Книжка-7

1977, Книжка 7 - Съдържание

Има нещо символично, че Третият конгрес на българската култура се откри и протече непосредствено пред 24 май - празника на славянската писменост и култура. Едва ли има по-основателен повод да си припомним традициите на древната и млада наша култура, нейното славно минало и плодоносно настояще, за да се очертаят насоките в бъдещото и развитие. Защото дори един бегъл поглед върху хилядолетната история на българската култура ще ни убеди, че в нейното развитие, макар и прекъсвано за векове от трагичните поврати на историята, се очертават някои изконни традиции - нейният демократизъм, тясната и връзка с историческите стремления на държавата и обществото, стремежът й да бъде деен фактор в развитието на обществото, които днес, в епохата на зрялото социалистическо общество, намират своето ново, качествено по-високо превъплъщение. Всестранният области на нашия разцвет, който характеризира всички живот след Девети септември, се чувствува осезаемо и в областта на културата. Още по-категорично е отражението на пролетното разкрепостяване от догмите на схематизма, дошло с историческия Априлски пленум от 1956 г., който отбелязва началото на нов етап в развитието на българската култура. В изтеклите оттогава две десетилетия българската култура завоюва нови висоти, преживя един необичайно бурен и плодотворен разцвет. Тържеството на обществено-държавното начало в управлението на културата, нейната все по-тясна обвързаност с основната историческа задача - да се изгражда новият живот и новият, социалистически човек, - всичко това налага да се преценят обективно постиженията на българската култура, да се начертаят нови пътища за развитието и в светлината на новите задачи, които тя има да решава. Затова и Третият конгрес на културата се превърна в крупно събитие в обществения и културния живот, трасиращо генералната насока в развитието на българската култура. От трибуната на своя най-висок форум дейците на изкуството и културата направиха равносметка на своите постижения и предстоящи задачи, дадоха отчет пред партията и народа за дейността си между двата конгреса. Със заслужена гордост те посочиха безспорните постижения на българската култура през последните години. Но наред със задоволството от безспорните успехи работата на конгреса бе проникната от съзнанието за отговорната роля на културата в етапа на изграждане на развитото социалистическо общество, от мащабността на предстоящите задачи. И именно това обуслови оня дух на конструктивна самовзискателност, характеризиращ Третия конгрес на българската култура.

На художественото творчество и на неговите резултати по принцип е прието да се гледа като на свръхсложен обект — за това говорят названия като „микрокосмос“, „художествен свят“, използувани като характеристики дори на отделно взета творба. Но има писатели, чиято сложност личи още на пръв поглед, сама предлага ориентири за своето дешифриране. От тези писатели е например Йордан Йовков. В неговия художествен свят критикът навлиза, срещайки непрекъснато противодействието срещу едно повърхностно, привикнало към стереотипа на най-лекото съпротивление движение. Заплетеният синтаксис на фразата и по-нататък заплетеният синтаксис на повествователните единици, обръщането на временната последователност, отделянето на развойните линии на образа от развоя на сюжета, отказът от фабулната занимателност и пр. - това са все до голяма степен предварителни препятствия, „червени сигнали“, мобилизиращи вниманието и проницателността на критика - в търсенето на истини и ценности под видимостта на нещата. От противоположния тип писатели е Елин Пелин. В неговия художествен свят критикът се движи с измамваща лекота — подмамен от противоположна сигнална система. Логическата разчлененост на фразата и ясният синтаксис на повествователните единици, еднопосочното развитие на сюжетния ход, детерминираността на ставащите неща - от социалната обусловеност на събития и характери до мястото и ролята на природната и предметната обстановка - всички тези характеристики, обратно на случая с Йовков - са не спъникамъни, а ускорители в прекосяването на художествената територия на неговите творби. Но лекотата на прекосяването има и своите отрицателни страни. Тя отнема на критическата мисъл предварителния тонус в преодоляване насрещното движение, съпротивата на обекта. Към тази лека проходимост, обусловена от посочените по-горе признаци, се прибавя експресивният ореол на тематичното му съдържание, лъхът на „народностното“, „шопското“, „неподправеното“ като жизнен материал и жизнена пози ция на героите и автора.

С пълно право Елин Пелин се смята не само за най-яркия представител на критическия реализъм в българската литература, но и за един от най-добрите майстори на художественото слово. „Елин Пелин, като изключим Ботев - пише Георги Караславов, - даде най-съвършения български език, ненадми нат и досега от никой български белетрист. Бидейки неразривно свързан живота на народа, Елин Пелин овладява в тънкости богатството и особеностите на народната реч, но не остава на равнището на народната езикова сти хия, а успява да я слее с постиженията на художествено обработената реч, каквато е речта на П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов и други представители на българската литература от тая епоха. Езикът на Елин Пелин е сплав, получена от творческото усвояване и художественото преобразуване на народната реч и художествено обработената реч на неговите пред шественици и съвременници. Елин Пелин разглежда развитието на езика като настъпателен процес, при който по вътрешна необходимост той се чисти от чуждиците и постоянно се обогатява. „Езикът сам по себе си - казва Елин Пелин в едно интервю - расте, чисти си, обогатява се. Той е жива сила, а не нещо механическо, та да го чи стим, да го обковаваме, да изваждаме един пирон и на негово място да туряме нов и т. н. "2 Елин Пелин отдава голяма важност на проблема за чистотата на езика, но смята, че борбата против чуждиците не бива да се води механически, а съзнателно, като се изхожда от потребностите на самия език. Според него стремежът към чистота на езика от страна на писателя е едно голямо достойнство". Отличен познавач на българския език, Елин Пелин сесе стреми да използува пълно богатите му запаси. У него не съществува склонност към словотворчество. Според Ст. Младенов само прилагателните острорезен („Елка разбра всичката острорезна студенина на тоя огън“) и любогреен („любогрейната топлина на общото огнище") могат да се разглеждат като авторови неологизми. Възгледите на Елин Пелин за литературния български език не са наме рили израз в статии и изказвания, а са отразени в художественоезиковата му практика. От една страна, той старателно издирва и внася в литературната ски 32 1 Г. Караславов. Избрани произведения. Т. 9. С., 1958, с. 236. 2 Ел. Пелин. Събрани съчинения. Т. 10. С., 1958, с. 368. 3 Пак там. 4 Ст. Младенов. Българската реч в произведенията на Елин Пелин. - Балкан преглед, г. III, 1948, кн. 8, с. 608, 611. реч хубави народни думи, чието значение е напълно ясно за всички българи (например прискимтя, изсумтя, пребрадка и др.), а, от друга страна, остава чужд на диалектизмите, чиято употреба е териториално ограничена. В беле тристичните му произведения не се срещат тясно регионални думи или ако все пак такива думи има в някои произведения, присъствието им е художествено обусловено.

Защо ти е истината?" - Старият селски поп Стефан се е „насмукал" с вино от шишето под престола в олтара и тъкмо за това след тържествената служба говори вдъхновено п р о т и в къркането", против „смукачите, които сушат бъчвите“, и трогва набожно сърцата на богомолците в черквата. Това е истин а, но,защо ти е истината?" По-важното е, че тая истина е смешна, че тя е едно трагикомично противоречие: тъкмо виното („Лукавият") прави стария поп Стефан вдъхновен божи служител, тъкмо то влива младежки жар в жилите му, ръцете му престават да треперят, литургията му е особено тържествена, а това разтрогва и преобразява с религиозното си въздействие черкува щите се и така целта на черковната служба е постигната. Наистина средствата за постигането на тая цел са „грозни", мръсни, езически, но целта е „хубава", чиста, християнска и тя е постигната: „да се измъкнеш от истината и да разбереш, че си човек", да си разтвориш душата пред бога топло, а инак само с истината - ти си животно, звяр, хищник. Това е утвърждение на езическите радости и отрицание на идеалистиче ската лъжа и отрещеност от плътското. Елин Пелин не се подиграва, не иронизира своя герой, стария поп Стефан, като порочен божи служител, макар че на пръв поглед изглежда така. Напротив, той разкрива дълбоката трагикомична истина - не само лична на героя, но и на ця л селски български сюромашки народ, който обича и винцето, и ракийката, и песента, и игрите, и еротичната любов, той, който еднакво ревностно посещава и кръчмата, и черквата все за едно и също нещо: „да се измъкнеш от истината, за да разбереш, че си човек“, а не животно, - „не от добро, а за добро". Че тъкмо когато се напие и стане за трезвия „свиня“, сюромахът разбира, че е човек - разбира своите потайни мъки", вдъхновява се тържествено, плаче и се изповядва, безразлично де - в кръчмата или в черквата. Това морално противоречие е външно, то е за житейския трезвен, бюрокра тичен ум, за който всичко е ясно, известно, пресметнато от бога или началника, а за същността на човешката жизнерадостност, дълбоко подбодряне и преобра зяване то енапълно жизнено оправдано, логично необходимо, въжделено за народа.

В навечерието на 1300-годишнината на българската държава е напълно естествено погледът да се обърне към онова новаторско движение, което продължение на няколко века (X-XIV) свързва в Средновековието широко раздвижени маси на българския народ с развълнуваните народи на Европа и носи името богомилство у нас и е наречено „българска ерес“ на Запад. Това е толкова по-съществено, тъй като се касае не за официални отношения на фео дална България с други феодални държави или официални органи, а с контакти и отношения между обществени, народни движения, обърнати срещу феодалния ред. Това обстоятелство определя и особената историческа роля на богомилството, което „под формата на борба на една религиозна идея" (бого милската) „против друга религиозна идея" (господствуващата догматика) формулира първо основни принципи на ранната демокрация в Средновеко вието против официалната феодална догматична идеология и социалната структура на фасалитета, за респект на човешката личност, за равенство между жената и мъжа и събужда ропот и чувство на отговорност у трудещия се човек за състоянието на обществото. Вече няма съмнение за крупното място, което народната нова и новаторска доктрина на „богомилската ерес“, или богомилството, има по цяла среднове ковна Европа, „раздвижена от религиозно-социални спорни въпроси, които бяха отражение на класовата борба на времето“ (Енгелс). Значението на богомилството, или „българската ерес“, изпъква особено силно от проучванията, които бяха направени след Втората световна война, когато се засили интересът към народните движения в историята. Имам пред вид както трудове на български научни работници-историци, така и на значи телен брой западноевропейски медиевисти. След известната публикация на акад. Йордан Иванов „Богомилски книги легенди" (1925) последваха проучвания през изтеклите две-три десетилетия на чл.-кор. Димитър Ангелов, на ст. н. с. Борислав Примов, а в началото на 70-те години - книгата „Две жарави - един пламък", публикувана най-напред в Париж и наречена във френския печат „книга за реабилитация на българ ската ерес" или бугрите. (Разбира се, не се касае за историческа реабилитация на богомилството или на идейното му възкресяване - това би било антиистори чески парадокс, - а да се определи точно неговото място в европейския исто рически свят на Средновековието.)

Близо три десетилетия Симеон Султанов участвува неотменно в литературния живот. Но това участие етвърде своеобразно, както впрочем всичко, което създава Симеон Султанов, след един период на активна критическа дейност, неособено ценен очевидно от самия него, той се обърна към еталонните стойности на нашата литература, за да ги преоткрие за нов живот. Подобна „абдикация" от живия литературен процес най-често отпраща критика в далечините на литературната история, откъдето гласът му достига по-слабо до съвременниците. Със Симеон Султанов стана точно обратното: неговото присъствие в съвременната литература е все по-осезаемо и в суетнята на литературното ежедневие отеква още по-респектиращо пестеливото и точно негово слово. Парадокс ли е това, ще стане ясно - надявам се по-нататък. Пък и с парадокси от този род творчеството на Симеон Султанов смущава всяко повърх ностно мислене. За леснописците, които „се трудят в името на гризливата критика на мишките“, е необяснимо друго: за толкова години той е написал всичко шест-седем недебели книги; интересите му са съсредоточени в кръга на неколцина любими писатели, разширяван бавно и със строга мярка. А неголямото творчество на Симеон Султанов е в същност един от най-ярките плодове на критическия „ренесанс" след Априлския пленум. При това той няма бързия рефлекс на критик, нито темперамента на полемист — но са му чужди и такива псевдоакадемични добродетели като абстрактните теоретизации или неодухотворената фактологичност. Разбира се, наивно е Симеон Султанов да бъде сравняван с критическите еднодневки или с жилавото наукоподобие. Но ми е правило впечатление, че понякога писаното за Симеон Султанов като че ли се затваря в кръга на констатации, извлечени сякаш от скритата съпоставка с такива неравностойни партньори. И се стига до верни, но твърде общи преценки - изтъкват се зрелият му вкус и естетическа принципност, голямата му любов към литературата (какво ли пък би представлявал литератор, който я мрази?), изящният му стил и т. н. Разбира се, за тези качества мечтае всеки, който се е посветил на неласкавата критическа муза, ала ги притежават малцина. И все пак това са само предпоставк и за създаването на едно значително творческо дело, чийто патос и стойност понякога остават в сянката на искреното възхищение. Не искам да кажа, че именно аз сега ще разкрия същността на творче ството на Симеон Султанов - в една кратка статия подобни амбиции са безпочвени. Бих желал да се спра само на някои същностни негови черти, които 77 според мен свързват Симеон Султанов с развитието на нашата критическа мисъл в последното двадесетилетие, а - от друга страна - в конкретното си приложение още повече открояват индивидуалното своеобразие на критика.

През последните години нарасна интересът към особените въпроси, към diferencia specifica не само изобщо на художествената литература спрямо другите духовни дейности, а и вътре, в самата нея, със своеобразните и черти. От такъв характер е теоретико-историческият въпрос за полигенезиса на хумора в нашата литература през определено време. Този проблем - за полигенезис на хумора - е изключително важен, тъй като допринася да се разберат сложността и многостранността на художестве ната литература през определено време. Той обаче малко е занимавал изследо вателите на художественото творчество, макар че така или иначе е присъствувал във всяко литературно-историческо и художествено-критическо изследване. Науката за литературата и нейното действено приложение - литературната критика, не са могли да не се докоснат до него като потенциален проблем, съдържащ се и във всеки исторически отрязък от развоя на литературата, и даже във всяка по-значителна и сложна литературна творба. Той обаче специално не е проучван. За какво се касае? Става дума за многопроизходността на хумористичното отношение, за многопричинността на хумора, за различните богати и сложни подтици за оценка чрез него на живота и поведението на човека. Комичното е основната естетическа категория, без която е немислимо да се обясни художествената литература като сложен феномен. Драматизмът на всяка литературна творба - независимо от жанра и специфичните и особе ности, - нейното вътрешно напрежение до голяма степен зависят от присъ ствието на комизъм като система от въжделения и житейски постъпки. Противоположно на комичното разбиране на света е трагичното. Усещане и за комичното, и за трагичното получаваме при несъответствие между възвишени стремежи и действителност. Но разликата е в оценката на стремежа. При комичното човешкото въжделение става смешно. То не се самообезценява. При трагичното човешката личност се стреми към нещо надреално, благородно и пре красно, тя има необходимите заложби да се реализира в тези си въжделения, но някаква морална и социална сила и противостои. Така се нарушава хармонията, предизвиква се борба, остър вътрешен конфликт, възниква трагична колизия. Преградата може да бъде външна, идваща от обективната действителност, но тя винаги резонира в личността, извиква мъчителни, вътрешнодраматични напрежения, дава повод за силна изява на страсти, стремежи и чувства, които е невъзможно да се реализират.

Тенденциите в една национална литература са преди всичко в тяхната не прекъсната динамичност отношения на течащото, незавършено ново към определеното, традиционно старо. Борбата или просто релефната отлика на новото от традиционното е забележимото начало на тенденцията, но това съвсем не значи, че тя съществува в литературата едва от момента на изразения конфликт с наследеното. Латентният период на съществуването на една тенденция е обикновено естественият развой на господствуващия литературен стил и свързания с него естетически критерий. Именно тук в позитивното, възходящо развитие на възшествуващата художествена тенденция и като момент от ней ното развитие се явява зародишът на тенденцията-опозиция. Унаследявайки един комплекс от художествени похвати, този зародиш става забележимо несвой в момента, когато опозиционно започне да проявява своята природа. Но зараждането на една тенденция не е никога резултат само на движението на литературния процес. Точно обратното - то, както и самият литературен процес, е дълбоко свързано с еволюцията на обществото, с еволюцията на неговите национални, социални и естетически критерии, най-сетне с посоките и същността на развитието на онези литератури, с които избраната най-непосредствено контактува. В сферата на активизираните междуезикови контакти на ХХ в. последното обстоятелство все повече засилва своята важност. Съществуването, развитието и доминацията на определена тенденция в литературата е изключително сложен комплекс, който за съжаление не може в изучаването на историята на самата тенденция да остане само с констатираното си наличие. Историята на една жива, незавършена литературна тенденция е отговор преди всичко на въпросите „защо“ и „как“ и след това е фактологи ческо-исторично или друго обяснение. Безспорен факт е за българските литературни историци и критици новият дух на българската литература след 1956 г. Още точната отграничителна датировка сочи огромната роля на социалните и политическите събития от тази година върху литературата. Но тази явна разлика, следствие на една дълбока промяна в обществения живот, не става, да повторим, по-обяснена след констатирането й. Общественият климат е повод и източник на промяната - това е неоспоримата, исторически дадената, така да се каже, страна на тезата. Същ ността на самата промяна в литературно отношение - това е спецификата на самия литературен процес, изразена в нови стилове, нови форми, предпочитанието към нови жанрове, израза на нови отношения между героя, автора, 101 публиката и героя, автора и света. Догматичната проза на 50-те години бе на пълно преодоляна през последните 20 години, но движението в тези години оттласна далеч авторите и от стила на епичната проза на тия години - доброто наследство, което критиката достойно оцени, стимулирайки същевременно авторите към подобен начин на писане. И досега у някои критици се чете носталгията по епичните платна на 50-те години. Нещо повече, тя е носталгия и на редица автори. Въпреки това българската проза не се сдоби с нови ро мани от рода на „Тютюн“ и „Обикновени хора“, „Железният светилник " и „Иван Кондарев“. Вместо това се явиха и спечелиха своя аудитория новите и различни по дух книги на Емилиян Станев, на Павел Вежинов и Андрей Гуляшки, книгите на Камен Калчев, Богомил Райнов, Илия Волен, Веселин Андреев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Блага Димитрова, Антон Дончев, Иван Давидков, Драгомир Асенов и т. н. Тия книги ведно с творбите на Дико Фучеджиев и Георги Мишев, заедно творбите на цяла редица още автори и с творбите на най-новата прозаическа генерация представляват днешният ден на българската белетристика. Обзели в себе си черти от прозата на 50-те години, тези творби, създадени доста често от автори, участници в прозата на предния период, са видимо различни, нека повторим, от епичния дух на литературата в онзи период. Те несъмнено пред ставляват нова тенденция (или тенденции) в развитието на българската лите ратура.

Тетралогията на Димитър Талев, която започва със „Железният светилник“ и завършва с „Гласовете ви чувам, е едно от най-любимите литературни произведения в България. За съжаление тя все още не е достъпна за широката читателска публика в чужбина, за което толкова повече трябва да се съжалява, тъй като тя може да служи като ценно въведение в опознаването на българския национален характер. Много е писано върху този роман-епопея, обаче възможностите да се осве тлят различни страни на съдържанието и стила му далеч не са изчерпани. За женските образи на Д. Талев е писано подробно в труда на Магдалена Шишкова „Идеи и образи в ранните разкази на Димитър Талев" и са казани интересни мисли, намерили оценка и в настоящата работа. Но, което най-много ме интересува в случая, е необикновеното значение, което имат женските образи у Д. Талев в цялостното му творчество, в цялостната му писателска перспектива. Докато мъжете се изявяват в сферата на действието, тласкат напред развитието и се борят и умират за съществованието си или за запазване на своето национално съзнание, животът на женските образи у Д. Талев се отразява до голяма степен в етична плоскост, в сферата на душевните борби и конфликти. И докато подробностите от героичната борба избледняват в съзна нието на читателя, женските образи се открояват с неизменна сила на фона на произведенията: Султана и Ния, Катерина, Дона, Ангелика и много други женски образи, които, макар и нахвърляни само с няколко щрихи, носят индивидуални черти, които им придават значение и ценност. Според мен не би съответствувало на съдържанието на Талевата тетралогия да говорим за „галерия от образи" - толкова силно е взаимопроникването между човек, природа и история както в малкото, така и в голямото, в ежедневието и в големите събития. Ако се извадят от тази общност, образите ще загубят своята пластичност и сила - това ограничение важи и за моята статия.

Творческата зрелост на Емануил Попдимитров - един незаслужено непопулярен представител на националната ни поезия - е свързана с 20-те и 30-те години на нашия век, един бурен и паметен период от новата обществено-политическа история на Бълга рия. Както е известно, трите последователни войни: Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, победата и въздействието на Октомврийската социалистическа револю ция в Русия, Владайското войнишко въстание през 1918 г., Септемврийското антифашистко въстание от 1923 г., политическият терор и икономическата криза дават пряко и чувствително отражение върху идейно-гражданските позиции и естетическите търсения на поета. Нежен лирик-романтик, един от ревностните български „символисти", Ем. ПопДимитров постепенно, но решително се насочва към по-остра социална проблематика, към реалистично поетично творчество. Той е измежду първите български творци, скъсали с безплодието на абстрактното изкуство, с политическата и гражданската индиферент ност. Поеми и стихотворения като „ В страната на розите“, „Чернозем“, „Народ“, „Русия", „Работник“, редица статии показват близостта на автора до земята, природата, човека, до съвременната му тревожна действителност, до мощния народен колектив. Съобразно със задачата, която сме си поставили, не ще е безполезно да напомним, че Ем. Попдимитров е учил в София, Белград, Монпелие (Франция), Фрибург (Швейца рия). Получава образование и квалификация по педагогика, философия и руска филология. Учителствувал е в различни градове на страната. От 1923 г. е преподавател по сравни телна литературна история в Софийския университет. Той сам е редактирал и издал произведенията си в 15 тома: лирика, поеми (спични и драматични), белетристика, драми, литературно-философски статии. В личния архив на поета, съхранен в Софийската народна библиотека, са събрани редица документи и материали, разкриващи многостранните връзки на твореца, педагога и културния деец Ем. Попдимитров с учени, писатели, журналисти и общественици от различни страни. Владеенето на няколко езика, честите пътувания в чужбина и творче ската известност на писателя извън страната подпомагат и укрепват тези лични и лите ратурни познанства. Особено близка дружба свързва българския поет с руския му събрат К. Балмонт - виртуоз на стиха, един от създателите на руския и европейския символизъм. Ем. Поп Димитров открито го счита за свой пример в поетическото поприще. Запазени са чернови на няколко негови писма до Балмонт. Ще предадем тук изцяло текста на три от тях, по наше мнение най-добре изясняващи взаимоотношенията и сътрудничеството между двамата единомислещи поети. Черновата на първото писмо носи дата 9. VI. 1929 г. То е непосредствен и възторжен израз на наскоро приключилото гостуване на Балмонт в България и по-специално у 130 самия пост. Писмото показва дълбокото уважение на българския поет към личност та и творческото дело на неговия колега и приятел. Ето впрочем и неговия текст: Дълго след Вашето заминаване в душите на всички остана една празнина, както бива тъмно за погледа, след като сме гледали продължително върху някой светъл източник.

За него самия знаех от публикуваните във френския печат материали. Те не бяха много. Като че ли съвременните френски критици не са особено щедри към живите писа тели дори от неговата величина. За миг събрах в съзнанието си всичко, което бях чел за него: роден в Париж през 1918 г., завършил факултета по политически науки. Участвува във Втората световна война. През 1942 г. избягва от окупираната френска територия и отива в Лондон. Там се включва в Свободните френски сили (FFL). Името му става популярно, когато заедно с писателя Жозеф Кесел написва текста на „Песента на партизаните“ (1943), впоследствие станала химн на освободителната борба на френския народ. Работи като военен кореспондент. Морис Дрюон е автор на над тридесет произведения - романи на съвременна и историческа тематика, есета, новели, пиеси, максими. С голяма известност се ползува романният цикъл - трилогията „Краят на хората" (La Fin des hommes). Първият том „Силните на деня" (Les Grandes familles) епреведен в цял свят и му спечелва най-авторитетната френска литературна награда - Гонкур, за 1948 г. Следват романите, Разруха" (La Chute des Corps) и „Среща в ада“ (Rendez-vous aux Enfers). Тази трилогия, известна повече със заглавието на първия том, привлича вниманието с жестокостта на човешките взаимоотношения в буржоазното общество, жестокост, която се проявява дори и в областта на родствените връзки. Тя е безпощадна фреска на финансовите и политическите среди на Франция в периода между двете световни войни. „Няма съмнение, пише един френски критик, че такова изследване на човешката участ чрез живота на тези, които Ръководят колективните съдбини, илюстрира и помага да се разбере произходът на драматичните стълкновения в съвременното общество. " Още по-голяма известност имат историческите му романи - „Прокълнатите кралена (Les Rois Maudits), 1955-1960 г. Всички герои от шестте романа на тази серия са реално съществували исторически личности. С голямо художествено майсторство М. Дрюон пресъздава на страниците на своите книги епохата на френското Средновековие - XIV в., времето между процесите срещу тамплиерите и началото на Стогодишната война. Писа телят разкрива документирани подробности от ежедневния живот по това време, политическите драми, човешките страсти, изправяли едни срещу други крале, кралици, папи, министри, висшепоставени барони... Но нима всеки исторически роман не е пропит от влиянията на естетическите, икономическите и социално-политическите възгледи на времето, в което е написан?

Първите четири книжки на сп. „Вопросы литературы" за 1977 г. продължа ват достойно линията на списанието, която се отличава със съчетанието между задъл бочено и аналитично вникване в проце сите в съвременната съветска и световна литература, приносно осветляване на тео ретически проблеми и внимание към въз лови моменти от литературната история, видени в духовния контекст на съвременността. Именно това придава вътрешно единство независимо от тематичната и про блемна пъстрота на отделните книжки на сп. „Вопросы литературы", орган на Института за световна литература „Максим Горки" и Съюза на съветските писатели. Кн. 1 от 1977 г. се открива със статиите на Л. Новиченко, Ю. Суровцев, Е. Кни пович, А. Бочаров, А. Сахаров под наслова „Пред петгодишнината от постановле нието на ЦК на КПСС. „За литературнохудожествената критика". Разглеждайки различни въпроси, свързани със състоя нието на критиката и задачите, стоящи пред нея, авторите принципиално и обосновано отбелязват някои съществени моменти в развитието на критиката през този период, спират се на постиженията и нерешените и проблеми. Безспорно централно място в книж ката заема статията на Д. Ф. Марков „Исторически отворена система за правдиво отражение на живота“, която обобщава резултатите от няколкогодишния разговор по проблемите на социалистическия реализъм, воден на страниците на списанието, а също така и в други съветски издания. * Статията на В. Ковский „Реалният живот на романа“ е насочена към някои нови явления в съветската проза от послед ните години, които сигнализират за поя вата на една особена разновидност на жанра, и по-точно за активните трансформационни вътрешножанрови процеси, които оформят физиономията на съвременния съветски роман. Със статията на Н. Джу- * Статията на Д. Ф. Марков публику ваме изцяло в кн. 5/1977 г. - бел. ред. 14) сойти „Излизайки от фолклора“ списанието започва разговор за взаимоотношението „фолклор - литература" във времето на поставяне основите на литературата - една тема, която има пряко значение за ред т. нар. „новописмени" литератури на Някои съветски народи, преживели в няколко десетилетия развойни процеси, чиито мащаби в други случаи се измерват с векове. Като пример за стремежа да се разглеж дат литературно-историческите въпроси в съвременен идеологически и естетически контекст може да бъде посочена статията на М. Гус „Вехите" на реакционната идеология". Статията на Ю. Коринец „Дет ската книга и политиката" допълва богатото и разнообразно съдържание на книж ката заедно с интересните материали от рубриките „В творческата лаборатория", „Публикации и спомени“, „Дискусии, бе лежки, отзвуци“, „Обзори и рецензии" и др. Кн. 2 на списанието се открива с обсъждането на произведенията на Валентин Разпутин, в което вземат участие О. Салинский, В. Оскоцкий, Ю. Селезнев, А. Овчаренко и Е. Старикова. Тази плодо творна традиция на списанието - да съ бира критиците около кръглата маса, за да бъде разгледано творчеството на някои от изтъкнатите съвременни съветски писатели - и в дадения случай доказва своите предимства, главното от които е, че в съприкосновението на няколко различни гледни точки се открива възмож ност да се осветлят различни страни на дадено творческо дело, да се види явле нието в цялата му пълнота и многоизме римост.

„В тази книга съм събрал мои мисли за срещите ми през детството и юношеството с любими автори и герои, които са ми станали близки за цял живот. И за новата ми среща с тях - сега вече като литературен критик. В този смисъл книгата ми има известен субективен характер" (с. 6). Така скромно и непретенциозно представя тематиката на новата си книга Ефрем Каранфилов. Спомен за мечтите на детството и за техния път през годините. Лиричен разказ за срещите с чудния свят на книгите, за качествата, които придобиваме благодарение на този свят, за мъдростта и красотата, които той крие. Прекалено скромно и неправилно е под заглавието „Литературни критики“, за щото то ни подвежда и ние започваме да четем книгата с убеждението, че критикът е събрал оттук-оттам своите стари работи (както често се случва в българската практика) и механично ги е пришил в едно цяло. За щастие оставаме излъгани. Поднесена ни е завършена цялост със своя логика на развитието на идеите, с хармонична композиция, с убедително поднесени пре ходи от философски размисъл към лирическа миниатюра или към конкретен литературен пример. Писателят прониква деликатно в чудния детски свят, с великолепно познание анализира детската психика и синтезира онова стойностно, което придава на изкуството полъха на детство и младост. Ефрем Каранфилов никога не е бил суховат литературен критик, рационалното, изпълнено с математически абстракции, ровене из художествените творби му е природно чуждо. Прозата му винаги е била есеистична, богата на поезия и емоции, той винаги е изследвал младите, жизнени сили на нацията и културата, винаги го е привличало оптимистичното начало в творческия процес. Но никога Досега не беше се докосвал така директно и пространно към темата за младостта. Бих казал, той просто дължеше на читате лите си тази книга. Тя е така свойствена на неговия творчески темперамент, че създава чувството за лекота: лекота, когато я четеш, и другото, измамно, разбира се, че е написана с лекота. Измамно, защото съвсем не е лека задача да се постигне блестящият есеистичен стил, да се предаде чрез словото едно почти физи ческо усещане за младост. Критикът може да предложи творбата си на най-широка аудитория: тя ще бъде особено интересна за най-младите, които сега тръгват из семирамидените градини на книгите, но няма да бъде отмината и от онези, които за нищо на света не биха излезли от тях, които обикалят из отдавна познатите алеи и откриват все нови чудеса, все нови прелести. Един от тези неуморими пътеше ственици е и авторът на „Юноши". Той разделя обичта си между двата обекта на своето изследване: децата и книгите, говори вдъхновено и за едните, и за другите, кръстосва пътищата им и търси общочовешките изводи, които произтичат от тази среща. „Чудото има способността да облъхва с поетичност наивната детска вяра, така чужда на сухотата и догматиката. През дните на детството е позволено да се начупват стоманените рамки на научните закони и с учудваща леснина да се разперват крилете на въображението" (с. 22). Ефрем Каранфилов добре разбира влиянието, което тази истина е имала винаги върху човечеството. Хората винаги са свързвали най-светлите си мечти с децата, винаги са отдавали на най-свидните си дела обич като към деца, винаги са възприемали детето и детството като символ на всичко най-чисто и светло в душата, като противодействие на тъмнината и злото. Винаги човешката мисъл епридавала най-силен драматизъм на срещата между децата и тъмните сили, винаги доброто е било обградено с ореол на младост. Критикът си спомня прекрасните песни за Крали Марко, в които юнакът е заобиколен от прекрасни, героични деца. Тези родени от поетичното народно въображение образи трябва да придружават героя. „Тези деца са светъл лъч, радостна усмивка, поетична шега в юнашкия ни епос" (с. 34). Разви тието на тази тема в нашата литература писателят разкрива великолепно в поезията на Ботев.

Малката книжка „Чертите на гения" на Пенчо Данчев е ново и оригинално изследване на живота и творчеството на нашия голям поет и революционер. Авторът се е заел с трудна и отговорна задача - да внуши свое виждане за Христо Ботев, като, без да го откъсва от конкретната историческа действителност, го доближи до нас. Той отмята пластовете на познатите описания и анализи и го рисува колкото известен, толкова и нов. Приносният характер на книгата на П. Данчев може да се почувствува както в самата тема, означена в заглавието, така и в отделните глави, които не следват никакъв строго определен ред и носят понякога малко странни наслови, като например „Закономерностите на изключението", а композицията на места ни изненадва със своята особена непоследователност. По жанр книгата също е твърде „смесена“ - пате тично-реторичните и есеистичните похвати се редуват с философско-теоретични наблю дения и заключения. Тази всеобхватност и мащабност на изследването е безспорно едно богатство, продиктувано от многостранния характер на Ботевата личност. Пенчо Данчев не може и не желае да бъде спокоен пред особеностите на един от нашите най-ярки национални гении и затова в стила му неминуемо се долавя голямата му гражданска развълнуваност. Още в първата глава - „Обаянието и загадката на личността“, авторът успява да ни накара да почувствуваме огненото Дихание на гения. В подкрепа на своите мисли П. Данчев си служи с особен вид „документалност“. Той привежда в един сгъстен ритъм цитати от Ботеви писма и от негови статии, които помагат на читателя да надникне в особеностите на Боте вата личност, която е занимавала и ще занимава не едно поколение. Подчертано е историческото самочувствие на великия човек, то е наистина нещо особено самобитно, неповторимо и изключително, не би могло да се сравни със самочувствието на нито един от нашите революционери от онова време, то е ботевско. Само той е могъл да се слива така непосредствено с болките и копнежите на своя народ и същевременно да бъде начело, да се чувствува водач и трибун, да разбира и осъзнава своето водещо място и значение. Тези тънки нюанси при характеристиката на чертите на гения Пенчо Данчев е доловил и изя снил с особена любов и разбиране. Загадката около една такава личност като Ботев не ще престане никога да привлича, нейната примамливост и обаяние ще растат с времето. Заслугата на П. Данчев в случая е, че е успял да щрихира чертите на Ботев в движение, да оживи неговите думи и постъпки, да ни накара да го почувству ваме отново и да го разберем още по-добре, без да се изчерпва с това цялата загадъчност на неговия образ. Във втората глава „Закономерността на изключението" той е направил един инте ресен исторически разрез и е потърсил корените на Ботевата самобитност в неговото време. След като е обрисувал портрета на Ботев в началото, където е демонстрирал и някои външни негови особености, авторът смята за свой дълг да обясни историческата закономерност на този наш феномен. Прави впечатление, че тук Пенчо Данчев избира една реторична форма на изложение, която крие известни достойнства. Той задава редица въпроси, на които след това сам отговаря. Това диалектическо раздипляне на епохата на Ботев става на пръв поглед съвсем леко и есте ствено, но в същност показва дълбочината на марксическата постановка на въпроса. Стилът е особено раздвижен и темпераментен, показва вътрешна ангажираност и същевременно детайлно проникване в особеностите на онова време и неговите връзки с нашата съвременност. Един гений винаги има по-голяма близост с бъдещето и тъкмо това е подчертано от автора, който нарича Ботев „наш скъп съвременник". Пенчо Данчев обяснява с някаква 149 особена жар, че Ботев се е появил „тъкмо навреме, като не пропуска да го разграничи от цял рояк други книжовници, за които едно такова „тъкмо навреме" би било „още не навреме". Той разяснява великото предимство на гения на Ботев, който се появява не само „тъкмо навреме", но и в зората или в още тъмното утро на една художествена култура". Видени са обществените и историческите стимули за поя вата на изключителните фигури: „Тъкмо поради избраничеството си, тъкмо поради своята необикновеност те стават отдуш ници на акумулиращата енергия на историята, изпълнители на нейните неотменни повели" (с. 15). Заедно с общото при появата на гения Пенчо Данчев е потърсил и националните причини и закономерности за раждането на Ботев.

Не бих започнал тая статия с думите, че новата книга на С. Султанов е по-добра или по-слаба от предишната - или от пре дишните, защото той има зад гърба си вече няколко монографични изследвания, всяко от които дълго време е бивало обект на литературни разговори. От времето, когато той остана в съзнанието на читателя като автора на „Йовков и неговият свят, до днес, до публикуването на тоя сборник от есета, студии, портрети и статии, С. Султанов завоюва едно завидно ниво и продължава да го отстоява с всяка своя нова творба. Той се появява рядко в печата, но затова пък стреля с дългобойните оръдия на монографията, очерка, студията, портрета и затова присъствува неизменно в нашия литературен ден. В това отношение неговата критическа дейност е сериозна поука - и в същото време суров укор - за ония критици от по-младото критическо поколение, които твърде много бързат и въпреки това се движат много бавно по стръмните пътеки на съвременната литература, увлечени от количестве ните показатели и занемарили качестве ните. Далеч съм от мисълта да противопоставям С. Султанов на такива „оперативни" критици - те трудно могат да му бъдат партньори, а и той в полемичните бележки в края на тази книга говори за кризата в рецензията и мечтае за появяването на нов Гео Милев, за особеното критическо Дарование, което умее чрез рецензията да остане и в утрешния ден. Ако става дума за съпоставка, а не за противопоставяне, С. Султанов можем да го разглеждаме наред с талантливи, неспокойни критици, участвуващи с кратките критически жанрове в литературния процес и допринасящи с перото си за неговото ускорение и динамизиране. Авторът дълбоко уважава тяхната драма, техния конфликт - ежедневен и дългогодишен - с посред ствените изяви и посредствените писатели, 152 техния мъчителен въпрос за трайността на оперативната критика. Но С. Султанов, авторът на книги, студии и очерци за Иор дан Йовков и Георги Караславов, Георги Стаматов и Георги Райчев, Ангел Каралийчев и Илия Волен, Николай Хайтов и Ивайло Петров, често споделя с читателя на най-новата си книга една своя любима мисъл - за съвременния поглед към класиката: „Не обичам литературоведчески и кри тически книги, в които се пристъпва към разглеждането на писатели от класиката и Литературното наследство с мъртви анти кварни средства. Човек не може да избяга от своята съвременност: тя присъствува навсякъде дори ако е решил да разглежда и интерпретира исторически лица и проблеми. Обичам книги, за които може да се каже например: Елин Пелин прочетен днес (с. 292). Това не е теоретическо оправдание на „бягството от оперативната критика“, както би го изтълкувал повърхностният и незапознат с творчеството на С. Султанов ум. А и самият той, доколкото го позна вам, твърде отдавна показва влечение към мащабните изследвания и твърде отдавна те са бивали неизменно пронизани от това „прочетен днес“, за което той говори в цитирания откъс. Може би затова ехото от неговите публикации се чува и в уни верситетските аудитории, и в писател ските кафенета, и сред широката читател ска маса, пред която никога не е стоял въпросът примерно дали Йовков е и наш съвременник или той принадлежи повече на миналото, каквито гласове са се чували според свидетелството на С. Султанов при подготовката на 7-томното издание на нашия класик (с. 291). Може би затова читателите посрещат така радушно кни гите на автора, укрепвайки по този начин волята му да върви по избрания на младини и твърдо и неотклонно следван вече десе тилетия път. Неговият талант се реализира в годините след Априлския пленум - не говоря само за книгата му за Йовков, но и за изследванията му на Светослав Минков и на другите автори, които бяха споменати по-горе и които са герои и на този сборник.