Книжка-4

1983, Книжка 4 - Съдържание

В създадената атмосфера на априлско обновление в края на 50-те и нача лото на 60-те години самобитното и дълбоко лирично дарование на Багряна, така чувствително към простора и свободното дихание, изживява истински подем. Вярно е, че още стихосбирката „Пет звезди" (1953) внесе нови моменти в тематичното и идейно-емоционално обогатяване на Багряниното творчество. Но в стремежа си да се откликне на дати и събития от новия социалистически календар поетесата невинаги успяваше да постигне хармонията между поетическия мотив и вътрешната подготвеност за неговото изразяване. Невинаги тематичното новаторство беше обагрено от нейното емоционално присъст вие, от личната и развълнуваност. В стихосбирката „От бряг до бряг" (1963) отново се срещаме с непосред ственото усещане на поетесата за действителността, с неподправеното й пластично чувство, с умението и да сътворява стихове, които звучат като естествено самоизразяване, като думи, изказани в моменти на откровение. Тук са познатите ни лирични теми от предишното творчество на Багряна - за любовта, за природата, размисли за поезията и за родината. Но колко нова и различна е поетесата в тази своя книга. Годините, изживеният опит са усложнили духовност та, вътрешния живот, придали са дълбочина на лиризма. Говорейки за обикновени на пръв поглед неща, тя в същност говори за сложните въпроси на човешкото битие. Стихотворенията от „Боянски цикъл" - „Не те измести никой", „Говоря с тебе“, „Вечер“, „Върхът" са родени от болката, извикана от смъртта на люби мия, но колко богат и многозначен е създаденият в тях поетически свят. Изтъ кани от лирическа нежност, от мека светлина на топлота и човечност, тези творби съдържат внушения за нравствената красота на любовното чувство в този жизнен сезон, когато е утихнал пролетният вятър, за способността на човешкия характер да превърне страданието в тиха, просветлена тъга, за умението на душата да изпълва самотата с любими гласове, с човешко присъствие и да се радва на живота. Това са мъдри стихотворения, без външно изразени емоционални изблици, с благородна сдържаност, на която съответствува точната и изящна лаконичност на стила. Изчистен от тропи, от всичко, което само по себе си прив лича вниманието, този стил има само една задача - да изрази чувствата и ми3 сълта. Думите се нареждат спокойно и естествено, а стиховете покоряват с уди вителната си красота и хармоничност. Простотата на изразяването, напомнящо обикновен разговор, създава властно и дълбоко впечатление и още повече под чертава изразителната сила на поетическото изкуство.

Само до преди едно десетилетие ние бяхме привикнали години наред да сре щаме и виждаме внушителната, малко поприведена сякаш от товара на годините фигура на Людмил Стоянов да се отправя към някое от културните и научни средища на столицата, за да участвува на заседания и обсъждания, да се въз правя на трибуните на митинги и събрания, за да утвърждава и защищава на ционални и общочовешки истини. Бяхме свикнали да чуваме мъдрото му слово при чествувания на наши и световни първенци на духа, да възвестява принципи и идеи за социално добруване и духовно възмогване, да призовава на борба в името на правдата и прогреса, на мира и международното сътрудничество, да обвинява и заклеймява новите апологети на войната и на всякакви антиху манни теории. И винаги гласът му бе звучал с една естествена топлота, със за разяваща искреност, но властно и убедително, безапелационно, щом се касаеше да се защитят културата и цивилизацията от попълзновенията на всевъзможни те рушители на сътвореното от човешкия дух през вековете. По набразденото лице на каления в десетилетни схватки с тъмните реакционни сили у нас и в све та писател, в проницателния му поглед, в многозначителните му жестове, в покоряващата му усмивка се бяха отразили сякаш мъдростта на историята, изпитанията и прозренията на художника и общественика, слели се в едно единство, за да ни оставят уроци, така поучителни и необходими и в наше време. Все такава обаятелност излъчваше личността на Людмил Стоянов и когато се намираше в приятелски кръг, в близка среда, където се водеха разговори за националната ни литература и култура, за световната цивилизация, за онези животрептящи въпроси на нашата съвременност, с които той неотстъпно жи вееше. Те бяха станали за него насыщна храна, духовна потребност. И тогава пестеливите му думи излъчваха увереност и готовност да се вслушва в другите, създаваха атмосфера на взаимно доверие и откровеност. Присъствието му ся каш респектираше, налагаше се и тогава, когато мълчеше и само с поглед усмивка издаваше, че участвува в разговора. А когато разговорите понякога биваха с принизен духовен градус, когато минаваха на банални теми от еже дневието, размисли тогава и съзерцания, писателят като че ли се затваряше в себе си, за да се потопи в устремен към нещо по-значително, готов да се включи И отново, щом събеседниците минаваха върху теми с по-творчески характер. духовният Ето някои черти, с които и сега изплува в съзнанието ми физическият и образ на Людмил Стоянов, с когото имах възможност отблизо да 24 общувам, и то при различни външни обстоятелства и психологически състоя ния през последните 25 години от житейския му и творчески път. А, струва ми се, че малцина са онези наши писатели, чиято житейска и творческа съдба да е толкова поучителна, и то в много и различни насоки. Тя наистина ни предлага уроци, навежда ни на размисли по въпроси и от идейно-творческо, и от обществено-политическо, и от културно-естетическо, и от хуманитарно-нравствено естество.

Въпросът за оригиналността и за чуждото влияние в басненото творчество свързан с някои нерешени проблеми на неговата специфика и на неговото развитие. Ранната жанрова определеност на баснята е причина тя да бъде възприе та едва ли не като „законсервирано" литературно явление. А. С. Виготски пръв се опита да разчупи общоприетите гледища и заговори за успоредното съще ствуване на прозаичната и поетичната басня, които според него са два различни по произход и по художествените си функции литературни жанра. С усет за ис торико-литературните процеси М. Л. Гаспаров констатира развитие на баснята и посочи нейния долитературен и литературен вариант. Но тези разбирания стоят все още настрана от утвърдените литературно-теоретически позиции. B Като приемаме становището за еволюцията на жанра, без да навлизаме неговата същност, считаме, че понятието „литературна басня" най-добре отразява онзи скок, при който от лоното на житейското си, фолклорно и полуфолклорно съществуване баснята прекрачва прага на литературното творчество, за да се подчини на неговите естетически и художествени задачи и за да приеме строга лично-творческа характеристика. Във връзка с това названието „бъл гарска възрожденска литературна басня" служи за означаване не само на конкретните литературно-исторически особености на баснята, но и на нейната национална самобитност - въпрос, който предизвиква най-много спорове. И Българската литературна басня се ражда 17 столетия по-късно от европей ската - през 40-те 50-те години на XIX в. Това е времето, когато руската европейските литератури имат своите най-значителни образци, оказали изключително влияние върху творчеството на нашите възрожденци. Силата на това влияние, както и разработката на отдавна познати баснени сюжети са причина да се отрича съществуването на оригинална българска басня. За единствен неин представител в предосвобожденската ни литература се сочи П. Р. Славейков, но и върху неговото творчество е сложен знакът на подражанието или в най- добрия случай - на преводачеството. А в нашата възрожденска книжнина са записани имената на близо 40 издатели на басни, 20-тина от които са имали смелостта да покажат своите собствени търсения в причудливия „Езопов" свят!

От времето на „шотландския чародеец" - Уолтър Скот, до днес историчес кият роман натрупа значителен актив: нарасна лавиноподобно, като се усложни и разнообрази. Дори само произведенията-шедьоври са толкова много и така неповторими в идейно-естетическата си същност, че е трудно вече да се обхва нат и характеризират цялостно. Несъмнено всичко това е следствие от разви тието на науката и изкуството, резултат е и от връзката на художествената литература с историята. И написаното за този жанр е много и най-различно. Още първосъздателите му обясняват неговите принципи. Впоследствие всяко направление, школа, течение дават своите разбирания и оценки. Писатели и изследвачи от различни времена, страни и позиции споделят мисли или теоретизират върху своеобразието му. Разнобоят в изказаните мнения е най-голям в оперативната критика. (Да не говорим за множеството становища сред неспециалистите.) Често свободно (произволно) и метафорично (защитно) се използуват думите фон, проектиране, усвояване, оплодяване, озвучаване и пр. Рядко ще срещнем термините дистанция и перспектива, анахронизъм (архаизация и модернизация), извличане поня осъвременяване... Невинаги се разбират миналото и настоящето като тия; забравя се понякога, че принципът на историзма е общ белег на метода, но в историческия роман има конкретна насоченост... Или по въпроса за жанра. Наистина пълноценният исторически роман е и съвременен, както и обратното. Но има и непълноценни (не само в жанрово, а и в идейно-методологиче ско отношение!) романи: полуисторически, неисторически, антиисторически. да Кой е критерият за съвременност в историческия роман? Може ли да се напише исторически роман за съвременността - предметът на изображение е настоящето? В какъв смисъл тогава е исторически (дори когато гледната точ ка на автора е от бъдещето)? Има ли примери за това? Напълно прав е С. М. Петров, когато казва: „Въпросът за определянето на историческия роман като жанр се отнася към числото на най-сложните в историята и теорията на литературата." Всички изследвачи търсят решението му. Някои от тях така и започват: Какво да разбираме под исторически роман? Необходима е здрава методологическа основа, комплексен научен подход, задълбочено мислене при разглеждането на тази жанрова специфика. Същин ският исторически роман е чужд както на релативизма и волунтаризма, така и на еклектическия плурализъм.

В началото на ХХ в. българската поезия представя твърде пъстра панорама от имена, тенденции и постижения. Изминали са само няколко десетилетия от Руско-турската освободителна война, донесла отново свобода на измъчения български народ след почти петвековно чуждоземно иго, и малко повече от половин столетие от възникването на новата българска поезия. На прелеза между двете столетия още са живи някои от първостроителите на новата ни литература. Вазов е в разцвета на творческите си сили, самобитен влог в поезията пра вят К. Величков и Ст. Михайловски. Те принадлежат към поколението, чиято ранна младост съвпада с освободителната епопея и творчеството им е своеобразен мост между две исторически епохи. Междувременно още през 90-те години в литературата навлиза младо поетическо попълнение, родено в годините около Освобождението и разгърнало таланта си в условията на свободния живот. Сред немалобройните представители на това поколение творци се открояват трима поети, сложили сериозен отпечатък върху новата българска поезия - Пенчо Славейков, Кирил Христов и Пейо Яворов. Колкото и да са различни те като темперамент и поетическа индиви дуалност, общото помежду им е в това, че и тримата търсят нови хоризонти за българската поезия, стремят се да я издигнат до равнището на тогавашната европейска поезия. П. П. Славейков учи шест години в Германия и бива силно повлиян не само от немската класическа поезия, но и от идеалистическата есте тика, преподавана в тогавашните германски университети. Неукротимият темперамент на К. Христов го отвежда на младини в Триест, Брюксел, Лайпциг (там той се сближава с Пенчо Славейков) и Прага, където влиза в контакт с ли- тературите на съответните страни. Вече утвърден като един от първенците на българската поезия, Яворов пребивава известно време във Франция и това му дава възможност да усвои френски език и да се запознае с модните литературни направления. Би било наивно обаче да обясняваме възникването на модернизма у нас само с чуждите влияния, колкото и очевидни да са те. К. Величков беше приобщен към италианската и френската култура, Ст. Михайловски получи висшето си образование във Франция, но нито единият, нито другият се присъедини към модернизма на тогавашните млади.

В творчеството на Байрон името на Прометей се среща на седемнадесет места, но тези споменавания далеч не изчерпват многобройните метафорични Огъ отпратки към древния мит, които пронизват Байроновите произведения. нят като стремящото се, извисеното, склонното да излиза от предписаните му предели, като духовното, божественото у човека, противопоставено на „глината“, „прахта" - на низшето, телесното, зависимото и робски ограниченото у него; при това огънят като похитен, като опасно притежание, като предизвикателство; титаничното страдание; лешоядите, разяждащи самонаказаната гръд гръмотевичното отмъщение на ревнивото небе - цяла поредица елементи на мита са дълбоко проникнали в образната система на Байроновото творчество. От възвеличаването в третата песен на „Чайлд Харолд" на „гигантските умове на ония смъртни, които с мисълта си повторно атакуват пламъка на небето, до пародийното свеждане на възвишеното Прометеево страдание до не твърде ласкателните за човешкото достойнство, но нетърпящи възражение мъки на глада във втора песен на „Дон Жуан" - под една или друга форма митът съпътствува поета от ученическите му години в Хароу до края му в древната родина на огненосеца. Осезаемо е присъствието на самия титан - бунтарството, гордото самотно страдание, мрачната съдбовност, които характеризират байроническия герой, са все черти, които го сродяват с похитителя на огъня. Сам Байрон във връзка с „Манфред" казва, че Прометей „винаги до такава степен е присъствувал в мислите ми, че лесно мога да си представя неговото влияние върху всичко и върху каквото и да било от онова, което съм написал "2. При това титаничното е характерно не само за творчеството, но и за живота, и за личността на поета - за оня мит за бунтовния романтик, който пленява Европа и който води до обявяването му за „трансформация на безсмъртния Прометейна. Ето защо е донякъде парадоксално, че митът за огненосеца, преплетен така плътно и с творчеството на поета, и с мита за поета, не е получил едно по-ма- щабно литературно въплъщение. Пряко на Прометей Байрон посвещава само едно неособено голямо по размер стихотворение.

В определението, което основоположниците на марксизма-ленинизма дават на социалната природа и спецификата на изкуството, прави впечатление явният парадокс, който според нас не е получил необходимото осветление и развитие в специалната литература. Става дума, от една страна, за гледището на К. Маркс, което има общо методологическо значение относно обусловеността на духовното производство, вкл. и на изкуството, от исторически определени форми на материалното производство. Без тази обусловеност на първото от второто не могат да се разберат нито общите закономерности в развитието на обществото, нито специфичните закономерности на второто - в дадения случай изкуството. Нека напомним това гледище. „За да се изследва връзката между духовното и материалното производство, е необходимо преди всичко самото това материално производство да се разглежда не като всеобща категория, а в определена историческа форма. Така например на капиталистическия начин на производство съот ветствува друг вид духовно производство, отколкото на средновековния начин на производство. Ако самото материално производство не се взема в неговата специфична историческа форма, не може да се разберат характерните особености на съответствуващото му духовно производство и взаимодействието между тях. "1 От друга страна, характеризирайки спецификата на същинското художестве но производство, Маркс отбелязва, че „определени периоди на неговия разцвет съвсем не съответствуват на общото развитие на обществото, следователно и на материалната основа, която образува един вид скелета на неговата организа ция". Ако това противоречие е вярно - отбелязва Маркс по-нататък - за отношенията между различните видове изкуства, то вече по-малко учудващо е, че то е вярно и за отношението на цялата област на изкуството към общото развитие на обществото." Тези две положения са добре известни. Но обикновено на тях се позовават поотделно: на първото - когато утвърждават тезиса за материално социалноикономическата обусловеност на изкуството като социално-исторически феномен; на второто - когато говорят за спецификата на изкуството. Такова обособяване на взаимосвързани познавателни принципи може да бъде оправдано при поставяне и решаване на частни задачи. При изследването обаче на културноисторически проблеми, по-специално при анализа на изкуството като културноисторически феномен в условията на цивилизацията, става очевидна необходимостта от тяхното взаимно допълване. Двата тези тезиса са свързани и у К. Маркс, но са свързани чрез противоречие, което има онтологична основа в положението на самото изкуство в обществото в условията на цивилизацията.

Независимо от творческия характер на стихотворния превод по време на неговата реали зация поетите-преводачи използуват редица похвати, повечето от които са типични. Едни от тези типични похвати имат компромисен характер, тъй като водят до изменение на някои осо бености на оригинала или пък придават на превода липсващи на оригинала особености. Естествено това може да намали сериозно ценността на превода, но понякога може и умело да се ту шира. Останалите типични похвати са коректни. Систематизирането и познаването на типичните похвати на стихотворния превод има не само важно теоретическо, но и практическо значение. Тяхното овладяване може да помогне на поета-преводач в критични моменти. Значителна част от типичните похвати на стихотворния превод се отнася до римуването и римите. Римните проблеми на превода са изключително важни, а тяхното правилно или не правилно решаване може да има решаващо значение за съдбата на един стихотворен превод. Римата може да постави пред преводача сериозни затруднения още при превода на самото заглавие, ако на езика на оригинала то е римувано. Често в подобни случаи е изключено намирането на приемливо смислово покритие. Обикновено преводачът е изправен пред дилемата да преведе заглавието без рима или пък да съчини по-друго заглавие, но римувано и съответствува що на духа и съдържанието на творбата. Например заглавието на Некрасовата поема „Морозі красный нос“ е преведено от Александър Миланов „Мраз беловлас". Това е напълно приемливо решение, още повече, че буквалният неримуван превод „Мраз червен нос" би звучал на бъл гарски нелепо. В подобни случаи успехът на преводача зависи изцяло от неговата изобретателност и вкус и най-често е въпрос на щастливо хрумване. Често при превод на поезия със стихосложение, далечно от българското, е невъзможно да се постигне еквиритмичност. Но ако тази поезия е римувана, и то с по-непривична за българското ухо римна схема, запазването на тази схема може да се окаже силно и дори единствено средство за наподобяване на оригиналната строфика. Така например виетнамските думи са едносрични и всяка може да се изговаря с 6 различни модулации на тона, означавайки всеки път ново понятие. Освен това виетнамците не четат стиховете, а ги пеят. Често виетнамските поети използуват повече или по-малко сложни римни схеми. Така например Нгуен Зу е написал поемата си „Воплите на една страдаща душа“ („Киеу") с тройни съседни рими. Запазването на тройните съседни мъжки рими в българския превод независимо от другите му отлики спрямо оригинала, наложени от нормите на българското стихосложение, несъмнено служи като общо, свързващо звено между превод и оригинал:

През 1963 и 1964 г. излязоха двете части на моята книга „Съвременници на Паисий", B която изнесох познатите ми тогава вести за наши книжовници от средата и втората половина на XVIII в., спрях се на ролята им в развитието на нашата литература, направих някои заклю чения от по-общ характер. Предмет на проучване бяха книжовниците: Йосиф Брадати, Никифор Рилски, Янкул Хрельовски, Стоян Кованлъшки, Дойно Граматик, Йосиф Хилендарец, Партений Павлович, Милко Котленски, Памво Калоферски, Роман Габровски, Йоан Врачански, Поп Пунчо, Алекси Велкович - Попович. След излизането на книгата събирах нови ма териали за тези и за други книжовници от епохата. Тук искам да изнеса новите вести за някои от гореспоменатите Паисиеви съвременници. Новите материали по принцип не променят на шите представи за съответния книжовник, не променят общата оценка за него; те само обо гатяват знанията ни за него, увеличават броя на неговите ръкописи, които не излизат вън от кръга на досега познатите му книжовни прояви, разширяват знанията ни за времето на книжов. ните му занимания. Понякога сочат години, които уточняват моменти из биографията на да ден книжовник -например за Йосиф Брадати сега вече твърдо знаем, че през 1761 г. е жив

Франклин е една от най-ярките личности не само на американския, но и на европейския XVIII в. Макар и самоук, той достига до върховете на тогавашния научен и политически жи вот и има правото да си позволи нелишената от известна суетност бележка, че е стоял пред петима царе, „ и дори съм имал честта да седна с едного". Но в областта на литературното творчество той едва ли е сред най-големите „по абсолютна стойност" във века на Волтер". Франклин умира през 1790 г., когато Гьоте е вече на 41 години, а Байрон - на две. Като че ли законът за последователността в развитието е по-непреклонен при художественото, отколкото при научното творчество. И Франклин, чрез „Алманах на Бедния Ричард", а в не по-малка степен и чрез мемоарите си, се приближава до същинската художествена словесност - в това с неговото значение за историята на литературата. „Бедният Ричард", макар да е обрисуван само в общи черти, днес, както и преди, остава за нас първият популярен, вечно жив и неповторим герой на американската литература. "2 Същото важи и за другия, фактическия герой на творбата - татко Абрахам, който с повече от интелектуално упражнение". И може би има само частично право твърдението, намерило място в цитираното коментирано издание на Франклиновите автобиографични творби, според което съществува немалка доза ирония и дори пародия на автора спрямо героите, спрямо проповядваните добродетели и дори спрямо себе си. По-вероятно е Франклин да се е почувствувал принуден да слезе до нивото на своите читатели, забравяйки себе си и някои свои разбирания, от което произтича популярността на творбата сред най-широките читателски слоеве; това обяснява и появата и у нас.

Така поставена, темата обединява три понятия, с които боравят три филологически дис циплини. Ето защо на преден план изпъква проблемът за подхода, който трябва да държи смет ка за функцията на антропонимите в художественото цяло от гледна точка и на стилистиката, и на ономастиката, и на литературната теория. Това е комплексен подход, продиктуван от приро дата на езиковите единици, които в своята речева реализация могат да получават особена сти листична натовареност и да участвуват активно в структурно-семантичната организация на ху дожествения текст. За необходимостта от такъв подход говори 3. Хованска: „Но само като преминем към разглеждане на по-големи отрязъци от речта, а още повече и на цялостната струк тура на художественото произведение, на нас ни е необходимо да комбинираме лингвистичните и естетическите аспекти на анализа. "1 Подобно е схващането и на А. И. Ефимов, според когото, ако литературоведът, решавайки свои задачи, се обръща към езика на писателя и анализира речевите средства, то той е длъжен да бъде и компетентен езиковед-стилист, Но често в изследванията, посветени на въпроса за антропонимите в литературата, надде лява или чисто лингвистичният подход, или пък явлението се откроява само на равнището на ху дожествената реч (например публикацията на И. В. Ляхова „Имя собственное личное в худо жественном тексте и функция характеризации" в „Сборник научных трудов", изд. Московского государственного педагогического института иностранного языка имени Мориса Торесса.

Списание „Зин унд форм" е издание за литература и литературна теория, орган на Академията на изкуствата в Германската демократична република. Основано е от Йоханес Р. Бехер и Паул Виглер. Излиза в шест Книжки годишно. В рецензирания брой привлича вниманието статията на Хайнц Кноблох „Постът е човек", посветена на австрийския писател и културисторик Егон Фридел, загинал трагично след навлизането на хитлеристите в Австрия през 1938 г. Заглавието на статията изхожда от една парадоксална мисъл на Фридел: „Постът е човек, който признава само един единствен личен въпрос - делото на човечеството." Но тази мисъл характеризира цялото творчество на писателя, неговото духовно кредо. Хуманизмът на Фридел, нетърпимостта му към всякакъв акт на насилие над човешката природа го правят заклет враг на немските и австрийските националсоциалисти. Още през на падането. Само през този месец във Вис на са се самоубили по подобен начин седемдесет и девет застрашени от нацистите лица, главно евреи, отбелязва авторът. Егон Фридел е роден във Виена на 21 Януари 1878 г. Баща му, състоятелен тексти лен фабрикант, умира, когато момчето е тринадесетгодишно. През 1904 г. Фридел за щищава във Виенския университет дисертация на тема „Новалис като философ" и ста ва доктор на философските науки. Още като студент той се проявява на литературното поприще, пише театрални текстове и сам иг рае на сцената. От 1908 до 1910 г. Фридел Ръководи прочутото виенско кабаре „Прилеп". Освен това си създава име на компе тентен театрален критик. Литературна Виена е естествената жизнена среда на Егон Фридел. И който зачете творбите на Петер Алтенберг, на Карл Кра ус или на Алфред Полгар, неминуемо ще усе ти духовното присъствие на писателя Егон Фридел, посочва Хайнц Кноблох. Голямото есе на Фридел, озаглавено „Ecce poeta" (1912), е посветено на виенския майстор на импре сионистичната скица Петер Алтенберг и е първата нощ след аншлуса във Виена, където пример за точно наблюдение „от натура" живее Фридел, започват обиски, грабителски на цялостната културна обстановка в авакции и други издевателства, преди всичко над евреите. Когато във Виена пристига самият Хитлер, целият град запалва светлините си, за да му отдаде почит като на побе дител. Но на прозореца на Егон Фридел се появяват запалени свещи. Авторът под чертава, че шестдесетгодишният писател очевидно сам не е пожелал своевременно да емигрира като редица други застрашени от пре следване, а доброволно и съзнателно е приел съдбата си. А Фридел е знаел добре какво го очаква. Две години по-рано, през време на берлинската олимпиада, той пише на приятелката си Лина Лоз: „Всяка проява на благородство, благочестие, култура, разум ще бъде преследвана по най-жесток и вулгарен начин от глутница деградирали лакси. И понеже аз, както и преди, обичам немския народ, това естествено дълбоко ме засяга. И когато на 16 март 1938 г. късно вечерта в дома му нахълтват няколко младежи с пречупени кръстове на ръкавите, Егон Фридел отваря прозореца на спалнята си и скача от третия етаж. Според лекарската експертиза сърцето му е спряло още по време 168 стрийската столица от предвоенните години. Със статии по културни и литературни въ проси Фридел сътрудничи и на обвеяното от „скандална" слава списание на Карл Краус „Факел". (За това списание и неговото влия ние върху художествения живот във Виена пише подробно Елиас Канети във втората си автобиографична книга „Факел в ухото (1980) - б. м., В. К.) За петдесетгодишнината на Егон Фридел през 1928 г. Алфред Полгар пише полушеговито-полусериозно: „Любимото питие на Фридел е бургундското, но поради склонността си към опростените форми на живот той поддържа добри отноше ния и с обикновената ракия. Пуши дълга лула, плува като шампион, обича компаниите и дременето в кръга на бодърствуващи приятели, вярва в живота на Исус и във водещата роля на гения - ето защо хората са му дотолкова безразлични, че не му стру ва никакво усилие да бъде добър, понеже на всички казва онова, което те искат да чуят.

„Понякога ми се струва, че Йовков като тема за изследване е изчерпан, критиците са казали всичко. Какво ново би могло да се прибави?" Съмнението, изразено от акад. П. Динеков в статията му за единството на Йовковия свят, вероятно не ще да е било само негово. За Йовков наистина е писано твърде много. Всеки опит да се върнем към делото и личността му носи риска да повторим общоизвестни вече истини. Толкова по-знаменателно е, че йовковската тема продължава да привлича и днес не само българските, но и чуждестранните изследователи. Стогодишнината от рожде нието на писателя е активизирала усилията на десетки литературни историци, езиковеди, библиографи. Издаденият във връзка с нея юбилеен сборник е пръв по рода си колективен опит да се продължат насо ките на досегашните Йовкови проучвания. Същевременно той набелязва ред нови проб леми в светлината на извършената през 60-те години методологическа преоценка на националната ни културно-художествена традиция. Така видян, сборникът „Йордан Йовков. 1880-1980. Нови изследвания" с труд навременен и необходим не само като израз на трайния пиетет към Йовковото наследство, но и като свидетелство за постиженията и перспективите на съвременното ни литературно-историческо мислене. Основно достойнство на труда е приемствеността му с предхождащата изследователска традиция. Тя е изразена в поместените на уводно място статии на акад. Г. Цанев и акад. П. Динеков. Освен че са били непосредни свидетели и последователни тълкуватели на Йовковата творческа еволюция, двамата старейшини на днешното ни литературознание познават отблизо и личността му. Като обобщават основните белези на Йовковия свят - хуманизма (Г. Цанев) и концептуално-художествената му цялостност (П. Динеков), те ни откри ват и някои интересни моменти от характера и поведението на човека Йовков. Ето защо техните разработки имат едновременно и литературоведска, и историко-документална стойност. С оглед тази втора документално-биографична линия с тях са свързани съобще нията на Е. Йовкова „Последните писма на Йордан Йовков" и на Ст. Чирпанлиев „Йовков и Жеравна". Литературоведски-обобщаващата насока пък е доразвита от Т. Жечев в кратката му съдържателна статия „Необ ходими полюси". Авторът съпоставя Йовков с Елин Печн, за да ги определи като художници коренно различни, в известен смисъл антиподни". Единият умее като никой друг да скъси дистанцията между жи вот и литература, да те постави като че ли в непосредствен допир със самата действителност, със самите ъгловати явления във всичкото им многообразие и жизнена пълнота". Другият - странен изгнаник в своето време - се стреми „романтично да ги извиси до една висока нравствена истина, да извлече непомръкващия смисъл, да открие трайното и вечното, заложено в сюжета и героя. По този начин той се разкрива пред нас, съвременниците, като „другия полюс на литературния и културния живот в определен исторически момент". Върху Йовковата тяга към общочовешка значимост се спира И. Холевич в статията „Добруджа в творчеството на Йордан Йовков". Тя изтъква преобразуването на подроб ностите от историческата съдба на Добру джа и особено на фолклорната традиция, целещо да се улови „нещо по-съществено и трайно - народната философия". Конкретният анализ разкрива влиянието не на Же равна или на Добруджа; не пъстрата смесица на демографски групи, а това, което ги обе динява в единната сплав на народното мислене". С други думи, „у Йовков се чувствува присъствието не на отделен вид песни, а на народната песен като цяло, която за него, както за народа, е летопис и история" и жизнена философия". Но да се върнем към приемствеността в подхода на Йовковите идейно-художествени виждания.

Под това заглавие книгата на изтъкнатия чешки българист Зденек Урбан разглежда историята на литературните и културните взаимовръзки между двата славянски народа преимуществено на едно контактологично равнище. Още в началото трябва да отбележим, че в този обем неговата книга няма възмож ност да обхване и представи цялостно, като система от връзки, проблема, което изисква между другото нейното включване и на други нива на изследване - стилистични, типологически и пр. с произтичащите от това възможности и рискове. Така, както с реализирана, книгата на проф. Урбан няма да ни впе чатли и с някакъв новаторски подход към изследваните факти и явления, но в нея има нещо, което ни задължава да я оценим като важна негова заслуга в развитието на чешката българистика. А това е научната му добросъвестност, завидното му в своята последо вателност и постоянство доверие към логиката на историко-литературните факти. Книгата включва няколко студии и статии, които разглеждат най-съществените моменти от литературните и културно-историческите отношения между чехи и българи през ХІХ и ХХ в. Въпреки че авторът не скрива и тук предпочитанията си към определено тематическо единство, обединяващият принцип на сборника се определя и от усилията му за единство в изследователския подход. У Урбан има един постоянно действуващ фактор, който детерминира в голяма степен маниера му на изследвач в областта на междуславянските културни традиции и отношения: доверието му към фактите, но и съмнението в тяхната изчерпателност, завършеност, окръг леност. Затова той постоянно и упорито се връща към тези факти, анализира ги, уточнява и стабилизира представите ни за тях, за да извлече същността им. В желанието точен в своите преценки да бъде оптимално и изводи авторът винаги се стреми да стесни обема на неаргументираните твърдения, на догадките и предположенията. Това дава своето отражение върху количествено-обемното съотношение между отделните изслед вания в сборника, но поддържа едно ниво на качествена аргументировка и приемливост на тезата. От такава гледна точка всяка от поместените в книгата студии и статии съдържа определени приносни моменти, но най-съществен принос бележат по-обемните изследвания на автора: „Показалец“ на Раковски и неговият отзвук в Чехия", „Божена Немцова и България“, „Отношението към личността и литературното дело на Христо Ботев в Чехия (1871-1918)" и др. В първата студия не само се дават ценни указания за причините, породили широкия отзвук към книгата на бележития деец на Българското възраждане в Чехия, но за първи път в чешката българистика се прави аргументиран опит да се реабилитират нейните научни и художествени качества. Неслучайно към това първо българско систематично Ръководство по етнография и фолклор проявяват най-значителен интерес и авторитетни чешки учени като Ригер, Воцел, Дуновски, а по-късно Махал, Поливка и др., но и първокласни майстори на чешкото художест вено слово и вещи познавачи на славянския фолклор като К. Я. Ербен, Б. Немцова. Със своя богат доказателствен материал тази сту дия на проф. Урбан убедително сочи, че интересът сред чешките научни и културни сре ди към „Показалецът" на Раковски се детерминира не само и не просто от обаятелната личност на неговия автор, а преди всичко от действителната научна стойност на тру да, от огромното богатство на събрания и систематизиран в него фолклорен и етнографски материал.

През 1976 г. колектив изследователи от Академията на науките на ГДР публикува „Общество. Литература. Четене", приносен теоретичен труд върху проблеми на литера- турната рецепция. Може би малко неочакван за онези, които го познават, е теоретичният ракурс в новия сборник студии на изследова- телите, осъществен под ръководството на Дитер Шленшед. Автори на сборника са Карлхайнц Барк, Бригите Бурмайстер, Мартин Фонтиус, Волфганг Клайн, Дитер Кли 178 хе, Ханс-Юрген Ленерт, Роземари Ленцер, Ингеборг Мюнц-Кьонен и Клаус Щедке, Техните научни търсения са обхванати по хронологическите си рамки и разностранни по конкретния си обект на изследване. Но те са обединени от стремежа да се постави в нова светлина един традиционен за марксическата литературна теория проблем- от ражението в литературата. Преосмислянето и уточняването на този проблем е необходимо според авторите с оглед на развитието на художествената практика и на литературната теория - възникването на нови художест вени явления и теоретични схващания, кри стализирали във връзка с тях през последните десетилетия (включване на комуникативните и функционалните аспекти в разглеждането на литературата). Мотивите за избора на проблематиката, принципите и общата изходна позиция на нейното разработване са пояснени в пред говора от Дитер Шленщед. Авторите са водени от амбицията да дадат свой принос в разработването на въпроса за отношенията на отражение (Widerspiegelungsbeziehungen) в литературата, като изхождат от разбирането си за принципно важната роля на идея та за отраженнето в марксическата теория за изкуството и литературата. Анализирай ки историческото развитие на тази теория, те отбелязват наличието на противоречие „между решителността, с която по принцип се отстоява идеята за отражението, и слабата общовалидност на конкретните и интерпре тации". Спорните въпроси засягат според тях не само нейното значение, но и преди всичко нейното съдържание. Съвременната постановка на проблема „отражение" изисква да се отчетат и да се превъзмогнат както абсолютизирането, така и едностранчивостта или опростяването му. Книгата съдържа предложение за решаване на проблемната ситуация", като не просто взема отношение към полемиката „за“ и „против" използу ването на категорията отражение, но осмис ля преди всичко актуалното и значение и приложение в марксическата литературна наука. Със своя труд авторите отговарят също на въпроси и критика, отправени към „Общество. Литература. Четене" и опиращи до пробле ма за отражението. В тази насока тяхното ново изследване е и самокритично продъл жение и доразвиване на продуктивните тео ретико-методологически принципи на „Об щество. Литература. Четене.