Книжка-4

1963 Книжка 4 Съдържание

Речта на др. Тодор Живков пред дейците на културния фронт „Комуни стическата идейност - виси принцип на нашата литература и изкуство" дойде навреме да ни обърне внимание върху някои обезпокоителни явления във възпитанието на нашата младеж, в нашия културен живот, в нашата литература и изкуство. Затова и намери пълно одобрение всред нашата интелигенция и всред целия трудов народ. Тая реч е израз на онова особено внимание, с което нашата Партия се е отнасяла винаги към развитието на художествената култура у нас. Макар и предизвикана от различни вредни явления и прояви в областта на изкуството и литературата тя надхвърля далече задачите само на борба срещу тия явления и прояви. В нея се поставят основни идеологични въпроси, които засягат самата същност на днешната наша литература. Речта на др. Тодор Живков получава и рограмен характер. Нейната същност енасочена към по-нататъшното развитие на изкуството и литературата по пътя на социалистическия реализъм. И не само на изкуството и литературата - тя дава указания и за развитието на нашето литературознание.

В своето многовековно обществено-историческо развитие българският народ създава дела, които остават дълбоки бразди в съзнанието и душите на хората, приковават погледите на съвременни и по-сетнешни поколения, продължават да вълнуват и вдъхновяват в борбата за социален и културен напредък, за правда и щастие в света. Такова епохално дело по своята идейно-революционна устременост и нравствено-социална същност представлява и народното антифашистко въстание през септември 1923 г. То се явява закономерен резултат от обществено-политическото развитие на нашата страна след Първата империалистическа война, обусловено е от усилията да бъдат разрешени назряващите социални противоречия и бележи преломен момент в цялостния живот на народа ни.

Дали един чуждестранен писател ще бъде посрещнат като очакван обичан гостенин, като духовен събеседник и събрат, чието творчество опло дява и обогатява с нови идеи родната литература и обществена мисъл или пък ще го отхвърлят като неканен пришьлец, чужд на обществени нрави и литературни традиции, зависи от много фактори. Най-напред от самото творчество на писателя - от неговите мащаби, от дълбочината на со циалното му съдържание, от характера на идеите и степента на новатор ството му. След това от оня абсолютно необходим допир и сродство с с обществените и естетически потребности на страната, в която е навля зъл, от способността му да удовлетвори назрели идейни търсения и да утоли жаждата за нови идеали, т. е. да стане свой, да се влее като органи чен елемент в прогресивната култура и мисъл. Това пък на свой ред зависи от историческия момент, в който става срещата с писателя. В националното Литературно развитие има моменти, извънредно благоприятни за възприе мане на идеини и художествени ценности, дошли от вън. Обикновено това са години на преход от една епоха към друга, на идейно брожение и ки пеж, когато националното съзнание работи напрегнато, за да се осво боди от старите кумири и да тръгне по нови пътища. В такова време един голям художник от вън може да нахлуе като желан завоевател и за късо време да покори умовете и сърцата на мислещите хора в обществото, да стане духовен властелин за интелигенцията и младежта. Той дава извед нъж отдавна търсените насоки на прогресивната мисъл, ускорява духов ните процеси, помага да се оформят новите обществени идеали. Затова неговата заслуга е неоценима, неговият дял в умственото развитие на на цията, в духовното и съзряване енеоспорим. И тъкмо поради това той престава да бъде чужд, а се тачи като близък и роден.

Дефинирането на понятието „световна литература" едва ли може да бъде постигнато без усилия и полемики, както навярно се струва на мнозина, които са свикнали с него. Наистина не елесно да се даде решителен отговор на въпроси, като например: кои са литературите, които са успели да наложат своите постижения като завоевания на цялото човешко общество; какво ръководи едно развитие, което преминава през цялата история на човечеството, кои са съставките, критериите и двигателите на процеса, който слива в едно постиженията на народностните и националните литератури и същевременно оплодява народностните и националните литератури; и т. н.

К. Жинзифов (1839 - 1877) е прекарал половината от живота си, почти 19 го дини, в Русия. В Македония под влияние на Д. Миладинов и на личното си участие в борбата за роден език и училище той се изгражда като пламенен патриот на поробеното си отечество. Такъв Жинзифов остава и до края на живота си. След пристигането си в Русия Жинзифов, както и много други представители на славянската младеж, е взет под закрилата на Славянския комитет и става един от неговите възпитаници. Той се сближава със славянофилите (И. С. Аксаков, Н. А. Попов, П. И. Бартенев) и влиза в тех ния идеен кръг. От българите, получили образование през 50-70-те години в Русия, К. Жинзифов е най-правоверният единомишленик и съратник на И. С. Аксаков. От 1861 г. започва сътрудничеството на Жинзифов във вестника на И. С. Аксаков „День" (1861 -1865), след това продължава във вестниците „Москва“ и „Москвич" (1867-1868). След като изданията на Аксаков престават да излизат, Жинзифов участвува в органите, близки на редактора на „День — „Московские ведомости“, „Современная летопись" и „Православное обозрение". Българският публицист е бил близък човек в дома на Аксакови. Той се отнасял с изключително уважение към И. С. Аксаков, като към извънредно благороден, добър и честен човек", 1 В едно от писмата си Жинзифов пише: Домът на Аксаков и домът на Бартенев ще останат за винаги в паметта ми, където и да ме отведе моята съдба. "2 Навярно не е било приятно да ти правят забележка по повод изпита в повече чашка вино, но Жинзифов приема думите на Аксаков като от близьк игрижовен човек и затова споделя с Бартенев:,, Иван Сергеевич ми даде тихо и спокойно наставление и внушение за начина на Моя живот 3

Ето вдига се завесата и действителността, която ни е уж така позната, се разкрива в някаква невиждана, неподозирана светлина. Причината разбира се, е най-малко в модерните, непривични, често малко причуд ливи художествени средства, макар че те понякога са необходими. При чината е в необичайно свежия, мъдър, комунистически съвременен поглед на автора, в неговото ново откритие на света. Носител на „новаторска сила" в пиесата, на онова мечтано нещо, което зрителят иска сякаш да отнесе със себе си след представлението, е драматичният образ. Чрез него драматургът постига своята крайна цел: да въздействува върху зрителя. Няма ли драматургичен образ и най-выл нуващата идея, и най-сложно замисленият конфликт, и най-оригиналната драматична композиция увисват във въздуха. Само драматичният образ откритие може да им даде плът и кръв, да оживи съкровените авторови мисли, да вълнува зрителя със своята съдба, да го накара да мисли, да повярва в невероятносто.

В нашето време, когато значението на художествения превод като съединяващо звено между културите на отделните нации необикновено нарасна, все повече стават основанията да се постави въпросът за самостойната същност на този вид литературно творчество. От повече от 150 години художественият превод в съвременния смисъл на думата е обособен като област със свои цели и задачи, със своя проблематика, със свой творчески процес. В тази област се очертаха творчески личности със своя специфична характеристика, свързана с особеностите на тяхната дейност. В историята на художествения превод се изявиха закономерности, които също говорят за едно самостойно развитие. Създаде се теория на превода, която особено през последните десетилетия значително се обогати и за дълбочи. Ползата от правилното разграничаване на художественото преводно творчество от други близки области е повече от очевидна. Само върху тази плоскост може да се даде отпор на някои неправилни схващания, които се отразяват особено върху теорията и критиката на превода. Не обходимостта от подобно отделяне изпъква особено ярко днес, когато в границите на превода бързо се развива и разширява своя обсег една нова област, от която преводът на художествената литература трябва съвсем ясно да се разграничи - машинният превод върху базата на съвременната кибернетична техника.

Изказванията на Георги Димитров по въпросите на литературата представляват не само много интересна и важна страница от неговия многолик и богат живот на кому нист-революционер със световно значение, но са и извънредно ценни документи, за дълбоченото изучаване на които дава възможност да бъдат изяснени и разрешени ня кои основни проблеми на нашето литературно развитие.

Произведенията на младото поколение германски писатели пораждат напоследък все по-оживен и заслужен интерес сред литературната общественост и читателските кръгове в ГДР. Те са в центъра на творческите дискусии, когато се обсъжда литератур ното отражение на непосредственото социалистическо ежедневие ина оформящите се в него нови морални качества на човешките отношения. От тези произведения се изхожда и когато се говори за някои тенденции в литературния процес, за търсения на посвоеобразни изразни средства - езикови, стилови и композиционни, както и за ново ,, жизнено чувство" в литературата. Не може, разбира се, да става и дума за някакви идео логически или принципни творчески различия между различните поколения писатели на ГДР. Наистина по-старото поколение, което като нссител на пролетарско-революцион ните традиции оказа неоценими заслуги за създаването на социалистическата германска литература, в своите нови произведения по-рядко разработва проблематиката на нашето съвремие в цялата му противоречивост и своеобразие. Обикновено границата на него вата тематична амплитуда е1945 т. (Има, разбира се, и изключения като Ханс Мархвица, Вили Бредел и особено Ана Зегерс. Нейният роман Решението", известен в превод и на българския читател, е една вълнуваща епопея за годините 1947-1951, т.е., за онзи решаващ етап от най-новата история на ГДР, когато бе създадена, развива се и укрепна първата германска работническо-селска държава.) Средното поколение, макар и твърде оредяло от времето на фашизма и войната, е по-активно в овладяването на съвременната тематика. Достатъчно еда се споменат само творбите на Франц Фюман или „Любовна история" от Юри Брезан, роман, който според критиците принадлежи към най-хуба вото, създадено тук в последно време. И все пак най-голям стремеж към актуална про блематика, най-голямо приобщаване с новото време и идентифициране с новото обще ство на ГДР се чувствува в творчеството на младите писатели. Те продължиха създа лите се от 1952 до 1959 г. традиции в овладяването на социалистическата действителност на днешния, по-висок етап от развитието на германската литература.

Известно е, че Страшимиров е пътувал непрекъснато из България и е опознал всички краища на страната. Още от детските си и юношески години той скита из Североизточна България. По-късно като неуморим сказчик и политически оратор или като обикновен наблюдател и изследовател на народния бит и на природата той не оставя нито едно кътче от родината, където да не е стъпил неговият крак. При тези пътувания писателят винаги е сред народа, изучава неговия живот, вниква дълбоко в неговата съдба, черпи материал и за художествените си творби. А в повечето случаи той документира" в най-непосредствени пътни записки разнообразните си впечатления. Страшимиров описва извънредно живо и белетристично плътно онова, косто неговото око е забелязало в природата или в обществения живот. Споделя най-непо средствено и искрено, а често и доста смело своите размисли по най-актуалните политически и литературни проблеми. С гражданско-патриотичния патос и жар на пътните си бележки Страшимиров се явява най-близък продължител на делото на такива крупни представители на пътеписа у нас, каквито са Иван Вазов и Алеко Константинов. Пъ теписите на Страшимиров са твърде интересни и ценни страници в неговото много образно литературно дело, които обаче поради това, че не са преиздавани и до днес остават почти неизвестни за широкия кръг читатели.

Писмата на Гео Милев до Николай Лилиев, които се печатат тук, са писани в периода между 1915 и 1919 г. Взети са от личния архив на Лилиев. От запазените 7 пи сма едно е публикувано като предговор към преведени от Гео Милев стихотворения на Х. Хайне - „Избрани песни и романци". Това писмо еот 20 юни 1919 г. и цялото с посветено на Хайне. Помесетено е и в том II на Избрани произведения на Гео Милев под редакцията на Мила Гео Милева, С., 1940. Николай Лилиев и Гео Милев са били много близки, сърдечни приятели. Въ преки че Лилиев е с десет години по-възрастен, двамата се чувствуват от едно поколение, напълно се разбират по житейските и литературните проблеми, живеят с едни и същи възторзи и печали. Сродяват ги общите им културни интереси, любовта към изкуството, привързаността към родния град Стара Загора. Гео Милев е роден в старозагорското село Раднево, но смята Стара Загора за свой роден град, защото там е израснал и фи зически и духовно. По време на тяхната младост Стара Загора държи едно от първите места в страната като буден културен център, като родно място и на други съвременни писатели и поети: Георги Бакалов, Димитър Подвързачов, Иван х. Христов, Иван Мирчев, Кирил Христов. ..

Сборникът „Из историята на световната литература" (редакция на проф. Емил Георгиев и д-р Георги Димов, Издателство на Българската академия на науките, София 1962 г.), замислен Някъде около 1959 г., излезе най-после от печат. Независимо от закъснението, това е едно хубаво събитие. И би било още по-хубаво, ако Литературният инсти тут се реши да направи едно непериодично издание от подобни сборници, които да излизат веднъж или два пъти годишно. Нашата литературно-изследователска дейност има добри традиции в областта на западноевропейските, античната и славянските литератури - достатъчно е да си спомним имената на Шишманов, Кръстев, Мих. Арнаудов, Ал. Балабанов. И през последните години работата В тази област не е затихвала, но остава, за съжаление, ограничена в университетските издания. Намирането на читатели извън университетските среди е обаче жизнено важно за литературните изследователи, които не получават място за специалните си изследвания в литераТурните списания, ограничени по обем и свързани с по-актуални задачи. Така че въпросът за един кантакт с по-широката публика за сега остава неразрешен.

Да не му излезе веднъж лошо име на човека! Доброто име лесно може да се изгуби, лошото не се изтрива. Да не викнат по едно куче, че ебясно - свършено ес него. Лошата рана зараства, казва народът, лошата дума остава. Дали си даваме сметка, че и в литературата е така? Колко труд, какви невероятни усилия са необходими на един писател да докаже, че е добър, ако критиката вече му е извадила лошо име! Той трябва от кожата си вън да излезе, трябва отново да се роди. . . Но има и друго. Литературното име много зависи и от външните обстоятелства, от обстановката, от конюнктурата, от обкръжението. Колко шарлатани са се възползували от момента, за да направят кариера в литературата! Разбира се, кога да е настъпва разплащането.

Една книга, която респектира с мащаба на духовния синтез! Тридесетилетна кондензация на мисълта на автора в една Основна цел: релефно уплътняване контурите на есетическия ескиз, завещан от Маркс и Енгелс. Двойно и тройно отли ване и шлифоване на всеки фрагмент с теоретическо значение за изкуството и точното му вграждане в логическата постройка на марксизма. Исторически и концептивен анализ на основните есте чески понятия - от идеалистическата постановка до марксическия синтез на тяхното реално съдържание: теоретическо обосноваване на всеки естетически принцип с оглед вътрешната логика на Марксическата философия. Тоя подход издига Фридлендер над стесненото тълкуване на естетическите идеи на Маркс иЕнгелс като израз на личните им художествени преценки, лишени от теоретическо значение; подменянето им с общите принципи на историческия материализъм или използуването им за потвърждение на констатацията, че ,, марксистка теория на художественото творчество тепърва ще трябва да създа ваме (М. Н. Покровски). Фридлендер убедително доказва, че естетическата теория на марксизма, макар да не еформално завършена и систематизирана, е, една от страните на цялостното революционно мировъзрение на К. Маркс и Ф. Енгелс, неразривно свързана с тяхната обща принципиална партийна позиция" (4).

На 24 юни 1963 г. в Института за литература се състоя разширено заседание на научния съвет, на което бе обсъден доклад на ръководството на института във връзка с речта на др. Тодор Живков пред дейците на културата и изкуството. Докладът, изнесен от директора на инсти тута проф. Георги Цанев, подложи на анализ научно-изследователската работа на институтския колектив във връзка с основните задачи, набелязани в речта на първия секретар на ЦК на БКП. Бяха подложени на критика както работата на института като цяло, така и отделните грешки и увлечения в работата на научните сътрудници. Набелязаха се и перспективите за развитието на института, както и най-главните непосред ствени задачи, произтичащи от духа на партийните изисквания пред марксисткоЛенинското литературознание. По доклада се изказаха Георги Димов, Илия Конев, Христо Дудевски, Кръстьо Генов, Тончо Жечев, Ванда Смоховска, Иван Цветков, Георги Вълчев, Искра Панова, Стойко Божков, които изтъкнаха голямото значение на речта за развоя на нашето литературознание. Изказване направи и присъствуващият на събранието сътрудник на Отдела „Култура и изкуство" при ЦК на БКП др. Александър Дунчев.