Книжка-2

1983, Книжка 2 - Съдържание

Ако в пристрастията и симпатиите си Бакалов е напълно ясен и категоричен в отрицанията и антипатиите е разноречив и непостоянен. Особено интересни в тази насока са отношенията му с Иван Вазов. Най-общо те варират в полюсите между отричането и признанието. В конкретните случаи това са резки несъгла сия с обществено-политическите позиции на Вазов и частично или пълно признаване на писателското му дело... Още в широкия" период на Бакалов са известни случаи, в които той търси сътрудничеството на Вазов: в „Лъчите на поезията" са поместени 50 негови сти хотворения - повече от всички застъпени автори; в поредните номера 25-26 на издателство „Знание" излизат преводи на Вазов. Известна е също така и ла скавата оценка на Вазов по повод критическия етюд на Бакалов за творчеството му: „Никой не ме познава по-добре от вас!" Това не му пречи да напише отрицателна рецензия за „Нора“, както и статията „Иван Вазов и социализмът“, излязла после и в отделна брошура. През какви ли не криволици е минавала критическата му апаратура", за да останат в съгласие усетът му за красиво и талантливо и разбиранията му за класово полезно и правилно. Колко много днес ни говорят и оная малка записчица, която дядо Вазов му провожда: „Бай Бакалов, не ви намерих. След обед ще ви потърся, за да уредим оная сметчица, че имам нужда", и разговорът му с поета за победата на социализма в целия свят". . Бакалов не отрича „целия" Вазов. Той отхвърля само Вазов, който в неговите литературни проекции и критически изисквания не пасва" на идеала, нито подпомага така, както би могъл, делото на социализма. Критикът иска да отдели „полезния" от „вредния" Вазов, Вазов, който обслужва" пролетариата, от Вазов, който е от другия лагер". В това утилитарно разделяне не е трудно да се долови духът и поръчката на времето. Но, което е най-странно, същият този Бакалов, който настоятелно иска от Вазов, от Яворов, от Лилиев творби, каквито времето налага и каквито работническото движение заслужава, знае (поне теоретически!) истинската същност на „утилитарното изкуство".

Давид Овадия има едно стихотворение, което прочетох наскоро, сега го препрочитам, без да съм сигурна, че го разбирам добре. Не мога да го свържа, както трябва, с „Партизански дневник“, „До последния миг“, „Отрядът живее", струва ми се, че някак си то противоречи на „Менахо“, „Леваневски“... Но с какво? И дали е така? Стихотворението е без заглавие, писано е, предполагам, през последните десетина години, защото за пръв път го намирам в сборника от 1973 г. (както виждаме - много след споменатите стихосбирки за партизанския отряд), повтаря се в „Белият снежен килим" (1975), където са събрани найхубавите стихове на поета - значи той държи на него.

Едно от характерните качества на старата литература е анонимността, отсъствието на понятието за автор и за индивидуален авторски стил. Старите ав тори почти никога не поставят името си под своите произведения, не съобщават никакви данни за себе си. Не авторската принадлежност, а жанрът на паметника определя литературния стил на произведението. В древността авторите си изработват и традиционен тип поведение, обезателно предписващ им преувеличена скромност, изявления за грешност, неученост, неспособност да напишат своя труд в съответствие с високите изисквания на читателя или със значителността на избраната тема. В житията става особено честа формулата за самопринизяване", когато авторът сравнява делото си с подвизите на възпявания светец, принизявайки себе си, чрез контрастното съпоставяне още по-ярко прославя свой свят герой. И Отличително свойство на новата литература е нарастването на личностното начало в нея, оформянето на развит авторски стил. Заедно с интереса към човешката личност през периода на Възраждането във всички литератури, в това число и в българската, възниква новото схващане за образа на повествователя и пошироко - за личността на твореца изобщо. Разбира се, всяко понятие преминава през период на възникване, оформяне и накрая на широко разпространение. Не е безинтересно да се проследи еволюцията на едно от основополагащите понятия на литературната теория - понятието за авторската личност - в процеса на растежа, развитието и формирането на българската възрожденска литература, в хода на оформянето на мирогледа и творчеството, на литературните, публицистичните и критическите възгледи на българските писатели от сложна та, противоречива и необичайно привлекателна възрожденска епоха. Литературата на Ренесанса в Западна Европа е белязана с особен интерес към човешката личност. Освобождението на човека от оковите на схоластиката, суеверията и аскетизма е главна задача на европейските хуманисти. В славян- ските страни, където възрожденските проблеми се решават с временно закъс нение, в процеса на едно ускорено развитие, Възраждането фактически се слива с Просвещението и барока, сантиментализмът трудно се отделя от предромантиз ма и романтизма, а на смяна на просвещенския реализъм с енергични темпове шествува реализмът: в славянските литератури, в това число и в българската, интересът към човека, борбата за освобождение на личността решително се измества от интереса към положението на цели нации, към борбата за ос вобождение на своя народ.

Лириката на Димчо Дебелянов се формира и разгръща около две основни емоционално-психологически ядра. Първото от тях условно наричаме емоционално модулиране (т. е. преминаването от чувство на бездомност, самотност, отчаяние, към чувство на радост, вяра в бъдещето и обратно както в цялото творчество на поета, така и в рамките на една отделна творба). Второто емоционално-психологическо ядро е отношението към спомена за детството и патриар халното минало. Тези два възлови пункта не са обособени. Техните емоционални и семантични полета проникват едно в друго и взаимно се обуславят. Далеч сме от мисълта, че този тип емоционално-психологическа насоченост съществува само при Дебелянов. Тук става дума не толкова за уникалност, колкото за степента. характера и ролята на тази емоционално-психологическа нагласа в творчеството на поета, за силата и влиянието й върху изграждането и развитието на мотивите, темите и образите, за начина и специфичността на нейната проява. При Дебелянов тези две емоционално-психологически насоки имат доминираща и опре деляща роля. Обект на нашето изследване ще бъде вторият емоционално-психологически център в лириката на поета - споменът и отношението към него. Необходимо е преди всичко да се разграничи темата „минало" от темата „спомен". Отразяването на миналото в едно художествено произведение предполага по-обективно отношение към него и по-близко придържане към неговата реалност. А споменът - това е миналото, пречупено през погледа, преживяванията, емоционалната структура на личността. С други думи, споменът е отношението към миналото, изразено в художественото произведение, а не изобразяване на самото минало. Затова и начинът, по който Дебелянов (респективно неговият лирически герой) подхожда към своето минало, превръщайки го в спомен, т. е. в нещо живо, съкровено негово и звучащо само за него, е резултат от особеностите емоционално-психологическата структура на личността му. За Дебелянов спона менът е нравствена опорна точка, алтернатива на настоящето, съкровено у бе жище от мрачната и жестока действителност. Крайното дистанциране на поета от тази действителност го довежда до самозатваряне в рамките на душевното страдание и неудовлетвореност, които преминават в трайно съзнание за безпътица, бездомност и самотност. Тази емоционално-психологическа нагласа обаче се нуждае от други, вътрешни опорни точки, които да изграждат и крепят вътрешното душевно равновесие. От една страна, той приема в себе си смъртта като възможен изход и потенциално достига до нея; от друга страна, лирическият му герой копнее за нощта, която ще му донесе желаното успокоение.

Във века на небивалия разцвет на романа разказът не само продължи да живее, но и предлага големи изненади и нови открития. По своята природа къ сият разказ е епизод от неизчерпаемия роман на човешките съдби. Това обуславя вечността на разказа. Независимо от промените в техниката на създаването и онова, което се нарича лиризация и драматизация на късия жанр, наблюдаваме нещо неизменно. При всички обстоятелства разказът е възпроизведена човешка история, възникнала от непредвидените прояви на човешкото сърце - обич, омраза, мъжество, достойнство, страст, жертвоготовност, самота, жажда за обшуване и т. н. B. И досега примерно разказът в американската литература има милиони чи татели. Самият американски разказ възниква през първата половина на XIX Той се ражда от прочутата стремителност на американския живот. Американската надпревара с времето роди кратката белетристична форма, която и в ерата на романа не залезе. Напротив, тя влияе на романното повествование, придобило новелистични черти. Американският разказ, чийто първомайстор е Едгар По, а истински родоначалник е Френсис Брет Хард, побира в себе си наблюдения над средния американец, зает в непосредствената жизнена деятелност, с неговите мисли, с неговата груба, често вулгарна лексика. Краткият разказ рисува Америка със специфичния и начин на живот, с нейния особен колорит. Прародител на късия американски разказ е веселият хумористичен откъс поднесен в анекдотична форма. Роден и разцъфнал в средата на улицата, на бакалницата, на кръчмата, американският анекдотичен разказ получава и литературна реализация. При своята обработка непосредствено жизненият хумор запазва точността, сбитостта си, оригиналността и неповторимата си индивидуалност. Всичко това е възможно благодарение на факта, че хуморът запазва дъха на определеното място, на определения диалект, на определени хора. Заедно с това тия хумористични откъси в началото се осъществяват било с размера на вестникарския абзац, или в най-добрия случай на половин страница машинописен текст, като запазват точността и мекотата на изображението. В характеристиката му влиза липсата на многословие, на емоционалните ефекти - в замяна на това тези хумористични откъси направо попадат в целта. Без всякакъв страх от обви нение в неблагоприличие и лошо възпитание хуморът преследва едно - оригиналността. Неусетно в тези откъси започват да се открояват епизоди и характери. В ня колко фрази се нахвърля портретът на цяла общност или на определена гру па хора. Точно тази лаконичност на литературната реализация, както пише споменатият родоначалник на същия жанр Хард, е съществена черта на американската литература.

Появата на първия роман на Джозеф Хелър „Параграф 22" през 1961 г. предизвика противоречиви реакции и продължителни спорове. Много от критиците му дадоха висока оценка, наричайки го забележително литературно постижение“, „апокалиптичен шедьовър", а Питър Джонс го определи като единствен по рода си". Съветското литературознание също оцени достойнствата на произведението, по думите на Денисова, „написано в най-здравите традиции на реалистичната сатира". Най-често на критика се подлага композицията на романа и основното обвинение е, че той е „безформен“. Особено язвителна е бележката на Норман Мейлър, според когото няма друга такава книга, която някой да ечел. Тя напомня платно на Джексън Полок, високо осем фута и дълго двадесет. Човек би могъл да отреже отвсякъде. Ако извадим сто страници от средата на „Параграф 22", дори и авторът няма да е сигурен, че ги е имало." Но, от друга страна, Мейлър признава, че „добиваме впечатление за такъв талант, който се приближава до този на Джойс 5. Изложените аргументи доказват, че е налице едно ново явле ние не само в развитието на военния роман, но и на романовия жанр.

Многостранни и много разнообразни са били формите на изява на схема тизъм в науките за културата: в литературата, естетиката, културологията и др. Нека само си припомним „презентизма“, „пасатизма" и отклоненията поезиоцентризъм“ и „романоцентризъм" в литературната теория, както и реализмо центризма“, „литературоцентризма“ и „пластиконцентризма" в общата есте тика. Но благодарение на многобройните автори от различни специалности страни, между които не липсват латиноамерикански изследователи, естети и ли тератори, днес вече знаем, че най-разпространеният израз (както исторически, така и географски) на науките, отнасящи се до културата, не е нищо друго освен механичното пренасяне на обобщения, направени върху материалната база на едни страни и народи, към действителността на други страни и народи. В литературознанието, естетиката, историята на изкуството и други области на култу рата това противозаконно пренасяне или универсализация на закони и категории се е появило главно като западоцентризъм или, по-точно казано, като евроамериканоцентризъм. Трябва да се подчертае наречието „главно", тъй като че сто се забравя или не се познава съществуването на честите прояви на азиоцентризъм, афроцентризъм и други регионални центризми" в споменатите науки. Въпреки това, когато преразглеждаме от този ъгъл най-обширната литература по тези дисциплини, можем да се уверим, че много често към „периферията" са запратени не само Азия и Африка, но и дори Латинска Америка и Източна Европа, както и Канада (или цяла Северна Америка). И ето защо думата евроцентризъм“ престава да бъде изясняваща, за да се превърне в було, хвърлено върху същността на въпроса. В нашата Америка Роберто Фернандес Ретамар е показал, че предполагаемите прояви на евроцентризъм" в литературните проуч вания почти винаги са били в същност прояви на западоевроцентризъм", защо то в такива схематични пренасяния източноевропейската литература в повечето случаи също е била обречена да стои в периферията като латиноамериканската литература. И не са малко литературните теоретици и историци от самата Източна Европа, които като съветската компаративистка Ирина Неупокоева са забелязали и критикували явления от такова естество в множество произведения на техни западни колеги.

Верността към оригинала е основно изискване към всяка преводна дейност. Пристъпвайки към проблема в конкретните рамки на художествения превод, уместно е да видим специфи ката на този вид творчество като зависимост от естетическата норма. Азбучна истина е, че пре следването на чисто информативна автентичност на превода спрямо оригинала, несъобразено с неговото художествено качество и нетърсещо максимално близко покритие във формата, с също така нелепо, колкото лексически неадекватно би било буквалното пренасяне на фразеологизмите на един език в другия вместо заместването им с техните идиоматични съответки. Превод, който изсушава изходната тъкан и и отнема нюанса на стилистично звучене, е неприем лив тори при публицистична, икономическа, философска и пр. материя, където акцентът е върху логизацията; приложен към художествен текст, подходът се самоабсурдизира. Но взаимозамяната на фразеологически конструкции е речниково-регламентирана; идиоматиката на ху дожествения изказ от своя страна се транспортира съобразно с индивидуалното виждане на преводача. Творческият процес нито може, нито следва да се подведе под строги правила и предписания, да се фиксира в твърди формули. Стратегията и тактиката му обаче подлежат на обсъждане с цел изработване на художествена мяра, на възможно най-универсален критерий. да ce Настоящото изложение приема за своя теза постановката, че в художествения превод поетическата инвенция на преводача има основна функция и в най-голяма степен е призвана разреши проблема за запазване на естетическото внушение. Това изважда на преден план дискусионния момент за допустима поетична свобода, за спорната още у древните мярa licentia vatum, витийски волности. В полемиката между схващанията, пледиращи пределна тексту ална близост с оригинала или, обратното, по-голяма свобода на преводаческо тълкуване, склонни сме да приемем безрезервно втория принцип. Нещо повече, позволяваме си мнението, че за адекватност на художествения превод е необходима известна доза licentia obligata, задължителна свобода; че прекалено строгото придържане към оригинала в този вид превод би могло да окаже противопоказно, на моменти пагубно. За истинска вярност към оригинала е необходима вярност към художествените традиции на литературите, между които се извършва съответното едно или двупосочно прехвърляне, защото освен географски, исторически, битови и пр. реалии съществуват и поетически реалии, съобразяването с които е наложително в търсенето на есте тическо покритие. Стремежът към такъв художествен оптимум следва да разчита не на тексту ален буквализъм и педантична обвързаност с авторовия канон, а на решения, които бихме опре делили като образно-емотивен еквивалент. Тъй като само в случаите на свръхрядко съвпадение този еквивалент се поднася от съответните езици и литератури в тъждествени езиково-литературни ситуации, намирането му е възможно най-вече на базата на компенса торния ефект. Преводаческото тълкуване в този случай оперира със съ измеримите асоциативни нива и смислоносещи пластове в родно- и чуждоезиковия изказ, като се съобразява с предпоставената даденост, че определени поетични обрати (и като форма, и като съдържание) в оригиналния културен контекст са адресирани към аудито рия, от която се очаква да реагира на тях с безусловен рефлекс на естетическо възприятие, до като в етоса, към който е насочен преводът, този ефект или напълно ще се загуби, или ще про111 звучи бледо и опосредствувано, ще разчита на умозрителност, а не на емотивна спонтанност у възприемащия. Визираните принципи ще въведем емпирически, чрез илюстративни преводни ситуации и коментарен анализ.

Дами и господа, не ще ви кажа нищо ново. Да се говори за поезия означава винаги да се говори за нещо много старо. Това вкаменено от старост нещо не позволява да бъде надминато и превъзмогнато и така ни отнема възможността за изненади и репризи. Любопитството, с ко ето постоянно се обгражда това старо нещо, е трудно обяснимо. Кой предоставя на това лю бопитство правото да задава въпроси и как тъй някой пък си присвоява правото да им отговаря? Ако се вдълбочим вв първопричината на тези въпроси, ще открием, че тя най-често е неяс на. Сред хората владее известно благоразположение към поезията, което има единствена цел да замаскира и надвие трайната досада и скритата неприязън. Който приказва за поезия и който слуша подобни речи, във всеки случай вече бяга от нея. Онова старо, твърдо като камък не що, което наричаме поезия, се понася трудно. Ала кой би си го признал? Обществото си е създа ло институции, чрез които да притъпи непоносимата му поезия, да я направи съизмерима със съществуващия порядък и по този начин да я обезвреди. Значителна част от т. нар. „секундарна литература" служи на тази цел. Разсъжденията върху поезията са далеч по-популярни от самата поезия. Цяла индустрия преживява от идеологическите остатъци на онова, което някога прие махме за образование; вторичното, обяснителното е за нея винаги по-удобно от първичното; коментарът достига по-висок тираж от самата творба; познаването на интерпретациите измест ва и заменя познаването на онова, което се интерпретира. Ако говорим за едно стихотворение, вместо за поезията изобщо, ние съвсем не се изба вяме от съмнителността на всички помощни разсъждения, но все пак я включваме в сметката, съобразяваме се с нея, признаваме я. Самата поезия, вкаменена и твърда от старост, никога не е актуална. Ала не и стихотворението! Крехко, извънредно неустойчиво, изненадващо или пък незначително - няма по-тленно нещо на този свят. Всеки ден може да се окаже за него после ден. Само в своята новост, в своя status nascendi то съществува несъмнено; за неговото бъдеще, за шансовете му да заживее не може да се каже нищо сигурно. Ето защо предлагам да насочите любопитството си не към „поезията", не дори към „стихотворението", а към възникването на едно стихотворение. Да се пише върху възникването на едно стихотворение и да се напише стихотворение безспорно са две твърде различни неща; дотолкова различни, че дори бихме могли да се запи таме дали едното не изключва другото. Има разлика между това, как се създава едно нещо и какво представлява то - тази разлика е особено крещяща, когато става дума за някое стихот ворение. Едно явление съвсем не се обяснява, като се опише неговият генезис. Това би било ис торическа заблуда. Мога да си представя слушател, който е направил по-далечни изводи от те зи разсъждения и си казва: „Как възниква едно стихотворение, мен, читателя, изобщо не ме интересува; и то толкова по-малко, колкото по-хубаво е стихотворението. Творбата, която чета, ехубава именно с това, че е превъзмогнала своето възникване, освободила се е от яйчната си черупка.

Познавах Радославов от 1945 г. - първата конференция на българските писатели в Со фия. Оттогава връзките ни не престанаха: посетих го няколко пъти в Драгалевци, той мене в къщи, после пак аз в София, той- вече на легло. Един ден позвъних в жилището му на „Оборище" 131. Отвори ми и застана на вратата мъж - висок, слаб и бледен, наметнат с лек вълнен шал. Беше се променил, но не беше трудно да го позная - все така бавен, тих и мъдър. Светлокафявите му очи блестяха живо въпреки изтощената физика. Блага усмивка заигра на лицето му, когато след малко колебание ме позна. Беше радостен да го посещават близки хора, с които можеше да споделя по литературни въпроси. - Идвайте, идвайте сякога, когато сте в София! Толкова ми е приятно... Посетих го пак и пак. И последен път месец-два преди края. Почти не напускаше леглото, облегнат на няколко възглавници, много слаб, изтощен, но с жив и бодър дух. Говорихме за Трая нов, за вдигнатата възбрана от него, за последната „Книга от моите страници" на Радославов, за томче спомени и писма, които трябваше да приготви за печат по искане на „Български пи сател".... *** Макар със закъснение, в нашия литературен живот се изживяха много увлечения. Отдав на ли беше, когато се колебаехме с Пенчо Славейков и пълното събрание на съчиненията му (1958-1959)? Г. П. Стаматов изживя печалната участ да бъде изхвърлян от учебната прог рама по литература в гимназиите като черноглед", писател без светли обществени перспекти ви. Възбраната от Траянов бе снета неотдавна и едва през 1968 г. Л. Стоянов - един от близ ките другари на Радославов - има щастливата възможност да приветствува изд. „Български писател" с решението му да издаде последния сборник от критически статии и очерци на критика. Години вече Ив. Радославов - последният от старата фаланга литературни критици не е между нас. Ако приживе съвсем несправедливо беше забравян, затулян и отричан, колкото по-често след смъртта му си спомняме за него и честното му литературнокритическо дело, толкова повече ще печели българската култура и литература. Няколкото писма - част от получените, - които даваме, целят да припомнят някои от характерните схващания, с които живя и работи той, някои изказвания, по-специално за класика на българската проза Елин Пелин.

В рецензираната книжка привлича вниманието изследването на Бьорге Кристиансен от Копенхагенския университет „Романът на Херман Брох „Смъртта на Вергилий". Тук авторът си поставя за цел да разгледа проблема за смъртта и времето в мис ловната система на Брох и да установи как този проблем се разрешава формално и те матично в романа. Още в началото на една друга своя капитална творба - романа „Сомнамбулите" (1931-1933) - Херман Брох се докосва до един централен за цялото му литературно дело въпрос. Той пише: „Нима този деформиран живот притежава все още действителност? А нима тази хипертрофирана действителност има в себе си още живот? Патетичният жест на гигантската готовност за смърт завършва с повдигане на раменете - те (войниците в Първата световна война) не знаят за какво умират, лишени от действителност, те изпадат в пустота, макар че са заобиколени и погубвани от една действителност, която е именно тяхната. . . Защото нелогич ното е недействително." Оттук следва - посочва авторът, - че „логичното", рационално обяснимото и смисле но изживяното е действително. Според Брох животът на хората притежава само тогава , действителност“, когато субективно се схваща като понятен и в резултат на това може да се изживее и приеме като смислен и ценен. Тази субективна действителност", по необ ходимост понятна за отделния индивид, може да има валидност само в рамките на една крайна и ограничена нормативна система. Наред със субективната ценностна действителност на отделния човек обаче съществуват без- брой други, чужди" действителности, които чрез своята непонятност постоянно застрашават утвърдената действителност на отделния и уединен човек. Ала заплахата за ценностната действи телност на индивида идва не само от непонятността на другите системи, но възниква и от мрака и несъзнаваното в собствената душа, а те не могат да бъдат включени смис лено" в една стабилна ценностна действи телност. Така решаващият проблем, с който се сблъскват всички герои в романите на Хер10 Литературна мисъл, кн. 2 ман Брох, е проблемът за изтичащото време и смъртта - заключава Бьорге Кристиансен. Според Брох смъртта стои на границата Между светлия свят на съзнанието, в който всички неща са познати, могат да бъдат опре делени и наименовани, и света на мрака, в който нищо не еопределено, всичко е безименно и чака да бъде назовано, за да може да бъде обхванато и превъзмогнато. От този възглед за смъртта произтича същинската етическа задача на човека: да интегрира све та на смъртта, на мрака и рационалното в светлия свят на съзнанието, т.е. в познатата ценностна действителност. Защото една такава интеграция би означавала превъзмогва не на устременото към смъртта време, преодо ляване на великия необуздаем страх от живо та, който човек изпитва в същия миг, в който съзнанието му за първи път разкрива взор и вижда самотността на своята смърт", по думите на Брох. Защото за писателя смъртта не есамо прекратяването на живота. Тя се проявява във всяко намаляване или стесняване на Аз-а. Всяко зло съдържа в себе си смърт, смята Брох. Това важи също за непонятност та" на чуждите ценностни системи, както и за ирационалността на собствената душа. Противоположността на смъртта е за Брох екстатичното единение на индивида с безкрайния Космос. Страхът от живота замлък ва едва когато човекът започне да долавя взаимовръзката между своята земна крайност и безкрайността на Вселената. Брох смята, че тъкмо това е изразено в музиката на Йохан Себастиан Бах. В периода, през който Херман Брох работи над романа си „Смъртта на Вергилий", той смята, че именно на изкуството е отре дена задачата да носи избавление от екзистенциалния страх чрез познание. Романът възниква през годините 1938-1945 като разширение на новелата „Завръщането на Вергилий". Външният повод за тази преработ ка е арестуването на писателя от нацистите през 1938 г. В едно свое писмо от 1946 г. Брох споделя: „Намирах се в състояние, което всекичасно ме подтикваше да се под готвя за смъртта. И то се разгърна в работата ми над „Вергилий"... Това вече не беше смъртта на Вергилий, а представата за собствената ми смърт."

„Проблеми и профили" е книгата, която в сянката на такива монументални литературоведски трудове на Боян Ничев като „Увод в южнославянския реализъм" (1971) и осо бено „Съвременният български роман“ (1978) би могла да остане извън онова внимание, което тя наистина заслужава. Но ще бъде лекомислено да сметнем, че статии като „Съ временният български роман - проблеми и съдба“, „Съвременност и литературна история", „Роман и национален живот“, „Литература, фолклор и естетическо възпитание" и др. са само още една проява на трайния интерес на критика към проблемите, които той с такава респектираща ерудиция, проникновение и изследователски замах е разгърнал в най-добрите си книги. Също така погрешно ще бъде да преценим навлизането на Б. Ничев във „В белетристичния свят на Павел Вежинов“, „В света на Андричевите разкази" или в „Белетристиката на Атанас Наковски“ като своеобразно отпускане" на теоретика в по-топлите и спокойни води на литературнокритическия портрет. Защото у изследовател с интересите и неведнъж утвърждаваните качества на Б. Ничев нито връщането към разработвани по-рано проблеми е преповтаряне, нито портретуването на един или друг конкретен творчески свят е обичайната критическа живопис, в която хронологията на теми и мотиви отвежда най-много до характерологични открития от типа на „Хе съвсем различен писател от у Верен на своя творчески натюрел, Боян Ничев едва ли би обърнал поглед натам, където зад събраните отделни статии не ще се различи единната концепция, ако в изследването на конкретното литературно явление не прозират следите на глобални литературни проблеми, руслата на ония мощни подводни течения, които прокарват новите пъ тища в развитието на един творец, на един жанр, на цяло литературно направление, заедно с обкръжаващия го т. нар. „литературен живот", най-сетне на цяла една национална литература в контекста на главните й (при това доста трудно откриваеми и определими в движение) социални, исторически, регио нални и наднационални взаимозависимости. С това не искам да кажа, че в „Проблеми и профили" се решават вкупом всички тези глобални задачи пред литературознанието и критиката, но трябва да подчертая: ако книгата си поставя по-близки цели, отколкото, да речем, едно монументално изследване, то тази нейна насоченост се компенсира" на пълно с поставянето на въпросите в нови, неочаквани ракурси, с откриването на нови нюанси в постановката на проблемите, в които започват да проблясват неподозирани по-рано отношения и взаимозависимости; картината на литературния процес и ролята на отделни творци за реализирането на новите насоки в него се обогатяват с нови ори гинални интерпретации. Изобщо онова, което респектира и в тази книга на Боян Ничев, е умението му да открива проблеми, нерешени въпроси, изненади, интересни поводи за изследователско любопитство там, където за мнозина диалектиката, борбата на противоречията, двигателната енергия на литературния процес си остава неизявена, неясна или просто отсътвуваща. В този аспект „Проблеми и профили" представлява не само ня какъв сбор от щедро нахвърляни проблемни находки (всяка от които впрочем - разра ботена подробно - би могла да роди поне студия, ако не отделна книга), но е стъпка към по-нататъшното цялостно, комплексно осветляване на националния литературен мо дел, на спецификата на нашия литературен развой в контекста на целия социокултурен комплекс от влияещи му фактори - нацио нална история, национална съдба, национално самосъзнание и народопсихология, идеологическо развитие, взаимоотношения меж ду фолклорно, художествено и естетическо съзнание, самосъзнание и ценностна ориен тация, влияние и реакции спрямо чужди ли тературни модели и т. н. Пристрастието на Боян Ничев към проблемите на романа - като водеща за съвре менността, развиваша се и строяща се пред очите ни жанрова формация, побрала и от разила в себе си най-съществените особености на националното ни литературно развитие и най-вече неговите актуални проблеми - може лесно да се оправдае с ироничната фра за на Тибоде: „Новото време подари на човечеството само две нови страсти - никотина и романа..."

По-активните изяви на Стефан Коларов като критик водят от втората половина на 60-те и началото на 70-те години. Още тогава се формираха някои тематични и проблемни предпочитания на критика, а постепенно се зародиха и литературно-историческите му интереси, обхващащи българската литерату ра от началото на века насам. В началото на 70-те години той бе един от малцината не само от своето поколение, които се насочиха към изследване на военната тема в нашата литература, в резултат на което се появи книгата му „Между дълга и вдъхно вението" (1971). В нея изследователският акцент е поставен върху поетическата интер претация на темата. Наред с литературнокри тическия портрет още в тази книга за осветляването на темата авторът използува и лите- ратурната беседа, а първите обобщения са изложени в статията му „Армейският живот и съвременната поезия". Книгата представя и жанровата палитра на Стефан Коларов, която по-късно той ще усъвършенствува и прецизира. Следващата книга на Коларов, изследва ща военната тема, е „Творци и проблеми (1974). В нея тежестта на изследването е пренесена върху белетристиката, за което говори не само преобладаването на очерци за прозаици, а и статии като „Войникът, литературата, съвременността", изградена вър ху материал от съвременната военна проза, както и „Дълг и творчество" - за приноса на партизанската ни мемоаристика в нашата литература. В развитието на Стефан Коларов наблюда ваме своеобразен баланс" в изследовател ските му интереси, разпределени между поезията и прозата, критиката и литературната история. Най-широко изследването на пое зията е застъпено с жанра на литературнокритическия очерк в книгите му „Съвременни силуети" (1972), „Класа и литература" (1976) и „Съвременни поети" (1978). Коларов е посветил и самостоятелни литератур нокритически очерии на изтъкнати наши поети - Никола Вапцаров („Живот похубав от песен", 1979) и Младен Исаев - 1977 г., и анкетна книга за него през 1980 г. Сред творците, изявени предимно като белетристи, първа се появи очерковата му книга за Ангел Каралийчев (1976). Последва книгата му с беседи с изтъкнатия майстор на българската проза - Георги Караславов (1978) и литературнокритическият му очерк за творчеството на Дора Габе за деца (1980). Влечението на Коларов към литературната беседа, анкета и интервю намери най-пълна реализация в книгата му „Изстраданото слово" (1979). Книгата му „Преди да се роди красотата" (1981), в която наред с писатели се разглеждат в очерци и творци на изку ствата и науката, герои на социалистическия труд, напуска очертанията на литературо знанието. Новата книга на Коларов също е посве тена предимно на изследването на военната тема и може да бъде разглеждана като про дължение на предишните му две книги с та кава проблематика. Това, което я отличава от тях, е по-тесният съюз между историка и критика при осветляването и оценката на Литературните явления и личности, което е довело до по-голяма задълбоченост в тяхното проучване и интерпретиране.

Почти всички от младите, върху които ляга по-голямата част от тежестта на днеш ната ни оперативна критика, вече имат свои те книги, а някои от тях - и определен литературен престиж. Той може да не е призна ван от едни или други наши писатели - то ва, вярвам, е понятно всекиму, - но е валиден, общо взето, за връстниците им, на кои то те се явяват в известен смисъл автен тичните" тълкуватели и говорители. Та, колкото и да се мърмори, че тия сегашните" много бързали, че още не били достатъчно почернели от калайджилъка - каквито и ние да ги разправяме, било от чардака на узако нените ни критически вишки, било из дъл боките литературоведски окопи, простата истина е, че на т. нар. млади трябва да се гледа сериозно. Позволявам си това малко дръпнато пре дисловие по простата причина, че опреде лението млади", прикачвано на критици меж ду 30-те и 40-те, от доста време насам няма никакъв окрилящ смисъл, то не им подхож да, както на влаха ефрейторската нашивка, обратно: обезсърчава ги прокрадващото се в него снизхождение и двусмислие. А няма защо. И че наистина няма, ще се опи там да покажа в бележките си върху книгите на двамина от тях - става дума за „Един бял лист, едно перо" на Божидар Кунчев и „Творци и слово" на Панко Анчев. Сега единият е на 34, а другият на 36 - възраст на кандидатите на филологическите науки, на глав ните асистенти, па даже и на доцентите, сти га двамата да бяха проявили предвидливо и отрано едно научно рвение. Но тях, изглеж да, ги е блазнела високата цена, която се за плаща, за да бъдеш критик, и те са се под готвяли за тегобите, неблагодарността и ос къдните радости на това подхвърлено дете в градината на литературата ни, за каквото обикновено го смятат нашите писатели. Преди да издадат книгите си, и Б. Кунчев, и П. Анчев имат зад гърба си десетилетно участие в нашия литературен живот. Е, не всичко, излязло изпод перото им, съм нами161 рал за достатъчно сполучливо (както не го мисля и за собствените си критически опити), но не съм се усъмнявал в любовта им към литературата, към всичко свястно и талантливо, което я създава.

Напоследък в българската литературна наука назря необходимостта от един по-системен и цялостен поглед върху някои ос новни въпроси на средновековната поетика и естетика. Последните две десетилетия се оказаха извънредно плодотворни за обогатяването на нашата литературна история с нови средновековни извори, разшири се представата ни за творчеството на редица старобългарски автори, бяха открити нови произведения и писателски имена. Благодарение усилията на наши и чужди медиевисти се документираха с разнообразен материал ста робългарски литературни жанрове, в резул тат на текстологически и палеографски изследвания се изясниха някои проблеми около отношението им към византийската традиция, както и тяхното разпространение в дру гите славянски средновековни литератури. Наред с постиженията в изворознанието в обобщаващите трудове и отделните студии на българските учени (П. Динеков, Л. Грашева, Е. Георгиев, Б. Ст. Ангелов, Д. Петканова, Кл. Иванова, Ст. Кожухаров, Св. Николова, К. Мечев и др.) намериха отраже ние принципни въпроси, свързани със средновековната постика: художествената специ фика и естетическата стойност на старобъл гарската литература, мястото и ролята на средновековната литературнотеоретическа мисъл, обликът на старобългарския писател, идейно-естетически особености на отделни произведения и цели жанрове, изобразителният стил в творчеството на най-изявените автори и доминиращи книжовни школи и т. н. Книгата на К. Станчев „Поетика на старобългарската литература“ е първият у нас по-обемен труд, изцяло посветен на фило- софско-естетическите основи на старобългарското литературно наследство и конкретната им реализация в представителните жанрове на средновековната книжнина и това и придава особена стойност. Трудът пред ставлява краен резултат от няколкогодиш ни проучвания на автора в тази област, като обобщава постановки и анализи, намерили място в редица негови публикации.

На 14 и 15 октомври 1982 г. в Пловдив се състоя научна сесия по случай 220-годиш нината от написването на Паисиевата „Исто рия славеноболгарская". Тя бе организирана от Пловдивския университет „Паисий Хилен дарски", Центъра за българистика при Бъл гарската академия на науките, Окръжния съ вет за култура в Пловдив и Дружеството на българистите-филолози в Пловдив. Се сията бе открита с кратко встъпително сло во от доц. Ив. Койнаков, ръководител на Катедрата по литература в Пловдивския университет. Приветствия към участниците поднесоха доц. Васил Миховски, заместникректор на Пловдивския университет, и Стоян Радев, заместник-директор на Центъра за българистика. Деловата работа на сесията започна с встъпителния доклад на акад. П. Динеков Препрочитайки „История славеноболгарская", в който бяха съобщени резултатите от един нов прочит на безсмъртната творба на хилендарския монах. Като опорна точка за този нов прочит П. Динеков използува неотдавна издадената „История на България" на Блазиус Клайнер. Написана на латински език през 1761 г. - една година преди Пансиевата история, - тя в някои отношения напомня за нея, а в други съществено се различава. Но в случая и приликите, и разликите представляват интерес. В своя доклад П. Динеков се спря по-специално на проблема за читателя на Паисиевата история, като направи интересен паралел с читателя на Алековия „Бай Ганьо" и с читателя на Йордан Радичков. „Новият прочит на „История славено- болгарская" разкрива нови нейни нюанси. Толкова изследваният текст на Паисиевата история все още крие тайни" - подчерта в заключение докладчикът. След това бяха прочетени още 18 доклада, които осветлиха различни страни от делото на Паисий и неговата епоха. Един от найинтересните между тях беше докладът на проф. Велчо Велчев „Делото на Паисий Хилендарски в измеренията на общоевропей ското културно развитие". След като разгледа обществено-политическите и икономическите отношения в атонската монаше ска република през XVIII в., В. Велчев под черта, че това именно е духовната атмосфе ра, в която израства Паисий и която допри нася да бъде замислена и написана неговата „История славеноболгарская". Същевременно докладчикът отбеляза, че Паисий е тясно свързан с идеите на своя XVIII в., че е носител на някои типични ренесансови черти. 166 Делото на Паисий бе разгледано в измере нията на европейския XVIII в. и в доклада на Милан Копески (Бърно) „Няколко бележки към произведението на Паисий Хилендарски от гледището на теорията на литерату рата и на историята на чешката литерату ра от втората половина на XVIII в. «Като постави интересния въпрос за жанровата природа на „История славеноболгарская", чехословашкият учен обърна внимание върху различията в термините „хроника" и история" в чешката книжовна традиция. Според него жанрът на Паисиевата история следва да се определи като история с елементи на мемоари, биография, автобиография и генеалогия. Милан Копески направи паралел с типологически близкото произведение от чешката литература „Добра земя значи чешка земя" от 1754 г., проникнато не само от силен патриотичен патос, но и от идеята за общославянска солидарност. Твърде интересен с оглед на определянето на жанровата природа на Паисиевата история бе и докладът на Юлия Николова „Жанровата специфика на „История славеноболгар ская". Тук Паисиевата творба бе определена като учебник по история с коментар или поточно като коментирана история на Бълга рия. Значителен интерес предизвиква също и докладът на Божидар Райков „Животът на Паисий в светлината на новите проучвания, където бе направен критичен преглед на съ ществуващите указания за биографията на Паисий - от датата и мястото на неговото раждане до датата и мястото на неговата смърт. По-специално внимание бе обърнато на откритите през последните години документи: Хилендарската кондика от ХVIII в., Карловацкия договор от 15 юли 1761 г. и едно собственоръчно писмо на Паисий от 12 август 1773 г.