Книжка-10

1980, Книжка 10 - Съдържание

Отново София стана столица на световната борба за мир, на волята на народите да надмогнат угрозата на ядреното самоунищожение и да заживеят в мир, дружба и приятелство. В един момент, когато силите на реакцията отново са в настъпление, опитвайки се да провалят постигнатото в Хелзинки; когато се възражда призракът на студената война - а от нея до смъртоносния термояд рен конфликт има само една крачка - и на надпреварата във въоръжаването; когато американският империализъм в желанието си да играе ролята на све товен жандарм опасно изостря международната обстановка, балансирайки по ръба между мира и катастрофата - в този тревожен, отговорен и напрегнат момент отново от София прозвуча гласът на цялото човечество: в защита на мира, в защита на живота на Земята, в защита на бъдещето. Три събития от международен мащаб, чийто резонанс тепърва ще набира сила, ознаменуваха есента на 1980 г. Може би най-крупното от тях бе Световният парламент на народите за мир. Пет дни заседаваха делегати от различни страни, хора с различни политически и религиозни убеждения, с различни професии - обединени обаче от съзнанието, че мирът еединствената гаранция за бъдещето на планетата. На многобройните пленарни заседания и разговори около кръглата маса бяха изнесени потресаващи факти за злодеяния на китайския режим във Виетнам, на режима на Пол Пот - Йенг Сари в Кампучия, на военните хунти в Салвадор, Чили, Уругвай и другаде; за злостната кампания на дезинформация, подета от западния печат, радио и телевизия, и преследванията срещу прогресивни журналисти; за опасностите, които крие новата военна стра тегия на САЩ... Много и различни са заплахите за мира и хуманизма, за бъдещето на човечеството и правата на човека. И борбата срещу силите на реакцията трябва да бъде неотстъпна и постоянна. Но в крайна сметка неин естествен фокус си остава борбата за мир, защото само в мирни условия може да се мисли и работи в името на прогреса - това е основният извод, до който стигнаха с пълно единодушие делегатите. И той е залегнал в приетата Харта на Световния парламент на народите за мир, както и в Обръщението, в което се казва: „Откажете се от новите програми за въоръжаване! Прекратете производството на всички видове оръжие за масово унищожение: ракетно-ядрено, неутронно, химическо и всякакво друго! Съкратете военните запаси! Забранете яд реното оръжие! Преговори! Друг избор няма!"

Победата на социализма създаде реални възможности свободно и всестранно да се развива личността, да прояви своята сложна и богата душевност. Такава е обективната обществена основа, върху която комунистическата партийност като нов тип осмисляне на реалността в литературата извежда непозната преди концепция за човека-герой на художественото пресътворяване, главен двигател на обществения процес. Тази концепция има изключително значение, защото именно чрез човека писателят има възможност да направи своите художествени открития за времето и за света. К. Маркс беше писал: ... същността на човека не е абстракция, присъща на отделния индивид. В своята деятелност тя е съвкупност от всички обществени отношения. Видният английски писател и общественик Чарлз Сноу, когото не можем да обвиним в пристрастие към учението на марксизма, в едно свое интервю заявява: „Щом извадите човека от общественото обкръжение, с това вече вие го правите неинтересен, не го правите значителен, напротив, той става крайно обеднен. Напомняме тази мисъл на английския писател, защото за съвременната буржоазна литература е присъщо не само откъсването на човека от обществената среда, а все по-пълното обезчовечаване на литературата. Проблемът за човека е невралгичен център на съвременната идеологическа борба и силата и привлекателността на социалистическата литература е преди всичко в нейния нов подход. В концепцията за човека като във фокус се сплитат различни идейни и философски тенденции на сегашния свят. Твърде показателна е активизацията на буржоазните изследователи на литературата, естетиката, философията. Ето някои заглавия на книги от американски автори, излезли през последните години: „Проблемите на човека" - Дж. Дюн, „За природата на човека" - Д. Рунес, „Ирационалният човек“ - У. Барст, „Величието на чове ка" - П.Уестбрук, „Човекът против митовете" - Б. Данем. Западногерманският социалдемократ В. фон Кноринген твърде точно обяснява причините за особената активност: „Онази област, където се намира основното противоречие, което не може да се разреши и което разединява двата свята, се явява същността на човека, неговото ядро, неговото вътрешно същество. Тук се намира полето на битката, върху което трябва да се вземе решението за по-нататышния път на човечеството.

Акад. Петър Динеков принадлежи към най-талантливите учени на нашето време. За неговата многостранна и богата научна, педагогическа и културнообществена дейност тепърва много ще се говори. В тази ограничена по обем статия нямам претенцията да изчерпя всичко, каквото трябва да се напише за него. Иска ми се да започна с това, което винаги ми еправило най-силно впечатление - неговата личност, той, такъв, какъвто е като цялост. Вродените положителни качества, здравите морални принципи на домашната среда, солидното образование и самообразование оформят една богата с духовни ценности лич ност. Буди дълбоко уважение неговата принципност, чувството му за справед ливост и човешко достойнство. Той не води дребнави спорове, ненавижда литературното клюкарство и личните ежби в научния живот, евтината ефектна фра зеология. Когато критикува, прави това от лични убеждения, аргументирано и логично, не напада своите събратя по перо, уважава човека и неговия труд. Когато се отбранява, той насочва вниманието си към съществените въпроси, след вайки фактите и здравата логика. На безпринципните, дребнави и некомпетентни критики той не обръща внимание, минава покрай тях външно равнодушно, като че ли не се отнасят за него. Винаги успява да съхрани престижа на личното си достойнство и уважението към науката и читателя. За някои неща обича да казва: „Това няма нищо общо с науката." Следователно не бива да му се обръ ща внимание, не бива да се хаби излишна енергия. Той не може да бъде подведен, не може да бъде купен". Негов буден съветник е съвестта му и убежденията му. По различни поводи е казвал: „Никой не може да ме застави да се застъпвам за някого, ако не съм убеден, че заслужава." Пише по разум и убеждение, изказва се по убеждение, постъпва по убеждение. Може би понякога се е заблуждавал, това едруг въпрос; има ли човек, освободен от този грях? Удивителна е неговата работоспособност, вътрешна организираност и жизненост. Понякога казва, че много си е губил времето и съжалява за пропиляното време. Ако погледнеш обаче отстрани, учудваш се на такова изказване. Всеки миг на П. Динеков е изпълнен с плодотворна, обществено полезна дейност, с интересни и смислени срещи. Познаваме го във вечно движение, постоянно зает с нещо важно - тича от симпозиум на конгрес, днес у нас, утре в чужбина, и ви наги живо заинтересован от научните въпроси, и винаги в първите редици на уча стниците. Той е заемал и заема не една отговорна длъжност, бил ечлен на ред комисии, където се чертаят програми, решават се важни научни и културни въ проси (повече от 20 години е ръководител на катедрата по българска литератутура при Софийския университет; зам.-ректор (1962—1964); дългогодишен председател на ВАК и др.; понастоящем ръководител на секция в Института по литература при БАН; директор на Института по фолклор; член на международния 18 комитет на славистите; директор на новооснования Кирило-Методиевски център). Но само това ли? Колко лекции е прочел у нас и в чужбина по време на своята дългогодишна предана преподавателска работа, колко сказки в София и в про винцията, колко аспиранти е подготвил (само по старобългарска литература те са 10), на колко списания ебил или в момента е отговорен редактор („Българ ски фолклор“, „Стара българска литература" и др.) или член на редакционна колегия („Изкуство“, „Септември“, „Литературна мисъл“, „Български език" и др.). И най-важното - колко книги и статии е написал! Научният и културният живот е съдба за акад. П. Динеков.

Ако историята на един предмет е и негова теория (както бяха установили още класиците на домарксовата философия), то читателите на следващите редове сигурно добре ще разберат затрудненията на автора им. Защото става дума за развитието на една дисциплина като сравнителното литературознание, чиито предмет и методика, проблемен терен и сфера на изследване от дълго вре ме са дискусионни. След златния" период на класическата френска компаративистика през първите две десетилетия на века тая дисциплина преживя години на криза, през които потърси нови пътища и възможности, нови превъплъщения. Пол Азара, Фернан Балдансперже, Пол ван Тигем, класиците на френското и европейското сравнително литературознание едва доживяха до края на Втората световна война и дори не подозираха новите проблеми и новите трудности, с които щеше да се срещне издигнатата от тях като наука област на литературознанието. Твърде характерни за тези трудности бяха някои от заглавията на възлови студии на техните най-ярки приемници в първите следвоенни години: Рене Велек - „Кризата на сравнителното литературознание“, 1958, Рене Етиенбл „Comparaision n'est pa raison“ („Кризата на сравнителното литературознание", 1963). Още по-характерно е, че Рене Велек включи споменатата си работа, писана като доклад за Втория конгрес по сравнително литературознание в 1958 г., като гла ва в концептуалната си книга „Критически категории“ („Concepts of Critisism", 1963). Какво се бе случило? Работата бе в това, че новото време и новите форми на междулитературното и културното общуване бяха издигнали нови проблеми и нови гледни точки за преразглеждане на старите. Старата компаративистика не бе в състояние да се справи с тях. Въпреки това сравнителното литературознание продължаваше да се развива; вън от кризисната ситуация останаха конструктивните опити на ред учени-марксисти, които се постараха да обобщят от марксическа гледна точка богатите форми и дълговременни традиции на междулитературно сътрудничество на източноевропейски и извъневропейски литератури.

Фантастичната литература е многолика и в същото време еединна, защото всичките и разновидности са подчинени на един общ закон за своеобразно, нереално образотворчество, на един общ принцип за обобщаване на познанията за вселената. Този именно принцип видният съветски изследовател Михаил Бахтин нарече „гротесков тип образност“ или „най-древен" тип образно мислене. Фантастичното, разглеждано най-общо като относителна противополож ност на реалистичното, е начин за изграждане на образи, при който творческото съзнание произволно хиперболизира, съединява реални черти и явления от видимия свят. От всичко дадено на човека в опита му се раждат чрез волното, неограничено комбиниране на реални елементи, причудливи, невъзможни, нереални образи. Тази волна игра на въображението играе главна роля в най-древното човешко изкуство и съпътствува развитието му до наши дни. Възприемателят винаги интуитивно определя дадено произведение на изкуството като реалистично или фантастично в зависимост от това, какво доминира в него: житейската правда или художествената условност на изображението. Когато е безспорно и очевидно преобладаването и господството на иносказателността или на фантастичната идейност и образност, уверено се говори за фантастична творба. Също така интуитивно читателят разграничава и двете основни функции на фантастичното в самата фантастична литература: функцията на самостоятелната фантастична идея, внушавана чрез фантастична образност, и функцията на иносказателността. Да вземем за пример разказа на Светослав Минков „Човекът, който дойде от Америка“. В него е налице самостоятелността на фантастичното изображе ние; образната фактура изцяло служи на целите на самата фантастика. Описа нието на робота и на неговите невероятни постъпки е крайна цел на автора. Колкото по-абсурдно есъществованието на кибернетичния човек и колкото по-странни и нелогични са постъпките му, толкова по-силно е внушението на идеята за фантастичните последици на автоматизацията в бита на съвременния човек. Творбата на Светослав Минков изобразява действителност, в която всичко може да се случи. В нея се осъществява един недетерминиран художествен модел на света.

Димчо Дебелянов написва „Легенда за разблудната царкиня" през 1913 г. Поемата излиза на бял свят през следващата 1914 г. - с нея се открива първата книжка на новосъздаденото списание „Звено“, редактирано от Димитър Подвързачов. Оттогава до днес, през изминалите 66 години, в критиката и литературознанието се появяват много оценки и тълкувания на поемата. Докато за съвременни ците на поета няма съмнение, че с написването на „Легенда за разблудната царкиня" се еродило едно голямо произведение в българската поезия, за техните приемственици не е така. За съжаление повечето от оценките са инцидентни, случайни, подхвърлени между другото; в тях липсват опити за цялостен анализ. Някои критици дори поддържат мнението, че „Легендата ...." е един от найхилавите плодове в градините на българския символизъм, където Дебелянов се е лутал“. Един автор твърди, че в поемата „... символично е изобразена трагедията на вечната женственост, нейният незадоволен копнеж по възмечтания избраник“; друг - че поемата е недовършена и това има дял в нейната неизясненост“, и че „здрач забулва не само отделни стихове от поемата, но основното и съдържание". Трети намира, че тук Димчо Дебелянов „разкрива темата за страданието на човешката душа, която се стреми към интимно щастие чистота на поривите". Четвърти - че „идейно-емоционалното и образно съ държание, художествените средства (между които има и много поетични) и творчески похвати, определят „Легендата..." към упадъчните произведения". Съв сем наскоро пък беше писано, че това произведение на големия наш поет е рожба на „интелектуално измъчено и изнасилено въображение"; Дебелянов посмъртно беше заклеймен, че е създал „красива“ и „студена“ поема, с „измислени царкини замъци". И И И Нямам намерение да коментирам дълбочината и истинността на тези интерпретации. Ще си позволя обаче да кажа, че последната е едно литературно кощунство. Отровата на тази обида - нека кажа още тук, в началото - ме засег на лично: може би поради болезнената ми любов към моя връстник с рижа бра да и сини очи, към сирака, който нелепо и страшно падна по очи в октомврийската кал на демирхисарския фронт през 1916 г.; към поета, който е с мене от първите ми съзнателни години, от първите ми несъзнателни стихове, и който - сигур на съм - ще е с мен, докато умра. Но моята задача сега не е да споря с когото и да било. Интересува ме само едно - за какво в същност става дума в „Легенда за разблудната царкиня“, какви загадки крие тя както в композицията, така и в сюжета си; откъде идва онова тайнствено очарование, което струи от нея въпреки привичната мъглявост; откъ де извира поробващата й сила, от която не можеш да се освободиш, щом веднъж те е завладяла?

Обикновено краят на едно десетилетие еудобен повод за анализи, равносметки и прогнози. За съжаление последната година на седмото десетилетие не донесе нито грандиозни постижения, нито коренни промени в развитието на английската литература като цяло и на английския роман в частност. Разбира се, и през 1979 г., както и през предхождащите я броят на издадените книги бе наистина внушителен, а имената на авторите, публикували нови книги - доста респектиращи: Джеймс Олдридж, Уйлям Голдинг, Дорис Лесинг, Алън Сили тоу, Мюриъл Спарк, Пиърс Пол Рийд, Джеймс Балард и мн. др. Освен това, ако се съди по тематиката и проблематиката, би могло да се каже, че отминалата година бе доста показателна за състоянието на английския роман както през последното десетилетие, така и през целия следвоенен период. Ето защо един панорамен поглед към новото в английския роман, колкото и бегъл и повърхностен да е той, би хвърлил известна светлина поне върху някои от главните тенденции и явления в развитието на английската проза в наше време. Естествено една година е твърде кратък срок, а рамките на една обзорна статия са твърде тесни за сериозни и задълбочени преценки и обобщения. Но настоящата работа съвсем не си поставя такива амбициозни цели, а е просто опит да се даде една малко по-обща информация за състоянието на английския роман през миналата година чрез очертаването на някои от по-главните теми в романите на по-видните английски романисти, издали книги през 1979 г.: чрез насочването на вниманието към отделни романи, които илюстрират важни тенденции или явления в развитието на съвременния английски роман (или пък отбелязват нови етапи в развитието на своите автори), както и чрез отбелязването на някои дебюти или по-особени случаи. Прието е да се смята, че най-показателни за състоянието или развитието на дадена национална литература или на някой неин клон са изявите на най-видните и представители. Ако това е така, 1979 г. не е лишена от интересни събития, особено що се отнася до английския роман. Но трябва веднага да се добави, че постиженията на английските писатели в наше време винаги се мерят с критериите, отнасящи се и за произведенията на други, преди всичко англоезични литератури: американска, канадска, австралийска, новозеландска, южноафриканска и т.н. Причината за това не е само формална, т.е. че всички те са написани на един и същ език. Проблемът е далеч посложен - от една страна, стремеж за равняване по американската литература, която е водеща за англичаните по различни линии, както и стремеж за сравнява не с безспорните постижения на отделни автори от страните на бившата Британска общност; от друга страна, има и различни икономически, а дори и чисто ко88 мерчески съображения - много от произведенията на такива писатели се пу бликуват или едновременно в родината им и в Англия, или само от специализи рани издателства в Англия, преди да излязат в родината им. Не на последно мя сто трябва да се постави и фактът, че повечето от тях се опират на общата традиция на английската литература в историческа перспектива или пък ги свърз ват общата тематика и проблематика, общи идейно-естетически позиции или сходство в литературните интереси. И когато се говори за английската проза през 1979 г., почти неизбежно трябва да се споменат и новите книги на американците: Курт Вонегът („Рецидивист"), Уйлям Стайрън („Изборът на Софи"), Джон ъпдайк („Превратът“), Бърнард Маламъд („Животите на Дюбин“), Джеймс Болдуин („Точно над главата ми"), Джойс Керъл Оутс, Джон Чийвър и Мери Макарти; на канадците Брайън Муър („Наследството на Манган") и Томъс Ки нийли (Пасажери“ и „Конфедератисти“); на австралиеца Патрик Уайт (, Аферата Туайборн"); на южноафриканската писателка Надин Гордимър („Дъще рята на Бюргер“); на К. С. Нейпол („Завой на реката“) и редица други по-малко известни писатели. Необходимостта от такъв подход, който се базира не само на бегли аналогии, става ясна веднага щом се насочим към романите на найизвестните писатели, издали книги през миналата година.

Как написахте и как продължавате да пишете Вашето най-голямо произведение „Панорама на една епоха“ („Случки из живота на Минко Минин"), обхващащо цяла серия романи, началото на които е сложено преди близо четвърт век? - Панорама на една епоха" е творба, която пиша цял живот. Чрез „Иглата се счупи" (1940), „Нови хора" (1945), „Червена заря" (1952), „Към прелом" (1958) и чрез романа „Кипеж", върху който продължавам да работя, аз осмислям съдържанието на целия дух на нашата преломна епоха, осмислям съдбата на цялото мое поколение, а и смисъла на собствения си живот... Започнал съм своята „одисея" още от края на миналия век, а новия век започвам, когато съм бил над десетгодишен. Помня почти всички крупни събития, войните преживях, по фронтовете бях, а и като се завърнахме, вече активно участвувах и в борбите на народа за нов живот и нова литература. Всичко онова, което съм преживял, е в центъра на моите наблюдения, на моята чувстви телност и на моята съвест на писател-комунист, превърнало се в образен свят в моите романи, за които говорим. Всичко преживяно се включва в тях. Няма нито един епизод, за който разказвам в „Панорамата“, който да не съм го изстрадал по един или друг начин. Всичко е преживяно и изстрадано, без да се е превърнало в мемоари, нито в епизоди от исторически роман. Моите романи са за миналото, но не са исторически романи, защото миналото не е винаги история, а и историята не е само минало. Историята е и настояще. Има минали неща, които са много по-актуални от настоящето. Девети септември еминало, но не е история за мене, а мое настояще. То ще стане история, но е и настояще. По начало всеки ден става история, преминавайки през настоящето. Животът се живее само в настоящето, нито в миналото, нито в бъдещето. А всички дни, за които пиша, са били мое настояще, а не история. Те стават история за другите, които идват след нас... - На какво най-често се осланяте в работата си: на спомена или на документите? - И на едното, и на другото. Считам обаче, че не е важно в крайна сметка на какво ще се осланяш повече. По-важно е как материалите ще се смелят в творческата лаборатория, какъв облик ще получат и как ще се свържат с конкретните преживявания на отделната личност. С други думи, как събитието ще се носи като емоция, като мисъл от образ, който изграждаш. Дали читателят ще повярва на този твой герой или ще се подвоуми. Ако повярва - добре, но ако не повярва - загубен си като творец. Винаги съм възприемал като приятен комплимент въпросите, дали даден образ от моите романи няма за прототип това или онова лице. Питат ме конкретно не е ли този или не е ли онзи? И ако действително са открили прототи на - са щастливи. Но работата за писателя е много по-сложна: той обобщава и конкретизира едновременно; типизира и индивидуализира едновременно; създава образа на цялото общество и на отделния човек едновременно... Аз съзнателно подчертавам думата едновременно, защото конкретният образ трябва да носи и своята правда, и правдата на епохата, колкото и противоречива да е тя, а тъкмо това е най-мъчното в труда на писателя.

За второто участие на Григор Пърличев в атинския поетически конкурс (през 1862 г.) дълго време науката разполагаше единствено с данните, които съобщава самият поет в автобиографията си. Твърде оскъдни, те се заключават главно в следното: научил за смъртта на Братя Миладинови, Пърличев напуска гръцката столица (това става след средата на януари и преди 13. ІІ. 1862 г. - крайния срок за подаване на творбите за конкурса), за да продължи апостолското дело на двамата народни будители; не знае нищо за съдбата на написаната през 1861 г. поема „Скендербей", която неговият приятел Яким Сапунджиев е трябвало да подаде на комисията и която същият му е върнал през юни, без да го уведоми за резултата от конкурса. Поради липса на достатъчно факти по този въпрос дори един такъв добър познавач на делото на Гр. Пърличев и автор на превода и на извънредно ценното издание на „Скендербей" като Хр. Кодов не бе в състояние да изрази категорично отношение по въпро са, дали поемата е участвувала в конкурса. В полза на предположението за участие говореха две неща: първо - съобщението на В. Трайков за публикувана в „Изложения на поетическия конкурс за 1862 г.", Атина, 1862 г., преценка на конкурсното жури за „Скендербей", и второ - че в горния десен ъгъл на ръкописа стоят подписите на членовете на комисията от 1862 г. Ст. Куманудис, Ал. Р. Рангавис, К. Папаригопулос и К. Асописс. Важен принос в осветляването на този въпрос направи Д. Кадах, която, облягайки се на няколко публикации в атинския периодичен печат, не само доказа, че макар и недовършена, поемата „Скендербей" е участвувала в поетическото състезание през 1862 г., но и съобщи ня кои интересни факти около това участие. Конкретно Кадах посочва следните публикации: в. „Авги" от 25 май, 4 юни, 25 юни, 30 юни и 2 юли 1862 г., в. „Меримна" от 1. VI. 1862, в. „Кон" от 4. VI. 1862 и сп. „Пандора“ от 15. VI. 1862.3 В резултат на нейната издирваческа работа станаха известни някои подробности около протичането на тържеството, основните моменти от изложението на комисията…

В рецензираната книжка привлича вниманието есето на Курт Клингер „Изкуството на фрагмента. Към въпроса за пръснатите и непубликувани стихотворения на Рилке." Курт Клингер изхожда от тезата, че един голям поет не пише незавършени стихотво рения, неговите творби могат да бъдат само недовършени или такива, които не позволяват да бъдат доведени докрай. Особено лирическото творчество на Райнер Мария Рилке сякаш потвърждава тази според автора пре тенциозна теза. Едва след публикуването на неговото литературно наследство в многотомника „Събрани съчинения“ (1955-1966) става ясно, че поетическото дело на Рилке е прорязано от особени разграничителни линии, които очертават нещо повече от от делните стадии и фази на художествено развитие. Авторът отбелязва, че Рилке еотхвърлял като неподходящ за себе си традиционния вид стихосбирки и тъкмо това е причината да се запази толкова дълго в тайна, може би за първи път в немската литературна история, цяло едно „съкровище" от лирически находки. Постите от класическия период, както и тези на XIX в., са разбирали под сти хосбирка едно свободно разчленено подре ждане на стихотворения, което по всяко време е можело да се разшири с нови творби. Разграничителните белези са били твърде условни или формални - в същност всички тези поети са създавали една единствена лирическа книга, чийто първи том са предста вяли в младежките си години и са я завършвали, многократно обогатена, вече като старци. По-значително разчупване на този събирателен метод извършва в същност Гьоте в своя „Западно-източен диван". Но дори по времето на Рилке още съществува тази практика и тя се използува от неговите съв ременници. В своите „Първи стихотворения", а сетне и в „Ранни стихотворения" Рилке вече подготвя един друг свързващ принцип, който схваща стихотворението вече не като изолирано цяло, а като брънка от обединена, цялостна мисловна и емоционална верига. Затова пък Рилке остава незасегнат от идеологията на „цикличните стихотворения", каквито Стефан Георге подрежда в херметични кръгове. Също така Рилке не може да бъде смятан за предшественик на поетичните „мраморни дворци", каквито пък Йозеф Вайнхе бер изгражда с математически изчислени колони от стихове в книгата си „Между богове и демони". За лирическите творби на Рилке от самото начало е характерен стре межът към обединяване по предварително осъзнат план. Книга от такива стихотворения се превръща в огледало на всички желани, узнати, предчувствувани от поета светове - или пък в тяхното противоречие: един новопридобит или новороден космос. Тези сти хотворения свидетелствуват, че са произлезли от едно общо вдъхновение или гравитират около едно вълнение, стремят се към него, проникват в него. Това движение към сърцевината“ е духовният двигател още в първите стихосбирки на Рилке, преди той да се прояви с такава поразяваща сила в книгите му „Часослов“, „Дуински елегии" и „Сонети към Орфей". Така погледнато, „Кни га на образите“ (1902—1906) се различава от „Нови стихотворения" (1907) по това, че съзерцаващият субект се оттегля от танца на въображението и се обръща към по-настоятелния призив на обектите да бъдат обхванати зримо - ала тези стадии не се различават в тяхната синоптична амбиция да обхванат с помощта на езика всички постижими явления на опита и така да се докоснат до „ядката на всемира", до тайната на битието, до двигателя на нещата", да бъдат Вдъхновени от него и да се поставят в негова служба.

Интересът към живота, личността и творчеството на П. К. Яворов от негово време до днес е претърпял дълга еволюция. В ис тините за поета и оценките за него своеоб разно се пречупват вълненията и тревогите, нравствените норми и естетическите разбирания на времената и поколенията. Преоткриването на поет от ранга на Яворов е достояние и задължение на всяко поколение, то епроцес, неразривно свързан с живота на нацията, с нейното народностно самопознание и самочувствие. В този смисъл нашата съвременност като че беше изпаднала в дълг към Яворов. Трябваше да дойде и да отзвучи стогодишнината на поета, за да си дадем сметка, че едошло времето за един нов прочит на Яворовото творчество, за един пречистен поглед към трагичната му човешка участ. И макар че научните сесии и чествувания са едно, а пътят в осмисля нето и преоткриването на един творец - друго, стогодишнината на Яворов се оказа богато ознаменувана с немалко постижения във всеобхватното разглеждане и тълкуване на личността и творчеството му. Тук имам пред вид както конкретните изследвания върху Яворовата проблематика (Ст. Илиев, П. Данчев, Н. Гайдаров и др.), така и по-общите, свързани с нарасналия интерес към пробле мите на символизма и модернизма у нас. Съвременният литературен момент се оказа назрял и благоприятен, за да предизвика необходимия диалектически скок в идейноестетическите оценки и разбирането на всестранното Яворово дарование. В очертанията на тези насоки и тенденции сборникът „Яворов - раздвоеният и единният" заема от крояващо се място. Обединил в съдържа нието си статиите, прочетени като доклади на научните сесии в София и Чирпан през януари на 1978 г., със своята проблематика и стремеж към всеобхватност сборникът е придобил характер на своеобразна моногра графия. Големи са основанията на неговия съставител Стоян Илиев да го нарече „етапен в областта на яворовознанието". На първо място това е така, защото сборникът до голяма степен отразява равнището на нашата съвременна литературно-историческа и литературнотеоретическа мисъл, в него е отразен диалогът между няколко поколения литератори по един от значимите и постоянни проблеми на литературното ни развитие - проблемът за явлението Яворов в българската литература, за мястото му в литературния процес и социалното битие на нацията, за измеренията на неговата творческа и житейска драма; той е обединил опита върху основата на тези в известен смисъл частни въпроси, да се направят основни заключения и изводи, отнасящи се до същностни и характерологични черти с по-голям литературно-исторически и естетически обсег; налице е стремежът фактите и явленията да се обясняват, а не да се заклеймяват от позициите на предпоставени тези, да се търси тяхното историческо обяснение върху базата на качествено нов методологически подход. Историческият опит на нашето литерату рознание показа, че оценката и преоценката на Яворовото творчество не може да се осъ ществи без връщането към Ботевата традиция. Проблемът за Ботевото начало присъст вува в голяма част от изследванията в сборника. Неслучайно върху концептуалното отношение Ботев - Яворов са изградили статиите си представителите на академичната мисъл, чийто изследователски труд е бил насочен към преоценка и размисъл върху негативното и позитивното, върху постигнатото и дължимото в оценките на тази връзка и отношение. Новото тук не е в сравнението и противопоставянето, а в опита да се открият измеренията на духовното родство, да се очертаят особеностите на характерологичното и народопсихологичното в неговите сгъ стени индивидуални вибрации в изявите и съдбата на творческата личност; в опита да се проследят художествените превъплъще ния на заложеното революционно и творческо начало.

Втората книга на Иван Радев като че ли свидетелствува за известно преместване в интересите му на литературовед. След очерка за една от най-интересните фигури в литературната ни наука - Б. Пенев -той се насоч ва към възрожденската литература. Но пре местването е само привидно: първата книга е методологическо въведение" към втората и бъдещите му усилия. В подтекста на „Бъл гарска възрожденска литература" се чувствува желание за преодоляване и допълване на някои от постановките в капиталния труд на Б. Пенев, пък и на съвременното разглеждане на литературата ни от периода на Възраждането. Това е, струва ми се, силата, коя то обединява изследванията, поместени в „Българска възрожденска литература". Основен, най-често разглеждан и пряко свързан с националния ни характер и националната ни култура е въпросът „За забаве ността на ренесансовия процес у нас", с разглеждането му започва и Радев. Проблемът е поставен в широк исторически контекст (XV-XIX в.). Излизайки от един здрав и оправдан в случая консерватизъм, авторът оспорва крайностите на тезата за ренесансо вия характер на българската култура преди XVIII в., без да отрича новото в нея, което обаче не надхвърля етапа на „зародиша". Търсейки причините за забавеното развитие, Радев не отхвърля тезата на Е. Геор гиев за прекъсването на ренесансовия процес у нас поради преместването на центровете на европейската търговия към Атлантика и Балтика, но насочва поглед към историята ни. Робството, посочвано като причина за неща стията на българския народ още от Паисий, тук е разгледано аналитично, с комплекс следствия, определящи забавеността на развитието ни.

През последните години у нас особено нарасна интересът към испанската и латиноамериканската литература. Бяха преведени редица творби на Мигел де унамуно, Анто148 нио Мачадо, Федерико Гарсиа Лорка, Ан тонио Буеро Валиехо, Пабло Неруда, Мигел Анхел Астуриас, Габриел Гарсиа Маркес, Алехо Карпентиер; появиха се първите ста тии и рецензии за тях. Испаноезичната лите ратура вече не е периферна художествена територия, непозната земя" за нашите читатели и критици, за нея все по-често се пише идискутира, тя постепенно заема мястото си в съзнанието на съвременния българин. Това се отнася особено за големия ис пански поет и драматург Федерико Гарсиа Лорка, с чието творчество българският чи тател се запозна твърде късно. Публикува ните в литературния печат критически мате риали, сред които и от автора на тези ре дове, положиха само началото на изследванията върху него. Затова книгата на Стефан Танев „Поетическият театър на Федерико Гарсиа Лорка (в търсене на човешката участ)", която е първият монографичен литературоведски труд в България за Лорка, отговаря на една отдавна назряла необходи мост. С. Танев е известен с преводите и статиите си за испански пиеси. В настоящата книга, написана с аналитично задълбочен и поетич нообразен по форма стил, той разкрива нрав ствените, естетическите и философските основи на драматургията на Лорка, корените на неговия дълбоко поетичен, обагрен от силно социално чувство театър. Като основен проб лем в тази драматургия изследователят разглежда проблема за любовта, за осъществя ването на човека в границите на неговия земен живот, за себераздаването му на другите. Книгата разкрива многостранни познания върху творчеството на Гарсиа Лорка и съвременната испанска литература и ярка способност за проблемно и философско мислене. Налице е щастливо съчетание на солидна научна ерудиция, убедително защитена собствена критическа позиция и нескрита обич към твореца и човека Гарсиа Лорка, което помага на С. Танев да достигне до дълбочините на неговата драматургия. Монографията включва обстойния уводпортрет „Федерико Гарсиа Лорка - единният и многоликият", главите в търсене на щастливото детство", "В търсене на вечността“ и „В търсене на човешкото време", развиващи основните проблеми на изслед ването и заключителната обобщителна част В търсене на човешката участ". Критикът детайлно проследява духовното и естетиче ското съзряване на драматурга Лорка, слож ната му еволюция от куклените фарсове до големите социални трагедии, неповторимото своеобразие на творческия му почерк. Той разкрива мъчителните вътрешни противоречия у испанския поет, тревогата му за съвременния свят, показва го като неизменен търсач на дълбоката истина за уча стта на човека и за неговото земно щастие (с. 178). Книгата завършва с кратки библиографски бележки.