Книжка-4

1978, Книжка 4 - Съдържание

Както никога досега, младата художествено-творческа интелигенция еобект на внимание и грижи, които са не само признание на нейния творчески потенциал, не само далновидност и загриженост за утрешния ден на нашата култура и изкуство, но и израз на новата роля на художественото творчество в развитото социалистическо общество - ролята на първостепенен фактор в изграждането на новия човек. Все повече и повече връзката между изкуството и живота разкрива своята двупосочност, на изкуството се възлагат задачи, свързани със стратегическите цели на духовното строителство, то се превръща в деен фактор при изграждането на новия живот. Именно затова вниманието към младата художественотворческа интелигенция, вниманието и грижите за нейното израстване и пъл ноценно включване в духовния живот на нацията са не само трогващо доверие, но и повод още веднъж да усетим нашата отговорност - пред народа, пред партията, пред родината, пред здравите революционни традиции на българското изкуство и култура, пред бъдещето. Ярък пример за грижите на партията и правителството за израстването на здрава литературна смяна бе словото на др. Тодор Живков, произнесено на срещата на Секретариата на ЦК на БКП с участниците в Третата национална конференция на младите литературни творци. Има нещо символично, че преди девет години (март 1969) на среща с младите първият наш партиен и държавен ръ ководител произнесе знаменитата си реч за състоянието и задачите на литературната ни критика. Сега, пак на среща с младостта на нашата литература, др. Тодор Живков говори за задачите на нашето общество на настоящия етап, за ролята и отговорността на литературата ни като продължител на дълголетни демократични и революционни традиции. И ако в съвпаданието на тези два факта откриваме друг, по-висок смисъл - той е, че мащабните задачи пред нашата култура и изкуство са споделени с тези, на които предстои, в плодотворно сът рудничество с творците от всички други поколения, да ги осъществят в бъдещето. Това още веднъж подчертава огромното доверие в нашата художествена смяна - и нейната историческа отговорност. Именно това доверие и отговорност изтъкна др. Тодор Живков в думите си: „Ние виждаме в лицето на младата творческа интелигенция утрешния ден и утрешното лице на нашата култура, на нашата литература и изкуство и бихме искали този ден да бъде колкото се може по-светъл и плодоносен, това лице да бъде колкото се може по-прекрасно и благородно. Нашата грижа за младите е грижа за бъдещето на българската литература и изкуство. Ние съзнаваме огромната обществена, духовна, естетическа и друга ценност на идеите, знанията, качествата, които носи в себе си младото поколение, които то внася в нашия общ труд, борба и съзидание, в нашето единно движение напред по пътя на социализма и комунизма.

Нашето Възраждане трябваше да има и своя критик. Чрез него сякаш да докаже, че пробуждането ни, ако и да е закъсняло, не е толкова едностранчиво, нито извън контекста на общоевропейското културно развитие. Критиката е едно от свидетелствата за зрелостта и пълнотата на националното самосъзнание. Тя регистрира степента на това осъзнаване, която най-добре разкрива духовното издигане на една нация. Ако Ботевият постически гений е венецът на това издигане, а Вазов и Зах. Стоянов показаха неговите нравствени дълбочини и социална значимост, то самият факт, че сме имали тогава и критик като Нешо Бончев, е достатъчен, за да разберем смисъла и характера на това духовно осъзнаване и самоиздигане. Има личности, чиито имена свързваме с началото на една епоха, с началото на велики духовни и културни преобразования. И такива - чието име е само знак за едно начало, за една нова дейност в духовния и културния живот на нацията. Нешо Бончев е от тия хора. Скромното му дело осветлява едно начало, което по историческа целесъобразност и необходимост допълня смисъла на националното ни самосъзнание, разкрива важна черта на националния ни характер. Това дело не извиква възхищение, не ни задавя от възторг. Но то ни изпълва със спокойствие и сигурност, с увереност и самочувствие — началото е било добро ... Нешо Бончев бележи повратна точка в развитието на домораслия енциклопедичен дух: от позитивизъм към критицизъм, от разнопосочни и разнородни занимания към целенасочено центриране усилията на творческата воля. Родоначалникът на критическата ни мисъл подчини на критическия си дух всички свои изяви. В каквато и област да са те, той им придава критическа насока и конструктивно решение. Реалист и реформатор по стечение на обстоятелствата, Н. Бончев търси най-преки пътища за практическо прилагане на натрупаните знания и култура. Но срещу синовния дълг се възправя невъзможността той да бъде изпълнен. Основният мотив, главният двигател в поведението на патриотичния българин „засича" още в първия си порив. Степента на неговото лично издигане никак не схожда с реалната картина на културния живот в поробеното му отечество. Неговият дух е култивиран невъзвратимо напред; естетическият максимализъм на Н. Бончев има зад себе си освен двадесетте години в Русия и досега до делото на Белински, Чернишевски, Херцен, Добролюбов, но още и неотразимото влияние на един литературен разцвет.

Промените, които непрекъснато настъпват в живота ни, ние сякаш не забе лязваме. Те се извършват постепенно. Ние сме сред тях с нашето усилие, с нашето напрежение, променяме се заедно с тях и започваме да вярваме, че всичко, което ни заобикаля, винаги е било така. Но ако за миг си представим, че бихме могли да затворим очи за тези изминали трийсет и повече години и да ги отворим изведнъж, пред нас би се разкрила една картина, която ще ни доведе до онова усещане, с което някога с чувство на почуда и хубост, на въображение и реалност възприемахме приказките от „1001 нощ“. Но дали това се отнася само за видимата страна на нашето социалистическо строителство, за „вълшебния замък" на нашия нов живот. Но друг и по-сложен въпрос ни занимава. За съотношението между мате риалните промени и промяната на нашата душевност. Какво става с процесите на натрупванията. Може би тези две страни на същността на живота ни някъде се настигат, после се разминават, в определено време едната има превес над дру гата, сред една обща динамика на обогатяване на съвременния живот и съвре менния човек. Духовното битие на нашия съвременник неотвратимо и динамично се променя по пътищата на едно сложно и разнообразно вътрешно обогатяване. Днес нашият съвременник чете три пъти повече, отколкото преди революцията. От друга страна, комуникативните средства го преситиха не само с информираност, но разтвориха в душата му неподозирани врати на възприятие, развиха едно „картинно" въображение, бързо и пълно удовлетворение на духовния глад, който все повече и повече расте. Днес ние вече имаме бърз и внезапен отговор на много въпроси, които си задаваме и по които нямаме време да разсъждаваме. Те са отправени в различни посоки, навън в живота и навътре, към собствената душевност на съвременния човек. Спомням си годините, когато исках да науча повече за същността на театралното изкуство. Колко време и енергия ми костваше това! А тогава театърът вече имаше Антоан, Станиславски, Райнхард, Мейерхолд, Таиров, Йеснер. Теат ралната ни критика се изчерпваше с едно-две имена, а всичко останало беше инцидентно и непрофесионално. В нея имаше може би аналитичност, но липсваше ерудираност. От друга страна, една част от нея бе в плен на буржоазния естетизъм, друга - на преднамереното сектантство, а трета, особено през войната - не можеше да каже истината поради цензурата. И все пак имаше имена, зад които се усещаше театърът, колкото и инцидентно да се срещаха в печата. Наистина те пишеха рядко. А и самият интерес към тях не беше голям, макар че винаги актьорите са жадували да чуят нещо за себе си, за своя труд, за своите горчивини и радости на сцената.

Терминът „стил“ е многозначен, многовалентен и като категория го използуват много науки. А. Н. Соколов отбелязва, че думата „стил" принадлежи към научните термини, които не са монопол само на една наука. „Този термин може да бъде използуван с пълно право най-малко от четири научни дисциплини: лингвистиката, литературознанието, изкуствознанието и естетиката. Естествено за всяка от тези науки понятието стил придобива отделно значение - в зави симост от предмета на науката. "1 Към научните дисциплини, опериращи с категорията стил, трябва да причислим и културологията, а също и такава област от изкуствознанието, каквато е музикознанието. В научния език и в битовата лексика през последното столетие съществува силна тенденция към по-широко тълкуване на категорията „стил“ и към извеж дане на нейното съдържание извън рамките на изкуството. Появяват се понятията „стил на облеклото“, „стил на модата“, „стил на поведението“, „стил на игра“, „стил на живот“, „стил на мислене“, „стил на изказване“, „стил на ръководство“, „стил на работа“. За да обобщи сякаш тази тенденция, съвременната наука разшири съдържанието на категорията „стил“ и я пренесе или по-точно я разпростря от естетиката върху културологията. Един от първите, който придаде културологически смисъл на тази естетическа категория, беше Освалд Шпенглер. Той схваща стила като общност от разнообразни прояви, присъщи на единния организъм на културата, качество, обхващащо съвкупността от нейните прояви като един огромен цялостен душевен израз, който дава възможност да се разкрие и различи дадена цялост от която и да било друга. Стилът за Шпенглер е основен конструктивен принцип в организацията на културата. А. Кребер дава още по-широко тълкуване на тази категория и въвежда понятието „стил на цивилизацията“, а М. Ландман, М. Шапиро, Р. Пирс, Л. Себа, К. Ф. Тейт въвеждат понятието „стил на епохата“. Днес стилът на изкуството се разглежда в контекста на стила на художествената култура и още по-широко - в контекста на стила на културата и във връзка с такива нейни визуални форми като „постъпки, религия, държава, изкуство, наука, езици

В последно време в Съветския съюз и у нас оживено се обсъжда, както е известно, въпросът за същността на социалистическия реализъм и перспективите на обогатяването и развитието му. Израз на посоченото повишено внимание на Литературоведите-марксисти към този винаги актуален въпрос е и международната среща на критиците в редакцията на сп. „Вопросы литературы". Плодотворното обсъждане на изключително трудния и многоаспектен въ прос за същността на социалистическия реализъм предполага наличието на редица предпоставки. Една от тези необходими предпоставки е адекватното разкриване на природата на художествения метод. Това е безусловно необходимо поради обстоятелството, че социалистическият реализъм е (независимо от своеобразието си) тип художествен метод. То е необходимо, малко по-иначе казано, защото и в този случай е в сила положението, че частта носи в себе си в диалектически снет вид природата на природното цяло. Изтъкнатото предполага и обяснява в много голяма степен едно усилие обоснована постановка на въпроса за природата на художествения метод. за Всеки, който по някакъв повод и в някаква връзка се е занимавал с въпроса за природата на художествения метод, знае, че той се поставя и изследва в публикациите само на чистите" естетици и на литературоведите. Теоретиците на останалите видове изкуства обикновено гледат на художествения метод като на нещо разбиращо се от само себе си (макар че това не етака) и използуват найчесто готови, създадени от естетиците-теоретици, определения-формули, чиято научна стойност невинаги е на необходимото равнище. Визираното състояние би могло да се разглежда все пак като половин беда, ако предлаганото от литературоведите по въпроса за природата на художествения метод беше в своя обобщен израз безспорно и убедително. За съжаление обаче то не е. Много от литературоведите-теоретици, които биха се съгласили с напра вената оценка, вероятно ще възразят веднага, че това състояние има своето обяс нение и оправдание в редица факти. Те ще изтъкнат по всяка вероятност, че въ просът за същността и спецификата на художествения метод беше поставен в съ ветската естетика и литературознание едва в края на 20-те години,

Една от предпочитаните книги в моята детска библиотека беше първият фантастичен роман на Любен Дилов „Атомният човек". Сега си давам сметка, че любопитното хлапе, което поглъщаше в безредие десетки томове, ебило при влечено от екзотичния сюжет, от смешната непригодност на странния американец Джими Кук да си намери място сред хората на бъдещето. Навярно съм се възхищавал от тези красиви и умни хора, навярно тайно съм си мечтаел да намерят и мене между ледовете и съм си представял колко лесно бих се пригодил аз към техния начин на живот. Ние, хлапетата от петдесетте години, живеехме с голямата мечта за Космоса, всеки втори искаше да стане космонавт, а пък едва ли имаше някой, който да не може да разкаже красива утопия за бъдещето. Затова отдавахме злополучията на Джими Кук единствено на капиталистическата действителност и се гордеехме, че сме готови да се превърнем в хора на бъдещето. А може би децата наистина могат просто и естествено да преминат от настоя щето в бъдещето?! e Сега отново прочетох тази книга и виждам колко по-сложен енейният смисъл, колко тревога и обич към несъвършения съвременен човек крие тя. Нека се абстрахираме за миг от класовата принадлежност на главния герой, нека поставим себе си на негово място и веднага ще разберем, че Любен Дилов смело и честно показва колко далече сме все още от това бъдеще, колко много неща не ни достигат и колко измамно е понякога нашето митотворчество. Човекът винаги мечтал за съвършенство, той винаги етърсел своя идеален образ и в това трескаво търсене е разчитал в голяма степен на изкуството. „Красотата ще спаси света " и "Изкуството ще спаси света" - това са два варианта на една мечта, два варианта на една преминаваща от век на век оптимистична утопия. Трудно е да се накарат хората да повярват, че само човекът, познаващият своя свят и себе си човек може да спаси света. И именно тази задача е призванието на нашето общество, в името на този самоопознаващ се, самовъзпитаващ се човек трябва да се търси истината, да се вика тази истина без страх от неприятните 72 разкрития, без страх от кошмарните нощи насаме със себе си. И затова такава е мисията на голямото изкуство, такъв е кръстът на големия творец-хуманист. Той се рови в глъбините на съвременната психика, търси верните характеристики на бита, социалните движения, интимните сътресения, той прониква в разговорите, в действията, в сънищата и представите, за да стигне до прозрение за диалектическия модел на обществото, за да предвиди пътищата на човешката еволюция. А тази еволюция е немислима без съзнанието за нашата несъвършеност, без демитологизацията на усещанията ни, без точната представа за стойността на нашите постижения.

Всепризнато е, че най-талантливият ученик на Евтимий Търновски, негов достоен приемник и следовник на традициите на Търновската книжовна школа, Григорий Цамблак. Този изумително енергичен човек, отличен дипломат и бележит писател развива многостранна обществена и литературна дейност на те риторията на различни страни - България, Византия, Сърбия, Румъния, Русия - създава произведения с българска, сръбска, румънска и руска тематика. Той е живата връзка между българи, сърби, румънци и руси в края на XIV и началото на XV в. Със своята свободолюбива мисъл, енергичност, нескован и непреклонен от църковните догми дух, с огромната си ерудиция, с дипломатическите си способности, с плодовитото си перо Григорий Цамблак далеч не отговаря на днешните представи за средновековна личност. Вече шест века неговата извънредно интересна, бурна житейска съдба и литературно дело занимават писатели и учени. От произведенията на Григорий Цамблак, писани в Русия, челно място заема „Похвално слово за Киприан“. Досега тази интересна творба не е преведена на новобългарски език и не е подлагана на обстоен историко-литературен анализ. Прегледът на научната литература, на който тук нямам възможност да се спи рам, показва, че в продължение на 150 години след откриването му това Цамблаково произведение буди интерес както у български, така и у редица руски и други учени. С любопитните си и ценни вести, които съдържа, то еизползувано неведнъж за потвърждаване или опровергаване на една или друга теза в медиевистиката. В повечето случаи обаче то е разглеждано едностранчиво, само като извор на исторически сведения. Това налага то да се подложи на обстоен историколитературен анализ, за да се видят неговите идейно-художествени достойнства ида се определи мястото и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. „Похвално слово за Киприан" от Григорий Цамблак е познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., №235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Държавния исторически музей (ГИМ) - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорія Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л.236 - 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак

На съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“ е отредено почетно място сред творбите на старата българска литература. То е общопризнато като един от най-интересните и най-ценни паметници, създадени в средновековна България. Тази малка по обем творба отразява изключително важен момент от историята на славянството - зараждането на българската и славянската цивилизация, борбата за утвърждаване на славянската писменост и култура. Успоредно с възхвалата на славянските писмена старобългарският автор е целил да възвеличи делото на солунските братя и най-вече на Константин-Кирил. Дълбоката почит и голямата признателност на книжовника към гениалния славянски първоучител превръща тази творба в апология на делото на Константин Философ. B Успоредно с богатата хомогенна ръкописна традиция на „За буквите“ на научния свят отдавна е позната една южнославянска преработка на паметника (1). Съществува и още една преправка на тази творба. Възникнала е в руска среда изпод перото на руски книжовник - адаптатор (преправач). Два от ръкописите, които е засвидетелствувана - Троицки (нататък Тр) от началото на XVI в. и Синодален № 687 (нататък С) от чачалото на XVII в. са отдавна известни в науката (2). На тях обаче не е обърнато достатъчно внимание, техният текст не е бил предмет на специално филологическо проучване. Оттук произлиза и неточ ната им класификация - Тр бива включен между преписите от компактното ядро на Храбровата ръкописна традиция, а С - макар и да предава текст, твърде бли зък до този на Тр, бива отнесен към онези текстови фрагменти, засвидетелству вани в различни руски ръкописи, които доказват голямото влияние на „За буквите“ върху старата руска литература (3). Освен в цитираните два преписа същата преправка откриваме и в още един неизвестен досега ръкопис - препис № 224 - II, руски скоропис от края на XVII в., от сбирката на Михаил Погодин (нататък П) (4). Тези три преписа са изключително важни, защото хвърлят нова светлина върху съдбата на Сказанието сред източните славяни. Компактното ядро на Храбровата ръкописна традиция - над 65 пълни преписа, с вярно препредаден текст, бе създало убеждението, че всички руски кни жовници са се отнесли с особена почит към „За буквите“, че са се старали да пре дадат текста на творбата максимално точно, без да променят първичната му семантично-лексикална, идейна и композиционна същност. Текстът, засвиде телствуван ни в преписите Тр, С и П, до известна степен опровергава това убеждение.

Когато БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ПРЕЗ ВТОРИЯ ПЕРИОД НА ОТЕЧЕСТВЕНАТА ВОЙНА Георги М. Григоров четях и проучвах най-подробно архивните материали, документи, спомени, статии и книги, които разказват за участието и дейността на българските писатели в Отечествената война и възстановяват живописната и богата със събития, факти и епизоди картина от това време, не можех да не почувствувам особения колорит на епохата, нравствената и извисеност, готовността на тези доблестни и смели културни дейци да дадат всичко, на което са способни, за победата. Не можех да не се вживея в епиката и героиката на тези дни и нощи, прекарани под обстрела на вражеските оръдия и картечници, сред загрубелите от непосилното напрежение бойци и командири от Българската народна армия, сред окопите, бойните линии и землянките, сред непрекъснато обсипваните от неприятелския огън бойни позиции. И не можех да не се изпълня с възхищение и благодарност пред един прост и човечен подвиг, пред един естествен и все пак необичаен героизъм, пред едно не всеки ден срещано културно труженичество и подвижничество на най-горещите места на фронтовете в Югославия и Унгария, та чак до Австрийските Алпи... Струва ми се, че поне отчасти можах да вникна в трудния живот на бойците, защото по това време и аз бях в редовете на народната армия - на прикриващия фронт на южната ни граница като редник от IV дивизионен артилерийски полк, към който по-късно се вля и I гвардейски полк, изнам какъв духовен и политически кипеж имаше тогава не само извън казармените помещения, но и вътре в тях, във войсковите поделения на току-що сформираната народна армия... И действително трудно е да се оцени колко голям и важен е приносът на писателите в това преломно инеспокойно време, защото те едва що бяха се отърсили от една мрачна и потискаща творческия им дух и творческите им сили атмосфера, едва що бяха излезли на светлина, простор и свобода от тежкото минало на фашизма и реакцията, едва що бяха вдъхнали спокойно и с пълни гърди въздуха на свободата и новия живот, който ги изпълваше с неподозирани творчески сили... А вторият период на Отечествената война (декември 1944 г. - май 1945 г.) е изпълнен с толкова прояви, с толкова събития и културни начинания, извършвани от нашите писатели, жур налисти и дописници, артисти и художници, режисьори и фотооператори, че да се обхванат и предадат поне главните насоки на тази дейност е наистина трудно постижима и трудно изпъл нима задача (разбира се, аз ще се занимавам само с дейността на творците на художественото слово). И тук ще се обърна към непубликуваните спомени на Ламар, озаглавени „Слово с оръ жие" и разказващи за войната в Унгария. В краткото си предисловие към тях той споделя: „Войната не може де се опише. Тя е съставена от толкова много напрежения и подвизи, че нейният цялостен образ принадлежи на историците. Тия малки спомени и разкази са из кухнята на вой ната. Те не са героични, а анекдотични. Те са сол в мерудията. Но аз мисля, че и те ще останат като белег от ония големи събития, в които бяха впрегнати милиони люде да освободят света от поробители, втурнати във величието на Октомврийската революция.

Направете една проста статистика по излезлите досега драми и трагедии и вий ще видите, че мъжете превишават неимоверно повече жените: на всеки 19 мъже се падат 4 жени. Ужасно несъответствие! Ако се осланяме на драматурзите, ний рискуваме да си съставим много невярно понятие за количественото отношение на двата пола. Даже би трябвало да се усъмним в съ ществуването на моногамната форма на брака ... В такъв случай би трябвало да се усъмним и в приказките за подчиненото положение на жените, тъй като рядкото нещо се цени твърде много, А в драмите и трагедиите жените се намират толкова рядко! Лоши статистици са това драмаТурзите! Можем да направим и друго заключение, също много логично. Жените слабо фигурират в произведенията на драматурзите. Види се, поради голямата им стойност. Би трябвало да заключим, че 4 жени ще се равняват на 19 мъже, или че достойнствата на жените са 5 пъти повече от ония на мъжете, та затуй драматурзите турят неразмерно и от двата пола... Инак няма да има никакво равновесие между силата на едните и другите. А такова заключение (че една жена струва колкото 5 мъже) ще има поне туй полезно последствие, че ще докарва до нови изследвания по въпроса за умствените способности на жената. В такъв случай ний сме убедени, че мъжовите способности ще се развият много скоро, а женските ще регресират, тай като само мъжете ще се заемат с подобни изучавания, защото е в техен интерес да докажат, че техният мозък никак не е 5 пъти по-малък от женския. Самите жени също ще си гледат интересите и няма да се заемат с подобни статистики — това нещо ще намали умствените им способности. В днешно време учението за неспособността на жените им принася полза, тъй като ги кара да се заинтересуват от науката (и по такъв начин да развиват умствените си способности). Къде е в такъв случай границата между полезното и вредното? Или и това са измислици на човешкия ум! ... ... Вземам Шекспира и Хауптмана. Какъв контраст! В първия жените са само няколко, но затуй всички мъже-герои се въртят около тях. Макар и малко, но те образуват център на все лената. Тяхното количество никак не съответствува на качеството. У Хауптмана обратно виж даме, че макар жените да имат много действуващи роли, но тяхното участие става все по-пасивно и главно те не са вече център на вселената. Как да се обясни този факт?

Задълбочено научно изследване в тази книжка е студията на Роберт Вайман „ХуИз чуждестранния печат не са дадени отнапред, а са резултат на интензивното му въздействие върху природата и обществото. В тази връзка следват да се откроят според Вайман и сходствата, и отликите между различните начини на световъзприемането. Толкова по-наложителна е дожествена проза и световъзприемане. Към възникването и функцията на реализма в Ренесанса. С оглед разработката на проблема реализмът се приема като категория възприемане“. Вайман предлага седем тезиса към дискусията за реализма, в които се засяга кардиналният въпрос за реалното въздействие на литературата и необходимостта да се разглеждат измеренията на литературното отражение на плоскостта на една поширока обществено-функционална взаимовръзка. Като обосновка на методологическия си подход авторът сочи историческата перспектива в ретроспективен план. Следствие от това е разглеждането на поставената задача в три аспекта: към освобождаване от нормативни и формални концепции, навлизане в същинските въпроси на художественото творчество, между които е отноше нието към театралните, драматургичните, прозаичните и лиричните структури, както и формите на посредничество между литература и читателска публика. Правилното и решение, подчертава Вайман, предпоставя една исторически осъзната естетика, както и теория на литературното творчество и неговата рецепция. Тези основни тезиси съдържат плодоносните семена на теорията на реализма - надхвърлят се рамките на строго теоретично-познавателно опредяляне на същия, отбягват се стилово-типологични, формалноестетични критерии, разкриват се възмож ности за самостоятелно, критично усвояване на наследството, надхвърлящи обикновената му функция на представяне и доказване. На базата на историческия преглед на общест веното развитие се отбелязва, че категорията „Възприемане" претърпява изменения по отношение на своя характер, условия на възникване, функции и резултати. В икономически слабо развитите общества индивидът възпроизвежда своята дейност въз основа на една вече съществуваща в реалността даденост, докато с диференцирането на обществените слоеве, с развоя на по-разностранен и свободен начин на живот формите, в които той възпроизвежда своето икономическо, политическо, духовно съществуване, тази историческа конкретизация в Ренесанса, тъй като именно тогава духовната и мате риалната дейност навлизат в ново своеобразно съотношение и взаимодействие, установяват се контактите между теорията и технологията, а това от своя страна отразява всеобхватния характер на новото световъзприемане. Нав лизането на изкуството в реалния живот разширява неговия обект, а обогатява и метода на художественото творчество. Тъкмо в художествената проза идеите, сюжетите, фабулата, т. е. средствата на писателската дейност, не са вече предварително дадени, нито обусловени от принадлежността на твореца към някоя статична общност, а, напротив, той е могъл да избира и създава по относително свободен начин. Тази разлика важи и за читателите в Ренесанса, които не по Дидактически път, а самостоятелно са могли да извлекат смисъла на произведението, т. е. от тях се е изисквало една по-висока сте пен на естетическа дейност или сътрудничество. Вайман изследва отношението между идеята и нейното изображение в Ренесанса, открива непознати дотогава противоречия помежду им, резултат на по-висока степен на еманципация на творческия субект. С освобождаването от предопределеността на социалното съществуване в дадена общност расте и творческият субективизъм на ренесансовия автор в тълкуването на реалните и изобразяваните явления. Задълбочените духовни асоциации и мотиви, връзките, а не единството между идея и образ реализират новите моменти в разказваческото изкуство. Вайман подчертава, че „легитимиращата“ функция е чужда на традициите на реализма, неговите източници и средства поддържат еманципаторското движение в историята. Подобно на диалектическото отношение между идея и образ е и това между случайност и необ ходимост.

Петър Филчев си поставя за задача да проследи по-важните процеси и явления в жанра на историческата ни драма от нейното зараждане до наши дни. Неговата задача е колкото сложна, толкова и благодатна, защото наличието на национални традиции в областта на историческата ни драматургия есъздавало винаги борба на мнения в оценките, раздвижвало е полемичната страст на различните поколения в техния поглед както към наследството, така и към завоеванията на съвременността. Връщането към миналото във всички времена и във всеки жанр е своеобразна равносметка и преоценка на националните ценности, мерило за народно самочувствие, израз на възможностите за философско-художествено обобщение. Книгата на Петър Филчев освен познавателния материал, който съдържа в кондензиран вид, дава възможност за съвременна преоценка на познати факти и за полезна полемичност. Наблюденията на Петър Филчев в областта на възрожденската историческа драматургия съдържат сериозен съвременен подтекст и създават звената и бъдещите връзки, които ще му дадат основания за посериозни обобщения в следващите глави от книгата. Отчитайки пионерската роля на Войниковите драми, Филчев се стреми да проникне в самото историческо мислене на Добри Войников, в националнопатриотичните подтици на неговия неуморен Паисиевски ентусиазъм. Подчертават се специално силно демократичните убеждения на Войников, който в своите исторически драми не се съобразява с авторитета на монархическия институт. При обрисовката на царете например в „Райна княгиня“ и „Ве лислава" Войников не е заслепен от техния знатен род", а подхожда критично към слабостите им при изпълнението на тяхната историческа мисия. Тази мисъл на филчев търпи различни превъплъщения в изложението на материала и добива своя завършек в последната глава, която има за мото мисълта на Енгелс: „Няма лекарство против глупостта на царете." Предпочитанията на автора на книгата са насочени към философската историческа драма, в която народните маси и техните вековни въжделения са изведени на пръв план за сметка на историческите личности от знатен произход, към които П. Филчев препоръчва по-малко романтично, а повече реалистично-иронично виждане и осветление. Интересна е и интерпретацията на драмата „Иванко“ от В. Друмев, където се откриват и изнасят на преден план няколко важни проблема, които имат значение за бъдещото развитие на историческия жанр. Темата за ролята на народа наистина тук е реализирана последователно и на преден план. Освен това любовната тема е придобила вече по-усложнен характер в образа на Мария. Подходът на Филчев към националните ценности от миналото в областта на историческия жанр е диференциран. Дори без да сме съгласни с всички изводи, не можем да не отчетем добросъвестността и профе сионалната осведоменост, с които той подхожда към художествените явления. Леката полемика с проф. Ст. Каракостов (вж. с. 34) е въведена не за отричане приноса на Каракостов в областта на възрожденската драма и театър, а за постигане на по-голяма разчлененост на проблематиката около оценката и анализа на Друмевия „Иванко“. П. Филчев смята, че ролята на народните маси в пиесата на Друмев е представена в доста обобщен план. Тук, струва ни се, изискванията на автора към възрожденския драматург са малко преувеличени, защото на него (Друмев) му е липсвал този исторически опит, който притежават съвременните негови почитатели... П. Филчев неволно изолира възрожденските драматурзи от естествената им историческа среда и предявява към тях прекалено модерни изисквания. При разглеждане на Вазовата историческа драматургия П. Филчев се спира доста конкретно на възгледите на патриарха на нашата Литература за т. нар. „историческа правда", а също и за социалната мисия на поета" при написването на историческите драми. Вазов се явява продължител на Войниковата и Друмевата традиция, само че от висотата на своето историческо време. Един нюансиран анализ на Вазовото историческо наследство е осо бено полезен днес, той предразполага към по-нова и различна трактовка на „Ивайло" и „Престолът", към внасяне на съвременни идеи в разработените от драматурга образи и ситуации.

Възприемането и въздействието на произведенията на един автор в чужда страна е сложен процес, който обхваща различни аспекти и който може да се разглежда от различни изходни позиции. Тази сложност е ре зултат, от една страна, на многообразието на активния културен обмен на нашата епоха, а, от друга - на различните страни на рецепцията на един автор. Тук спадат както преводите на литературни произведения и тях ното интерпретиране от страна на литературната критика в съответната страна, така и личните контакти на представители на тази страна с автора и обратно. Не на последно място трябва да се спомене и научноизсле дователската работа по отношение творчеството на автора и проблеми в негови произведения. 1 До преди няколко години не можеше да се говори, че Томас Ман се ползува с осо бена популярност в България. Специалистите работеха над различни проблеми на неговото творчество, но фактът, че бяха преведени някои от най-големите му произведения, както и няколко новели, не даваше повод да се мисли, че този писател от световен мащаб е представен в достатъчна степен на бъл гарския читател, макар че наближаваше стогодишнината от рождението му. Чув ствуваше се липсата на онази част от творчеството на великия писател, която с езика на друг жанр разкрива зародиша и дълбо чината на цялостното му творчество - есета, мисли, разговори, дневници. Липсваше това, което при Гьоте съдържат „Разговори с Екерман" или „Писмата" при Ван Гог. Тази пролука в литературния и философския портрет на Томас Ман беше запълнена с превода и издаването на два тома литературна есеис1.Настоящата статия съдържа елементи от изнесения от автора доклад на конфе ренцията по случай 100-годишнината от рождението на Т. Ман във Ваймар, ГДР, през май 1975 г. 11 Литературна мисъл, ки. 4 тика на писателя. Но това доведено вече почти до пълнота (все още не е преведен на български един от шедьоврите на Томас Ман - тетралогията „Йосиф и неговите братя") опознаване на представителя на световната литература от страна на българската читателска публика има своята свое образна история. При рецепцията на Т. Ман в България се установяват два различни периода, точ ната граница между които трудно може да се определи. Като такава бихме посочили времето около 1956 г. Двата периода се намират в тясна връзка помежду си и трябва да се разглеждат като две части на едно цяло. Най-важните различия между тях се състоят в следното. Първият период, през който бъл гарският читател за пръв път се запознава с Т. Ман, може да се означи като „подгот вителен период". През това време се превеж дат предимно разкази, новели или откъси от по-големи произведения, макар че писателят е написал вече някои от гениалните си произведения. Този период обхваща близо 40 години. Излязлата през 1956 г. на бъл гарски език книга „Буденброкови" трябва да се разглежда като край на първия период и постепенен преход към втория период, който продължава и понастоящем. През него българският читател се запозна с повечето значителни произведения на писателя, а литературоведите, германистите и философите в България му посветиха задълбочени изследвания. През първия период до българския чи тател достигат новелите „Луизка" (1914), „Тристан“, „Разочарование“, „Тонио Крьогер" (1930), разказите „Знаменитото дете“ (1931), „Тежък час" (1933) и др. През този период самият писател изминава сложно развитие - той преодолява някои грешки в мирогледа си, достига до правилни обществени позиции и взема отношение спрямо конкретни събития и световни проблеми, в това число и срещу надигащия се фашизъм. Вторият, основен период от рецепцията на Т. Ман в България е в същност още недовършен етап, отворен за по-нататъшно проникване в света на писателя-философ. „Избрани новели" (1964), „Доктор Фаустус" (1967) и „Вълшебната планина" (1972) са само няколко брънки от процеса на възприемане на Т. Ман от българския читател. Скоро след първите преводи Т. Ман беше открит и от българската литературна критика. Неин обект станаха цялостното творчество на автора, по-големите му произведения и развитието му като творец. По този начин и българската литературна критика се включи в процеса на запознаване на българската общественост с творчеството и личността на Т. Ман.

През 1977 г. научноизследователската работа в Института за литература при Бъл гарската академия на науките продължи да се развива в три основни направления: ис тория на литературното развитие: теоретикоМетодологически въпроси на литературата и литературния процес, сравнително литературознание, закономерности в развитието на европейските литератури. И в трите на правления бяха завършени или продължи разработването на заплануваните колективни или индивидуални теми. Успоредно с това Институтът и неговите сътрудници участвуваха в редица научни сесии, в симпозиуми и конференции в чужбина, в дейността на висшите учебни заведения, както и в работата на редица издателства, на радиото и телевизията, на периодичния печат. През годината излезе постановлението на Политбюро на ЦК на БКП за развитието на българистиката, което постави пред Института ред отговорни задачи, сред които особено трябва да отбележим написването на фундаментални трудове в областта на бъл гарската литературна история. Все по-голямо значение придобиват научните изследвания на старата българска литература, разкриването на специфичния и характер и значението и в културното развитие на сред новековна Европа и преди всичко на славянските страни. Не по-малко значение се отдава и на изследванията на новата българска литература - от XVIII, XIX и ХХ в. - за разкриване на специфичното и място в европейското литературно развитие, за своеобразието на българския литературен процес, за вътрешната му динамика, извела с творчеството на Смирненски и Вапцаров нашата Литература за около един век в първите ре дици на европейските литератури. Постановлението за развитието на бъл гаристиката не ни свари неподготвени, то дойде, за да акцентува върху основните наши задачи, за да степенува нашите изследвания и да съсредоточи усилията ни върху колективни трудове с фундаментално значение както за нашата страна, така и за нейния международен научен и културен престиж Още преди няколко години в Института за Литература започна работата по написва 166 нето и издаването на тритомен речник на българската литература, на история на съв ременната българска литература, на тритомна Кирило-Методиевска енциклопедия, както и подготовката за нова, многотомна история на цялото българско литературно развитие. В работата върху тия трудни, но важни и отговорни издания бе ангажиран целият колектив на Института. Никога досега на шият Институт не си е поставял едновременно толкова големи и разностранни задачи, тол кова амбициозни и с национално значение цели, които подлагат на изпитание както неговия авторитет, така и престижа на всеки от нас, които подлагат на проверка нашата ерудиция и научна компетентност, нашата настойчивост и трудолюбие, нашата експедитивност и организационна готовност. И ако в едно или друго отношение сме проя вили слабости, те се дължат до голяма сте пен на натрупаните в миналото инертност, трудна приспособимост към новите задачи и нови методологически решения, самоизо лиране и затваряне в съвсем тесни и често пъти второстепенни или незначителни научни проблеми, недоверието към колективния научен труд, липсата на широки перспективи и в резултат на всичко това пониженото творческо самочувствие. Първият том на „Речник на българската литература" излезе от печат през миналата година, а току-що видяхме отпечатан и втория том. Наистина работата по написването и редактирането на втория том бе приклю чена през миналата година, но отпечатването, коригирането и окончателната ревизия погълнаха през настоящата година много енергия и време на редколегията и преди всичко на др. Дочо Леков и др. Елена Цве танова. За да предадем в печатницата тре тия том на Речника, ни предстои да напи шем още около 200 статии добавки и допъл нения. Краткият срок налага още по-голяма експедитивност от авторите и още по-добра организация от страна на редколегията. Не се съмняваме, че работата ще бъде завършена в определения ден, без това да стане за сметка на качеството и изчерпателността на статиите.

Излезе от печат първата книжка на новото периодично издание „Литературна история" с организационен център Института за литература при БАН и редакционна колегия в състав: Точно Жечев (главен редактор), Стефан Кожухаров, Кръстьо Куюмджиев, Дочо Леков (зам.-главен редактор), Иван Сарандев, Цвета Унджиева, Катя Янева (секре тар). Мисля, че традиционните при подобни случаи изявления за неговата полза и актуалност трябва да се изразят в най-категорична форма: в последно време и особено след като подготвителният етап около написването на многотомна История на българската литература стана реалност, бързо и остро назря необходимостта от специализирано издание, което да съгласува и стимулира изследователската работа във връзка с тази изключи телно важна и необикновено сложна научна задача. Наред с други академични издания, като „Литературна мисъл“, „Старобългарска литература“, „Български фолклор", новата поредица се включва в интензивния процес на проучване и осмисляне на бъл гарското литературно наследство. Появата на ново периодично издание винаги е свързана не само с чувство на удовлетворение, но и с много надежди. Какво ни обещава в тази насока редакторският колектив? Преди всичко - пределно широки исторически граници за изследователските търсения върху развоя на литературата - „от нейното създаване до наши дни“, което на практика означава тематично и проблемно разнообразие, съобразено обаче с недостатъчно разработените области, с недискутирани или неосветлени от съвременни позиции моменти, със случаи на недооценен личен художествен опит. Става ясно, че върху страниците на изданието ще бъдат представени всички научни жанрове, защото се предвиждат публикации по въпроси на литературноисторическата методология, на периодиза цията, поетиката, жанровете и стиловете, литературните направления и течения, на отделната писателска индивидуалност, на сравнителното литературознание; литературни анкети; материали и изследвания по текстология, палеография и архивистика; портрети на изтъкнати чуждестранни изследователи на българската литература; библиографии; рецензии и информации за състоянието и проблематиката на литературния живот и научните събития в страната и чужбина. Важно е и уточнението, че „поредицата няма да остави без внимание и проблемите на съвременната художествена литература, като, разбира се, ще ги интерпретира с оглед специфичните задачи, които стоят пред нея" (с.4). Няма съмнение, че пред нас е програма, съставена с разбиране за характера и задачите на съвременната литературно-историческа наука, със зачитане на всички дис циплини, без които нейното съществуване е обречено на повърхностна информативност, със съзнание за ролята на международния „контекст" на българското словесно творчество - исторически и настоящ, най-сетне - с чувство за насъщните потребности и перспективите на българското литературознание. Първата конкретна реализация на този замисъл заслужава най-сериозно внимание. Основните материали в книжката са дело на специалисти по българска литература до Освобождението. П. Динеков се спира - не без елементи на „автокорекция" - върху едно от неотложните задължения на литературната историография: книжнината на българите-католици да бъде включена в системата на целокупната национална литература по начин, който да обедини органично нейната хронологическа, идейна и езикова изолираност с неслучайните и белези на родство с традицията и да обоснове зна чението и в драматичната политическа и културна съдба на страната („Българската литература през XVII в.“). В статията „Ускорено развитие и исторически процес" Ст. Таринска оспорва с големи основания съ ществени страни от теоретичните постановки на съветския изследовател Г. Гачев за първоначалния период на новата българска литература.