Книжка 5

1979, Книжка 5 - Съдържание

Нашето време е белязано със знака на равносметката. Причина за това е може би бурно протичащото двадесето столетие - никога в историята не са се редували така бързо крахът и разцветът, войната и мирът, никога в толкова кратки срокове не са се осъществявали така полюсни по своята същност съби тия. Така в рамките само на един човешки живот биха могли да се вместят съ бития, които да имат съдбовен, епохален смисъл в историята на човечеството. И затова интересът към мемоарите и дневниците на изтъкнати държавници и полководци е не по-малък от любопитството към писателските спомени и биографии. Изкуството на държавника и политика в изграждането на историята има твърде много общи черти с изкуството на художника и твореца в създаването на един друг свят. Затова интересът към личния живот на такива хора е интерес към историята на човешкия дух, към силата и възможностите на проявленията му... Спомените на Л. И. Брежнев оформят един своеобразен триптих: войната, мира, земята. Получило се е така, че авторът на „Малката земя“, „Възраж дане“ и „Целина" е осъществил забележително по своята хармония и смисъл триединство - пълководеца, политика, държавния и стопанския ръководител. Това триединство се вижда особено ясно още в самия замисъл - да се разкрие в цялата му красота и величие обикновеният съветски човек: на бойното и на мирното поле. Най-хуманните и най-мирни идеи на света трябваше да минат през огъня на най-страшната война, която човечеството помни. И от този огън, от битката със смъртта да бъдат изнесени чисти знамето на мира и живота. И в трите книги на този удивителен документален триптих се утвърждава истината за новия, социалистически човек, човека, който успя да узакони правдата на най-светлия идеал като своя правда и да воюва за тази правда неотстъпно и неуморно повече от половин век. Този Човек умее да защищава идеала, с който е свързан кръвно, независимо дали това ще е Москва или Ленинград, Малката земя или целината. B географския смисъл Малката земя не съществува..." Тия думи на автора изведнъж добиват метафоричен смисъл - Малката земя в ония години, това е онази плоскост, онова пространство, което всеки съветски гражданин е пренесъл в най-съкровения дял на сърцето. Родината не е географско понятие. В съдбовни мигове това понятие придобива изключително поетичен смисъл. Ето така във време на война един „каменист къс суша, притиснат до водата“, с „дължина по фронта шест километра, ширина - едва четири и половина километра" може да получи неочаквано висока цена, да стане символ на родината. В такива мигове „безценни стават храбростта, предаността, инициативата на всеки командир и политработник, на всеки войник и матрос“

До появата на първата комедия на Ст. Л. Костов „Мъжемразка" (1914) на сцената на Народния театър е било съвсем трудно да се повярва, че тихият, приятен и кротък етнограф, един от „българановците“, който е писал хуморис тични разкази и фейлетони („Царска сватба" - 1903) ще предизвика скандал, брожение и ще принуди А. Златаров и А. Балабанов да излязат с обширни рецензии в печата, които освен защита на автора имат за цел и да обяснят на широката публика каква е същността на комедийния жанр. B Не е въпросът в скрити качества или потискане на вулканичен темперамент. Костов е нито Вазов с неговата монументална дейност и аспирации за тон обществения живот, нито Страшимиров, който обича да разтърсва из основи всичко, до което се докосне. Костов остава директор на Етнографския музей до края на живота си - дейност народополезна, но твърде отдалечена от сил ните на деня". Истината е в това, че никой не е могъл да подозира, че тази първа пиеса е началото, прощьпулникът" на единствения ни „чист“ комедиограф. В традициите на нашата литература е с комедии големите автори да се занимават между другото - когато карикатурите на обществения живот и бит така завладеят въображението им, че не може да се устои на изкушението те да появят като нелепи маски на една мизерна и пошла следосвобожденска действи телност. ce B Скандальт, разбира се, не е в новото име, което се появява на афиша, но темата и особено в нейната разработка. Прословутото женско движение за рав ноправие, чиято мода, дошла от английските суфражетки, замайва главите на някои наши равноправки", е разгледано като прикритие на амбиции за обще ствена изява, за сполучлива женитба и т. н. Това е в същност класическа тема - още Аристофан и Молиер са осмели претенциите на някои представителки на „слабия пол" за пълновластие и дирижиране на обществения живот. Въпросът е обаче, че тази кал върху зид", както се изразява Подвързачов за „Мъже мразка", третирала според мнението на по-голямата част от критиката известни лица, които, щом се отворила завесата, всички познали". За да бъде близостта до прототипа съвсем пълна, режисьорът П. Ивановски така анализирал" главния образ - Андрофоба, че в изпълнителката Екатерина Златарева - по грим, маниери и т. н. открили Ана Карима. В такъв случай съвсем естествено е да разберем възмущението както на Подвързачов, така и на Л. Шишманова и Юлия Малинова, които освен с активна критическа дейност се занимават и с организацията „Български женски съюз.

В един период на усилено четене, на усилено литературно самообразование, на набидане на сили, ти издаваш и първата си книжка с разкази „Слънчев глад". Тя излиза през 1935 г. Това е сборник от десетина разказчета, предимно с любовна тематика. Те са изцяло подража телни, но за съжаление не на класиците, а показват влияние от произведения със съмнителни качества. Добре, че има и някои изключения. - Аз се срамувам от тази книжка и ако можех, бих я заличил от библиографските спра вочници. Неслучайно, когато ме попитат, коя е първата ми книга, не посочвам нея, а „Границата“, издадена през 1939 г. Някои от разказчетата в „Слънчев град" написах в моето родно село. Там четях, каквото ми попаднеше - нямах друг избор. Чувствувах необходимост за ли тературна изява. И след като ме назначиха в Петърч, преди да се запозная с истински" писа тели, един ден дойдох в София. Случайно попаднах на един брадат мъж, който се казваше, доколкото си спомням, Асен Попов. От разговора узнах, че издава книги на начинаещи писатели срещу заплащане разноските по издаването от самия автор. Той разбра, че пописвам - оказа се, че чел някои мои педагогически статии. Попита ме дали нямам нещо приготвено за пе чат - искаше художествена литература. Аз му доверих, че имам няколко разказчета. Това беше в една кръчма - „Куцото куче" на ул. „Граф Игнатиев", близо до площад „Славейков". Той ме потупа одобрително по рамото. „Ще се нареди нещо“ - и ми намигна. След една сед мица аз му донесох разказите и без да ги чете - поне пред мене, - направо ми каза да му дам парите. Дадох му към хиляда лева - по тогавашен курс това ще рече две трети от учителската ми заплата. Хартията беше евтина, надниците на печатарите бяха много ниски, хонорари не се изплащаха и затова и отпечатването беше сравнително евтино. След около месец-два той издаде и си прибра печалбата. На мене ми даде петдесетина екземпляра. Я - Мисля си, че ако един вещ редактор още тогава беше хвърлил поглед върху страни ците на „Слънчев глад", тя сигурно щеше да има по-друг облик. Може би някои съвсем наивни исантиментални разкази нямаше да бъдат допуснати. Но дори в тази книга прозира бъдещото ти развитие на белетрист - силата ти не е в психологията на любовното чувство, а в един подчертан интерес към живота на бедния селски труженик, към социалните вълнения в българското село през 30-те и 40-те години. (Разказите „Срещу Коледа“, „Сирачета“, „Селски силуети".) Излезе ли някаква рецензия за книжката? - Не. Издателят може би я е разпродал между случайни хора, които нямат отношение към литературата. - Ти не признаваш „Слънчев глад" - и с основание. А кой е първият разказ, въобще първото художествено произведение, което „признаваш"? 28 - Границата“, печатан през 1936 г. във в. „Брод" - Какъв е поводът за написването му?

Условията на обществения и литературния живот в България след Девети септември поставят пред творците на изкуството проблеми от нов характер. Възниква преди всичко необходимостта от формиране на друг тип личност, отличаваща се с нов морал и нов критерий за обществени и човешки ценности. Гражданската тема се превръща в магистрална за литературното развитие. Свързаните до известна степен помежду си въпроси - за героизма и героичното като нравствено-естетическа категория, за типичния герой на епохата и за героя в съвременната литература - заемат централно място в художествените търсения на нашите писатели. Естествено всяко време проявява предпочитание към онези типове, които само създава. Изкуството търси своите персонажи преди всичко в своята съвременност. Много често обаче епохата не само посредством своите създания, тъй да се каже, със собствени сили“, но и по много други начини изразява самата себе си. Възниква необходимостта от съюз с класическото наследство на миналото. Всяка нова култура покрай собствените си задачи има сякаш и задачата -както се изразява Хамлет - да съедини „прекъснатите нишки" на времето. Търсейки отговор на въпроса за съвременния герой, за гражданския идеал на новата епоха, българската литература след Девети септември и особено след Априлския пленум от 1956 г. се насочва към някои „вечни образи“ от световната култура, които се оказват съзвучни на обществената и естетическата потребност. Сред тях безспорно първо място заема Дон Кихот, създаден от великия испански писател Мигел де Сервантес Сааведра. За това свидетелствува сравнително големият брой творби, посветени на този герой. А и никак не е случайно, че за него пишат някои от най-изтъкнатите съвременни български поети, между които Христо Радевски, Валери Петров, Първан Стефанов, Иван Давидков, Любомир Левчев, Петър Караангов, Слав Хр. Караславов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Иван Теофилов, Георги Константинов. Те продължават една плодотворна традиция в нашата поезия, представена в миналото от поемите „Дон Кихот в България" на Константин Величков, „Двойник“ на Асен Разцветников, „Дон Кихот, рицар на бляна" на Николай Райнов, от редица стихотворения на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Сергей Румянцев и др.

Новелата, написана за двайсетина дни, на един дъх, както се казва, според автора си е преддверие към другата - 4004 година“. Непретенциозна, неособено затруднила създателя си, който е обзет от любопитство към бъдещите, изкуст вени" същества, но може да стигне до техния свят само след като разкаже нев зрачната биография на някой си Георги Георгиев - наш съвременник, - тази новела е блестящ пример за силата на изстрадания материал, на ясната идейна позиция. Тя е сериозното дело на Геров в прозата. Беше посрещната с одобрение от критиката, отреди и се място в общия подем на прозата от 60-те години, но остана в миналото, за да се връща поня кога неочаквано, по загадъчните пътеки на фантастичната литература. Невероятно. „Неспокойно съзнание“ и фантастика. Като че забравяме за какво в същност става дума. Подвежда ни може би самият автор. За създаването на „Фантастични новели", една от които е „Неспокойно съзнание", той изрича следното: „Някой сп Кирилов беше писал, мисля в „Наука и техника за младежта", една философска статия за изкуствените същества, компютрите. Казваше се, че ще се създадат изкуствени живи същества и това ще бъде такъв скок в историята на човечест вото, какъвто е скокът от маймуната до човека. Статията ми направи много силно впечатление, аз се вдъхнових от тая идея за безсмъртието и написах новелите." На забележката, че въпросът за дълговечността на човека, изглежда, трайно го интересува, писателят отговаря: „Навсякъде се занимавам с този проблем. Той е чисто философски. Главно го разработвам във втората новела - 4004 година“. И за да напиша нея - добавя той, - на един дъх написах първата." За тази „първата“ („Неспокойно съзнание") Геров уточнява: „Тя напълно автобиографична. Всичко е преживяно, няма нищо измислено. Всичко евзето от живота, всичко. Само тези случаи с раждането, смъртта на дъщерята, са измислени. Само те. Всичко друго е от живота. И ми беше лесно да я напиша. Но главната ми цел беше втората новела, която именно е за създаването на изкуствени същества." Елементарна критическа грешка е да се идентифицират ав торските намерения с постигнатото. В думите на писателя, току-що цитирани, достоверни за творческата история на „Фантастични новели", се съдържат ня колко „поощрения" за критиците: първо - да признаят приоритет на 4004 година"; второ - да надценят документално-биографичното начало в „Неспокойно съзнание"; трето - да причислят тази новела към фантастичния жанр; четвърто - да се разколебаят в определяне идейния патос на творбата. Всички тези „поощрения", неволно отклоняващи от правилното разбиране на произведението, в една или друга степен намират отражение в критическите работи, а това е достатьчен повод да им се отговори.

Нашата литературна история разполага с ценни автентични свидетелства за личността и творческото дело на поета Асен Разцветников. Нещо повече, неговата поезия винаги е стояла в центъра на литературно-историческите и на теоретико-литературните изследвания. И въпреки това, ако се опитаме да систематизираме всички поетически търсения и граждански пориви на този поет, повече или по-малко известните характерологични особености на личността му, ще се натъкнем на немалко подминавани и неизследвани страни. Асен Разцветников е от този тип поети, които не са склонни към открити самоанализи, а и ранните пристъпи на страховата психоза го самозатварят още повече в себе си. Всичко това създава предпоставки за най-превратни тълкувания на художестве ните и естетическите принципи, които поетът защищава в различните си творчески периоди, за пристрастни и неточни критически реакции. Защото голямата истина за живота и за поезията на Асен Разцветников е в контрастните и противоречиви факти, така, както те са съхранени в спомените на неговите съвременници, в различните литературни периодични издания, в архивните документи. Как става така, че дръзкият младеж, включил се в редиците на комунистиче ската партия още през 1919 г., взел участие в Общата транспортна стачка (25. ХІІ. 1919), преминал през ареста на търновските казарми, член на бойна група при организирането на Септемврийското въстание, ще се окаже след 1924 г. редиците на литературния кръг „Златорог". Над всичките възможни догадки като тъжен рефрен звучи стихът на поета от поемата „Двойник“ (1927): „Мойта В тайна лежи като въглен във мене зарита." Целта на тази статия, макар и да не включва пряко разрешаването на тези проблеми, а проследяването на противоречивото възприемане на Разцветни ковата поезия от литературната критика в периода 1924 -1944 г., все пак косвено е свързана с тях. Защото разминаването или адеквантността между критическите оценки и художествено-естетическата значимост на поетическите идеи В тази съвършена като образност, метроритъм и интонация лирическа поезия и по-точно анализирането на взаимоотношенията литературна критика-поезия, да се надяваме, ще внесе някои нови щрихи в енигматичността на маркираните по-горе творчески и индивидуално-личностни особености от живота и делото на един от най-оригиналните и самобитни български лирици.

Димчо Дебелянов е поет, на когото нашата литературна история и критика е посветила немалко внимание. Творчеството му е било обект на противоречи ви оценки и мнения. Истината е, че като човек Дебелянов е бил много сложна и противоречива личност, а като поет и творец е претърпял литературните влияния на епохата, в която е живял. Краят на XIX и началото на ХХ в. у нас се характеризират с бурни промени в стопанския и обществения живот, които създадоха почва за влиянието на символизма и модернизма върху българската интелигенция. Геор ги Цанев в книгата си „От символизъм към реализъм и социална поезия" определя особеностите на тази епоха. Говорейки за влиянието на символизма у нас, той пише: „Като философия и естетика символизмът у нас дойде отвън, оформи се под чуждо влияние. Но той намери психологическа почва, създадена от стопанско-обществените промени в началото на ХХ в. Във всеки случай почвата, върху която израства, означава: изгубване на вяра в обществените борби, откъсване на личността от колектива. "1 Димчо Дебелянов като рожба на времето си е претърпял до голяма степен влиянието на индивидуализма и символизма. Той е хранел пиетет към френските символисти Бодлер, Верлен, Рембо, учел се е от майсторството на руските символисти като В. Брюсов и Ал. Блок. Той признава за най-голям български поет Пенчо Славейков, който въвежда индивидуализма в нашата поезия. Всички изследователи на Дебелянов са признали влиянието на символизма върху творчеството му. Дълго време е бил спорен въпросът, докъде се простира това влияние, дали обхваща цялото му творчество, всички негови страни. Вече е признато, че Дебелянов възприема символизма по своеобразен начин. Той се увлича от съвършенството на символистичния стих, от изящната му музикалност. Той използува много от поетическите похвати на символизма, въвежда типични образи от символистичния реквизит" в поезията си. Но характерно е това, че песимизмът и отчаянието, с които са изпълнени много от стиховете му и които са типични за символизма, не са празно позьорство и модерен шаблон, както е при повечето поети-символисти, а са резултат на лична съдба. Животът на Дебелянов е бил труден, изпълнен с много несполуки и разочарования. Още Людмил Стоянов в книгата си „Димчо Дебелянов - поет на жизнения подвиг писа за него:

Името на самобитния испански поет, драматург и литературен критик Федерико Гарсиа Лорка стои в редицата на най-светлите, прогресивни и обаятелни личности на ХХ в. Неговата дълбоко вълнуваща трагедийна поезия и новаторска друматургия отдавна са достояние на цялото съвременно човечество, творческото дело на големия испански хуманист и демократ привлича неотразимо симпатиите на читателите и нарастващия интерес на литературните критици от всички страни. В този интерес съвсем заслужено се включва и интересът към литературнокритическото наследство на испанския поет, към основните принципи на неговата естетика. Федерико Гарсиа Лорка е поет и драматург от световен мащаб, творец с мощно поетическо въображение и своеобразен, дълбоко самобитен талант. Но много пъти се подценява фактът, че той е писал и критика, която също представлява важност за нас, тъй като допълва представите ни за цялостния духовен облик на твореца. Естетическите възгледи на Лорка разкриват нови страни от неговата личност, обясняват по-дълбоко някои особености на творчеството му, разширяват познанията ни за един от най-обаятелните и оригиналните автори в световната литература. сиГарсиа Лорка не става основоположник на цялостно нова естетическа стема, той не е написал специален труд по теория на литературата, неговите естетически позиции са изразени в отделни статии, изказвания и в самото му художествено творчество, в което той претворява на практика своите разбирания за литературата и изкуството. В това отношение той е наследник на многовековна традиция. Испания не е била никога класическа страна на естетиката, каквито са Германия, Франция и Англия. Решаваща роля за това са изиграли особеностите на нейното историческо развитие. Теоретическите системи в Испания, именно във връзка с това развитие, са възниквали преди всичко като обо сновка на художествената практика на отделните автори. Още по време на Ренесанса и барока, които получават в Испания своеобразно развитие, продиктувано от националните особености, още от „златния век“ на испанската литература великите испански творци - Сервантес, Лопе де Вега, Тирсо де Молина, Кеведо и Луис де Гонгора - са били първите, които са оставили свои естетически трактати, забележителни съчинения по въпросите на изкуството. Техните традиции са продължени от представителите на Просве щението, романтизма и реализма в Испания до наши дни, сред които несъмнено се откроява името на Мигел де Унамуно, една от най-ярките личности в историята на испанската литературна и обществена мисъл през ХІХ-ХХ в., органически съчетала в себе си художника и мислителя.

„Надгробно слово за Киприан" от Григорий Цамблак неведнъж е будило интереса на славистите като художествено произведение и исторически извор. Едно от най-интересните произведения на българската литература от началото на XV в., важно свидетелство за духовните настроения непосредствено след падането на България под турско робство, за съжаление то не е оглеждано от такъв ъгъл. Въпреки че винаги е изтъквано сходството му с „Похвално слово за Евтимий“, приликата е търсена в аспект на художествена близост или като втора похвала за именит българин - съвременник на патриарха. В това отношение наистина надгробното слово еуникално произведение за деец от Търновската книжовна школа, съратник на Евтимий, пренесъл принципите и творческите търсения на школата в Русия. Историческата значимост на словото е виждана и в друга светлина - като извор за произхода и рода на Киприан. Народ ностната му принадлежност след категоричното заявление на Цамблак его же 860 НАШЕ Чтво изнесе не търпи съмнение, спорен е само родът му, който най-често се свързва с рода на Цамблаковци и Киприан се обявява за роден чичо на Григорий Цамблак. Податки за такива ce на изводи служат изразите: „рождешим нас отцемъ"3, употребен в смисъл, че младият Григорий епосрещал в Търново Киприана с „отеца", който го е родил и оць вашь, нжеплачи, нам предлежнтенна, брать бъаше нашем оцк, конкретно отнасен до родствените отношения на руския митрополит. Във втория израз думите нам предлежит вина" обикновено отминават без внимание, без да се обясни каква е „вината“ на Цамблак, че Киприан е брат баща му. Полемичната стойност на тези два израза се тълкува по два начина. По отношение на първия израз учени като архимандрит Леонид, 5 П. Соколов допускат употреба в смисъл на духовно родство, а в последно време Й. Холтхузен възприема и двата израза като указание за духовно родство между Евтимий и Киприан, родство между епископи (приеми за подобно не кръвно родство не липсват в средновековните извори). Холхузен посочва и конкретен образец - Надгробно слово за епископ Милетий Антиохийски“ от Григорий Ниски, където се изтъква духовното родство между епископите. В средновековните литератури подражанието на позната творба и ползуването на заемки от нея е обикната практика, нещо повече - първата се смятала за свещен историко-идеологически образец, а заемките и подражанието са означа вали опиране на твърда основа. По тази причина подобно тълкуване не е недопустимо и би когло да се възприеме, ако се опираше на вникване в контекста на изразите и на вярно разМриване смисъла на текста и творбата.

В т. XVI на полския годишник „Студия естетичне" доцентът от Люблинския университет Ева Боровиецка прави обширен преглед на състоянието на българската естетика през последните години. В краткия исторически увод авторката подчертава голямото значение на произведенията на Тодор Павлов за развитието и за равнището на българската естетика днес. Още издадената през 1938 г. „Обща теория на изкуството", основана на философските постановки от „Теория на отражението", решава по определен начин редица централни естетически проблеми. Авторката посочва, че Атанас Стойков днес е един от главните организатори на естетическия живот в България" и изтъква широките му интереси както към теоретически проблеми, така и към въпросите на съвременното изобразително изкуство и политическата карикатура. Тези негови инте реси са свързани с разработки в областта на теорията на културата, на социология на изкуството и историята на естетическата мисъл. Като най-важни теоретични произведения на Атанас Стойков авторката посочва „Изкуство и отчуждение" и рецензираната в т. XII на „Студия естетичне" творба Естетически размишления". Анализирайки произведенията на Пенчо Данчев, полската авторка подчертава последователността, с която той обосновава творческия, а не дословен характер на познанието в изкуството и спецификата на художествената правда в литературнокритическите си изследвания. Разностранни са интересите на Исак Паси. От историко-естетическите му произведения - антологията „За красотата и изкуството" и студията „Изкуството и човекът в естетиката на Карл Маркс" през изследванията върху естетическите категории „Трагичното“ и „Смешното“ (и двете вече рецен- зирани в „Студия естетичне"), до фи- лософския анализ на литературни произве дения и студиите за Монтен, Лабрюер и Паскал. Но работите на Исак Паси имат обща основа. Това според Ева Боровиецка е „съвременното осмисляне на идеите от миналото, единството на история и теория". 132 Ева Боровиецка подробно се спира на изследванията на Атанас Натев върху теат ралното изкуство и на оригиналната му тео рия за антракта като композиционен еле мент на пиесата, като неотлъчна част на действието. Тя отделя особено внимание на книгата на Кръстьо Горанов „Изкуството като процес". Книгата е получила висока та оценка на бележития съветски философ В. Асмус, който я признава за ценен принос в марксистката естетика. По-нататьк Е. Боровиецка разглежда накратко творчеството на Валентин Ангелов - един от първите наши учени, занимаващи се с проблема за въз приемането на изкуството. Споменава и гру пата теоретици на литературата, чиито интереси са свързани с въпроси на естетиката - Васил Колевски, Георги Димов, Цветан Стоянов и Искра Панова. Авторката набелязва и общите проблеми, занимаващи съвременната ни естетика. Тя обръща внимание на сравнително малкото исторически разработки. Една от най-сериозните книги в тази област според Боровиецка еантологията „За красотата и изкуството и двата сборника със статии за естетиче ските възгледи на Ленин. Оценки на съвременните немарксистки теории нашите учени обик новено правят полемично и накратко, при обосноваването на собствените си идеи. При ятно изключение е „Критика на съвременните буржоазно-естетически концепции за природата на изкуството“ на Александър Ли лов, която през 1976 г. е излязла на полски. Проблемът за същността на изкуството е според авторката основен за българската естетика. Тя скицира отношението на бъл гарските учени към спора „Що е изкуство - дали просто отражение и познание на дей ствителността или творчески модел със са мостоятелна ценност, притежаващ характе ристиката условност". По въпроса за есте тическата ценност Ева Боровиецка се спира на дискусията между „природниците“ и „об ществениците“, като отбелязва особеното място на И. Паси -привърженик на кон цепцията за обективно-субективната природа на ценностите.

Твърде непретенциозното заглавие на последната му книга е в същност една небе зобидна провокация. Тя е насочена към читателя, който привикна да се отнася сниз ходително към появата на достатъчно много критически книги, пълни с користни венцехваления и какво ли не още, но празни откъм сериозни мисли. Тя еотправена и към самата ни критика, нуждаеща се от едно мощно самонадмогване в полза на собствената си мисия. Поне така си мисля аз, току-що прочел и последната страница от „Статии". Но има и друго. Можеше ли Тончо Жечев да прибегне до непоетичния лаконизъм на това заглавие, ако нямаше основателна претенция за действителната значимост на текста, който започва след невзрачното“ име на книгата му. Но да оставим предположенията и да минем на въпроса, свързан с оценката на това, с което се представя Тончо Жечев. Доколкото в случая става дума за моето мнение, аз вече го подсказах с уводните изречения на тази рецензия. А ще побързам и веднага, пак заради това никакво“ заглавие, да кажа, че в книгата на Тончо Жечев наистина има статии. Превъзходни литературнокритически статии, чудесен плод на майсторското му перо, което го наложи като първостепенен български литературовед. На с. 12 от разглежданата книга ще прочетем убеждението на Жечев, че „всички значителни съвременни литературоведи и кри тици виждат своето дело не като тесни специалисти, а във всеобщата му онтологическа връзка с кардиналните въпроси на живота и човечеството". Радостно е, че когато говорим за автора на „Статии", ние можем без никакво съмнение да използуваме цитираната мисъл като персонална характеристика. Най-хубавото в досегашното творческо дело на Тончо Жечев го представя като истински широк специалист в иначе специфичната проблематика на литературознанието, а също и на народопсихологията. Това ни доказват и нещата от последния му критически сборник, които, събрани заедно, актуализират своето значение и удвоя ват въздействената си сила, позната ни от първоначалното публикуване на статиите в периодиката. Моята емоционална памет е съхранила онези чувства, които предизвика сред няколко млади литературни критици текста на „За един стих на Ботев“, отпечатан преди време в „Литературен фронт". Като някои други книги на Тончо Жечев и „Статии" е категоричен израз не само на едно критическо дарование, което, обогатено с натрупания опит и многоизмеримата ерудиция, води до предпоставяния от тях успех. Сборникът е израз и на високото съз нание, което има Жечев за ролята и отговорността на творческата си работа. На тази работа той гледа и като на своеобразна въз питателна дейност“. „За един стих на Ботев", в това ще се убеди всеки, който прочете статията, е написана не само от чисто профе сионални подбуди, а и поради възгледа за възпитателното значение на критическата и изследователската работа. Тончо Жечев се включва в спора около местоимението в едно Ботево стихотворение, защото този спор „опира до цялата естетика на Ботев, до философията на неговото творчество и най-общо до методологията при разглежда нето на българската литературна еволюция" (с. 57). Разрешаването на спорното, а то никак не е маловажно в конкретния случай, неминуемо ще помогне на българина да възприема още по-точно Ботев. Ето какво възпитание имам пред вид: възпитанието на критиката, което тя трябва да упражнява върху читателския вкус, върху хуманитарното мислене на хората. Но да си послужим пак с думите на Тончо Жечев. В статията „Методологически въпроси на българската литературна история" той казва: ... ..в наше време под угроза се оказа хуманитарното възпитание и образование на човека, възпитание и образование, в чиято основа винаги е била художествената литература, тази литература, чието предназначение и смисъл е тъкмо изграждането на цялостен човек, човека като разумно и чувствуващо същество" (с. 9). Това е мисъл, свързана с възгледите на Жечев за необходимостта от написването на нова история на литературата ни. Той смя та, че сред първопричините за бъдещата поява на тази история е и нейната огромна възпитателна роля, която тя ще играе.

Книгата на Боян Ничев „Съвременният български роман“, резултат от сериозни на учни проучвания в продължение на едно десетилетие, е фундаментален труд, първо по рода си цялостно изследване на съвременния български роман в литературноисторически итеоретически аспект. Като изключим по- стиженията на Тончо Жечев в областта на съв ременната ни романистика, почти нито един от нашите литературоведи и литературни критици не се е занимавал така задълбочено и детайлно с проблемите на епичното в съв ременната българска художествена проза. Боян Ничев познава няколковековното развитие на жанра в Европа, философските обобщения, социално-психологическите синтези и нравствените присъди в европейските образци на романния жанр. Солидната теоретична подготовка и владеенето на конкретния материал му дават възможност да изследва Новооткритите художествени територии" на българския епос на фона на цялостното развитие на европейския роман, да прави своите оригинални наблюдения и обобщения върху съвременната народопсихология, върху духа на нашето време. Боян Ничев приема тезата на Бахтин, че Романът е нов, незавършил своето развитие, нензчерпал възможностите си жанр на новото време, който се оформя пред очите ни, и изследва неговата същност в процес на съзиждане и развитие. Той успява да докаже чрез конкретните си умни и често пъти вдъхновени анализи, че през последните три десетилетия романът ни си създава свой нов, национален модел и се превръща постепенно в един от основните жанрове на литературата ни (каквито преди него са били разказът, повестта, поемата, лирическото стихо- творение), че вече се включва в системата на художествената ни култура. Пътя на българския роман авторът разглежда в тясна връзка с пътя на българското общество през десетилетията. Научният му теоретико-аналитичен подход се съчетава с културно-историческия и социологичния, от което неговото изследване печели извънредно много. Б. Ничев търси да улови характерните черти на българското битие, разнооб разните превъплъщения на народопсихологията, смяната на разнообразните социални типове: успява да докаже жизнеността на жанра, да разкрие начините, по които бъл гарският роман решава дилемата човек - общество, съотношенията между историче ската необходимост и човешката нравственост. Ничев успява да проследи като вълнуващ роман съдбата на българския съвременен ро- ман, поднасяйки ни наблюденията си над най-интригуващите страници от неговата история. По този начин трудът му става увле кателен, увличащ с разсъжденията си върху националната ни съдба, върху народностното ни битие и не остава само строго научен и тео ретичен труд върху един основен жанр. Типологичното, теоретично изследване се превръща и във вълнуващ разказ за героичните и трагични съдби на българските хора през драматичните последни три десетилетия от нашия живот. Боян Ничев еисторик и теоретик на жанра и в същото време е интерпретатор на бъл гарския бит, история, съвременен живот. Със редоточавайки се над самия жанр на романа, над неговите теоретични и естетически същностни черти, над многобройните му национални превъплъщения, той не изпуска от погледа си спецификата на отделните романисти и не пренебрегва ценностната система. Ничев напълно преодолява слабостите на подобен вид типологически изследвания, в които най-често се елиминират естетическите критерии и се изравняват различните художествени стойности. Защото „Съвременният български роман" е особен вид типологическо изследване, обогатено от много различни компоненти: народопсихологически, психологически, социологически и конкретно аналитични анализи и обобщения. Авторът успява да обхване в проблемна широта състоянието и развитието на жанра, който за него не е само прозаичен жанр, а жанрово течение с разнообразни тенденции и струи; успява да докаже полигенетичния развой на националния ни роман и различните пътища на съз даването му, както и пътищата, по които се създават художествените традиции за бъде щото развитие на жанра - в процес, в диалектически развойно движение.

Методологическите проблеми на литературознанието, тази своеобразна саморефлексия на литературната наука, все по-често занимава напоследък литературоведите. За това, разбира се, има достатъчни основания - Методологическата плурализация на съвре менната наука, която в една или друга степен засяга и литературознанието. Методологията се превръща в един от най-напрег натите „участъци" от фронта на идеологическата борба в сферата на самата литературна теория, защото, както изтъква Юрий Барабаш, митът за уж съществуващ строг водораздел между идеологията и т. нар. „чиста" методология се оказва илюзия" (с. 182); твърдение, което авторът аргументира с конкретен анализ на най-актуалните чисти" методологии. За Марксистко-ленинското литературознание на настоящия етап е от съществена важ ност, от една страна, да определи собствената си генерална" насока, защото марксизмът не е извечна догма, а ръководство за действие - изменя се и картината на литературоведското познание, а това изисква, от друга страна, като се подложи на критична оценка целият „спектър" от немарксически методо логии, да се отберат от тях онези рационални „зърна“, които могат да играят полезна, макар и подчинена познавателна роля в собствената му теоретическа система, асимилирани и подчинени на нейните методологически принципи, по начин, който изключва възможност да внасят в нея еклектически „нанос". Особено упорити, последователни и плодотворни усилия полагат в тази насока редица видни съветски учени. Сред тях е и Ю. Барабаш, чиято последна книга е посве тена изцяло на методологически въпроси на литературознанието и естетиката. Наред с идеологическите аспекти и стимули (засиления интерес към методологическите въпроси на науката за литературата) несъмнено съществуват и стимули от „вътрешен" характер, породени от собственото и развитие. Сред тях авторът целесъобразно изнася на преден план проблема за системния и комплексния подход. Но преди да очертае както постиженията, така и насоките за по-нататъшни дирения, ученият подлага на щателен критичен анализ основните методологически направления в съвременната наука, които предявяват пре тенции за водеща роля и в литературознанието. Сред тях може би най-амбициозен" е структурализмът. Неговата оценка става още по-наложителна, като се има пред вид, че и в съветското литературознание „по същест во се оформи структуралистично течение" (c. 9).2 1 Разредките навсякъде в текста са мои, а курсивът - на цитираните автори. У нас философско-методологическа оценка на структурализма на Клод ЛевиСтрос от позициите на марксистко-ленинската философия направи Сн. Аврамова в книгата В съветската наука структурализъм е бил вече многократно обект на описание, критически анализ и оценка, сочени са и неговите връзки с руския формализъм. Задълбочен паралелен анализ обаче на двете методологически явления за пръв път прави Ю. Барабаш, който ни убеждава с богата конкретна аргументация не само в методологико-концептуалната близост между тях, но и че тази близост в редица насоки стига до равнището на методиката на изследването и конкретните резултати от него.

Сравнително-историческите изследвания имат вековно съществуване. Віевропейските страни те се утвърждават поразлеично време. Понятието сравнителен (comparatve) по отношение на литературата е въведгно в Англия през 1848 г. от Matthew Anold при превода на употребяваната от Ampers historie comparée. Във Франция от Villemain, който използува понятието по аналогия на Cuviers Anatomie comparée (1800) на litterature comparée (1829). Най-често приемат за начало на сравнителния метод XVIII в., ко гато Андреас установил отношението на Ру со към Ричардсон. В същност сравнителният метод се поя вява най-напред в езикознанието при създа ването на сравнителни речници. От XVI в. 1 Rene Wellek. Grundbegriffe der Literaturkritik. Stuttga rt-Berlin-Köln-Mainz, 1965 започва разпространението на речници на няколко езика. В 1537 г., след това в 1544 г. чешкият хуманист Сигизмунд Гелениус (Sigismundus Gelenius под друго название Hruby) издава в Базел сравнителен речник на 4 езика. Lexicon symphonum quo quatuor linguarum Europae familiarium, graecae scilicet, latinae, germanicae ac slovanicae concordia consonantiaque indicatur. Развитието на филологията в края на XVIII и началото на XIX в. създава предпоставки за неговото широко приложение както в езикознанието, така също и в литературознанието. Още Добровски застава на такава позиция и след него редица учени подемат същата насока. Показателен е фактът, че В. И. Григорович в магистерската си дисертация „Кратък преглед на славянските литератури" обръща внимание на сравнителното изучаване на славянските литератури. Несъмненият интерес към сравнителните изследвания се дължи на убеждението на уче ните за древността на народностите, за тях ното родство, особено на славянските, поради което чрез сравнението са издирвали сходството, за да потвърдят тезата за етническото родство на славяните и за тяхната самобитност. В този твърде ранен период на приложение на сравнителните изследвания предмет на науката са били не частни яв ления като взаимоотношенията на отделни автори, а общи, имаши международна взаи мозависимост. Научната актуалност на този метод ебила в издирването на закономерности, действуващи в исторически и между народен план. На това се дължи неговото предимство пред другите начини на изследване и научната му висота.

Книгата на известния румънски литературовед Александър Дима „Принципи на срав нителното литературознание" от марксически позиции преразглежда резултатите от дълго годишното развитие на сравнително-историческия метод на изследване на литературните явления и систематизирано излага предмета, задачите и целите на тази научна дисциплина. Тя излиза през 1969 г. - в един период на методологическо превъоръжаване на срав нителното литературознание за разкриване на закономерностите на литературния процес, на неговата динамика в рамките на националните, зоналните и регионалните литературни системи. Това е период, в който пререшаването на практическото и теоретическо наследство на компаративистиката отразява стремежа да се преодолеят европо-центристките възгледи в изучаването на историята на европейската и световната литература. Или с други думи, поставя се въпросът за възможностите на сравнителноисторическия метод за диалектиче ски синтез на частно и общо. Задълбочаването на интереса към спецификата на националния литературен развой (например в книгата на С. Д. Гачев. Ускоренное развитие литературы) се съпровожда от актуализиране на сравнително-типологическите изследвания като теоретическа и приложно-практическа проблематика. Не е безинтересно да се отбележи, че непосредствено след книгата на Дима се появяват книги с възлово значение в тази насока - на Д. Дюришин „Из историята и теорията на литературната компаративистика" (1970), на Н. И. Конрад „Типология и взаимосвязи литератур древнего мира" (1971) и„Запад и Восток" (1972), на Б. Ничев Увод в южнославянския реализъм“ (1971), на Е. Георгиев „Литература с повече измерения" (1974), на И. Г. Неупокоева „История всемирной литературы. Проблемы системного и сравнительного анализа" (1976) и др. През 1972 г. книгата на Дима претърпя второ издание, по което е направен и руският превод. Композиционно тя е построена така, че теоретическото изложение на предмета и методите на сравнителното литературознание се опират върху широк литературноисторически материал, проследяващ неговото развитие от зараждането му до наши дни. В главата „Развитието на световната компаративистика" Дима показва висока ерудираност в познаването на генеалогията на компаративистиката. Той не се ограничава с преглед на основните компаративистични тру дове, но се спира на историческите причини, допринесли за засилване на междулитературните връзки, на развитието на литературноисторическата наука, която, изследвайки същ ността на националните явления, все почесто прибягва до съпоставителни методи.

Този труд има двойствено значение. По същество той е антология на теоретични размисли и концепционално завършени проучвания на румънски автори за спецификата на литературата въобще и за изследователските аспекти на румънската литературна история специално. Това е основното му предназначение и главното, което предопре деля отношението ни към него. Същевременно трудът съдържа и една обширна студия, за която ни най-малко не може да се каже, че се отличава с качествата на обичайния (и очаквания) в подобни случаи пояснителен преглед към поместените материали. Тя е задълбочено изследване върху развитието на този клон от световната и румънската литературна наука. Искам още в самото начало да подчертая, че с изпълнението на подобна задача днес може да се нагърби учен, който притежава богати познания както за родната литературна наука, така и за развойния път на литературоведческата мисъл в повече европейски и други страни. Такъв именно учен е Паул Корня, познат с многобройните си трудове и чрез своето активно участие в международни конгреси и конференции по литература. Антологията, за която става дума, следва с право да бъде наречена образец. Главно поради три принципни съображения. Найнапред поради обстоятелството, че тя няма свой предходник и поставя началото на нов тип антология. В този смисъл тя запълва една празнина в съвременната румънска литературна наука и улеснява по-нататъшното изясняване на румънската литературовед ческа мисъл. На второ място, подобно значение имат използуваните методологически критерии за профила на антологията. Нейният съставител тръгва от решението да под бере такива статии или откъси от по-големи проучвания, които по своя предмет са чисто теоретични, но засягат малко разглеждани аспекти на литературата като форма на общественото съзнание и органична част на румънската култура. Разбира се, така набе лязаната граница е условна. Нейното абсо лютно спазване е невъзможно и Паул Корня има нужното съзнание за евентуалните отри цателни последици от извършената chirurgia estetica“, както сам той се изразява. Последователното прилагане на защитения и с тази есеистична формулировка методоло гически критерий завършва с безспорни и положителни резултати. Красноречиво доказателство са избраните текстове, в което впрочем е заложено и третото основание антологията да бъде наречена образец в найхубавия смисъл на думата. В нея са застъпени 39 румънски автори. Произведенията им характеризират в найголяма степен развитието и постиженията на Румънската литературоведческа мисъл от сре Дата на миналия век до наши дни. Те дават представа за еволюцията на процесите във времето, за отстояваните в Румъния станови ща по въпроси на литературната наука и на литературната история в частност. При това очевидци са също динамиката на еволюцията, нейната вътрешна взаимовръзка с румънския литературно-обществен контекст и с движе нието на литературоведческата мисъл изобщо. Докато поставената в началото на анто 153 логията статия на Д. Густи от 1852 г. „Какво е литературна история" означава все още единичен факт от такова естество, то появи лите се три десетилетия по-късно публикации на Арон Денсушиану, Александру Фелипиди, К. Доброджяну-Геря и други разширяват теоретичните и чисто тематични измерения на един важен клон от румънската литературна наука. Става ясно, че на оня етап актуалност придобили вече въпросите за целите на румънската литературна история, за специфи ката на литературната история като филологическа дисциплина, а също и за литературните течения. Както и трябва да се очаква, през следващите периоди процесът е несравнимо поинтензивен и разностранен, теоретично повече углъбен и осмислен, тематично обхватен и целенасочен. Подбраните текстове илюстрират извисената литературоведческа култура на своите автори, търсенията на румънската литературоведческа мисъл и постигнатите от нея резултати. Наистина, много от текстовете и дори най-значителните, познаваме по други издания. Но особеното е в изменения контекст на въприемането им - сега те ни интересуват като паралелен или следващ по време момент от теоретичните разработки на румънското литературознание. Показателни в това отношение са публикациите на Н. Йорга, Е. Ловинеску, Т. Виану, Дж. Къ линеску, Д. Попович, Ш. Чьоколеску, Р. Мунтяну, Г. Сореску и други, за да не споменавам всички поименно. Естествената линия на възход преминава от „Ce este istoria literară" („Какво е литературна история") през „Istoria literară ca operă de stiință şi de artă în aceeasi vreme“ („Литературната история едновременно като изкуство и научно творчество") до аспектите на новото време, т. е. до „Меtoda de cercetare în istoria literară" (Методът на изследване в литературната история) „Cronologie sau model temporal“ („Хронология или съвременен модел“), „Marxismul şi istoria literară“ („Марксизмът и литературната история"). Това са в същност основни теоретични координати на литературоведческата мисъл в Румъния, които сега възприе маме преди всичко с оглед на обединяващата ги историческа последователност, методологическа взаимозависимост и тематично раз- нообразие. Едва ли е необходимо да се поставя тук неизбежният в такива случаи въпрос за под- бора и тематичната пълнота на изданието. По принцип една подобна антология може да бъде допълвана с нови имена и заглавия. Не искам обаче и да отмина напълно тази страна на въпроса. Прави впечатление на- пример, че насоките и постиженията на ру- мънската компаративистика като аспект на Литературната история днес почти не са застъпени. Независимо от съображенията, които обясняват решението на въпроса, за- белязаното е несъмнен пропуск. Защото се касае за публикации от последните 20 години, 154 вземат отношение по този важен въпрос - литературна история и компаративистика. Още повече, че те са свързани с изявени преди принципи, но възникнаха върху основата на съвременната марксическа и литературна наука въобще. Незапълнена остава и страницата за „Шкоала арделяна." Паул Корня твърди, че нейните представители не формират концепция за литературната история. Колкото и вярно да е това становище, общото им присъствие в антологията със съответен текст е желано и оправдано. Очевидна е впрочем възможността за компетентни препоръки и нови виждания. Принципно значение има фактът, че съставената от Паул Корня антология дава ясна представа за еволюцията на процеса във времето и по същество, за динамиката на развитието му, за неговата вътрешна взаимовръзка с обстоятелствата на родната история и насоките на световната литературоведческа мисъл. И още едно достойнство, което отбелязвам накрая единствено по формални съображения. Антологията е необходимо условие за историко-сравнителното изследване на обхванатите в нея етапи, тенденции и научни постиже ния. Главно в две основни посоки. От една страна, творческото акцептиране на характерни за даден период становища и новите нюанси, които изтъкнати румънски литературоведи им придават в своите разработки. От друга, системното развитие на румънското литературознание и отличаващите го методо логически направления. Засега такъв род проучвания са все още неактуални и литературната компаративистика почти не излиза от сферата на художествените процеси и яв ления, на литературната критика. В близкото бъдеще обаче усилията на специалистите ще се насочат към чисто теоретичната литературоведческа мисъл в отделните страни или през отделни периоди и така ще се очертае по-пълно сравнителната панорама на изслед ваните литератури. Разглежданото издание служи на такава задача и е необходимо условие за нейното изпълнение.