Книжка-7

1979, Книжка 7 - Съдържание

Биографията на Никола Вапцаров може да бъде започната от който и да е Ден на неговия съзнателен живот. Такова нещо е немислимо при всяко жизнеописание, защото твърде рядко се среща подобно съвпадение между характер, мироглед и поведение, твърде рядко откриваме подобно единство във всички сфери на житейските прояви - от бита до поетическите полети, от семейните отношения до политическите борби, от най-дребните всекидневни случки до съдбоносните изпитания. Понякога казват: животът на Вапцаров е беден с външни събития, биогра фията му е скромна, в нея няма изключителни случаи, каквито намираме обикновено в битието на героите. Ранното детство в Банско... двете гимназиални години в Разлог... ученик в Морското училище...и сетне убийствен труд — в мукавената фабрика, в мелницата на братя Бугарчеви, по железниците, в Ека рисажа. Изключение от това сякаш равно течение на живота е неговото арестуване във връзка със Соболевата акция, интернирането в Годеч, съденето и оправДаването му. И изведнъж житейският път на Вапцаров се извисява, поема по най-големите стръмнини на времето, кръжи над главоломни пропасти и достига най-високите върхове на героизма в антифашистката съпротива у нас. Това „изведнъж крие недоизреченото: до голяма степен случайно. Но във всичко, което е зависило от волята и решенията на Вапцаров, няма случайности, както няма случайности в живота на истински героичните натури. Затова думата „изведнъж“ е неуместна в неговата биография. Подвигът на Вапцаров се оглежда във всеки ден от неговия живот, и ония последни мигове, когато готовността му да загине за идеята се превръща в трагична реалност, синтезират същността на цялото негово битие - и безцветните дни на безработицата, и съсипващия огнярски труд, и стоицизма при лични нещастия, и щедрото себераздаване. И всичко, което той е изстрадал, което постигнал в изграждането си като личност, което е отвоювал за човека.

Оригинален е творческият лик на литературния критик Ефрем Каранфилов, неговият подход на вдъхновен тълкувател и ценител на литературата. В съвременната ни критика той е един от най-авторитетните автори; погледът му е насочен към съвременността; неговите статии, книги, изследвания привличат вни манието на читателите и вълнуват, обогатяват представите и съзнанието. Още по времето, когато у нас се ширеха догматизмът и схоластиката, когато пример за критическо изложение беше наборът от клиширани фрази, еднотипно очертаващи външните контури на сложните явления, когато в преобладаващите случаи всяка свежа мисъл и всяко чувство в критическите писания се фризираше и изсушаваше до крайни предели, Ефрем Каранфилов започна да пише по съвър шено нов начин - с оглед на личното в темперамента си, с оглед на оригиналната си физиономия на творец и критик. Силно впечатление му прави хубавото в изкуството, то пленява въображението му, то изпъква с първостепенна сила в съзнанието му. Отвращението от пошлото и грозното по-рядко се изявява у него в преки писания, по-често то се очертава косвено чрез отдръпване в сферата на възвишеното и светлото. С анализирането на красотата той сякаш си поставя броня срещу бездушието на отрицателното. Чистите думи и изрази сами непосредствено се раждат в речта му. Дълбоката му обич към красотата ги създава. И въпросът не е само в емоционалния израз, не е само в поетичната фраза, която съперничи на белетристичното изложение. Въпросът съвсем не е пък в повърхностното освежаване на слога, в кокетирането с метафори - нали някои така разбират „есеизма "?... В студиите на Ефрем Каранфилов новаторският подход е в самото мисловно отношение, в самите позиции на автора, в облика му на проникновен интерпретатор. Той вижда образите на героите по нов начин, внимателно анализира психологическите тънкости. Не ни казва неща, познати на всеки, а отваря очите ни за детайли, които сме гледали, но не сме видели. Метафорите, разбира се, не пречат, те също може да се употребяват, стига да не звучат претенциозно и натрапено. В развитието на Каранфилов виждаме, че отначало той вмъкваше повече метафори, а по-късно започна по-пестеливо да си служи с тях, не разточителствува, стреми се към синтезирана изразност, при коя то акцентът пада преди всичко на мисълта и която се постига с външна сдържа ност на фразовите нюанси, с привидно спокойствие и безразличие. Зад текста напира своеобразното чувство на автора. Той не бърза да изрази позицията си, да Демонстрира натрапчиво вълнението си, макар че не си служи и с изкуствени средства, за да го прикрие.

Лиляна Стефанова принадлежи към поколението на 50-те години. Сега се пише главно върху поетите на 40-те и 60-те години и най-вече за тия, които дойдоха на широкия друм на нашата поезия през Април 1956 г. Сякаш цялата поетична формация, сформирана в първите години на свободата и най-вече в тежкия период отот края на 40-те и началото на 50-те години, остава в сянка. На изследва чите на литературната история не им е приятно да се занимават с тия години, мълчаливо ги прескачат, прескачат светлосенките на цял един исторически период. Обаче поети като Иван Радоев и Усин Керим не може да не бъдат осветени и в тия години, извадени от хладното ложе на историята. А също така да не забравяме, че в тия години набраха сили Пеньо Пенев, Димитър Методиев, Добри Жотев, Георги Джагаров, Владимир Голев... Още в началото на 50-те години те възпяха антифашистките подвизи на ремсовата младеж. Поемата „Ален мак" получи забележителна популярност сред нашата литературна младеж. Димитър Методиев с „Димитровско племе“ и малката лирическа поемка „Ален мак" възкреси романтиката на една отминала борба. Георги Джагаров със страстен стих възпя неумиращата ремсова гвардия в „Моите песни". Това не бяха сантиментални песни за борбата, а искри от кремък. Сред това поколение имаше малко поетеси. Най-вече правеха впечатление стиховете на Станка Пенчева, която пишеше за „Маноле, с хубавите пръсти“, за калинките, за майка си и слугинята с чипото носле. Но изведнъж някъде в началото на 50-те години се появи една поетеса, приключила науките си в съветските учебни заведения. Първите й стихове не бяха посрещнати много ласкаво от критиката (за тях писа критично Стоян Петров). Но младата поетеса не падна духом, тя бе достатъчно мъжествена по дух, упорита и минала през съветската школа, която калява без друго бойките характери. Много пъти съм се замислял защо Лиляна Стефанова остана малко настрани от поколението си? Сякаш тя не попадна в руслото на поколението, не изживя априлските тревоги? Лиляна Стефанова, бойка и настъпателна от годините, в които я познавам, сякаш видимо малко се промени. Или може би от кръгозора ми се губят много години, когато тя в самота е осмисляла и преосмисляла своите позиции. Тая известна наша поетеса, без да е писала стихотворение за амазонката, самата тя беше някаква амазонка. Тя бе твърде бойка по характер (жената напълно не може да бъде фанатичка и екстремистка), респектираше със своите позиции. Може би тя беше възприела много от следвоенната разруха на Москва, за да позволи на своя съвипускник Виктор Ворошилски така лекомислено да се отказва от социалистическия реализъм... Тя беше вярна до фанатичност на това, което е видяла в следвоенна Москва, вярна на съветската литература, на рево люционните идеали на поколението си. Неведнъж по писателски събрания развълнувано и драматично ни е говорела за тия години. Минала през горнилото на тоя следвоенен живот в Москва, тя не може да забрави миловидните рускини басмени рокли, които си танцуват все сами. Едно от хубавите стихотворения от „Московския и период“ е посветеното на поетесата Юлия Друнина. С Юлия Друнина се запознах на ул. „Боровска" 2, тя беше придружена от Каплер.

Годините 1941-1944 представляват особен период в развитието на прогре сивната художествена литература у нас, свързан с рязкото изостряне на борбата между фашизма и силите на демокрацията в национален и в международен мащаб след бандитското нахлуване на немско-фашистките войски в СССР. През тия няколко години най-натрапчиво изпъква един вездесъщ факт: присъствието на „предварителната контрола по печата“. Тя виси като дамоклев меч над прогресивната литературна мисъл, безцеремонно и господарски се намесва в интимната сфера на творчеството. Само щом зърне заглавието „Ботев" над стихотворението на Н. Вапцаров, предназначено за „Литературен критик", нейният представител се отказва да го чете и да даде разрешение за отпечатва нето му. Кой е тук нежелателният - Ботев или Вапцаров? Може би и двамата? Зловещото присъствие на цензурата в нашия културно-обществен живот осуетява реализирането на предприетата от издателство „Нов свят“ инициатива да се подготви и издаде първата книга на поета Николай Хрелков със събрани работи. То принуди младия Александър Геров да приложи най-обикновени хитрости (заменяне на „опасните" думи в ръкописа на стихосбирката си „Ние - хората" за пред цензурата и възвръщането им на шпалти), за да види книгата си излязла от печат. В първите си още стъпки като лирик Д. Методиев трябваше да се съоб рази с повелите на „предварителната контрола" и сам да замени една дума с друга (съветската“ с „широката"), за да може все пак да се обърне в края на 1941 г. със стихотворението си „Новини“ към многобройни читатели: „Моя младост - всесилна и дръзка - колко славен животът е с теб, щом в кръвта електричество впръсква / тоя глас от широката степ!..." На нея, цензурата, думата „мир" действуваше така, както червеният плащ - на бика. Всякакви намеци за неприемане войната я караха да губи самообладание. Така тя сложи кръст на много и много хуманистични, антимилитаристични лирически творби. Например на поета Пантелей Матеев бе отнето правото да сподели с читателите си своето образно виждане на света - „Светът с географска карта, разкъсана от бомбен гръм“. И не толкова от прекалена дипломатичност спрямо югоизточ ните ни съседи, колкото от боязън да се напомня за революционните завети на Възраждането и може би да се споменава самата дума „въстание“ не бе позволено да излезе в „Литературен глас“ Веселин Ханчевата „Балада за Априлското въ стание". Ще си позволим тук да приведем извадка от писмо на Иван Бурин с дата 13 февруари 1974 до пишещия тези редове, което дава нагледна представа за атмосферата на времето, включително и за условията, при които писателитекомунисти и антифашисти трябваше чрез перото си да служат на народното дело…

Смирненски и символизмът. Този проблем занимава българските писатели, българските, а и не само българските литературоведи от началото на 20-те години и до ден днешен. Искам още в самото начало да подчертая, че интересът към тези въпроси се обуславя както от таланта на Смирненски, от значимостта неговото поетично дело, така и от идеологическата борба на литературния фронт. Известно е, че всяка школа, всяко направление се стреми да привлече към себе си, отчете като свое завоевание, като своя заслуга появата на един или друг голям творец дори тогава, когато неговите произведения явно не се побират в прокрустовото ложе на каноните и нормите на тази школа. Такъв е случаят, както ще видим, с отношението на символистите, на теоретиците на символизма към Смирненски, към неговото творчество. От друга страна, оценката на едно литературно направление, макар и от миналото, далеч надхвърля рамките на естетиката, на литературната история и теория. Тази оценка придобива актуално значение в наши дни, към проблема за живото и мъртвото в нашето литературно наследство, към проблема за пътищата на развитие, за бъдещето на съвременната ни литература. e Символизмът като литературно направление в българската литература свързан с първата четвърт на нашия век. Тук нямам за цел, а и не е възможно да давам оценка на това направление, на писателите, свързани в една или друга сте пен с него. Това е направено в общите трудове по история на българската литература, в някои специални изследвания на Симеон Хаджикосев, Стоян Илиев и др. случая става дума за нещо много съществено, но и много конкретно. За отношението на символистите към Смирненски, за отношението на Смирненски към символизма и символистите, или в по-общ аспект - за отношението между B символизма и социалистическия реализъм като творчески методи. Днес за всички нас всепризнат исторически факт е положението, че символизмът като художествено явление, като направление в българската литература е в своя залез още през 20-те години. Но това положение далеч не се приема и не се признава от един широк кръг автори през 20-те и 30-те години. Дори теоретици и критици като Вл. Василев, които виждат победата на реализма в националната ни литература и се стремят да използуват именно реалистичната литература в провеждане на своите стратегически планове на литературния фронт, дори той в широк историко-литературен план сочи в една своя статия от 1923 г. символизма, поетите-символисти като връх в развитието на българската литература в оня исторически момент. „Ботев - Вазов, - Кирил Христов - Славейков - Яворов - Траянов - Димчо Дебелянов - Лилиев, това са главните стрелки, по които се ориентира досега нашата лирика.

Влиянието на българската литература не може да си съперничи с ролята, която литературата на нации от езикови общности като френската, немската, руската и други са заемали в унгарския духовен живот. Достатъчно е да споменем История на европейската литература“ (1934) на Михай Бабич, където този найголям теоретик и естетик на буржоазната либерална мисъл признава, че „и наймалкият изостанал народ може да роди литературна величина със световно значение", но от труда си изключва напълно както българската, така и литературата на балканските народи. Този факт свидетелствува не само за неговото отношение, но и за отношението на тогавашното официално литературно мнение към духовната култура на „малките“ народи. В труда на Марцел Бенедек „Съвременна световна литература“ (1920) и на Вайглер Бенедек „История на световната литература" (1921), написани за широката читателска публика, също няма да намерим нито едно българско име, а в появилата се по-късно, през 1941 г. „История на световната литература“ на Антал Серб, на нашата литература се отделят само няколко реда. Йожеф Байза, професор в катедрата по южнославянска филология Унгария преди 1945 г., заявява открито, че българската литература „от гледна точка на световната литература няма значение". B Най-добрите представители на културния живот на Унгария обаче са говорили винаги за общите културни ценности на източноевропейските народи и съ знавайки нуждата от взаимно опознаване, са считали изграждането на мост между народите на Централна и Източна Европа за една от главните национални задачи. Първият, който след хилядолетно мълчание отправя поглед към „малката" Литература на България, е Габор Казинци, писател и публицист, радикален представител на унгарския реформизъм в първата половина на миналия век: „Навярно, като е искал да разшири кръгозора си или да докаже възгледите си, търсейки подкрепа на идеите си, той е стигнал до историята на източноевропейските народи, до проучванията на тяхната литература. По всяка вероятност е забелязал появилите се общи черти в историите на източноевропейските и унгарски народи, в актуалните проблеми на националното възраждане. Тези общи черти са породили симпатията му към съседните народи." И по-нататък: „Значението на статията на Казинци не е в научната й стойност, тъй като съобщава данни от трета ръка (статията му е преработено съобщение от анонимен руски източник, публикувано най-напред от чеха Йохан Пуркинье в парижкото списание „Ост унд Вест" през 1839 г. - б. а.). Статията е по-скоро показателна с това, че унгарската интелигенция от епохата на реформизма е насочвала вниманието си не само по посока на 1 Цит. по Ласло Бока. Ботев. Forum, 1950, с. 471-472. 63 Запад, но се е интересувала и от дотогава непознатите, затворени между стените на Турската империя Балкани. Съчинението на Казинци отваря на стената процеп, през който се разкрива пробуждането на един поробен народ в нация,

Създаването на едно художествено произведение е съзнателна дейност, при която социално-политическите фактори и индивидуално-психологическата нагласа на писателя всякога се намират, макар и в различна степен и на различни нива, в динамично изменящи се и постоянно обогатяващи се връзки. Художестве ното произведение е резултат преди всичко от сложното взаимодействие между обществената действителност и индивидуалното съзнание и това в крайна сметка определя идеологическия характер на творческия процес. Най-общо казано, идеологическият статут на художествената литература се формира вътре в четирите задължителни за всеки автор условия: да твори високоталантливи произведения; да твори с ясното съзнание за ангажирана, в смисъл на отговаряща и съобразя ваща се с историческите обстоятелства литература; при създаването на дадено художествено произведение да пристъпва от точни и последователни мирогледни позиции; да носи отговорност пред този, към когото е адресирана творбата. Тези задължителни условия са присъщи на творческата дейност във всичките нейни форми на реализиране. Природата на художественото отражение, механизмът, в който протича това отражение, както и стойностните еквиваленти на крайните резултати не могат да съществуват извън природата и механизма на социалното и политическото развитие, защото то е оня фактор, който се явява единственият и доминиращ източник на всички идеи, занимаващи писателя в съзнателната му творческа дейност. Но в каква степен тази обществена действителност влияе директно или опосредствувано върху творческата работа, която е и сама „създател" на идеи? Кои са ония вътрешни и външни причини, които и позволяват да внася свои, собствени корекции в частните и в общите проблеми на живота, нещо повече - да ускорява, а в някои случаи да изпреварва конкретната социална практика? Това са ключови въпроси, чийто отговор сочи експлицитно не само собствената идеологическа същност на художественото творчество, но и органограмата на теоретическите изследвания и на техния методологически арсенал. Нашата задача в тази студия е да проследим пътищата и средствата на феноменологическата и екзистенциалистката интерпретация на художественото творчество; казано с други думи: да очертаем идеологическата същност на техните възгледи за литературата и литературния процес.

Най-старата версия на „Александрията“ е създадена към III в. от н. е. на гръцки език от анонимен автор. В по-късната ръкописна традиция тя бива приписана на историка Калистен, та затова днес се именува условно като романа на ПсевдоКалистен. Книгата на Псевдо-Калистен завършва първия етап в развитието на преданието за Александър и на античната прозаическа литература, чиито герой е македонският завоевател. От друга страна, тя поставя начало на предание, разпространило се далече на Изток и Запад и погълнало разнообразни фолклорни и исторически мотиви, на много прозаически и стихотворни романни версии, творени непрекъснато от IV до средата на XIX в. Тия разработки на брой около двеста на тридесет и пет езика не са просто превод на античната „Александрия". Дори непосредствените преводи на латински и арменски, чийто образец е най-старата версия на романа, съдържат творчески отклонения и добавки, да не говорим за отдалечението, което претърпяват Няколкото основни рецензии на старогръцки и по-късните гръцки и средновековни версии в проза и стихове. При тия добавки епривличан нов материал както от историографията за Александър, тъй и от други извори, за да се приспособи повествованието към нови исторически обстоятелства. Въпреки огромното отдалечение на отделните разработки в западноевропейския, балканския и източния регион на разпространение авторите-преводачи от различни времена и народности са работили по подобен начин. Затова независимо от разнообразието на включените материали, от различните тенденции и внушения има нещо общо, свързващо книгата на Псевдо-Калистен с всички покъсни версии. Това е известна общност на градежа и на отношението към мате риала, на поетиката на тази книга. И понеже поетиката не е просто градеж, а принцип за произвеждане на смисъл, може да се предположи, че сюжетът или жанрът на „Александрията" по начало е притежавал виталност и адаптивност и на това се дължи толкова широкото географско и историческо разпространение на тази книга. Да се отговори изчерпателно на този въпрос е все още рано, като се има пред вид, че не е приключило текстологическото издирване - все още има неогле дани ръкописи, нито пък е достатъчно добре свързано известното. Същевременно не бива да се чака да привършат конкретните проучвания върху традицията, тъй като уточненията около жанровата природа на това странно произведение, около вътрешното основание за неговата популярност са в известна степен условие за успеха на конкретните проучвания,

Тая тема не е нова за българското и съветското сравнително литературознание. Многократно е разработвана в статии и отделните трудове на наши и украински литературоведи. Без да повтарям завоюваното досега от Петко Атанасов, проф. д-р Симеон Русакиев, проф. Стойко Божков, Лиляна Минкова, В. А. Захаржевска, Е. В. Шпилевая и др., тук се прави опит, опи райки се главно на тритомника „Съветската литература в България 1918-1944“, издание на БАН, да се осветлят от по-друг ъгъл проблемите на българо-украинско-руските литературни взаимоотношения в годините между двете световни войни. Няма спор - в тая област не всичко е проучено, събрано и систематизирано, макар по някои въпроси да са постигнати повече или помалко задоволителни решения.

През лятото на 1964 г. големият италиански поет (Нобелов лауреат) Салваторе Куазимодо гостува в страната ни по покана на Съюза на българските писатели. Той посещаваше за пръв път България, която му бе позната само като географско понятие; за нея той бе слушал обаче да му говори известният прогресивен италиански публицист и художествен критик Марио Де Микели, негов близък приятел, който бе гостувал в нашата страна, беше превеждал стихове от Вапцаров и от други наши поети-антифашисти, загинали в Съпротивата. Преди това, през 1957 г., на една среща между съветски и италиански поети в Рим Салваторе Каузимодо бе изнесъл беседа на тема „Поезията на нашето време", в която италианският поет бе поставил на висок пиедестал поетареволюционер и комунист Никола Вапцаров, прочитайки в превод на своя език известното Вапцарово стихотворение „История“. За Куазимодо Вапцаров олицетворяваше духа, ритъма и атмосферата на поезията на новото време, обгорена от пламъците на световния конфликт, очертал ярка идеологическа линия в световната поезия.

В рецензираната книжка привлича вниманието изследването на Клаус Хермсдорф „Наченки на възприемането на Кафка в социа листическата немска литература“. Като отдава дължимото значение на пражкия писател, дал нови подтици в осмислянето и преоценката на обществените и политическите условности от годините след Първата световна война в Европа, авторът разглежда преди всичко влиянието на Франц Кафка върху първомайсторите на немската социалистическа литература Бертолт Брехт и Ана Зегерс. Според Клаус Хермсдорф разказът на Ана Зегерс „Среща на път" от сборника и „Странни срещи“ е онова късно, може би последно свидетелство за възприемането на Франц Кафка в социалистическата литература, което едновременно напомня за неговите наченки и е съхранило историческия му развой. Защото този разказ, написан през 1972 г., съвсем не е създаден само заради узаконяването на „символичните и фантастични изображения, на притчите и легендите" в съвре менното изкуство. Той не може да се схваща и като допълнение към голямата дискусия, която бе причинена от конференцията за Кафка в Либлице през 1963 г., въпреки че Ана Зегерс след това за пръв път спомена публично за намерението си да напише статия или разказ за Кафка, Гогол и Е. Т. А. Хофман. Това изявление тя направи през 1965 г. на една международна писателска среща във Ваймар. Ана Зегерс започва да се занимава с Кафка през средата на 20-те години, когато излизат първите непубликувани творби на починалия през двадесет и четвърта година писател. Тези творби бързо се разпространяват сред широк кръг от читателска публика. Началните стъпки на Герхарт Хауптман, Томас и Хайнрих Ман са за младото поколение вече литературна история. То преживява и изгрева, и залеза на експресионизма. Младите писа тели скептично наблюдават общественото, както и литературното бойно поле. Как се поражда у тях интерес към Кафка, може да се обясни с техните мирогледни и литературни разбирания, както и не на последно място с колегиалното посредничество, което Кафка е 136 имал в литературната общественост. Освен писателя Макс Брод за Кафка се изказват благосклонно Херман Хесе през 1925 и Томас Ман през 1927 г., а Курт Тухолски написва през 1926 и 1929 г. рецензии във „Велтбюне", където нарича романа „Процесът" най-невероятната и силна книга, която е излизала през последните години, жестока смесица от най-остър реализъм и нещо подземно". Той отбелязва, че „значението на този писател ще нараства, както и на неговите трудно достъпни, никога непрочитани докрай книги". Според Брехт по-компетентен тук е бил писателят Алфред Дьоблин, който през 1927 г. се изказва в „Литературвелт“, че романите на Кафка са напълно правдиви записки, че не са измислици, а представляват странна смесица от действителност и фантазия, но въпреки това са подредени около един напълно истинен и реален център. Кафка излъчва според Дьоблин огромно обаяние, защото е успял да проникне докрай в действителността. Ала най-важният посредник на Кафка според автора на статията е без съмнение Валтер Бенямин. Той сравнява разказите на Кафка с неизчерпаеми народни песни и приказки и вижда в тях истински пророчески смисъл. Трите „романа“ на Кафка — „Процесът“, „За мъкът“ и „Америка“, както и сборникът му с разкази „При строежа на Китайската стена" предизвикват още на времето изумление, за което споменава и Ана Зегерс.

Новата книга на Петър Динеков, Между фолклора и литературата“ предизвиква към размисъл всеки специалист и всеки читател, който се вълнува от богатата и драматична съдба на многовековната българска литература. Започнала своя възход с бляскавото дело на първоучителите Кирил и Методий, познала периоди на разцвет, оказала могъщи влияния върху други славянски и неславянски народи, българската литература минава през изпитания, на каквито други литератури може би не биха издържали. И през цялото време на възход и погроми тя се намира в сложни, често пъти изключително благотворни връзки с фолклора. Взаимоотношенията между фолклор и литература са едни от най-трудните за изследване проблеми на българската литература и проучванията, посветени на тази тема, са малко. През последните години обаче се поя виха две особено ценни книги: „Увод в южнославянския реализъм" (второ издание под заглавие „От фолклор към литература") на Боян Ничев и разглежданата книга на Петър Динеков. Работата на Боян Ничев вече получи своята висока оценка, затова предмет на моята рецензия ще бъде книгата на П. Динеков. Откъдето и да започнем да разглеждаме сборника със статии „Между фолклора и литературата“, не можем да не изтъкнем на първо място изключителната ерудираност на П. Динеков по разглежданите въпроси. Той е от малкото български литературоведи, които познават еднакво добре както старата, така и новата и съвременната българска литература. Заедно с това той е един от най-известните наши фолклористи. Подобно стечение на бла гоприятни фактори се среща рядко в науката. Акад. Динеков не си е поставил за цел монографично изследване на разглежданите въпроси. В своите статии той е засегнал различни аспекти на взаимоотношенията между литература и фолклор. Въпреки това в крайна сметка се получава едно почти цялостно разглеждане на тези взаимоотношения. Още в първата статия „Фолклорът в историческата съдба на българския народ" Динеков разглежда средишното място, което заема фолклорът в духовния живот на българина през вековете. На базата на наблюдения авторът проследява ролята на фолклора като огледало на историческото минало на народа, влиянието на фолклора върху народното съзнание и функцията на фолк лора в развитието на българската култура, за да заключи: „Хилядолетната функция на фолклора като култура на народните маси има важно значение в историческото развитие на българския народ." Тук заслужават внимание както мислите на учения за ролята на фолклорната естетическа система до наши дни, така и мислите за влиянието на фолклора от средата на XIX в. като един от най-важните фактори при развитието на новата българска литература. Извеждайки ред ценни изводи, авторът същевременно поставя и нови проблеми за разглеждане, като например социологическите проблеми на фолклора, които тепърва подлежат на изследване.

Критическият дневник на Атанас Свиленов „Съвременници" обхваща период от време, включващ повече от едно десетилетие. Литературните явления, които той обсъжда, са от областта на лириката, прозата и критиката - една обширна територия, в която авторът сво бодно избира своите пристрастия. Честото участие на А. Свиленов в оперативните форми и вроденият му верен литературен усет са създали бързите и точни рефлекси на перото му. Внушително впечатление правят в книгата „Съвременници“ портретните изследвания за отделни поети. Често в разгадаване магията на поезията Свиленов е в своята стихия. Открояват се с вътрешна пълнота и интересно критическо вникване портретните скици за Г. Джагаров, Л. Левчев, П. Матев, В. Петров, Блага Димитрова, Г. Свежин, Д. Дамянов, Н. Инджов, П. Алипиев, П. Караангов, М. Шопкин, Н. Йорданов. Портретният жанр в критиката е един от най-трудните и А. Свиленов показва подчертан афинитет към него. С безпогрешен усет той се насочва към сърцеви ната на проблемите, които характеризират отделната поетична личност. С точни щрихи се очертава атмосферата, връзката с поколението, приликите и отликите в поетичните интонации на авторите. Не от питатите и от фактите само, а по-скоро от цялостното „сгло- бяване" на материала, от композиционните обрати, асоциации и връзки се разкриват в статиите особеностите на всеки творец по- отделно. Прозвучава страстно патриотично- Мъжественият, суров и нежен поетичен глас на Джагаров. Пред читателя изпьква в раздвижен план неговата обаятелна, неспокойнотърсеща драматична натура. Особено интересен в книгата е критическият триптих за Л. Левчев. Обхванато е разви тието на поета в различни интервали от 1961 г. до 1977 г., т. е. от момента, когато около поезията на Левчев най-много се спореше, до днес, когато той получи световно признание. Самият Свиленов е от априлското поколение на Левчев и може би тъкмо това му е помогнало да почувствува и прозре още в първите малко непривично дръзки прояви на поета неповторимостта и новаторството на неговото самобитно модерно дарование. Младежката разпаленост и жар, с които критикът защищава на времето оригиналния почерк на Левчев, са характерни и днес за стила на Свиленов. Годините не са намалили остротата и чувствителността на критическите му реакции, не са притъпили изострения му поетичен вкус. Към сивия поток в поезията Свиленов е безпощаден и воюва със страст и непримиримост. Неслучайно той включва в своята книга и няколко острокритични рецензии за някои негативни прояви в поетичната нива, в която не липсват бурени („След десетата кни га“, „Сноп с плевели“, „Експерименти и ре зултати" и др.). Свиленов не се отрича от критическите си пристрастия, готов е винаги да спори и да защищава това, в което вярва и което истински цени. Неговата полемичност не е издребняване и не прераства никога в заядливост. Обикновено критикът, дори и когато изказва най-отрицателно мнение, се стреми да бъде пределно обективен, да посочи и някои положителни страни, ако действително има такива.

В края на 1977 г. Институтът за литовски език и литература при Академията на науките на Литовската ССР издаде на руски език обемистия еднотомник „История на литовската литература", предназначена за масовия читател в СССР, проявяващ интерес към свое образието и развитието на многонационалната съветска литература, обогатявана постоянно с изненадващи шедьоври от многобройни нации и народности. „История на литовската литература" с изследователски труд, обединил усилията на най-значителните литовски литературоведи - В. Ванагас, В. Галинис, Л. Гинейтис, К. Довейка, Я. Жекайте, А. Залаторюс, Ю. Качулис, В. Кубилюс, И. Ланкутис, Р. Микшите, К. Настопка, Р. Пакалнишкис, А. Радзявичюс и А. Самульонис, — които обобщават многовековния художествен опит на древната и вечно млада Литва. Взети са под внимание всички национални особености на литературния процес и са осветлени в основни линии най-ярките и характерни творци и яв ления, утвърдили пътя на литовската художествена литература - от нейните „извори през XIV столетие до динамиката на текущия ни ден. Тази история е своеобразна кратка енциклопедия на това многовековно литературно развитие и по своята същност се явява своеобразно продължение, разширение и допълнение на научните факти, сведения и обобщения за литовската литература, които за първи път след Отечествената война бяха събрани в известния „Очерк за историята на литовската съветска литература", издадена в Москва през 1955 г., или в шесттомния изследователски труд „История на съветската многонационална литература" (Москва, 1970- 1974).

Реномираното пражко издателство „Одеон" в продължение на десетилетия улеснява запознаването на своите многобройни читате ли с чуждите литератури чрез поредица от речници на писатели от Франция, Скандинавия, Азия и Африка, Италия, Испания и Португалия, Полша, Унгария, Румъния, СССР и Гърция. Сътрудничеството между тази продължаваща и полезна издателска инициатива и научната дейност на чехословашките българисти доведе до издаването на Речник на българските писатели в трихиляден тираж, чието съдържание и организация на изложения материал е обусловено от създадената вече традиция. Това не е книжарска илюстрация на издавани автори и книги от цял свят, Макар че преводната литература е важна част в дейността на „Одеон". Касае се за стабилен научен труд, който би могъл ка се използува както от научни работници, така и от широката читателска публика. Това първо по рода си подобно издание в ЧССР запълва до известна степен липсата на цялостен труд по история на българската литература в тази страна. Структурата на речника е подчинена на тези цели: обширен увод (82 страници), над 700 подредени по азбучен ред имена на писатели и важни литературни явления и накрая таблици, разглеждащи паралелно явле ния от историята, литературата и другите * Slovník spisovatelů. Bulharsko. I. Do- rovský, D. Hronková, L. Nováková, Z. Urban Praha, 1978. прояви на духовния живот. Налице е сериозно отношение към литература и изкуство (по думите на авторите) с хилядолетна история. Речникът се състои от обективни преценки, базирани на съотношението между двата традиционни полюса: форма и съдържание, разглеждани в светлината на марксисткото литературознание. Цялостна представа за ли тературния процес в България дава уводът на речника, основан на литературна и историче ска хронология от най-старите писмени паметници до литературния живот от средата на 70-те години на нашия век. Историческата основа е подчертана акуратно с фактологически встъпления към всеки литературен етап. Изложението е аргументирано съобразно с утвърдените норми за периодизация на бъл гарската литература. Изчерпателността на увода се подчертава от вниманието към подценявани понякога периоди, като литературния живот през византийското владичество, антифашистката литература през войната, а също и от раздела за детска и юношеска литература. Не е отминат театралният живот и развитието на драматургията може би под влияние на огромната роля на чешкия теа тър през националното възраждане. Още в самото начало се подчертава, че сред славянските страни България има най-старата, писана на собствен език литература, която става един от компонентите на европейската средновековна култура". Високо е оценена Търновската школа, „причинила голяма въл на на литературно влияние в книжовността на съседните славяни“. Въз основа на чешкия литературен опит е разгледана бароковата литература. Авторите констатират, че за разлика от Чехия сред българите реакционният, противореформационен елемент на барока не играе никаква роля. Въпреки че католицизмът не е имал дълбоки корени в България, то някои от българските писатели-католици могат да бъдат включени към най-добрите имена от световната барокова литература. Въпреки че фолклорът не е пренебрегнат, липсват трансформационните процеси между народно творчество и литература - основа на възрож денската ни книжовност. В духа на сравнителното славянско литературознание добре е очертано създаването на условия за пълноценна рецепция на чужди литератури у нас. Влиятелният чешки, революционен, между военен авангард вероятно е причина за насочване вниманието на авторите към септем врийската поезия и за интересното разделе ние на българската литература през 1918- 1939 г. на две основни течения: социалистически реализъм, разгледан жанрово, и хуманистично-демократично течение, включващо Н. Ракитин, А. Страшимиров, И. Йовков, Св. Минков и др. Уводът завършва с влиянието на Априлския пленум върху съвременните автори, изграждащи профила на днеш ната българска литература. На приносно ниво са и констатациите за засилването на интереса към светско четиво след походите на 147 кръстоносците из нашите земи, за началото на пътеписната и мемоарната литература с високо оценените спомени на славния войвода Панайот Хитов „Моите странствувания по Стара планина" и др.

Едно голямо научно начинание, каквото е написването на многотомна история на бъл гарската литература, изисква голяма и отговорна подготвителна работа. След разгърнатия методологически семинар на дневен ред излезе не по-малко дискусионният въпрос за периодизацията на българската литература. В критериите, с които изследваме историческия развой на литературата, се оглежда пялата идеологическа, методологическа и критическа концептуалност на нашето литературознание. От периодизацията зависи композицията на едно такова голямо дело, в което вземат участие много изследователи, а това определя и голямата практическа важ ност на поставената проблема. Задачата за изготвянето на една научно издържана пе риодизация се усложнява от ненормалното, дори трагично развитие на нашата литература, в която не може да се открие ярко проведена хронологическа последователност, а се наблюдава синхронно съществуване на литературни явления, които в Европа заемат последователно няколко века. Ето защо Институтът за литература проведе от 3 до 5 май т. г. голям международен симпозиум по проблемите на периодизацията на българската литература. Бяха поканени да вземат участие видни учени от чужбина - слависти-българисти и изкуствоведи: проф. Пе тер Юхас (Унгария), проф. Б. А. Шейкевич, Г. Д. Гачев, И. Караганов (СССР), проф. Паул Корня (Румъния), В. Бехиньова (Чехословакия), доц. Т. Домбек (Полша), Войчех Га лонска (Полша) и др. В работата на симпозиума активно се включи целият колектив на института, както и научни работници и преподаватели от Софийския университет и дру гите висши учебни заведения в България, изтъкнати изкуствоведи, литературни критици. Както се очакваше, въпросите на периодизацията не можеха да бъдат разглеждани извън проблемите, които стоят пред литературознанието. Във всички доклади беше ярко подчертана тенденцията, отделните литературни периоди да бъдат обосновавани не в рамките само на гражданската история, а като се отчита процесуалното разви гие като проява на вътрешни закономерности. В тази връзка бяха и най-съществените различия, различия, произтичащи от различните методоло гически позиции. Докато възгледът за пряката зависимост на литературата от общественото развитие не беше застъпен на симпозиума, то другите две възможни алтернативи - тезата за иманентното развитие и тезата за едновременното действие на два реда закони - вътрешни и обществени, бяха представени в най-разнообразни вариации. Така дори и в сравнително частния проблем за периодизацията като подводно течение се усещаха най-актуалните проблеми на нашето литературознание. Макар че докладите следваха един ред, определен от хронологията на развитието, т. е. от традиционна гледна точка, нито един период от досега застъпените в литературната история не остана неатакуван. Изказани бяха различни доводи за и против всички гранични точки, дори и за такива, които доскоро бяха считани за установени, като началото и края на старобългарската литература, началото и края на Възраждането. Симпозиумът започна делова работа с Доклада на акад. Петър Динеков „Периодизация на старата българска литература". Той отбеляза решени и нерешени въпроси на старата литература. Решен е въпросът за фолклора - той не може да бъде включен в общата историческа схема поради оскъдните све дения, с които разполагаме за неговото развитие. Но проблемата за взаимните връзки между народно и лично творчество остава. Решен е и въпросът за материала, който трябва да бъде включен в старобългарската литература. П. Динеков посочи, че въпросът за нача лото на българската литература е решен - делото на Кирил и Методий. Но освен това обособява се един предходен етап - първобългарски надписи от VIII и началото на ІХ в. на гръцки език. Динеков посочи големите трудности в определянето на горната граница на старобългарската литература. Той подчерта, че за да се различи и определи средновековната литература, трябва да за почне проучване на нейната структура, жанрова система, поетика, стил и пр. По вътрешната периодизация той предложи само едно изменение - границата на периода XIIIXIV в. да се премести до първите три десетилетия на XV в., за да се обхване напълно дейността на Търновската школа. Докладчикът подчерта и особената важност на въпроса за мястото на старобългарската литература в общата история на литературата.