Книжка-10

1979, Книжка 10 - Съдържание

За децата обикновено казваме, че те са нашата надежда за бъдещето; в тях виждаме утрешното въплъщение на своите стремежи и усилия, вярваме, че те ще превърнат в реалност недостигнатото от нас. И ако всеки поотделно е готов да направи всичко за радостта и щастието на своите деца, то и човечеството е длъжно да не забравя отговорността си пред своя утрешен ден - пред децата от цял свят.

Има творци, чиято лична биография не е детерминирана изцяло от художественото им дело. То е само един необходим етап, който насочва изследвача към многобройните и метежните им превъплъщения като художници, над които доминират гражданските координати на човека. Те са хората, които осъществяват бунтовната кръв на художественото слово. И нищо чудно, ако творческата им еволюция не притежава качеството завършеност (когато човекът е завършил земните си дни), а следва кривата на отворената система. А. Страшимиров е такъв тип писател.

Ако раждането на твореца е почти винаги ненадейно проблясване на заложената в човешката личност дарба, то утвърждаването му е вече подчинено както на обществено-литературните закономерности, така и на неговия индивидуален стремеж за самореализация, на волевата му издръжливост. И ако една подобна тези може да събуди различни противоречиви мнения, то все пак тя има своето оправдание и за целта не е необходимо да привличаме много примери, достатъчен е само един - творческият път на писателя Николай Хайтов.

Реализмът в литературите на балканските народи има по същество характера, който има и в другите европейски литератури. Но поради особените условия на живот и развитие в балканската зона той има и своя специфика, свой релеф и свои развойни линии. Изследвайки реализма в литературите на различни народи, желая найнапред да отбележа, че не може да се приеме доста разпространеното в някои среди мнение, според което съществували народи с романтично художествено съзнание и народи с реалистично художествено съзнание и съответно национални литератури с предимно романтичен характер и национални литератури с предимно реалистичен характер. Като направления романтизмът и реализмът са исторически категории, те не могат да бъдат „трайни“ направления в отделни литератури, при което едното представяло отклонение от другото и обратно, а се появяват в съответен момент от литературно-историческото развитие.

Проблемите на символистичната поетика не са разисквани досега задоволително в нашата научна литература. Трябва да се посочи преди всичко, че не съ ществува адекватен категориален апарат, който би позволил по-плътно прибли жаване към същностната специфика на явлението български символизъм. Досега пристъпването към многобройните и често пъти сложни явления, които го съставят, се е осъществявало предимно по линията на антитезата реализъм - антиреализъм с всичките потенциални и действителни рискове на социологиче ското опростителство. Дори когато се предпочита по-гъвкавата схема на преодоляване на символизма чрез устремяването на неговите творци към по-реалистична поетика под въздействие на обществено-историческите условия, опитът за негативното определяне на явлението (т. е. по пътя на отрицанието на това, което то не е) води до твърде смътни, неопределени и по същество оспорими изводи. Причината за това е преди всичко в липсата на яснота по смисъла и пълния обем на понятието „символизъм“ в нашата научна литература. Обикновено българските изследователи изхождат от твърде общи представи за същността на явлението символизъм, които прилагат към еволюцията на даден автор, минаващ за символист или минал през изкушенията на символизма. И досега в научната ни лите ратура няма нито един сериозен опит да се ограничи чрез дефиниция явлението символ, чрез което значително биха се подпомогнали усилията да се уточнят духовно-естетическите координати на явлението български символизъм.

Изследвачи като Б. Пенев, а в по-ново време П. Динеков и Г. Гачев маркират сходството на „Житие и страдания" с някои просвещенски литературни форми и като по правило не мотивират твърденията си. П. Зарев например пише за „приближаване... повече до плутовския роман, отколкото до средновековната житийна литература". Е. Георгиев смята, че „произведението получава смисъл. .. на един типичен просвещенски роман с дълбок обществен резонанс и ярка възпитателна цел "3. Задачата на тази статия е да направи опит за разгръщане на споменатите констатации, да потърси смисъла и формите, в които се реализира забелязаното подобие, да се разкрие типологическият му характер. Излиза се от презумпцията, че по този начин се създава възможност за доуточняване на мястото на Софроний в развитието на българската литература. При разглеждането на „Житие и страдания" погледът на литературния историк винаги е привлечен от поп Стойко - единствения постоянен герой в творбата, всички други са епизодични. М. Арнаудов го характеризира така: „Добротата е основното вътрешно качество на този свещеник, роден сякаш тъкмо за наложеното му от случая звание. "4 По-надолу той се спира на неговата „християнска търпеливост“, „беззлобие“ и „чувство за дълг“. По подобен начин възприема героя и Б. Пенев. Успоредно с тези качества, а на места дори доминиращо е и едно друго - способността на героя да се приспособява към обстоятелствата, за да се „самосъхрани" 5.

Попадайки в света на литературата, приказката твърде силно променя своя облик. Тези промени са обусловени преди всичко от психологически различия между фолклор и литература: фолклорът е устно художествено творчество, под лежащо на изменения при всяка нова интерпретация на текста от разказвача или певеца (това важи с особена сила за прозаичните фолклорни жанрове), плод на колективна творческа дейност и израз на едно колективно съзнание, докато литературата е художествено творчество, разпространяващо се по писмен път, „продукт на друга форма на съзнание, което условно може да се нарече индивидуално съзнание" и при което индивидът не престава да представлява своята среда и народ, но го представлява в своето индивидуално, неповторимо лично творчество "1 Тази същностна разлика между фолклор и литература ни интересува във връзка с въпроса за съдбата на приказния жанр, попаднал от сферата на устното народно творчество в жанровата система на литературата и като преразказана форма на фолклорния сюжет (авторизирана приказка), и като произведение-плод на оригинална творческа изява (литературна приказка). Различните пътища на проявление и разпространение на фолклора и литературата - писмен и устен, съдържат не формално-техническа, а типологическа, същностна разлика, засягаща всички страни на тези два вида художествена дейност. Фолклорната приказка например съществува винаги като „импровиза ционен вариант" на всеки неин предходен текст, нефиксирана за никоя творческа личност, но и неотделима от своя разказвач, който по думите на М. Каган „се доближава до изкуството на актьора", готов винаги да импровизира, без да излиза от традиционните рамки на художествения тип, но и без да се обвързва с дословното му възпроизвеждане (вариантност на устната проза). Фолклорната приказка търпи по-съществени или по-несъществени промени и от съдържателен, и от формален характер при всяко ново нейно изпълнение, така че всеки неин изпълнител е и съавтор на приказката, както и всеки неин слушател е един потенциален бъдещ разказвач с право на съавторство; на актът на изпълнение еединичен и невъзвратим, недопускаш каквито и да е корекции във ведньж прозвучалия текст.

Терминът „литературен герой" става все по-непопулярен. Причината е може би в това, че ако не изобщо поне в един от своите аспекти човекът в съвременната художествена литература клони към негероичност. А терминът герой продължава да излъчва своето етимологическо значение, идеята за изключителност, за деятелност и за съдба, надхвърлящи възможностите на реалния отделен човек. Така че ако явлението съвременен художествен човек включва и пасивния персонаж, пресечна точка на обстоятелства, и активния героен тип, очевидно терминът герой изразява точно и неусловно второто проявление, докато, употребен за първото, оставя впечатление за „противоречие в определението". Но дали съвременният художествен човек е застъпен равноправно и в едното, и в другото проявление? Да не би само първото, само пасивният персонаж да е художественото изражение на съвременния човек, а активността, героическото, по-рано притежание на едного, в съвременността да е поделено между многото реално изобразени индивиди и в този смисъл да не стои като проблем пред съ временната художествена литература? Въпросът е има ли обща основа художественото конципиране на човека в миналото и днес или съвременността е скъсала с традиционната литературна антропология. Крайните отговори естествено са два. Според единия съвременното художествено конципиране на човека няма нищо общо с традиционното, идещо от предлитературните форми героическо виждане, неспособно да различи индивидуалното от общото, смесващо колективните човешки и космическите сили с образа на отделния човек. Вторият отговор - изображението на човека в художествената литература е принципно митологическо, винаги означаващо в отделната съдба общи положения, винаги внасящо в нея колективни и дъл биннопсихологически интенции от надиндивидуално естество. Крайностите сами се подчертават. Втората позиция изключва възможността художественото изображение на човека да претърпява развитие, докато първата в името на еволюцията е склонна да смята, че между ранната фаза на художествената литература и съвременното и проявление е настъпил срив.

„Бележки за мене самия". Така Загорчинов назовава своя дневник. В него вписва свои мисли в продължение на 20 години - от януари 1928 до края на 1948 г. Той разкрива пряко себе си, своето време и високата си мярка за литературата и изкуството. Искрено доверява найинтимни помисли и тревоги, съмнения и самооценки, творчески замисли, отделни етюди и дори сънищата в дългото и мъчително пътуване към себе си... Патриот и хуманист, Загорчинов дири истината за себе си и за своя народ; търси по-ярки средства за образното превъплъщение на големите идеи на съвременността, в която цял е потопен, макар обично да подбира герои от миналото. Така успява с голяма интуиция да извлече повече аналогии и да сътвори по-много естетически ценности, с висока „принадена стойност“, които стават основополагащи в жанра на националната ни историческа романистика. Благородният и деликатен Загорчинов, стилният носител на френския демократизъм сега ни внушава някак странно и изведнъж оголената истина за своята личност и за всичко около нея. При това-с изключителна самокритичност и критичност към средата, превърнала го във „враг на своята кръв. Вежливият и дискретен писател сега споделя премълчавани терзания от загубеното в своята „беглива душа". Безпощадно се бичува или самообожава и в страшното си самоотчуждение дири спасителните мигове, когато душата му тържествува, плаче или се моли за нещо много съкровено. Тогава именно, в минутите на откровение, се обръща към своя доверител“, където вписва с пастелна мекота тайната за непреходната същност на вечните теми, лиричните си изживявания, интимните си сърдечни увлечения и мистичните съблазни на свои те пристрастия, но промислени без религиозната догматика на християнския фанатик, нито със субективизма на езичника. Самотата не успява да деформира самочувствието на писателя и той продължава да се бори със себе си, бунтува се срещу света и търси творчески опори в мислите на класиците от древността или в модерните откровения на съвременниците си: от Аристотел до Маркс или от Дюамел до Федин... Но с цел да провери себе си, „досега“ си с настоящето или да коментира „мъдростта на вековете" чрез собствените си съмнения, съгласия или несъгласия. .. Загорчинов дири призванието на писателя като творец, привлечен от тайните на човешката психология и от динамиката на социалните конфликти. Достига до мъдростта на Спиноза - „Не трябва да плачем, не трябва да се смеем, трябва да разбираме“ — и бърза да я постави за мото на романа си „Враг на своята кръв“. Нетърпелив е да разбере най-напред себе си, а след това хората и времето, в което живее... Защото той за първи път пряко ще ги отразява. Той съзнава всички трудности и усеща, че някой сякаш го „коригира", но той не престава да търси свое място в разделения свят, сред интелигенцията, която сам определя като „кариеристична, подла и недоблестна"…

Предлагаме на съда на читателите необикновени писма - фигурата на Димитър Подвързачов винаги е оставала в сянката на изключителните му приятели Димчо Дебелянов и Николай Лилиев. А те, неговите приятели, многократно признават, че му дължат много, че магнетичното въздействие на неговата духовност им е давала сили, че богатата му култура и умението му да поддържа приятелство или просто да живее истински ги е подкрепяло в тежки минути. Писмата на Подвързачов до Лилиев ще ни помогнат да проникнем във вътрешния свят на твореца, да видим неговото обкръжение в интимен план, да усетим тревожния пулс на епохата, в която живее. Благодарение на достигналите до нас епистоларни шедьоври (а читателите ще се убедят, че някои от тези свръхискрени изповеди са епистоларни бисери, каквито в бедната откъм документални свидетелства българска литература има малко) ние може би ще за почнем да гледаме с по-други очи позабравеното дело на този организатор на „идеалната поетическа комуна“, който почти никога не се сеща за себе си, който пилее щедро своя талант в съвети, който живее за приятелите си. От писмата към нас отправя своите съкровени мисли един страстно обичащ живота човек, който изпада в смъртна тъга далеч от приятелите си, който винаги и навсякъде живее в света на изкуството, на поезията, но осъзнавайки отровната атмосфера на чуждото за изкуството общество, със сдържана ирония изповядва своята донкихотовска мисия. Възхищава ни уме нието му да надмогва трудностите, да се смее лукаво над себе си и изтръпваме пред мъката му, когато, измъчен до крайност от своето канцеларско ежедневие, изплаква: „аз не виждам никъде смисъл, цел, право за съществуване, не виждам защо трябва непременно да се живее... Особен смисъл има за нас писмото от 11. ІІІ. 1906 - то звучи като неповторимо верен портрет на поколението, към което принадлежи Подвързачов. „Ние сме хора с отровна под кваса..." - казва той и от неговата пространна изповед, посветена на мъката по изгубеното, на страшното съзнание за разминаването с истинските житейски идеали, за сетен път се убеждаваме в изключителната духовна чистота на това поколение, навлизаме в дълбоките причини на неговата все още не докрай разкрита в критическата литература трагедия.

Писмата са писани между 1912 и 1917 г. и са адресирани до Васил Ставрев - учител по литература във Варненската гимназия, с когото д-р Кръстев поддържа редовни литературни и приятелски връзки. В. Ставрев е бил негов студент, участвувал е в освиркването на Фердинанд (1907), заради което е принуден да продължи образованието си в Берн (Швейцария). Бил е деен литератор и прогресивен общественик, организатор на характерните за епохата литературни и общонаучни сказки, първият преводач на Р. Тагор, ценител и почитател на Пенчо Славейков, фолклорист. През летните ваканции в дома на Ставреви често гостува д-р Кръстев, водят се литературни разговори, обсъждат се планове. За съжаление цялата кореспонденция не е запазена, не са документирани и водените разговори. Запазените писма се съхраняват от Л. Ставрева - дъщеря на В. Ставрев, к. ф. н., преподавателка по български език в Института за усъвършенствуване на учителите в гр. Варна, която бе любезна да ги предостави за публикуване. Две от писмата (от 15 и 27 юли 1917 г.) са писани на открити пощенски картички - малък формат - с марка, изобразяваща Фердинанд, пощенския знак, държавния герб и печат (червен, кръгъл „Цензурна комисия София“, а писмото от 4. V. 1912 г. е написано на обикновен кариран лист от двете страни на листа. И трите писма са подписани с неизменното д-р К. Кръстев. Първото писмо е от 4. V. 1912 г. и съдържа ценни биографични и библиографски сведения за П. П. Славейков, необходими за подготвяните от В. Ставрев сказки за Пенчо Славейков във Варна, Габрово, В. Търново и други градове. Известно е, че тогава големият поет е прокуден от народняшкото правителство в чужбина (Италия), където наскоро умира (28. V. 1912). Писмото едокумент за стремежа на българската интелигенция да организира обществената защита на прокудения поет. В същата година приятелите и почитателите на П. П. Славейков подготвят неговия четвъртвековен юбилей, юбилеен сборник, а Алфред Йенсен усилено превежда „Кървава песен", за да предложи поета за Нобелова премия. мни Другите две писма са от 1917 г. (15 и 27 юли) и се докосват до проблемите на фолклора. Както е известно, тези проблеми заемат едно от централните места в естетическата теория и естетическата практика на кръга „Мисъл" и особено в творческите търсения на П. П.Славейков и П. Ю. Тодоров. Д-р Кръстев споделя напълно идеите на Пенчо Славейков за непреходната пое тическа красота на народната песен и поддържа неговите принципи за обработка на фолклорен текст, воювайки срещу опитите на „безталантни поети“ да стихоплетствуват „по народни мотиви".

Полското списание „Miezęcnik literacki" във всеки свой брой публикува нови лите ратурни творби на съвременни полски поети и белетристи. Особено интересен за нас е критическият отдел, където свои литературноисторически, теоретически и компаративистични изследвания представят видни полски литературоведи. В настоящия преглед ще отделим особено внимание на статията „Роман и диалектика" от Анджей Менцвел, публикувана в кн. 5 от 1979 г. Анализирайки смислово-композиционната структура на известния роман „Сто години самота“ от колумбийския писател Габриел Гарсия Маркес, авторът достига до интересни, макар и спорни, заключения за вътрешния строеж и смисловообразуващите елементи на романния жанр. Менцвел започва анализа си със заключи телните редове от поетичния летопис на Маркес - Аурелиано Буендия се връща към пергаментите на Мелкиадес, за да разчете съдбата на рода си, вятърът се спуска и разлиства пророческите страници, в които е записан и този миг, мигът, когато селото ще изчезне, за да остане само той, потопен в своята самота над старинния пергамент.

След такива сериозни изследвания като „Българската литературна критика през Възраждането“, „Из историята на българската литературна критика и др. новата книга на проф. Георги Димов „Литературна критика и литературен процес" потвърждава - и продължава - трайните интереси на нейния автор към тази малко или спорадично зася гана в литературната ни наука страна от националното литературно развитие - критиката. Проф. Димов е разгледал проблема за мястото, ролята и значението на литературната критика като практика и теория в Двуединната диалектика на националния литературен процес от Освобождението до наши дни. Неговата задача е била да осветли онези възлови моменти от развитието на литературната критика през посочения период, които са показателни за своеобразното присъствие на този литературен жанр като тенденции и фактор в литературния живот на страната; да покаже конкретно-исторически и от съвременни марксистко-ленински позиции как се е формирало взаимно обусловеното влияние на критиката върху художествената страна на литературния процес и обратно. Разбира се, това е една мащабна и трудна задача, която изисква не само детайлно познание върху фактологията, но и умение за дистанциране и пресяване на главното от второстепенното, на значителното от ефи мерното. Като разглежда развоя на критическото мислене и проявите му от Освобождението до съвременността, авторът в същност проследява генезиса и сложния процес на детерминиране на българската литературна критика, нейната исторически формирала се способност да бъде действена страна в литературния процес. Шестте статии, различни по обхват и съдържание, с повече или по-малко подчертан студиен характер, са обединени от идеята за своеобразното развитие на онова възрожденско ядро от народнодемократичен и граждански заряд, преминало през различни фази и перипетии, което характеризира и съ временната ни критика, поела най-добрите традиции на миналото и осъзнала необходи мостта да обогатява своите функции на съд ник, ценител и истински естетически посредник Между художественото творчество и чита телите.

Около тези книги се вдигна странен шум. Говореше се, че Енчо Мутафов пренесъл механично текстове от едната книга в другата. Дори в един провинциален вестник се появиха цитати, които „изобличаваха" автора, позволил си да издаде два пъти една и съща книга под различни заглавия. За всеки, който познава критика и теоретика Енчо Мутафов, тези твърдения изглеждат необясними - та той има публикувани статии не за две, а за поне пет книги - какво би могло да го накара да повтаря едни и същи текстове ? Внимателният прочит разсейва веднага съмненията ни и ние разбираме, че критикът ни предлага един интересен и, бързам да споделя мнението си, сполучлив експеримент - да разгледа някои от най-интересните явления в съвременната българска литература от две гледни точки: да види едни и същи събития, първо, в светлината на заложения в тях съвременен конфликт („Подвижният човек") и, второ, да открие в тях „наличието и функционирането на няколко вида художе ствени единства" („Време и художествено единство").

Научният труд за Димитър Кантакузин иде да изпълни признателния дълг на българската литературна история към един от видните средновековни дейци, чието творческо наследство оставя трайна следа не само в българската и сръбската литература, но и във византийската, руската и румънската културна история. Българският учен Георги Данчев полага многогодишни и последователни усилия да проучва старобългарската словесност от втората половина на XV в.: след издаденото обхватно изследване за делото на Владислав Граматик и защитената докторска дисертация върху посочения литературен период до читателите стигна и монографията за Димитър Кантакузин. Тя убедително отразява продължителните търсения на Г. Данчев в наши и чужди книгохранилища, библиотеки и музеи. Издирени са важни факти, които позволяват да се направят сериозни заключе ния за картината на книжовния процес през втората половина на XV в. В увода се извършва преглед на публикациите за Димитър Кантакузин. Изтъкват се първите издатели на някои Кантакузинови съчинения - А. Сатановски (1660) и Н. Рилски (1836), а също се припомнят заслугите на Дж. Даничич, П. А. Сирку, А. Т. Бычков, А. А. Титов, Хр. Лопарев. Същинският научен интерес към средновековния писател започва от началото на ХХ в. Посочват се приносите на Д. Маринов, Й. Иванов, В. Сл. Киселков, П. Динеков, Б. Ст. Ангелов, Д. Петканова-Тотева и други. Отделено е място и за проучванията в чужбина (В. Джорович, Дж. Сп. Радойичич, Дж. Трифунович, А.-Е. Тахиаос).

В днешно време социологията се ползува от повишения интерес на всички слоеве на обществото. Като неотменна съставка на марксизма-ленинизма тя подхранва различ ните нива на общественото управление с теоретическа и емпирическа социологическа информация за явления, процеси и тенденции в живота на обществото и съдействува за социалното планиране, прогнозиране и усъвършенствуване на социалистическия начин на живот. Характерна е всеобхватността на социологическите изследвания, които са еднакво важни в политическата, духовната или чисто практическата сфера. Оформила се в България като самостоя телна обществена наука преди около 20 години, социологията си извоюва бързо полагащото и се място в нашата страна. За кратко време бяха предприети крупни емпирични социологически изследвания в национален мащаб, като по-важни от тях бяха на религията през 1962 г. и на града и селото през 1968 г. Последното представляваше един от първите опити в световната практика да се обхване социологическата структура на обществото и се очертае неговият абстрактен модел. Не по-малко важни бяха социологическите изследвания в промишлени предприятия, имащи за цел да проверят емпирически концепцията за същността на промишленото предприятие като специфична социологическа система и да разкрият силата и въздействието на значимите за функционирането и развитието на отделното предприятие и трудовия колектив фактори. Институтът по социология, Инсти тутът по съвременни социални теории и сп. „Социологически проблеми" са онези научни звена, които осъществяват ползотворна дей ност в областта на социологията.