да намекне, че времето се е променило, е това, че Михалаки не е с фес, а е облечен във „френски дрехи". Героят се разхожда из стаята, тананика си, пуши и даже се прозява. За да ни го представи и да разкрие мислите му, Вазов го кара да се оглежда в едно огле дало и да разговаря сам със себе си". На началния монолог на главния герой Вазов държи много. Особено в първите си комедии. Бихме могли да го наречем аналитичен", защото прави опит да разкрие психологията на персонажа, като същевременно носи и функциите на експозицията и завръзката.

В началото на нашия век - изминали са едва първите десет години - един самотен изстрел отеква трагично. Сега, след толкова време, в него можем да видим и някакво зловещо предсказание за българската поезия. В дома си на ул. „Неофит Рилски" се самоубива млад мъж, чието име се свързва от тълпата повече с мистерията на смъртта, отколкото със стиховете, които енаписал и оставил. Този рано загинал творец, това „младо сърце, рано изгоряло", е Димитър Бояджиев. И досега неговите драматични откровения, тяхната изразителна трагична пречистеност и финес остават неповторени, сходство можем да търсим само със стиховете на един от следовниците му - Димчо Дебелянов. С право К. Константинов го нарича,най-чувствителния български поет". В целия му живот, в къси те интимни сонети и легии се долавя непреодолим копнеж и безутешност. Заед но с това нещо чисто и възвишено, благородно и човешки искрено струи от тънкото и едва осезаемо емоционално движение на стиха му. Отдалечени с толкова преломни събития от времето на неговата трагедия, ние се изправяме пред странната съдба на този творец и търсим оправдание за „гневната разплата“, измъчва ни острият въпрос от финала на „Вечерен трепет": „Кой ръка ще дигне, близък и сърдечен, да ми спре ръката?" Единствената утеха може да ни даде непреходната сила на неговите стихотворения, в които продължава да пулсира една душа съзвучно-тъжна като лира ..." Те са все така трепетни, плахи, дълбоко съдържателни. Пленяват с дивната си музика, с носталгичната копнежност, с пластичната изваяност на образите. Тук красотата и любовта са издигнати в култ. Миньорната тоналност багри всяко изречено сло во, настроенията завладяват с благата наивност на серафическото чувство. Както в ранните му години, така и в последния период от живота му няма нищо изключително, което да привлича вниманието, да ни кара да очакваме такъв невероятен развой в неговата участ. Димитър Бояджиев ероден на 18 (31) май май 1880 г. в Пазарджик, в многолюдно семейство. Той е първото от осемте деца на Иван Бояджиев, който чрез своя занаят е бил известен в града, а неговата будност и пословична честност са привличали многобройната клиентела в бояджииския му дюкян. Макар и неук, бащата полага големи усилия да се самообра зова и без съмнение любознателността едала отражение и върху първородния му син. Семейството е свързано с по-просветените и прогресивни среди в този център на възрожденското изкуство, където е творил Станислав Доспевски. Тук са проникнали отрано идеите на социализма, а в личната библиотека на Боя джиеви започват да пристигат някои от най-новите периодични списания и преведени книги, в които се третират важни социално-икономически проблеми.

Бедният, свит добруджански учител и потомъкът на знатни графове и князе израстват като творци и личности при противоположни условия. Различна е действителността, която ги заобикаля, различна е и епохата, в която живеят. Но между Йовков и Толстой откриваме една здрава спойка. Еднаква е същността на техния хуманизъм, на техния идеал за човека. Нашият класик подобно на руския гений възприема като най-съвършена християнската етика. И за него найвеликата сила срещу злото е любовта. Толстой още в ранната си младост тре вожно търси отговор на въпросите, които цял живот ще го измъчват. В чия душа е непоколебима тази мярка за добро и зло, за да може той да мери с нея текущите забъркани факти?" - се запитва начеващият писател в разказа „Люцерн“. И Пиер Безухов търси критериите за добро и зло, и Левин, и Нехлюдов изживя ват тежки нравствени кризи, измъчват се от своите съмнения, но стигат до душевно равновесие, когато откриват, че смисълът на човешкото съществование е да се живее според Христовото учение. В почти автобиографичния разказ „Утрото на помешчика" писателят анализира душевното състояние на Нехлюдов след злополучния му опит да помогне на селяните. И той, както любимите ге рои на Йовков, стига до извода, че истинското щастие се постига само чрез извършване на благородни дела. И така, аз трябва да върша добро, за да бъда щастлив, мислеше той." До същото откровение стига и Оленин в „Казаци". Близките на Йовков особено подчертават в спомените си неговата нравстве на извисеност въпреки някои неприятни черти в характера му. Много проникновен портрет на писателя е нарисувал Николай Лилиев: „Присъствието на Йовков в живота не отбеляза нито един шумен факт. Йовков не посегна с ръка срещу никого, не наказа с думи своите хулници", не попречи на никого да прояви своето съществуване. Отиде си от нас така смирено, както живя"1 Без да бъде последовател на нравствено-религиозното учение на Толстой, той беше живо въплъщение на неговия главен декрет: „Бъди кротък и смирен по сърце

Големият ръст на Асен Златаров - учен, общественик, трибун - е оставил в сянка неговата публицистика, една значителна по обем и литературна стойност творческа изява. Наред с активното си участие в обществения и културния живот на страната, успоредно с пряката си научна и научно-популяризаторска работа и апостолската си дейност като сказчик и оратор той публикува тогавашните вестници и списания стотици кратки и по-обемисти статии, есета, пътеписи, репортажи, излиза с книги и брошури по актуални научни, обществено-политически и културни въпроси, води темпераментна и смела полемика. Цялата негова емоционална и психическа нагласа, блестящата му ерудиция предопределят и благоприятствуват развитието на публициста. В едно свое интервю пред в. „Кормило" той казва думи, които звучат като изповед и са пълно покритие на делото му: „Какво да сторя, не мога да остана глух на тътнежа на обществения порой, който тласка нашата действителност и дето се дочуват неволите и копнежите на тоя народ, комуто страстно принадлежи сърцето ми и за чиято доброчестина съм отхранил най-хубавите мигове на своя размисъл и своя почин за дело в живота. Такива са времената, че чувството и дългът на гражданин вземат превес над другите ми интереси: Не мога да пея, когато Рим гори." Към тази автентична самохарактеристика трябва да се добавят още и думите на големия наш литературен критик-марксист Георги Бакалов, който непосред ствено след смъртта на Златаров писа: „Най-ценното у Златаров бе неговата отзивчивост към обществените въпроси. Той не ограждаше егоистично своето благополучие със затварянето си в химическата лаборатория. Той разбираше отлично, че неговата наука е тясно свързана с обществения строй - както за своето развитие, така и за изпълняваната от нея обществена функция. Той не беше глух за бушуващото извън стените на лабораторията му море, нито сляп за обществените борби." Публицистичното начало е определящо в цялостната дейност на този изклю чителен човек, то прониква в корена на всички негови творчески изяви. Стремежът да стои сред бурите на живота, темпераментът на борец го тласкат към дей ствие, а рядката му ерудиция и безспорен литературен талант оплодяват и придават естетическа цена на неговите произведения.

Годините, последвали след Първата световна война, са преломен период историята на българската литература и изобразително изкуство. Кризата на модернизма, новият етап в развитието на критическия реализъм и създаването на социалистическия реализъм съставят основното съдържание на художествения процес в България в навечерието на Септемврийското въстание от 1923 г. При обща за литературата и изкуството насоченост на развитието тези процеси получават своеобразен израз във всеки един от тях. Комплексното изучаване на литературата и изкуството от предсептемврийския период позволява да се изяснят общите закономерности в художествения процес - закономерността на борбата и смяната на различни форми на художественото съзнание. Такъв род съпоставяния „помагат да се отдели значителното от незначителното, характерното от нехарактерното, закономерното от слу чайното... разкриват общите източници, общата идейна и мирогледна основа... Изучаването на различията между тях позволява да се разкрият такива закономерности и такива факти, които биха останали скрити, ако ние бихме изучили 1 всяко изкуство (в т. ч. и литературата) За изясняване на изолирано едно от друго. връзката на процесите в развитието на изкуството и литературата в предсептемврийския период твърде показателни са оценките на писателите за произведенията на живописта. Статиите на Гео Милев и Людмил Стоянов за съвременната живопис позволяват да се представят по-дълбоко техните размисли за изкуството, за неговата същност и предназначение, допълват картината на единния художествен процес от онова време. Националната катастрофа, с която завършва за България участието й в Първата световна война, победата на Великата октомврийска революция в Русия, революционните събития от 1918-1919 г. нанасят удар по националистическите идеали и илюзии, в плен на които се намира значителна част от художестве ната интелигенция.

Всеки, който чете и обича Андрей Платонов, чувствува кой по-ясно, кой посмътно, че той пише винаги за едно и също. Спомняйки си за него, негови близки подчертават, че той е бил овладян от една идея, идеята на живота“, както сам той я нарича. „Моите идеали са еднообразни и постоянни. Аз няма да бъда литератор, ако излагам само своите неизменни идеи. Няма да ме четат. Трябва да опошлявам и варирам своите мисли, за да се получат приемливи произведения. Именно - да опошлявам! А ако бих давал в съчиненията действителната кръв на своя мозък, то не биха ги печатали. "2 В предлаганата работа се прави опит да се открият постоянните“ и „еднообразни" идеали на Платонов, прозиращи в многообразните „вариации" на художествените му произведения, за да покажат неговата „идея на живота". Ние вървим по път, обратен на този, по който е вървял самият автор: не от философските, идеали" към „опошляването“ им в художественото въплъщение, а от оставените от него текстове към „постоянните“ и „еднообразни“ идеи, които той за себе си е считал основни. Такъв анализ е необходим, за да може по-точно да се разбере идейно-философското съдържание на творчеството на Платонов. Предлаганият подход също има пряко отношение към важния теоретически проблем за съотношението на светогледа на автора и неговото художествено творчество, към проблема за философския „ключ" към произведението. Без да си поставяме като задача да проследим идейната еволюция в творчеството на Платонов, ние се стремим да открием някои постоянни съставни части на това творчество, неговия дълбок философски патос. Най-метафизическият съветски писател" - може да се чуе за Платонов. Какво означава „метафизически“, обикновено не обясняват. Но едно е ясно: той се вглежда в някакви по-дълбоки разрези на човешкото съществование. При това много настойчиво и даже някак маниакално.

Сблъсъкът между две враждуващи теми - темата за всесилието на тирана, за стеснените робски хоризонти, за разгрома и унищожението и темата за коравата неунищожима българщина, който след по-внимателен прочит се оказва постъпателна замяна на първата тема с втората, ражда прелестта на един от най-хубавите Вазови разкази. Първата тема в своето развитие се обляга на документално-очеркови елементи и дневни картини, а втората използува по-специфични средства за епическо изграждане, тя представлява същинският" разказ и е неразделна от нощта. Двете теми се разгръщат не единствено п р е з деня и през нощта, но и чрез деня и чрез нощта, т. е. следвайки общата за разказа тенденция опорните понятия многопосочно да разширяват обема си, да се разрастват с нови значения, да се превръщат в символи, денят и нощта стават двата най-главни и многообемни символа, двете колони, върху които ляга цялата творба. Освен като част от денонощието де нят в разказа има значение на нещо видимо, очевидно, категорично само по себе си, а нощта - на нещо скрито, неподозирано, непредвидимо и необхват но. Неделимата сплавеност на двете основни теми и двата главни символа ни дава право да наименуваме първата тема „тема за робския ден", а втората - ,, тема за българската нощ. Редуването на двете теми оформя симетричната композиция на разказа: Тема за робския ден - тема за българската нощ - тема за робския ден - епилог. След тези общи наблюдения може да навлезем по-детайлно в творбата и да проследим развитието на двете теми. РОБСКИЯТ ДЕН. В четириделния първи епизод на разказа темата за робския ден зазвучава с градирана категоричност. Дяловете се обособяват според Ъгъла, от който се описват събитията, и според степента на конкретизация, на която се строи и варира темата. Първият дял обхваща частта от началото на разказа до мястото, черкезки първенец Джамбалазът ..." - съобщава се съдбата на Ботев и четата му; вторият - от „... на левия бряг на Искъра..." и т. н. до - Хайде мари, по-скоро!" - дава се най-общо картината на размирните времена; третият - от „В същия миг зададоха се ..." и т. н. до „Подир това жените, посърнали, хванаха да се връщат назад покрай нивята" - тук се вижда как се отнасят заптиетата към робините-българки: и последният, четвърти дял - от, - Аго, чекай, чекай, молим те!“ и т. н. до края на епизода - описва се дързостта на Илийца, която настоятелно моли турците да я вземат в лодката.

Дървото на греха - това словосъчетание е предизвикало болка, жалба и срам у десетки поколения, родени и преминали земния си път в орбитата на хри стиянската култура. То е означавало твърде много, защото е сочело прелома в човешката участ, от който са почвали безмерни божии наказания, низ от грозни страдания, неизчерпаеми изкупления на никога неизкупимия първи човешки грях. Дървото на греха е разделяло жребия на човека на две неравностойни части - зад него е оставала райската благодат и божието благословение, а неповяхващите му листи са хвърляли мрачна сянка по целия безконечен път на съгрешилия в непослушанието си човешки род. Произнасянето на тези думи е предизвиквало мъчителен трепет, защото те са напомняли: оттам начеват всичките злини, оттам избликва изворът на неизброимите неволи, оттам тегне проклятието над нашия праотец и ще тегне вовеки веков. Този образ от библейската митология е жив в съзнанието ни, макар че сме се отдалечили на огромно разстояние от неговия първичен религиозен смисъл. Емоционалната дистанция, както във всички подобни случаи, поражда двойствено отношение към мита. От една страна, в историята със злополучното райско дърво са отразени същностни черти на трагичното човешко самопознание, с които са спекулирали, били са аргументирани, оспорвани, отхвърляни и чрез посъвършена историческа и философска интерпретация. Но тяхното ядро не може да не буди у нас патоса на сериозното. Същевременно съчетанието между метафизичните идеи и наивния сюжет, двусмислената връзка, която древната мисъл е установила, между всевалидното и конкретното, отчаяното посредничество между небето и земята, не са могли да останат незабелязани от присмехулното съзнание на критицизма. В основата на всеки мит, вкл. и на трагичните, е залегнала една дълбока ирония, която произтича от непосредното приближаване на различни същности, от директното персонифициране на общите идеи. Но тази ирония не е чисто отрицателна, в нея няма присмиване и цялостно отхвърляне. Надсмиването над мита, т. е. иронията към мита, е съвършено различно явление, което означава преоценка на погрешно изтълкувания човешки опит или ограничено разбиране на същността на мита. Над митовете обаче рядко се присмиват! В случая става въпрос за ирония, която е вътрешната спойка на мита. Тя върви ръка за ръка със сериозното, дори е предпоставка за неговото пълно разкриване, за щото поставя под съмнение всяко затваряне в рамките на мита, всяка индивидуализация и всякакво психологизиране в пределите на митологичното. Истинското, непосредствено религиозно-митологично съзнание, както и всеки първичен, наивен детски подход към мита нямат чувство за тази ирония и трудно на123 пускат границите на конкретното в митологичните образи и ситуации. Такова съзнание вярва на мита в прекия смисъл на думата. Но тъкмо нашата резервираност, нашето съсредоточаване върху идеята, а не върху сюжета позволяват даразкъсаме двусмислените връзки в мита, да го отворим към живота, да го проверим и преосмислим сред многообразието на житейските явления.

Книгата на Ив. Д. Шишманов „Иван Вазов, спомени и документи", издадена преди петдесет години от Българската академия на науките под редакцията на М. Арнаудов, принадлежи към категорията на онези съчинения, които не остаряват. С течение на годините, колкото повече се отдалечаваме от времето и от личностите, за които се отнасят, подобни книги стават като че ли още по-ценни, още по-търсени-и от специалистите, и от по-широк кръг читатели, жадуващи да надзърнат в епохата, през която е живял големият писател, да опознаят хората, които са го Окръжавали, да се докоснат до неговия вътрешен свят. И неслучайно преди няколко години изд. „Български писател" подготви - пак под редакцията на М. Арнаудов - второ допълнено издание на същата книга. Освен това отделни части от нея бяха преиздавани още няколко пъти през 1950 г. в т. 22 от „Събрани съчинения" на Иван Вазов под редакцията на М. Арнаудов, през 1957 г. в редактирания от Г. Константинов т. 19 от двадесеттомното издание на Вазовите съ чинения и през 1977 г. в редактирания от мене т. 10 от новото издание на Вазовите събрани съ чинения. Подготвяйки за печат първата част от труда на Ив. Д. Шишманов, озаглавена „Животът на поета, както ми го разказа той сам" - една своеобразна Вазова автобиография, устно разказана пред близък приятел, - аз се натъкнах на нейната първоначална редакция, запазена в архивния фонд на Ив. Д. Шишманов в Научния архив на Българската академия на науките (ф. 11, оп. 1, а. е. 410, л. 2-160) и останала дотогава неизползувана и фактически неизвестна. В бележките към изданието аз обърнах внимание върху този ръкопис, съдържащ някои интересни подробности, изоставени в окончателния текст, без обаче да има и там възможност да го разгле дам по-подробно и да посоча самите варианти (ограничих се по необходимост с един единст вен пример - допълнението към Вазовия разказ за срещите му с Христо Ботев).1 Новооткритата първоначална редакция от анкетата на Ив. Д. Шишманов с Вазов предста влява несъмнен интерес за специалистите. От всяка гледна точка Вазовият автобиографичен разказ е много по-ценен в своя първоначален, автентичен вид, отколкото в окончателния си вариант, където по едни или други причини е бил подложен на допълнителна обработка. Ето защо тук ще се спра по-подробно на тази редакция и ще се опитам да посоча по-интересните различия от окончателния текст. Трябва обаче веднага да направя уговорка, че не си поставям за цел да изнеса всичко онова, което заслужава вниманието на специалистите, изучаващи живота творчеството на Вазов; задачата ми епо-скоро да подчертая значението на новооткритата редакция чрез някои примери.

Меродавни учени като Асин Паласиос, Катауи, Черули, Габриели и, скромно казано, авторът на тази статия в Dante et mahomet, са доказали убедително значителното влияние, което оказват ислямската култура и цивилизация върху делото на Данте Алигиери и върху западноевропейското изкуство и култура, Трябва обаче да се признае заслугата на архимандрит Шиалхуб, който пръв изказа пред положение, че известният тайнствен" стих на Данте Pape Satan, Pape Satan alepре не е бил съ чинен от поета, както нерядко се е твърдяло и писало със слова, измислени от него, но е бил съставен, както ще видим, с думи, транскрибирани от арабски език. Тезата (за която не липсват изтъкнати и убедителни поддръжници), че великият поет е желал да си послужи със „странни безсмислени слова, за да порази по-добре въображението на читателя, е според нашето скромно мнение неоснователна, както се надяваме да успеем да докажем. Наше убеждение е, че за да бъде убедително обяснението на толкова оспорвания дантев ски стих, то не може да бъде основано на едно повече или по-малко колкото умело, толкова и условно тълкуване - нещо, което е извършено вече от мнозина и по различни начини, но то трябва да почива на сериозна научна основа, с други думи, трябва да докаже съществуването било на едно точно и ясно значение на стиха при даденото му тълкуване, било на неговата логична връзка с контекста на Дантевата песен. Именно това ние възнамеряваме да извършим Като оставим настрана съображението от общ характер, че от VIII до XIII в. арабският език и литература са били широко разпространени в голяма част на Азия, Африка и Европа и че арабските библиотеки в Испания, Сицилия и Багдад са били източници на знание, от което почерпи Западът, когато, събудил се от дълго вцепеняване, доби най-сетне самочувствие за себе си; не трябва да се забравя, че двама от нашите най-видни арабисти от онова време - Брунето Латини и Раймондо Луло - са живели именно във Флоренция по времето на Данте. Неоспоримо е влиянието, което упражни върху цялото творчество на Данте прочутият оратор и енциклопедист Брулето Латини, когото поетът призна за свой учител: „Все и все ме учихте как човек се увековечава“ (Ад, XV-85); трудно ще бъде да се оспори влиянието на не помалко прочутия теолог и авантюрист Раймондо Луло. При тази предпоставка можем да разгледаме буквалното значение на толкова обсъжда ния стих на Данте, за да докажем съвършеното му съгласуване с общата постановка на песента. Точният език на стиха Pape Satan, Pape Satan aleppe ще бъде впрочем: bab-e Sciaitan, bab-e Sciaitan alebb(i). Че Sciaitan стои вместо Satan, смятаме, че може спокойно да бъде прието и от тези, които не са арабисти,

Списанието се появява за пръв път през 1951 г., за да продължи, разшири и обогати със съвременни аспекти традициите и завоеванията на възрожденските и демократични, културни и литературни периодики в Лужица през XIX в. и първата половина на нашето столетие и преди всичко да манифестира и напомня за несломимото жизнено и духовно присъствие на лужичаните, чиито вестници и списания, организации и културни инсти туции бяха брутално ликвидирани през 1937 г. от хитлеристите. Още българският възрож денец Иван Богоров, след пребиваването си в Лайпциг и тамошните си срещи, ще припомни на своите сънародници, че с издаването, редактирането и разпространяването на лужишкия периодичен печат е заангажиран духовният елит на един оредял, но оцелял в хиля долетната си история славянски народ. Да припомним поне имената на етнографа и кни гоиздателя Ян Арнощ Смолер, на народния поет на Лужица Якуб Барт-Тишински, а после и първите ръководни редактори на „Розхлад" - проф. Ота Вичаз и народния художник и писател Мерчин Новак-Нехорнски до 1972 г., след което по установената традиция ръководството на сп. „Розхлад" бе поверено на драматурга Цирил Кола. Този културен и литературен месечник юридически с орган на културно-политическата организация „Домовина", която представлява днес лужишкото малцинство в ГДР, но също така на Института за лужишки изследвания при Немската академия на науките в Будишин (Баутцен), на Обединението на лужишките писатели, на Института за сорабистика при Университета „Карл Маркс" в Лайпциг. В него участвуват учени и литературоведи от ГДР и други социалистически страни и преди всичко най-изявените лужишки културни дейци, писатели, изкуствоведи и музи колози и т. н. Благодарение именно на това в 30-годишната история на сп. „Розхлад" е отразен като в огледало небивалият подем, Ръст и завоевания на лужишката култура, намерила живителна почва в една толерантна, социалистическа страна като Германската демократична република. В списанието има постоянни раздели за теория и история на литературата, за ези кознание и народознание. Особено оперативни материали се появяват в популярните руб рики: „Рецензии“, „В творческата лаборатория на лужишките писатели, художници и музиковеди“, „Нови книги“, „Ехо“, „Мозайка", „Хроника" и др. Според своите възможности сп. Розхлад" съдействува и за приобщаването на сънародниците си към литературата, култу рата и изкуството на народите от СССР и от социалистическите страни. Така например неотдавна на страниците на списанието бяха публикувани: студия за контактните и типологически отношения на съветската и лужишката литература след 1945 г.; разговор с известния писател Ч. Айтматов по въпроси за националния облик на социалистическата литература; интересни наблюдения и изследвания от изтъкнатия съветски сорабист-ези ковед проф. К. Трофимович и т. н. Особено радушно разтваря своите страници списанието и за студии и материали от България. То вече нееднократно е попу ляризирало творби на български писатели, които се превеждат на лужишки, или пиеси, които се представят на лужишка сцена, и в това отношение интересът ни към класическата и съвременната българска литература си остава неизменен. У нас с радост се посре шнаха рецензиите за издадените в България сборници Лужишки поети" (1963) и „Такава орис. Разкази от Лужица" (1972); за кни гата на проф. Цв. Романска „Славянски фолклор" и почти изцяло бяха публикувани сту диите за лужишко-българските отношения от Възраждането до наши дни, чийто автор с българин. Всичко това е една добра основа за още по-разгърнато сътрудничество между сп. „Розхлад" и сп. „Литературна мисъл“, които са издания с толкова близки и сродни интереси.

Книгата на акад. Е. Георгиев „Основи на славистиката и българистиката" има репрезентативен характер за дългогодишната му дей ност на литературовед-славист. В нея са синтезирани литературно-историческите области и методологическите проблеми, на които известният наш учен е посветил немалко усилия и трудове. Между другото, именно защото тази книга не изненадва като пробле матика, тя доказва едно основно качество на нейния автор - постоянството и настойчивостта, с които той защищава своите възгле ди. Тази проява на характер в научноизследователската му дейност се съчетава с винаги свеж интерес към развитието на научната мисъл у нас и в чужбина и с респект към фактите. Голяма част от своята книга Е. Георгиев посвещава на съвременното състояние на славистиката - така, както то е отразено в проблематиката и докладите на международните славистични конгреси - всичко пет на брой (разделът „По магистралата на проблемите"). Страниците, в които той взема отношение към проведените славистични конгреси (в които сам е взел участие), съдържат полемични нотки и са може би най-интересните от целия труд. Е. Георгиев коментира онези въ проси, разгледани на славистичните конгреси, които в една или друга степен имат отноше ние към изследователските му интереси: за сравнителното изучаване на славянските литератури, за отношението между славянските и западноевропейските литератури, за основ ните литературни направления в славянските Литератури и за тяхната периодизация, за мястото и ролята на старобългарската пис меност и литература в славянския литературен развой и пр. Именно със създаването на славянската писменост и литература на славянски език авторът свързва началото на славистиката, защото смята, че основните етапи в развитието на литературната славистика водят към основните течения и направле ния на литературната история" (с. 44). Периодизационната схема на славистиката, която Е. Георгиев предлага, в действителност повтаря защищаваната от него периодиза ция на славянските литератури: 1. Стара епоха - IX-XIV в. 2. Епоха на хуманизъм и реформация — XIV-XVI в. 3. Епоха 158 на барок - XVI-XVII в. 4. Епоха на просвещение - XVIII в. 5. Епоха на романтизъм - първата половина на XIX в. 6. Епоха на реализъм и позитивизъм - втората половина на XIX в. 7. Епоха на империализъм - от края на XIX в. до Октомврийската социалистическа революция. 8. Епоха на разпадане на капиталистическото общество и на установяване на социалистическото - от Октомврийската социалистическа революция до края на Втората световна война. 9. Епоха на победа на социализма - от края на Втората световна вой на до днес (с. 209-210).

Осмислянето на една национална литература в рамките на широк общоевропейски контекст е важна задача пред всяко национално литературознание. То е ключ за извличане както на идейно-стиловите сходства, типологически паралели и аналогии (които несъмнено съществуват между отделните литератури), така и за внимателното филтриране на чертите, определящи националното своеоб разие. Широкото възприемане на сравнителното изучаване на литературите, което настъпи след методологическите достижения на А. Веселовски и неговата школа, като че ли за сегна повече изследването на средновековна та литература и фолклора. Общо взето, такава е неговата рецепция и у нас. Що се отнася до съвременната българска литература, преобладаващата тенденция в изучаването на художествените явления естремежът към мо нографичност. Опит за намиране на други 159 научни подстъпи чрез проследяване преди всич ко на литературния процес в неговите първоевропейски и после национални измерения представлява книгата на проф. Розалия Ликова „Естетически прелом в поезията на 20- години. Неведнъж авторката формулира своята методологическа позиция спрямо празнотите в нашата литературна история и теория по отношение на разглеждания от нея изключително важен период. Тя внушава това с общата насоченост на книгата, но и още в увода категорично заявява: Разглеждането на отделния автор като затворена микросистема се умъртвява, ако липсва взаимопроникването с макрострук турата на цялото. Подобно разглеждане отговаряше на един отминал вече етап в нашата литература история, когато по законите на една опростителска, по същество антиисторична система явленията се деляха на реа листични и нереалистични. Затвореният художествен анализ отстъпва вече мястото си на един разширен, отворен анализ", който отрича херметическата затвореност и изолираност на явленията, защото всяка изолираност води до механичност и опростителство на подхода на изследователя и до механична и опростена картина на разглежданите явления, означава неподвижност и умъртвяване на процес, който сам по себе си евзаимодей ствие, реакция, живот и движение. "

Първата книга „За марксистки позиции в литературата и изкуството съдържа статии, посветени на литературнокритическата, художествено-теоретическата и културно-политическата дейност на забележителни социалисти от края на миналия и началото на настоящия век. Основен мотив за издаването на този сборник е липсата в ГДР на обща история на марксистката теория на литературата и изкуството, както и на културно-просветната дейност като част на международното работническо движение. Отделните материали разкриват позициите на изтъкнати представители на марксизма от споменатия период. Като основен критерий на подбора е послужило заниманието на тези личности с литература, като, разбира се, техните възгледи са разкрити и далеч извън рамките на литературната критика и естетиката. Чрез подбраните студии се цели изясняване на основни проблеми, дискусионни въпроси и мо менти на конфронтация в процеса на изграж дане на борческа материалистическа естетика и литературна критика в национален и интернационален мащаб. При това дейността на представителите на социалистическата мисъл в тази област се разглежда в непосред ствена връзка с конкретното обществено-политическо положение и с особеностите и културните традиции в съответната страна. Както е известно, пълното и последователно изследване на връзката на творчеството на К. Маркс и Фр. Енгелс с изкуството и литературата започва едва през 30-те години на ХХ в. Техните естетически възгледи, известни и преди това, без да са системно описани и изследвани, получават стойност и ва лидност през ленинската епоха на развитие на марксистката теория и оттогава определят в значителна степен всички процеси на развитие и утвърждаване на социалистическата естетика. В България принос в това отноше ние представлява книгата на Иван Славов „Марксовото естетическо наследство - комплексен проблем"(С., 1972). Налице са и статии за други представители на немската социалистическа мисъл.