Книжка-6

1977, Книжка 6 - Съдържание

1. Ако е вярно, че всяко творческо дело има най-дълбоките си корени в детството и мла достта, в първите най-ярки жизнени впечатления, какво бихте разказали Вие - ремсистът, шестнадесетгодишният участник в Септемврийското въстание от 1923 г., политемигрантът - за онези събития и фактори, които са определили основните насоки във Вашето гражданско и поетическо изграждане? 2. В тази връзка е и вторият ни въпрос: имате ли определени предпочитания към даден кръг проблеми и теми, които да са останали неизменни от начало досега (или в по-значителни периоди от творчеството ви)? И ако има такива теми и мотиви, бихте ли посочили с конкретни примери как темата се е развивала с течение на времето, как се е обогатявало и променяло Вашето творческо отношение към нея. 3. Вие сте известен не само като голям наш поет, но и като деен общественик. Интересно би било да споделите свои мисли за това, какво Ви дава лично на Вас като творец обществената дійност, спомага ли (или напротив) тя за творческата Ви дейност. В същност това ечаст от основния въпрос за връзката на твореца с живота, за жизнените сокове на неговото творчество, и затова би било особено интересно да развиете този въпрос на базата на личния си опит, да го Илюстрирате с примери от различни моменти на Вашия живот.... И 1. На мене, както и на голяма част от моето поколение, времето отреди необикновена съдба. Още в детските и юношеските години аз станах свидетел на големи събития: войни, тежки страдания, национална катастрофа, въстания погроми, чудовищна жестокост на един несправедлив свят... Това бяха десетилетията от началото на века, изпълнени с драматично напрежение, с остри класови стълкновения, с титанични усилия на революционните сили да сринат гос подството на буржоазния свят. Тогава стана най-голямото събитие на века - Великата октомврийска революция, предопределена от историята да спаси човечеството от гнета на експлоатацията и войните, да насочи по нова, щастлива орбита живота на народите. Още в юношеските години аз повярвах в правдата на революцията и тръгнах с ония, които се борят за новия свят. Като комсомолец участвувах във въоръжените битки на Септемврийското въстание, трагично изживях жестокия погром, но успях да запазя вярата си в голямата правда. През двадесетгодишната диктатура на фашизма участвувах според силите си в суро вата борба и изпитах цялата жестокост на мракобесието - в емиграция, в затвори, в концентрационни лагери, в полицейски преизподни... Имах възмож ността дълго и непосредствено да наблюдавам мъжеството на най-смелите революционери, тяхната беззаветна преданост към делото на освободителната борба. Неведнъж съм се прощавал в затворническите килии с близки другари, осъдени и изпращани на разстрел, какъвто беше случаят с Никола Вапцаров и другарите му.

Когато излиза първата книга на Младен Исаев през 1932 г., за нея се отзовава Георги Бакалов, който в сп. „Звезда" пише: „С пущането на стихосбирката „Пожари" др. Младен Исаев завършва своята прощъпулка в поезията. Той влиза в поезията с дар, който обещава и на който работническият читател гледа надежди. Това, което др. Исаев ни дава в своите „Пожари", е много насърчително. У др. Исаев има дълбока и искрена лиричност. Макар обществените мотиви да преобладават в сбирката му (нещо напълно естествено за пролетарския поет), но те са тъй органично сраснали с неговите лични преживявания, че заразяват със сърдечната си искреност." В тази точна характеристика на големия наш критик прави впечатление повторението искрена лиричност“ и „сърдечна искре ност". Със своята прозорливост Бакалов е доловил нещо много вярно в характеристиката на младия автор. Стиховете, с които започва Младен Исаев, са въздействуващи с открояващата се изповедност и топлота, с живото и непосредствено преживяване. Неговият земен глас завладява с висотата на поривите и мечтите. В ранните песни на поета напира болката по загиналите в септемврийските кървави дни и нощи на 1923 г., в които той сам е бил деен участник. В неговото юношеско съзнание са запечатани мъчителни сцени, отразени са и величави битки на живот и смърт. Жизнените впечатления са изразени чрез идейно-емоционалната приповдигнатост на стиха, чрез неговата колоритност и изразителна пластика. Особено открояващо се изпъква стихотворението „Край Огоста": Сега Огоста пее тиха песен за жертвите на миналия бой, за кървавата отшумяла есен, преминала над равнините с вой. .. А тия голи клонища безшумно се удрят о студените скали и страшно светят тук води куршумени, обагрени от кървави следи. Чувството е лишено от външна патетика, стихът е въздействуващ и ясен. Тук няма плач за героите, а се долавя мъжествена убедителност, че борбата е неизбежна и тя продължава. Има нещо фурнаджиевско в израза „страшно светят тук води куршумени". Виталното изживяване придава борческия тонус на стиха.

В своята „Историческа поетика" Александър Веселовски сравни историята на литературата с географска област, нерегламентирана от международното право, res nullis, в която бракониерствуват историкът на културата и естетът, ерудитьт иизследователят на обществените идеи и всеки изнася оттам, каквото може. „За нормите - пише Веселовски - не са се разбрали, иначе нямаше толкова на стоятелно да се връщат към въпроса, какво е товава история на литературата."1 Много вода изтече оттогава до днес, но изправим ли се пред задачата да пишем нова история на литературата, ние пак се озоваваме в същата джунгла, всеки подтяга своите оръжия и поема с надеждата да убие митическото животно, а отнася оттук само скромните дарове на собствените си способности да гледа, да чува и улавя или поредица от препарирани екземпляри. Впрочем, ако се вгледаме внимателно в цитирания пасаж на Веселовски, няма как днес да не уловим тук отглас от наивността и патоса на културно-историческата, на сравнителната школа, господствували през втората половина на миналия век. Въвеждането на закон, норма в тази област е невъзможно и следователно няма върху какво да се разберем веднъж за винаги. И въпросът, какво е това история на литературата, ще се възправя с първозданна свежест, новота и острота пред всеки, който отново започне да я пише. Всеки трябва да изобрети, да открие своя закон и норма, а старите трябва да се преосмислят, за да са живи и действени. Колкото повече истории на литературата са писани и създадени преди това, толкова по-трудно, а не, както може да се предполага, по-леко е написването на нова история, със значение и място в духовния живот. Казвам всичко това с риск да се изтълкува твърде буквално, в смисъл, че подканвайки се да създадем нова история на нашата литература, ние се подканваме към пътешествие в джунгла и тресавище. За литератора е трудно да устои на едно изкушение, когато става дума за нещо, което е още в своите пелени, в своя първоначален замисъл, в блаженото време на своето раждане, необременено от ясно съзнание за своите граници, с втвърдени членове и прозаично установени контури. У този, у когото има от мътната мая на литературата, в такива случаи неизбежно се пробужда нещо от праромантизма, той е склонен да даде простор на мечтите и фантазията. Дори у трезвия се заражда някакво артистично нехайство за реалните средства, сили, възможности, с които разполагаме, той сякаш не вижда разпокъсаността на нашите сили, вавилонското разноезичие, твърде грозната картина на свеждане всичко до собствения таван, който за мнозина вече е най-високото литературно небе, на което грее 1 А. Веселовский. Историческая поэтика. Л., 1940, с. 53. 2 Литературна мисъл, кн. 6 17 най-голямата звезда - неговата собствена. Изобщо трудностите на неукрепналата, а понякога твърде хлъзгава почва, на която заставаме при нашите големи колективни начинания. Всичко това е занапред, струва ти се, че заслужава, подобре е да си счупиш главата в нещо голямо и значително, което лелееш в душата си, отколкото още при зачеването му да се отдадеш на бакалски сметки и банална трезвост. Много и много нищожни неща са се раждали от грандиозни Фантазии и мечти. Още в Писанието еказано: „Ще те узнаем по плодовете." Но нищо голямо или грандиозно не се е родило от нищожното в гените, хилавото и слабото в зачатие.

Историята на българската поема е свързана с началото на новата българска литература. Поемата не само обогатява нейната жанрова система, но заедно с другите жанрове обяснява решителния поврат в духа и формите й, осветява редица отличителни особености в нейното развитие. Освен това тя става съот ветен израз на новото съдържание на епохата, на основните процеси и тенденции B общественото и духовното развитие на българския народ. Извикани от нуждите и задачите на националния ни живот, в продължение на няколко десетилетия в българската литература се появяват родове и жанрове, утвърдени в световната литературна практика. Формирането и развитието на тези жанрове в българската литература обаче се превръща в процес на търсене на национално съдържание и художествена образност. Така че, ако в центъра на вниманието ни е поставен определен литературен жанр, това има своето оправдание и значение, тъй като жанровите форми и тяхната система изразяват възможностите и тенденциите в литературата през дадена епоха. За художе ствената структура на жанра не е без значение съдържанието, което тя изразява и с което взаимодействува. Това взаимоотношение обуславя и еволюцията на жанра, обяснява нейните причини и прояви. Трансформирането на различните елементи на жанровата структура е резултат не само на „приспособителната" способност на жанра към изискванията на изменилото се съдържание, но изразява изменението и в закрепеното“ в дадения жанр художествено мислене. Всяка литературна епоха има свои господствуващи жанрове и определена жанрова система. Неслучайно и един от първите „белези" за смяна на една литературна епоха с друга стават съществените изменения в художествената структура основните и жанрове и тяхната система. И на Изясняването на процесите, в които се формира, развива, трансформира отпада даден жанр, се счита за една от важните теоретически задачи на литературната наука. Изучаването на отделните жанрове в границите на определена епоха или направление е път към решаването на тази общотеоретична задача и възможност по-задълбочено и многостранно да се представи динамиката на литературния процес.

По времето, когато д-р Кръстев започва своята литературно-критична дей ност, нашата детска литература има вече известни традиции: няколкото пе риодически издания по време на Възраждането и гневните или примири телни отзиви за тях от Ботев, Каравелов, Блъсковци, Марко Балабанов стихосбирките на Васил Попович, Марко Балабанов, Иван Вазов, П. Р. Сла вейков през 80-те години; първите детски списания след Освобождението Успоредно с появата на „Мисъл“ и неговото укрепване у нас започва бързо „производство" на детска поезия, а по-късно и на белетристика за деца. Необходимостта от подобна книжнина за извънучилищен прочит привлича към творчество не само утвърдили се в литературата за възрастни, но и хора с явно отсъствие на литературни заложби. Тези „писатели" са заварили една директно-дидакти чна възрожденска традиция, която улеснява поетическите им набези, защото няма нищо по-лесно от това да оправдаеш литературните си грехове с традицията, особено по онова време. А и малко са били онези, които са искали обяснение за подобни грехове. с B Когато се съпоставя дидактичната детска поезия през Възраждането бледите и подражания през 80-те и 90-те години, е необходимо едно уточняване. Дидактизмът в поезията за деца през Възраждането има своите корени просветителската дейност за „свестяване“, за „пробуждане" на българина от тежкия „сън“ на безпросветността. Стихотворенията с такава тематика (лириката е основен литературен род в творчеството за деца дори дълго след Освобождението) са били предназначени еднакво за всички социални и дори възрастови групи на българското общество. Възрожденската детска поезия компенсира своето формално несъвършенство и изведеното на повърхността нра B воучение със своята искреност, подсказана ни дори от милата наивност на овла дения от високи идеали автор. Ако възрожденската детска поезия се възприема от целокупното българско общество като истинско откровение и е задоволя вала и нравствените, и естетическите изисквания на това общество-дете, то края на 80-те година на подобни творчески прояви започва да се гледа с недоверие. Това недоверие е възпитано още в последните години преди Освобождението от неукротимите пера на Ботев и Каравелов.

Годината 1726 е още в началото си. Шибащите студени дъждове сякаш никога няма да престанат и зимните главоболия все така продължават да измъчват негово преподобие. Но той вече се стяга за път. Работата е най-сетне завършена и макар че сигурно има още какво да се пипне, по-добре е да послуша приятелите си и да не отлага повече. В края на краищата той посвети на тази книга цели Дванадесет години от живота си. Когато я започваше, беше едва на четиридесет шест и оттогава досега не успя ни веднъж да отскочи до Лондон. Беше изгубит и желание за това. А някога прекарваше там по-голямата част от времето си. Тогава беше наивен и вярваше, че каузата на торите е великодушна и разумна, че за да се оправи всичко, достатъчно е да бъдат разгромени безскрупулните виги, чиято единствена цел е собственото обогатяване, и дългът на честния човек е да се посвети на борбата срещу тях. Сега, толкова години след окончателния провал на торите, в ирландското уединение мислите му бяха се избистрили, илю зиите - изгубени и той смяташе... Но всичко това щеше да стане ясно на цяла Англия от книгата, която току-що бе дописал и към която столичният издател Мот, изглежда, бе проявил интерес. И така след дванадесетгодишно отсъствие деканът на съборния дъблински храм „Свети Патрик" пътуваше със своя ръкопис към Лондон. И към безсмъртието. Защото днес може би ще се намерят хора, които не са чували името на преподобния Джонатан Суифт, но неговата литературна рожба, пътешественикът Лемюел Гъливер, е, струва ми се, добре известен на всички. Още от най-ранна възраст заедно с джуджетата и великаните от приказките в нашето съзнание влиза този неспокоен мореплавател, чиято участ винаги го изхвърля на някакви необикновени брегове - ту сред перчещи се из джобовете му педя-човечета, ту сред небрежни гиганти, които го разнасят нагоре-надолу в скован специално за него кафез, ту под летящи по небето магнитни острови, ту при философствуващи коне... „Пътешествията на Гъливер" - не е ли това една от любимите книги на нашето детство? И няма ли да помним до края на живота си как клетият корабокрушенец се събужда на непознатата земя и открива, че е привързан към нея със стотици тънки въженца, така че не може да извие глава или да вдигне ръка, додето по гърдите му напредва авангардът на лилипутската армия? Или как същият той самоотвержено се сражава с два грамадни бробдингнагски плъха върху двадесетметровото легло на своята стопанка?...... Книгата е пълна с подобни занимателни епизоди и след известна преработка тя наистина се е превърнала в едно от най-популярните четива за децата от цял свят. В това отношение съдбата на Гъливер наподобява тази на Дон Кихот - 71 всички от малки знаем за неговите героични битки с огледала и вятърни мелници, за Санчо Панса, за Росинант, за Дулсинея, но колцина са чели автентичния текст на Сервантесовия шедьовър?

Шекспироведите често са се зачитали в т. нар. „пейзаж с морски копър" в „Крал Лир". У нас върху този пейзаж обичаше да се спира Руси Русев. Той е обрисуван в четвъртото действие, сцена шеста. Едгар води слепия Глостър за ръка. Той го убеждава, че те се възкачват по скалите на Дувър и рисува така гледката, която уж се открива под краката им: „Елате, господине, тук е мястото: не Мърдайте! Колко е ужасно, завива ти се свят, като отправиш погледа си толкова дълбоко. Гарваните и враните с червени крака, които бият криле на половината височина във въздуха, изглеждат големи колкото бръмбари: по средата виси един човек, който събира морски копър, ужасен занаят - струва ми се, че е голям колкото главата си. Рибарят, който се разхожда по брега, изглежда голям като мишка, а високата гемия, която хвърля котва, е голяма колкото спасителната си лодка, лодката колпочти незабележима за окото... кото шамандура, „Пейзажът с морски копър“ е дивил Шекспировите изследователи със своята внушителност. И наистина читателят се поддава на илюзията: пред очите му израстват като истинска бездна скалите на Дувър, описани от поета. Ние напразно ще търсим в съвременната на Шекспир литература пейзажи, в които пространството да се покрива с простора. Може би далечни пейзажи могат да се открият само у Сервантес, всеки случай не с такава внушимост. Далечните пейзажи или, както старото шекспирознание ги наричаше, пей зажите от далече" (видени от далече!) не са много чести и у големия елизабетианец. Те се мяркат тук-таме из пиесите му, почти недоловими, като открили се за миг далечни гледки при пътуване. Един такъв пейзаж от няколко стиха ни поразява и във „Венецианският търговец“. Грациано разсъждава върху човешката склонност и най-скъпото да м омръзва, както и върху разкаянието, с което се завръщаме към познатите и „омръзнали" неща. Завръщането към привичното е предадено с една метафора, която е и пейзажна поезия. 80 „Като жълтоклюн юноша и като прахосник гемията с платна големи като флаг напуска родния залив, притискана в обятията и прегръщана от развращаващия вятър. И как като блудния син се завръща тя с износен от времето шпанхоут и раздрани платна, измършавяла, продрана, сведена до просия от развра тителния вятър." Тук първоначално тръгващият кораб е видян от високо - той е лодка, чиито платна са като шалче, като флаг - почти една носна кърпа, която се развява за раздяла. След това корабът е видян отблизо в цялата му разруха. Това виждане отдалече, тия пейзажи отдалече, какво означават в поетиче ската тъкан на Шекспировите творби, кога са се появили и от какво епродикту вано тяхното присъствие? ce Ще трябва да се върнем

Списание „Обзор“, орган на Комитета за изкуство и култура, Съюза на бъл гарските писатели и Националната комисия на НРБ за Юнеско, навърши десет години. Но зад тази скромна цифра се крие значителна - и в количествено, и в качествено отношение - дейност за популяризиране на българската култура в цял свят. Достатъчно е да се споменат някои цифри, които характеризират мащабите на тази дейност, за да се убедим в нейния размах: сп. „Обзор" има три емисии - на френски, английски и испански език, които се разпространяват в 98 страни от цял свят, задоволявайки интересите на една действително широка аудитория - представители на художествената интелигенция, учени, творци, университетски центрове по славистика и балканистика. Обяснението за широкия кръг читатели, сред които намира ласкав прием сп. „Обзор", безспорно се крие преди всичко в широкия спектър на публикува ните материали, които в своята съвкупност изграждат една обхватна панорама на българската култура, нейната многовековна история и настояще. От съкро вищата на древната тракийска култура по нашите земи до най-новите постиже ния на българското изкуство и култура - това е диапазонът на представяните сп. „Обзор" феномени из културната история на България в нейното хилядолетно развитие. При цялата широта и разностранност в дейността на сп. „Обзор" естествен неин център е популяризирането на българската литература. И в тази насока са и най-категоричните заслуги на списанието. B Сп. „Обзор" помества художествени произведения - поезия, белетристика и публицистика, както и литературно-критически статии, портрети и изследвания, почерпани и от класиката, и от настоящето на нашата литература. За десет го дини в него са представени почти всички по-значителни творци на новата българска литература: Христо Ботев (по повод стогодишнината от героичната му гибел бе посветена цяла книжка), Пею Яворов, П. Ю. Тодоров, Димчо Дебелянов, Димитър Благоев - идеологът на работническото движение у нас и основоположник на марксическата ни литературна критика, Георги Бакалов, Елин Пелин, Христо Смирненски, Христо Ясенов, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Антон Страшимиров, Дора Габе, Елисавета Багряна, Людмил Стоянов, Христо Радевски, Младен Исаев, Ангел Тодоров, Георги Караславов... та до наши съвременници като Алексъндър Геров, Валери Пе тров, Божидар Божилов, Георги Джагаров, Павел Матев, Владимир Голев, Добри Жотев и още много други. Но едва ли е възможно, а и не е необходимо да се изброяват всички творци, чиито произведения са се появявали по страниците на сп. „Обзор", за да достигнат до многомилионна аудитория в цял свят. Като се започне от неистовия све тогорски монах, поставил със своята „История славяноболгарская" началото 86 на новата българска литература и се свърши с нейните най-млади днешни творци - всички те са част от появилото се в сп. „Обзор", нагледен израз на стремежа му да запознае световната общественост с разностранните богатства на класическата и съвременната наша литература. Като илюстрация на стремежа да се представят творците от различни поколения в тяхната естествена приемственост взаимна връзка могат да послужат много инициативи на списанието - като например „поетичната антология", осъществена в една негова книжка, която започва със стихове от Дора Габе и Елисавета Багряна и завършва с Матей Шопкин.

1937 ГОДИНА Печата във в. „Нова камбана". Включва се в нелегалната партийна група на жп. депо София. Участвува в литературни конкурси, уредени от сп. „Летец“, Радио София, сп. „Сердика" и др. Някои от тях спечелва. Разширява и задълбочава дружбата си с прогресивни хора на литературата и изкуството. Застрашен е от туберкулозно заболяване. Започва да пише детски стихотворения и „Песни за една страна". Януари 1 Първия ден на новата година Вапцаров и Бойка прекарват у Борис Ангелушев сред близки и приятели: Александър Жендов, Боян Дановски, Стоян Сотиров, Бронка Гюрова, Ана Колушева, Васка Емануилова, Мара Георгиева и др. (Спомен на Бойка Вапцарова). Януари 2 Отива на ул. „Черни връх", за да поздрави своите учители от Банско - братята Константин и Димитър Молерови. Получава няколко екземпляра от новоизлязлата книга на Д. Молеров „Жална ми бабо, послушай", за да ги разпространи. Един от тях е с автограф: „На своя незабравим ученик Никола Вапцаров за спомен." Д. Г. Молеров. София, 2.1.1937 г. (Два екземпляра - в Дом-музей Н. Вапцаров, София). Януари 7-8 Прави си семейна фотография. „Вече бяхме женени от две-три години, а някои от познатите ни се удивляваха, че ня маме B семейна снимка, окачена на стената в рамка. Кольо се смееше на тази „новобрачна идили я“. На 7 януари сутринта в програмата за деня Кольо предложи да отидем и се фотографираме препоръчаното му фотоателие „Изкуство" на ул. „Раковски“ 150 (149-а) - собственост на братя Рашеви. Кольо се облече в единствения свой за пред хора черен костюм, ушит след за вършване на Машинното училище. Аз си сложих черния джемпър с бели ревери и бяла блузка. Той ме намери за много издокарана. След фотографирането Емил Рашев ни съобщи, че трябва утре да проверим дали е излязла сполучлива снимка та. На другия ден ни съобщиха, че трябва да повторим сеанса. За радост на Кольо аз бях в пола и плетена брузка и се фотографирахме така, както бяхме облечени (Спомен на Б. Вапцарова. Снимката - в архива на Б. Вапцарова). Януари - първата половина Работи като огняр на маневрен локомотив в жп. гара София. Понякога замества огняря на парното отопление в Министерството на железниците. Отново му съобщават, че за да бъде назначен за локомотивен машинист, трябва да се яви на специален изпит. У Вапцарови намира подслон работничката Цветанка Емкина. 89 „През 1936 г. във фабриката (в с. Кочериново, б.а.) съкратиха работници и мен ме уволниха. Отидох в София без пари, без работа, без квартира. Продадох си всички вещи, за да има какво да ям. Един ден, през есента на 1936 г., видях отдалече Бойка, но понеже бях само по басмена блузка и влечки, ме досрамя, че така съм изпаднала, и преминах на другия тротоар. Тя ме повика и ме догони. Като разбра какво ми е положението, покани ме да ида да живея при тях. Дълго не се решавах, но нуждата ме принуди и през зимата на 1937 г. позвъних на таванския етаж на ул. „Върбица" № 4. Кольо ме посрещна усмихнат и каза: „Цеце, и ние сме эле, но каквото има за нас, ще има и за тебе." При тях живееха още брат му Борис, братовчед му Любчо, Цанко (Александър Околийски, б.а.) и други студенти - беше цяло общежитие. У тях беше ве село и приятно. Тук научих съветските песни „Широка страна моя родная“, „По долинам и по взгорям“, „Три танкиста" и др. Кольо често ме молеше да изпея любимата му песен - „София - Черната джамия". Аз станах като член на тяхното семейство. При нужда винаги отивах у тях да поживея някой и друг месец, докато си намеря нова работа" (Цветанка Емкина. Беше прекрасен човек. - Вечерни новини, 23 юли 1962).

В кн. 6 на Според новооткрити документи в архивите на Велико Търново и Силистра Марина Чемоданова (Москва) 1976 г. бе си. Литературна мисъл" от поместено научното съобщение „Нови документи за Васил Друмев". В него въз основа на открити от автора на настоящата статия доку менти, намерени в архивите на Велико Търново и Силистра, 2 се разкриваше част от многостранната дейност на писателя - просветителската. Тази статия се явява допълнение към предната наша работа. Документите съдържат нови сведения, които могат да бъдат полезни при изучаване биографията на Друмев, при изследване на неговия принос в развитието на българската култура през ХІХ век. Публикуваните по-рано и сега документи дават достатъчно пълна представа за тази ежедневна практическа работа в областта на народното образование - това, по думите на Друмев, трудно поприще, на което той отдава много години от своя живот както по време на Възраждането, така и след освобождението на България. Но работата му като ректор и пре подавател в Петропавловското училище и дейността му в Силистра по подобряване работата на местното училище - това есамо отражение, свидетелствуващо за това, как целеустремено и настойчиво Друмев еприлагал на практика своята просветителска програма. Интересно е да обърнем внимание на просветителските възгледи на писателя. Просвети телските разбирания на Друмев са се формирали като резултат от усвояването на националноосвободителните идеи на своите съотечественици (преди всичко Паисий, Софроний Врачански) и хуманистическите идеи на западноевропейските и руските просветители. Друмев, както просветителите от редица други страни, вижда своята задача преди всичко в това с помощта на разума и науката да изкорени невежеството, което според писателя е източ ник на всички беди. Друмев е убеден, че борбата против невежеството и неграмотността на българския народ, появила се като следствие на вековното робство, има за българите особено значение, дори по-голямо, отколкото за другите нации. Още като ученик в Одеската семинария младият писател ясно е разбирал, че поробителите съвсем не са заинтересовани да разпространяват просвещението сред българите. „Турците желаят - пише той в своята курсова работа от 1865 г. - ние въобще да не се просветим; същото желаят и фанариотите. Обединили се, те употребяват най-различни средства да ни държат в грубо невежество - и успяват... Фанариотите се превърнаха в наши духовни началници и си поставиха задачата да унищожат българската народност с всички средства, позволени и непозволени. "4 1 Изходящ дневник на писмата и телеграмите на Петропавловското духовно училище (семинария), обхващаш периода от 10. Х. 1878 г. до 29. XII — 1882 г. - ОДА - В. Търново, ф. 805, оп. 1, a. е. 124, л. 1-83. • Кондика на Силистренската българска община (1870—1881) — ОДА - Силистра, ф. 26, коп. 2, а. е. 1, с. 139-190. 85 3 Вж. писмо № от Дневника от 28. 12. 1879 г. 26 4 Литературен архив, т. V, С., 1973, с. 54. 108 Друмев смята, че без овладяване на науката българите едва ли ще успеят да просъществу ват дълго, ще изчезнат като нация или ще станат роби на по-образованите нации. Като тревожен лайтмотив тази мисъл звучи не само в курсовата му работа, но и в статиите „Значението на Българското книжовно дружество“, „Невежеството“ и др. Ние не бихме срещнали подобни опасения в изказванията на просветителите от страни, имащи политическа и държавна незави симост. В това особено значение, което българските просветители придават на разпространението на научни знания като средство за запазване на нацията, проличава една от специфичните особености на българското просвещение, на свой ред обусловена от историческата съдба на на България.

Ноемврийската книжка на австрийското списание за литература и критика предлага заслужаващата интерес статия на Йоахим Шондорф „Един от нашето поколение", посветена на седемдесетгодишнината от рож дението на немския писател Клаус Ман, познат на българския читател от романа му „Мефистофел". Клаус Ман е син на Томас Ман и неговата творческа и житейска съдба хвърля светлина и върху делото на великия му баща. Клаус Ман си създава трайно име в литературата не само като романист, но и като автор на къси разкази, есеистика, драматични творби, а също и със своята издателска дейност. Следвоенното развитие на Германия хвърля писателя в дълбока духовна криза и през 1949 година той завършва живота си със самоубийство. Трагедията на Каус Ман като един от видните представители на литературното поколение, преживяло войната, преди да достигне творческа зрелост, се засилва и от постоянното съзнание, че живее в сянката на една голяма традиция, олицетворявана от неговия баща. Авторът на статията отбелязва, че определеното не само по пътя на интелекта отношение на сина към бащата, но и дълбоко ирационалното му усещане за неповторимо единство между живот и творчество при писател от мащаба на Томас Ман се проявява особено отчетливо в реакцията му, предизвикана от публикуването през 1936 г. на третия том от романите за Йосиф. По този повод Клаус Ман пише: „Претеглям книгата на ръка, разгръщам я, прелиствам страниците й, започвам да я чета. И наред с възхищението, какво умилително вълнение изпитвам! Колко много вечерни часове изникват в съзнанието ми, часове, през които за първи път съм се съприкосновил с приклю ченията и съдбините на младия Йосиф в Египет - вечерни часове в Мюнхен, в Лугано, в Санари, край Цюрихското езеро. Всичко, което ни бе четено там, всичко, което ни бе забавлявало и подтиквало към размисъл, е затворено сега между кориците на този обемист том. И, струва ми се, че той съдържа не само историята на Йосиф и на хората около него, но и нещо от нашата собствена история, ала в митически-достолепна маскировка." Клаус Ман определя така съотношението между лично и надлично в тетралогията на Томас Ман: „Романът за Йосиф е една песен на човечеството, сходна с Фауст; но в съ щото време той еи една проникната от личен дух, на места дори интимно-изповедна творба; на свой ред тази лична творба притежава могъщата обективност на всеки истинки епос, макар че е субективна до такава степен, че във всеки отделен образ, дори в привидно второстепенните персонажи, ся каш се е скрил самият автор. Йоахим Шондорф подчертава, че като творец Клаус Ман е бил и облагодетелству ван, и ощетен от обстоятелството, че е потомък на такъв велик баща. Сам Томас Ман с голямо умение е облекчавал, доколкото е могъл, сина си от това тежко бреме и в едно от писмата му до него четем: . Ти си наред с всичко и мой наследник, който, ако щеш, може да се разположи в едно вече приготвено легло, ала най-сетне човек трябва да умее и да наследява; да наследяваш, това ев послед на сметка култура." Клаус Ман според автора на статията спада към раноразвитите и незавършени духове в немската литература; писател, събудил още в ранна младост сериозни надежди и оправдал през краткия си живот твърде много очаквания, чието обемисто творчество обаче все пак е останало фрагментарно. В статията се коментира самоубийството на писателя. „Самоубийци" е темата и заглавието на едно от есетата на Клаус Ман, писано през 1930 г. като възпоминание за приятелите, разделили се с живота си. В есето се казва: „Пиша тези редове в памет на моите приятели, сметнали за по-благородно да прекъснат живота си, вместо да продължат борбата. Техните имена ще потънат в забрава: те отхвърлиха всичко, което бихме могли да им предложим. Веч не сме в състояние да направим нищо за тя Те не ни чуват дори сега, когато посвещ ваме тези слова на тяхната памет. Тъй голям е станало високомерието им." Мисълта з самоубийство преминава като ярка нишка през целия живот, през цялото мислене на Клаус Ман, обагря есетата и писмата му. В Друго едно есе писателят изповядва: „Смърт та естанала за мен вече позната област, откак един тъй съкровено близък на моя земен живот човек се предаде доброволно на нея, 115 на смъртта. А където обитава един приятел, човек не се чувствува напълно чужденец, преди сам да се е отправил натам." А в голямата си статия от 1949 г. върху „Изпитанието на европейския дух", написана със завладяваща ирония и хаплив сарказъм, Клаус Ман влага в устата на един млад философ и литературовед от шведския университет в Упсала думите: „Стотици, дори хиляди интелектуалци трябваше да сторят това, което сториха Вирджиния Уулф, Ернст Толер, Сте фан Цвайг. Една вълна от самоубийства, чиито жертви биха станали най-изтъкнатите, най-чествуваните духове, би стреснала народите в тяхната летаргия, тъй че щяха да проумеят смъртоносната опасност на изпитанието, на което човечеството се е подложило поради своята глупост и себелюбие. " Няколко седмици преди да извърши самоубийството си, Клаус Ман уверява в едно писмо сестра си Ерика, че смята окончателно да престане да взема хероин и че гради нови планове по отношение на последния си роман.

Темата „Ботев" в българското литерату рознание като че ли е изчерпана. Толкова много са изследванията върху живота и творчеството на гениалния поет, публицист, общественик и революционер. Но как да си представим, че някога ще пресекне интересът към Ботев - не само на историци и литератори? Така необхватна е неговата натура, така дъл бока е неговата поезия, че всеки би могъл да намери и намира нещо свое, нещо неоткривано от други. Не е възможно с няколко думи да се изчерпи съшността на гения на Ботев, макар че главните определения за поезията му се движат в кръга на поизтърканите епитети: гениална, революционна, борческа и т.н. В тези приповдигнати (макар и верни) определения личи началният и опасен симптом на застой в науката. Критиката върху Ботев като че ли започна често да повтаря известното - не става дума само за факти, а за оценки и анализи. Дали ореолът на Ботев и всенародното преклонение пред подвига му са причината за кръженето около същността, но без да се навлиза в тази същност. Констатациите, че поезията на Христо Ботев е проникната от духа на времето, че е пълно сливането ме жду поезия и живот, вече не са достатъчни те биха могли със същия успех да се приложат към други творци. Нужно е сега ново проникване, ново прозрение, за да се обясни в дълбочина явлението Ботев, да се свърже то със съвременни литературни факти и яв ления. Недостатъчно са и изследванията върху психологическите особености на Ботевата личност и нейното проявление в писаното слово - нещо, на което на времето Боян Пенев обърна внимание, а по-късно Михаил Димитров внесе съществен принос. Книгата на акад. Петър Динеков В света на Христо Ботев" в много отношения е характерна както за постиженията, така и за слабостите на нашето ботевознание. Поради това в нея ще срещнем неизбежните общи констатации, непрецизирани постановки, декларативен патос. Но писани по различни, главно юбилейни поводи и предназначени за страниците на вестници и списания, статиите на акад. Динеков афишират и един постоянен личен интерес към делото и личността на Христо Ботев. Този интерес в много случаи и довел до научни резултати, които, ако не тласкат съществено напред ботевознанието, поне го насочват към решаването на същностни въпроси. Впрочем сам авторът предупреждава в началото на книгата си, че „статиите (. ..) не са толкова неин (на поезията на Ботев - б.м., П. А.) анализ, колкото нейно съпреживяване" (стр. 5). А това ще рече, че „В света на Христо Ботев" не е изследване, а опит да се приобщи чрез критическото слово една запознаваща се с Ботев аудитория, която ще открие в писаното от акад. Динеков, кои са основните моменти, очертаващи облика на поета и революционера Христо Ботев. Разбира се, бихме определили целта на Ди неков като популяризаторска, ако не бяха и редицата научни открития и публицистични откровения. И още нещо: книгата на Петър Динеков е свидетелство за участието му в българското ботеведение. Ето в тези аспекти трябва да разглеждаме новата книга на вид ния наш учен. Вече споменах, че Петър Динеков повече поставя проблемите, отколкото ги решава. Той не доказва пространно, не се рови във фактите, не анализира. Акад. Динеков от крива, констатира и проправя пътя към нови изследвания. Тук се налага ерудицията на литературоведа, огромната му любов към поезията и художественото слово въобще. „Христо Ботев между своите съвременници-поети“ е статия, която заема важно място в нашето литературознание и която има особено значение в науката за Ботев. В нея Петър Динеков доказва, че Ботев не е изолирано явление, че той не е някаква не очаквана светкавица на поетическия небосклон през Възраждането. Неговото появя ване е резултат от натрупване на традиции, на дълго изкристализиране на поетически форми и мотиви. Христо Ботев е завършек на един етап и пръв висок връх в българската поезия. Динеков обаче открива преки влияния на Раковски и Чинтулов върху Ботев, влияния, които са творчески преосмислени и поради това необходими и неизбежни. И в случая е важно не толкова педантично да се посочват повторяемостта на мотивите и сходствата в тяхното разработване, а да се отбележат откритията на Ботев, гениалните му прозрения и надмогване на предходниците.

Изучаването на многовековните духовни и културни връзки и взаимоотношения на нашия народ с руския има вече свои традиции. Има и своите постижения и успехи, като се започне с изследванията на руските и бъл гарските слависти от миналия век и се стигне до съвременните проучвания на редица наши исъветски учени. В създаденото досега обаче преобладават трудовете, свързани с проникването, разпространението и влиянието (идейно и художествено) на руските писатели у нас, с взаимодействието между отделни писатели, с типологическа близост и др. Сравнително малко, при това бегло, са засегнати пробле мите, свързани с присъствието на българската тема в руската литература от XIX век, с проблемите на националната ни история, на освободителните ни борби и своеобразната им трактовка в произведенията на руските писатели. При това на интереса на някои от тях към българската тема и героя-българин се гледа като на спизод, на момент от творческото развитие на отделния творец, без да се обхване това явление в рамките на руската литература като цяло, в потока на нейното развитие. Изследвания от подобен характер, обобщаващи художествената трактовка на българската тема и героя-българин, осмислящи я в цялостния процес на развитието на руската литература, все още липсват. В това е голямата стойност на наскоро излязлата книга на Георги Германов „Окървавено навечерие. Българската тема и българите в руската литература от ХIX век“, публикувана от Издателство „Георги Бакалов". Защото в нея се срещаме за пръв път с цялостното, дълбоко присъствие на Бълга рия, на нейните проблеми и герои в широкия поток на руската литература от XIX век. Някои от засегнатите в нея проблеми са били вече предмет на изследване, наред с тях се срещаме и със съвършено нови материали. Но всичко е осветено по нов начин, има спе цифично звучене. И което е особено важно, в нея художественото присъствие, художе ствената трактовка на българската тема са представени не като епизод в творчеството на отделни писатели, а като „процес, обусловен от сложен комплекс причини от социалнополитически, културен и чисто литературен характер. процес непрекъснат, макар и неравномерен... със своите върхове и снижавания, закономерно обусловени...". Така изследвачът е осмислил това сложно и противоречиво, но характерно за руската литература явление, намерило специфичен израз в произведенията на множество поети, беле тристи и критици с различни естетически, философски и политически позиции.

Съблазните на пътуването - какво съ блазнително заглавие за една критическа Книга! Най-малко обаче бихме могли да обвиним автора в търсене на евтина ефектност - това привлекателно заглавие е и изключи телно точно, защото в същност става дума за ... .. пътуването във времето, към четивата, които са били духовен опит на моето поколение...", както пояснява сам Яко Молхов в кратките встъпителни думи. А и когато става дума за съвременни поети и творби, това е също - по неговите думи - .. . събла зън на пътуване от преходното към трайното, от кипящото към устойчивото, от днешното към утрешното състояние на поетически изразения дух". Тези думи са и една твърде максималистична програма, която в своята статия „Пъ туване към поезията" (печатана преди това в сп. „Пламък" под заглавие Априлското поколение след двадесет години", тя единствена e обърната изцяло към днешния облик на едно съвременно поетическо поколение) Яко Молхов невинаги успява да изпълни. Но за това ще стане дума по-нататък, а тук искам да отбележа, че тези думи ни подготвят и за своеобразния характер на книгата: макар да носи подзаглавие „Портрети, спомени, размисли“, „Съблазните на пътуването" се състои от четири дяла, в които независимо от разликите помежду им се сплитат и споменните щрихи, и беглите портретни скици, и есеистичните отклонения, и откровената изповед на човека, живял дълги години със и за литературата. И това придава своеобразен колорит на тази книга, макар не навсякъде спойката между отделните елементи да е достатъчно здрава, а там, където замисълът е специфично критически („Пътуване към поезията"), някои интимно-споменни отклонения направо ,,изпадат от текста. В същност този специфичен характер най- ярко личи в първата част (не се наемам да търся жанровото и определение) „Съблазънта на пътуването". След един дълъг и на моменти отегчителен разказ за пътуванията си из България и в чужбина - защото нито 126 местата, които Яко Молхов е посетил, са изключително интересни, нито, което е по-важното, неговите размисли са особено оригинални - авторът стига до своята съ щинска тема: пътуването към литературата, започнало в ранно юношество и продължаващо и до днес, пътуването към „своя" Вазов, Захари Стоянов... та до Томас Ман, Казандзакис и Иво Андрич. Тук вече авторът е в свои води - разказвайки непретенци озно за пътя си към литературата, вплитайки умело биографични щрихи и спомени, които очертават обществения и битов фон, той в същност говори за духовната биография на своето поколение. Разбира се, много от на писаното е прекалено индивидуално, за да претендира за валидност по отношение на цялото това поколение литератори, но в крайна сметка това дори е предимство, придаващо неповторим колорит на разказа. Само в едно отношение понякога личният отпечатък се превръща в слабост: когато, стре мейки се да опише своето възприятие на дадена класическа творба (напр. „Под игото"), авторът в същност повтаря гледища, които са от вчерашния, че и от завчерашния ден на нашата литературна наука. Донякъде аналогичен характер има и „Пътуване към критиката", в смисъл, че и тук главният герой е авторът, разказващ за пътя си към това трудно и неблагодарно занимание. В същност, ако съдим по встъпителната бележка, че този текст се е появил по инициатива на критическия отдел на сп. „Пла мък", явно става дума за интервю или разговор - и в този случай винаги е за предпочитане автентичният текст. Но и така „Пъ туване към критиката" е една интересна изповед на литератор с дългогодишен опит и категорични разбирания. И тук вече - при цялото уважение, което извикват у нас ред принципни постановки на Я. Молхов за критическата етика - имам едно съществено възражение именно в тази област. (Отбягвам спора в областта на специфично критическите проблеми, на критическото майсторство, първо, защото авторът им е отделил твърде малко място, и, второ, защото просто не мога да разбера твърдение като ... .. винаги съм се чувствувал подгот вен за гражданска, идейна преценка... но невинаги съм бил подготвен за естетическата преценка" - с. 242.) Става дума за друго - на едно място Я. Молхов пише: ... ... увенчаният писател не се нуждае от мене. Той вече влиза в друг кръг и най-често не подлежи на критика. Аз обичам да се намесвам тогава, когато творбата се нуждае от защита, когато името на автора е още неизвестно, не елансирано" (с. 240). Да оставим настрана немаловажния факт, че постоянните спорове, възникващи около творчеството на най-крупни наши писатели, опровергават твърдението, че те, не подлежат на критика". Но как да свържем тези думи с казаното в портрета на Любомир Левчев: „Когато го навикваха, ня мах възможност (?) да кажа защитни слова за него, а само го потупвах по рамото окуражително" (с. 97 - навсякъде курсивът мой, X.C.).

Името на крупния съветски учен акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов отдавна е познато на литературно-историческата и културната общественост в България. Едва ли има У нас литературен историк, фолклорист и текстолог, който да не се е докосвал до неговите многобройни изследвания. Но той е известен и сред по-широките научни кръгове - и сред ония наши специалисти-филолози, историци и изкуствоведи, които се занима127 ват с въпросите на историята и теорията на изкуството и културата. Неговите научни интереси, твърде широки по своя диапазон, разкриват един изключително тно богат на идеи, постоянно търсещ изследвач, който успява да долови и изясни задълбочено и аргументирано важни страни на литературния и културния процес през вековете в Русия, а и не само там. Като историк на староруската литература Д. С. Лихачов насочва изследователските си усилия главно към проучване на нейното историческо развитие, към осмисляне на художествената специфика на произведенията й. Научните му търсения в тази насока го отвеждат към проблемите, отнасящи се до развитието и на другите славянски литератури и по-специално на старата българска литература, която той оценява твърде високо. Тъкмо тези интереси на Д. С. Лихачов към историята на старата българска литература го правят близък освен на специалистите филолози-медиевисти и на по-широк кръг български читатели. С основание съставителят и редакторът на неговата книга „Големият свят на руската литература" акад. Петър Динеков включва в нея и раздела „Староруската и старобългарската литература". За отношението на видния съветски учен към културното наследство на нашата страна говорят красноречиво неговите признания в краткия предговор към книгата му: „Българската литература и българският фолк лор ме привлякоха с някаква затаена дъл бока трагичност, наложена им от българската история - трагичност, която е особено близка на русите, преживели също дълго чуждо земно иго. Нека не мисли читателят, че осо беният трагизъм на българската история предизвиква у мене чувство на жалост. Не! Само чувство на дълбоко уважение! Да пренесе през петвековното робство съзнанието си за национално достойнство, да запази природната си доброта, приветливостта към хората и околната природа, своя хумор, острото си чувство за красота - това е найвеликото благо и най-великата заслуга на народа. Това са думи, които може да изрече само един искрен приятел на Бълга рия, влюбен в миналото и настоящето на нейния народ.

В книжка осма на списание „Литературна мисъл" от 1976 г. е поместена статията на Симеон Хаджикосев „Проблеми на българската символистика и на символистичната естетика". Бих искал да взема отношение към нея, доколкото Хаджикосев разглежда и моите преценки за символизма въобще и за българския Символизъм в частност. Българският автор се е запознал само с една моя статия, озаглавена „Европейският символизъм“ („Литературна мисъл“, кн. 1, 1975) и с автореферата към дисертацията ми на тема „Българският символизъм с оглед развитието на европейския символизъм", защи тена успешно през 1976 г. Ако той беше прочел цялата дисертация, екземпляр от която има в Народната библиотека „Кирил и Ме- тодий", очевидно щеше да бъде по-прецизен в оценките си за моите схващания по въпроса. Хаджикосев пише, че „картината на френската поезия по времето, когато възниква символизмът", при мене е твърде механична и неточна" (стр. 38 от поменатата статия). Ако той имаше по-цялостна представа за целия ми труд, щеше да види, че аз съм отделил достатъчно място за нейните особености. А статията ми „Европейският символизъм“ пред ставя само фрагмент от първата глава на моята дисертация и поради това не е още повод за преценки, които засягат възгледите ми като цяло. В дисертацията ми Хаджикосев можеше да намери цитирано и коментирано стихотворението на Льоконт дьо Лил „Ниобе" в неговата първа и втора редакция. Чрез него аз подчертавам трансформацията на поетовото разбиране за ролята на изкуството в обществото. Втората редакция на стихотворението показва вече, че дьо Лил прене- брегва ангажирания характер на изкуството. В стремежа си да създам реална картина на френската литература по времето, когато възниква символизмът, в моята дисертация аз представям поетиката и естетиката на парнасизма, илюстрирани от самия Льоконт дьо Лил. Същевременно подчертавам и тех ните връзки с немския идеализъм и романтизъм, както и елементите на новаторство, обусловени от Просвещението. Многократно се спирам на вниманието, което парнасизмът проявява спрямо формалните ценности на поезията; изтъквам неговия естетизиращ дух. Чрез Флобер. чието творчество е синтез на естетизъм и позитивизъм, се стига до Бодлер, доразвил преобладаващата естетическа тен денция до мистицизъм. И този мистицизъм е своеобразен, защото съчетава силния позитивистичен компонент с един антинаучен дух. На Бодлер, който заедно с Маларме и Рембо е първенец на модерната поезия, посвещавам 18 страници от дисертацията. В тях излагам подробно Бодлеровата естетическа мисъл, нейните предшественици и вдъх новители в лицето на просветителите и ро мантиците; правя и коментар на няколко негови по-характерни стихотворения. Тръгвайки от Бодлер, аз разглеждам Маларме и Рембо, които осъществяват на практика теоретич ните концепции на барда на модерната поезия. Хаджикосев ме упреква за „неверен пре вод на Gleichnis“. Аз не знам немски и доколкото съм цитирал Гьоте, съм се осланял на прочутия руски символист Вячеслав Иванов, написал за италианската енциклопедия ста тията за символизма. Той превежда на ита лиански немското „Gleichnis" като „Simbolo (на български - символ). Смятам, че този превод отговаря напълно на духа на стихотворението на Бодлер „Съотношение“, ко ето се посочва от символистите за първообразец на символистичната поезия. Тъкмо за сходство, подобие, притча" (С. Х.) става дума. Самият Хаджикосев сякаш не усеща колко си противоречи, когато пише: „И бла годарение на символите художникът долавя сходство между „съответствуващите“ вещи, което е плод на организираните операции на човешкия ум, породени по пътя на интуицията. Т