символизмът

Смирненски и символизмът. Този проблем занимава българските писатели, българските, а и не само българските литературоведи от началото на 20-те години и до ден днешен. Искам още в самото начало да подчертая, че интересът към тези въпроси се обуславя както от таланта на Смирненски, от значимостта неговото поетично дело, така и от идеологическата борба на литературния фронт. Известно е, че всяка школа, всяко направление се стреми да привлече към себе си, отчете като свое завоевание, като своя заслуга появата на един или друг голям творец дори тогава, когато неговите произведения явно не се побират в прокрустовото ложе на каноните и нормите на тази школа. Такъв е случаят, както ще видим, с отношението на символистите, на теоретиците на символизма към Смирненски, към неговото творчество. От друга страна, оценката на едно литературно направление, макар и от миналото, далеч надхвърля рамките на естетиката, на литературната история и теория. Тази оценка придобива актуално значение в наши дни, към проблема за живото и мъртвото в нашето литературно наследство, към проблема за пътищата на развитие, за бъдещето на съвременната ни литература. e Символизмът като литературно направление в българската литература свързан с първата четвърт на нашия век. Тук нямам за цел, а и не е възможно да давам оценка на това направление, на писателите, свързани в една или друга сте пен с него. Това е направено в общите трудове по история на българската литература, в някои специални изследвания на Симеон Хаджикосев, Стоян Илиев и др. случая става дума за нещо много съществено, но и много конкретно. За отношението на символистите към Смирненски, за отношението на Смирненски към символизма и символистите, или в по-общ аспект - за отношението между B символизма и социалистическия реализъм като творчески методи. Днес за всички нас всепризнат исторически факт е положението, че символизмът като художествено явление, като направление в българската литература е в своя залез още през 20-те години. Но това положение далеч не се приема и не се признава от един широк кръг автори през 20-те и 30-те години. Дори теоретици и критици като Вл. Василев, които виждат победата на реализма в националната ни литература и се стремят да използуват именно реалистичната литература в провеждане на своите стратегически планове на литературния фронт, дори той в широк историко-литературен план сочи в една своя статия от 1923 г. символизма, поетите-символисти като връх в развитието на българската литература в оня исторически момент. „Ботев - Вазов, - Кирил Христов - Славейков - Яворов - Траянов - Димчо Дебелянов - Лилиев, това са главните стрелки, по които се ориентира досега нашата лирика.