Книжка-1

1970 Книжка 1 Съдържание

Безспорно е, че за формирането на българската марксическа интелигенция наред с Маркс и Енгелс най-много са спомогнали Плеханов и Ленин. В тая връзка могат да се споменат и младият Кауцки и Меринг. Но преди всичко най-трайно въздействие са оказали със своите трудове Плеханов и Ленин. Известно е, че знаменитото съчинение на Плеханов „Монистическият възглед върху историята“ е имало силата за една нощ да превърне непредубедения ум в марксистки. Сам Ленин се изказва много похвално за тая книга, излязла от перото на високообразования марксистки теоретик Г. В. Плеханов. По ред причини Плеханов дълго време владееше най-добрите български умове. (Затова неговите по-късни теоретически и политически грешки станаха източник на умствени „страдания" в средата на страстните му поклонници, един от които е нашият голям критик и публицист Г. Бакалов.) Съвсем справедливо той взе почетно място в съзнанието на българските социалисти. Плеханов си спечели име и голям авторитет благодарение на това, че водеше непреклонна борба срещу разновидностите на западния ревизионизъм и опортюнизъм, завладели международното работническо движение след смъртта на Енгелс

Я не пойму, какою силой сумел потрясть он шар земной - пише Сергей Есенин в недовършената поема„Гуляй-поле" по случай смъртта на Ленин. А една година след това го нарече „Капитан земли“. Поетът беше прозрял още в ония бурни години, когато се раждаше социалистическият свят, епохалната историческа роля на Ленин, беше доловил, че ленинското учение ще поведе по нов път човечеството. След Втората световна война по тоя ленински път тръгнаха цяла редица страни, обединени в мощен социалистически лагер. И днес, когато цялото прогресивно човечество се готви да чествува стогодишнината на Ленин, се вижда особено нагледно изключителното място, което ле нинизмът заема в историята на човешката мисъл след Маркс. Ние, родените в края на миналия век, помним много добре с каква необорима сила идеите на Ленин разтърсиха земното кълбо, с каква светкавична бързина се разнесоха по света, за да изместят старите кумири, на които се кланяше нашата Младост.

Изключително значение за прогресивното развитие на нашата литература през 20-те и 30-те години имат както Лениновите постановки за културното наследство, така и проникването на младото съветско изкуство у нас. Пръв, който широко и гостоприемно разтвори вратите на своите списания „Везни" (1919—1921) и „Пламък“ (1924—1925) и предостави техните страници на съветската литература, беше Гео Милев. Този влюбен в революционното изкуство писател чрез статии и преводи запозна българския читател с естетическите възгледи на Ленин и със следоктомврийското творчество на Блок, Брюсов и Маяковски.

Георги Димитров остави трайна следа в развитието на марксизма-ленинизма, творческата разработка на марксисткоц-ленинските естетически принципи. Естетическите възгледи на големия син на България могат да бъдат разбрани само като част от общата марксическа концепция за изкуството, нейно продъл жение и обогатяване. Същевременно името на Георги Димитров е непосредствено свързано с прилагането на ленинските идеи, с ленинския етап в нашето револю ционно движение. Под влиянието на Ленин се формират и естетическите разби рания на талантливия български революционел през 20-те и 30-те години. Ето защо ние ще се опитаме да разкрием как се формират ленинските възгледи на Г. Димитров и каква е ролята на ленинските естетически идеи за насочване на прогресивния художествен фронт у нас. При това в изследването си ще използуваме и новооткрити изказвания и статии на Г. Димитров по естетически проблеми, съхранявани в Централния партиен архив, а също така писма на све товноизвестни майстори на художествената култура до него, в които те говорят за естетическите принципи, които той отстоява.

Името на Тодор Павлов е органически свързано с формирането и развитието на българската марксическа философска, теоретико-естестическа, литературноисторическа и критическа мисъл. С огромното си и разнообразно дело той прокарва дълбоки бразди в тези сложни области на човешката интелектуална дейност, бележи нов етап в творческото използуване на марксистко-ленинското учение в различните области на човешкото знание. В продължение на повече от шест десетилетия той изпълнява мисията на голяма творческа личност, обгърнала със всеобхватния си поглед много проблеми, разкрила нови хоризонти, тласкала към нови дирения умовете и сърцата на поколенията.

Преди около пет-шест години, когато у нас широко се обсъждаше въпросът за националното своеобразие на българската литература, някои участници в дискусията не можеха да намерят думи, за да изразят учудването си, че се припомнят някои тенденции и понятия на славянофилите. Днес ние сме свидетели на широка дискусия в СССР върху идейното наследство на славянофилството. И можем да кажем, че това е един от най-забележителните факти в съветския идеологически живот след 1956 година. Каквото и да мислим за философското, критическо и историческо наследство на славянофилството, не можем да не забележим, че една такава дискусия енов опит за осъзнаване националното своеобразие на руската култура, нейния път на историческо развитие, на връщане към нейните извори и корени, търсене пътища за нейното бъдеще в съвременния свят. Една такава дискусия неизбежно поставя изконния въпрос за руската култура, въпросът Запад - Изток, Запад - Русия, оказал се изключително плодотворен за руската култура, изкуствено сне ман през последните десетилетия.

„Някои наши писатели биха могли да оставят име в литературата ни - ако пишеха по-малко. " Афористична мисъл, По-скоро кредо на поета, чиято продукция е наймалката в нашата съвременна литература, особено като се има предвид, че той никога не се е отказвал от поезията. За него тя е призвание и съдба, а не случайно занятие. Далчев е от ония фанатици на литературното творчество, за които, по сполучливия израз на Маршак, „лошият стих е лоша постъпка“. Самият той обаче твърди, че писането му било „мързеливо“, че никога не гонел мислите си, а ги чакал сами да си узреят в него и после просто ги записва. Човек би помислил, че Далчев е от същата лекокрила поетична порода като Фет, който (едва ли без известно лукавство) казва

Познато е схващането, че между старата и новата българска литература почти не съществува връзка. Многовековното робство е основна причина за нейното бавно развитие след XIV век, но променените четири века по-късно социалноикономически, идейни и културно-исторически условия са предпоставка тя да се възроди отново: в нова форма и съдържание и без връзка с предходния период. Всички черти, с които се характеризира тази нова в много отношения литература (светската тематика и нейното съвременно осмисляне, взаимните и връзки с руската и южнославянските литератури), нашето литературознание разглеждаше като необичайни и неприсъщи на старата българска литература особености; така за дълго се наложи убеждението, че между стария и новия период в разви тието на българската литература съществува пропаст.

Името на Тодор Пеев е споменавано досега в отделни изследвания за БРЦК и за „Българското книжовно дружество“. 1 За него са написани и няколко попу лярни статийки. Но всичко това дава съвсем бегла представа за съратника на Левски и Ботев, на Васил Д. Стоянов и Друмев. Защото той е не само революционер, учител и деловодител на Българското книжовно дружество, но и ав тор на драматични творби, на изключително ценни мемоари, на статии и пре води. Скромен до боязливост, Тодор Пеев не предявява амбиции за известност. Затова, докато за общественика и деловодителя на Книжовното дружество се споменава тук-там по нещо, за автора на „Фудулеску" не се знае абсолютно нищо.

Преди около 20 години Борис Делчев написа статия за повестта „Земя" и постави заглавие „Мъките на реалиста". Без може би да подозира доколко това е валидно за самия него, критикът тогава подчерта: „Майсторите на изящни творби трябва понякога да се борят със собствените си увлечения, със собствените си предпочитания и схващания за света, за да постигнат художествена убедителност. Тези спотаени вътрешни мъки на твореца, много пъти недостъпни за окото на обикновения ценител, са неписаната творческа драма на повечето от големите писатели на миналото.“ Статията завършва с думите: „Ето защо, може да се каже, че повестта „Земя“ е ключ за проникване към идейната и творческа същност на Елин Пелин." Сега, когато Борис Делчев навършва 60 години, се питам - коя от досегашните му книги най-ярко говори за своя автор? Всяка негова творба разкрива черти от личността на критика. Още със своя дебют „Литературни въ проси" (1941, издание на книжарница „Нов свят“) той изяви своето политическо верую, а с голяма част от статиите в книгата „Мъките на реалиста“ (1954) показа, че твърдо следва линията на своите убеждения. Заглавието на една друга книга „С любов и ненавист“ (1958) напомня за темперамента на критика. А може би двата сборника - избраните произведения „Творци и книги" (1960) и „Литература - изкуство - критика" (1966), където са включени изказвания по въпросите на литературата, изобразителното изкуство и критиката - представят Борис Делчев най-добре, най-ясно очертават неговия творчески профил? Мисля, че найхарактерната книга на този наш авторитетен критик е„Познавах тези хора" (1968).

За Чудомир като писател-хуморист, като художник и като обществен деятел е писано доста и ще се пише още, защото той се прояви със забележително творчество в тия области. Във връзка с моите спомени „Казанлък през моите очи от 1884 до 1944 година“ и аз се осмелявам да пиша за него по две причини: 1) защото той около три десетилетия бе най-известната, най-почитаната най-влиятелната личност в града ни и 2) защото аз имах възможност да го наблюдавам от 1920 до кончината му в 1967 г. и да работя с него в читалище „Искра" от 1926 до 1946 година. Чудомир дойде в Казанлък през 1920 г. за учител по рисуване (една година стажант, а след това десетина години редовен) в педагогическото училище, в което учителствувах и аз. Когато започна да учителствува в Казанлък, той бе вече 30-годишен зрял мъж. За града той бе още непознат, а за колеги и ученици - Димитър Чорбаджийски.

Има творци, чиито имена не се набират с черни букви в историята, но без чийто всеотдаен труд художественият прогрес на човечеството енемислим. Такъв скромен, всеотдаен, талантлив творец в българската критика беше Иван Мешеков. Своето призвание на критик, своето място на борец за социална правда, за тържеството на хуманизма и красотата Мешеков утвърждава със статиите си за поезията на най-великия певец на пролетариата у нас Христо Смирненски. „Поет на безхлебните" - така критикът нарече автора на „Зимни вечери“, разкривайки не само дълбоката жизнена правда, борческия заряд в неговата поезия, но и оная чудна магия на словото, която грабва душите и сърцата на трудовия народ, която направи от Смирненски буревестник на Септемврийското въстание, буревестник на революцията в България.

Развитието на литературознанието като наука се характеризира редица десетилетия наред с усилията на мнозина видни негови представители да намерят сигурни методи за проникване в същността и особеностите на художествената литература. Успехите на естествените науки тласнаха дейността на Ф. Брюнетиер, Сент-Бьов, Иполит Тен в посоченото направление. Литературоведите достигнаха до алтернативното положение да търсят причините за развитието на художествената литература в самата нея или в причини, лежащи извън нейните предели. Показателно е твърдението на П. Н. Сакулин, който смята, че се придържа към възгледа, според който в историческото развитие на всяко явление трябва да се различават еволюционен и каузален момент. 1 „Всяко развитие - пише той - предполага субект на развитието (като „нещо в себе си"), съдържащ известни свойства и преди всичко способност за развитие. От природата на субекта зависи ще се развие ли той и как именно (значи, самият факт на развитие и тип на развитие). Развитието винаги се извършва в пределите на рода и вида и типът на развитие се обуславя от техните особености. Това развитие по природа (kala phusin, както се изразявали Аристотел и Полибий) аз и наричам еволюция, за разлика от каузалното развитие, т. е извикано от външни причини,

Не само на специалистите у нас е известно, че българската тема в чуждите и особено в славянските литератури не престава да привлича вниманието на наши литературни историци и критици от един век насам. Вече може да се наброят доста авторски имена и сериозни студии, които хвърлят светлина върху този дял от българското литературознание. И все пак едва в обемистия изследователски труд на Емил Георгиев „Български образи в славянските литератури" (изд. нана „Наука и из куство", 1969, 392 стр.) ние виждаме действи телните мащаби на този проблем с неговата неотслабващо пулсираща жизнена актуалност. Впрочем не случайно книгата е и написана на такъв приповдигнат, емоционално-публи цистичен стил. От всяка нейна страница наред с патоса на литературния историк ни облъхват вълнуващи чувства на славянска и бъл гарска патриотична гордост, извиращи от Паисиевско-вазовското романтично съзна ние - че и ний сме дали нещо на светът.

Второто поколение театрални критици, което изцяло израсна и се оформи след победата на социалистическата революция, вече навлиза в годините на своята творческа зре лост. Неговите най-изтъкнати представители проявяват широта на интересите и възгледите, солидна професионална подготовка, повишена творческа активност. Това е очевидно и може да бъде констатирано по страниците на техните книги и в общата атмосфера на творче ско оживление и взискателност. Но има поосновни неща в съвременната театрална критика, представлявана главно от критиците на това второ поколение, които ни навеждат на мисълта за наличието на съществени качествени изменения на критическото поле. Тези изменения се отнасят до разбирането за предмета на изкуството и самата критика, до овладяването на техните специфични закони.

На 11 декември 1969 г. се състоя публич ната защита на дисертацията на н. с. Лиляна Тодорова Минкова на тема „Любен Каравелов и украинската литература“ за присъж дане на научната степен кандидат на филологическите науки". Рецензентите на труда чл. -кор. проф. Симеон Русакиев и ст. н. с. Иван Цветков очертаха труда на Л. Минкова като сериозно научно изследване - в дисертацията е обединено в едно цяло всичко онова, което свързва Ка- равелов с Украйна, с украинското народно творчество и украинската литература. Тъй като повечето от наличните изследвания разглеждат само отделни страни на въпроса, в дисертацията си Л. Минкова се е стремяла да обхване въздействието на украинската литература върху Каравелов във всички негови аспекти, с цел да оформи по-цялостна представа за неговия размер и характер. Въздействието е разгледано на широк фон, проследява се как възниква и се разраства афинитетът на българския възрожденец към украинската литература. Подробно са изследвани връзките на Любен Каравелов с революционния демократ И. Г. Прижов, разгледани са различните форми, в които се проявява въз- действието на Тарас Шевченко и Марко Вовчок. В работата е направен подробен преглед на вече установеното от българското и съвет ското литературознание относно влиянието на украинската литература върху Каравелов. В дисертацията са използувани редица нови материали, предлагат се нови схващания по Някои въпроси.