Едвин Сугарев

„Така Рембо - богопризван авантюрист - се втурва ненадейно сред поли раната литература на онова време, вдъхновен от гордост и презрение: носи съ себе си бунт и оставя раздор.... Авторът на тези думи би могъл да ги отправи и към себе си. Точно по този начин нахлу и Гео Милев в българската литература. Има в това Двадесет и четиригодишният мла нещо стряскащо нахлуване. деж с дълъг перчем над избитото си око се появява на литературната арена с гладиаторски устрем и самоувереност на завоевател. Никой преди него не е от ричал така категорично установени традиции и всепризнати авторитети. Никой преди, а и след него не е защищавал модернистичната естетика с такава фанатич на жар, каквато лъха от почти всяка негова статия по страниците на сп. „Везни". Неговите странни екзалтирани стихове смайват съвременниците; неговите кри тически статии, чужди на всякакви компромиси, плющят като бич над гърбо вете на литературните посредствености; той отстоява своите идейно-естетически позиции с такава твърдост и последователност, че вдъхва неволно уважение дори и у многобройните си врагове. Периодът на „Везни“, както наричат не говата литературна дейност между 1919 и 1922 г., е най-противоречивият и пре ломен момент в неговото кратко, но бурно творческо развитие. Един период, в който има много лутане и много крайности, но няма застой и тъпчене на мя сто. Защото въпреки привидната последователност на дръзкия си бунт срещу традициите и установените тенденции в съвременната му литература сп. Везни се оказва за Гео Милев един спор със самия себе си; един спор между неговото лично творчество и неговите фанатични естетико-философски обосновки; един спор между действителността и игнорирането й - между пълната еманципация на художника спрямо реалния свят и неговия дълг към истината; и в крайна сметка един спор, без който Гео Милев не би бил Гео Милев - един период на задъхано търсене, на трескави експерименти, на преосмисляне, без който биха били немислими зрелите му поетични произведения - поемите „Ад“ и „Сеп тември". Напразно някои съжаляват за годините, пропилени в „мрежите на мо дернизма": за всеки истински творец годините на търсения и експерименти не мат. само Защото, не са фатални, но са и необходими и винаги дават повече, отколкото взе както писа Гео Милев във „Възвание към българския писател": „Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против себе си.

„Поезията, която чакаме, няма да бъде завръщане, а ще бъде поход напред. Нейните носители ще бъдат хора, които няма защо да се завръщат - във всяко завръщане има умора, - а ще тръгнат с утринни сили към слънцето, което грее и днес, далечно и премрежено, но грее" - писа двадесет и две годишният Никола Фурнаджиев в началото на творческия си път. Септемврийската поезия изцяло потвърди неговите думи: тя бе не само „завръщане към реализма“ и „реабилитация на сетивата“, а цялостна художествена система от нов тип. Създаде я ново поколение поети - ново не само хронологически, но и естетически - поети с грандиозни реформаторски помисли, с размирни настроения, чужди на всяко спокойствие, на всякакъв самоцелен есте тизъм" - както ги определи още при първите им стъпки Георги Цанев. 2 Тяхната поезия не беше само възвръщане или просто продължение на класиче ския тип реализъм на Вазов, Кирил Христов и Пенчо Славейков. Преодолявайки абстрактния модел на символизма, те не само въведоха отново реалния свят в своите произведения, но и го интерпретираха по качествено нов начин, създа доха нов поетичен речник, откриха нови съотношения между действителните факти и художествената условност, преосмислиха категории като красиво, възвише но, статично и динамично, реално и нереално от гледна точка на едно различно философско отношение към действителността и един нов художествен мироглед. Ако литературата на XIX в. все още може да бъде определяна като „закъсняваща", ако символистите около Траянов издигат знамето на едно изживяло времето си художествено направление, то с големите поети на 20-те години вече не е така. С тях завършва този кратък, но изключително интензивен период на „догонване" на ценности, достигнати от други литератури в течение на столетия - и произведения като „Ад“ и „Септември" на Гео Милев, „Пролетен вятър" на Фурнаджиев и стиховете на Багряна и Далчев са вече истински постижения модерната поезия в най-пълния и положителен смисъл на думата. на „Не говоря за тенденциозна литература, политиката и общественият живот не трябва да се разбират повърхностно, а и писателят трябва да гледа на тях като художник, в корените на днешното той трябва да търси преплетена жилата на миналото, оттам да смучи сока на вечното“ - пише Фурнаджиев в статията си „Писател и читател". И именно с очите на художник, а не с очите на очевидец е видяно днешното“ в „Пролетен вятър".

В началото на 1930 г. по витрините на книжарницата на Данов се появява едно любопитно издание - двоен брой на „Der Sturm", най-дълго просъществувалото списание на немските експресионисти, една от водещите трибуни на европейския модернизъм. Появата му в България не е случайна - книжката излиза под наслов „Младото българско изкуство". На пръв поглед е странно - откъде накъде най-авангардното немско списание за изку ство и култура проявява интерес към изкуството на „изостанала" България? В съшност контактите между българското изкуство и немския експресионизъм имат по-дълга история. Всеизвестен е опитът на Гео Милев да популяризира и дори да наложи естетическите прин ципи на немския експресионизъм в българската литература. През времето, в което издава „Везни" (а и през периода на „Пламък"), той превежда немалко статии, стихове и разкази на немски 114 експресионисти. По-малко известно е, че връзките са били двустранни. Те датират още от 1918- 1919 г., когато поетът лекува в Берлин разбития си от гранатите череп и когато сп. „Везни" е още проект. Десетките болезнени пластични операции минават за него като че ли между друго то; истинският смисъл на престоя му е кипежът на новото изкуство. „Едва ли не всеки ден бяхме в залите на „Der Sturm", където редакторът Валден събираше творбите на експресионистите Шагал, Паул Клее, Кандински, Оскар Кокошка" - пише Мила Гео Милева. И двамата бяхме много увлечени в експресионизма, новото течение в живописта... Посещавахме всички картинни издожби, музеи, частни изложби, ателиета на художници"3 - си спомня архитект Иван Бояджи ев. В тази година Гео Милев успява не само да се запознае с всичко ново и значимо в немското изкуство, но и да завърже приятелски връзки с някои от водещите фигури на немския експре сионизъм. Оскар Кокошка го назовава свой приятел. Свързва се с Франц Пфемферт и Хервард Валден, редакторите на двете най-големи експресионистични списания - Die Aktion“ и „Der Sturm". В едно писмо дори споменава, че възнамерява да печата там един том свои разкази под наименованието „От револвера до Семирамида". 5 Писаната на немски поема „Моята душа вероятно е била предназначена за отпечатване в някое от тези списания. Гео Милев не прекъсва връзките си с „Der Sturm" и „Die Aktion" и след завръщането си в България. Издателство „Der Sturm" му доставя цветни репродукции, които той залепва като приложения в сп. „Везни". В едно писмо до Кирил Кръстев защищава в качеството си на „пред ставител на „Der Sturm" в България" авторските права на неговите сътрудници. Превежда и отпечатва в списание „Die Aktion" два откъса от „Богомилски легенди“ на Николай Райнов, а по-късно - и първата част от своята поема в проза „Май".