Иван Цветков

Два месеца и половина преди да бъде свикан III конгрес на съветските писа тели, в Москва, по почин на Института за световна литература и на Писателския съюз, бе организирано широко обсъждане на най-важните проблеми на социалистическия реализъм. Това съвещание трябваше да покаже живата и постоянна връзка между теоре тичната мисъл и творческата практика, да помогне на всички творчески работници, като внесе по-голяма ясност в редица най-насъщни злободневни въпроси, засягащи преди всичко естетическото съдържание на новия художествен метод. Разговорът, който продължи няколко мартенски дни и придоби общо съюзно значение и мащаб, бе наистина по-конкретен и плодотворен, отколкото друг път, главно поради добре подготве ните, съдържателни доклади. Дори самите заглавия на докладите говорят вече доста много на осведомения читател, който следи развитието на съветската литературна ми съл през последните години. А те са следните: Я. Елсберг - Класическото на следство и художественото новаторство на социалистическо-реалистичната литера тура“; Л. Н. Новиченко - „За многообразието на художествени форми и стилове в литературата на социалистическия реализъм"; Б. Бурсов - „Писателят като творческа индивидуалност"; В. Перцов - „За историческия оптимизъм на съвет ската литература" и А. Ивашченко - Социалистическият реализъм и съвре менната литература в чужбина".

Не е тайна, че когато се заговори за връзките между писатели от различни литератури, макар и братски, или за взаимоотношенията между цели литератури в тяхното историческо развитие, у мнозина изникват сериозни опасения: няма ли да бъде сведено всичко до влиянието, до ученическото възприемане на идеите и образите и от погледа на изследователя да изчезнат ония неповторими исторически условия, които са вдъхнали живот на дадена художествена творба, писател, направление и са обусловили тяхното самостоятелно значение. За нещастие, тези съмнения често пъти се оказват основателни. Защото, покрай сполуч ливите изследвания, в които личи правилната методология, дълбокото познаване на спецификата и сложността на проблема и истинско вникване, вживяване в съпоставяните явления, не са редки и чисто умозрителни, схематични построения, най-свободното групиране и подрязване на фактите според приумиците на автора. При никой проблем не са изказвани толкова произволни съждения, не са използувани толкова неточни, приблизителни критерии и не са допускани по-големи опростявания, по-повърхностно разглеждане на материала, както при посочения. Примерите са много, но тук ще се задоволя само с един: до съвсем неотдавна всички ние, които пишехме за Маяковски и българската поезия, бяхме до такава степен покорени от обаянието му, от неотразимото вну шение на неговата гръмогласна, новаторска поезия, че нареждахме в дълъг строй след него почти всички наши революционни поети от Смирненски насам и по-малко се грижехме да изтъкнем тяхната индивидуалност, националното им своеобразие. А понякога говорехме за влияние върху поети, които изобщо не бяха чели дотогава Маяковски.